Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (8)

8

Подредихме куфарите и ги изпратихме предварително на кораба. Къщата изглеждаше необичайно оголена след изчезването на всички следи от нашето присъствие. Дерек беше уредил всичко с пълната намръщена жена, която ни го беше дала под наем.

Часовникът от позлатен бронз върху покривката удари половин час. Сега беше десет и половина. Знаех, че каретата ще пристигне всеки момент. Нервничех и горях от нетърпение да потеглим, а Дерек беше напълно спокоен и почти невъзмутим. Лицето му бе безизразно, а обноските му — сдържани. Прекрасните часове на интимност, които преживяхме вчера, все едно, че никога не се бяха случили. Ако пръстенът не се намираше на пръста ми щях да предположа, че съм си измислила всичка. Бях навила малко канап откъм вътрешната му страна и сега той ми прилепваше плътно. Гледах го и си спомнях за миналата нощ. Казах си, че последната нощ е само генерална репетиция на това, което ще настъпи щом пристигнем в Англия и се установим в Хоукхаус. Тогава най-сетне напрежението помежду ни ще изчезне.

— Не се измъчвай толкова — каза ми той. — Имаме много време. Само за няколко минути ще пристигнем на пристанището.

— Не се самоизмъчвам. Просто съм нервна. Няма как да не съм.

През целия ден бях неспокойна и се измъчвах от неясно опасение, което не бях в състояние да определя точно. Дерек ме беше уверил, че не ни грозят още опасности, но не се чувствах напълно сигурна. Нямаше да се почувствам в пълна безопасност, преди корабът да се отдели от пристанището и да потегли на път.

— Защо не идва тази карета? — възкликнах аз.

— Ще дойде. Поръчах я за десет и половина.

— Вече минава десет и половина. Ами ако закъснеем?

— Няма да закъснеем, Мариета.

Спокойствието му ме вбесяваше. Той стоеше до лавицата, скръстил ръце на гърдите си. Приближих се до огледалото, за да се огледам за последен път. Разресах косата си. Тя проблесна в най-хубавите си тъмнобакърени оттенъци и падна на рамената ми на гъсти и тежки вълни. Роклята ми беше от разкошен тюркоазен брокат на тесни райета в царско синьо. Бухналите ръкави се спускаха от рамената. Деколтето беше изрязано благоприлично високо. Полата във форма на камбана плътно прилепваше около кръста ми и се разстилаше над половин дузина фусти в царско син цвят. Тя беше едно от най-хубавите творения на Люсил. Не беше твърде официална за пътуването. Беше точно типът рокля, която една дама може да носи като всекидневна дреха в своята приемна зала.

— Ето я и каретата. Сложи си пелерината. Ще ида да угася свещите.

Излязохме. Дерек заключи вратата, остави ключа върху рамката на вратата и ме поведе покрай фонтана.

Точно когато той отваряше портите, си спомних внезапно за Джеръми Бонд. Когато се върне в Ню Орлиънс, вече ще съм на път за Англия. Дали ще намине насам, за да се опита да ме види? Как ли ще реагира, когато разбере, че вече ме няма? Дали наистина говореше сериозно онези глупави и безразсъдни думи, които изрече онази нощ, когато ме изпрати пеш до вкъщи? Разбира се, че не. Цялото му държание беше безсмислено, а и самият той беше един нелеп до абсурдност човек. Никога няма да разбере, че съм напуснала града. Никога няма да направи опит да ме види отново. Вероятно дори не си спомня името ми.

Дерек ми помогна да се кача на каретата и се настани до мен. Затвори вратата и почука по покрива. Миг по-късно вече бяхме на път. Мъглата беше гъста и приличаше на непрозрачна сивкавобяла завеса, която от време на време се въртеше и вдигаше, за да разкрие пред погледа някоя улична лампа, част от стена или проход, който води към нечий двор. Бръмченето на колелетата и тропотът от копитата на конете звучеше неописуемо зловещо и отекваше в гъстите и подвижни стени на мъглата. Хванах ръката на Дерек и я стиснах силно. Той сграбчи пръстите ми и задържа ръката ми в скута си.

— По-добре ли се чувстваш? — попита той.

— Малко по-добре. Не знам защо съм толкова нервна.

— И двамата сме напрегнати, Мариета.

— Дерек, ти каза, че братовчед ти няма да посмее да ти стори зло, щом се озовем в Англия, но… наистина ли смяташ, че вече не ни грозят никакви опасности?

— Няма да рискува да предприеме нещо в Англия, не и след всички приказки, които е наговорил и след заплахите, които е отправил. Единствената му надежда беше да се отърве от мен, но нае некадърен човек да му свърши работата.

— Те бяха двама.

— Може да е сключил сделка в Лондон с по-възрастния от двамата мъже и да му е обещал огромна сума, ако се върне в Англия с доказателство за смъртта ми. Щом пристигнал в Ню Орлиънс, човекът е наел за помощник Харт. И двамата са несръчни глупаци. Спотайват се наоколо и само дебнат за удобна възможност да ме нападнат, но вече е твърде късно.

— Братовчед ти сигурно те мрази и в червата.

— Винаги ме е мразел — отвърна Дерек, — а сега, след като спечелих наследството си по право, има още повече причини да ме мрази. Сигурно ще се сблъскаме с него в близките дни — продължи той, — това е неизбежно. Но когато стане, ще бъдем един срещу друг посред бял ден.

Той пусна ръката ми и потъна отново в мислите си. Аз се облегнах на възглавницата и се загледах в мъглата. Тук тя като че ли не бе много гъста — вдигаше се и се разделяше, разтваряше се широко, за да разкрие ред дървени стъпала, няколко светлини, ъгъла на някой голям магазин. Намирахме се близо до пристанището. Вятърът, който духаше над водата, раздираше мъглата. Каретата се клатушкаше силно. Строполих се на пода. Дерек ме хвана за рамената, дръпна ме назад и ме държа, докато каретата продължаваше да се блъска в неравния път. След няколко минути кочияшът забави ход и после спря. Дерек ме пусна. Виждах през прозореца гъстите парцали мъгла, които се вдигаха и спускаха и разкриваха пред погледа ми огромни купчини от сандъци, намотани въжета и един люлеещ се корабен корпус. Едва ги осветяваха три или четири фенера, които се полюшваха от вятъра.

— Ще си поговоря хубаво с този тип! — отсече Дерек. — Как така ще препуска толкова безразсъдно?

Намръщи се, изскочи навън и ми помогна да сляза. Вятърът веднага поде пелерината ми и я опъна мощно назад. Дерек затръшна вратичката на каретата и понечи да я заобиколи, за да се скара на кочияша. Едва бе изминал три или четири крачки, когато кочияшът размаха лудо юздите и изкрещя на конете. Каретата потегли с ужасяваща скорост. Една студена ръка сякаш ме стисна за гърлото.

— Дерек! — прошепнах дрезгаво.

— Запази спокойствие — нареди той.

— Това е клопка. Кочияшът… той… сигурно и той участва. Корабът не заминава заникъде. Не се виждат никакви хора. Онези двамата са уредили всичко. Подкупили са капитана да ти каже, че корабът е…

— Млъкни!

Изминаха няколко секунди. Бях се вцепенила от ужас. Мъглата се вдигаше, разтваряше и въртеше като призрачен воал. Водата се плискаше в дървото, а дървото скърцаше в отговор. Тези шумове усилваха някак си зловещото мълчание, което се спускаше над пристанището в този късен час. Фенерите се люлееха и пръскаха мъждукаща жълта светлина над кошовете и навитите въжета. Огромният стар кораб с лющещия се син корпус се клатушкаше леко над водата и се блъскаше в пристанището. Наистина приличаше на уморен син слон. Различавах в мъглата няколко други закотвени наблизо кораби, които бяха обвити в мрак като „Синия слон“. Високите им мачти се издигаха като стъбла на дървета в гора.

Чу се шумно тракане и звук от счупено стъкло. Единият от фенерите угасна. Някой го бе замерил с камък. С пистолет в ръка Дерек ми направи знак с ръка да се движа зад него. Изминаха още няколко секунди. Само звуците на плискаща се вода и на скърцащо дърво нарушаваха тежката тишина. Те бяха някъде там. Криеха се зад сандъците или се свиваха зад балите памук, гледаха ни и чакаха. Префуча нов камък. Още един фенер угасна. Оставаха само два източника на светлина, които се люшкаха. Сенките се увеличиха. Мъглата се разпръскваше и разнасяше. Танцуваше призрачен танц около нас.

— Какво да правим? — прошепнах аз.

— Ще се измъкнем — каза Дерек. Гласът му беше ужасяващо спокоен. — Стой зад мен, Мариета.

Почна да се отдалечава малко по малко от „Синия слон“. Стремеше се да заеме позиция край кея и до водата. Следвах го. Сърцето ми биеше лудо, а коленете ми бяха толкова омекнали, че си помислих, че всеки момент ще се спъна и ще падна. Изминахме десетина метра, после — двадесет, и преминахме под един от оцелелите фенери, който пръскаше неясна жълто-оранжева светлина. Зад гърба ни остана „Синия слон“. Беше тъмно, съвсем тъмно. Отвсякъде имаше плътни сенки. Водата се плискаше шумно. Мъглата се движеше. Отпред имаше още един фенер. Той бе на поне петдесет ярда. Запътихме се бавно към него.

И двамата чухме шума от стъпките. Тътрещи се стъпки, които отекваха шумно. Звукът от тях се чуваше отвсякъде. Пред нас ли бяха онези двамата? Или зад нас? Дали не ни преследват отляво, като прибягват от едно прикритие към друго? Нямаше как да преценя. Дерек вдигна ръка и ми направи знак да спра. Застанахме напълно неподвижно в мрака и се вслушахме в него. И те спряха. Къде бяха? Отдалеч се чу шум от дрезгав смях и музика. Кръчмите по крайбрежието не се намираха много далеч от нас. Ако успеем да стигнем до тях, около нас ще има светлини, стотици хора и сигурност. Знаех, че точно това има предвид Дерек. Ужасът ми бе толкова силен, че надминаваше всяка възможна граница. Необичайна вцепененост обхвана тялото ми. Така се вледених, че се чувствах почти спокойна.

Над водата задуха режещ вятър. Той се зае да разкъсва мъглата, да я вдига и да я прогонва оттук. Съзрях лицето на Дерек. Кожата му се бе опънала. Беше стиснал здраво устни, а очите му бяха нащрек. Не изпускаше пистолета от ръката си. Кимна и ми даде знак, че трябва да продължим.

Напредвахме бавно и предпазливо. Дерек беше целият нащрек. Стискаше здраво пистолета. Беше готов да стреля. Музиката и смехът се чуваха по-наблизо. В далечината имаше светлинки… Лунната светлина започваше да изчезва и да става все по-неясна и по-неясна. Изчезна в мига, когато един облак затули луната. Мракът беше пълен. Плътен черен саван обви всичко. Наблюдавах сенките и забелязах, че една от тях помръдва. Тя бе тъмна и тромава. Отдели се от другите и се насочи тихомълком към нас. Изпищях. Дерек се завъртя бързо и видя сянката. Изблъска ме грубо настрани. Блъсна ме толкова силно, че аз залитнах, олюлях се несигурно назад и накрая паднах.

Дерек вдигна пистолета, за да стреля, но преди да успее да го стори, сянката се хвърли напред, стовари се върху него и изби пистолета от ръката му. Двамата се вкопчиха един в друг и притиснаха яростно тялото си към това на противника. Отстрани изглеждаше, че са свързани в смъртоносна прегръдка. Изправих се на колене.

Едва дишах. Сърцето ми отново заби силно. Косата ми се разпиля над лицето ми. Облакът, който скри луната, отмина. Лунната светлина отново озари всичко. Виждах ги ясно. Нападателят беше онзи набит мъж в огромното тъмносиньо палто. Той държеше здраво Дерек за кръста и сковаваше действията на ръцете му. Дерек го риташе по пищяла и успя да се освободи. Замахна силно с юмрук и нанесе удар в стомаха на човека. След това го удари право в челюстта. Мъжът се сви от болка. Вторият удар го просна на земята. Той се изтърси със силен трясък на дъските отзад. Дерек се наведе над него и го сграбчи за шията. Мъжът се метна към него. Започна да нанася удари и да се бори. Събори на земята Дерек и се претърколи върху него.

В този миг забелязах пистолета. Беше се плъзнал настрани и беше паднал на кея. Намираше се само на няколко крачки от мястото, където бях коленичила. Бях се натъртила и едва дишах. Съмнявах се, че ще успея да се изправя на крака, но знаех, че трябва да се добера до пистолета. Запълзях към него, но след това някой ме блъсна безмилостно и паднах на земята. Вдигнах глава точно навреме, за да видя как Уил Харт посяга и вдига пистолета. Застана прав с разтворени крака. Загледа ожесточения двубой. По устните му заигра усмивка.

Изстенах и се изправих на ръце и колене. Харт се обърна и ме погледна. Усмивката на лицето му стана похотлива. Дойде при мен и ме сграбчи за косата. Дръпна ме силно и ме изправи на крака. Изпищях от болка. Той напрегна силните си мускули и сподави писъка ми. Черни крила се спуснаха и връхлетяха върху съзнанието ми. Едва не ми прилоша.

— Очаквах това — прошепна той, опрял устни на ухото ми. — Отдавна очаквах това.

Опитах се да проговоря. Не успях. Харт ме стисна още по-силно. Ръката му се изви и ме притисна. Кръвта нахлу стремглаво в главата ми. Затворих очи. Стори ми се, че ще умра. Помислих, че ще строши гърлото ми всеки момент. Болката беше неописуема… Пред клепките ми се завъртяха червени и оранжеви светлини. Попаднах в черна дупка. Подех отчаяна борба за малко въздух и за живота си. Харт се изкиска и отслаби хватката си. Поех жадно малко въздух. Задигнах тежко с отворени уста и се закашлях. Той продължи да се киска. Явно се наслаждаваше от това, че съм в негова власт и изпитвам болка.

— Бъди добро момиче — изрече той тихо. — Дръж се добре и ще ти позволя да видиш как Бърт ще пререже гърлото на твоя богаташ. Бърт има нож.

В този миг и Дерек, и мъжът в тъмносиньото палто стояха на колене на около десет ярда от нас. И двамата изглеждаха зашеметени. Изправиха се с усилие на крака. Бърт бръкна в дясната част на палтото си и извади нож. Мъжът се втурна към Дерек. Дерек отскочи настрана, за да избегне смъртоносното оръжие, което мина само на сантиметър от него. Той се завъртя силно, сграбчи китката на Бърт и я изви силно. Бърт изрева и изпусна ножа. Харт изпъшка от отчаяние.

— Проклет глупак — каза той, — проклет надут глупак. Май ще трябва аз самият да се разправя с твоя богаташ.

Дерек изви силно ръката на Бърт между плешките на рамената си. Бърт изрева от болка и се помъчи да се освободи.

Вдигна се, прехвърли ръката си напред и хвана несръчно главата на Дерек. И двамата паднаха с трясък върху дъските и се изпуснаха един друг. Бърт опита да се изправи. Дерек го хвана за краката и го дръпна силно назад. Главата на Бърт се удари с трясък в земята. Дерек се изправи зашеметен, залитна и разтърси главата си, за да се свести. Бърт простена и посегна към ножа си, който му беше почти под ръката. Дерек ритна ножа и го бутна във водата.

Харт се изкиска отново и изви пак ръката си здраво около врата ми. Вдигна свободната си ръка. Държеше пистолета в ръката си. После натисна спусъка. Чух трясъка от изстрела и забелязах голям оранжев пламък и кълбо дим. Дерек се хвана за гърдите си и политна назад. После се препъна, подхлъзна се на ръба на кея и падна. Чух силен плясък и изпищях отново. Звукът се изтръгна от натъртеното ми гърло и разцепи въздуха. Светът като че ли се завъртя около мен. Въртеше все по-бързо и по-бързо. Най-накрая милостива тъмнина обви съзнанието ми и не видях нищо повече.

— По дяволите, пръстенът! Проклетият пръстен. Няма да ни даде и един счупен пенс, ако не му донесем проклетия пръстен!

Думите се чуваха отнякъде много далеч. Не се долавяха ясно. Звучаха така, сякаш сънувах ужасен сън. Отворих очи. Всичко наоколо бе замъглено и ми се струваше черно, сребристо и синьо. Изминаха няколко секунди, преди да се съвзема и да се досетя къде се намирам. Оказа се, че седя облегната на една бала с памук. Харт и съучастникът му се намираха на няколко крачки от мен. Лицето на Бърт бе натъртено. Сега то се кривеше от гняв, докато Харт гледаше самодоволно и подигравателно.

— Ти почти оплеска работата, братко — заяви той. — Ако не му бях взел пистолета, отдавна да ти е пръснал тъпия мозък.

— Ти оплеска всичко! — изрече с провлечен глас Бърт. — Хубаво, застреля го. Богаташът падна във водата с проклетия пръстен на пръста си. Сега един от нас ще трябва да се гмурне, да го намери и да измъкне пръстена от пръста му, ако вече не е отплувал в морето!

— Не вдигай такава врява, братко. Пръстенът е у мен. Онази женска го носеше на пръста си. Свалих го оттам. Никой от нас няма да се мокри тази вечер.

— Дай ми го! — заповяда Бърт.

— В джоба ми е. Там е на сигурно място.

— Трябва да убием и момичето — каза Бърт.

Харт поклати глава.

— Имам планове за нея — заяви той. — Големи планове.

— Да я убием — настоя Бърт. — Може да ни разпознае и двамата.

— Няма да има възможност да ни разпознае — каза Харт.

— Искаш да я задържиш за себе си?

— Да, мисля да се позабавлявам малко с нея, а след това тя ще ми докара хубава печалба. Червения Ник ще плати цяло състояние за такова момиче. Ще плати двойно повече от обикновено.

Чувах ясно думите, но те ми изглеждаха напълно нереални. Не беше възможно всичко това да се случи в действителност. Не бях жива. Невъзможно е да съм оцеляла. Знаех, че съм мъртва и се радвах, защото нямаше повече причини да живея. Бях мъртва. Трябваше да съм мъртва. Вратът ме болеше ужасно, както и рамената, но не усещах болка. Не бях в състояние да усещам каквото и да е. Втренчих се в двамата мъже и се вслушах в гласовете им, но нито един от тях не беше действителен. Запитах се дали не съм в ада.

Харт се усмихна, облиза си устните и насочи пистолета към гърдите на Бърт.

— В мен е пръстенът, Бърт. При мен е и момичето. Защо да ги деля с теб?

— Уил! Не прави това! Не ме мами! Не и мен, твоя другар!

— Боя се, че точно това ще направя, Бърт.

— Та нали аз уредих всичко! Аз се споразумях с него в Лондон! Аз подготвих всичко, платих на капитана един куп пари, за да каже на Хоук, че е получил каюта и че корабът ще замине в полунощ. Аз те вкарах в тази игра! Благодарение на мен си сега тук, защото сме стари познайници. Имах нужда от помощ и исках именно със стария ми приятел да си поделим печалбата!

— Да… — съгласи се Харт. — Май си направил грешка, Бърт.

Той натисна спусъка. Бърт изкрещя. В очите му се появи нотка на удивление, когато се хвана за гърдите, а кръвта бликна между пръстите му. Докато охкаше, кръвта му изтичаше. След това очите му се изцъклиха и той се строполи с лицето напред. Ръцете му паднаха немощно пред него. Харт отстъпи назад, духна в цевта на пистолета и се изкиска отново.

Да, наистина се намирах в ада и мъжът в кожения жакет бе сатаната. Хванах се за балата с памук и се вдигнах нагоре. Изправих се, но краката ми се бяха вцепениш. Цялото ми тяло се бе парализирало. Не усещах нищо.

— Ти и аз наистина ще си прекараме добре времето — каза той.

Изгледах го спокойно и хладнокръвно. Косата му беше руса и рошава. Кой би помислил, че сатаната е русокос? Вдигнах ръка, сякаш исках да докосна тази гъста руса коса и забелязах съвсем отчетливо как ноктите ми одраскват бузата му и я разкървавяват.

Сатаната изрева от болка, отскочи назад и сви огромната си ръка в юмрук. Видях, че юмрукът се носи към мен във въздуха. Усетих нещо подобно на болка, но разбира се, нищо не ме болеше. Приех с благодарност мрака, който ме погълна.

Беше тъмно. Съвсем тъмно. Пластове гъст черен мрак ме обвиваха. Плувах бавно в мрака. Пластовете започнаха да изчезват. Носех се плавно, но не можех да си мърдам ръцете. Нещо ме държеше здраво. То бе грубо и се впиваше силно в китките ми. Затрудняваше все повече плуването ми, но независимо от това продължавах да се нося нагоре, да прекосявам пластовете тъмнина. Имах чувството, че в устата ми има памук, който я е изпълва и държи езика ми неподвижен. Опитах се да се избавя от ужасния вкус на памука, но не успях. Помъчих се да раздвижа ръце, като загреба с тях настрани, но не успях да направя и това. Помислих си, че ако скоро не изляза на повърхността, ще се удавя.

Вече плувах така, сякаш съм си загубила разума. Гмурнах се напред. Черните пластове се разтваряха бързо. Наоколо ставаше все по-светло. Вече беше сивкавочерно, ето че стана тъмносиво и вече не беше черно. Отворих очи и видях пламъка от една свещ в стаята. Примигнах и се опитах да приседна, но не успях. Бях просната на един тесен креват. В устата ми имаше кърпа, а китките ми бяха завързани за краката на леглото. Стаята беше малка. Таванът се спускаше ниско надолу. Влагата беше образувала кафеникави кръгове на светлокафявите стени. Отблъскващ зелен килим покриваше пода. Беше се износил с течение на времето.

След миг се впуснах в борба и се опитах да освободя китките си. Грубият коноп се врязваше в кожата ми и ме стягаше силно, докато се дърпах. Веднага разбрах, че е невъзможно да се освободя сама. Излязох от шока и вече не бях вцепенена, но не изпаднах в паника. Знаех какво се е случило. Още усещах болка в челюстта. Вероятно беше натъртена. Уил Харт ме е повалил в безсъзнание, донесъл ме е в тази стая и ме е завързал здраво.

Не се интересувах какво ще ми се случи. Нямаше за какво да живея. Харт ще се възползва от мен. Ако не ме убие, възнамерявах да се самоубия при първа възможност. Не исках да продължавам да живея с тази болка в душата си, тази ужасна болка, която превръщаше всеки миг в непоносима агония. Горещо желаех да ме бяха убили заедно с Дерек. Отчаяно се молех Харт да ме убие, когато се върне и се възползва от мен, за да задоволи похотта си. Къде ли се намира той? Откога ли съм тук? Час? Два? Или по-дълго?

И какво от това? Вече нищо нямаше значение. Вятърът духаше свирепо около стряхата. Отнякъде отдолу се чуваха звуците на шумна музика. Чуваха се и пресипнали, недодялани гласове и пронизителен женски смях. Звукът беше неясен и глух. Вратите се затръшнаха, чу се висок крясък и шум от счупването. Намирах се в таванската стая над една от кръчмите по крайбрежието или над някой бордей. Нямаше значение къде съм. Никакво значение.

Времето отминаваше. Най-накрая чух шум от стъпки на двама души, които се качваха нагоре по дървените стъпала. Шумът като че ли наближаваше. След това вратата се отвори и един неясен лъч светлина нахлу в стаята. Видях да влизат двама души.

— Стой така една минутка — изрече дрезгаво Харт. — Ще запаля нова свещ. Имам тук една в чекмеджето на масата.

— Не се притеснявай от нея — каза той и кимна към мен, без да ме поглежда. — Нищо от това, което тя чуе, няма да има възможност да го повтори пред другиго или поне не пред някой, който да е опасен за теб.

Мъжът бе висок, слаб и хубав и имаше студено изражение на лицето. Носеше напудрена бяла перука. За около миг се обърна, за да ми хвърли един поглед. Леденостудените му сиви очи не показваха и най-малкия признак на интерес към мен. Носеше черни лачени обувки с ниски токове и сребърни катарами. Бели копринени чорапи покриваха прасците му. Панталоните до колената му и дългополия му редингот бяха от светлосин атлаз. От китките му се спускаше дантела. От врата му също падаше дантела като водопад от волани. Бялата му коса правеше чертите на лицето му да изглеждат още по-груби. Тези черти ми бяха познати, дори прекалено познати, но бяха много по-груби от тези на братовчед му.

Значи в края на краищата Роджър Хоук не беше заминал за Париж. Беше дошъл в Ню Орлиънс, за да се убеди, че злодеите ще се справят както трябва с възложената им задача. Той подсмръкна презрително и вдигна една дантелена носна кърпичка към носа си.

— Побързай, момче — изрече той рязко. — Достатъчно лошо е, че ми се налага да се срещам с теб тук, в този възмутително ранен час. Не искам да се задуша от вонята.

— Пръстенът е тук. Ето го.

Хоук взе пръстена и го огледа с безизразно лице. После го пусна в джоба си.

— Сигурен ли си, че той е мъртъв?

— О, да, разбира се, че е мъртъв. Сега храни рибите.

— Къде е човекът, когото наех да го убие?

— Бърт ли? Той… ъ-ъ… имаше някои неприятности и не успя да пристигне навреме. Каза ми да дойда вместо него.

— Разбирам — отвърна Хоук.

Той извади пачка банкноти и се зае да ги брои спокойно. Светлината на свещта къпеше това студено и хубаво лице, полираше грубите му скули и очертаваше сенките под тях.

— Какво си решил да правиш с тази жена? — попита той.

— Имам планове за нея.

— Убий я — каза Хоук. — Убий я още сега.

Гласът му беше напълно безчувствен. Все едно, че току-що каза на Харт да смаже някоя буболечка или да убие комар. След онзи пръв мигновен поглед дори не ме бе погледнал отново. Сякаш бях част от обзавеждането на стаята. Връчи парите на Харт и пак вдигна дантелената носна кърпичка към ноздрите си и ги набръчка.

— Хайде, момче — нареди Хоук. — Обичам работата да се върши докрай.

— Работата ще бъде свършена докрай. Казах ви, че тя няма да проговори. Щом свърша да се забавлявам с нея, ще я продам с голяма печалба. Червения Ник ще плати луди пари. Той купува момичета и ги откарва с корабите си в чужбина, за да ги препродаде изгодно на собствениците на скъпите публични домове.

Думите му явно не харесаха на Роджър Хоук. Сивите му очи придобиха стоманен оттенък и загледаха твърдо. Устата му се превърна в тънка линия. Харт се намръщи, но упорито продължаваше да настоява на своето. Той беше свиреп, злобен и със здраво телосложение. Изглеждаше като някакъв нафукан младок в сравнение с Хоук. Имах чувството, че по-високият мъж е в състояние да го пречупи на две, без дори да измачка елегантния си редингот. Двамата се изгледаха продължително. После Хоук направи гримаса.

— Много добре — изрече той сухо.

— Хората на Червения Ник вече са в града и събират момичета. След по-малко от седмица ще ги отведат през блатата до някое подходящо място. След месец тя ще се озове в някой бордей в Каракас. Там никой няма да се интересува от нещо друго, освен от задника й.

— А ако стане нещо, Харт, ако тя се измъкне…

— Няма да избяга. Ще остане тук, в стаята, докато хората на червения Ник не дойдат да я отведат в блатата.

— Ако стане някакъв фал, ще ти прережа гърлото.

— Ей, заплашвате ли ме?

— О, изобщо не те заплашвам — отвърна Хоук. — Казвам ти какво ще ти се случи, ако се провалиш.

Гласът му беше студен. Лицето му беше напълно безизразно. Харт пребледня леко. Роджър Хоук вдигна дантелата към ноздрите си още веднъж. Мирис на парфюм се разнесе из стаята. След това кимна рязко и излезе от стаята. Великолепният му редингот прошумоля. Харт стоеше прав. Беше свил ръцете си в юмруци. Бузите му още бяха бледи, докато се вслушваше в стъпките, които се спускаха по стълбите. Намръщи се още веднъж, когато звукът заглъхна и натъпка парите в джоба си. Обърна се към мен и ме погледна за пръв път, откакто бе влязъл в стаята. После забрави за Роджър Хоук. Виждах го как забравя, как мислеше само за едно. Облиза долната си устна. Кафявите му очи станаха дори още по-тъмни, докато се изпълваха със свирепа страст.

Необикновено спокойствие ме обзе, докато го гледах. Болката се оттегли. Прогоних я навътре в душата си. Сега не беше време за скръб. Сега беше време да покажа силата и устойчивостта си. Преди няколко минути нямаше защо да продължавам да живея, преди няколко минути исках да умра. Сега вече имаше защо да живея и възнамерявах да оцелея. Ще намеря начин и ще оцелея и някой ден ще си отмъстя на мъжа с напудрената перука и елегантните френски дрехи. Докато Уил Харт откопчаваше колана си, дадох тази клетва дълбоко в душата си. Бях твърдо решена да я спазя.