Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (13)

13

Островът беше дълъг и сравнително тесен. От континента го отделяше може би четвърт миля. Пристанището беше пълно с кораби. На ръба на отвесните канари имаше сиви каменни крепостни стени.

— Зад острова се намира Нова Испания — заразказва ми Ем. — Всъщност, мисля, че се казва Тексас, но е испанска територия. Представлява една огромна пустош. В нея има само няколко селища, два-три средни по големина града и много католически мисии. Тексас е безкраен. Така ми каза Майкъл. Освен това бил пълен с индианци. Безброй племена живеели в него.

— Доста обнадеждаващо.

— Още не си чула най-лошото, скъпа. Другата страна на острова също е укрепена, но заради племето, което живее на брега. Те са канибали — добави тя.

— Канибали ли?

— Така ми каза Майкъл. Освен това не изяждали просто така жертвите си. Дерели ги и си хапвали от тях, преди да са ги убили. Ядели ги живи!

Това ми се стори невъзможно, но Ем ме увери, че говори самата истина. „Морският лъв“ се носеше леко по вълните към пристанището в далечината. Островът ставаше все по-голям. На палубата кипеше трескава дейност. Червения Ник излезе бавно отдолу и дойде при нас на кърмата. Носеше великолепно ушити панталони от тъмносин атлаз. Рединготът подхождаше на панталоните и беше пищно бродиран в сребрист цвят.

— Харесва ли ти моята крепост? — попита той.

— Много е внушителна — признах аз.

— Малка е, но си я бива — отбеляза той. — Когато напуснах Карибско море, за да си завладея моя собствена територия, в която да нямам съперници, намерих идеалния за целта остров. Укрепленията вече бяха построени. Имаше и доста други постройки. Един друг момък също беше решил да завладее целия този район и да си направи царство от него. Хубав бой стана между нас двамата. Той си промени решението, докато акулите закусваха с него.

— Значи ти излезе по-силният?

— Да — съгласи се той. — Докарах строители и занаятчии, които да спретнат града и да ми издигнат къща. Тя не се вижда оттук, над града е, зад онези дървета.

— Сигурно Мария те чака — подметнах аз.

— И аз така си мисля.

— Няма да се зарадва, когато види, че идваш под ръка с мен.

Лайън не отговори, но на едното ъгълче на устата му се появи крива усмивка. Досетих се, че той очаква с нетърпение срещата между нас двете. Да изненада любовницата си с пристигането на нейна заместничка — това несъмнено допадаше на извратеното му чувство за хумор. Двете с Ем се спогледахме. След това тя се отдалечи тактично и слезе надолу. Тримейн я спря и й заговори грубо. Тя му кимна уморено и тръгна по стълбите. Никълъс Лайън гледаше острова, докато навлизахме в пристанището. В долната част на града се беше събрала огромна тълпа. Хората викаха радостно и си подхвърляха шапките.

— Колко хора живеят на острова? — попита аз.

— Триста и петдесет души, а корабите ми са седем. Както виждаш, сега всички се намират в пристанището. Ще изпратя четири от тях в открито море след няколко дена. Всеки ще има пълен екипаж, а начело ще стои лейтенант, на когото имам пълно доверие.

— Имаш много добра организация.

— На това се дължи успехът ми.

— Някой ден ще увиснеш на бесилото — заявих аз.

— Така ли мислиш?

— Неизбежно е.

— Не е задължително да стане така — отговори той. — Може би ще се поправя. Може би ще се присъединя към силите на реда и закона подобно на Хенри Морган. Сигурно знаеш, че британците сключили споразумение с него. Дали му официалното право да граби и плячкосва враговете им. Получил рицарско звание. Дали му чин лейтенант и го назначили за губернатор на Ямайка.

— Това е станало преди сто години.

— О, значи си чувала за сър Хенри?

— Чела съм в книгите по история.

— Един ден може би ще пишат и за мен по тези книги. Ако искаш да знаеш, самият аз вече получих предложение от британците. Искат да присъединя хората си към тях, за да им помогна да подчинят отново бунтовниците.

— И ти отказа?

Той кимна. Дългите му пера се развяха.

— Възхищавам се на бунтовниците. Възхищавам се на всеки човек или на всяка група от хора, които въстават срещу властта. Но съм твърде независим, а работата ми е доста доходна. Сега цялата власт тук е в мои ръце. Островът е непревземаем. Аз съм ужасът на залива.

— Харесва ти да убиваш.

— Точно обратното. Смятам го за отегчително, но ми се налага да го правя.

— Разбирам.

— Ти си истинска загадка за мен, скъпа моя. Понякога си мисля, че си напълно доволна от себе си и от новото си положение. Повечето жени с твоето минало биха се чувствали така. Но понякога не съм сигурен дали наистина е така.

— Не си ли?

— Зная, че ти харесва да се любиш с мен. Ти си удивително страстно създание. Веднъж щом преодолях съпротивата ти, ти доказа верността на думите ми, и то не един път.

— Това става против волята ми — изрекох аз сухо.

— Харесва ти, скъпа.

— Аз съм човек, а ти си необикновено умел.

Той се засмя от удоволствие. Изгледах го студено.

— Това е факт, а не комплимент. Откликнах на умението, не на мъжа. Ненавиждам те.

— Това събужда любопитството ми.

— И аз така мисля.

— За мен ти си голямо предизвикателство, Мариета, и то твърде интересно предизвикателство. Никога не знам какво да очаквам от теб. Преодолях твоята сдържаност в леглото. Ще преодолея и сдържаността в мислите ти. Ще превърна твоята ненавист в любов.

— Никога няма да те обикна.

— Ще ме обикнеш, скъпа моя — каза той.

Усмихнах се вътрешно. Твърдо беше решил да постигне това и с мен. Никога нямаше да обикна Никълъс Лайън, но той вече започваше да се влюбва в мен. Усещах това. Чувството му съответстваше идеално на целите ми.

Сега се намирахме в пристанището. Чувах как хората на брега викат приветствено. Никълъс Лайън вдигна шапката си и им кимна. Те завикаха още по-силно. Тук той беше кралят. Бях убедена в това, че той упражнява безмилостно властта си. Хората на Червения Ник живееха, по строги правила. В морето им се разрешаваше да убиват, да изнасилват и да грабят, но кражбата на острова се наказваше със смърт.

— Исусе Христе, направо не ми се вярва, че ще слезем най-сетне от този кораб! Така ми се иска да походя малко пеш на твърда земя! Усещаш ли това? Спряхме да се движим. Как ще оцелея, ако подът се накланя под краката ми, а таванът отгоре се люлее? Е, скъпи мои — възкликна Ем, — ето че стигнахме до острова. Преодоляхме първото препятствие, сега идва следващото.

— Много сте хубава, миз Ем — каза Кори.

Ем се бе пременила в рокля от светлокафяв атлаз, която беше избродирана цялата с миниатюрни кафяви копринени цветя и съвсем малки изумрудени копринени листа. Лъскавите й червеникавокафяви коси бяха събрани в горната част на главата й. Отделни дълги кичури се спускаха към гърба й. Тя носеше великолепни изумрудени обици. Светлокафявите й очи гледаха весело. Златистокафявите лунички обсипваха леко скулите й. По малката й розова уста играеше унила усмивка, но тя наистина изглеждаше много хубава.

— Майкъл ми каза да си придам по-привлекателен външен вид — обясни тя. — Той иска да порази приятелите си на брега с хубавата си нова проститутка. Даде ми роклята и обиците и ми каза, че ако се държа както трябва, ще получа и подходяща огърлица. Смяташ ли, че няма да се държа като някое ангелче? Поне докато получа огърлицата — добави тя. — Ако ви се струва, че бърборя като сврака, то е, защото съм страшно изплашена. Видя ли онази тълпа на брега?

— Видях ги — отвърнах аз.

— Няма да е тъй лесно да се измъкнем от този остров, както си го мислех по-рано. Но ще го направим, момичета. Трите ще избягаме при първа възможност, ако ще канибалите да ни чакат на брега.

Тъмните очи на Кори се разшириха.

— Канибали ли? — изрече тя.

— Засега няма от какво да се плашиш, скъпа — увери я Ем. — Предпочитам да си имам работа с цяло племе канибали, а не с онази сган навън. Но май вече е време да се качим на палубата.

Ем хвана моята ръка и тази на Кори и ги стисна здраво. Усмихна се едновременно лъчезарно и унило, но не успя да прикрие страха в очите си. Тя беше смела, жизнерадостна и твърдо решена да бъде постоянно в добро настроение, но виждах, че и тя като мен е обезсърчена.

— Ще го направим, Ем — казах аз.

— Разбира се, че ще го направим — отвърна дръзко тя и отново стисна ръцете ни. — Една банда пирати са детска играчка за нас.

Пусна ръцете ни. Кори вдигна куфара и отидохме при мъжете на палубата. Тримейн веднага ни отне Ем. Хвана я грубо за ръката и я отведе. Ем стоеше покорно и се държеше хрисимо, докато във въздуха се носеха неприлични крясъци и шумни дюдюкания. Една от мръсните и разчорлени повлекани в тълпата се изтръгна от околните, стрелна се напред и се изплю. Едва не уцели ръба на роклята на Ем. Един пират цапардоса жената по лицето и я събори на земята. Когато тя се изправи на крака, Ем я изгледа гордо и й показа среден пръст. Тълпата изрева от възторг. Разнесе се дрезгав смях.

Червения Ник дойде бавно при нас. Доброто му настроение се изпари, когато забеляза Кори. Тънките му устни се свиха презрително надолу. Кори се напрегна. Раменете й потрепериха. Той я изгледа за миг с явно отвращение, после престана да мисли за нея и се обърна към мен.

Никълъс Лайън се усмихна и ми протегна свитата си ръка. Хванах го за лакътя и тръгнахме към подвижното мостче. Кори остана на място. Стискаше нервно куфара, без да знае какво да прави. Дрейпър я смушка силно и двамата закрачиха зад нас. Тълпата на кея се развика силно. Мъжете, които имаха шапки, ги хвърлиха във въздуха, когато кралят им се озова сред тях.

Множеството ликуваше. Всички до един имаха отблъскващ вид и бяха не по-малко от стотина на брой. Мъжете бяха с груби и свирепи лица. Много от тях имаха белези, строшени носове или тъмни превръзки на едното око. В тълпата имаше поне двайсет жени — пълни и мърляви създания със загрубели лица и дълги невчесани коси. Потиснах трепета си, когато ревящата и воняща тълпа ни обкръжи. От нея лъхаше на ром, пот и мръсотия. Това бяха възможно най-противните и покварени представители на човешкия род. Тази кошмарна сган като че ли бе изплувала от дълбините на ада. Крещяха с всичка сила, размахваха шапки, ръце и бутилки.

Никълъс Лайън вдигна ръка. Лицето му беше строго. Незабавно се възцари пълна тишина. Очите му гледаха безизразно, докато оглеждаха бавно събралата се тълпа. Усмири необузданата шайка главорези, без да каже и една дума. Властното му и безжалостно излъчване буквално ги смазваше. Помислих си, че ако им нареди, всички ще паднат на колене в знак на подчинение. Няколко секунди ги държа под напрежение. Очите му приличаха на две бучки син лед. Устните му се извиха доволно, макар и едва забележимо. Червения Ник се наслаждаваше на властта си. След това се усмихна неприкрито.

— Мъже, този курс беше много успешен — обяви той. — Върнахме се с голяма плячка. Тази вечер по кръчмите ромът ще е безплатен, за да отпразнувате както подобава нашето завръщане.

Виковете прераснаха в оглушителен рев. Шапките литнаха във въздуха. Червения Ник благодари за приветствията с кратко кимване. Щом приветствията затихнаха, той ме хвана здраво под ръка и ме поведе към павираната улица, която се устремяваше нагоре в края на пристанището. Вървях с гордо вдигната брадичка. Не се оглеждах нито наляво, нито надясно, но забелязах, че мъжете въпреки всичко ме зяпат с любопитство. Жените ме гледаха с явна враждебност, която се опитваха да прикрият. Лесно бе да се подиграваш на новото момиче на Тримейн. Съвсем друго бе да обидиш жената на капитана. Докато вървяхме покрай магазините, колибите и просторните кръчми с олющени бели стени, по чиито покриви имаше оранжевочервени керемиди, си помислих, че тези жени с удоволствие биха ме разкъсали на парчета само за това, че бях млада и привлекателна и носех хубава рокля. Покровителството на Червения Ник беше единствената ми защита от тях.

— Изплаши ли се? — запита той.

— Съвсем не — излъгах аз.

— Сигурно се досещаш, че тези жени ти завиждат.

— Да.

— Когато са дошли на острова, и те са били млади и красиви. Ромът и грубостите са ги превърнали в отрепки. Скоро ще трябва да докарам нови жени на острова.

— Какво ще стане с тези?

— Ще готвят, ще търкат подовете и ще бъдат полезни по различни начини — отвърна той. — Не се безпокой за тях. Тъй като си моя жена, си в пълна безопасност. Това се отнася и за малката уличница на Тримейн.

Гладкият път пред нас постепенно се извиваше нагоре. Видях, че зад дърветата има някаква грамадна квадратна сграда. Стените й блестяха в бяло на слънчевата светлина. Висока ограда бранеше отвсякъде няколко внушителни постройки. Покривите им се издигаха на няколко нива и бяха застлани с червеникавокафяви керемиди. Забелязах, че комплексът от сгради представлява едно огромно укрепление с тясна пътечка, която води навътре. Единствен вход бяха две гигантски врати от як дъб, обковани с месинг. Зееха широко отворени пред нас. Зърнах бегло зелени морави, фонтани и къщи в далечината.

— Островът е непревземаем — обясни Никълъс, — а укреплението е последната предпазна мярка. Веднъж да затворим вратата, и една шепа хора лесно ще отблъсне цяла армия.

— Колко къщи има вътре?

— Седем — каза той. — Плюс няколко малки казарми. Главната къща е доста просторна и луксозно обзаведена, както ще видиш. Шестте по-малки къщи също са уютни. В тях живеят лейтенантите ми. Двайсет от най-добрите ми хора живеят в казармите.

Минахме през огромните врати. Влязохме в просторен двор с палми, фонтани и зелени ливади. Казармите се падаха веднага вдясно от големите врати. Шест бели къщички се издигаха една срещу друга от другата страна на двора от всяка страна имаше по три постройки. Главната къща се издигаше точно пред нас. Тя беше просторна и хубава, с бели стени. Пред прозорците имаше черни решетки от ковано желязо. Покривите се вдигаха и спускаха на различни нива. Ярки цветя растяха в лехи от двете страни на главния портал.

Всичко беше чисто. Тук царуваше пълна тишина и спокойствие. Кошмарните крясъци и яростта останаха долу в града.

Влязохме в огромен салон, който беше изискано обзаведен с най-хубави френски мебели. На прозореца висяха завеси от тъмносин брокат. На златистокафявия паркет имаше светлосини и розови килими от обюсон. Стаята би задоволила претенциите и на най-взискателния парижки аристократ с елегантния си интериор, изящните си багри и забележителния финес на цялостното обзавеждане.

Червения Ник се обърна към Дрейпър.

— Отведи негърката в помещенията на прислугата — нареди той. — Погрижи се да получи стая и се върни да ми докладваш.

Дрейпър кимна, хвана Кори за ръката и я отведе. Тя ме погледна уплашено през рамо, докато излизаше. Лайън си свали шапката и я хвърли на един от столовете. Погледна към елегантната бяла мраморна камина, блещукащите сребърни свещници, двата кристални полилея, които висяха от тавана и от които се спускаха искрящи висулки. Широкият пеш на редингота му прошумоля, когато той прекоси бавно стаята, за да извади чаша и кристална гарафа от позлатения бял шкаф.

— Искаш ли вино? — запита той.

— Не.

— Какво мислиш за къщата?

— Прекрасна е.

— Ценя високо прекрасните неща. Обичам около мен да има прекрасни мебели, вещи и жени.

— Но не те интересува как точно ги придобиваш.

— Заклех се, че някой ден ще притежавам всичко, за което съм мечтал. Когато бях млад, гладен и постоянно ми беше студено, се заклех, че ще стана богат. Бях сирак, крадях храна и дребни стотинки, а бях на не повече от пет години. Извади късмет. Джентълменът, на когото задигнах часовника, се съжали над мен и ме отведе у дома си. Той и жена му ме отгледаха като свой роден син. Даде ми прекрасно образование, нае ми най-добрите частни учители.

— А после?

— И двамата умряха от треска за една седмица, когато бях на шестнайсет години. Племенникът им дойде в Единбург и си присвои всичко. Буквално ме изхвърли навън на улицата. Влязох през прозореца, грабнах ръжена и му строших черепа.

Той сръбна малко вино. Лицето му беше безизразно, докато продължаваше да разказва:

— Избягах. Властите ме заловиха. Осъдиха ме на смърт чрез обесване. Надвих пазача и изтръгнах пистолета от ръката му. Застрелях го. Застрелях и още един пазач, който се опита да ми попречи да избягам. Крих се в бедняшкия квартал около месец, преди да успея да се измъкна от града и да се добера до морето. Бях избягал от правосъдието. Нямаше път назад.

— Значи така си станал пират.

— Реших, че това е най-подходящият занаят за човек като мен.

Той изпи докрай виното си. В същия миг чухме, че по стълбата се качва някой.

— Нии-к-лас! — извика един възбуден глас. — Нии-к-лас! Къде си?

Стъпките вече отекваха от коридора. След това в стаята влетя забързано Мария. Изглеждаше поразително красива. Носеше рокля от тъмнорозов брокат, която влизаше в пълен контраст с кадифената й светлокафява кожа. Косата й беше пищна и синьо-черна. Очите й бяха яркокафяви и блестяха. Подчертаваха изразителността на лицето й. Устата й беше голяма, червена и несъмнено чувствена. Бе създадена само за страстни целувки. Не беше висока като мен, но имаше невероятно добре оформено тяло. Плътно прилепналият корсаж от розов брокат очертаваше ясно гладките й рамена, — налетите й гърди и тънкия кръст. Въпреки че безспорно беше много хубава, леката извивка на устата й загатваше за нейната ненаситност. Тъмните й очи също проблясваха алчно.

Спря посред стаята, пое си дълбоко дъх и сложи ръце на бедрата. Стоях до масата отляво на прохода и Мария още не ме бе видяла. Очите й загледаха хищно Никълъс Лайън. Жената се намуси леко. На устните й се изписа предизвикателна усмивка.

— Носиш ли ми подарък? — запита тя.

— Донесох ти изненада.

Той я гледаше с вкаменено и безизразно лице. Устата му се беше свила в права линия. Едната наклонена вежда се беше извила леко и почти докосваше големия му бакърен кичур. Мария се поколеба и обърка. Явно очакваше той да извади някакъв искрящ диамантен накит.

— Къде е тя? — попита тя.

Лайън кимна към мен. Мария се обърна с любопитство. Когато ме видя, устните и се разтвориха от изненада. Втренчи се в мен. Очите и се изпълниха със страх, тревога и гняв. Съжалих я, въпреки че хубавото й лице видимо загрубя, а тя ме загледа злобно. Стоях срещу нея с невъзмутимо и безстрастно изражение. Не желаех да дам израз на чувствата си, но дълбоко в душата си я съжалявах. Мразех го заради мръсния номер, който й беше погодил. Мария се досети мигновено коя съм, разбира се. Нямаше нужда от думи. Изгледа ме продължително, свиваше ръцете си в юмруци, а после ги отпускаше. След това нададе гневен крясък, втурна се напред и връхлетя върху Лайън с протегнати нокти. Сигурно искаше да му издере лицето.

Той я хвана за китките и я възпря. В очите му се появи хладно и садистично задоволство, когато изви назад китките й. Мария почна да пищи и да рита. Бореше се яростно като тигрица. Синьо-черните и коси се разчорлиха и паднаха на бузите й. Очите й блеснаха гневно, типично по южняшки. Захапа ръката му, освободи едната си китка, отметна главата си назад и му зашлеви силен шамар. Същевременно го ритна доста коварно по пищяла. Той я отхвърли от себе си с такава сила, че тя се стовари на пода и зарида, свита на кълбо.

— Не постъпвай така с Мария! — изпищя тя. — Не прави това.

Дрейпър влезе бавно в стаята. Не реагира по никакъв начин при вида на това, което се разиграваше пред очите му. Мария се изправи и остана за миг така. Сълзи от гняв се стичаха по бузите й. След това ме забеляза, изкрещя някаква ругатня и понечи да се нахвърли върху мен. Дрейпър посегна, улови я сръчно и я стисна за кръста. Тя се въртеше и извиваше като диво животно. Той я сграбчи за косата, дръпна рязко главата й назад, вдигна я от земята и я задържа така пред себе си.

— Искаш ли я? — запита Лайън.

Дрейпър се поколеба и се замисли каква полза ще има, ако живее с бившата жена на капитана. Сигурно реши, че тази постъпка ще бъде глупава, защото ще му навлече някой ден гнева на шефа намръщи се и поклати отрицателно глава.

Лайън вдигна вежда от изненада.

— Не я ли искаш?

— Не си падам по испанките.

— Пусни ме! — изпищя Мария.

— Разбирам — отвърна Лайън.

— Какво да правя с нея?

— Отведи я в казармите — нареди капитанът. — Ще забавлява момчетата, докато потегли следващият кораб за Южна Америка.

— Не! Не! Не постъпвай така с Мария!

Дрейпър повлече пищящата жена и я изкара от стаята. Крясъците отекнаха в преддверието и изведнъж престанаха. Сигурно й беше запушил устата с ръка. Чу се шум от отваряне на врата. После тя се затвори и настъпи благословена тишина. Червения Ник си отля още вино и го изпи бавно. Беше напълно невъзмутим. Бях потресена. Със свръхчовешки усилия запазих спокойствие. Този човек беше напълно лишен от морал. Чувствата нямаха никакво значение за него. Осъзнах ясно, че същото ще сполети и мен, ако почна да го отегчавам.

— И аз искам вино — казах аз.

Той вдигна очи и се втренчи за миг в мен със студените си сини очи. После напълни още една чаша.

— Какво ще стане с нея? — попитах аз.

— Момчетата ще се позабавляват няколко дена с нея. Един от корабите заминава следващата седмица за Южна Америка, за да ни набави провизии и да прави набези по брега. Ще я продадат в някой публичен дом.

— Как е възможно да постъпваш така с жена, с която си живял?

— Нямам никакви угризения на съвестта — отвърна той. — Не си губи времето да съжаляваш за нея, скъпа моя. Мария беше една алчна и ненаситна уличница. Тя се наслаждаваше на високото си положение, придаваше си важност и се отнасяше презрително към всички. Това ме забавляваше известно време, но след това почна да ме отегчава.

— Ще постъпиш така и с мен — заявих аз.

— Несъмнено, ако почнеш да ме отегчаваш.

— Ще го имам предвид.

— Имай го, скъпа моя.

Изпи докрай виното си и остави чашата на шкафа. После взе чашата от ръката ми и я сложи до другата. Положи ръце върху рамената ми и се вгледа в очите ми. Отвърнах на погледа му. Бях невъзмутима и безстрастна. Ни най-малко не се бях уплашила. Той ми се усмихна криво. Харесваше му моята невъзмутимост и ледената ми сдържаност. Твърдо си беше наумил да ги преодолее със сексуалното си умение. Слабото му и привлекателно с жестокостта си лице се присви от желание. Познат плам заискри в очите му. Докато пръстите му се впиваха в голите ми рамена и той ме притегляше към себе си, се заклех, че Никълъс Лайън ще съжалява за това, че изобщо ме е срещнал. Наистина се заклех, че някой ден ще съжалява, но междувременно ще изпитва всичко друго, само не и отегчение, когато е с мен.