Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (3)

3

Интуицията ми подсказваше, че трябва да остана спокойна, хладнокръвна и сдържана. Знаех, че не трябва да му позволявам да забележи страха, който ме обземаше. Той беше толкова як и мощен, че колената ми се подгънаха предателски. Сърцето ми заби силно. Съумях някак да остана гордо изправена. Втренчих се в него с поглед, който се надявах да изглежда спокоен. Той отвърна с тъмните си подигравателни очи. Върхът на езика му се движеше бавно по долната му устна.

— Наистина бързам — казах аз.

В гласа ми се усещаше съвсем лек трепет. Искаше ми се сърцето ми да спре да бие толкова силно и вълните от страх да изчезнат. Навън съм, посред бял ден, казах си аз. Нищо не може да ми се случи тук на улицата. Има толкова много хора, които ще чуят виковете ми за помощ и ще се отзоват. Виждах зад него в края на улицата минувачите, които вървяха по пресечката. Всичко, което трябваше да направя, бе да изпищя. Знаех, че веднага ще ми се притече на помощ цяла тълпа.

— Дръпнете се да мина — казах рязко.

— Не се държите много приятелски, а? — подхвърли той дръзко.

— Да — отсякох аз.

— Знаех си, че ще се държиш надменно. Смяташ се за твърде важна и силна, за да говориш с хора като Уил Харт. Така се казвам — Уил Харт. Знам коя си, знам всичко за теб.

— Нима?

— Следяхме те. Аз и Бърт. Бърт ми каза да стоя настрана от теб, но аз, аз трябваше да те видя отблизо. Наистина си привлекателно момиче.

— Кой… кой е Бърт?

— Това не те засяга.

— Той… той носи ли тъмносиньо палто?

— Не казвам.

Уил Харт се намръщи. Стисна здраво широките си тънки устни и ги изви към ъгълчетата. Беше на около двадесет и пет години, към два метра висок. Чертите на лицето му, макар и грубовати, не бяха грозни. Широки скули, голям, добре оформен, нос. Тежки клепачи закриваха наполовина очите му, а гъстите тъмни вежди бяха извити и се разширяваха в ъглите. Русата му коса имаше цвета на тъмен мед.

Запомних всички тези детайли, за да съм в състояние да го опиша по-късно. Ръцете му бяха много едри, грамадни и загорели. Имаха големи пръсти, които бяха способни на всякакви жестокости. Цялото му тяло излъчваше агресивност и сякаш загатваше за бруталната сила и склонността към насилие, които той едва сдържаше.

— Ти си много хладнокръвна — изрече той. Пресипналият му глас наподобяваше дразнещо ръмжене, което идваше дълбоко от гърдите му. — Много момичета нямат нищо против да си поговорят с мен. На повечето от тях им харесва, че имат възможност да си побъбрят с Уил Харт.

— Сигурна съм в това — отвърнах аз.

— На повечето от тях им харесвам такъв, какъвто съм.

— И на мен така ми се струва, Уил.

Заставих се да говоря с весел и кокетен глас. Убедих се, че не се намирам в истинска опасност. Реших да измъкна колкото е възможно повече информация от него. Имах чувството, че това няма да се окаже трудно. Човекът очевидно бе женкар, груб и невеж донжуан, обсебен от мисълта за женска плът. Очевидно бе, че се гордее със своята мъжественост и хубав външен вид. Не се и съмнявах, че безброй сервитьорки и разпуснати продавачки са се влюбвали до уши в тези огромни ръце и широки рамена и са разпалвали неговата суетност подобно на много роби, които подхранват самочувствието на някой жесток и деспотичен паша.

Тонът ми го изненада. Все още намръщен, сега той ме разглеждаше с очи, станали внезапно подозрителни. Аз отвърнах смело на погледа му и проявих интерес, какъвто в действителност не изпитвах. Внимавах да не прекалявам. Трябваше да продължа да свиря на струните на тази арогантна мъжка суета, но не трябваше да го дразня. Той не биваше да заподозре истинските ми намерения. Отпуснах се и позволих на една лека усмивка да се появи върху устните ми, докато приглаждах кичур бакъреночервена коса.

— Струва ми се, че и аз ти харесвам — изръмжа той.

— Не ставайте глупав — отвърнах аз дръзко. Гласът ми нарочно прозвуча неубедително.

— Да, ти наистина ме харесваш.

Уил Харт кимна с усмивка. Той бе убеден, че неговата мъжка привлекателност е постигнала обичайния си ефект. Помислих си, че е поразително лесно да си играеш с мъже като Уил Харт. Всяка що-годе умна жена с поне малко чар би могла да го накара да й се подчинява за всичко за нула време. Разбира се, имаше и малко риск, особено ако не искаше да се съобрази с всички негови желания. Но аз бих поела този риск.

— Май онзи анемичен аристократ не го бива достатъчно като мъж, за да задоволи момиче като теб.

— Как… как смеете. Махайте се незабавно или ще викам!

— Няма да гъкнеш, момиче.

Загледах го престорено предизвикателно. След това позволих на очите си да смекчат погледа си, когато се взрях в широките му рамена, тънкия кръст и изпъкналата издутина в дъното на панталоните му. Всичко, което трябваше да направя сега, бе грижливо и умело да го подмамя в капана си. Не изпитвах абсолютно никакви угризения на съвестта, когато прибягвах до такава безчестна тактика. Твърдо бях решила да узная защо той и тайнственият Бърт ме следяха.

— Смятам, че проклетият богаташ, с когото живееш, няма това, от което момиче като теб се нуждае.

— А вие смятате, че имате това, от което се нуждая.

— Да-а — отвърна той и кимна. — Имам, и артисва.

— Сигурен ли сте?

— Ясна си ми, момиче. Бърт ми каза, че ти съвсем не си такава важна и курназ, на каквато се преструваш. Каза, че ти си си една истинска проститутка по душа. Била си работила в игрална зала. Бас държа, че мъжете са залагали наляво и надясно, а много от парите си ги прибирала ти.

— Много бърка вашият Бърт!

— Не бърка. Той знае всичко за теб и за оня паралия, дето спиш с него.

— О, така ли?

— Бърт знае всичко за вас двамата.

— И защо се интересува от нас? Да не е решил да ограби апартамента ни?

Уил Харт се засмя грубо и подигравателно.

— Бърт и аз не сме балами — изръмжа той, — не си губим времето с такива дреболии. Виж какво, момиче, не сме решили да нахлуваме у вас.

— О, разбрах — заявих аз кокетно, — вие сте решили да ме отвлечете и да ме държите в плен, за да получите откуп. Така е, нали? Смятате, че лорд Хоук е извънредно богат и ще плати цяло състояние, за да ме върнете жива и здрава обратно при него.

— Няма да кажа нищо повече. Бърт ще полудее от гняв, ако разбере, че изобщо съм разговарял с тебе.

— Страхуваш ли се от него?

— От никого не се страхувам! Бърт е шефът на тази част от работата, но не е толкоз тъп, че да се спречква с Уил Харт. Исках да те огледам хубаво, преди да почнем, и те видях.

— Струва ми се, че харесваш това, което виждаш.

— Да, харесва ми.

— Може би ще успеем… да си поговорим.

— Говоренето не е това, за което си мисля, момиче.

— Това… може би ще успеем да уредим и него.

Той кимна. Тъмните му очи блеснаха от страст. Устните му се разтвориха. Почувствах, че самоувереността ми започва да спада. Наистина играех опасна игра. Дали ще успея да я изкарам докрай? Знаех, че трябва да бягам толкова бързо, колкото ми държат краката, но бях узнала твърде малко. Сигурна бях, че ако се заема както трябва с него, ще накарам Уил Харт да разкрие още повече. Реших да предложа да отидем до една от кръчмите на крайбрежието и да го накарам да изпие няколко големи бири. Ще флиртувам и ще се преструвам, че го желая. След като разбера това, което искам да узная, ще се оттегля бързо.

— Аз… съм много жадна — казах аз.

— И на мен ми се пие, момиче.

— Защо да не пийнем, мистър Харт… Уил.

— Това няма да хареса на Бърт.

— Сигурна съм, че няма да му хареса — потвърдих аз.

— Знаеш ли какво? Изобщо не ме е грижа. Ще пийнем, момиче, а след това смятам да ти дам това, за което страстно жадуваш.

— Невъзможно е да го направим в апартамента — казах аз бързо.

— Не съм и мислел за там. Мислех да те отведа в стаите на горния етаж. Е, не са кой знае колко хубави. Леглата нямат атлазени покривки, няма и луксозни завеси, но ти няма и да имаш време да оглеждаш обзавеждането.

Гласът му бе плътен. Тежките увиснали клепачи почти скриваха тъмните му очи. Този мъж бе глупак, беше като глина в ръцете ми, но същевременно и изключително опасен звяр. Да продължавам ли тази игра? Да поема ли този риск? За миг изпитах ужасен страх, а след това се заставих да бъда твърда. Много по-лесно ще е да се изправя срещу явна опасност, отколкото срещу неясната призрачна заплаха, която усещах, откакто забелязах за пръв път мъжа в тъмносиньото палто. Ще има цяла тълпа други хора в кръчмата и той няма да има и най-малкия шанс да ме отведе в една от „стаите“ на горния етаж.

— Аз… аз наистина не смятам, че трябва да се качвам горе — казах аз.

— Не се преструвай на скромна, момиче.

— Не това е причината. Виж, ти си много привлекателен… много интересен. Винаги съм си падала по добре сложени руси мъже, но какво ще стане, ако лорд Хоук разбере? Ще ме изхвърли навън.

— Няма да разбере. Че кой ще му каже?

— Не съм спокойна.

— Не се безпокой за твоя богаташ, момиче. Аз и Бърт скоро ще се погрижим за него.

— Ами…

Аз се поколебах. Изглеждах изключително убедителна, докато размислях над думите му. На Харт сигурно му се струваше, че го смятам за сексуално неустоим, че безразсъдно желая да обгърна с длани мощния му гръб и да се насладя на силата в мощните му ръце, но вероятно забелязваше и че се боя от Дерек. Според него Дерек символизираше богатството, хубавите дрехи и изисканите мебели. И макар че не изпитвам угризения на съвестта от своята невярност, със сигурност не желая да рискувам да загубя разкошното си кътче. Успях съвсем лесно да го убедя да повярва във всичко това. Всяка жена се превръща в съвършена актриса, когато си има работа с мъже. Харт вярваше, че аз съм елегантна проститутка, обсебена от мисълта за себе си като него. Реших да играя тази роля до последния момент, за да осъществя намерението си.

— Май трябва да те поубеждавам малко — изръмжа той.

— Може би ще успеем да се срещнем по-късно. Наистина не смятам, че това е добра идея точно сега, Уил. Трябва… да обмислим предварително всичко. Ти… ти наистина имаш прекрасни ръце. Толкова са силни. Иска ми се да ги усетя…

— Ще ти хареса, като ти стиснат гърдите — изръмжа той.

— Аз…

— Момиче, ще ти доставя такова удоволствие, каквото не си изпитвала преди. Ще те накарам да се гърчиш, да викаш и да молиш за още. Няма да поискаш да се върнеш при твоя проклет богаташ, след като прекараш малко с мен. Ще ме молиш да останеш при мен!

— Свикнала съм с разкоша, Уил.

— И аз знам откъде да намирам мангизи, момиче. Мислиш, че не знам как да спечеля куп пари. Искаш ли по хубавото ти вратле да висят бижута? Ще те затрупам с бижута.

— Думите ти звучат… много съблазнително.

— Още щом те видях, момиче, разбрах какво искам, разбрах какво трябва да притежавам. Бърт те посочи на мен. Криехме се зад едни храсти, а ти и твоят паралия се разхождахте бавно. „Ето ги, каза Бърт, това са лорд Хоук и жената.“ И инструментът ми щръкна нагоре и започна да пулсира, а аз се заех да кроя планове.

— Ти… си ме желал.

— Ти носеше жълта рокля, която прилепваше плътно около кръста ти и наполовина излагаше на показ гърдите ти. Полите ти се вееха от ветреца като жълти корабни платна. И косата ти се вееше, а ти се облягаше на ръката му. Заклех се, че скоро ще се облягаш на моята ръка.

— Аз съм изключително… поласкана.

— На момиче като теб му трябва истински мъж.

— Прав си — прошепнах дрезгаво аз.

Сложих ръката си върху неговата. Изглеждах размекната и изпълнена с желание за подчинение, напълно завладяна от мъжествения му чар и изгаряща от нетърпение да опитам силата му. Очите ми вече блестяха от възхищение и уж бях готова да отхвърля всяка предпазливост. В усмивката на Харт се четеше свирепо задоволство. Той пак облиза долната си устна. Издутината в панталоните му нарасна. Разбрах, че ще бъде изключително трудно да го накарам да седне спокойно да пием някъде, докато през цялото време мислите му са насочени към стаята на горния етаж и към насладите, които тя обещава. Въздъхнах и отстъпих назад, като го гледах с копнеж в очите и изглеждах готова да му осигуря тези наслади. Той си пое дълбоко дъх. Гърдите му се издуха.

— Май и ти като мен изгаряш от мерак — изръмжа той.

— Още съм… нервна. Ще трябва първо… да пийна нещо.

— Ще си изпиеш бирата, момиче, но първо ще ти демонстрирам малко от това, дето Уил Харт ще направи за теб.

Той ме сграбчи, обви с едната си ръка кръста ми, а с другата рамената ми, притегли ме към себе си и ме прегърна толкова страстно, че се уплаших, да не би да ме пречупи на две. Наведе главата си, блъсна устата си в моята и ме зацелува брутално и ненаситно. Аз треперех отвътре, но потиснах първоначалния си порив да ритам и драскам. Съумях някак да го изтърпя, да се отпусна и да нагодя тялото си към мощните му гърди и бедра. Успях да се престоря поне на покорна, макар и да не отговорих с готовност на „ласките“ му. Стори ми се, че ще се задуша и ще загубя съзнание, докато той разтваряше насила устните ми и промъкваше неумолимо езика си в устата ми. В главата ми прозвуча звън. Последва го дрънчене, което ставаше все по-силно и по-силно. В този момент чух мощен вик.

— Пусни тази жена!

Уил Харт ме дръпна рязко от себе си и ме блъсна толкова грубо към стената, че ми спря дъхът. Все още зашеметена и със замаяна глава, видях Джеръми Бонд да тича по улицата към нас. Краят на седефеносивия му жакет се вееше зад него. Дългата му кестенява коса също се вееше и се спускаше отвсякъде от главата му в един луд вихър. Уил Харт се стресна и разяри. Ноздрите му пламнаха. Сви ръцете си в свирепи юмруци и разтвори широко крака в очакване на врага си. Бонд връхлетя върху него. Той се движеше по-бързо. Скочи във въздуха и се нахвърли върху Харт. Нанесе му толкова силен удар, че и двамата се строполиха на земята. Чу се тъп звук. Харт се стовари по гръб, а Бонд се озова върху него.

— Не! — извиках аз.

Никой от двамата не ме чу. Те се бореха, заплетени в страховит възел. Краката им ритаха, ръцете нанасяха удари напосоки, телата се търкаляха. Ту Харт беше отгоре, ту Бонд, който бе вкопчил ръце в косата на врага си, докато блъскаше главата му в паважа. След всяко блъсване се чуваше ужасяващ тъп звук. Харт изрева и се надигна, отхвърли Бонд настрана и се изправи на крака като разярен бик. Бонд обви ръце около краката на Харт и го накара да се строполи отново, и пак се сборичкаха, преплетени в кълбо от размахващи се крайници. Сумтяха, удряха, търкаляха се ту насам, ту натам.

Затворих очи и затаих дъх. Черни криле запърхаха в главата ми и заплашваха да помрачат съзнанието ми. За миг залитнах в зашеметяващата празнота и се облегнах на стената с мисълта, да извикам за помощ. След това отворих очи, изправих се и отметнах бакъреночервената коса от лицето си. Още не се бях свестила напълно. Раменете ме боляха на мястото, където се бях блъснала в неравните тухли. Почувствах се така, сякаш някой ме е ударил по гърба с як железен лост. За миг се задъхах. Опитах се да се съсредоточа, като междувременно се вслушвах в глухото хрущене.

Сега и двамата се бяха изправили. И двамата едва се държаха на краката си, дишаха тежко и се зъбеха един на друг. От една дълбока рана над дясната вежда на Харт се стичаше кръв. На лявата скула на Бонд имаше синина. Харт изрева и замахна във въздуха. Грамадният му юмрук се устреми към главата на Бонд. Бонд се наведе бързо, хукна назад, завъртя се и скочи върху гърба на Харт, обви с ръка шията му, падна на колене и го повлече към земята. Харт издаде клокочещ звук и се счепка яростно с него. Лицето му придоби ужасяващо розов цвят, докато Бонд го притискаше, явно твърдо решил да изкара въздуха на противника си и да го удуши. Харт сграбчи като с менгеме китката на Бонд и се опита да отстрани ръката му, докато го блъскаше ожесточено в гърдите с лакътя на лявата си ръка. Убийствената хватка моментално се разхлаби, Харт премести нагоре лявата си ръка, сграбчи косата на Бонд и я дръпна с всичка сила.

Бонд го пусна и се преметна над Харт като акробат. Приземи се умело върху паважа на ръцете и краката си, изправи се със скок и се хвърли напред, за да нанесе безжалостен удар върху главата на Харт, докато зашеметеният и все още дишащ трудно мъж се мъчеше да се изправи на крака. Харт падна по гръб и се просна на паважа, а Бонд скочи върху корема му. Сви колене отстрани на бедрата на Харт и го стиснаха за гърлото. Палците му притиснаха смъртоносно мекото и уязвимо място под адамовата ябълка. Очите на Харт за малко не изхвръкнаха от орбитите си. Той вече нямаше сили да отхвърли от себе си Бонд.

— Пусни го! — извиках аз. — Ще го убиеш!

— Млък! — изкрещя Бонд.

— Джеръми Бонд, пусни го!

Бонд продължи да го стиска още няколко секунди. Светлосините му очи блестяха силно, а зъбите му се оголиха. След това го пусна. Стана и отстъпи крачка назад. Дишаше тежко. Гърдите му се вдигаха и спускаха. В очите му още проблясваше желание за убийство. Харт хриптеше и кашляше. Ужасни гъргорещи звучи избликваха от натъртеното му, по чудо оцеляло, гърло. След малко той успя да се вдигне на лакти. Почервенялото му лице постепенно започна да възвръща естествения си цвят.

— Ставай! — нареди Бонд.

— За малко да го убиеш!

— Млъкни, Мариета.

Учудих се как е успял да научи името ми, но се безпокоях твърде много за Харт, за да мисля за това точно сега. Харт разтърси няколко пъти главата си, за да се свести. След това се изправи бавно. Явно го болеше. Беше толкова слаб, че едва се държеше на крака. Дрехите му висяха на парцали. По него се виждаше кръв.

— Добре ли сте? — прошепнах аз.

Харт не ми обърна внимание. Беше се втренчил в Бонд с тъмните си заплашителни очи.

— Ще запомня това — изръмжа той.

— Запомни го, момко.

— Ще си платиш, Бонд. Да, знам името ти, чух я да го казва. Ще съжаляваш.

Бонд протегна едната си ръка и най-безочливо се престори, че тя трепери.

Харт отпусна устата си надолу. Желаеше най-безразсъдно пак да се сбие с него, но предпазливостта му го възпря. След миг той се обърна към мен и ме изгледа с отровно кафявите си очи.

— И ти ще съжаляваш, момиче. Само ме подвеждаше, изобщо не смяташе да ми позволиш да спя с теб. Само се опитваше да ме накараш да говоря и ме правеше на глупак. Никоя жена няма да измами Уил Харт.

Джеръми Бонд сведе глава. Косата му падна над веждите. Той се придвижи бавно към Харт със стиснати юмруци. Беше готов да ги размаха отново. Харт отстъпи назад. Явно не беше в състояние да се бие повече.

— Махай се, момче — каза Бонд. Гласът му бе заплашителен. — Махай се, и то бързо, ако не искаш да ти отнема безполезния живот.

За миг Харт ни изгледа кръвнишки и двамата. След това се обърна и закрачи мъчително по улицата, като видимо накуцваше. Бонд го проследи с поглед до мига, когато Харт сви на завоя и изчезна от погледа му. След това въздъхна тежко, отстрани непокорните кестеняви кичури от очите си и ме погледна. Палтото му беше съдрано. Видът му беше окаян, разранен и окъсан.

— Е? — запита той.

— Вие развалихте всичко! — изрекох рязко аз.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Топеше се като восък в ръцете ми! Правеше именно това, което аз исках! Ако не се бяхте появили, щеше да ми разкрие всичко!

— Исусе!

— Но не, вие трябваше да връхлетите като… като някакъв обезумял рицар на бял кон и да развалите всичките ми планове!

— Не вярвам на ушите си. Защо не ми благодариш?

— Никой не ви е молил да се месите!

— Видях един едър тип да те мачка като полудял звяр. Значи от мен се очакваше да продължа да се шляя и да не се намесвам. Всъщност какво си въобразяваш, че правеше, а, момиче?

— Това изобщо не те засяга!

— Само да си посмяла да ми говориш така! Ще ти ударя такъв шамар, че ушите ти ще звънят една седмица.

— Посегни към мен и ще ти отхапя ръката!

— Господи, ти си страхотна!

— А ти ми приличаш на мърляв циганин! Косата ти е мокра и стърчи навсякъде от главата ти. Дрехите ти са мръсни и скъсани.

— Значи аз съм виновен за това, а?

— Просто ме остави намира, мистър Бонд. Остави ме намира.

— Нямам намерение да те оставям. Смятам да стоя плътно до теб, докато не видя с очите си, че си се прибрала благополучно вкъщи. Както е тръгнало, ще предизвикаш кървав побой още преди да изминеш две пресечки.

— Няма да вървиш никъде с мен. Ако толкова…

Светлосините му очи блеснаха. Той застана пред мен, сграбчи ме за рамената и ме разтърсва в продължение на цели две минути. Разтърсваше ме толкова яростно, че главата ми се разлюля, а косата ми се разроши на всички страни. Когато ме пусна, аз изпъшках, но не посмях да се нахвърля върху него, колкото и да ми се искаше. Щеше ми се и да крещя. Въобще не бях сигурна, че няма да заплача.

— Ти не си джентълмен — заявих аз неуверено.

— Оправи си косата, за бога. Приличаш на вещица.

— Върви по дяволите.

— Великолепна вещица, признавам. Добре ли си?

— А сега, моля те, остави ме намира.

— Какво ставаше тук?

— Казах ти вече. Това не те засяга.

— Искаш ли пак да те разтърся?

— Да не си посмял… простак такъв.

Джеръми Бонд се усмихна. Явно се зарадва, че го наричам простак. Усмивката му бе направо ослепителна. Изпълни ме необичайно странно веселие, неудържимо, озадачаващо чувство, което необикновено много приличаше на радост. Оправих си косата, изтръсках полата и си нагласих корсажа. Малко по малко се овладях. Бонд нагласи шалчето, приглади си жилетката и очисти калта от лактите на жакета си.

— Костюмът ми е съсипан — отбеляза той.

— Ще се погрижа да получиш нов! — отсякох аз.

— Не съм позволявал на жена да ми купува дрехите от… май от двадесет и пет годишен. Щом им разрешиш да ти купуват дрехите и да ти плащат наема, те почват да мислят, че им принадлежиш. Сега — продължи той — ще ми разкажеш ли какво ставаше тук, или ще трябва да изтръгвам насила думите ти от устата?

— Той беше… той е съучастник на мъжа в тъмносиньото палто, мъжа, когото ти видя да ме следи на пазара. Сигурна съм, че замислят нещо — нещо ужасно. Той ме смяташе за много… привлекателна и аз реших да се възползвам и да го накарам да ми разкаже какво са намислили.

Джеръми Бонд поклати глава. Беше смаян.

— Исусе — повтори той.

— Уверявам ви, мистър Бонд, напълно бях наясно какво правя.

— Смяташе ли да преспиш с този тип?

— Разбира се, че не! Възнамерявах да го отведа в кръчма и…

— И да го напоиш с алкохол и да го накараш да ти избърбори всичко, а след това си мислела просто да се измъкнеш незабелязано оттам и весело да се прибереш вкъщи.

— Именно това възнамерявах да сторя.

— По дяволите тези глупави, лекомислени, тъпи и идиотски идеи! Не виждаше ли, че този простак е истинско животно?

— Знам как да се справям с такива като него, мистър Бонд. Имам огромен опит с мъжете — с всякакви мъже.

— Изобщо не се съмнявам в това.

— Не ми харесват намеците ви, мистър Бонд.

— Не ти се смея, а би трябвало. Ако не се бях появил навреме, този бизон щеше да си поиграе хубаво с теб в най-близката уличка.

— Аз го контролирах напълно.

— Как пък не. Не смятам да споря с теб. Хайде тръгвай. Ще те отведа вкъщи и ако смяташ да ми създаваш неприятности, каквото май ти е намерението, да знаеш, че ще те шамаросам.

— Много сте галантен — подметнах язвително.

Той ме сграбчи за китката и закрачи енергично по улицата, като ме принуди да се препъвам зад него. Всеки път, когато се опитвах да се измъкна, той ме дръпваше рязко. Аз се препъвах. Токчетата ми потропваха нервно по паважа. Щом стигнахме оживената пресечка, спря и зачака каруците и файтоните да отминат мястото за пресичане. Минувачите ни гледаха с любопитство, но това изобщо не смущаваше Бонд.

— Защо не ме пуснете? — казах аз.

— Ще се държиш ли прилично?

Кимнах. Съвсем не бях толкова гневна, колкото трябваше да бъда. Имаше нещо в него, което правеше невъзможно желанието да му се сърдиш наистина. Несъмнено той бе негодник, но в него имаше някаква привлекателност, която караше нещо да танцува от радост вътре в мен. Дали наистина е позволявал на жените да го издържат, когато е бил по-млад? Сигурно е бил много хубав младеж, помислих си аз, с тази трапчинка на брадичката, тези широки скули, тези дяволски сини очи и чудновато извитите му вежди. Много жени, особено по-възрастните, вероятно не са имали нищо против да плащат сметките му.

— Ще се погрижа да получите нов костюм.

— Не, няма да го направиш, момиче.

Пресякохме улицата и след малко пак навлязохме в пазара. Отвсякъде ни заобикаляха цветове и суетня. Бонд се разхождаше бавно със своите големи крачки. Пръстите му обвиха леко лакътя ми. Струваше ми се, че се намирам в удивителна сигурност и безопасност. Дори не си направих труд да се огледам за човека в тъмносиньото палто. В действителност почти бях забравила за него. Докато минавахме покрай един сандък с ябълки, Бонд спря и ги огледа внимателно. Най-накрая избра една много голяма и много червена и подхвърли монета на пълната, лененоруса жена, която стоеше зад сандъка.

— Благодаря, миличък — каза тя.

— Твоите ябълки са най-хубавите в града — каза й той и я удостои с една от своите усмивки.

— Дай, миличък, дай да ти я избърша.

Той се усмихна, когато продавачката му я върна и я погъделичка под пълната й брадичка. Жената направо светна от радост. Готова бе на всичко заради него. Помислих си, че трябва да има закон срещу такъв възмутителен чар. Леко се ядосах от това, че не ми купи ябълка. Бонд загриза шумно съкровището си, докато се движехме през пазара и минавахме покрай подноси с лъскави черни змиорки, лавици, отрупани с благоуханни подправки, и каруци, натоварени догоре с пъстри цветя. Бъбривите гласове се сливаха във весела какофония.

— Да завием тук — казах аз.

— Зная пътя — съобщи ми той.

— Как е възможно?

— Люсил ми каза къде живееш, момиче. Каза ми как се казваш, разказа ми и едно друго за теб.

— Проклета да е!

— Не обвинявай Люсил. Нали виждаш, умея да се оправям с жените. Знам как да ги накарам да ми разкажат всичко.

Оставих последните думи да преминат покрай ушите ми. Разхождахме се бавно покрай хубави градини, оградени със стени, покрай натруфени и романтични балкони с ковани парапети, които украсяваха като гирлянди тухлените къщи зад себе си. Долавях мириса на мимозата, азалията и бугенвилията, които се разпростираха по бледосивите стени. Цветовете им бяха избуяли в пурпурночервено. Мараня от знойния пек висеше над града. Горещината бе лека и ни обгръщаше плътно. Сякаш удряше нежно кожата на хората. След малко спряхме пред широки порти от ковано желязо, които водеха към двора на сградата, където се бяхме установили аз и Дерек.

— Ето че пристигнахме здрави и читави — каза Бонд.

— Да — отвърнах спокойно.

— Беше ми много интересно, момиче.

Той се усмихна. Този път усмивката му бе лека и замислена. Сините му очи сияеха от нежност, докато се взираха в моите. Нежността му бе съвсем искрена и аз се стреснах. Как е възможно да изпитва такива чувства към мен? Как е възможно да желая да посегна и да докосна леко скулата му там, където тя бе натъртена? Мъжете рядко проявяваха нежност към мен и никога не го бяха правили така открито, както Бонд сега. Може би се страхуваха да бъдат нежни. Почувствах, че Бонд е съвсем сигурен в умението си да владее чувствата си и затова им дава външна изява.

— Това натъртване е… ужасно неприятно — казах аз.

— Скоро ще изчезне.

— Вие се биехте твърде ожесточено, съвсем не като джентълмен.

— А кой казва, че съм джентълмен?

— Реших, че сте участвали в доста побоища.

— Доста много, наистина — призна той. — И съм ги спечелил всичките.

— И сега вече… вече не се държите като избухлив човек.

— Не се държа така, освен когато не ми се налага, момиче. Обикновено съм най-приветливият и най-кроткият момък, с когото би искала да се срещнеш — или по-точно, когото би искала да прегърнеш. Чудесен компаньон съм за студена зимна нощ, когато навън бушува буря, а вътре гори огън. Една жена, която познавах, твърди, че съм най-подходящият за прегръдки мъж, когото познава, а тя познаваше немалко мъже.

Не отговорих. Бонд пристъпи крачка напред към мен.

— Жената има нужда някой да я прегръща постоянно — каза той с тих и мелодичен глас. — Тя има нужда някой да я притиска леко, да я гали и милва. Нуждае се от някой мъж, който да докосва нежно ухото й и да й нашепва мили и глупави думи, които да я карат да светва цялата и да се протяга като котка. И на теб ти трябва това, Мариета.

— Аз…

— Ти си много напрегната, неуверена и нервна.

— Много грешите, мистър Бонд.

— Познавам жените, момиче. Ще ми е приятно да те прегърна.

— Много сте нахален.

— Желая те, Мариета.

— Вие… вие дори не ме познавате.

— Познавам те достатъчно. Зная, че желая да те прегръщам и да те защитавам и да снема напрежението от теб. Ти си прекрасна жена, Мариета, може би най-прекрасната от всички, които съм виждал. Искам да те накарам да се почувстваш прекрасна.

— Мистър Бонд, ако Люсил е говорила с вас чак толкова непринудено, без съмнение ви е съобщила, че живея с лорд Дерек Хоук и че възнамеряваме да се оженим веднага щом пристигнем в Англия.

— Да — каза той мързеливо, — разказа ми.

— Влюбена съм до уши в него.

— Той не е подходящ мъж за теб, момиче.

— Откъде знаете?

— Защото не си щастлива.

— Невъзможно е да знаете дали съм…

— Влюбената жена, която е и обичана, излъчва щастие с очите, с бузите, с устните си, носи го като ореол, който всеки забелязва.

— Глупости.

— Говоря истината, момиче.

— Аз… вие стигнахте твърде далеч. Защо не си потърсите някоя друга. Предлагам ви да намерите онази блондинка в розовата коприна, която излезе от Люсил.

— Вече я намерих — призна той. — Тя се казва Хелън. Има разкошна къща. Мъжът, който я издържа, е шестдесетгодишен и я посещава само във вторник и четвъртък.

— Явно не си губите времето!

— Рядко го правя — довери ми той.

— Сбогом, мистър Бонд.

— Ще се видим пак, момиче.

— Не разчитайте на това!

Отворих портите и после ги затръшнах след себе си. Те изгърмяха звънко — заключителен акорд на нашата среща. За миг Джеръми Бонд остана неподвижен на паважа. Стоеше там с усмивка на уста, а един хубав кестеняв кичур падна косо над веждите му. В градината цъфтяха ярки цветя, фонтанът пръскаше тихо, водата се изливаше от един малък бял мраморен басейн в друг по-голям под него. Закръглен, покрит с мъх купидон се бе настанил на върха. Бонд погледна към мен. Бе наперен, самоуверен и решителен. След това кимна и си тръгна.

Останах няколко минути в градината. Бях объркана, смутена и изпълнена със смесени чувства. Длъжна бях да кажа на Дерек за случилото се. Запитах се какво да кажа… и какво точно да премълча.