Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (4)

4

Дерек още не се бе прибрал, когато влязох най-сетне в апартамента. Изпитах силно облекчение. Роклята ми беше изцапана, косата — разрошена. Вероятно и лицето ми беше мръсно. Той със сигурност ще почне да ме разпитва, ако ме види в такова състояние, а аз смятах да разкажа историята от изгодна за мен гледна точка. Знаех, че е излязъл навън по работа и най-вероятно няма да се върне до пет часа. Това ще ми осигури предостатъчно време, за да се овладея и да си приведа в ред мислите… и чувствата.

Къпах се дълго в много гореща вода. Измих си и косата. Водата ми действаше невероятно отпускащо и й се наслаждавах. Изпитвах голямо удоволствие от топлината и от аромата на сапуна. Сега се бях успокоила и напълно се владеех. Вече не се чувствах объркана от бурята от чувства, които Джеръми Бонд вдигна дълбоко в душата ми.

Този мъж беше изключително привлекателен. Всяка жена би се поддала на обаянието му, но съзнавах отлично, че това не означава абсолютно нищо. Очевидно е безотговорен и е преживял какво ли не. Нямах намерение да си губя времето в мисли по него. Измъкнах се от ваната, увих се с голяма хавлия и почнах да се бърша. Меката тъкан галеше кожата ми. Уил Харт и мъжът в тъмносиньото палто ми се струваха герои от някой кошмар. Харт бе казал, че не са замисляли да ни обират, нито пък възнамеряват да ме отвлекат. Въпреки че той не го спомена, останах с впечатлението, че не аз съм тяхната цел, а те ще си имат работа само с Дерек. „Не се безпокой за твоя богаташ, момиче, каза Харт, аз и Бърт скоро ще се погрижим за него.“

Какви бяха намеренията им? Изругах Джеръми Бонд за това, че изникна ненадейно пред нас в най-неподходящия момент. Ако не беше дошъл, щях да науча много повече. Той беше покварен и брутален звяр, но аз бях хитра и умна. Тези мои оръжия бяха повече от достатъчни в сблъсъка с грубата сила. Джеръми Бонд вероятно знаеше много за жените, но аз пък знаех много за мъжете, за всеки тип мъже. Неволята ми бе дала това познание. Нерядко в миналото бях оцелявала благодарение на него.

Докато си бършех косата, си спомних за Джек, якия, необразован моряк, към когото се бях обърната за помощ по време на моето пътуване през океана към колониите като робиня прислужница по договор. Ако не се нуждаех от закрилата му, никога нямаше да постъпя така. Той бе млад, весел и простоват. Грижеше се добре за мен и се отнасяше към мен като със скъпоценна играчка. Изнасяше ми тайно допълнителна храна и ми помагаше да понеса невероятно жалките и нечовешки условия на живот на борда на кораба.

Косата ми вече бе суха и аз се пъхнах в тънка памучна фуста с дълбоко изрязано деколте и много широка пола, нагиздена с волани. След това приседнах до тоалетната масичка, за да среща стърчащите навсякъде бакъреночервени кичури. Никога нямаше да забравя Джек Рийд и добрината му. Никога нямаше да забравя нито Джеф, нито Хелмут Шнайдер, нито лорд Робърт Малори. Никога нямаше да забравя младия Брус Тревелиан. Той беше толкова внимателен и чувствителен, толкова влюбен в мен, нито пък ужасните братя Бренан, които ме отвлякоха в Трейс и ме бяха завързали като коза. Надяваха се да примамят Джеф и да го погубят.

Толкова много мъже… но имаше само един, който беше от значение. Мъжът, който ме купи, плати за мен и ме отведе в онази занемарена плантация в Каролина. Мъжът, който все още владееше тялото и душата ми. Любовта ми към него бе такава част от мен, каквато бяха кръвта, плътта и костите ми. Тя течеше в мен, пееше във вените ми. Понякога беше толкова безразсъдна, че ме плашеше.

Не беше лесно за една жена да обича мъж като Дерек Хоук. Той бе мрачен и сдържан. Често се държеше студено. Постоянно беше замислен. Контролираше умело всичките си чувства и почти не показваше любовта си и чувството си за хумор. Беше хладнокръвен и безстрастен. Трудно бе да стигнеш до сърцето му зад тази ледена стена на външна резервираност, но все пак се поддаваше на порива на буйните страсти. Поддаваше се и на сексуалния порив, който при него бе толкова мощен, че едва не го водеше до самоунищожаване. Когато се любеше с мен, го правеше възхитително гневно. Едва ли не сякаш се презира заради тази необходимост да се освободи от част от себе си. Като че ли презираше и мен заради това, че подклаждах тези огньове, спотаени дълбоко в него. Най-накрая, след като свършеше, издигаше отново онази стена на ледена резервираност.

Върнах се мислено в онзи ден в Начез, когато се разхождах бавно в градината зад кръчмата. Най-сетне се бях възстановила от безумната нощ, когато Хелмут се опита да ме убие и загина по време на този опит. Бях се замислила дълбоко, изпълнена с неясна тъга, докато крачех бавно покрай цветните лехи. Беше късен следобед. Небето беше светло. На хоризонта се появиха жълти петна, докато слънцето постепенно залязваше.

Дерек беше дошъл да ме вземе. Беше строен, хубав и строг. Изглеждаше съвсем като английски аристократ в съвършено ушитите си черни панталони и редингот. Сивите му очи гледаха сериозно и бяха изпълнени със загриженост към мен. Все още бяха сериозни, докато той ми разказваше, че се е влюбил в мен от пръв поглед.

— Загубих доста време, докато го разбера — изрече той мрачно, — и още се съпротивлявам на тази мисъл. Дори и след като се върнах в Англия, спечелих делото си и си върнах наследството, не ликувах от радост. Без теб всичко това не означаваше нищо. Върнах се заради теб, защото се чувствах длъжен да го сторя. Животът без теб е лишен от смисъл.

След това ме взе в обятията си, целуна ме страстно и настойчиво, но едновременно с това и удивително нежно. Когато вдигнах глава, видях любовта да блести в очите му. Ледената стена беше изчезнала.

— Никога няма да те пусна — прошепна той. — Приключихме веднъж завинаги с миналото, Мариета. Бъдещето е наше — за нас двамата.

Тези думи ме изпълниха с радост и ми донесоха истинска утеха. Жадувах да забравя миналото, да заровя завинаги в паметта си тези години на вълнения и страдания и заедно с Дерек да прекрача в яркото слънчево бъдеще. Но знаех, че той няма да забрави. Няма да забрави онези дни в Каролина, когато му бях робиня-прислужница по договор и причиних разорението му, като помогнах на Адам и Каси да избягат. Не беше в състояние да забрави годините, през които живях с Джеф Роулинс и катастрофалния ми брак с Хелмут. Миналото още беше тук и се издигаше като невидима бариера помежду ни. Той ме обичаше. Беше се върнал в Америка, за да ме възвърне. Но сега, когато най-сетне му принадлежах, неясно защо той беше недоволен.

Дълбоко в душата си усещах защо се държи така. Да, той ме обича, но ме обича въпреки волята си. Любовта му към мен се дължи на вътрешен импулс, който се намираше извън неговия контрол, подобно на моята обич към него. Усещах, че той ще се чувства далеч по-щастлив, ако успее да ме забрави и ако бъде в състояние да си избере за жена спокойно, сдържано и непорочно английско момиче.

Аз имах добро възпитание и можех да се държа хладнокръвно, сдържано и аристократично като всяка друга розоволика и руса госпожица. Имах и синя кръв, защото баща ми беше дук Стентът, но майка ми беше барманка в „Червения лъв“. Поради вродения му снобизъм, който така и не му се удаде да преодолее, Дерек не бе в състояние да забрави това. Не можеше да забрави, че съм незаконородена и което бе по-лошо, че потеклото ми съвсем не е чистокръвно.

Приемах смело това положение на нещата. Дерек не желаеше да ме обича, но беше влюбен в мен, а аз възнамерявах да му докажа, че заслужавам любовта му. Веднъж да се оженим и да заживеем в Хоукхаус, и ще го накарам да се гордее с мен. Ще бъда жена, чието главна грижа ще бъде неговото удобство и щастие, защото ще го накарам да се чувства щастлив.

Ще ми трябва доста време, но ще успея да счупя тази ледена стена и ще пусна на свобода неспокойния затворник, който се крие зад нея. Зад тази стена живееше човек, който се страхуваше да се държи нежно и обичливо, боеше се да изостави защитните валове и да допусне някой друг да докосне сърцето му. Някога, отдавна, бе отдал цялото си сърце на жена на име Алис. Беше се оженил за нея. Тя му изневерявала, без да подбира. Това го озлобило към всички жени и го накарало да се пази от чувствата, които изпитвал някога към нея. Коварството на чичото и братовчедите му още повече го бе ожесточило и го бе превърнало в този студен, циничен и често жесток човек, когото за пръв път срещнах в Каролина. Но още тогава усещах, че това не е истинският Дерек Хоук. Рядко успявах да зърна истинския Дерек, и то само в тези малко на брой случаи, когато той премахваше стената около себе си.

Наистина не беше лесно да обичаш мъж като Дерек, но той беше единственият човек на света, който разпалваше нежна лудост в мен.

Въздъхнах дълбоко и оставих четката. Сега косата ми се спускаше на хубави блестящи вълни. Беше тъмна и червеникавозлатиста. Вгледах се в отражението си.

„Влюбената жена, която е обичана, излъчва щастието с очите си, с бузите си, с устните си, каза Джеръми Бонд, носи го като невидим ореол, който всеки забелязва.“

Какво знаеше той за това? Внезапно станах, пристъпих към гардероба и извадих тънък бял памучен пеньоар. Дългите му бухнали ръкави имаха дантелени волани на китките. Широката пола също се разширяваше на няколкото реда волани. Привързах широк жълт пояс около кръста си и влязох в просторната дневна. Слънчеви лъчи преминаваха през неостъклените прозорци и рисуваха неясни златистожълти шарки върху бледия розово-син килим и усилваха сенките, които вече пълзяха по стените с мекия цвят на слонова кост.

Слънчевите лъчи докосваха кристалните висулки на полилея и проблясваха във вазата от шлифован кристал с розите, които бях набрала тази сутрин в градината. Къщата бе разточително обзаведена. Украсата й бе пищна и бляскава, но Дерек имаше достатъчно пари, за да си позволи да наеме такова място.

Чух стъпки отвън. Излязох в антрето, чиито стени бяха покрити с бледожълта коприна. Вратата се отвори. Вътре влезе Дерек, който носеше голяма златистобяла кутия с елегантния печат на Люсил. Приближих се до него. Той направи гримаса.

— Май си решила да ме разориш — отбеляза той и посочи кутията. — Срещнах момчето, което разнася покупките, вън пред вратите. Съдържанието на кутията сигурно е страшно скъпо.

— Така е — признах аз.

Дерек влезе в дневната и сложи кутията на една от ниските махагонови маси, които заграждаха от двата края тапицирания с бледорозово кадифе диван. В действителност не ми се сърдеше. Ако имаше нещо, за което Дерек не се заяждаше, това бяха парите. Окуражаваше ме да харча колкото искам.

— Поредната рокля ли е? — запита той.

Кимнах утвърдително.

— Знаеш много добре, че я заслужавам, Дерек.

— Добре, заслужаваш я. — Изрече го много неохотно.

— Бях много зает този следобед, а на всичко отгоре и надеждите ми рухнаха, Мариета. Наистина не съм в настроение да си приказвам закачливо с теб.

— Наистина си сприхав — отбелязах аз. — Още ли не си намерил кораб?

— Все още няма кораб — отвърна язвително той. — Тези проклети въстаници са блокирали всичко. Хората се страхуват, че военният сблъсък ще се прехвърли и тук и се тревожат много. Пътуването до Англия струва скъпо. Твърде малко кораби тръгват за там и местата в тях са изкупени до последното още отпреди няколко месеца.

— Колко още ни се налага да останем в Ню Орлиънс?

— Не знам точно. Има един кораб, който ще замине след две седмици. „Синия слон“ — доста нелепо име за кораб. Той е огромен, отстрани е покрит със синя боя, която се лющи, но изглежда доста устойчив. Ще бъде претъпкан с изплашени роялисти от Начез.

— Смяташ ли, че ще успееш да наемеш каюта?

— Да. Един момък продава мястото си на онзи, който предложи най-много пари.

— Ти си наддавал? — запитах аз.

Дерек кимна и се приближи към махагоновия бюфет, за да си сипе бренди от кристалната гарафа. Беше напрегнат, обезсърчен и в много лошо настроение. Сивите му очи бяха мрачни, а устните му — плътно стиснати. Между извитите му вежди се бе появила дълбока бръчка. Открай време беше нетърпелив. Гореше от нетърпение да приключи делата си, нетърпелив бе и с хората, които бяха по-неточни от него. Наля си от течността в чашата и отпи голяма глътка.

— Разбира се, че наддадох — сопна се той. — Изгарям от нетърпение да се измъкна, колкото е възможно по-бързо, от града като теб, Мариета. Титлата ми изисква да съм в Англия.

— Може би ще успеем да отпътуваме със „Синия слон“. Аз пък смятам името за очарователно — голям син слон, който се плъзга тромаво по вълните. Не се мръщи така, Дерек. Не обичам да гледам как се мръщиш.

Дерек отпи още една глътка от брендито. Елегантните му, ушити в Лондон, дрехи подчертаваха някак си само външността му на безскрупулен авантюрист, която той винаги бе имал. Най-много от всичко приличаше на хубав пират аристократ, който хладнокръвно обмисля следващия безмилостен грабеж.

— Роклята е наистина великолепна — изрекох весело аз. — Люсил надмина себе си. Тя е от червен брокат, в много хубав оттенък. Зная, че не обичаш да нося червено, Дерек, един господ знае защо, но щом ме видиш в нея, ще ти хареса много. Смятам да я нося тази вечер.

— Не ме интересуват дрехите ти, Мариета.

— Понякога си мисля, че се гордееш с тежкия си характер.

— Не, Мариета — изрече той търпеливо, — не се гордея с него. Не ми доставя особено удоволствие да се държа така, но нямам намерение да се превръщам в раболепен Ромео, което ти явно желаеш.

— Нямаше да ми харесва, ако ти се умилкваше пред мен!

— Сладките приказки под балкона не са типични за мен — каза той. — Никога не съм бил романтик, Мариета. Никога не съм изказват чувствата си открито. Не знам защо жените искат постоянно да ги уверяваш, че ги обичаш. Отлично знаеш какви чувства имам към теб. Нямаше да съм тук, ако не те обичах.

— Не там е въпросът.

Той ме погледна гневно и свали редингота и шалчето си.

— Предпочитам да бях останал с теб вкъщи — отговори той — Да се любя с теб… Да се любя с теб е по-приятно, отколкото да се пазаря с купувачи, които очакват да спечелят много от мен. Харесва ми да се любя с теб. Всъщност иска ми се да го направим веднага на дивана.

— Добре, Дерек, но има нещо, което трябва да ти кажа.

— Кажи ми го по-късно!

— Искам да ти го кажа сега. Ужасно важно е. Виж какво, днес се случи нещо и… аз се тревожа.

Той се намръщи отново и си наля още една чаша бренди. Стоеше прав, облегнат до бюфета. Гледаше ме със спокойните си сиви очи. Поех си дълбоко дъх и след това му разказах какво стана днес. Почнах с мъжа в тъмносиньото палто, който вървеше подире ми на пазара, после се прехвърлих на срещата с Уил Харт, която стана, след като напуснах ателието на Люсил. Предварително бях решила, че няма да е разумно да му споменавам за Джеръми Бонд.

Изражението на лицето на Дерек не се промени ни най-малко. Слушаше със спокоен и невъзмутим поглед. Изглеждаше така незаинтересован, както, ако му разказвах някоя клюка, която съм чула в шивашкото ателие. Не очаквах чак толкова голямо безразличие от негова страна.

— Страхувам се, Дерек.

— Не се бой. Зная как да се пазя, Мариета. В състояние съм да опазя и теб, макар че явно съм бил небрежен досега. Повече няма да излизаш сама. Няма да напускаш тази къща, освен ако аз не те придружавам. Човекът се казва Харт. Така ли?

— Уил Харт. Другият мъж се казва Бърт. Той ми каза. Познаваш ли го?

Той поклати глава.

— Интересно кои ли са те.

— Може би двама недоволни престъпници, които искат да уредят стари сметки. Срещал съм много такива, докато бях контрабандист. Боя се, че невинаги проявявах търпение към тях. Държах се строго и бях много взискателен. Очаквах и от хората, които работеха под мое ръководство, да се придържат към правилата. Възможно е Харт и онзи другият да са ми служили някога и досега да ми имат зъб. Никога не обръщах внимание на имената по онова време.

— Искам да вземеш пистолет, Дерек, и да го носиш постоянно в себе си.

Дерек изпи второто си бренди и остави чашата. Скръсти ръце на гърдите и се вгледа в мен с неразгадаемо изражение на лицето. Той действително изглеждаше застрашителен с лъскавата си черна коса и ясно очертаните си черти на лицето, което сега бе неподвижно като на статуя. Казах си, че всеки престъпник ще премисли два пъти, преди да се опита да го нападне, но това беше доста слаба утеха.

— Обичам те — изрекох спокойно аз. — Ако нещо ти се случи, аз…

— Нищо няма да ми се случи — прекъсна ме той. — Не мисли повече за това, Мариета.

Вдигна очи и погледна към изящния позлатен бронзов часовник на лавицата.

— Минава шест — каза той. — Много е късно за любовна среща на дивана. Искам да се изкъпя, а доколкото те познавам, скъпа, ще ти трябват поне два часа, за да се нагласиш както трябва.

Излезе нехайно от стаята. Имах нужда от Дерек. Копнеех да се притисна в него и да почувствам силата на ръцете му и топлината на тялото му. Копнеех за удобство и сигурност. Той вероятно знаеше това. Не трябваше да излиза. Втренчих се в дългия, тапициран с плюш, розов кадифен диван и си спомних какво можехме да правим на него. Много съжалявах, че не изчаках с разказа си за Уил Харт.