Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (7)

7

Стивън Хауърд се изненада, когато разбра, че аз, а не Дерек, съм изпратила съобщение до неговия хотел. Когато забеляза, че съм сама, видимо се обърка и явно изпита известно неудобство.

Усмихнах се вътрешно, докато го въвеждах в дневната. Хауърд беше едър, сърдечен и доста привлекателен с тъмнорусата си коса, любезно лице и доброжелателни сини очи. Очевидно се чувстваше неловко, когато се намираше в компанията на жени, особено пък на привлекателни жени. Дали не мислеше, че съм го подмамила тук, за да го съблазня?

Последва ме в дневната така, сякаш влизаше в сладък капан.

Изисканото облекло просто подчертаваше онова топло и уютно усещане, което той сякаш излъчваше. Вече го бях харесала много, но виждах, че ще ми бъде доста трудно да го накарам да се чувства като у дома си.

— Няма ли да седнете, мистър Хауърд? — поканих го аз.

— Добре… ъ-ъ… не знам, мисис… ъ-ъ, не знам как да ви наричам — изрече отчаяно той.

— Казвайте ми Мариета.

— Предпочитам да не ви наричам така — призна той.

— Тогава мис Денвър — предложих аз. Преди да стана лейди Хоук, по закон трябваше да се казвам мисис Шнайдер, но никога не използвах това име.

— Мис Денвър, аз… ъ-ъ… не разбирам съвсем какво става. Момчето донесе бележка в моя хотел. То ме помоли да дойда веднага. Под бележката имаше подпис — Хоук.

— Подправих подписа му — казах аз.

— Вие сте го подправили?

Стивън Хауърд беше ужасен. Той огледа смутено стаята така, сякаш търсеше начин да избяга. Веселият му характер и непрактичността му ми се сториха много приятни. От изражението му личеше, че смята за способна на всичко жената, която подправя мъжките подписи. Усмихнах се пак от удоволствие. Несъмнено ме смяташе за чаровно и порочно създание, чиито постъпки се диктуват от неясни подбуди, въпреки че днес носех обикновена рокля от коприна с цвят на топаз. Роклята ми придаваше скромен вид, макар и да бе с голямо деколте.

— Дерек говори с голямо възхищение за вас, когато се върна вкъщи сутринта — изрекох любезно. — Аз… ами, трябва да призная, че наистина имах причина, когато ви подмамих да дойдете тук, мистър Хауърд.

— Така ли? — Страхът му нарасна.

— Ще бъда искрена с вас. Както знаете, Дерек и аз ще се оженим веднага щом пристигнем в Англия. Обичам го много и аз… наистина много желая да му бъда добра жена.

Хауърд сметна това за чудесно. Започна да се отпуска.

— Срещала съм се с доста от неговите приятели, мистър Хауърд, и веднага усетих, че ще се окажете симпатичен. Дерек каза, че вие сте един от най-добродушните хора, които той познава, и сте един от най-честните му приятели.

Лъжех възмутително. Дерек не беше казвал нищо подобно. Когато го разпитах за Хауърд и техния разговор в частната стая в заведението на Деймън, той ме прекъсна бързо и ми заяви, че това не ме засяга. Оттогава беше мрачен и необщителен. Разбрах, че разговорът го е разстроил далеч повече, отколкото му се искаше да признае. Тъй като не успях да измъкна никаква информация от Дерек, реших да си пробвам късмета с Хауърд.

— Искате да ви помогна по някакъв начин? — запита той.

Кимнах утвърдително.

— Дерек ще ми се разгневи ужасно, ако узнае за това — казах аз. Този път казах истината докрай. — Но си мислех, че вие и аз ще успеем да си поговорим малко. Седнете, мистър Хауърд. Мислех си, че няма да ви затрудни много, ако ми разкажете нещо за… ох, ами за другите му приятели например, може би нещо за семейството му. Толкова малко знам за живота му в Англия.

— Разбирам — каза той с видимо облекчение.

— Чувствам се ужасно от това, че ви измамих по този начин. Постъпих твърде лошо, като подправих подписа на Дерек. Но усещах, че ще ме разберете.

Стивън Хауърд може би имаше малко опит в отношенията с жените, но беше галантен по природа и сметна за много приятна възможността да ми бъде полезен. Той се усмихна сърдечно и седна на стола, който му посочих. Налях му бренди и той го прие с благодарност. Сега вече се беше успокоил напълно и най-после дръзна да ме погледне с открито възхищение. Настаних се на дивана и разстлах проблясващата ми топазена пола. Посветих следващите няколко минути на вежливи и ласкателни въпроси за работата, после за имението му.

— Предполагам, че се познавате с Дерек от деца.

— Почти не се познавахме по онова време. Аз съм десет години по-стар, нали разбирате. Когато посетих Хоукхаус като млад мъж, той бе в юношеска възраст. Беше много високомерен и студен младеж, който се готвеше за дипломатическа кариера. Срещнахме се в Лондон точно преди започването на процеса. Аз следях развоя му с голям интерес.

— Той беше ужасно изпитание за него — казах аз и се престорих, че знам много повече, отколкото знаех в действителност.

— Тежко беше — съгласи се Хауърд, — но справедливостта възтържествува. Казвам това с удоволствие. Чичо му безспорно беше простак, а двамата му синове не са кой знае колко по-добри. Младият Робърт все още буди надежди. Той навърши току-що тридесетте и доколкото разбрах, сега е на работа в Източноиндийската компания и трупа планини от пари в Бомбай. Роджър, разбира се, е съвсем различен случай.

Стивън Хауърд прокара ръка през гъстата си руса коса и се намръщи силно. На челото му се появиха бръчки. Сините му очи загледаха строго и неодобрително, когато се сети за Роджър Хоук. Затаих дъх и настръхнах. Сърцето ми учести биенето си. През цялото време водех разговора в тази насока. Умело насочвах госта ми, без той да се усети, а ето че сега трябваше да внимавам още повече. Хауърд бе наистина почтен човек. Знаех, че ако дори само заподозре, че Дерек не е обсъждал този въпрос с мен, веднага ще смени темата на разговора.

— Искате ли още бренди, мистър Хауърд? — попитах аз.

— Нямам нищо против — отвърна той. — Хубаво бренди, не по-лошо от това, в нашата изба.

— Дерек беше… много разстроен, когато се прибра вкъщи.

— Има си хас да не е разстроен. Неговият братовчед Роджър се закле, че ще си отмъсти. Закле се, че ще се върне в Хоукхаус и ще носи фамилния пръстен дори ако това е последното нещо, което ще извърши през живота си. Не крие от никого какви са намеренията му. Самият аз го чух да говори за това една нощ при Алмак. Не бяха минали и три дена от смъртта на баща му. През живота си не съм виждал такава студена ярост. Този човек е опасен.

— Дерек явно не мисли така. Наистина се разстрои, но каза, че това са само приказки.

— Никой не бива да пренебрегва такива приказки. Несъмнено Хоук е законният наследник. Това бе установено веднъж завинаги в съда, но ако му се случи нещо, братовчед му Роджър е следващият по ред. Роджър заяви, че ще види Хоук в гроба. Той обвинява Дерек за смъртта на баща си, нали разбирате. Твърди, че Дерек е причинил смъртта му, като го е принудил да напусне Хоукхаус.

Побиха ме студени тръпки. Скръстих ръце. Все още гледах към двора, но вече не го виждах, защото потръпвах от ужас. Обхвана ме страшно предчувствие. За миг си помислих, че ще припадна. Отвсякъде нахлуха черни сенки, които заплашваха да ме погълнат. Мигът отмина и си заповядах да се обърна. Насилих се да прекося стаята и да подредя отново няколко цветя в една кристална ваза.

— Дерек твърди, че няма защо да се тревожим — казах аз. Изненадах се от това, колко спокойно звучи гласът ми. — Той не вярва, че братовчед му Роджър действително замисля нещо.

— Не бих разчитал на това. Роджър Хоук навярно е най-безскрупулният човек, когото съм срещал някога. Той е студен като лед и твърд като стомана. Уверявам ви, че не искам да ми бъде враг.

— Как изглежда той? — попитах нехайно.

— Много висок, малко по-висок от Хоук и съвсем слаб. В лицето прилича на Хоук, но чертите му са по-груби и по-студени. Бузите му са хлътнали, устните — тънки, а погледът на сивите му очи те пронизва като с нож. През повечето време носи перука, напудрена по френски маниер. Облича се по френската мода. Кой знае защо, всички тези ненужни украшения, и труфила го правят да изглежда още по-заплашителен.

— Женен ли е?

— Беше женен. Жена му почина. Някои твърдят, че я е отровил. Но около човек като Роджър Хоук винаги има някакви слухове. Той прекарва доста от времето си в Париж. Има приятели във френския двор. Струва ми се, че сега е там. Скоро, след като вдигна целия този шум при Алмак, той изчезна някъде.

— Напуснал е Лондон?

— Очевидно. Уверявам ви, че ще липсва на малцина. — Хауърд поклати глава и отпи още малко от брендито.

Сега вече се владеех и бях спокойна, но видях в огледалото от другата страна на стаята, че бузите ми са бледи, а сините ми очи са потъмнели силно. Стивън Хауърд изпи докрай брендито си и остави чашата. В този момент часовникът от позлатен бронз удари пет. Той вдигна очи изненадано. След това стана бързо.

— Виж ти, не знаех, че е станало толкова късно. Имам много важна среща в седем. Трябва да се върна веднага в хотела. Каретата ме чака на улицата.

— Радвам се, че дойдохте, мистър Хауърд.

— Надявам се, че съм ви бил полезен.

— Дори не подозирате колко полезен ми бяхте — отвърнах аз.

— Трябва да наминете при сестра ми Бела, когато пристигнете в Англия — заговори той, докато го изпращах до антрето. — Уверен съм, че ще се харесате взаимно.

Отворих вратата пред него.

— С нетърпение очаквам срещата с нея.

Хауърд се поколеба за миг пред входа и ме погледна дружелюбно със сините си очи. На устните му се появи сърдечна усмивка, а след това той улови ръката ми с двете си ръце.

— Трябва да ви кажа нещо, скъпа — каза той. — Наистина се надявам, че няма да се засегнете. Когато ви видях онази нощ в… ъ-ъ… онази червена рокля, която биеше толкова на очи, реших, че имам възражения срещу вас.

— О, така ли?

— Помислих си, че сте много хубава и очарователна, но сметнах, че Хоук сигурно не е на себе си, щом иска да се ожени за вас и да ви заведе в Англия. Аз… ами, помислих си, че той само флиртува с вас и ви разправя всякакви глупости, за да се чувствате щастлива.

— А сега? — попитах аз.

— Сега си мисля, че Хоук наистина е щастливец. Завиждам му.

Той ми стисна ръката и се усмихна отново. Ако и другите приятели на Дерек проявяват към мен същата любезност и съчувствие като Стивън Хауърд, изобщо няма да имам трудности, когато стана лейди Хоук, помислих си аз, но знаех, че хора като него се срещат рядко. За миг сложих свободната си ръка върху неговата буза и му благодарих мислено. Той пусна ръката ми и леко объркан, приглади реверите на редингота си.

— Довиждане, мис Денвър.

— Надявам се да ви видя пак — казах аз.

Той кимна и тръгна към портите. Затворих вратата и се върнах в дневната. Вледеняващата картина започваше да се оформя в съзнанието ми. Липсващите фрагменти малко по малко бавно заеха местата си. Спомних си мъжа в тъмносиньото палто, който се казваше Бърт и наблюдаваше от две седмици апартамента и вървеше по петите ми, когато излизах. Спомних си и за Уил Харт. Започнах да мисля за Роджър Хоук. Представих си го ясно — висок, слаб и смъртоносен, изискано облечен в хубави брокатови и дантелени труфила, как обмисля хладнокръвно да проведе своето отмъщение. Всички фрагменти от картината сега бяха налице и до последния бяха заели точното си място. Виждах ясно картината. Разбрах плана и мотивите, които го пораждаха.

Опитах се да не изпадам в паника. Чрез паниката нямаше да постигна нищо. Тревогата ме обзе внезапно. Беше толкова силна, че трябваше да сграбча завесата, за да не падна. Коленете ми омекнаха и заплашваха да се огънат. Сега беше пет и половина. Колко време беше изминало? Вече беше пет и половина, а той не се беше завърнат… Ами ако се е случило нещо? Прогоних насила тази мисъл от съзнанието си, отчаяно се хванах за сламката, която излъчваше спокойствие, докато вълните на паниката ме заливаха отново.

Ако аз се бях досетила за това, то и Дерек си го беше представил. Сигурно и той е съединил всички фрагменти на картината като мен и ще вземе предпазни мерки, за да осигури безопасността си. Нямаше защо да се тревожа. Напомнях си това непрестанно, докато най-сетне повярвах в него. Дерек умее да се пази като всеки друг мъж, дори по-добре от мнозина.

Той знаеше. Вероятно знаеше много повече от мен. Не бе обсъдил това с мен, защото искаше да ми спести тревогите. Когато му разказах за мъжа в тъмносиньото палто и за срещата ми с Харт, той ме слушаше с невъзмутимо безразличие и положи всички усилия да възпре тревогите ми, като се преструваше, че това не му прави никакво впечатление. Тогава се разсърдих и разстроих. Искаше ми се да го наругая. Сега желаех само да го прегърна.

Излязох от дневната и съзнателно си намерих занимания, с които да си отвлека вниманието. Извадих ризите на Дерек и се заех да ги сгъвам отново. Почистих обувките му. Подредих моите дрехи. Изтече един час и слънцето почна да залязва. Дворът се изпълни с тъмна оранжево златиста светлина, а сенките се покатериха по стените. Проникнаха и вътре и аз запалих свещите във всяка стая. Свърших си работата, която имах да върша. Апартаментът ми заприлича на разкошен затвор. Стените сякаш ме обграждаха отвсякъде. Не издържах повече. Излязох в двора и се помъчих да забравя за малко тревожните мисли. Дворът вече беше почти тъмен. Проблясващите бели керемиди едва се виждаха под дебелите сенки, а фонтанът представляваше бяло неясно очертание. Тъмносивото небе придобиваше пурпурен оттенък, но бледите звезди още не блестяха по него. Една карета се появи с тропот на улицата. Спря. Заля ме вълна на облекчение. То беше толкова силно, че едва не ми се зави свят. Железните порти се отвориха, а каретата отмина по улицата. Дерек затвори портите и ме погледна с неприкрита изненада.

— Слава богу — прошепнах аз.

— Мариета? Добре ли си? Станало ли е нещо?

Поклатих глава. Още бях замаяна от облекчението. Спуснах се към него и го прегърнах, притиснах се към него. Той отново се изненада, но съвсем не бе недоволен. Обгърна ме с ръце и ме притегли към себе си.

— Какво има? — попита той.

— Аз… толкова спокойна се чувствам сега.

— Безпокоиш ли се за нещо?

— Тревожех се за теб.

— Ето че се върнах. Здрав и читав. По-добре ли си?

Кимнах, без да отмествам глава от рамото му. Ръцете му бяха много силни. В прегръдките му се чувствах в истинска безопасност. Дерек беше висок, здрав и едър. Вече никога повече няма да го изпусна от поглед, никога. Той въздъхна и ме погали така, както възрастен гали дете. Съвсем не се държеше резервирано. Ледената стена около него за миг се бе стопила. След това разхлаби прегръдката си, прегърна рамената ми и ме поведе покрай фонтана към антрето.

— Наистина се почувствах добре дошъл — отбеляза той, след като затвори вратата.

— Доста дълго време те нямаше.

— Бледа си, Мариета. Трепериш. Тревожеше ли се?

Кимнах, а Дерек заразглежда лицето ми. Бяхме влезли в дневната. Ръцете му стояха леко на рамената ми. Сивите му очи бяха изпълнени със загриженост. Хубавото му лице, обикновено строго, сега беше нежно. Откога не ме е гледал така? От толкова много седмици. Не беше ме гледал така от онзи късен следобед в Начез, когато бяхме в градините зад кръчмата и стояхме на ръба на стръмнината. Той вдигна едната си ръка и ме докосна по шията. Пръстите му нежно я обхванаха. Дерек наклони главата ми назад, наведе се и ме целуна леко по устните, съвсем леко. Още треперех.

— Тук съм — каза той. — Тук съм. Всичко е наред.

— Мислех…

— Зная какво си мислила.

— Аз… зная всичко за братовчед ти, Дерек.

— Така ли?

Той се дръпна назад. Свали пелерината си и я провеси на стола. Беше много елегантен. Изобщо не ми изглеждаше смутен. Като че ли бе в много добро настроение. Рядко го бях виждала такъв.

— Стивън Хауърд намина насам този следобед — казах аз.

— Така ли?

— Аз… изпратих да го повикат, Дерек. Трябваше да разбера какво става. Трябваше.

— Значи си изпратила да повикат Стивън Хауърд и си го подмамила да ти разкаже за нашия разговор при Деймън?

— Зная, че си послужих с измама, но ти нямаше да ми кажеш и…

— Не исках да се тревожиш, Мариета.

— Сега разбирам. Разбирам всичко.

— Стараех се да те защитя от ненужни тревоги. Не беше нужно да се тревожиш и безпокоиш за мен. Заподозрях, че става нещо още когато ми разказа за човека с палтото, а след като ми описа срещата си с Уил Харт, вече бях сигурен.

— Смятам, че братовчед ти…

— Сигурен съм, че това са негови наемници.

— Дерек…

— Няма защо да се тревожиш, Мариета.

Той вдигна полите на редингота си и ми показа дръжката на дълъг пистолет, който изглеждаше смъртоносен. Извади го, прегледа го с безизразно изражение и го остави настрана. Потреперих. Дерек въздъхна. Изглеждаше по-скоро ленив, отколкото гневен.

— Не ми каза за пистолета.

— Аз те обичам, Мариета. Когато обичаш някого, го закриляш. Защитаваш го. Ти потрепери едва сега, когато извадих оръжието. Ако знаеше, че го нося, отдавна да си се разболяла от тревога. Бях зает с работа до късно. Държах се студено. Нищо чудно да съм ти се струвал груб.

— Аз… бях…

— Мислеше си, че съм си променил намерението и няма да се оженя за теб. Мислеше си, че съм започнал да съжалявам за това, че съм се върнал в Америка заради теб. Не ми е лесно да давам израз на любовта си, Мариета. Не съм човек на излиянията. Но наистина те обичам.

— Никога не съм се съмнявала в това.

Той вдигна удивено вежди.

— Нима? — запита той. Гласът му прозвуча почти закачливо.

— Може би се съмнявах малко. Ти се държа… много лошо с мен, когато влязох тук в червената рокля.

— Искаше ми се да те съборя на пода и да те изнасиля. С мъка се удържах. Разбрах, че всеки мъж, който те види в тази рокля, ще почувства как същата неудържима страст се развихря в него. Това ме разяри. Мисълта за друг мъж, който те докосва, ме изпълни с гняв.

— Толкова студено се отнесе с мен. Едва не ме изблъска навън от ресторанта на Деймън. Заболя ме.

— Забелязвам. Много пъти съм ти причинявал болка. Но никога не е било нарочно. Несъмнено и в бъдеще ще ти причинявам болка. Често се държа студено с теб. Знаеше това от самото начало.

— Обичам те, въпреки всичко.

На лицето на Дерек се появи смутена усмивка. Той хвърли поглед към часовника.

— Май трябва да помислим за вечеря — каза той. — Ще излезем навън. Не при Деймън. Ще отидем в някой от „приличните“ ресторанти, за които ти спомена през онази нощ. Ако порядъчните дами и техните порядъчни мъже се обидят от това, че виждат натрапница като теб в тяхното общество, толкова по-зле за тях. Ако ми се стори, че на някой от мъжете му се иска да те обиди, ще му счупя зъбите.

— Обичам те, когато ми говориш така.

— О? И как се държа?

— Закачлив. Нежен. Достъпен.

— Точно сега се чувствам невероятно достъпен — каза той и ме погледна с тъмносивите си очи, които бяха полузакрити от клепачите. — Роклята, която носиш, не е аленочервена и не те разголва наполовина; но е твърде предизвикателна. Косата ти блести като бакъреночервен пламък. За съжаление се налага да излезем да вечеряме навън.

— Не се налага. Имаме сирене и хляб. Ще ти отрежа и малко наденица. Имаме бяло вино и плодове.

— Но на теб ти се иска да отидем в порядъчен ресторант.

— Не се чувствам… кой знае колко порядъчна тази вечер.

— Така ли?

Поклатих глава. Ъгълчетата на устата му се вдигнаха в нова смутена усмивка, когато той ме погледна. В мен се надигна сладко като мед очакване, сладка болка, която нарастваше бавно.

— Ще се погрижа добре за теб.

— Винаги си го правила — каза той и ме претегли по-близо до себе си. — Лъскаше ми обувките. Переше ми ризите. Печеше пайове с праскови. Спомняш ли си пайовете?

— Спомням си ги.

— Ти беше съблазнителна. Омагьосваше ме, а аз се съпротивлявах на чара ти. Търсех подходящ повод да те нашибам с пръчка. Искаше ми се да те презирам. Но не успявах, колкото и да се опитвах.

— Знам.

Обърна ме с гръб към себе си и ме целуна лениво и бавно. Вкуси с наслада от устните ми така, както познавач вкусва от най-хубавото и рядко вино. Твърдите му горещи устни разтвориха моите. Прилепих се до него. Тежкият атлаз се плъзгаше под пръстите ми. Той ме целуваше отново, и отново, а болката нарастваше и проникваше бавно по цялото ми тяло, докато стана почти непоносима. Чувствах се слаба и безсилна, сякаш бях загубила волята си. Той ме поведе към центъра на стаята така, сякаш бях инвалид. Спря, хвана ме за ръцете и ме погледна със сънливи и страстни очи.

— Бузите ти пламтят — отбеляза той.

— Много е горещо. Огънят…

— Носиш прекалено много дрехи.

Усетих, че корсажът ми се разхлабва, а топазената коприна постепенно се смъква от гърдите ми и пада надолу. Гърдите ми се опряха в нежния бял копринен корсаж на фустата Дерек смъкна бавно роклята на пода. Излязох трепереща от копринената окръжност. Сега той стоеше пред мен. Усмихваше се лениво. Закачи с палци тънките презрамки на фустата ми и ги дръпна силно нагоре. Коприната се хлъзна над гърдите ми. Беше студена и причиняваше болка на набъбналите ми зърна. След това гърдите ми се освободиха и той се наведе, за да ги целуне.

Хванах го за косата и го дръпнах. Той целуна набъбналите розови зърна и смъкна фустата. Затворих очи, отметнах назад глава, разпилях косата си зад мен като водопад от бакъреночервени вълни. Той ме съблече докрай и ме зацелува навсякъде. Целуваше ме непрестанно. Най-накрая ме вдигна на ръце, отнесе ме на постелята пред огнището и ме остави на атлазената покривка. Дерек застана над мен с широко разтворени крака и ме загледа, опрял ръце на бедрата си.

— Прекрасна си — изрече той дрезгаво.

— Заради теб.

— Винаги трябва да изглеждаш така.

— Да — прошепнах аз.

Халатът се свлече безшумно на пода зад него. На светлината на огъня тялото му изглеждаше бронзово, високо, слабо и с прекрасни мускули.

— Сега — каза той.

Опря коленете си от двете страни на бедрата ми. Сведе глава. Очите му бяха станали още по-тъмни. Блестяха от желание. Устните му се разтвориха. Бяха широки, розови и се приближаваха все по-близо до моите. Затворих очи и го прегърнах. Той постепенно се спусна надолу и се нагласи върху мен. Устата му държеше в плен моята и сподави писъка, който се надигна в гърлото ми, когато той влезе в мен, ние станахме едно и заиграхме древния танц.

Музиката на нашата любовна игра беше шумна и хубава. Ритъмът й улови и двама ни. Задвижи ни заедно. Тялото се разтвори, за да приеме другото тяло. Телата ни се галеха, милваха и изпълваха. Появяваха се прекрасни нови усещания. Танцувахме заедно, свързани в съвършена връзка. Постепенно нежността се превръщаше в гняв, а понякога танцът преминаваше в битка, яростна битка. Треперехме заедно на ръба на пропастта. Борехме се, прегръщахме се, клатушкахме се и паднахме най-накрая. Хвърлихме се в празнота от разкъсваща всичко забрава.

По-късно, много по-късно, той стана, за да хвърли ново дърво в огъня. Станах и обвих около себе си атлазената покривка. Той въздъхна тежко и си сложи халата. Лицето му сякаш хлътна. Леки бледолилави сенки се бяха появили под очите му. Отиде да донесе подноса с храната, сложи го върху сламеника и се отпусна тежко до мен. Изяде хляба, наденицата и сиренето, а аз си взех малко грозде. Всъщност не бях гладна. Облегнах се назад, увих покривката около гърдите си и го загледах как се храни.

— Колко е хубаво — казах аз. — Чувствам се много уютно, сякаш се намирам в пълна безопасност.

— Ти си в безопасност, Мариета.

— Тези ужасни мъже. Твоят братовчед…

— Сигурен съм, че братовчед ми ги е наел, за да ме премахне и да стане наследник. Несъмнено той е наясно, че ако се случи нещо с мен в Америка, няма да има разследване. Няма да посмее да предприеме нещо в Англия, а ние ще заминем за Англия утре през нощта.

Така се изненадах, че едва успях да проговоря:

— Какво… какво искаш да кажеш?

— Преместили са датата на заминаването на „Синия слон“ — каза той. — Тръгва утре в полунощ. Отвориха днес пликовете със залозите. Моят беше най-висок. Всичко е уредено.

— Още не ми се вярва.

— И на мен не ми се вярва — отвърна Дерек. — Всичко, свързано с това отплуване, ме дразнеше и обезсърчаваше. Бях под голямо напрежение през последните няколко седмици. Изкарвах си го на теб.

— Разбирах това през повечето време.

Той се загледа в огъня, и пак се замисли дълбоко. Хубавото му лице беше полузасенчено. Сложих ръка на рамото му и го погалих по тила. Той като че ли не усети това. Взираше се в пламъците, без да ги вижда.

— Не ме изоставяй — изрекох тихо.

Той се обърна с лице към мен. Беше изненадан.

— Да те изоставя?

— Не… не ме дръж настрана. Не вдигай отново тази стена около себе си.

— Каква стена?

— Дори не съзнаваш какво правиш, нали?

— Явно не — отвърна той.

— Ти ме гониш от себе си, Дерек. Понякога се чувствам съвсем сама, въпреки че си до мен. Ти се оттегляш в себе си. Изоставяш ме и не мога да стигна до теб.

— Съжалявам, Мариета. Жалко, че не съм мъжът на мечтите ти.

— Ти си мъжът на мечтите ми. Толкова се радвам, че заминаваме. Щастлива съм, че най-сетне ще тръгнем за Англия. Ще се почувствам много по-добре, след като се оженим.

— Тази мисъл те безпокои, нали?

— Така е. Признавам. През живота ми рядко съм се радвала на сигурност, Дерек. Брачната халка ще промени всичко.

— Толкова много ли значи за теб халката?

Не отговорих. Той въздъхна и ме притегли грубо в обятията си. Притисна ме към гърдите си и се вгледа в очите ми. След това поклати обезсърчено глава. Само се преструваше. Усмихна се, свали пръстена си с печата и го сложи на пръста ми. Разбира се, той бе твърде широк и ми стоеше хлабаво. Свих пръста си. Жестът му докосна някакви струни дълбоко в душата ми. Толкова се развълнувах, че с мъка успях да сдържа сълзите си.

— По-добре ли се чувстваш? — попита той.

— Не трябваше да правиш това.

— Искаше пръстен, и ето. Ще го носиш, докато получиш златен. Ще трябва да сложиш канап около него, за да ти стои както трябва. Ако го загубиш, ще те удуша.

— Няма да го загубя.

— А аз няма да те изоставя — каза той. — Всъщност имам нещо съвсем различно наум.

— О?

— Мисля, че е време да празнуваме.

— Да пием виното.

Той ме положи на сламеника и промени положението си така, че да се опира на мен. Устните му се намираха само на няколко сантиметра от моите.

— По-късно — прошепна той.

Нямах намерение да споря.