Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (15)

15

В къщата беше много тихо. Толкова тихо, че чувах птиците, които чуруликаха в градината отзад. Главният слуга на Лайън Бърк беше отишъл в града при приятелите си в една от кръчмите. Другите слуги или също бяха излезли, или сънуваха следобедния си сън. Никъде не се виждаха хора. Това беше много удобно за нас. Но не бях никак спокойна, когато излязох от малката дневна на втория етаж и поех по коридора към стълбището. Беше много горещо. Всички прозорци бяха отворени. Навсякъде беше светло. В стаите имаше чист въздух, но въпреки това от тях лъхаше на нещо зловещо.

Имах усещането, че невидими очи следят всяко мое движение. Макар че си казах, че това е абсурдно, усещането остана. Бях неспокойна и се плашех от всичко. Слязох по витата стълба и тръгнах по широкия коридор. Струваше ми се, че стъпките ми отекват като камбанен звън по излъскания златистокафяв паркет. Спрях и се вслушах. Птиците чуруликаха. Пердетата шумоляха тихо, докато горещият ветрец влиташе вътре през отворените прозорци. Нямаше никой наоколо. Поколебах се още миг-два и тръгнах бавно по тесния заден коридор, който водеше към кухнята и стаите на прислугата. Очаквах всеки момент Бърк да изскочи отнякъде и да застане срещу мен.

Бърк беше висок и мършав. Лицето му беше сипаничаво, а устните — тънки и стиснати. Очите му бяха съвсем тъмни. Калаеносивата му коса беше много къса. Покриваше черепа му като плътно пристягащо кепе. Никога не го бях виждала да носи нещо друго, освен един стар черен костюм, който прилягаше на тънкото му като на бостанско плашило тяло като втора кожа. Бърк ръководеше прислугата сурово като същински тиранин. Тормозеше много другите слуги — навъсени младежи, които бяха придумани да служат като лакеи от една дебела вещица от града. Тя носеше черна рокля, непрекъснато се наливаше с ром и се величаеше с титлата икономка. Готвачът беше французин и готвеше превъзходни ястия. На времето бил избил цяло семейство в Париж с ножа си за месо. Избягал от властите и в края на краищата дошъл да служи на Червения Ник. През повечето време той седеше умислен между тенджерите и тиганите в кухнята. Не преставаше да ругае, но готвеше изискани и невероятно вкусни ястия.

Бърк ме мразеше. Тънките му устни се превръщаха в здраво стисната линия всеки път, когато го срещнех. Тъмните му очи блясваха враждебно. Почерняваха като антрацитни въглища. Беше много предан на Червения Ник. Чувстваше се засегнат от моето присъствие в къщата. Възмущаваше се от влиянието, което имах над господаря му. Узнах, че е превърнал в ад живота на злочестата Мария, че я е шпионирал и докладвал за всичките й постъпки на Лайън и често й създавал неприятности. Опитваше се да превърне и моя живот в ад, но аз не се дразнех от номерата му и се отнасях студено и надменно, когато ми се налагаше да разговарям с него. През останалото време не му обръщах внимание. Кори се плашеше много от Бърк. Трябва да си призная, че той плашеше и мен, особено сега, когато започвах доста опасни начинания. Знаех, че ако Бърк дори само заподозре какво сме замислили, и двете сме загубени.

Вратите към трапезарията на прислугата бяха отворени. Спрях и се вслушах още веднъж. После минах бързо покрай тях и покрай кухнята. Отворих малката врата, която водеше към склада за храни и винената изба. Бях слизала тук няколко пъти през последните месеци. Всеки път идвах тайно, обикновено късно нощем.

Бях отмъкнала тайно доста ябълки и портокали и голям памучен чувал, пълен със силно изсушено жито. Бях се върнала в стаята си и с три доста големи празни тенекиени кутии, които, вече пълни с вода, се намираха в лодката със здраво затворени капаци. Ем и аз бяхме измислили доста находчив начин да измъкваме плячката си от укреплението. Тесни каменни стъпала зад градината водеха нагоре към пътечката, която минаваше по върха на високите стени. Промъквахме се нощем по стъпалата, доста след като всички бяха заспали и Клийв се бе завърнал в казармите. Спускахме чантите с храна и кутиите на земята от другата страна на стената с въжета. На следващата сутрин излизахме извън големите дъбови врати на сутрешната си разходка. Измъквахме ги и ги отнасяхме в лодката, като се криехме зад дърветата й храсталаците, за да не ни забележат.

Вече бяхме натрупали различни плодове, сушено жито и огромна чанта с фъстъци, които бяха много питателни. Но ни трябваше още много храна. Ем изтъкна, че може да ни се наложи да прекараме много дни на лодката и да гребем постоянно. В такъв случай ще се нуждаем от всичките си сили. Голям проблем се оказа месото, което не трябваше да се разваля бързо. Тази сутрин, докато се разхождах нехайно в кухнята, похвалих Пиер за вчерашните му ястия — сочни късове говеждо, които бяха сготвени в гъст бял винен сос и опечени във форма за сладки. „Случайно“ го запитах къде е намерил месото. Знаех, че рибата и птичето месо ги докарват от града, но на острова никой не отглеждаше добитък. Той се намръщи. Никак не се зарадва на моето натрапничество. Продължи да лъска бакърената тенджера и измърмори нещо за каси от говеждо в килера. Подметнах, че то сигурно се разваля и той ми съобщи навъсено, че говеждото се суши на големи твърди парчета. Ако се накисне във вода или за предпочитане във вино и се свари внимателно, има вкус на прясно. След като научих сведенията, които ми трябваха, му благодарих отново, пак му направих комплимент, усмихнах се вежливо и се качих в дневната, за да преподам на Кори поредните уроци. И ето че сега търсех сушено говеждо на неясната и мъждива светлина в килера, чиито стени бяха влажни, а подът бе застлан с дървени стърготини. Досега не се бях натъквала на говеждо при другите ми вмъквания тук. Ходех сред лавиците, местех настрана кутии и сандъци, надничах зад сандъците с брашно и се питах къде ли се намира това месо. Уханието на карамфил, скилидки чесън, канела и пипер беше упоително и се смесваше с аромата на дървени стърготини и на влажна стена. От тавана висяха връзки с лук. Едно огромно буре беше пълно догоре с кафе на зърна. До него имаше още едно буре със здраво затворен капак. Заех се да размърдвам капака и най-накрая го разхлабих. Когато го отместих, видях големи парчета говеждо. Всяко бе обвито в тънка бяла мушама. Извадих едно парче и го огледах. Усмихнах се, когато се сетих, че точно от това имаме нужда.

Докато мислех как да се кача, без да ме забележат, чух някакъв шум отгоре. Застинах. Вратата изскърца, когато някой я отвори предпазливо и я затвори тихо. По стъпалата отекнаха тихи стъпки. Стори ми се, че сърцето ми заседна в гърлото. Огледах се обезумяло наоколо, за да открия някое място, където да се скрия. Хвърлих се светкавично зад един огромен сандък и се свих на кълбо, когато стъпките минаха покрай лавиците с вино и влязоха в килера. Беше Бърк. Нямаше начин да не е той. Изобщо не е ходил в кръчмата. Останал е, за да ме шпионира, като се е надявал, че ще ме залови да правя нещо забранено. Видял ме е, че слизам долу. Пропаднахме. Загубени сме. Затворих очи и се замолих да не погледне зад сандъка.

— Миз Мариета?

Заля ме вълна на облекчение. Станах рязко. Движението ми беше толкова внезапно, че Кори ахна силно и подскочи стреснато. Тя стискаше две големи парчета плат и видимо трепереше.

— Кори! Слава богу, че си ти. Ти… едва не полудях от страх заради теб!

— И вие ме изплашихте — изрече тя с треперещ глас. — Помислих, че сте някакъв дух и затова подскочих така. Хич не ми харесва това място. Тук има призраци, миз Мариета.

— Защо си дошла тук?

— Видяла ви… видях ви да вървите по коридора. Бях си в стаята, чух шум, погледнах и ви видях да се измъквате през вратата. Знаех, че отивате да търсите говеждото, за което ви разказа готвачът французин. Помислих си, че може да ви потрябвам. Уверих се, че няма никой наоколо и също се промъкнах долу.

— Какво държиш в ръцете си?

— Ами, след уроците тази сутрин ми мина през ума, че може би няма да е много лесно да качите тези големи късове говеждо горе, без някой да ви види. Затова реших, че ни трябват големи джобове. Взех тези престилки и им уших много големи джобове. Ето, вижте, ще слагаме говеждото в тях, ще вържем престилките под полите и ще вървим спокойно, където искаме. Никой няма да забележи.

— Кори, ти си чудесна!

— Вие и миз Ем рискувате толкова много — каза ми тя. — И аз се почувствах виновна. Реших, че трябва и аз да помогна с нещо.

Тя се усмихна срамежливо и аз я прегърнах силно.

За по-малко от пет минути джобовете на престилките ни се издуваха от парчетата говеждо в тях. Завързахме престилките под полите си така, че нищо да не се вижда. Намръщих се, докато гледах полупразната бъчва.

— Ако Пиер слезе, за да извади още говеждо тези дни, със сигурност ще забележи колко много липсва — казах аз. — Ще почне да задава въпроси.

Кори наклони глава настрани и се умисли. После се усмихна, преобърна бурето, изсипа останалото говеждо на пода и пак изправи бурето. Докато гледах, тя се зае да го пълни с ябълки от един сандък. Удивих се, че не се сетих сама и й помогнах. Щом натрупахме достатъчно ябълки отдолу, подредихме късовете говеждо отгоре. Когато свършихме, бурето изглеждаше толкова пълно с говеждо, колкото беше и преди.

— Къде ще скрием всичкото това месо? — запита тя.

— Ще го отнесем в спалнята ми и ще го държим под леглото ми до довечера — казах аз. — После Ем и аз ще го смъкнем отвъд стената, след като всички заспят.

Парчетата говеждо се удряха в краката ми, докато вървях нагоре по стъпалата. Чувствах се изтощена, но изпитвах и чувство на истински триумф, когато отворихме вратата и влязохме в коридора. Разполагахме с всичката храна, която ни трябваше. Липсваха ни само оръжия и муниции и Ем усърдно обмисляше как да се снабдим с тях.

Затворих вратата зад себе си и се обърнах с усмивка към Кори. Усмивката изчезна от устните ми, когато видях цвета на лицето й. Устните й се бяха разтворили. Очите й се бяха уголемили от ужас. Чух шум от стъпки, обърнах се и видях Бърк, който крачеше решително по коридора към нас.

— Спокойно, Кори! — прошепнах аз настоятелно. — Не му позволявай да забележи, че се страхуваш. Не му разрешавай да заподозре, че крием нещо!

— Мога ли да попитам какво правите? — запита с провлечен глас Бърк.

— Можете — отвърнах аз невъзмутимо, — но съм сигурна, че няма да получите отговор. Не ме интересува с какъв тон ми говорите, Бърк.

— Какво правехте там долу?

Втренчих се надменно в него. Господарката на къщата влезе в сблъсък с безочливия слуга. Бърк се бе заковал намясто. Изглеждаше висок и заплашителен в стария си черен костюм.

— Слязох долу да огледам вината — заявих аз леденостудено. — Никълъс ще се върне тези дни и искам да имам подготвено нещо специално в чест на завръщането му. Възнамерявам също да обсъдя менюто с Пиер. Да имате нещо против?

— Нямате никаква работа долу!

— Аз съм господарката на къщата, Бърк. Ще ви бъда много благодарна, ако не забравяте това.

Бърк ме изгледа свирепо. Копнееше да даде израз на омразата си, като ме залее с няколко злъчни оскърбления, но не посмя. Моментът не беше подходящ. Вместо това се обърна към Кори. Устата му се превърна в тънка линия. Калаеносивата коса, която покриваше черепа му с късо подстригани косми, и тежките тъмни вежди се сведоха заплашително. Той пристъпи към нея.

— Какво правеше там, чернилко?

Кори отстъпи назад. Беше безкрайно уплашена и не беше в състояние да прикрие това.

— Аз… бях с миз Мариета — заекна тя.

— Какво криеш? Криеш нещо, сигурен съм. Откраднали сте нещо, докато сте били там долу, нали?

— Как смеете! — извиках аз.

Бърк не ми обърна внимание.

— Ела тук, чернилко! Наскоро изчезнаха няколко бутилки вино. Сигурно си скрила някоя бутилка под полата. Промъкнала си се тайно там и си я откраднала, нали?

Кори долепи гръб до стената. Поклати глава напред-назад. От очите й бликнаха сълзи от ужас. Бърк изръмжа и посегна да я сграбчи за ръката. В този миг му ударих шамар. Ударих го толкова силно, че главата му се отметна назад. Остана зашеметен на място, както и аз. Постъпих съвсем инстинктивно, без да се замислям. Докато сипаничавата му буза порозовяваше силно, аз изпънах гръб и втренчих в него студените си сапфиреносини очи.

— Да не си посмял някога да я обвиняваш отново, Бърк — заявих аз. — Кори е моя слугиня и нямаш право да се занимаваш с нея. Ако липсва вино, по-добре попитай икономката. Най-вероятно тя си е взела от рома.

— Ще съжалявате! — обеща той. Гласът му прозвуча като някакво стържене.

— Моля?

— Вие сте по-лоша от предишната. И тя си придаваше важност. Въобразяваше си, че е нещо повече от другите. Въобразяваше си, че го върти на малкото пръстче. Но накрая си получи заслуженото. И вие ще си получите заслуженото.

— Ще посмеете ли да повторите тези думи, когато се върне Червения Ник?

Бърк не отговори. Знаеше, че си е позволил прекалено много, но очевидно му се искаше да премине и тази граница. Ако имаше малко повече смелост, щеше да се нахвърли върху мен с юмруци и да ме размаже на кайма с най-голямо удоволствие. Докато стоеше и си търкаше бузата, за миг си помислих, че наистина ще постъпи така и се приготвих за нападението му. Бях решила твърдо да се бия като тигрица. Той се поколеба. Тъмните му очи заискряха. След това изрече някаква ругатня, обърна се и си тръгна по коридора. Въздъхнах облекчено.

— Хайде да си вървим, Кори — казах аз.

Тя още трепереше. Беше толкова уплашена, че нямаше сили да говори. Поклати глава отново и избърса сълзите от бузите си. Направи смел опит да се овладее. Притеглих главата й към себе си и я притиснах силно.

— Добре ли си вече? — попитах аз.

Кори кимна.

— Аз… нямаше да му позволя да гледа под полата ми, миз Мариета. Мислех да го ритна силно.

— Той не откри нищо, Кори. Само това има значение.

— Ще ни дебне отсега нататък.

— Знам. По-късно ще помислим за това. А сега да се качим в спалнята и да скрием месото.

Качихме се на горния етаж и си свалихме престилките. Пъхнах ги под леглото и приседнах уморено. Чувствах се още уморена и през следобеда, когато се срещнах с Ем на ливадата пред дома на Тримейн.

— Остават оръжията, Ем.

— Заела съм се с това. Казармите, скъпа. Има един оръжеен склад в казармите, вдясно от спалнята. Накарах Клийв да ми го посочи днес сутринта. Заявих му, че ще ми е много приятно да разгледам стаите му. Той ме попита защо и аз му отвърнах, че се интересувам от всичко, което има нещо общо с него. Той се почувства много поласкан.

— Той те е развел из казармите?

— Навсякъде. На мъжете им стана много приятно, че съм там. Подмятаха ми всякакви хулигански закачки, докато минавах. Повечето от тях знаят, че всяка нощ се срещам с Клийв — идиотът сигурно им се е похвалил. Мъже! Обаче всички са му добри приятели и никой от тях не харесва Тримейн, така че няма опасност. Вратата на оръжейната е с отделна стълба. Отключих я.

— Разбирам. Решила си да се вмъкнеш тази вечер в оръжейната.

— Ще се вмъкнем в нея, скъпа.

— Докато всички тези мъже спят само на няколко метра от нас? Прекалено опасно е, Ем.

— Няма да спят — уведоми ме тя. — Ще гледат битка.

— Как ще уредиш това? — попитах аз сухо.

— Лесно — отвърна Ем.

Обясни ми всичко с големи подробности. Изпитвах силно безпокойство. Съвсем не бях убедена, че планът й ще успее, но независимо от това вечерта излязох в двора. Небето беше тъмносиньо и осеяно със студени звезди. Придвижвах се бавно към голямото дърво, което се издигаше до последната къщичка отдясно. Застанах под дървото и зачаках. Скоро забелязах, че Ем се разхожда безцелно на лунната светлина. Спря до един фонтан. След няколко минути при нея дойде един мъж.

Веднага го познах. Това беше Гримс — чернокосият звяр, който ни придружаваше с Клийв, докато се разхождахме през първите два дена.

— Приятно ми е, че те срещам тук — изрече престорено свенливо Ем.

— Ти ми даде знак — каза той, — като зашумоля наоколо с тази червена рокля, в която си облечена, и почна да ми хвърляш погледи. Реших, че ми казваш, че ще се поразходиш и ти трябва някой за компания.

— Така ли?

— Разбрах кво ми каза. Усетих ти намека. Май само Клийв не ти е достатъчен.

— Може и да съм ти се усмихнала, може и да съм споменала, че съм решила да се разходя тази вечер, но със сигурност не съм искала да намекна, че желая твоята компания. Харесвам мъжете, а не грубите млади дългучи!

— Значи смяташ, че няма да се справя?

— Смятам, че ще е по-добре да не опитваш.

Думите й го вбесиха.

Гримс изсумтя й я хвана за ръката. Ем опита да се освободи. Той обви свободната си ръка отзад около рамената й, дръпна я силно към себе си и притисна силно устата си към нейната. Ем се съпротивляваше отчаяно, удряше го с юмруци по гърба и го риташе в пищялите. Береше се толкова ожесточено, че Гримс загуби равновесие и падна на колене, като я повлече със себе си. Още не беше вдигнал устните си от нейните. Миг по-късно Ем се озова по гръб на земята, а Гримс я беше възседнал. Тя го сграбчи за косата и я дръпна силно. Щом освободи устните си, нададе оглушителен писък, който сигурно се е чул чак на пристанището.

От казармите се изсипаха като порой мъже и се втурнаха стремглаво насам. Зашеметеният Гримс се опита да се изправи, но Ем го хвана бързо и го притисна към себе си. Отстрани се виждаха само мятащите се обезумяло нейни крака и развяващите й се поли.

— Помощ! — извика тя. — Изнасилват ме!

За няколко секунди мъжете стигнаха при тях. Начело беше Клийв. Той сграбчи за рамената нещастния Гримс и го издърпа с лекота от Ем, докато тя го пускаше. Тя захълца и изпадна в „истерия“. Прикри с ръце лицето си, докато Клийв нанасяше мощен удар, който просна на земята Гримс. Мъжете изреваха и нададоха насърчителни викове. Подтикваха към бой и единия, и другия, а през това време започна бой не на шега. И на Клийв, и на Гримс им се искаше кръв. Удряха се, вкопчваха се и се търкаляха по ливадата, сплетени на кълбо.

Ем отстъпи назад. Никой не й обръщаше внимание. Щом веднъж се оказа извън обръча от ликуващи груби мъже, които с всичка сила подтикваха Клийв и Гримс да се избият един друг, тя се спусна пъргаво към мястото, където стоях. Спря под сянката на дървото.

— Как се представих? — прошепна тя весело.

— Беше страхотна.

— Хайде, скъпа, нямаме време за губене.

Забързахме към страничната врата на казармите, като вървяхме все по сенките. Ем отвори вратата и ние влетяхме стремително в оръжейната. Беше много тъмно. Само няколко лунни лъчи минаваха през прозорците, но Ем знаеше къде се намира всичко и какво точно да намери. Сграбчи три рога с барут и ги провеси на шията си. Грабна един мускет и ми го тикна в ръцете. Сне от местата им и два пистолета и ме поведе навън. Хукнахме към едни шубраци, които тя си беше набелязала предварително, и скрихме плячката си под тях. Онези двамата още се налагаха ожесточено. Другите мъже крещяха още по-гръмогласно, смееха се и се тупаха по рамената от възторг, докато Клийв и Гримс продължаваха да си нанасят удари. Двете се насочихме бързо към мястото на боя. Ем ридаеше искрено.

Клийв и Гримс стояха прави и залитаха. И двамата бяха окървавени и доста натъртени. Изглеждаха напълно изтощени. Гримс замахна, не уцели и падна на колене. Мъжете изреваха радостно, когато Клийв го ритна с всичка сита. Гримс се просна възнак и загуби съзнание. Боят свърши. Двете с Ем побързахме да се приберем.

Качих се в просторната и елегантна спалня на господаря на дома. Червения Ник винаги се любеше с мен на голямото и прекалено натруфено легло. По него имаше бледолилави и сребристи драперии, бледолилава атлазена покривка, която беше бродирана със съвсем малки лилии от хубава пурпурночервена коприна. След като задоволеше себе си и ако щете вярвайте, и мен поне физически, той винаги се завръщаше в своята по-малка спалня надолу по коридора. Загледах се в леглото и си спомних неговото прекрасно стройно тяло. Колко го биваше в леглото, макар и да се държеше понякога като дивак! Как е възможно да мразиш неудържимо някого и да жадуваш да го убиеш, а същевременно да продължаваш да откликваш с охота на ласките му, които представляват някакво странно съчетание от бруталност и дозирана нежност?

Надявах се да не го видя никога повече. Знаех отлично, че едва ли някоя буря е потопила междувременно кораба му, но може би ще успеем да избягаме преди той, Тримейн и другите да се върнат. Ако бяха тук, нямаше да имаме никаква възможност да реализираме плана си. Отсъствието им се оказа крайно навременно.

Бледите и неясни лунни лъчи скоро разредиха мрака, който нахлуваше откъм балкона през отворените френски прозорци. В къщата цареше пълно спокойствие. Само тиктакането на часовника и тихото шумолене на завесите, които се вееха навътре от слабия вечерен ветрец, нарушаваха тишината. От градината се носеха различни благоухания. Макар и доста по-слабо, миришеше и на морска сол от водата, която беше на половин миля оттук. Мина един час, после още един. Стана почти два часът, когато най-сетне едно камъче тропна леко по стъклото на прозореца. Излязох безшумно на балкона, наведох се над перилото и се вгледах надолу в мрака. Едва успях да забележа Ем, която се беше притаила в сянката на един висок храст.

Върнах се припряно в спалнята, измъкнах престилките изпод леглото и ги повлякох към балкона. Пуснах ги долу една по една и те тупнаха на земята с приглушен звук, който ми се стори оглушителен. Тръгнах предпазливо по коридора и се спуснах по стълбите. Озъртах се неспокойно в тъмнината. Спрях в дъното на коридора.

Бях сигурна, че видях някой да стои до стената на фоайето, фигурата се очертаваше ясно и изглеждаше по-плътна от тъмните сенки около нея. Кожата ми настръхна. По нея полазиха ледени тръпки. Дълго стоях застинала намясто от ужас. Не откъсвах поглед от масивната фигура. Тя беше много по-тъмна от сенките. Нищо не се раздвижи, не се чу и звук. Най-накрая разбрах, че въображението ми си прави лоша шега с мен и продължих да слизам по стълбите. Когато се срещнах с Ем, кожата ми още бе леденостудена.

— Привидя ми се някаква фигура във фоайето, докато слизах по стълбите. Стори ми се, че някой се взира в мен. Беше много… неприятно усещане.

— Сигурна ли си, че наистина нямаше някой там?

— Беше… много тъмно. Съвсем сигурна съм, че само ми се е сторило.

— Да се надяваме, че е така, скъпа. Хич не му вярвам на оня Бърк. Тръпки ме побиват, като си спомня как те гледаше снощи.

— Клийв създаде ли ти някакви проблеми? — запитах аз.

— О, сигурно спи като труп. Пратих го да си върви веднага, щом му почистих раните и им намазах малко мехлем. Нямаше сили да се бори и с мен.

— Много късно стана, Ем. Защо не дойде по-рано?

— Промъкнах се тайно насам малко след полунощ, скъпа. Мислех си да почнем по-раничко, но в стаите на слугите светеше — вероятно е бил онзи проклетник Бърк. Не посмях да ти дам сигнал, преди светлината да угасне. Не исках да се моташ по къщата, докато има будни хора. Но да не мислиш, че съм стояла без работа. Пренесох оръжията и другите неща до долния край на стъпалата.

Вдигнахме престилките и тръгнахме. Отнесохме ги по тесните бели каменни стъпала към пътеката, която вървеше по върха на стените. Измъкнах въжето и кошницата, които бяхме скрили зад един храст. Сложих вътре в нея роговете с барут и пистолетите. Качихме се по стъпалата и тръгнахме по широката пътека. Скоро стигнахме нужното място. Завързахме въжето за дръжката на кошницата, прехвърлихме я над стената и я наклонихме. Съдържанието й падна зад някакви храсталаци до стената. После я вдигнахме горе.

Още три пъти ни се наложи да вдигаме и спускаме кошницата, за да прехвърлим отвъд и другите неща. Няколко минути не помръдвахме и стояхме съвсем изтощени на пътеката. Взирахме се във водата оттатък дърветата. Тя изглеждаше калаеносива на лунната светлина и проблясваше от сребристите петна по нея. Сушата отсреща приличаше на плътна и заплашителна черна маса. Наоколо цареше пълна тишина и спокойствие. Чувахме как вълните се плискат в пясъка на половин миля оттук. Звукът отекваше като шепот в нощта. Потреперих леко.

— Страх ли те е? — попита Ем.

— Малко. Изобщо не си представях, че ще успеем да съберем и пренесем толкова неща.

— Нито пък аз, да ти кажа истината, но се справихме превъзходно, скъпа. Видя ли колко находчиви излязохме. Утре ще отнесем всичко в лодката. Ще се изморим доста, а после… — тя спря да говори. — После ще избягаме.

Обърна се и въздъхна. Не продумахме повече, слязохме по стъпалата и влязохме в градината. Листата шумоляха. Земята беше покрита със сребристи и черни кръпки. Ем ме придружи до задната врата. Останахме там известно време. Мълчахме и мислехме с какво трудно начинание сме се захванали. Най-накрая проговорих.

— Как смяташ, ще се измъкнем ли, Ем?

— Умни момичета като нас двете ли? Разбира се, че ще се измъкнем.

Думите й прозвучаха неубедително. Знаех, че и тя се бои от бъдещето като мен. Посегнах към ръката й и я хванах. И двете замълчахме пак. Ободрявахме се мислено една друга и се мъчехме да потиснем страха, който ни обзе внезапно.

— Спомни си, скъпа, че най-трудното вече отмина.

— И аз така мисля.

— Имаме лодка, храна, вода и оръжия — какво ни трябва още? Ще избягаме, и още как.

— И аз така се надявам.

— Умееш ли да стреляш?

— Веднъж застрелях един индианец. По пътя към Начез. Той се беше качил на едно дърво и се готвеше да скочи върху Джеф с томахавка в ръка.

— Може би… може би няма да срещнем никакви индианци.

— Може би.

Ем въздъхна пак и измъкна ръката си от моята.

— Време е да си вървя, скъпа. Скоро ще съмне. Не искам някой да види, че се прибирам по това време вкъщи. Утре рано сутринта ще се разходим в гората.

— А утре през нощта ще си отидем — обявих аз.

— Точно така, утре през нощта, скъпа — отвърна Ем. — Колкото по-скоро се измъкнем от този проклет остров, толкова по-добре!