Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (24)

24

Езерцето беше малко и кристалночисто. Отвсякъде го заобикаляха върби, които потапяха дългите си нефритенозелени клони във водата. Тя беше невероятно прохладна. Кори и аз й се наслаждавахме, пълнехме шепите си с нея и я изливахме по рамената си. Плискахме се, без да бързаме. Блаженствахме като в рая. И на двете не ни се искаше да си тръгваме, въпреки че знаехме, че мъжете скоро ще бъдат готови да продължим напред.

Кори, която винаги ставаше изобретателна, когато ставаше дума за растения, откри мек зелен мъх и ни показа на двете с Ем как да го употребяваме вместо сапун. Тя го търка във водата, докато той се превърна в хубава гъста сапунена каша. Изкъпахме се старателно с него. Измихме си и косите. Кори, както винаги практична, изпра и роклите ни с гъстата пяна и ги окачи да се сушат на върбите заедно с фустите ни. Беше възхитително да се усещаме пак чисти след трите дълги дни, през които пътувахме в пустошта. Всеки ден ставаше по-изтощителен от предишния. Струваше ми се, че е изминала цяла вечност, откакто бяхме намерили подслон в пещерата.

— Цялата ви коса блести — отбеляза Кори и се хлъзна във водата като добре гледано хубаво кафяво тюленче. — Обагрена е в цвета на огъня. Не е нито червена, нито златиста, нито бакърена, а е съчетание и от трите.

— Толкова ми е приятно да знам, че е чиста.

— И ще ухае на хубаво. Този мъх мирише много приятно.

— Много е хубав — казах аз и пръснах няколко блестящи пръски по рамената си. — Дали Крис е напълнил всички манерки?

— Напълни ги още преди мъжете да скочат вътре. Дори няма да ни се наложи да преварим водата, преди да я изпием.

— Горя от нетърпение да вкуся от гъбите, които събрахте тази сутрин вие двамата.

— Ще ги сваря на яхния — каза ми тя. — Освен гъбите ще сложа корените, които изрових, и месото, което мистър Рандолф е запазил досега. Ще бъде много вкусно, обещавам ви.

— Не зная какво щяхме да правим без теб, Кори. Толкова ни помагате ти и Крис.

— Той е наистина хубав джентълмен, нали, миз Мариета?

— Много хубаво момче е.

— Имал е много поводи за скръб досега. Не говори много и се мръщи често, но смятам, че е чудесен. Отнася се с мен като с нещо особено. Държи се с мен като с дама. И, миз Мариета, той… дори не се опита да ме целуне, въпреки че нямам нищо против.

— Той те уважава, Кори.

Тя въздъхна и се размърда неловко във водата. Хубавите й кафяви очи загледаха замислено. Черната й коса беше мокра и лъскава. Прилепваше към главата й като здраво пристегната атлазена шапчица. Тя изглеждаше болезнено и трогателно хубава, докато водата проблясваше по чистата й кожа с цвят на кафе, по малките й гърди и по нежните й розово-кафяви зърна.

— Никой не се е отнасял с уважение към мен досега — изрече тя тихо. — Май съм се влюбила в него, миз Мариета.

— Това е чудесно, Кори.

— Никога не съм си представяла, че ще се влюбя. Никога не ми е минавало през ума, че имам право да обичам някого, особено пък мъж като мистър Крис. Когато той ме поглежда, усещам, че цялата треперя и ми е приятно. Струва ми се, че кръвта ми пее приспивна песен. Знам, че думите ми звучат глупаво.

— Звучи прекрасно.

— Чувствала ли сте се някога така, миз Мариета?

— Да, Кори. Веднъж.

— С онзи мъж, за когото за малко не сте се омъжили? Когото го убили? Той ли ви караше да се чувствате така? Струва ми се, че и мистър Крис ме обича — каза тя.

— Разбира се, че те обича. Нима е възможно да не те обича?

— Разказах му за магазина, миз Мариета. Онзи, за който казахте, че ще го отворя в Лондон. Казах му, че ще реша косата на хубавите дами, ще им правя прически и ще им продавам от специалния крем и лосиона за коса в много хубави бутилчици и гърненца със златисти запушалки. Каза ми, че не знае дали такъв магазин ще има успех. Отвърнах му, че съм сигурна в успеха, защото вие сте казали така.

— Ще бъдеш истинска сензация, Кори.

— Толкова съм щастлива, миз Мариета. Никога не съм си представяла, че ще бъда толкова щастлива. Само едно искам. Искам мистър… искам Крис да не е толкова мрачен и скован. Иска ми се да не се държи толкова студено и да ме целуне, преди да загубя търпение и сама да го целуна.

Тя се засмя и излезе на брега. Застана на слънчевата светлина между висящите върбови клони. Беше малка, гола и блестеше от водата. Разтърси се, изстиска водата от косата си и почна да се облича: първо, фустата, после избелялата рокля.

— Побързайте, миз Мариета — извика тя. — Мистър Джеръми ще поиска да продължим и ще се разсърди страшно, ако не дойдете скоро. Напоследък е станал сприхав и раздразнителен. Сигурно сте забелязали.

— Забелязах, Кори.

— И май знам защо — изрече тя закачливо. — Наистина трябва да се държите по-добре с него — добави тя. — Той е толкова смел и хубав. Много го съжалявам. Постоянно е в лошо настроение за това, че не искате да говорите с него.

Тя казваше истината. Джеръми ще ми се разсърди, ако забавя всички. Е, какво пък, нека си се сърди. Заплувах мързеливо по езерцето.

Последните три дена бяха наистина мъчителни. Навлязохме още по-дълбоко в пустошта. Струваше ми се, че почти не напредваме. През повечето време газехме по реките и преминавахме различни езера. Дърветата бяха чепати и растяха нагъсто. От тях висяха клони и мъх. Не бях виждала толкова странни дървета. Тази земя беше съвсем първобитна. Съвсем малко бели хора я бяха посещавали — една шепа испански пътешественици в брони и шлемове. Въздухът беше влажен и задушен. Проблясваше от горещината. Бръмченето на насекомите, шумоленето на клоните и крясъците на особените птици бяха единственият признак на живот досега в тази страна. Не беше нито блато, нито суша. Поне имаше много дивеч. Намираха се и много стриди и раци.

Езерца като това се срещаха в действителност рядко. Заплувах бавно в чистата и приятно прохладна вода. Знаех добре, че ще минат доста дни, преди да имам друг такъв удобен случай. Ако Джеръми е решил да се сърди, да се сърди колкото си иска. Само ни караше да вървим, не проявяваше никаква милост към нас. Така ни тормозеше с това вечно бързане, че дори иначе дружелюбният Боби Робъртс се оплака. Джеръми настояваше да не се бавим. Трябвало да ходим непрекъснато, ако сме искали да се измъкнем от тази пустош и да се доберем до селището.

Открих нови черти у него. Веселият Джеръми с неговия малко вулгарен чар изчезна, а на негово място се появи една мрачна, решителна и безжалостна личност, която не познавах досега. Към нас се държеше строго, но към себе си проявяваше най-голяма строгост и взискателност. Макар и да мърмореха, мъжете го уважаваха и се съобразяваха с мнението му. Трябваше да призная, че е превъзходен водач. Мъж, които стискаше здраво устни и вървеше напред непреклонно с винаги готова за стрелба пушка. Нямаше нищо общо със самонадеяното елегантно конте от Ню Орлиънс. В него имаше сила, за чието съществуване не бях и подозирала.

Рядко разговаряхме помежду си и се отнасяхме изключително учтиво един с друг. Той изглеждаше така, сякаш му се иска да ме удуши. Стоях възможно най-далеч от него. Това се оказа доста разумно, защото понякога ми се искаше да го ритна по пищяла да издера бузите му и да го прегърна. Копнеех да се облегна на рамото му, да се разтопя от нежност и да приключа с това ужасно напрежение веднъж завинаги. Не го обичах, разбира се, самата идея за това беше абсурдна, но той разпалваше истински пожар от най-объркани чувства в душата ми.

Въздъхнах, изправих се във водата близо до брега и вдигнах ръце, за да дръпна настрана дългите мокри кичури от лицето си. Изведнъж усетих, че някои ме наблюдава. Все едно, че ме докосваше. Чуждите очи ме оглеждаха изпитателно, но когато се обърнах, не видях никого и нищо, освен увисналите нефритовозелени върбови клони. Намръщих се и се запитах дали не съм си въобразила нещо. Но не, пак имах същото усещане. Не беше възможно да бъркам.

Върбовите клони се залюляха съвсем леко. В сиво-синята сянка зад тях стоеше жена. Тя не помръдваше. Беше висока и с кафява кожа. Носеше само къса пола от сушен мъх. Около шията й имаше няколко наниза от раковини. Лицето й беше широко, очите — черни като въглени. Големи пурпурносини татуировки покриваха изцяло едната й буза. Дългата й черна коса не беше сресана и падаше по рамената й като една сплъстена купчина. Вторачих се уплашено в нея. В продължение на един ужасяващо дълъг миг погледите ни се срещнаха. После върбата се залюля отново и жената изчезна. Скри се светкавично и безшумно в сенките.

Сърцето ми сякаш спря да бие. Вцепених се, както си стоях гола във водата. Зачаках да се появи някакъв невиждан ужас. Стори ми се, че измина цяла вечност, въпреки че сигурно бяха изтекли само няколко секунди. Скочих на брега, отърсих се от водата и грабнах обувките и чантата с бижутата. Откачих роклята и фустата от клоните и хукнах през люлеещия се нефритовозелен върбалак. Пробивах си отчаяно път и тичах обезумяла към лагера. Налетях право на Джеръми.

— Какво има? Случило ли се е нещо? — попита той.

— Тя… тя… ме гледаше!

— За какво говориш?

— За жената. Индианката. Носеше пола от мъх и огърлици от раковини и… и, Джеръми, по бузата й имаше ужасна татуировка. Тя ме гледаше втренчено, а после просто изчезна.

— Кога?

— Преди минута-две.

Той ме пусна и направи крачка назад. Внезапно усетих, че съм гола, а косата ми е мокра. Бузите му бяха пребледнели леко. Очите му гледаха доста загрижено.

— Обличай се — нареди той. — Бързо.

Дойдоха Рандолф и Хърли с пушки в ръце.

— Помислих, че е станало нещо — подхвърли небрежно Рандолф. — Доста сте се отдалечили.

— Засега няма причини за безпокойство — отвърна язвително Джеръми, — но ще трябва да се махаме възможно най-бързо оттук.

— Каранкавите ли са се появили?

— Мариета е видяла една индианка при езерото. Била сама. Сигурно е дошла за вода. Това означава, че има и други наблизо.

— Всемогъщи боже!

След няколко секунди се отдалечавахме стремително от мястото на лагера, като почти тичахме. Около един час продължихме така. Накрая ми се струваше, че белите ми дробове ще се пръснат. Реших, че ще припадна от умора, но продължавах да вървя. Всички мускули в тялото ми се бяха изопнали от напрежение и пламтяха от болка.

Джеръми, който вървеше най-отпред, вдигна ръка и ни даде знак да спрем. Облегнах се на едно дърво. Едва дишах. Ем за пръв път мълчеше. Беше не по-малко уморена от мен. Строполи се на земята в краката ми. Кори стоеше до Крис, който я прегръщаше. Хърли, Робъртс и Рандолф държаха здраво оръжията си и се обърнаха, за да огледат пътечката, по която бяхме дошли току-що. Изтощеният Маршал отиде при Джеръми. Двамата заговориха тихо с разтревожени гласове. След малко Рандолф се присъедини към тях.

— Не се виждат никакви преследвачи — изрече той мрачно. — Може би те са се намирали по-далеч, отколкото предполагахме.

— Те знаят, че сме тук, Ранди. Може и да не тръгнат да ни преследват незабавно, но знаят, че сме тук. Нямаме и най-малка представа колко са. Може да са само няколко души, а може да са и стотина.

— Поне трийсет-четирийсет души са — каза Маршал. — В една банда обикновено има толкова или малко повече хора.

Бяхме изминали най-малко миля, миля и половина. Опасността беше истинска и ни дебнеше отвсякъде. Самият въздух сякаш вибрираше от нея. Най-сетне почнах да дишам по-равномерно, изтрих потта от челото си и вперих поглед в разкривените клонести дървета зад нас. Очаквах всеки момент банда голи диваци да се нахвърли върху нас.

— Най-важното е да запазим спокойствие — каза Рандолф. — Имаме малка преднина. Трябва да побързаме и да намерим подходящо място за лагер за през нощта. Трябва да е такова, че да имаме възможност да го отбраняваме лесно.

— Прав си — съгласи се Джеръми.

— Някой от нас трябва да отиде напред, да разузнае обстановката и да намери подходящо място.

Джеръми кимна, изпъна гръб и стисна решително зъби. Лицето му сякаш бе изваяно от гранит. Беше сурово и мрачно. Очите му бяха така потъмнели, че изглеждаха едва ли не синьо-черни.

— Аз ще ида — заяви той.

Рандолф поклати глава.

— Не, момко, другите имат нужда от теб тук. Освен това мен повече ме бива да намирам място за лагеруване. Винаги е било така, нали знаеш. Ще ида, ще огледам какво става наоколо и ще подбера място.

— Предпочитам да ида аз, Ранди.

— Не ми е приятно да го кажа, момко, но… по дяволите, ще ти го призная. Ти стреляш много по-точно от мен. Ако стане нещо, ще защитиш по-добре жените. Хайде да тръгвам, не ми се спори повече.

— Ще останем тук само няколко минути, Ранди, после продължаваме напред. Веднага щом намериш някое надеждно място, направи кръг и се върни по следите си.

Рандолф взе една манерка от Хърли, затъкна още един пистолет в пояса си и забърза напред. Скоро се изгуби от поглед. Настъпи тишина.

— Десет минути почивка — обяви Джеръми. — После тръгваме. — Върна се няколко крачки назад по пътя, по който дойдохме, и застана на пост. Поколебах се малко. После пригладих назад косата си и отидох при него. Той ме погледна бегло, и пак насочи поглед напред. Профилът му изглеждаше непреклонен. Пред нас се намираше сенчестият зелен тунел, през който бяхме стигнали дотук. Дърветата растяха нагъсто и от двете страни. Бяха покрити с листа. Приведените ниско клони създаваха някакво подобие на балдахин. Съвсем малко светлина проникваше в мрака.

— Искам да ми дадеш един пистолет — заявих спокойно.

— Не смятам това за добра идея.

— Стрелям безпогрешно, Джеръми.

— Наистина ли? — запита той.

— Стрелям с пистолет не по-зле, от който и да е мъж.

Той се подвоуми. После извади втория пистолет от колана си и ми го подаде.

— Мариета, ако дойдат и ни надвият, искам да се застреляш с него.

— Джеръми…

Той ме погледна. Нямах сили да продумам. Искаше ми се да му кажа толкова много неща. Разбрах, че в бъдеще може и да нямам толкова удобна възможност. Желаех да му изразя благодарността си. Исках да му разкрия всичките си чувства, но не успях да му кажа нищичко. Само гледах това сурово и разтревожено лице, а сърцето ме болеше. Още преди залез-слънце единият от нас или и двамата е възможно да сме мъртви, а думите така и не дойдоха на езика ми.

Сведох очи и се втренчих в пистолета. Джеръми си пое дълбоко дъх. Усети за какво си мисля и ме разбра. Сложи ръката си върху моята. Погледнах го в сините му очи. Напрежението между нас се изпари. В този миг бяхме по-близки един на друг, отколкото когато и да е преди. Нямаше нужда от думи. Трябваше да се досетя за това. Този мъж сякаш усещаше всяка промяна в настроението ми, всяка моя мисъл. Като че ли долавяше всяко чувство и го разбираше инстинктивно. Разбираше ме по-добре, отколкото аз самата се разбирах.

— По-добре се върни и си почини малко — изрече той тихо. — Ще тръгнем след няколко минути.

— Страх ме е, Джеръми.

— Нищо чудно. И аз се страхувам.

— Иска ми се да ти кажа толкова много неща…

— Някой ден ще имаме тази възможност — обеща той.

Загледах внимателно слабото му хубаво лице, пълните устни, извития нос, широките плоски скули и опънатата по тях кожа. Хубавата му кестенява коса се беше измокрила от потта. Някои кичури се бяха прилепили до челото и слепоочията му. Вдигнах ръка и ги пригладих назад. После прокарах върха на пръста си по дълбоката трапчинка на брадичката му. Сините му очи гледаха замислено. На челото му се бе появила дълбока бръчка.

— Иди при другите, Мариета — заповяда той.

Гласът му прозвуча грубо. Сетих се защо. Нито времето, нито мястото бяха подходящи да си изливам чувствата, които изникнаха изведнъж в мен. Кимнах и се обърнах. Когато седнах под едно дърво, се почувствах много по-добре. Намирахме се в сериозна опасност, но напрежението между Джеръми и мен беше изчезнало. Ужасното напрежение го нямаше. Заклех се, че ако се измъкнем оттук, ще се сдобря с него.

Скоро Джеръми ни вдигна и ни наложи убийствено темпо. Безмилостно ни подтикваше да вървим напред. Дърветата и огромните тънки като дантела папрати като че ли прелитаха покрай нас, докато ние се носехме стремително напред. Белите ми дробове пак почнаха да пламтят. Мускулите на краката ми ме боляха страшно силно, но продължавах да ходя. Ем вървеше до мен със стоическо изражение на лицето. Стисках силно пистолета. Това, че го държах в ръка, ми вдъхваше сигурност.

Стигнахме до друга река. Тя беше много по-широка и по-дълбока от предишните. Беше прекалено дълбока, за да газим в нея. Джеръми спря. Струпахме се около него. Боби Робъртс стоеше отзад и гледаше дали някой не ни преследва. Хърли предложи доброволно да премине пръв. Той установи, че водата стига само до рамото му на най-голямата дълбочина. Върна се и взе на ръце Ем. Крис пренесе Кори. Аз подадох пистолета си на Маршал, гмурнах се и преплувах. Джеръми, Маршал и Робъртс преплуваха след мен, вдигнали високо пушките си. Останахме намясто още малко. Здрачаваше се. Беше толкова горещо, че роклята и косата ми почнаха веднага да изсъхват.

Чу се шум зад нас. Мъжете се извърнаха. Джеръми ме бутна зад себе си. Ем и Кори вече се бяха свили зад едни дървета, а Крис стоеше пред тях. Рандолф пристъпи от един голям храсталак и тръгна небрежно към нас. Целият беше облян в пот. Изгледа насочените към него оръжия и се засмя.

— Не стреляйте, момчета — изрече той. — Пред вас е само старият Ранди.

— Намери ли подходящо място? — запита Джеръми.

— О, да, разбира се, на около половин миля оттук. Там тече една широка река. На другия й бряг има едно песъчливо сечище, което се издава във водата и е осеяно с изсъхнали дървета. От дърветата ще си направим барикада — изпопадали са на земята, а корените им са се забили в пясъка.

— Добре — изрече Джеръми с облекчение.

— Пред нас ще бъде реката, а гъстата гора — отзад. Като си направим и барикада от дърветата, ще се получи хубав форт. Мястото не е идеално, но смятам, че ще ги държим на разстояние от нас.

— Половин миля, казваш?

— Горе-долу толкова или може би малко повече. Трябва да стигнем дотам, преди да мръкне.

— Да тръгваме — каза Джеръми. — Жените да застанат зад мен и Ранди. Крис, ти и Маршал стойте плътно зад тях. Хърли и Боби ще стоят най-отзад.

— Не видях нито един индианец — каза Рандолф. — Ако са наоколо, сигурно са зад гърба ни. Стана ли нещо, докато ме нямаше?

Джеръми поклати глава. Продължихме да вървим. Сега ходехме малко по-бавно отпреди. Небето придобиваше лек пурпурен оттенък и постепенно потъмняваше.

Пущинакът наоколо беше гъст, заплашителен и като че ли се сгъстяваше около нас.

— Колко остава още? — запита Джеръми.

— Почти сме стигнали. Реката се намира точно пред нас. Ще бъдем в безопасност и ще се спотаим зад изсъхналите дървета след по-малко от десет минути.

— Не ми харесва това, Ранди. Много е тихо.

За пръв път забелязах, че наоколо цари пълна тишина. Като изключим шума от стъпките ни, горите бяха плашещо спокойни. Нито един лист не шумолеше. Нито една птица не кряскаше. Бръмченето на насекомите не се чуваше. Обърках се. С всеки изминал момент ставах все по-неспокойна. Извих глава и погледнах назад. Крис и Маршал вървяха близо до нас. Хърли се намираше на няколко крачки зад тях. Боби Робъртс беше изостанал толкова далеч назад, че едва го виждах в падащия мрак. Държеше здраво оръжието и се оглеждаше наляво-надясно. Изглеждаше необичайно настръхнал, сякаш усещаше, че има някой наоколо.

Ем въздъхна и понечи да ми каже нещо. В този миг изкряска една птица. Звукът беше груб и приличаше на грачене. Чуваше се отдясно. Той ме прониза, сякаш беше копие и ме накара да подскоча намясто. Чу се ново грачене, този път — отляво, а после се чуха и други, докато почна да ми се струва, че звуците идват отвсякъде около нас. Джеръми и Рандолф си размениха погледи. Зад нас Крис каза нещо на Маршал. Гласът му беше толкова тих, че не можах да различа думите му.

Обърнах се и се досетих. Досетих се, още преди да чуя пронизителните демонични крясъци. Видях двама свирепи голи гиганти с татуирани тела да скачат от дърветата и да се хвърлят върху Боби Робъртс. Хърли извика и почна да стреля. Втурна се към Робъртс. Робъртс изпусна пушката си. Съпротивляваше се смело, но те бяха твърде силни и свирепи. И тримата изчезнаха в сенките. Граченето спря. Настъпилата тишина беше далеч по-плашеща от предишния шум.

Джеръми сграбчи ръката ми, завъртя ме и обърна рязко глава към Ем и Кори.

— Бягайте! — извика той отчетливо. — Искам и трите да бягате с всичка сила! Идете при реката. Преминете я. Застанете зад проклетите дървета и не си показвайте носа. Бягайте. И каквото и да правите, не гледайте назад!