Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (10)

10

Тримейн се събуди, забеляза кораба и приближаващите лодки и веднага вдигна другите пирати. Изведнъж почна да се държи далеч по-властно отпреди. Заповедите му бяха резки и категорични. Дори Куинс побърза да им се подчини. Ранната утринна светлина проблясваше ярко и прогонваше бледорозовата зора. Събудиха и другите жени. Подредиха ни в не съвсем права редица. Беси гледаше упорито напред. В очите й не се забелязваше признак на разум. До мен трепереше Кори. Хванах я за ръка. Надин се решеше енергично и не обръщаше внимание на нищо друго. Сигурно се контеше така, за да се хареса на новопристигналите. Трите лодки подскачаха по повърхността на водата и идваха все по-близо до нас.

— Всичко ще бъде наред, Кори — изрекох аз.

— Страхувам се, миз Мариета. — Сълзите се стичаха по бузите й.

— Ние всички се страхуваме.

— Моята господарка миз Хенриета не беше доволна от мен. Не й харесваха прическите, които й правех. Каза на миста Бък да ме продаде и той ме продаде на лошите хора. Един от тях ме обезчести. Кървях страшно много. Те ще ме пратят в някое лошо място, за да ми правят същото и други мъже.

— Може би няма, Кори. Бъди… бъди смела.

— Ще се опитам, миз Мариета, но се страхувам много.

Когато само няколко метра деляха лодките от сушата, мъжете скочиха от тях, хванаха дългите въжета, които бяха завързани за предната част, и закрачиха с мъка към брега, като влачеха лодките зад себе си. Бяха шестима на брой. Един от тях, мрачен гигант с катраненочерна коса и заострен нос като човка, се приближи до Тримейн. Свирепите му сиви очи се вторачиха в нас с отвращение.

— Тази партида хич не лови окото, Майк — изръмжа недоволно той.

— Някои от тях не изглеждат чак толкова зле — отвърна Тримейн.

— Сигурно имаш предвид онази в розовото, на която гърдите й се показват навън. Тя ще ни докара доста пари.

— Не е за продан.

— Искаш да я задържиш за себе си ли?

Тримейн кимна. Пиратът със заострения нос закрачи бавно покрай редицата от жени. Оглеждаше всяка от нас с кисело изражение. От лявото му ухо висеше златна обица. Спря пред Надин, хвана я за брадичката и огледа главата й от ляво на дясно.

— В Рио си падат по мършавите — обяви той. — Щом се изкъпе и облече в нова рокля, тази ще изглежда доста съблазнително. Ще ни докара сто лири. Колко плати за нея, Куинс?

— Нищо — отвърна рязко Куинс. — Хванахме я, когато излизаше от стаята на любовника си. Запушихме й устата и я измъкнахме през задните стълби.

— Ами другите?

— Платих петдесет лири за малката негърка. Двеста и петдесет за онази червенокосата. Харт поиска петстотин. Сто за онази в жълтото, един от нашите хора ни я достави. Останалите си ги отвлякохме сами.

— Значи си похарчил общо четиристотин лири. Твърде много е. Няма да изкараме повече от една-две хиляди от продажбата на цялата партида, а печалбата ще стане още по-малка, ако Майк реши да задържи онази с големите гърди.

— Направихме всичко възможно — почна да протестира Куинс.

— Това твое всичко съвсем не стига, Куинс. Ако ми дойдеш с още една такава жалка сбирщина като тази, ти и твоите хора се връщате на греблата. Червения Ник никак няма да се зарадва, когато види тези грозотии.

— Вече не е лесно както преди, Дрейпър. Харт и другите вече не ни снабдяват със стока.

Дрейпър се обърна към Тримейн.

— Ти какво мислиш, Майк?

— Куинс и хората му познават блатата като петте си пръста. Те не са за изхвърляне, Дрейпър. Куинс малко прекалява с камшика, а хората му понякога са доста груби с момичетата, но този път не загубиха нито едно по пътя. Червения Ник няма да се зарадва, като ги види, но не смятам, че дори той ще успее да подобри положението. Ако сложим нови хора да вършат тази работа, ще бродят до края на живота си из блатата, докато се мъчат да намерят пътя.

— Това ли ще кажеш на Червения Ник?

Тримейн кимна. Дрейпър не беше особено доволен, но сигурно не искаше да спори с втория в командването след Червения Ник. Вместо това ритна пясъка с върха на ботуша си, продължи да върви покрай редицата и да ни оглежда отблизо. Спря пред мен. Отвърнах хладнокръвно на свирепия му поглед.

— Да даде двеста и петдесет лири за тази! — изръмжа той. — Куинс сигурно е полудял! Прилича на проклета аристократка и е леденостудена. Никой няма да се нареди на опашка за нея.

— В нея има нещо — заяви категорично Тримейн.

— Не го виждам — отвърна му язвително Дрейпър. — Хайде да ги отведем на лодките и да ги качим на кораба. Ник не иска да се задържа дълго по тези места.

Натовариха ни като стадо по лодките. Кори седна от едната ми страна, а Ем от другата. Беси и още две жени се настаниха на дъската с лице към нас. Един едър пират бутна лодката и се качи вътре. Хвана се за веслата и загреба към кораба. Кори ридаеше. Прегърнах я и тя отпусна глава върху рамото ми. Трепереше цялата. Лодката се клатушкаше несигурно и подскачаше по вълните. Пиратът гребеше енергично. Големите му мускули се издуваха. Беси се взираше във водата, стискаше синята си пола с пръсти, дърпаше я силно и я късаше, без да съзнава какво върши.

— Добре ли си, скъпа? — попита Ем.

— Добре съм, Ем. Безпокоя се за другите. Жалко, че не е възможно да направим нещо за тях.

— Знам как се чувстваш, скъпа. Ние сме жилави. Ще се справим с положението. Това бедно дете до теб… та то е съвсем беззащитно.

— Трябва да й помогнем, Ем. Поне на Кори е възможно да помогнем.

— Не знам как ще й помогнем, скъпа. Ще извадим голям късмет, ако отървем собствените си кожи.

— Няма да разрешим да я откарат в Южна Америка.

— Ще измислим нещо.

Прегърнах още по-силно треперещото момиче и погалих късите черни къдрици, които покриваха главата й като къдрава шапка. Спомних си за Каси, хубавата робиня негърка; на която помогнах да избяга на свобода заедно с мъжа й Адам. Не знаех как ще успея да го постигна, но бях сигурна, че ще помогна и на това момиче. Лодката почти стигна кораба. Взех твърдото решение да я защитя.

— Спри да плачеш, Кори — изрекох тихо. — Седни. Избърши си очите.

Кори ми се подчини и направи смел опит да си изтрие сълзите. Една от лодките пред нас вече стигна до кораба. Жените се изкачваха по въжена подвижна стълба. Мускулестите пирати ги изтегляха на палубата. Ем ме смушка с лакът и ми посочи нещо. Отляво на нас, може би на сто и петдесет ярда оттук, се показаха две големи сиви перки. Те описваха бавно кръгове.

— Акули — каза тя. — Казах ти, че тези води са пълни с тях.

Ем, Кори и Беси, полумъртви от страх, успяха да се изкачат по люлеещата се стълбичка над акулите.

Хванах се за едно от стъпалцата и сложих крака си на следващото и се вдигнах нагоре. Въжето беше грапаво и ми дращеше дланите. Стълбата се люшкаше напред-назад, удряше се в корпуса и едва не ме накара да се пусна. Нищо чудно, че Кори се ужаси толкова, помислих си аз и стъпих на ново стъпалце. С крайчеца на окото си видях, че акулите се движат в кръг. Телата им едва се виждаха от този ъгъл. Те бяха дълга, гладки и се движеха отпуснато точно под повърхността. Изобщо нямаше смисъл да ги гледам. Долепих се до въжетата и си пожелах да се кача на ново стъпало, на още едно и ето че най-сетне стъпих на върха. Двама пирати ме хванаха за китките и ме вдигнаха над перилото. Едва не откъснаха ръцете ми от ставите им.

— Върви там при другите! — изрева единият от тях. Другите жени се бяха струпали заедно близо до една камара бъчви с барут. Надин пак си оправяше полите и се причесваше. Отмяташе назад светлорусите си къдри от слабото си лице с остри черти. Беси стоеше отстрани и се взираше във водата. Ем бе прегърнала Кори през кръста. Хубавите кафяви очи на Кори се изпълниха с облекчение, когато ме видя да се приближавам.

Другите жени се присъединиха една по една към нас. Над главите ни плющяха здравите конопени платна, прищракваха от вятъра и караха кораба да се люшка бавно от едната си страна на другата. Палубата се навеждаше надолу. Въжетата висяха от мачтите като заплетено кълбо от тежки лиани. Един пират без риза стоеше в гнездото на наблюдателницата и се взираше в хоризонта, за да следи за появата на други кораби. „Морският лъв“ беше огромен и тежковъоръжен с двадесет оръдия, по десет от всяка страна. Корабът беше елегантен и блестеше с месинговите си украшения и полирания махагон.

— Бива си го, нали? — каза Ем. — Това бил един от най-хубавите кораби в испанския флот, преди Червения Ник да го превземе и един от най-бързите.

Брегът ни се струваше много отдалечен, мястото на лагера ни едва се виждаше. Куинс и хората му вече бяха потеглили назад през блатата. Мъжете на „Морския лъв“ бяха също толкова свирепи и мрачни на вид, но изглеждаха много по-чисти, а дрехите им не бяха така скъсани и изцапани. Дрейпър дойде при нас и застана с ръце на хълбоците. Ръкавите на зелената му риза плющяха от силния вятър.

— Какво й става на негърката? — отсече той.

— Добре е — каза Ем. — Само е разстроена.

— Червения Ник не обича хленченето. Не обича и нахалниците. Всяка повлекана, която си отвори устата, докато той я оглежда, ще яде бой. Запомнете това!

— Тихо, скъпа — каза Ем на Кори. — Господи, не съм виждала такива сълзи. Дръж това и ги избърши! Така е по-добре. Мариета и аз ще се погрижим за теб, но не бива да плачеш повече!

— Много… много се страхувам. Няма да плача повече, миз Ем. Обещавам.

— Стройте се, повлекани! — нареди Дрейпър. — Идва капитанът!

Тримейн се качи по стълбите откъм офицерските каюти. Той беше млад и мускулест. Изглеждаше ужасно строг. Следваше го един много висок и слаб мъж, който бе на около трийсет и пет години. Никълъс Лайън носеше чифт ботуши до коленете от черна кожа, излъскана до силен блясък. Токовете му прищракваха, докато прекосяваше палубата. Черните му панталони бяха плътно прилепнали, докато кафявата риза му стоеше свободно и се издуваше леко над пояса му. Тя беше от чиста коприна, тежка и блестяща и отворена при врата. Имаше цвят на вино. Не носеше нито къса закривена сабя, нито нож или пистолет. Лицето му беше безизразно, но независимо от това той вдъхваше далеч повече ужас от който и да било друг пират. От него се излъчваше свирепа безмилостност, която вледеняваше кръвта ми.

— Ето ги — каза Тримейн. — Седемнайсет на брой.

Леко намръщване в знак на неудоволствие изкриви веждата на Червения Ник. Той още не си бе дал труд да ни хвърли един поглед.

— Толкова малко?

— Куинс и момчетата му твърдят, че похищаването на жени вече не е толкова лесно, както преди, а и техните хора не ги снабдяват с много момчета. И тези не са много грозни, особено онази там, червенокосата…

— Сам ще преценя, Тримейн.

Гласът му беше съвършено равен, но в него имаше груба металическа нотка, която го правеше да звучи като стоманен. Той тръгна бавно, за да ни огледа. Кафявата коприна плющеше по кръста и китките му. Движеше се с увереността и ленивата грация на пантера. Беше гъвкав и високомерен. Стегнатото му тяло излъчваше мощ и енергия. Докато се движеше бавно покрай редицата и разглеждаше всяка от нас без ни най-малък признак на интерес, аз изучавах лицето му. То не беше хубаво. Твърде слабо и изопнато бе, но безспорно имаше нещо омагьосващо, което се излъчваше от острите и жестоки черти на лицето му.

Устните му бяха тънки, носът — малко дълъг, и се разширяваше при ноздрите. Очите му бяха светлосини и пронизващи. Те не знаеха що е милост. Тежки клепачи ги закриваха наполовина. Тъмните бакъренокафяви вежди се извиваха в остра дъга отгоре. Те изглеждаха сатанински и се разширяваха по краищата. Кожата му беше доста загоряла. Косата му беше тъмна и червеникавокафява, с цвят на потъмнял бакър.

Пиратът спираше за малко пред всяка от нас. Пронизващите му очи ни оглеждаха от горе до долу, спираха се на всичко и не издаваха нищо. Тънките му устни се вдигнаха в едното ъгълче в почти недоловим знак на неодобрение, докато оглеждаше Беси. След това продължи огледа си. Разгледа Кори и Ем и най-накрая спря пред мен. Стоях съвършено спокойна и гледах право напред хладнокръвно. В действителност се вълнувах силно. Сърцето ми биеше учестено. Усетих инстинктивно, че ще направя голяма грешка, ако се опитам да привлека интереса му по някой от обичайните начини. Никълъс Лайън не беше мъжът, който ще се впечатли от подкупваща усмивка или от сладникав израз.

Бях много мръсна. Косата ми беше разчорлена. По лицето ми вероятно имаше кални ивици. Роклята ми беше мръсна и скъсана. Дали ще види какво се крие под калта и разчорлените коси? Може би ще ме сметне за твърде горда и сдържана. Нищо чудно да предпочита съвсем друг тип жени. Дали не си го въобразих, или той се поколеба за миг, преди да продължи да върви покрай редицата? Дали очите му не се забавиха за няколко секунди, докато оглеждаше лицето и тялото ми? Не се ли появи лека искрица на интерес в леденосините им дълбини? Нямаше как да бъда сигурна. Не дръзвах да се надявам. Той продължи и свърши огледа си с Надин, която стоеше в края на редицата. Когато той се обърна тя посегна и го дръпна за ръката.

— Само за минутка, капитане — каза тя, — има нещо, което трябва да знаете. Нали разбирате, станала е грешка. Аз не съм като другите. Аз… казвам се Надин Дюжарден. Баща ми е Раул Дюжарден. Сигурна съм, че сте чували за него. Той е много важна личност и е много богат. Ще ви заплати огромно възнаграждение, ако ме върнете здрава и читава. Сигурна съм, че вашите хора не са искали да направят такава грешка. Зная, че татко ще ви разбере и няма да ви създаде никакви неприятности. Просто ме оставете на брега с някого от хората си. Той ще ме върне в Ню Орлиънс и татко ще му даде парите.

— Свети Исусе Христе! — прошепна Ем.

Никълъс Лайън стоеше съвсем спокойно. Очите му се насочиха към ръката, която го задържаше. Надин се усмихна и примигна. Сега се преструваше на кокетка. Неприкрито флиртуваше с него.

— Очевадно сте интелигентен мъж — продължи тя — и джентълмен и не сте като тази паплач тук. Зная, че ще постъпите разумно. Само ме върнете, и всичко ще ви бъде простено, обещавам ви.

Той вдигна очите си и я погледна за миг. Взря се в глуповатата й усмивка и игривите й очи. След това освободи ръката си и направи крачка назад. Надин продължаваше да се усмихва, дори когато той сви ръката си в юмрук и замахна. Нанесе такъв страхотен удар по зъбите й, че тя прелетя назад поне десет фута, преди да се стовари на палубата. Беше изпаднала в пълно безсъзнание още преди главата й да се блъсне в твърдата дървена повърхност. Няколко жени изпищяха, а Ем се втурна напред, падна на колене и прегърна момичето.

— Да пукнеш дано! — изкрещя тя. — Тя наистина е проклета глупачка, но не трябваше да я убиваш. Та тя не диша! О, диша, но едва-едва! Чуваш ли ме, Надин? Можеш ли да си отвориш очите? Тя е почти мъртва. Сигурно си й строшил проклетата челюст!

Това беше проява на невероятна смелост. Ем мразеше Надин и всичко, което тя въплъщаваше, но вродената й склонност към съчувствие беше много по-силна от неприязънта й. Тя застана мигновено на страната на момичето, без дори за миг да помисли дали това ще й навреди, или не. Сега гледаше разярено пирата с блеснали от гняв очи. Внезапно на кораба се възцари тишина. Хората на Червения Ник се вцепениха от изненада от безразсъдната постъпка на Ем. Думите й ги слисаха още повече. Тримейн целият бе пребледнял. Взираше се в нея с широко отворена уста от удивление. Надин се размърда в ръцете на Ем и застена. Ем я притисна към себе си и я погали по косата.

— Ще се оправиш — изрече тя. — Можеш ли да си отваряш челюстта? Слава богу. Помислих, че е счупена. Ах, ти, бедна малка глупачке!

Тя помогна на момичето да се изправи и я поведе бавно назад към групата жени. Надин плачеше беззвучно. Сълзите се стичаха по бузите й на мокри и блестящи ручейчета. Червения Ник не беше помръднал. Изражението на лицето му не се бе променило. Въздухът беше зареден с напрежение. Дрейпър реагира пръв. Втурна се напред и сграбчи грубо Ем за ръката.

— Десет удара с камшик? — попита той. — Или двайсет?

— Двайсет ще свършат работа — изрече сухо Червения Ник. — Завържи я за мачтата. И другите ще се научат на добро държание, докато гледат наказанието.

— Чакайте малко — почна да протестира Тримейн. — Виж какво, капитане, жените бяха под голямо напрежение напоследък и затова вършат глупости. Тази — той изблъска настрана Дрейпър и хвана Ем — е важна за мен. Не искам да я бият с камшик. Сам ще я накажа.

Червения Ник вдигна едната си сатанинска вежда. Явно се изненада от намесата на своя пръв заместник. Майкъл Тримейн облиза с език долната си устна. Събираше смелост за следващите си думи.

— Ще я отведа долу в моята каюта и ще я затворя там. Така ще я набия, че дълго ще помни. — Сграбчи Ем за косата, дръпна главата й назад и се вгледа в очите й със свирепо и заплашително изражение. — Ще се погрижа тя да се научи да се държи както трябва.

— На нея й трябва един хубав бой! — изрече с провлечен глас Дрейпър.

— Млъкни, Дрейпър!

Червения Ник се поколеба за миг, докато наблюдаваше спокойно двамата мъже, които изглеждаше, че ще се сбият всеки момент. Дрейпър се беше намръщил. Сивите му очи блестяха враждебно. Тримейн бе обвил с пръсти шията на Ем и я прегръщаше закрилнически. Дясната му ръка държеше здраво дръжката на ножа. От изражението на лицето му личеше, че е готов да го извади, ако Дрейпър продължи да настоява. Другите мъже зачакаха с нетърпение да видят какво ще стане. Сигурно се надяваха да станат свидетели на хубава битка, преди да се върнат към задълженията си.

— Искаш ли тази жена, Тримейн? — попита Червения Ник.

Тримейн кимна и придърпа още по-близо до себе си Ем. Червения Ник се намръщи. Това, което ставаше, очевидно не му харесваше, но той желаеше да възнагради своя човек за добрата служба.

— Много добре — изрече той. — Засега ще отложим боя. Очаквам да я възпиташ както трябва, Тримейн. Ще те държа лично отговорен за нейното поведение.

В този миг чух тих монотонен звук и се обърнах. Беси клатеше глава и си тананикаше. След това се втурна към перилата толкова стремително, че изненада всички. Един пират скочи пред нея и се опита да я улови. Тя го блъсна изненадващо силно и го събори на палубата. Мъжете изкрещяха и хукнаха към нея, но Беси скочи горе на перилото, преди някой от тях да успее да я достигне. За миг застана там неподвижно. Приличаше на пълен тромав въжеиграч. Тъмната й коса се вееше. Сините й поли плющяха. После скочи във водата.

Няколко жени изпищяха. Мъжете се долепиха до перилото. И аз понечих да пристъпя напред, но Тримейн пусна Ем, хвана ме за ръката и ме спря. Поклати глава. Тъмните му очи ми казваха, че няма никаква надежда някой да я спаси. Кори зарида. Побиха ме тръпки на ужас. Беси изскочи на повърхността, замята лудо ръце и се опита да заплува. Ем ме стисна за ръката, когато Беси се потопи отново. Двете акули, които видяхме преди малко, се плъзнаха лениво към нея. Дългите им сиво-бели тела се виждаха ясно под обляната от слънцето повърхност. Беси се появи отново. Косата се прилепваше плътно към лицето й.

Акулите обикаляха мързеливо в кръг. Едната от тях се плъзна напред, за да проучи жертвата. Побутна я почти игриво и заобикаля отново, докато другата акула се завъртя над нея и нехайно захапа крака на жената. Водата почервеня. Беси изкрещя пронизително. Това беше оглушителен вик от болка, който свърши с ужасно бълбукане, когато тя потъна под водата. Акулите се замятаха неистово. Водата се разпени бурно. Стана ярко, яркочервена. Всичко свърши много бързо. Огромните създания изчезнаха. Пурпурното петно се увеличи, порозовя и избледня. След това водата отново стана синя и проблесна на лъчите на слънцето. Беси сякаш никога не бе съществувала. Три от жените бяха припаднали.

— Вдигайте котвата — изрече сухо Никълъс Лайън. — Много се забавихме тук.

Палубата се изпълни с движение, когато пиратите се върнаха бързо към задълженията си. Вдигнаха котвата, опънаха въжетата и се изкатериха по мачтите, за да нагласят платната. Платната заплющяха и уловиха вятъра. Корабът се разлюля и се задвижи. Червения Ник пое бавно към мястото, където стояхме. Дрейпър и още един от мъжете изправяха на крака припадналите жени, като ги свестяваха със силни плесници. Тримейн си спомни за обещанието си и сграбчи пак косата на Ем. Сви ръцете си в юмруци и ги размаха пред лицето й със заплашителен блясък в тъмните си очи, който беше твърде убедителен.

— Май ще се справиш с нея, а, Тримейн? — запита капитанът.

— О, да, ще се справя. Ще я посиня цялата от бой до довечера.

— Забавлявай се — каза Червения Ник.

Тримейн пусна косата на Ем, стисна я за китката и я повлече към стълбите, които водеха надолу към офицерските каюти. Капитанът се загледа за миг в тях, а после се обърна към мен. Не сведох очи. Отвърнах спокойно на погледа му. Не гледах нито дръзко, нито уплашено.

— Дрейпър, отведи долу тези жени — нареди Червения Ник. Очите му не се отделяха от моите. — Без тази — добави той.

Дрейпър изрева няколко заповеди. Притекоха му се на помощ четирима мъже. Струпаха в стадо жените и ги изблъскаха грубо към един мрачен и тесен отвор в другия край на кораба. Кори ми хвърли отчаян поглед, когато един от пиратите я задърпа. Никълъс Лайън и аз останахме един срещу друг, докато моряците търкаха наоколо и си крещяха един на друг с дрезгави гласове и докато големите платна плющяха на вятъра, а корабът се носеше по водите със забележителна бързина. Стоях напълно неподвижна. Бях много по-спокойна, отколкото трябваше да бъда. Той скръсти ръце на гърдите си. Тежката му кафява коприна се диплеше и се развяваше тихо. Пронизващите му сини очи ме разсъбличаха бавно, а след това ме приканиха да реагирам някак…

— След два дни „Морският лъв“ ще се срещне с друг кораб — съобщи ми той. — Ще прехвърлим жените на онзи кораб и ще ги изпратим на нашите агенти в Бразилия. „Морският лъв“ ще се завърне на моя остров.

Не отговорих. Продължих да го гледам хладнокръвно и спокойно.

— Твоята малка приятелка, по която Тримейн се е увлякъл толкова, ще остане на борда. Сега тя е негова собственост. Подарих му я.

— Вие сте много щедър. Сигурна съм, че той ще оцени жеста ви.

— Как се казваш?

— Мариета Денвър.

— Говориш с изискан глас. Аристократка ли си?

— Възпитаха ме като такава. Преди пет години ме откараха в Америка като робиня по присъда.

— Какво беше престъплението ти?

— Обвиниха ме, че съм откраднала една изумрудена огърлица.

— От аристократ?

— Работех като гувернантка в лондонския дом на лорд Робърт Малори. Когато отказах да му стана любовница, той подхвърли огърлицата на жена си в куфара ми, повика полицаите на Боу Стрийт и обяви, че съм откраднала бижутата му.

— Ти, разбира се, беше невинна.

— Разбира се — потвърдих аз.

— Ти си много умна жена. Радвам се да чуя, че си крадла, а не изискана дама. Мразя аристокрацията. Мразя всичко, което те въплъщават. Ако имаше синя кръв, щях да те изпратя с другите жени, без да се колебая и без да съжалявам ни най-малко.

— А щом не съм аристократка?

— Може би ще реша да те взема с мен на острова.

Ако той очакваше да изразя явно облекчение, сигурно се бе разочаровал. Не показах никакво вълнение. Това го разтревожи. Тънките му устни се свиха. Ноздрите му се разшириха. Знаех, че поемам голям риск, но знаех също и че едно благодарно и смирено създание ще го отегчава и ще разбуди в него най-долните му инстинкти. Никълъс Лайън имаше явното намерение да ме отведе в каютата и да се люби с мен. Нямаше как да му попреча да направи това. Но ако изиграя добре ролята си сега, ще успея да го убедя да не ме изпраща в Южна Америка с другите жени. Ако искам да спечеля, трябва да събудя не само страстта, но и интереса му. Инстинктът ми нашепваше, че мъж като Лайън смята съпротивата и студеното безразличие за далеч по-интригуващи от смирената покорност.

— Предпочитам да отида в Бразилия с другите — казах аз.

Това наистина го изненада.

— Предпочиташ да си в някой бордей, а не в леглото ми?

— Предпочитам бордея — отвърнах аз.

— Необикновено дръзка си, мис Денвър. И много храбра. Видя с очите си какво се случи на мършавата блондинка.

— Нима смятате, че се страхувам? — Гласът ми звучеше напълно спокойно. — През последната седмица видях толкова жестокости, че те вече не ми правят впечатление. Каквото и да ми сторите сега, няма да промени решението ми.

— Така ли?

— Ще отида при другите, капитане.

Обърнах се и тръгнах невъзмутимо към другия край на кораба. Никълъс Лайън направи три големи крачки, сграбчи китката ми и я изви болезнено. С другата си ръка ме хвана за лакътя. Притисна ръката ми между плешките ми и я изви още повече. Натискаше я толкова силно, че ми се наложи да си прехапя устната, за да не изпищя. Задържа ме пред себе си, и пак дръпна рязко нагоре ръката ми. Така ме принуди да тръгна към стълбите. Когато опитах да му окажа съпротива, той отново дръпна силно ръката ми и ме накара да изкрещя въпреки всичките ми усилия. Бутна ме надолу по стълбите. Озовах се в дълъг тесен коридор. От двете му страни имаше врати. Продължих да се съпротивлявам. Бях длъжна да го направя.

Една елегантна махагонова врата беше леко открехната в края на коридора. Никълъс Лайън я отвори с трясък и ме вкара в просторна, разкошно обзаведена, стая. Пусна ръката ми и ме блъсна така, че се проснах на земята. Приземих се на ръцете и колената си върху луксозен златист килим. Приседнах на колене, пригладих косата си и се обърнах към мъжа, който стоеше на вратата.

— В една от съседните стаи ще намериш сапун и вода — каза ми той. — Измий се. Изтъркай се както трябва. В една от раклите има цяла колекция от рокли. Сложи си една. Ще се върна след малко. Искам да ме чакаш… и да ме желаеш.

— А ако не го сторя?

— Ще те накарам да съжаляваш, че си се родила.

Обърна се и затръшна вратата зад себе си. Стъпките му се отдалечиха по коридора. Изправих се и си разтърках ръката. Тя ме болеше толкова, че едва я мърдах. Болката нямаше никакво значение. Единственото, което имаше значение, бе, че бях спечелила първата схватка, въпреки че той дори не забеляза това. Реших твърдо да спечеля и втората.