Сюзън Фокс
Обвинението (7)

Седма глава

Маги се чувстваше щастлива като дете на Коледа. Най-хубавото беше, че много от възложените й от Етън задължения бяха предимно около конете и по-специално около Ветрогон. Имаше право да се разпорежда както пожелае с жребеца и всичко вървеше добре през първата седмица.

Времето значително се бе постоплило през изминалите няколко дни. Голяма част от снега се стопи, затова една привечер тя оседла Ветрогон и го изведе на малкото западно пасище зад къщата. Конят направи истинско представление в началото и се опита да я хвърли на земята, но изгаряше от желание да попрепуска, затова не се инати дълго. Маги употреби всичките си умения, за да принуди енергичното животно да бяга в тръст, макар и размекнатата под копитата му почва да не даваше възможност за по-бърз ход. Преди да потеглят, цяла група работници, включително и Етън, се струпаха край оградата да я гледат.

Тя забеляза строго стиснатите устни на Етън. Беше му благодарна, че не й нареди пред всичките да слезе от коня.

Сякаш да я държи в напрежение, той не спомена нищо за случката до вечерта, когато я повика в работния си кабинет. Едва затворила вратата след себе си, и той я смъмри.

— Имах ти по-голямо доверие и смятах, че няма да рискуваш да яздиш този дявол през снежните преспи!

Етън говореше самата истина. Стоеше с леко разкрачени крака и кръстосани на гърдите ръце.

За да престане да я сплашва повече, тя си придаде по-смирен вид и възрази тихо:

— Яздих го само в тръст, а земята бе повече кална, отколкото покрита със сняг.

— А какво ще кажеш за малкото родео, което конят ти устрои преди това? — запита той, разтвори ръце и посочи към пасището. — Чудно ми е, че не препусна и не се спря чак в съседния щат.

Маги не искаше да се чувства като глупава ученичка, поучавана от учителя си, затова отвърна с предизвикателен тон:

— Обяздвала съм коне и по-рано, както си го правил и ти!

— Край на подобни рискове, Маги — поклати глава Етън. — Не оставяй чувствата да взимат връх над разума ти. Знаеш не по-зле от мен, че жребците са трудни за яздене и потенциално опасни.

Маги настръхна при това напомняне, но отвърна спокойно:

— Ще внимавам.

Той продължи да говори, сякаш не я чу какво каза:

— Ако продължаваш да си толкова невнимателна, повече няма да ти позволя да се грижиш за коня.

Той се обърна към бюрото си и извади пура от кутията в ъгъла. Маги стисна безсилно пестници.

— Имаше нужда от малко раздвижване и исках да разбера как ще се чувства със седло на гърба. Ти ми позволи да се занимавам с него и сметнах, че сама мога да преценявам какво да правя. — Етън извади раздразнено клечка кибрит. — Ако смяташ, че съм толкова неспособна…

Беше й позволил прекалена свобода с жребеца, да не говорим за това, че й бе предоставил две седмици да докаже себе си. Самата тя се видя принудена да признае, че той пое голям риск, като й се довери.

Освен това, не тя беше господарят тук. Знаеше много добре какво изпитва човек, когато един наемен работник, при това новак, започне да си въобразява, че знае повече от шефа си. Макар и да й беше трудно да скланя глава, налагаше се да го прави, независимо за кого работи.

— Ако смяташ, че съм толкова неспособна — започна отново тя, — няма да го оседлавам дотогава, докато ти не прецениш.

Изразът на изненада, който се появи върху лицето на Етън, бе почти комичен. Той извади пурата от устата си, угаси с разсеян замах клечката кибрит и я погледна. Върху устните му се появи една от редките му усмивки.

— Дявол го взел, Маги! Не допусках, че си такава. — Усмихна се по-широко и хвърли угасената клечка в пепелника. — Сигурно ти беше ужасно трудно да го кажеш.

Етън се подсмихна и тя се намръщи, но всичко бе така заразяващо и неочаквано, че не успя да се въздържи да не се засмее и тя.

— Беше много по-трудно, отколкото си мислиш, Кинкейд.

Етън отново се изхили.

— Без съмнение. — Маги не разбра защо Етън премина пред бюрото си и приседна на ръба му. — Имаш ли неприятности с някой от работниците?

— Нищо, с което да не мога да се справя сама — отвърна тя и също седна, като опря лакти на стола.

Двама от работниците бяха направили обичайните оплаквания, че не обичали да работят с жени. Похотливите забележки обаче на единия от по-младите работници й се сториха особено неприятни. Франки Уилсън се държеше безсрамно, но тя счете проблема за твърде обикновен, за да безпокои с него Етън. От друга страна това би показало, че тя стои по-ниско от останалите работници. Сама щеше да се справи с положението.

Етън я изгледа с известно недоверие, но не я предизвика да отговори. На вратата леко се почука и това отвлече вниманието му.

— Влез! — извика той.

Вратата се отвори и Джейми заподскача към баща си.

— Какво има, катеричке — рече Етън, наведе се и вдигна детето на коленете си.

— Може ли Маги да дойде да види котенцата ми?

Етън стисна устни. Мрачният му поглед срещна този на Маги.

— Ти ми каза да не ги разнасяме, докато не им се отворят очичките — разбъбри се Джейми и се приведе настрани, за да попречи на баща си да гледа сърдито Маги. — Майка им няма да се разсърди, ако Маги само надникне в дрешника.

Маги стисна здраво облегалките на стола. Виждаше как Етън се опитва да измисли някакво извинение, за да успокои дъщеричката си. Старанието на детето да включи Маги дори в тези най-дребни семейни работи намаляваха шансовете й да издържи успешно двуседмичния пробен период.

— Т… тази вечер съм ужасно уморена, Джейми. По-добре някой друг път — каза Маги и стана от мястото си.

Джейми се извърна в прегръдките на баща си и я погледна.

— О, моля те, Маги!

Унилият израз върху лицето на момиченцето я накара да се почувства засрамена, но в същото време долови погледа на Етън, който й подсказваше, че очаква точно това от нея.

— Денят беше много дълъг, мила — настоя Маги и тръгна към вратата. — Може би утре.

Пожела им набързо лека нощ и напусна стаята. Излязла отвън, тя затвори вратата след себе си и се облегна на нея. Чувстваше се ужасно, че отказа на Джейми. Какво приветливо и дружелюбно дете! Маги тайно се радваше на нейното присъствие. От друга страна Джейми бе буйно и палаво момиченце, каквато бе и тя самата като малка. Намираше, че двете много си приличат и се удивляваше защо Етън иска да я отгледа като в саксия.

Тръгна по коридора, обзета от мисли за собственото си детство. Баща й беше строг човек, не обичаше да се разнежва и се гордееше с ранното й развитие. Тя от своя страна бе твърдо решена да работи рамо до рамо с него и имаше огромно желание да му докаже своите възможности. Той я водеше всеки ден на езда. Маги още пазеше една своя снимка върху понито, което баща й разреши да поязди малко преди шестия й рожден ден. Стана й мъчно. Животът й тогава бе безгрижен и осигурен. Бе израснала с мисълта, че един ден ще предаде всичко на своите синове и дъщери, така както баща й остави всичко на нея. Но нейното наследство, поне по-голямата част от него, бе изгубено заедно с ранчото. Маги разбираше с тъга, че можеше да остави след себе си само едно срамно минало. Докато не измиеше това петно от своето име, присъдата щеше да я преследва като черна сянка до края на живота й, а вероятно да тежи като проклятие и над децата й. Сега вместо собственичка на ранчо, тя бе станала най-обикновена работничка…

Завладяна от тъжни мисли, Маги се приготви да си легне. Дълго време не можа да заспи. Мислеше за доведения й брат и възможността да се навърта из тези места.

Умората от дългия ден най-сетне надделя и тя заспа.

 

 

— Шшт!

Детският шепот стресна Маги. Тя тъкмо се бе отправила към кухнята за закуска и минаваше покрай вратата на Джейми. Учудена, че детето е станало толкова рано, тя се спря и се обърна.

— Какво има, Джейми? — запита, като се стараеше да говори тихо. Чуваше, че Алва се е разшетала в кухнята, но не знаеше дали и Етън е вече там.

— Искам да ти покажа котенцата — прошепна момиченцето, отвори вратата и хвана Маги за ръката. — Обеща ми да дойдеш днес да ги видиш.

Като не успя да измисли убедителен довод да й откаже, Маги се остави да я въведе в детската стая.

— Може ли да запалиш осветлението? — запита тя и едва не извика от болка, когато удари пръста си в крака на масата.

— Имам електрическо фенерче — прошепна отново Джейми.

Маги трепна, когато фенерчето неочаквано щракна и светна право в очите й. Тя протегна ръка и пренасочи светлината към пода. Вратата към дрешника стоеше леко открехната и тя реши, че тъкмо там се намираха новородените котенца.

Джейми отвори по-широко вратата и Маги надникна вътре. Там висяха окачени роклички с волани, а под тях цяла купчина всевъзможни играчки. Джейми пъхна малката си ръчичка в нейната.

— Къде са котенцата? — запита Маги.

За първи път виждаше толкова много играчки на едно място. Изведнъж й стана мило и смешно, като си представи как Етън носи огромната розова панда под едната си мишница и кафявото мече под другата.

Джейми насочи лъча на фенерчето към един от тъмните ъгли на дрешника. Двете с Маги се наведоха, за да виждат по-добре. Тогава до ушите им достигна тихото мъркане на котката. Джейми отмести едно от по-големите си мечета и те видяха майката и шестте й новородени котенца. Джейми отново хвана Маги с малката си ръчичка и двете впиха погледи в пъстрите сучещи котенца.

— Татко каза, че мога да си взема едно и да го оставя вкъщи, но не зная кое да избера.

Маги разбра, че Етън бе влязъл в стаята, едва когато изскърцаха дъските на пода. Тя погледна разтревожено през рамо. На слабата светлина не успя да види израза на лицето му.

Сякаш доловила внезапно завладялото я напрежение, Джейми също обърна поглед назад и личицето й се озари от усмивка.

— Здравей, татко!

— Как са тази сутрин котенцата? — запита той с мил глас. Суровите черти на лицето му се смекчиха пред дъщеря му.

— Закусват. Събудиха ме — мяукаха и викаха майка си — обясни Джейми. — Кога ще им се отворят очичките?

Маги пусна ръчичката на детето и се опита да се отдръпне, но Етън й прегради пътя.

— След ден-два — отвърна нежно Етън.

Двете му ръце прихванаха Маги през кръста и се опитаха да я задържат. Тя замръзна на мястото си и почувства коравото му тяло зад себе си, когато той се наведе, за да погледне котенцата.

Спомни си как онази вечер я бе притискал в обятията си и пламенно я бе целувал, как тя бе отвърнала с готовност на тази целувка. Сякаш си бе поставил за цел постоянно да я измъчва. Чувстваше топлината на тялото му зад гърба си. Изведнъж я овладя непреодолимо желание да бъде с него. Не разбра какво я попита Джейми, докато Етън не я стисна леко по рамото.

— К… какво?

— Кое котенце да си избера?

— Ами аз… Много е трудно, при този голям избор — едва успя да отвърне Маги, ужасена от задъхания си глас. — Може би трябва да почакаш малко да поотраснат.

Джейми се намръщи, сякаш обмисляше доколко е разумен съветът на Маги.

— Добре — съгласи се тя и се обърна отново към котенцата, — стига татко да ми позволи да ги задържа всичките.

Етън леко се подсмихна и Маги почувства топлия му дъх върху пламналото си лице.

— Не се надявай на това, катеричке. Играй си с тях, но само едно може да остане да живее в къщата.

— Но, татко…

— Никакво но — отвърна добродушно той. — Твърде рано е да започваме подобен разговор.

— Зная — отвърна Джейми и го погледна хитро, — още не си си изпил кафето.

— Точно така. Алва чака да ни поднесе закуската, така че нека оставим котенцата да привършат своята.

Маги почувства едновременно разочарование и облекчение, щом Етън отстъпи назад и я лиши от топлината, излъчваща се от силното му тяло.

— Благодаря ти, че ми показа котенцата — обърна се нежно тя към Джейми, когато момиченцето седна сред разпилените си играчки.

— Можеш да идваш винаги да ги виждаш, Маги — отвърна то и отново се обърна към котенцата.

Той се отдръпна, за да може Маги да излезе от дрешника. Тя тръгна пред него към вратата и едва бе започнала да се поуспокоява, когато той я хвана за лакътя и я накара да спре, докато затваряше вратата на Джейми.

Маги се обърна, но в коридора бе доста тъмно и не виждаше ясно лицето му. Разбира се, не бе необходимо да го вижда, за да разбере, че й се сърди.

— Съжалявам. Не успях да измисля нищо, за да я отпратя отново. Не очаквах…

— Зная. — Гласът му беше повече разстроен, отколкото рязък. — На нея и през ум не й минава, че има хора, с които… — Етън внезапно млъкна.

Маги усети силна обида. За миг топлината, която бе почувствала преди малко, изчезна. Тя дръпна ръка и тръгна бързо по коридора.

Атмосферата на закуска бе подчертано враждебна. Алва отново долови напрежението между тях и тропна чиниите по начин, показващ недвусмислено нейното неодобрение. После развърза престилката си и я захвърли.

— Ако вие двамата сте решили да си издерете очите, преди да закусите, добре е поне единият да остане жив, за да измие после съдовете!

Престилката й прелетя във въздуха и падна върху стола на края на масата. Алва грабна чашата си с кафе и излезе от кухнята.

Маги погледна към Етън и гневният му израз не я изненада. Пред неговия непреклонен поглед, тя забрави за обзелия я гняв. Безпомощността, която изпитваше в този момент, намали напрежението й и отвори старата рана в душата й. Разбра, че отношението му към нея остава непроменено. Глупаво бе да мисли, че изобщо ще го промени. Хапката препечен хляб й се стори с вкус на дървени трици и тя отпи няколко глътки кафе, преди да успее да преглътне.

— Струва ми се, че ще бъде по-добре да пренеса нещата си в пристройката за работниците — рече нерешително тя.

— Не искам да живееш при работниците, все мъже са. — Мекият му глас бе в пълно противоречие с гневния му вид.

— Не искаш да се въртя и около дъщеря ти — отвърна студено тя. — Бих казала, че единственото, което ми остава, е да се махна оттук. — Маги блъсна стола си назад и се изправи.

Етън протегна мълниеносно ръка и я сграбчи за китката.

Гневът отново я завладя с пълна сила, когато погледите им яростно се кръстосаха.

— До гуша ми дойде от твоите погледи и лошият ти нрав, Кинкейд!

Етън гледаше смаян гневното й лице. Разбираше, че тя не схваща колко неубедително прикрива гневът истинската й болка. Беше луд, че я остави, и все пак недотам луд, да й позволи да си замине. Въпреки полицейското й досие, присъствието на Маги в ранчото бе за него като първия живителен полъх на пролетта. Малко бяха жените като нея. Нито една, дори починалата майка на Джейми, не бе имала толкова силно въздействие върху него. Той я стисна силно за китката, но я пусна, за да не й причини болка.

Маги се отдръпна, но не си отиде. Двамата не сваляха очи един от друг.

— Нямам намерение да променям характера ти, надявам се и ти моя — каза почти грубо той. — Имам обаче нужда от добър работник. Ти издържа двуседмичната проверка още в деня, в който реших да те взема на работа. Докато се отнасяш добре с Джейми и не създаваш неприятности с работниците и със закона, работата е твоя. — Той спря и в ъгълчетата на устните му заигра лека усмивка. — Или докато я искаш. Изборът е твой.

Етън посегна към вилицата си. Маги се смути и остана права, докато той не й даде повторно знак да седне. Подвоуми се, после почти машинално взе вилицата си. Беше издържала двуседмичната проверка! Това я поуспокои и я накара да не се чувства толкова застрашена от приливите на лошо настроение на Етън. Но тя продължаваше да живее в къщата и трябваше непрестанно да избягва дъщеря му. Етън вдигна поглед, забеляза, че е престанала да се храни и се намръщи.

— Не ти ли харесва храната?

— Не искам да се държа грубо с дъщеря ти. Ако се преместя в къщата на работниците и се храня…

— Не съм съгласен, че няма да имаш трудности с работниците — каза й направо той. — Струва ми се, че един от тях е намислил нещо. Докато не покаже какво е влязло в главата му, ще спиш и ще се храниш тук.

— Прави впечатление, че ме държиш отделно от останалите. Твоите хора може да си помислят, че ме покровителстваш. — Поколеба се, но добави: — Или още по-лошо.

Това „още по-лошо“ сякаш отекна в тишината. Маги сведе поглед, тъй като и двамата си спомниха за вечерта в конюшнята. Лицето й пламна. Тъмният поглед на Етън се спря на устните й, после се вдигна нарочно към очите.

— Струва ми се, че няма да избегнем това „още по-лошо“ дори и да не живееше в къщата. — Той сведе леко поглед, но не успя да скрие блясъка в очите си. — Онова, което става между теб и мен си е лично наша работа и не интересува когото и да било. Ако то попречи на единия от нас да си върши работата, ще се опитаме или да го уредим, или да си кажем сбогом.

Неочакваните думи на Етън я възмутиха. С мъка запази присъствие на духа.

— Аз не търся флирт с шефа си, Кинкейд — отвърна твърдо тя.

— Нито пък аз ти предлагам такъв — отвърна той. — Обаче добрите намерения понякога се разбират погрешно.

— Аз ги разбирам много добре — поклати глава Маги.

Етън леко се засмя и това подейства като милувка на изопнатите й нерви. Той обаче не й се противопостави. Закуската й бе изстинала, но Маги реши да се нахрани добре, преди двамата с Етън да започнат новия работен ден.

Напрежението между тях трептеше като изпъната до крайност струна.