Сюзън Фокс
Обвинението (1)

Първа глава

Безкрайно дългото пътуване с автобус до ранчото на Кинкейд, разположено на пет мили източно от Ред Хорс, Уайоминг, бе същински ад. С изключение на двете кратки спирки, на които се качиха нови пътници, Маги Дийтън бе прикована в тясното задушно пространство в продължение на цели четири часа.

Тя измъкна старинния джобен часовник на покойния си баща и за сетен път вдигна капачето. Малката стрелка й опротивя. Сякаш не мърдаше от мястото си. Тя припряно го прибра, изтри потните си длани в джинсите и отново огледа полупразния автобус.

Как да свикне с външния свят, като не можеше да понася затворени пространства? Може би страдаше от клаустрофобия?

Маги притвори очи и пое нервно въздух. Сърцето й глухо блъскаше в гърдите. Все повече и повече й прилошаваше. Преди няколко минути прекосиха Ред Хорс. До ранчото сигурно оставаше не повече от километър.

Не изпита облекчение, когато зърна извитата желязна арка на входа. Нервите й бяха изопнати до крайност. Автобусът намали скорост и спря встрани от шосето. Маги закопча раираното си джинсово яке, взе черната си шапка с широка периферия и посегна към дръжката на пътната чанта.

Автобусът едва спря, когато тя нахлупи шапката върху тъмните си къдрици, прибрани в стегната плитка. Тръгна по пътеката между седалките, преметна дръжката на чантата през рамо и гневно погледна към изхода, до който явно нямаше да се добере лесно.

Излязла най-сетне навън, тя почувства пронизващо студения въздух на Уайоминг и пое с пълни гърди напиращата пролет и свободата. Свободата! Може би отново щеше да я изпита тук. Може би отново щеше да си спомни какво означава да е свободна и безгрижна, да си ляга спокойна, да отива, където пожелае, да си възвърне отново достойнството, което така грубо и несправедливо й бяха отнели.

Маги изчака шофьорът да отвори багажника на автобуса и да извади оттам раницата и куфара й.

— Заповядайте, млада госпожице — рече любезно той и кимна към багажа. После хвърли поглед към пътя, водещ към ранчото. — Изглежда отивате пеш, не е толкова близо, колкото изглежда, а наближава и буря. Има ли кой да ви посрещне?

Въпросът я подразни и се наложи да заобиколи истината:

— Всеки момент посрещачите ми ще се появят, господине.

— Добре, тогава.

При тези думи шофьорът се метна в колата и затръшна вратата.

Маги чу как автобусът потегли с грохот, но не събра багажа си, а изчака да заглъхне ръмженето на двигателя. След малко всичко потъна в тишина. Чуваше се единствено свистенето на вятъра, подгонил сивите буреносни облаци по небето.

Очите й се наляха със сълзи. Обърна се бавно, огледа дългата верига от голи хълмове, по които тук-там стърчеше по някоя вятърна мелница и четирите реда бодлива тел, опъната по протежение на шосето. Нито помен от човешко присъствие, ни кон, ни животно.

Този покой проникна дълбоко в душата й и прогони неприятното чувство на потиснатост и безпокойство. Точно за това бе копняла ден след ден — за широки, открити простори и чист въздух, за полъха на вятъра, за твърда земя под краката й, за безкрайността на небето…

Най-сетне обърна глава към дългия път, водещ към ранчото. Работата, обещана й от Джейсън Сойер, нейният адвокат, я очакваше някъде зад морето от ниски хълмове — стига да успееше да се хареса на собственика на ранчото. Той щеше да има последната дума дали да я назначи пробно за две седмици.

Със свито сърце от предстоящата среща с Етън Кинкейд, тя вдигна багажа си и пое по пътя.

Най-сетне зърна къщата и сградите на ранчото, разположени в широка долина отвъд хълма и ускори крачка.

Макар и пръснати, сградите и огражденията за добитък бяха в добро състояние. Издигащата се встрани от тях двуетажна къща, изградена от камък и дърво, й заприлича на бдителен часовой, чийто силует се очертаваше рязко на фона на пейзажа. Изпита чувството, че отново се връща у дома.

И бащината й къща бе изградена от дърво и камък. Настроението й се повиши. Почувства веднага, че ако Етън Кинкейд се окаже толкова справедлив, колкото и неговият зет Джейсън, тогава ранчото Кинкейд можеше да се окаже точно онова място, което търсеше, за да забрави изпитанията, пред които я бе изправила съдбата и да се опита да осмисли живота си наново.

Бързо измина останалото разстояние до къщата. Въпреки уверенията на Джейсън, не бе сигурна как ще я посрещнат. Маги остави багажа си на края на верандата, приближи входната врата и почука.

Жена на средна възраст отвори вратата, огледа Маги от глава до пети и върху закръгленото й лице заигра колеблива усмивка.

— Не чух шум от кола. И кучетата вероятно не са ви усетили.

Погледът на жената се плъзна покрай нея, сякаш да зърне колата й, но като не видя нищо, върху челото й се появи дълбока бръчка. Маги нямаше желание да й дава каквито и да било обяснения, затова побърза да каже:

— Аз съм Маги Дийтън. Търся работа при господин Кинкейд — рече тя и въздъхна облекчено.

— А, сигурно сте онова момиче, за което Джейсън спомена, че идвало в началото на месеца. Името ми е Алва Кембъл. — Жената се усмихна по-широко, протегна ръка и се здрависа с Маги. — Грижа се за всичко в къщата, след като госпожа Кинкейд се помина преди шест години.

Маги кимна и се помъчи да се усмихне. Обзе я безпокойство. Жената май не знаеше къде бе прекарала последните две години. Щеше да носи позора на престъпница до края на дните си. Като дамгосана по челото.

За нейно облекчение, икономката я покани да влезе, затвори вратата и я поведе из къщата. Съзнанието на Маги бе обсебено от страхове, за да обръща внимание на добродушното бърборене на жената. Успя само да й отвърне учтиво, докато разкопчаваше с несигурни пръсти якето си.

Вратата към кабинета, встрани на дългия коридор, по който я водеше икономката, бе широко отворена.

— Етън, пристигна приятелката на Джейсън.

Чул думите на икономката, седналият зад бюрото едър мъж вдигна глава от книжата. В суровото му изражение нямаше нищо дружелюбно.

Маги потръпна. Мигновено разбра, че характерът на Етън Кинкейд се различава коренно от този на неговия зет. В същия миг си спомни, че петдесетте долара, които й дадоха тази сутрин, нямаше да й стигнат за нищо, ако този мъж променеше решението си и не я наемеше. Всъщност, не получеше ли тази работа, губеше и реалната възможност да бъде наета от друга ферма в областта. А ако не намереше работа…

— Значи ти си приятелката на Джейсън?

Бе предположила, че гласът му е дрезгав и груб и няма навика да разговаря тихо и спокойно.

— Хайде, сядай — покани я той и посочи стола пред писалището си, когато икономката излезе и затвори вратата след себе си.

Етън проследи как тя вдигна ръка и свали шапката си, под която се показа прекрасната й тъмнокестенява коса. Няколкото къдрици над челото я караха да прилича повече на момиче, отколкото на жена. Погледът му се плъзна по тялото й и онова, което видя, явно му хареса. Ядосан явно на себе си, той отново закова поглед на лицето й. Тя бе тук, за да му стане работничка и не биваше да се влияе от каквото и да било, освен от способността й да изпълнява своите задължения.

Маги пристъпи към стола, без да си дава сметка, че той не е пропуснал мълниеносния поглед, който тя хвърли наоколо. Винаги когато се бе срещал с кандидати за работа, те се бяха държали напрегнато и нервно.

У Маги Дийтън имаше нещо различно. Не можа да го определи веднага, но то пролича по начина, по който се движеше. Напомни му за една негова своенравна кобила, която имаше преди няколко години. Всичките му усилия да я обучи се провалиха и накрая се принуди да я продаде, защото бе опасно да я задържи в ранчото.

Нещо у непознатата го навеждаше на същите мисли. Нещо, което не бе свързано с красивото й лице, деликатните черти и порозовелите от вълнение страни.

— И откога се познаваш с Джейсън? — запита Етън и се облегна небрежно на стола.

Маги се опита да насочи вниманието си към него, но нервно отклони поглед някъде над дясното му рамо.

— От около две и половина години — отвърна тя, опря лакти на стола и преплете пръсти.

— Тогава сигурно познаваш и сестра ми Бет.

Това предположение я накара да се почувства още по-неловко.

— Никога не съм я виждала.

Думите й явно го изненадаха. Маги разбра, че собственикът на ранчото никога нямаше да спомене за сестра си, ако знаеше, че нейните отношения с девера му са само делови. Тази мисъл я обезпокои. Смяташе, че Етън Кинкейд знае всичко за нея и вече бе дал съгласието си да я наеме пробно на работа.

Инстинктите й я накараха да застане нащрек — ако му бяха разказали, той нямаше дори да пожелае да я види, а още по-малко да се съгласи да я наеме. Малко собственици на стопанства биха го направили. Защо Джейсън бе постъпил така?

Подготви се за най-лошото.

— Бях негова клиентка — отвърна тя тихо. — Преди две години ме защищаваше в съда.

Етън повдигна вежди.

— Джейсън обикновено се занимава с криминални дела.

Маги долови ясно скрития подтекст във въпроса му и го погледна открито. Има тъмни очи, неволно отбеляза тя и рече:

— Точно така.

Подозрение пламна у Етън. Спомни си как Джейсън му се обади по телефона, но връзката бе много лоша. Едва успя да разбере, че той го молеше да назначи на работа една млада жена. Тъй като Джейсън бе съпруг на сестра му, Етън сметна, че му дължи тази услуга и даде съгласието си да назначи на пробен срок някоя си Маги Дийтън. Джейсън наистина каза нещо от сорта, че тя имала трудности преди две години, но телефонната връзка се разпадна и Етън почти нищо не разбра. Ядосан от лошата връзка и сметнал, че миналото на Маги Дийтън не го интересува, той бе казал на Джейсън да я изпрати в ранчото. Тогава му се бе сторило странно, че зет му му благодари предварително, но сега, когато тя седеше пред него, Етън се запита какво ли се бе опитвал да му обясни Джейсън.

У Маги се долавяше някаква странна студенина и отчужденост. Животът му бе дал няколко сурови уроци и той едва ли имаше желание да се подлага на нови рискове.

— Значи казваш, си била клиентка на моя зет, който се занимава с криминални дела…

Гласът на Етън прозвуча остро. Суровостта му й подсказа, че всъщност не знае нищо за нейната присъда, но че вече се досеща.

Тя вдигна гордо брадичка. С усилие издържа погледа му и отвърна:

— Да.

— А той спечели ли делото? — изкриви устни Етън.

Изведнъж й стана задушно в стаята. Етън Кинкейд бе първият след освобождаването й, на когото трябваше да разкаже за присъдата и двете години затвор. Оказа се много по-трудно, отколкото си бе представяла.

— Не. — Думата прозвуча приглушено и явно й костваше върховно усилие. — Излежах две години в затвора.

— Защо?!

Въпросът можеше да се тълкува като напълно излишен или като израз на просто любопитство, преди да й бъде отказано назначението. Мина й през ум да каже, че несправедливо са я обвинили, но малко хора биха повярвали на думите на осъден. И Етън Кинкейд не правеше изключение.

— За кражба на добитък.

Думите й сякаш увиснаха във въздуха. Обветреното лице на Етън внезапно почервеня. Той не избухна, както очакваше Маги, но глухо произнесените думи я нараниха много по-силно.

— Имал съм си неприятности с бивши затворници — започна той. — Само това е достатъчно да ти откажа работа, но да наема бивша затворничка, осъдена за кражба на добитък, би било безкрайно глупаво от моя страна.

— Моля ви единствено да проявите търпение и да ме изслушате, господин Кинкейд?

От скептично присвитите му устни тя разбра отговора, преди още да го е произнесъл.

— Доказателствата против теб трябва са били неоспорими, щом дори Джейсън, който е изключително добър адвокат, не те е отървал. А той, Бога ми, не би изпратил невинен човек в затвора.

Етън избута стола си и се изправи. Широкоплещест, висок, заплашителен.

— Тогава защо смятате, че ме препоръча на член от своето семейство? — предприе последен опит тя. — Ако е убеден, че съм виновна, не излиза ли, че сам вкарва вълка в кошарата?

Думите й не му направиха особено впечатление.

— Млада си. Може би предполага, че си си взела поука. Аз обаче сам преценявам и сам наемам работниците си.

Маги също се изправи. Никого нямаше да моли за работа. Гордостта й я застави да не издава разочарованието си. Тя му обърна гръб и тръгна към вратата.

— Струва ми се, че всички собственици на стопанства в този район ще бъдат на едно и също мнение — добави Етън след нея.

Поне я бе предупредил честно. Маги почти бе стигнала края на коридора, когато от кухнята стремглаво изтича момиченце с тънки руси плитчици. Маги се стресна, но не успя да се дръпне навреме. Малкото телце връхлетя върху нея, за миг и двете изгубиха равновесие, но бързият рефлекс на Маги предотврати падането.

— Извинете! — смутено прошепна момиченцето, което според Маги бе на седем или осем години и я погледна с големите си любопитни кафяви очи. — Коя сте вие?

Изненадана от прямотата му, Маги се подвоуми, след това внимателно го отстрани от себе си.

— Маги — отвърна тя.

— Коя Маги? — откликна то в момента, в който тя чу шум от стъпки в коридора зад себе си.

— Това няма никакво значение, млада госпожице — избоботи строго Етън.

Маги моментално пусна детето. Не бе нужно да види лицето му, за да разбере, че е вбесен от това, че не само докосва момиченцето, но и разговаря с него.

— Е, татко, винаги така казваш — разсърди се то на строгия си баща, който в този миг се бе надвесил застрашително над двете.

В тъмните очи на Етън просветваше ярост, когато се пресегна и издърпа дъщеря си от ръцете й.

Това негово действие порази Маги. То подсказваше, че Етън е сметнал едва ли не за заразен кратковременния й контакт с детето. Дали всички щяха да се държат така с нея? Безкомпромисното му изражение даваше отговор на въпроса й. Отново гордостта й бе засегната. През последните две години бе страдала достатъчно много, за да позволи на някой си Етън Кинкейд да я накара да сведе глава.

Тя се извърна, премина самоуверено през всекидневната и излезе навън. Продължаваше да духа пронизващ студен вятър. Закопча якето си и събра багажа си от верандата. Задаваше се буря. Нищо чудно да бъде придружена и от снеговалеж в тази ранна пролет. Усещаше се във въздуха. Ниско надвисналото небе ставаше все по-сиво и сиво, но Маги бе твърде гневна, за да помисли за това, преди да е тръгнала към града и бурята да се е разразила.

 

 

Застанал пред широките прозорци, Етън наблюдаваше как Маги преваля хълма, който отделяше къщата от пътя. Никога не се бе държал преднамерено жестоко с когото и да било. Рязко и сурово — да, но жестоко — не. Но докато я наблюдаваше как се отдалечава, натоварена с нещата, които изглежда бяха всичко, което имаше на този свят, той изпита чувството, че е изритал бездомно куче, застанало на прага му за коричка хляб.

Чувстваше се ужасно, макар да бе в пълното си право да не наема човек като нея. Жена, крадец на добитък! Току-що излязла от затвора, дори мастилото върху документите й още не бе изсъхнало.

Независимо от това, в момента, в който тя излезе, той се обади в кантората на своя зет. Не изгаряше от любопитство да разпита Джейсън за нея, особено след като самата тя му бе намекнала, че адвокатът вярва в нейната невинност. Но все пак трябваше да чуе какво ще му каже, след като си бе позволил да му я изпраща.

Джейсън обаче се оказа зает и щеше да отсъства от града до края на месеца. Нов порив на вятъра накара прозорците да зазвънтят. Етън видя как самотната фигура в далечината остави багажа на земята и нахлупи още по-ниско шапката си. Ако прогнозата за времето се окажеше вярна, привечер щеше да завали сняг. Момчетата трябваше да докарат стелните крави по-близо до оборите, а друг да откара до утре сутринта ремаркетата със сено из определените места за хранене на животните в по-отдалечените краища на фермата. Всички животни трябваше да бъдат прибрани на завет.

Стана му още по-неудобно, когато Маги изчезна зад хълма. Не знаеше, че е пристигнала пешком, в противен случай щеше да й предложи превоз до града. Пътят до Ред Хорс бе дълъг, пък беше и адски студено. Когато пристигнеше там, единственото място, където можеше да се подслони, бе барът, кафенето или задната седалка на някоя полицейска кола.

Етън тъкмо отиде да си вземе шапката и анорака, когато телефонът иззвъня. Влезе в кухнята, но чу как Алва каза бързо: „Аз ще му кажа“ и окачи слушалката.

— Рийс пита дали имаш реотан за електрическата печка в сградата на работниците.

— Сега ли трябваше да се повреди тази проклета печка — измърмори нетърпеливо Етън и отвори един шкаф, в който държеше разни джунджурии и машинарии, включително чаркове и разните му там резервни части. Порови и намери реотан. — Ще занеса това на Рийс и отивам до града.

— Не е ли малко късно? — повдигна вежди Алва.

— Затова трябва да побързам — отвърна рязко той и взе шапката и анорака си. — Това момиче, което ни прати Джейсън, трябва да е извървяло пеша целият път дотук. Видях я как си тръгна пешком.

— Ама ти не я ли нае? — изненада се Алва.

— Не. — Твърдият му отговор подсказа, че не се кани да й дава обяснения. Докато обличаше анорака и вдигаше ципа до брадата си, той забеляза обвинителния й поглед. Етън нахлупи шапка и измърмори под нос: — Забрави за това, Алва. От това момиче не може да се очаква нищо друго, освен неприятности.

— Неприятности за ранчото… или неприятности за шефа? — намигна му хитро икономката.

— Няма значение за кого — процеди Етън, грабна реотана и отвори вратата.

Поривът на вятъра го шибна в лицето с първите ледени снежинки.

Дали някой все пак не беше я взел с колата си, преди да се е разразила бурята? Въпросът засили чувството му за вина. Колкото и да се мъчеше, Маги Дийтън не му излизаше от ума. Не можеше да забрави и начина, по който седеше пред бюрото му и най-открито показваше, че е жена с минало — минало, което гарантираше, че той няма да я наеме на работа. За това бяха необходими здрави нерви и голяма смелост. Жена с характер. Тя имаше криминално досие и макар че не бе повече от двадесет и три — двадесет и четири годишна, при това красива, той трудно можеше да повярва, че затворът е в състояние да промени когото и да било. Освен това, бе слушал, че младите криминални престъпници са и най-опасни.

Поведението й бе нагло като на престъпница. После му мина смущаващата мисъл, че все пак бе забелязал страх в сините й очи. Също и болка, и уязвимост…

Прекали с грубата си реакция при неочакваната й среща в коридора с Джейми. Но забеляза ясно, как тя успя бързо да прикрие обидата зад маската на сдържаност и гордост.

Като си спомни всичко това, той се почувства още по-виновен — не че отказа да я назначи на работа, а затова, че стоеше до прозореца и чакаше да разбере, дали времето ще се развали достатъчно, за да го накара да вземе решение да тръгне след нея и да я закара до града.

По дяволите! Зет му е виновен за всичко това. Какво, за Бога, е мислил Джейсън, когато му е изпращал една осъдена за кражба на добитък затворничка? А сега, когато Джейми бе достатъчно голяма и прекарваше доста време в оборите сред работниците, най-малко му се искаше наоколо да се навърта и една бивша затворничка.

Всички тези мисли не му даваха покой, докато отиде до пристройката на работниците и се върна при паркирания си камион.

Може би напразно щеше да си направи труд. Качи се в кабината и затръшна силно вратата след себе си.