Сюзън Фокс
Обвинението (5)

Пета глава

Маги слезе от верандата и затвори леко вратата след себе си. Алва приготвяше Джейми за лягане, а Етън бе отишъл някъде, затова реши да се поразходи малко навън. Минаваше осем и острият вятър продължаваше да навява преспи. Тя нахлупи ниско шапката над очите си и тръгна към конюшнята. Според прогнозата за времето, снеговалежът трябваше да престане до следващия ден, а вятърът да утихне. Наближаваше краят на престоя й в ранчото на Кинкейд и Маги реши, че това може би ще бъде последната й среща с Ветрогон.

Двамата с Харв поправиха бокса на Ветрогон, включително и счупената врата, отделяща го от Победителя, другият жребец в ранчото.

Харв разказа как Ветрогон счупил вратата на своя бокс, влязъл при по-стария жребец и двамата направо побеснели. Острите зъби на Ветрогон оставили две рани на шията на Победителя. Тя и Харв установиха, че не са опасни. Докато поправяха бокса, по-старият жребец се успокои напълно и дори задряма.

Маги не успя да получи от Харв никаква ценна информация за работа, но затова пък разбра някои нови неща за Ветрогон. Макар и да бе сигурна, че старият работник се мъчеше да представи Етън в по-благоприятна светлина пред нея, онова, което й разказа той за жребеца и за причинените от него трудности, смекчиха гнева й.

През шестте месеца, след закупуването на жребеца, Етън бе получил една рана от ухапване и леко сътресение на мозъка, след като Ветрогон го бе блъснал в една греда. Харв обрисува много трагично първия опит на Етън да обязди жребеца.

В края на краищата, жребецът бе започнал да позволява на Етън да го докосва, дори да го язди, но към всички останали продължавал да проявява враждебност. Етън почти се бил съгласил с Харв, че Ветрогон трябва да се използва единствено за разплод, независимо от решимостта му да спечели доверието на коня.

Лошото състояние на Ветрогон натъжи много Маги и тя почти не обърна внимание на забележката на Харв, че крадци на добитък често правели нощни набези в ранчото на Кинкейд през последната година. Тя прояви слаб интерес, едва когато Харв изброи кражбите, но интуицията й подсказа нещо друго, преди той да бе приключил разказа си.

Първите кражби станали в по-отдалечените обори. Откраднати били само по няколко глави добитък, но внимателното заличаване на следите и поправянето на загражденията забавило откриването на липсите. По-малкият брой откраднати животни подсказвал, че злосторниците са бързали. Последвали няколко по-големи и по-добре организирани кражби. Всички останали с впечатление, че върлуват две банди крадци, с различни методи на действие.

Кражбите около собственото й ранчо бяха извършвани по подобен начин, само че от една банда — тази на Брет.

Да не би доведеният й брат да стоеше и зад тези кражби? Брет бе изчезнал в нощта на нейния арест. Нищо чудно, ако се бе преместил по тези места. Тя сериозно се разтревожи, но накрая реши, че няма никакво значение дали е попаднала в района, в който се подвизава доведеният й брат. Етън бе отказал да я вземе на работа. Достатъчно ясно й заяви, че и никой друг в околността няма да рискува, ето защо утре сутринта щеше да си тръгне от тук и всичко да свърши. Накрая дори се отказа от мисълта, че Брет наистина може да се навърта около тези места.

Маги стигна до вратата на конюшнята, където бяха затворили Ветрогон за през нощта. Пристъпи вътре със свито сърце. Нямаше кой знае каква причина да смята, че жребецът ще се държи по-добре с нея, отколкото с останалите. Може би се бяха отнасяли твърде жестоко с него и той си отмъщаваше на всяко човешко същество.

Пътеката между клетките на конете едва-едва бе осветена. Маги затвори вратата и тръгна между отделенията.

Докато минаваше покрай другите коне, два-три от тях леко изпръхтяха. Тук-там погали някой кон по муцуната. Когато Ветрогон я забеляза, той изцвили дълго и приглушено, после раздразнено изпръхтя.

Жребецът се дръпна рязко назад в бокса си и се озъби застрашително. Напрегнатото му мощно тяло показваше, че е в лошо настроение.

Маги постоя известно време неподвижно пред него, за да му даде възможност да свикне с нейното присъствие. После свали шапката си и развърза шала от врата си.

Ветрогон наблюдаваше внимателно как тя сваля анорака и якето си. В тъмните му очи не се долавяше никакъв признак, че я е познал и надеждата на Маги започна да се стопява. Тя му заговори, но чувствата, който свиваха гърлото й, я задавиха.

По-скоро импулсивно, отколкото преднамерено, тя обърна хастара на якето си към жребеца и го притисна към замрежената с тел горна част на вратата на бокса му. Ветрогон дръпна рязко глава, сякаш нещо го прободе, но не отстъпи.

— Помниш ли ме? — заговори му тя ласкаво почти шепнешком. — Хайде, приятелче, две години не са чак толкова много време.

Повече агресивно, отколкото от любопитство, жребецът завря нос в якето. Миг след това се отдръпна, после отново го подуши, сякаш миризмата му напомняше за нещо.

Маги продължаваше да държи якето и да чака търпеливо, докато жребецът го проучваше. Огромният кон сякаш се поуспокои. Тогава тя започна да смъква бавно якето надолу, докато остана да ги разделя само тежката врата и замрежената й с тел горна страна. Конят не се отдръпна. Стоеше нащрек и я наблюдаваше.

— Изглежда животът ти никак не е бил лек, моето момче. — Ушите на коня щръкнаха напред, сякаш искаха да доловят по-ясно гласа й. Окуражена от това, Маги дръпна резето от горната половина на вратата. Жребецът наблюдаваше всяко нейно движение. Застиналото му тяло не подсказваше с нищо каква е реакцията му, след като нищо не ги отделяше един от друг.

Маги протегна внимателно ръка, без да спира да му говори с нежен глас. Огромният кон обърна глава към нея. Макар тя да остана неподвижна на мястото си, той внезапно отскочи назад, сякаш го бе ударила. Не беше трудно да разбере, че често са го удряли по главата и сега той очакваше подобно отношение от всички. Тази мисъл я натъжи.

— Хей, Ветрогон! — скара му се тя с приглушен от сълзи глас. — Та ти ме познаваш!

Жребецът изпръхтя, пристъпи напред, после подаде глава над вратата и дръпна със зъби пуловера й. Маги леко се отдръпна, за да не го скъса. После го погали с ръка по кадифените ноздри.

— Стой, внимавай с дрехите ми — прошепна тя, когато жребецът пусна пуловера и я побутна леко с глава в израз на нежност. Сигурно от доста дълго време не бе постъпвал така с някого. Маги продължаваше да му говори и да го милва. Макар и в огромния кон да се чувстваше известно напрежение, той сякаш се успокояваше с всяка измината минута.

Завладяха я силни чувства. Очите й плуваха в сълзи. Тя прегърна Ветрогон през шията и се притисна към него.

— О, Господи, така съжалявам — прошепна тя с пресипнал глас.

Сякаш за да изрази съчувствието си, жребецът започна да души пуловера й. Маги се предаде на мъката, която я бе съпътствала през изминалите две години, натъжена много повече от друг път от загубата.

Все още напрегнат, Ветрогон се размърда, но не се отдръпна. Маги свали ръце от шията му и се засмя. Доброто й настроение се възвръщаше.

— Нали ти няма да се размекнеш, а?

Ветрогон поклати глава, сякаш разбрал думите й.

— А сега искаш ли добре да те изчеткам?

Маги отиде да вземе чесалото и се върна. Ветрогон й позволи да му сложи оглавника и да го закопчае. После завърза за оглавника въжето, с което го водеха, и отвори вратата.

Тя се подвоуми дали да завърже жребеца. Не биваше да му се доверява прекалено много. Споменът за неговото поведение сутринта я караше да бъде внимателна. Ветрогон я бе познал, това бе очевидно, както бе очевидна и старата привързаност, която прояви към нея. Но малко бе необходимо на един кон, малтретиран по такъв жесток начин, отново да пощурее.

Точно в този момент Ветрогон я побутна и я разколеба в това й решение. Тя се зарече да бъде крайно внимателна и влезе в бокса му.

Обзе я чувство на несигурност. В мига, в който се озова вътре, странното усещане, че й липсва пространство, което не бе изпитвала от първия ден на пристигането си в ранчото, отново болезнено я завладя. Сърцето й внезапно заблъска лудо в гърдите. Дланите й се изпотиха. Дишането й се затрудни, тя изхриптя.

Сякаш усетил внезапно завладелия я страх, Ветрогон пристъпи встрани и повдигна раздразнено глава. Забравила за присъствието на коня и изпълнена с желание да се отърси от страха, Маги се подаде на импулсивното си желание да се махне час по-скоро от тук. Тя изтича на пътеката, но забрави да затвори вратата на бокса. Облегна се изтощена на стената и не забеляза, че конят я последва и застана напрегнат до нея. Той я подбутна любопитно с нос по рамото и тя подскочи от уплаха.

Неочакван подобна реакция, той отметна рязко глава назад и подбели очи. Маги дръпна инстинктивно въжето, с което беше завързан и това подплаши още повече изнервеното животно. Ветрогон отстъпи назад и опъна още повече въжето. Резкостта на това движение извади Маги от вцепенението, в което бе изпаднала.

— Спокойно, спокойно… — започна да го утешава тя и охлаби въжето, за да спре да се съпротивлява. Пристъпи към него и конят потръпна, но не й попречи. Тя протегна длан и жребецът я подуши. — Съжалявам… — каза тихо тя и го потупа ласкаво по шията. — Забравих, че не само аз имам трудности.

Сякаш да изрази съчувствието си, той завря муцуна в дланта й. Доволна от това, че успя да го успокои, Маги го поведе по пътеката към неговия бокс. Тя се наведе, вдигна анорака, якето и шала си и ги метна върху една бала сено. После завърза коня за една забита в стената халка, взе чесалото и започна да четка внимателно косъма му.

Етън стоеше в тъмното и дъвчеше нервно незапалената си пура. Бе очаквал, че тази вечер Маги ще дойде в конюшнята, затова я бе причакал тук. От момента, в който Маги се бе появила, той бе станал свидетел на всичко, което се случи, включително и на странното й поведение преди малко, когато спомена за някакви трудности.

Двоумеше се дали да я попита за връзката й с жребеца, но се съмняваше, че ще получи открит отговор. В края на краищата, тя не пожела да му разкаже нищо тази сутрин, когато положително бе разбрала, че нейното поведение възбуди подозрението му.

Направи му впечатление проявеният от жребеца интерес към нея. Начинът, по който Ветрогон се остави да бъде вкаран в бокса, също не убегна от вниманието му. Бе му хрумнало нещо и той се бе върнал в къщата и бе извадил документите, с които бе купил коня. Онова, което прочете, го вбеси. Не бе сигурен дали Маги Дийтън бе същата онази М. А. Дийтън, посочена като собственичка на Ветрогон, но бе напълно убеден, че нещо я свързва с този жребец.

Като я наблюдаваше тази вечер и чуваше онова, което говори на коня, реши, че така е по-добре, отколкото да се мъчи да изтръгне някакви признания от нея. Щеше да я притисне до стената веднага след като тя привършеше с коня.

Етън наблюдаваше как Маги грижливо изчетка жребеца, после огледа внимателно копитата му и ги почисти. Или тази жена бе безразсъдно смела, или бе истинска глупачка. Тя вършеше такива неща, които самият той не би посмял да направи. На всичкото отгоре го вършеше така, сякаш се занимава с някоя хрисима кобила.

Непривично за него напрежение го караше да не сваля очи от жребеца. Макар и неохотно, той се възхити от опитния начин, по който Маги се справяше с коня. Знаеше, че да се въртиш около Ветрогон беше все едно да се движиш през минно поле. Или между тях съществуваше силна връзка, или Маги се държеше неоправдано неблагоразумно.

Напрежението му попремина, когато тя най-сетне се изправи и плесна коня по задницата. Етън видя как тя доволно го огледа. Като се изключат белезите от стари рани, конят бе в отлично състояние. Изразът на лицето й му подсказа, че и тя мисли същото. Маги мина пред Ветрогон, хвана го здраво за оглавника, опря буза до главата му и затвори очи. Жребецът стоеше спокойно. Нежните й милувки и звукът на мекия й глас явно му допадаха.

Етън захапа здраво пурата си. Маги бе пуснала свободно косата си и тя падаше като същински водопад от къдрици по раменете й. Малките й ръце действаха уверено, но очевидната привързаност, с която докосваше животното, му направи най-силно впечатление.

Тя носеше тъмносин прилепнал пуловер, който очертаваше тънката талия и гърдите й. Цветът му сякаш наелектризираше яркосиният цвят на очите й и подсилваше руменината по страните й. Имаше дълги, чудесно оформени крака. Женствените очертания на тялото й под дрехите накараха кръвта му да закипи. Почувства огромно облекчение, когато тя привърши работата си. Не бе доловил ясно всичко, което говореше на коня, но от цялото й поведение, не бе трудно за разбиране, че попадането й в затвора не е било случайно. Въпреки че мисълта за престоя й там го отвращаваше, Етън изпита някаква странна симпатия към нея. И това го обезпокои.

Истинско щастие бе, че скоро си отиваше. Снежната буря щеше да отшуми утре по обяд и всичко щеше да приключи. Изведнъж усети трудно обяснимо разочарование. По дяволите! Какво толкова имаше у нея, та вълнението му почти го накара да загуби здравия си разум? Може би нямаше никак да му е лесно да отпрати Маги Дийтън, но беше твърдо решен да го направи.

Най-сетне Маги се сбогува с коня, отвърза въжето и го пусна в бокса му, като му свали оглавника и затвори вратата. С натежало от мъка сърце, тя я залости здраво, след което затвори и горната телена половина.

В този миг чу шум от стъпки и драскане на клечка кибрит. Стресна се и се обърна. Съгледа в полумрака висока фигура на мъж. Етън Кинкейд я наблюдаваше със студен израз в очите. Той бавно поднесе запалената клечка кибрит към пурата си и върху лицето му се появи отблъскващо ехидна усмивка.

— Струва ми се, че имам удоволствието да се запозная с госпожица М. А. Дийтън, нали? — мазният тон на гласа му контрастираше напълно със суровите черти на лицето.

Значи все пак се бе сетил да прочете документите на Ветрогон.

— Защо питаш, Кинкейд? Без съмнение, тази вечер си видял доста неща, които го потвърждават.

Тъмният огън в очите на Етън се засили.

— Да, видях — каза той и премести пурата в ъгъла на устата си, стисна устни и подръпна. Мнителността му бе така явна, както и тайното му присъствие тук. — Ще ми обясниш ли подробностите?

Маги се обърна да прибере нещата си.

— И двамата знаем, че това е напълно излишно.

— Защо да е излишно?

— Ти взе своето решение в мига, в който разбра за полицейското ми досие — засмя се примирено тя. — Що се отнася до теб, моето минало не само ми отнема възможността да получа и най-незначителната работа при теб, но и ме поставя в положение да не повярваш на нищо, което ти казвам. — Тя облече якето с бързи отсечени движения. — Да, първият собственик на жребеца бях аз, сега той е твой! — Тя грабна останалите си неща и се обърна с почервеняло от гняв лице към него. — Край на историята!

— Ако наистина мислех, че това е така, щях да оставя нещата там, където са сега — отвърна раздразнено той, извади пурата от устата си и я смачка ядосано върху пода.

Нервното й напрежение се засили, когато видя как той продължава да тъпче ядосано пурата с тока на ботуша си. Явно бе решил да се заяжда.

— Какво искаш от мен, Кинкейд? — обърна се тя с горчивина към него. — А може би трябва да те попитам, какво смяташ, че съм намислила да правя? — Подвоуми се. Той явно нямаше намерение да й отговаря, затова продължи разпалено: — Поемането на каквато и да е работа в ранчо поставя в рисковано положение условното ми пускане на свобода, тъй като при всяка кражба на добитък, полицията ще разпита първо мен. Наистина ли ме смяташ за толкова глупава, че да наруша закона, когато това нарушение би означавало да прекарам още пет години зад решетките? — Гласът й трепереше от вълнение.

Суровото изражение на Етън малко се посмекчи, но острият му поглед продължаваше да я пронизва.

— Ако ти… Ако загубиш всичко това — махна тя с ръка, като искаше да покаже ранчото, — каква друга работа ще бъдеш в състояние да вършиш?

Обзе я чувство на безсилие, когато той отново замълча и остана ледено невъзмутим.

— Аз не представлявам никаква заплаха за теб, Кинкейд — каза тя с дрезгав глас. Смутена, че се показа толкова уязвима пред него, тя тръгна към вратата.

Неочаквано Етън я хвана за ръката и я спря. Тя се опита да се освободи, но той я стисна по-силно. Маги се извърна ядосано към него.

— Какво още има?

Етън обходи с поглед вдигнатото й нагоре лице, явно впечатлен от волята й. Тя наистина представляваше заплаха за него, но не по онзи начин, по който си мислеше. Очите й мятаха сини мълнии, страните й пламтяха от гняв, но упоритостта, с която бе стиснала устни, осуети мъжките му намерения и го накара да извърне глава. Всичко у тази жена го предизвикваше. Всички властващи дълбоко в душата му сили и цялата му необуздана природа, го зовяха да приеме предизвикателството.

Маги почувства настъпилата у него промяна. Той неочаквано я притегли към себе си и тя изпусна якето и шапката си. Неправдоподобността на онова, което ставаше, я накара за миг да забави реакцията си. Точно в този миг устните му се сляха с нейните.

Желанието я прониза като светкавица. Етън повдигна ръка и пръстите му се вплетоха в косите й. И ръцете на Маги се плъзнаха по гърдите му и обвиха врата му. Той изстена леко и това предизвика такава страстна вълна у нея, че краката й се подкосиха.

Не издържаше повече, когато Етън откъсна устни от нейните, но продължи да я притиска силно. Каквото и да бе имал предвид, когато я целуна, и двамата изпитаха необуздани желания. След като разумът им отново надделя, Маги си помисли, че току-що случилото се представлява нова черна точка за нея в очите на Етън.

Етън дойде бавно на себе си и Маги нарочно смръщи вежди, за да се покаже възмутена. Щеше веднага да се отдръпне от него, ако не продължаваше да я държи здраво през кръста.

Тя вдигна изпълнен с гордост поглед и срещна развълнуваните му черни очи. Той огледа поруменялото й лице, сведе пламнали очи надолу по тялото й, след което отново се върна на устните й, които току-що бе целувал. Напрежението й още повече нарасна. Когато накрая погледите им отново се срещнаха, у тях нещо се възпламени, но той бързо се отърси от обзелото го чувство и свали ръце от кръста й.

Незначителното разстояние, което ги разделяше се изпълни със заредено сякаш от електричество мълчание, което никой от двамата не посмя да наруши. Приличаха на двама боксьори, които си почиват след първия рунд и се опитват да преценят нанесените на противника поражения. Каменното изражение на Етън не издаваше нищо. Маги се молеше и нейното лице да изглежда също толкова непроницаемо. Усети прилив на нови плътски желания и изпита нужда да избяга.

Тя посегна към дрехите, които бе изпуснала на пода, вдигна ги и се запъти към вратата. Без да забави крачка, тя преметна шала около врата си, нахлупи шапката и облече анорака. Ръцете й трепереха, докато отваряше вратата. Вече беше навън.

Етън не я последва. Прибра се много по-късно в къщата.