Сюзън Фокс
Обвинението (6)

Шеста глава

Необичайна тишина разбуди Маги малко преди четири часа сутринта. Най-сетне вятърът беше утихнал и бурята бе преминала. Етън искаше тя да си замине колкото се може по-скоро, затова Маги се облече веднага, прибра нещата си, после оправи леглото и отстрани внимателно всички следи от престоя си тук.

Взе багажа, излезе тихо в коридора и безшумно го изнесе на верандата. Не й се искаше да се среща с Етън, особено след случилото се между тях предната вечер. Тя не само му бе позволила да я целуне, но бе отговорила на целувката му. Беше истинска лудост, че очакваше нещо повече. Той вече си мислеше за нея като за лесно завоевание. Но това не я бе интересувало в мига, когато устните му докоснаха нейните по онзи вълнуващ начин…

Споменът за проявеното от нея лекомислие я потисна, когато влезе в кухнята. Бързо направи кафе, взе една чаша от шкафа и си наля малко, като го охлади с вода от чешмата, за да може да го изпие веднага. Продължаваше да я мъчи безпокойство. Изпитваше нужда да се заеме с нещо, за да се отърси от това чувство. Единственото, което измисли, бе да изчисти натрупалия сняг.

Откъм спалните на къщата се чу шум. Ако не искаше да я заварят в кухнята, трябваше веднага да излезе.

Остави чашата на масата и излезе на верандата да си обуе ботушите. За миг нахлузи анорака и ръкавиците, грабна лопатата и пристъпи навън.

С бързи и енергични движения, за да се стопли, тя почисти стъпалата, а после и снега пред къщата.

Въпреки всичко, тревожните мисли не я напускаха. Истината бе, че не разполага с достатъчно пари и няма къде да отиде. Опита се да мисли за нещо друго, но от гърдите й се изтръгна въздишка, щом мислите й се върнаха към Етън и среднощната им среща в конюшнята. Беше уверена, че той ще я отпрати от ранчото веднага щом пуснеха снегорина да почисти пътя. Колкото по-скоро се махнеше оттук, толкова по-добре. Измъчващото я безпокойство бавно се превърна в ужас, който стегна гърлото й.

Малко по-късно Маги преглъщаше последния залък от омлета, който Алва й направи за закуска. Единствено мисълта, че трябва добре да се подкрепи за предстоящия несигурен ден я принуди да поеме малко храна в свития си от нервно напрежение стомах.

Етън й подхвърли само две-три думи, на които тя дори не отговори. Смути се още повече, когато разбра, че Алва е забелязала потиснатостта й. Щом той влезе, приятният разговор, който водеха, докато приготвяха закуската, секна. Маги си наля още кафе и Алва излезе от кухнята. Етън се облегна назад и подпря лакът на съседния стол. Въпреки небрежната поза, с която седеше, Маги чувстваше, че черните му очи внимателно я наблюдават.

— С колко пари разполагаш?

Въпросът му я стресна.

— Какво? — запита тя.

— Запитах те с колко пари разполагаш? — суровото му изражение не й подсказваше нищо.

Тя се вцепени от срам и възмущение. Нямаше право да й задава подобен въпрос, а още по-малко да очаква отговор. Освен това бе последният човек, на когото щеше да съобщи, че багажът и петдесетте долара бяха всичко, което притежаваше на този свят.

— Защо? Да не смяташ, че не съм отработила закуската и нощувките си? — запита дръзко тя, преди да й мине друга горчива мисъл. — Или на някого са изчезнали парите?

Изражението на Етън стана още по-сурово. Той вдигна лакът от стола и се облегна на масата.

— С тази твоя гордост няма да намериш нито подслон над главата си, нито ще напълниш стомаха си.

На Маги направо й секна дъхът от дързостта му.

— Кой ти е дал право да се месиш в живота ми, Кинкейд?

Безмилостното изражение върху лицето на Етън остана непроменено.

— Колко дават в днешно време на излизане от затвора? — устните й се присвиха от възмущение, но той продължи, преди да е успяла да му отговори: — До неотдавна даваха по петдесет долара и по един чифт чисто бельо.

Тя така енергично скочи, че едва не бутна стола си на земята.

— По дяволите, Кинкейд!

Но забелязала, че при ставането си е разляла от кафето, Маги грабна едва салфетка и го попи, после отиде до мивката. Етън не сваляше поглед от нея и това още повече я вбесяваше.

— Кога тръгваме? — Тя чу как столът му изскърца и помисли, че се е изправил на крака.

— Първо трябва да свършим една работа.

Все още разстроена, тя се обърна и го погледна.

— И колко смяташ, че ти дължа?

Етън се навъси, когато тя вдигна предизвикателно брадичка.

— Когато дойде тук, ти очакваше да те взема поне за две седмици на работа. Това означава надниците за две седмици. Не ти дадох работата, но мисля, че ти дължа парите за тези две седмици заради трудностите, които и двамата знаем, че имаш.

Предложението му я замая с неочакваността си. Значи такава била работата! Безпокойството, което изпитваше тази сутрин, се превърна в ярост.

— Дойдох тук да търся работа, Кинкейд, а не милостиня!

— Това не е милостиня — каза той и поклати глава. — Това е възнаграждение за обещания ти двуседмичен изпитателен период.

Устните й презрително се свиха.

— По-скоро заплащане за успокоение на гузна съвест. — Достави й удоволствие, като видя раздразнението, което пламна в тъмните му очи. После додаде: — Съвест, която се събуди с три дни закъснение.

Суровото лице на Етън пламна.

— Или вземи парите, или открито се откажи от тях, Маги! Никой честен стопанин от цялата околност няма да вземе на работа крадец на добитък, току-що пуснат от затвора — процеди той. — Петдесетте долара няма да ти стигнат дори да си платиш билета за автобуса, нито ще ти дадат възможност да прекараш повече от една-две вечери в някой евтин хотел. Ако пък решиш и да се храниш, ще се стопят още по-бързо.

Маги успя да потисне полазилите по гърба й тръпки при тези прями думи, които подсилиха още повече страховете й.

— Както вече ти казах — продължи Етън, — гордостта няма да ти даде онова, което ще ти дадат зелените банкноти.

— Задръж си парите, които искаш да ми дадеш, Кинкейд! След като не можа да се решиш да ми дадеш работа за две седмици, аз не мога да взема надниците за тях.

— Твоя работа — отвърна Кинкейд и стисна зъби.

Обърна се и тръгна към верандата. Маги го последва. Мълчаливо обуха ботушите си и си облякоха връхните дрехи. Тя посегна към багажа си, когато Етън й подхвърли анорака.

Тя го пое инстинктивно, но веднага му го хвърли обратно.

— Тази дреха не е моя! — Обиждаше я, че се опитва да й я даде.

— Твоя е, докато си тук — отвърна сърдито той. — А мизерното ти яке съвсем няма да те стопли, докато отидем да нахраним животните.

Смущението на Маги бе толкова явно, че той добави:

— Ще обикаляме до късно тази сутрин. Трябва да нахраним всички животни и да се погрижим за малките телета. — Той отново й подхвърли анорака и тя вече го взе. — Ако искаш да останеш в къщата, закачи го на някоя кука.

Маги не можа да осъзнае напълно думите му. Искаше да приключи с всичко. Но ако се налагаше да забави заминаването си, тогава би било твърде глупаво да остане и да се размотава из къщата. Обзета от безсилие и объркване, тя изруга тихо и облече анорака.

Смяташе, че първата грижа на Етън бе да я изхвърли от ранчото, но той очевидно бе променил своето решение. Естествено, че грижата за добитъка оставаше на първо място, след подобна снежна виелица.

Тя го настигна, едва когато стигнаха до покрития с ламаринен покрив хамбар, издигащ се накрая на останалите сгради в ранчото. Пред него боботеха дизеловите двигатели на два огромни трактора, теглещи фургони с натоварени на тях бали сено. При приближаването на Маги, първият от двата потегли с грохот към широко отворената порта и тя разбра, че излиза на полето.

Маги се огледа за Етън и в същия момент забеляза, че вратата на втория трактор се отваря. Сред грохота на мотора, тя едва долови гласа на Етън, който я викаше. Отиде до трактора и той й даде знак да се качи в кабината.

Етън не каза нищо, когато тя влезе и затвори вратата. Опита се да прикрие ужаса, който я завладя в тясното пространство. Тя се оказа притисната между седалката на Етън и стената на трактора. При всяко подскачане на машината, след като потеглеха, рамото на Етън щеше да докосва нейното. Сериозно разтревожена, Маги стоеше онемяла.

Етън я погледна и в тъмните му очи за първи път се появи насмешлива искрица. Маги подскочи, когато той я потупа с облечената си в ръкавица ръка по бедрото.

— Успокой се — каза той и отново се обърна напред.

Огромната машина избоботи, разтресе се и потегли.

Маги се помъчи да дойде на себе си. Не й харесваше, че Етън оказва такова силно въздействие върху нея. Не й харесваше и това, че самата тя го показва. Един от най-жестоките уроци, които научи в затвора, бе, да не излага на показ мислите и чувствата си, за да не се покаже уязвима. Тревожеше я фактът, че това вече не й се удава.

— Имаш ли нещо против да задоволиш любопитството ми по някои въпроси?

Думите на Етън я накараха да се отърси от завладелите я мисли. Тя не отговори веднага, но той продължи да гледа.

— Зависи какво искаш да разбереш — отвърна внимателно тя.

— Намекна, че умееш да работиш само в стопанство. Така ли?

— Точно така. — Ако смяташе, че ще му разкаже доброволно и други неща, без да я пита, много щеше да чака.

Сякаш доловил мислите й, той продължи:

— Твоите родители в ранчо ли работеха? — Погледна я настоятелно, докато тя не кимна леко и той отново се обърна напред. — И сега ли работят там? — Етън гледаше право напред пред трактора, докато тя тихо изричаше „не“. — Живи ли са? — След краткия й отрицателен отговор, Етън отново я погледна. — Кога починаха, преди или след неприятностите ти със закона?

Напрежението й нарастваше след всеки негов въпрос.

— Може би трябваше да ти дам право само на три въпроса, Кинкейд. Разприказвал си се като стара мома.

— А ти си стиснала зъби и трябва да ти вадя думите с ченгел.

Разстроеният му глас я изненада. Маги се замисли за миг, после реши, че няма причина да не задоволи отчасти любопитството му. Нямаше как да се възползва от нейното минало, дори и да имаше подобни намерения. Все едно, нямаше да се задържи тук задълго.

— Майка ми почина, докато бях много малка. Баща ми ме възпита така, че един ден аз да мога да поема ранчото. След като почина преди пет години, аз наистина го поех. — Тя въздъхна. — После дойдоха данъците, разноските по делото, таксите и всичко отиде по дяволите. Вече не можех да събера достатъчно средства, за да си върна ранчото обратно. Това стига ли ти, или те интересува още нещо?

Етън мълчеше и се взираше напред в покритата със сняг земя.

Когато стигнаха до района на едно от стадата, Етън спря трактора недалеч от една крава. До ушите им достигна мученето на гладните животни.

Маги скочи от трактора, отиде до закаченото за него ремарке с балите сено и се покачи отгоре. После извади джобния си нож, разряза въжетата на няколко бали и започна да разпръсва сеното по земята. И Етън стори същото. Добитъкът започна да се стича към храната. Разпръснаха около двадесет бали сено, когато Етън реши, че е достатъчно.

Маги слезе с удоволствие от ремаркето и отново се качи в трактора. В сравнително топлата кабина се почувства много добре. Този път не се сви в ъгъла, усетила близостта на Етън. Той измъкна термос, отви капачката и наля по чаша силно кафе. Маги я пое с благодарност и отпи.

И двамата мълчаха.

Етън отново запали двигателя на трактора.

Слънцето изгря и огромното ранчо на Кинкейд потъна в бледа светлина.

Три часа по-късно те изпразниха фургона и се върнаха в хамбара да натоварят нови бали сено.

И двамата се заловиха отново за работа. Етън постоянно я наблюдаваше. Маги се справяше по-добре от някои мъже, които бе наемал на работа. Неочаквано му хрумна, че тя би заслужила уважението на всеки, за когото би работила. Ако не беше това полицейско досие… Тази мисъл го разтърси за миг, докато я гледаше как работи. През него като светкавица премина вълна на недоверие. Тези ясни сини очи, розови страни и забележително смело лице, не отговаряха на представата му за една бивша затворничка. А и тази нейна уязвимост… Според нея, попадането в затвора й бе отнело всичко на този свят.

„Ако изгубиш всичко това, каква друга работа би могъл да вършиш?“, бе го запитала тя снощи. Той долови болката и отчаянието й, но не им отдаде чак такова голямо значение. Вместо това се поддаде на изкушението да си мисли за нея единствено като за хубава жена. За момент почувства отново сладостта на нейните устни, представи си как ръцете й обгръщат врата му и как тя отвръща на целувката му, завладяна от същите чувства.

Така се бяха разгорещили, че Господ знае какво щеше да стане, ако се бе поддал докрай на мъжкия си импулс.

Добре, че след няколко часа щеше вече да е напуснала къщата, каза си мрачно той. Все пак не искаше да си признае, че Маги заслужава тези две пробни работни седмици, които очакваше. Не му бе приятно, че тя работи толкова усърдно на пронизващия студ, като знаеше, че няма да я наеме. Решимостта му да се освободи от нея застрашително отслабваше. Полицейското й досие вече не му се струваше достатъчно основание. Не разбра кога е спрял да работи и е впил очи в нея.

Натовариха ремаркето за рекордно кратко време. Когато Маги слезе внимателно от него усети, че нещо става с него. Етън бе застанал уж небрежно, но изражението му я предупреждаваше да стои на разстояние. Естествено, че ще се държи така, напомни си тя. Независимо че тази сутрин двамата поработиха добре, той все още смяташе да се освободи от нея. Ето защо остана учудена, когато, вместо да й съобщи направо, че е време да си събира багажа, той тръгна към трактора и се качи в него. Маги го последва и когато се настани, той запали двигателя. По целия път до мястото, където се намираха хранилките на животните, размениха само по няколко думи.

Маги не се и опитваше да открие нещо обнадеждаващо за себе си в начина, по който работеха. Ужасно беше студено, а прегладнелият добитък трябваше да бъде нахранен. Друга причина за нейното временно задържане нямаше.

 

 

— Какво искаш да кажеш, че няма кой да ме откара до града?

Маги застана на пътя на Етън и му попречи да влезе в плевнята. В два часа следобед тя се чувстваше много уморена, а той явно не намираше време да я откара до Ред Хорс. Обезпокоена, че закъснява и ядосана, че Етън продължава да се бави, тя го изгледа сърдито. Той беше в лошо настроение, а и нейното не бе по-добро.

— Точно това, което казах — измърмори той и се помъчи да мине край нея, но тя го сграбчи за ръката.

— Трябва да тръгна, преди да се е стъмнило. — Почувства силната му мускулеста ръка под ръкава на палтото и го пусна. — Защо усложняваш положението?

Дори сянката на широката периферия на шапката не успя да скрие силния блясък в очите му. Маги изведнъж почувства, че вече няма сили да му се противопоставя. Явно бе решил да я измъчва. Трябваше да се досети, че ще иска да му помогне тази сутрин, но не допускаше, че Етън ще протака нещата, само и само да й създава нови неприятности. Вече знаеше, че разполага с много малко пари.

Маги мина край него и се упъти към къщата. Реши, че ако се наложи, ще спре някой по пътя. Знаеше опасностите, които крие спирането на непознати хора по пътя, но бе твърде ядосана, за да обръща повече внимание на това.

— Маги!

Тя продължи да върви напред.

— Маги!

Този път извика с все сила. Стори й се, че името й проехтя из цялата околност, но се престори, че не е чула нищо. Тя отвори вратата на верандата и понечи да си вземе нещата. Само че ги нямаше, Маги замръзна на място. Ръката й увисна във въздуха. Хвърли бърз поглед наоколо, но от багажа й нямаше и следа. Тя се изправи, затвори вратата след себе си и чу приближаващите се стъпки на Етън.

— Алва — извика Маги, после съблече връхната си дреха и свали ботушите.

Алва излезе бързо от всекидневната.

— Какво има, Маги?

— Къде са нещата ми?

— Шефът нареди да ги върна обратно в стаята ти — отвърна по-възрастната жена и смръщи вежди.

Маги изтича към спалнята. Етън влезе след нея на верандата, но тя бе решила да вземе нещата си и да си тръгне, независимо от сцената, която щеше да направи той пред своята икономка.

Маги влезе в гостната и пристъпи към леглото да си вземе нещата, когато се появи Етън.

— Огън и плам си в работата, Маги Дийтън!

Суровата линия на устните му сякаш никога нямаше да се разчупи в усмивка. Той блъсна вратата. Макар и да не я затръшна с всичка сила, едва сдържаната му ярост я изплаши и Маги несъзнателно отстъпи няколко крачки назад.

Етън не си бе направил труда да си свали ботушите. От тях започнаха да се образуват локвички по пода, но той изобщо не обърна внимание и пристъпи към нея. За първи път го виждаше така вбесен от яд. Точно в този момент Маги почувства, че борбата не е толкова между нея и Етън, колкото между Етън и самия него. Въпреки това не бе съвсем сигурна дали е в състояние да разбере истинските мотиви на този човек. Особено в настоящия момент.

— Огън и плам съм в работата ли? — повтори тя, като знаеше, че ако не приеме направо неговото предизвикателство, той ще я постави в още по-трудно положение. — Щом е така, защо тогава…

Той я хвана за ръката, притегли я към себе си и я погледна право в очите. Умората бе задълбочила бръчките по лицето му.

— Имаш тази проклета двуседмична пробна работа! Приемаш ли? — запита той с нисък глас и топлият му дъх облъхна удивеното й лице.

Тя мълчеше и се опитваше да схване онова, което й бе казал. Независимо че бе направо бесен от гняв, той й даваше тези две седмици. За миг се замисли какво да му отговори.

— Защо? — Тази единствена дума й даде възможност да дойде на себе си.

Етън погледна надолу към нея, после се обърна към вратата и посегна към дръжката. Тя повтори въпроса си.

Погледът, който й хвърли през рамо, бе по-мек. Сякаш част от лошото му настроение се бе изпарило, макар и да продължаваше да се прави на сърдит.

— Приемаш ли работата или не?

— Приемам я — кимна тя.

— Тогава не ме карай да съжалявам, Маги, защото имам лоши предчувствия.

Преди да е успяла да осъзнае думите му, той вече си беше тръгнал.