Пламен Четелязов
Имаго (8)

8.
Оставяш емоциите, повръщаш ги върху листовете

Пламен стои на бара в „Строежа“. Пред него има тетрадка, около която са разхвърляни празни чашки за текила и бутилки с бира. Момчето натиска с химикала си толкова много, че хартията на места е продупчена. В „Строежа“ е тъмно, той едва вижда какво пише. На бара е шумно — почти не чува мислите си. „Идеално за писане, оставяш емоциите, повръщаш ги върху листовете.“ Пламен пише за конкурс на едно софийско списание. Темата е есе под слогана „Имате ли огънче?“. Мечтае текстовете му да се харесат, мечтае да взема пари от това, което обича да върши, тайничко се надява, че има достатъчно талант.

(ръкопис)

Значи трябва ви разказ — ето ме — аз съм човекът! Някъде из хаоса от букви произлезли от творческите ми напъни в поредния опит да задоволя скапаната си суета трябва да чуем „Имате ли огънче?“.

Е как каква суета? Същата онази, която заставя всеки един от редакцията ви да кибичи с часове в кенефа, приведен над собствената си тъкмо излязла статия, чийто препрочитане го облива с егоистичен екстаз. Вярвам сещате се. О, но както и да е, да не издребняваме, а и имаме знаков лимит, нали така… Ето го моят разказ. Виждам как се задава разбутвайки алкохолното замайване, което успокояващо се бе разляло из съзнанието ми. За миг се засуети около мечтите ми, които се визуализират в мозъчния интерфейс като малки балончета от веро. Но това няма да е възвишен разказ, от тези, които пишех преди и захранвах с идеалите си. Това ще един съвсем пошъл разказ. Той е от онези текстове, които подминават подобни пориви с арогантната насмешка на художествен директор от БНТ подминаващ студенти по журналистика. И така моят разказ започва в един пловдивски бар потопен в цигарен дим оцветяван от успокояващата неонова светлина. Защо ли? Защото съм от Пловдив — затова! Да добавим и една студена бира. Защо да не сложим бутилка уиски ли? Ами защото разказът ми е евтин и не може да си позволи подобен реквизит. Виждате ли — дори въображението ми не е достатъчно богато, за да си поръча един Jack — мамка му! Но виж четири текили биха били идеална компания на обречената бира. Даа. Така е много по-добре. Обстановка, която ми е до болка позната. До онази мазохистичната болка, която преоткривам всяка вечер, за да отричам по цяла сутрин, а понякога и един два дни след това. Зависи колко текили ще сприателя с въпросната бира, която сам знаеш произхожда от голямо семейство съжителстващо в някой примамлив фризер до бара. А днес съм настроен прекалено приятелски струва ми се. Хм от одеве пиша само за алкохол, а не съм стигнал до никъде с разказа си. Това е така, защото сядам да пия с идеята да си изясня на къде съм тръгнал, а после просто не мога да се изправя. Добре — имаме бар, цигарен дим, неонова светлина, приемливо количество банкноти, подстрекаващи отегчения барман да снове до биреното семейство в ъгъла и обратно с бутилка текила в ръка. Какво да пуснем? Не-няма да е чалга, мамка му! Кой даде това тъпо предложение? Ако ми се слушаше саундтрака на някоя евтина софт порно продукция щях да си кибича с двулитровката пред компютъра и нямаше да докарам този разказ до никъде. Ама какъв избор имам… Нали сме в Пловдив. Мамка му, тук всичко е чалга… Е в „Петното“ и „Конюшните“ се чува прилична жива музика, но тя е така близо до мечтите ми. А аз обещах да не намесвам идеалите в това шизофренично излияние на все още неприемливо трезвия ми мозък. Ех това вече звучи като реклама на двете ми любими пловдивски дупки — значи няма да ме публикувате. Винаги прецаквам всичко! Сестра ми каза, че може да е някакъв вид карма, и го каза със съчувствие. Щом така или иначе вече съм сгафил, продължавам по-свободно нататък. Оставям на jukebox-а във въображението си да се развихри с playlist-а. Наблюдавам със задоволство как зарежда „Butterfly caught“ на Massive Attack, „Ascetic“ на Cigaretta, „Woozy“ на Faithless и стига толкова. Word Count 3000 и кусур… Ако времето в пространството е съотносимо с думите в текста имам едва няколко минути за един съвсем кратък разказ и една две песни. Но първо пускам „Stop“ на Остава, а другите да се редят на опашката и ако стигнем до тях. Утопичната меланхолия на мелодията се разлива из мозъка ми с приятен хлад гасящ текилата и бирата, които горят в хранопровода и стомаха ми. Може би вече си мислихте, че съм някакъв веселяк нали? Ами не съм. Аз съм самотен, незначителен и тотално безнадежден депресант, осъзнал съм го и за това си трая на бара.

Точно тогава се появява ТЯ. Всички я гледат в захлас. Краката и странно напомнят за пергелите, които помня от училище, но може би Фройд би бил по изчерпателен за една такава аналогия. Късата и пола и нелепото боди имат за задача да подчертават, а не да прикриват половите и преимущества, които другите момчета наоколо вече зяпат с малоумен изцъклен поглед. Черната и права коса контрастира с бледото лице създавайки онази ефектна вампирска визия, на която никак не и върви поръчка на чесново хлебче, примерно. Очите и са сини, като на онези хъските, които понякога ме гонят на сън само за да разбера, след като съм бягал цяла вечер, че просто искат да си поиграем. И съвсем случайно гледат в мен. Тя се приближава небрежно поставяйки смърдящата цигара между изящните си устни. Бармана вече не е толкова отегчен както преди, а следи със странен унес и зле прикрита завист как момичето застава до щъркела ми. — Имате ли огънче? Пита тя привеждайки деколтето си към мен и уж случайно поставя ръката си върху коляното ми. — Нямам и не пуша! Ако толкова ти трябваше да си беше взела едно кибритче от денонощното до входа! Тъпа патка, не виждаш ли, че си слушах музика, че това си е моя разказ и единственото, наоколо което си заслужава внимание са текилите и бирата пред мен. „Скапана пача“ е последното, което си помислям, преди бармана бърз като змия да поднесе вече горящата запалка към потресената лигла разливайки най скъпото ми — алкохолът, в който така се бях вглъбил. Понякога жените наистина развалят всичко!