Пламен Четелязов
Имаго (7)

7.
Сексуална анорексия

Милена върви към „Строежа“. Тя е сама. Не се обади на никой. Има нужда да остане встрани от познатите си за малко. Трябва да сложи мислите в ред. Знае колко ще й е трудно. Само момиче, пъплещо по мрачните улици на Студентски град. Само момиче, пиещо алкохол на бара. Пет минути ще са достатъчни на комплексарите, за да я налазят целеустремено.

Едно от многото първични явления в съвременна България е колкото грозното и просташко, толкова и поголовно зяпане на женски задници. Клишето за пословичната красота на българката безспорно е факт. Това обаче не е оправдание за онази малоумна, животинска отнесеност, която се чете в облещените очи на псевдомачовците, проследяващи жадно гъза на отдалечаващата се към бара сервитьорка или циците на приближаващата към ксерокса секретарка. В такива моменти първичният сексуален нагон сграбчва рецепторите посредством съзнанието, налагайки на емоциите да упражнят своя контрол върху въображението и така, макар и само за няколко секунди момчетата получава порция илюзорен полъх за секс. Глупаво естествено — обикновено става въпрос за нечии двадесетгодишни задни части. И все пак — гениално от страна на емоциите и въображението у човешкото същество. По този начин съзнанието си създава илюзорни хапки, притъпяващи сексуалния глад, постна салата, която засища алчните мъжки комплекси.

В тази псевдокапиталистическа ориенталска действителност българското момче представлява организъм, поставен на изтощителна сексуална диета. Сексуалната анорексия е докарала нивото на „инвиво“ комплексите до изнемогващи стойности, които карат българина да зяпа женските задници, залутан в неосъзнатите си мечти да бъде тоалетно седяло, па макар и понякога опръскано с фекалии и урина.

Разбира се част от вината за това носят и българките, много, от които освен с уникална красота се отличават и с пословичен шаврантийски нрав, изцяло отдаден на материални въжделения, продиктувани от културата на криворазбраната цивилизация.

Проблемът обаче идва най-вече от факта, че българите са бедни, невъзпитани и първични селяндури, еволюиращи в мъже само посредством няколко чаши ракия, дънеща чалга и животинска грубост. А за това друго оправдание освен къс интелект или пенис не може да има.

Милена вярва, че е дошъл нов период в живота й. Чувства се силна. Взе си едно патронче водка и го изпи сама в стаята. Сега с леко олюляване върви към строежа, обидена на цялото мъжко съсловие. Усеща прилив на енергия и решителност. Изпъчена е гордо. Палтото й не е закопчано, но не усеща брулещия вятър. Дори се наслаждава на поривите, които си играят с дългата коса. Завихрят кичурите й, хвърлят ги на талази върху лицето й. „Мъжете са идиоти. Абсолютно безчувствени говеда! Мислят само за себе си, държат се отвратително, тъпи егоисти!“ Едно от гаджетата на Милена веднъж се оплакваше, разказваше как в някаква дискотека едни лелки започнали да му се натискат на дансинга. Черпили го с вино, търкали се в тялото му, а били отвратителни. Приятелят й беше възмутен.

На Милена й се иска поне за ден ролите да се разменят. Представи си силния пол, подложен на непрестанен тормоз, характерен за ежедневието на всяко хубаво момиче. Мисълта я кара да се усмихне. Тъкмо минава покрай „J&B“. Входната врата се отваря с трясък. Охраната изхвърля пет-шест момчета навън. Те се разделят на две групички и започват да се пердашат с ярост. Някакво момиче подскача наляво надясно. „Надута патка — позьорничи и се преструва, дори когато никой не й обръща внимание.“ Момчетата се бият наистина яко. По повечето лица се стича кръв, оставяща черни дири по белотата на нощния сняг. Въргалят се в кишата — мърляви, дрипави, толкова глупави.

Милена спира за минута, а после продължава към „Строежа“. „Защо комплексарите винаги се правят на мъже? Винаги са «голямата работа». Един дол дренки са всичките. Първични животни. Не разбират от нищо. Същества със закърнели емоции.“ Виковете на биещите се заглъхват зад нея. Мъглата скрива гледката. „Едно момиче трябва да мисли за килограмите си, трябва да мисли за дрехите си, трябва да се гримира и да търпи всякакви козметични изтезания и всичко това, за да може разни мухльовци, плюскащи като свине, да го харесват. Това е абсурдно!“ Милена си обеща да изяде цял шоколад при първа възможност. Е, разбира се имаше и свестни момчета. Например Аспарух. Познаваха се отдавна. Симпатяга е, ценен тип. С него се говори за всичко. Забавен е. Емоционален. Но после развали всичко и взе, че се влюби. Не, че му имаше нещо, момчето си беше наред. Милена го познаваше отдавна и твърде добре. Той не е загадка за нея. Той е приятел, тя не го възприема така… Забавен е, умен, добър, но я няма тръпката. Опита се да му го обясни. Аспарух започна да дрънка някакви клишета, как между момче и момиче не може да има истинско приятелство, защото накрая единият ще поиска то да еволюира в любов. Може и да беше прав, но този нос, тези уши. Косата му, която стоеше толкова смешно без пяна. Хаотичните му гърчове в дискотеките, без финес, грозни и смешни. Милена искаше за себе си някой бунтар. Някой, който да провокира лелеяната тръпка. Някое добро-лошо момче. Някой романтичен, различен от обществото. Нека да го открие, да излекува болката му, да бъде единствено неин. Някой, който всеки път ще й предлага нещо ново и различно. Някой красив…

Не че Аспарух не е романтичен. И е креативен. Милена обаче вярва в любовта от пръв поглед. А с Аспарух се знае от толкова много време. Виждала го е в каква ли не светлина. Какво ново и различно ще й предложи той… Както и да е. И без това вече не поддържат връзка. Той не се обажда, сигурно не му и пука за нея. „А може никога да не му е пукало. Може просто да иска да бъде с някоя, просто да пробва. Такива са скапаните момчетата“. Но и тя рядко се сеща за него. Има си един куп други проблеми. Той даже не й пише на мейла. Милена би му отговорила, но да му изпрати нещо първа, след онзи злополучен разговор, когато и двамата се почувстваха така неловко… Това не е нейна работа. Това беше минало. А и всички мъже са ограничени идиоти: „Първият изявил се тъпак тази вечер ще си отнесе скандала, заклевам се!“

Милена стига до входа на „Строежа“. Вътре е пълно с народ. Тя отваря вратата и пристъпва напред. Дори не успява да се огледа, когато усеща нечия ръка върху джоба на дънките. Веднага се обръща, засича идиота и го наказва със силен и мълниеносен шамар. Без да се занимава повече продължава навътре…