Пламен Четелязов
Имаго (17)

17.
Кучешки живот

Велин Изов седи на стола по средата на стаята. Положил е глава върху масата. Мрачният поглед е вперен в отдавна изпразнена бутилка от водка.

Съквартирантът му е адаш. Той лежи на леглото. Пружините на кревата са прогнили и скъсани. Момчето е хлътнало. Единствено лицето и пръстите на изпружените крака стърчат навън. Мисли си за онзи момент в „Trainspotting“, когато Юън Макрегър се беше надрусал с нещо гадно и виждаше света, сякаш е затънал в дупка. Струва му се, че аналогията е прекрасна. Държи запалка. Нервно драска с камъчето, но газта отдавна е свършила и огненото езиче не пламва.

В тази стая живеят две момчета. Понеже са адаши, на единия му викат просто Изов, както е фамилията му. Помещението е твърде колоритно дори за студентски град. Наместо стандартния полюлей от тавана виси огромен стар лампион, от онези за билярдните маси. Надупчен от фасове, той обагря стаята в мек пурпур. Щом двете момчета сядат на масата, за да пият или играят карти, придърпват лампата ниско, за да може да задържа цигарения дим, като декоративно буреносно облаче. Стените са облепени с повяхнали тапети. Влагата и времето са откраднали цветовете и формата на шарките.

Преди няколко дни комшиите отгоре бяха забравили водата в банята пусната цяла нощ. По една от стените се бе образувал мазен водопад и цялата стая се наводни. Сега и балатума мирише на мухъл.

Понякога Изов се връща премръзнал и прави своеобразна сауна. В студентски град водата и токът влизат към цената на наема, която е твърда. Дори и да изнасяш ток за Турция никой няма да ти търси отговорност. Велин знае това. Отваря вратата на банята широко. Развива кранчето на топлата вода максимално. Сяда до масата в средата на стаята. Качва краката отгоре и запалва цигара, докато си налива водка. Скоро цялото помещение се пълни с влажни и задушни валма от призрачни изпарения. Миризмата на мухъл се засилва, но Изов не й обръща внимание.

Има огромни плакати на групи и филми. С времето и стичащата се по тях влага те бяха асимилирани от и слели се с тапетите. Мазилката от тавана се рони и пада свободно по мръсния под. А по земята има какво ли не — празни бутилки, капачки, остатъци от храна, хартийки и всякакви други боклуци, които се трупат от началото на годината. По секцията, затрупана със стари вестници, цигарени кутии, мръсни прибори и амбалаж за бира, има поне два сантиметра прах. На върха и е монтирана луминесцентна лампа. Щом я пуснат, светлината се разлива лениво, усеща, че няма да намери нищо, което да е запазило белия цвят, за да отрази цвета му. Вместо пердета, на прозорците е опънато огромно вехто руско знаме със сърп и чук. Казанчето в гнусната задушна баня, е развалено. От него постоянно шурти вода. Каналът на мивката е запушен. Водата се изтича трудно. По мивката има напластена мръсотия, върху която са полепнали косъмчета от бръснене.

Общежитието е патило твърде много от двете момчета. Всяка вечер, когато имат пари, те купуват твърд алкохол. След това се омазват колкото могат. Българинът има тъжно пиянство. Когато попрекали, то става опасно и деструктивно.

Веднъж в стаята имаше купон. Изов намери една бутилка кореселин. Лисна я върху перваза на прозореца и драсна клечката. Докато гледаше големите сини пламъци, той чувстваше как цялата депресия и меланхолия бавно изгаря заедно с тях. Наистина се ядоса, когато Велин нададе боен вик „Капитан планета е винаги с вас!“ и лисна един фес с вода, върху огъня. Толкова се ядоса, че го замери с нож и добре, че не уцели.

Няколко дни по-късно Изов се прибра от мач. Отборът му беше победил. Беше се почерпил с няколко литра бира. Запали два вестника и започна да маха с тях из цялата стая. Викаше, че това са факлите на победата. Разхвърчаха се огнени хартийки. Някои от тях паднаха на килима. Синтетичната материя пламна. Изов извади телефона си и започна да набира пожарната. Приятелите му, които бяха по-трезви от него, успяха да изтръгнат телефона от ръцете му и да изгасят огъня.

Друг път на гости на Изов бяха дошли няколко момчета от родния му град. Щяха да ходят на купон. Велин беше болен и много изморен, затова помоли Изов, когато се връщат да бъдат по-тихи, за да го оставят да се наспи. Към три и половина вратата на стаята се отвори с шут. Пияните момчета влязоха разбеснени. Пуснаха музика и отидоха под душа с дрехите и касетофона. Това, че не ги удари ток е живо доказателство, че бог пази пияните и лудите. Започнаха да се пръскат. Пълнеха кофи и легени и ги изливаха един върху друг. Наводниха целия коридор. Махнаха вратата на банята и се опитаха да я използват като сал. През това време Велин само стоеше на леглото си и таеше агресията в себе си. Когато видя как Изов хвана шапката му с намерение да я пълни с вода не издържа и се нахвърли върху него. Измъкна шапката от мокрите му ръце, сложи я на главата си и му извъртя един шамар, за да го накара да се опомни. Изов го погледна тъпо, грабна един нож и се опита да го забие в лицето му. Велин се дръпна и ножът прободе козирката.

Ежедневно промишлени количества бутилки от бира се изпразваха и чупеха в стените. Стъкълцата се забиваха по килима и с времето биваха затрупвани от прах и други късчета натрошена агресия. Велин и Изов обаче не се ограничават в деструктивните си акции само в своята стая. Сигурно над половината хубави кръчми в София ги търсят за бомби. Дори и да имат пари. Правят го просто за шоуто. Пият, правят сметки за по двадесет, тридесет лева, а после просто си тръгват. Веднъж откраднаха найлонова маса с три стола от една денонощна закусвалня. Видяха, че момчето, което работи вътре се беше забляло. Грабнаха ги и с разфокусирана пиянска походка забегнаха към стаята си.

Точно сега обаче, момчетата са останали без стотинка. Нямат настроение за бомби, а и енергия заради глада. Цигарите също са свършили. Положението предвещава експлозия от депресия и меланхолия.

— Изов гладен съм…

— И аз… Но нямам пари… И престани да си играеш с тази загубена запалка.

Велин свива рамене и захвърля запалката през отворения прозорец в мъгливата нощ. Бяха преровили цялата стая и изядоха всяка забравена коричка. Дори бъркаха в коша. Изов бе хвърлил там някакъв ръжен хляб преди няколко дни. Махнаха мухлясалите кори и изядоха останалото…

— Поне да имахме цигари. Щяха да заситят малко глада — Изов не отговоря. Той предпочита водка пред цигарите… Сега, както не е ял, ще се омота изключително бързо. Един от проблемите на навика да пиеш всяка вечер е, че се нуждаеш от все по-голямо количество алкохол, за да се почувстваш добре. Това нанесе тежък удар върху финансовото състояние на двете момчета.

Велин се хваща за главата. Усеща началото на страшен главобол и това го ядосва допълнително.

— И този шибан купон. Заболя ме глава. От глада и тази музика е абсурд да заспя. Представяш ли си? Сега хората там се разцепват, а ние мизерстваме тука.

На долния етаж действително има купон. Бумти яка музика. От време на време се чуват викове и смях.

Изов не отговаря на Велин. В главата му бавно започва да се оформя една от характерните му идеи.

— Велине аре да те водя на купон!

— Ей, така да се натресем ли?

— Ами да… Виж колко е часът… Долу започнаха толкова рано, че вече сигурно всички са мат. Отиваме и се налапваме на аванта, ако е останало нещо…

— Искаш просто ей така да идем и да хапнем ли?

— Не. Ще зулим каквото е останало за хапване и пийване и ще си го домъкнем тук…

Велин осмисля за миг. Усеща колко е гладен. Вижда му се логично и без да чака втора покана рипва от леглото с ентусиазъм.

Скоро двете момчета са на долния етаж. И двамата са по боксери, но Изов е наметнат с шлифер. Купонът вече замира. Още по стълбите срещат момче, проснато на студения под, което повръща усилено. Явно е ял някакви дробчета, защото цели парчета от тях се валят из локвичката, в която се е строполил. Целият е омазан и мирише ужасно.

— Ебати прасето майна! — изхили се иронично Изов.

— Да бе, виж как ги е лапал тия дробчета, изобщо не ги е дъвкал…

— Ето едно момче, което няма да може да го надърви днеска…

— Изов майна, ти си абсолютно същият като се напиеш… Само дето буйстваш. Пича поне си лежи кротко и си повръща. И не знам дали не може да го надърви, но ти като можеш, какво от това? Не че има кой да ти пусне…

— А ти, Велине си импотентен педераст.

— Тъпак!

— Ти си тъпак.

Момчетата продължават надолу към търсения етаж. Вратите на две стаи са махнати, а леглата изкарани. Има компютър с усилвател и колони. Сега звучи по-бавна музика. Осветлението е намалено. Крушките светят в приятно синьо. Отвън по коридора са насядали хора. Всичките са пияни, надрусани или прекалено изморени. Въртят масури и си разказват приказки. На крака са останали само няколко двойки, които не толкова танцуват, колкото се натискат, залитайки неритмично с музиката.

Изов влиза в едната стая все едно е абсолютният господар. Никой не му обръща каквото и да е внимание. Доближава се до масата. За негова огромна радост на нея има половин шпеков салам, бурканче лютеница и малко хляб. Момчето ги придърпва бързо в бездънните джобове на шлифера си. През това време Велин се мотае в другата стая. Усилено гледа за алкохол. Най-накрая вижда, че на земята се валя някакво шише от кола. Проверява дали в него има само разредител. Отпива и усеща степче примесено с водка в доволно количество. Грабва го и излиза навън. Там вече го чака Изов — ухилен до уши. Намигат си съучастнически и тръгват към стаята.

— Какво сви?

— Хляб, лютеница и малко салам — доволно, а ти?

— Водка. Жалко, че нямаше цигари.

— Не намери ли?

— Тц.

— Чакай малко…

Момчетата точно подминават оня, който повръща на стълбите. Изов се навежда над него. С гримаса на отвращение измъква от задния му джоб кутия цигари. Велин се усмихва. Всичко върви по план… Точно в този момент пияното момче се извръща и сграбчва Изов за шлифера.

— Койййййй си ти?

— Свой! — отговаря Изов машинално…

— Аззззз теб мноооооо те уважавам… Мноооо… От утре слаггам всишшшшко в редддддд вечеееееее. И ставам желесееен. Почвам да блъскааааам ф фитнессссссса и ша видишшшшшшш… А не като ся… Виж каква съм свиняяяяяяяя… Жалък… Нали, колко съм жалък си мислиш ти… Ти си жалък… Нишшшшшшто лошо, аз мнооооооо те уважавам, но всички сте жалкиииииииии… И аз съм жалък…

Изов опитва да се отскубне. Онзи не спира да бръщолеви. Като видя че момчето го държи здраво и няма намерение да го пуска, решава да вземе по-твърди мерки. Засилва един шут в ребрата му. Пияният се свива и го пуска. Двамата Велиновци побягват нагоре към стаята си, уплашени да не би виковете на пияния да привлекат внимание…

— Сссссссамо това ли мошшшшшете вие полицаите? — вика след тях момчето. — Ти си капитан уууушшшев и неговитеее подчинениииии. Бийте ме, куки тъпиииииии… Жалки сте! И аз съм жалък!

Това е последното нещо, което Велиновците чуват преди да затръшнат вратата.

— Ха ха, чу ли го тоя, помисли ни за куки. Сигурно халюцинира. Ебати, как се беше омотала тая свиня! — Изов се забавлява искрено.

Адашът му мълчи като пукал. Главоболът му се засилва. Сяда на пластмасовата маса, която бяха откраднали и вперва мрачен поглед в шишето с разредената водка. Изов сяда въодушевено до него, изважда откраднатата храна и започва да я яде.

— Добре се справихме, а? — казва той с пълна уста…

— Жалки сме, Изов. Тоя пияния хубаво ни го каза, майна. Да крадем храна, алкохол, и забележи, цигари майна. Докъде стигнахме ебати! И защо го ритна? Беше толкова гадно и жалко. Виж докъде стигнахме… Хубаво виж майна. Ние сме едни жалки утрепки, лекета…

— Стига си хленчил Велине, майна! Тая храна не им трябваше повече така или иначе. А ние сме гладни нали? Нищо чак кой знае какво не сме направили… А цигарите на тоя са съвсем малко. Голяма работа… И какво като го ритнах? Голяма работа, съвсем леко беше. Той толкова се е омотал, че сигурно и без тва целият е в синини дето се влачеше по пода. В тоя живот е така. Аз взех храна, която не трябваше на никого, за да ям. Какво толкова — просто си взех. Човек трябва да си взима. Човек трябва да е егоист и да използва всеки случай да се докопа до каквото може. Иначе живота ще се докопа до него и ще взема от него. Не се дръж все едно съм убил някой.

Велин си взима малко салам. Налива си чаша водка. Намазва си филия с лютеница и отива до отворения прозорец безмълвно.

— Ъ, голямата работа! Аз си ям и ми е много вкусно, майна! Ти ако не искаш недей да ядеш. Все едно съм убил някой ебати.

„Убил си Изов, убиваме себе си. Убиваме всичко онова, което си заслужава да живее. Навремето сигурно си бил дребен комплексар, на който всички са се присмивали. Сигурно не ти е стискало да направиш каквато и да е беля. Мислили са те за задръстен мухльо… И сега скачаш. Правиш се на мъж. Искаш хората да кажат, че си бунтар, че си откачен, че си луд! Самоунищожаваш се. И аз съм същият… Шибан живот… Кучешки живот…“ Това си мисли Велин докато гледа навън. Кишесто. Снегът е спрял. Мъглата се е върнала. Развиделява се. Момчето следи с поглед дребен помияр. Парцаливо кученце на три крака, което подскача под прозореца. Велин се изплюва ядно. Мастията се обръща нагоре и започва да маха с опашка. Велин му подсвирва и хвърля малко салам.