Пламен Четелязов
Имаго (11)

11.
Пропиляното време

Ана поглежда към малкото дървено заведение. Тук винаги има хора. Дори сега, толкова късно вечерта. Студено е. Момичето трепери. Загръща се по-плътно в изчистеното си fashion палто. Тя ненавижда този яростен студен вятър. Обича снега, но зимата й е интересна само до края на празниците. След това й дотяга. Малката дървена пицарийка остава назад като изолирано островче от светлина, която бавно се топи в лепкавата мъгла. Ана поглежда часовника си и ускорява крачка. Вече закъснява, а Любомир я чака. Любо е свестен — добър и точен. Нямат никакви проблеми в отношенията си — напротив. Всеки ден са заедно, разбират се, пасват си. Приятелите им се радват за тях. Ана не беше излизала с момче като него преди. Той е умен и забавен. Прави всичко възможно, за да разбере дали тя се нуждае от нещо, дали е добре. Любо е толкова внимателен, че понякога чак я изнервя. Така обаче е по-добре. По-добре от някой надъхан идиот, някое властно животно, което да я третира като вещ. „И все пак колко ни е трудно да си казваме, че се обичаме. Почти не се случва. Толкова рядко… И като си го кажем звучи едно странно и неестествено.“ Ана се мръщи. „Какво е любовта? Една болезнено лекомислена емоция, объркващ порив, който те изкарва из равновесие. Света, в който живея изисква сигурност, точност, яснота. Не искам да се измъчвам с въпроси без отговор. Не искам да бъда наранена отново! Любовта или е нещо, което се случва само на другите или въобще не съществува.“ Преди Ана търсеше любовта, но после се отказа от тази напразна гонитба. А Любо наистина е точен. Дава й сигурност. Хубав е, емоционален, интелигентен — всичко, което някога е искала. Ана обаче не може да разбере защо понякога, когато не са се виждали от много дълго време, изпитва желание да не го намери щом го потърси. И мрази да си говорят по телефона. Понякога мисълта за Любо й тежи едва ли не като бреме. „Не — нямам основание за това. Това трябва да е любов! Колко съм глупава, колко е несериозно да мисля за тези неща! Ето, че сега той ме чака. След малко ще бъдем заедно и всичко ще бъде наред. Всичко после, до края на вечерта ще бъде наред…“

Дълбоко в душата й нещо се опитваше да й каже, че това е грешно. Гласчето шепнеше на Ана, че рано или късно тя ще причини болка на себе си и на него. Онова, което бе чула в някакъв филм — че не можеш да търсиш любовта там, където я няма… Това не й даваше покой. Човъркаше я. Всъщност, заобиколният път, по който е поела обикновено е безкрайно по-дълъг и завършва пред сивите порти на пропиляното време и старостта. Но Ана няма време да мисли за това точно сега. Любо я чака и тя бърза към срещата им.