Сюзън Елизабет Филипс
Първата дама (4)

4.

Нийли беше станала невидима. Тя отметна глава назад и се разсмя, после увеличи радиото, за да се наслади на Били Джоуел и хора в песента му „Uptown Girl“^[1]. Перести облачета плуваха в небето, точно като при Джорджия О’Кийфи^[2], а стомахът й се свиваше от глад, въпреки бърканите яйца и тоста, с които се беше нагълтала на закуска в малко ресторантче недалеч от мотела, в който беше прекарала нощта. Мазните яйца, мазният тост и съмнителното кафе бяха най-блаженото й ядене от месеци. Всяка хапка се беше плъзгала с невероятна лекота по хранопровода й, освен това нито един от мъжете край нея, след като я бе погледнал веднъж, не я беше загледал и втори път. Чувстваше се толкова умна, така доволна, напълно щастлива от това, което правеше. Успяла бе да надхитри президента на Съединените американски щати. Тайните служби и баща си. Хайл за шефката на шефовете!

Тя се разсмя, възхитена от това, как беше овладяла положението — много отдавна не се беше чувствала по този начин. Затърси на седалката до себе си сникърсите, които си беше купила, но си спомни, че вече ги бе изяла. Заради този неизтощим глад отново я напуши смях. Цял живот си беше мечтала да се закръгли в тяло. Може би сега вече най-сетне щеше да се получи.

Погледна се в огледалото за обратно виждане. Макар да си беше махнала старческата перука, пак никой не я беше познал. Беше се преобразила в блажено щастлива най-обикновена жена.

По радиото пуснаха реклама. Тя завъртя копчето, за да намали звука, и затананика. Цяла сутрин си беше позволила да се размотава по магистралата с две платна западно от Ню Йорк, Пенсилвания — град, прочул се като първата столица и място, където е бил сътворен уставът на Конфедерацията^[3]. Беше се отбивала, когато си пожелаеше, в някои от малките градчета, разположени край магистралата. Веднъж беше се отклонила, за да се наслади на поле със соеви насаждения, макар че, докато стоеше облакътена на оградата му, не можа да се въздържи да не поразсъждава върху сложния въпрос с дотациите за фермерите. После беше спряла пред порутена фермерска къща с табела отвън, на която се четеше „Антики“, и цял един чудесен час прекара сред прахта на изоставените вещи. Поради тази причина не беше стигнала много далече. Но така или иначе нямаше определено място, където трябваше да отиде, а и беше направо чудесно, че можеше да се движи ей така, без цел.

Сигурно беше глупаво да изпитваш подобно щастие, когато президентът без съмнение е впрегнал цялата сила и мощ на правителството на Съединените щати, за да я открие, но тя продължаваше да се наслаждава на завладялото я чувство. Не беше наивна, за да си въобразява, че би могла завинаги да ги надхитри, но именно това превръщаше всяка минута без тях в още по-скъпоценна.

Рекламата приключи и запя Том Пети. Нийли отново се разсмя, после запя заедно с нето. Направо се беше влюбила в свободата си.

 

 

Мат беше най-големият глупак на света. Вместо да седи сега зад волана на мерцедеса и само радиото да му прави компания, той караше десетгодишно уинибаго на име Мабел на запад, по магистралата обратно към Пенсилвания, с две деца, проклети колкото всичките му седем сестри накуп.

Вчера следобед се беше обадил на адвоката на Санди, за да го уведоми за ситуацията с Джоан Пресман, но той, вместо да му даде гаранция, че момичетата щяха да бъдат оставени в нейна власт веднага след като се прибереше, беше започнал да се обяснява надълго и нашироко.

— Детската служба ще поиска да се увери, че тя може да осигури подобаващи условия за тях.

— Това е абсурдно — възрази му Мат. — Тя е преподавателка в колеж. При всички положения при нея ще им бъде по-добре, отколкото са сега.

— И така да е, пак трябва да я проучат.

— И колко дълго ще трае това проучване?

— Точно не бих могъл да кажа. Не би трябвало да е повече от шест седмици. Два месеца най-много.

Мат не беше на себе си. Дори месец в приемно семейство би могъл да пречупи дете като Луси и да й нанесе непоправими поражения. Той се чу как обещава да остане с децата през нощта, така че от Детската служба да не могат да ги приберат по-рано от рано следващата сутрин.

Докато се опитваше да заспи на разбрицания диван на Санди след пропадналия му опит да ги подложи на кръвен тест, мислите му бяха завладени от убеждението, че сега цялата система за отглеждане на деца в приемни семейства се бе подобрила. Чековете по издръжката бяха много по-старателно премислени, посещенията в приемните домове — много по-чести. Но представата за всички онези деца, които Хавлови бяха малтретирали, не му излизаше от съзнанието.

На сутринта вече си бе дал сметка, че съвестта няма да му позволи да се измъкне и изостави децата. Твърде много се бяха грижили за него като малък, затова не би могъл да остави нито Тийнейджърката Терористка, нито Бебето Демон да прекарат месеци в желязната хватка на грижите в приемни семейства, след като трябваше да ги наглежда само няколко дни и да ги предаде в края на седмицата на баба им.

Адресът на Джоан Пресман в Айова беше записан в бележника на Санди. Налагаше се да изведе момичетата много рано от къщата, затова реши да вземат сутрешния самолет за Бърлингтън. Щом пристигнеха, щеше да вземе кола под наем и да ги откара в Уилоу Гроув. И докато чакаше Джоан Пресман да се прибере, щеше да е приключил с кръвните тестове, дори и ако се наложеше да отнесе Луси на ръце в лабораторията.

За нещастие обаче планът му се провали, когато разбра, че иглите не са единствената фобия на Луси.

— Няма да се кача на самолета, Джорик! Мразя самолетите! И ако смяташ, че можеш със сила да ме принудиш, ще се развикам. Ще кажа на всички на летището, че това е отвличане.

Ако друго дете му го беше казало, можеше да го сметне за блъф, но не и в случая с Луси — усещаше, че тя ще постъпи точно така, както беше казала. А след като вече беше решил да играе на ръба на закона в опит да заблуди Детската служба, а като се прибави и че беше решил да изведе децата извън щата, реши да не рискува излишно.

Вместо това награби колкото можеше техни дрехи наведнъж, храната, която беше купил предната вечер, и ги отведе и двете в караваната. Така или иначе имаше да убива четири-пет дни, защо да не ги прекара в път?

Не беше много сигурен колко упорито щяха да се впуснат да го издирват съответните органи, особено след като адвокатът на Санди със сигурност щеше да се сети накъде се е запътил. И все пак нямаше смисъл да поемат излишни рискове, затова щеше да избягва междущатските пътища и магистрали, поне за известно време, където оператори, събиращи пътни такси, и щатски полицаи вече щяха да бъдат известени за номера на уинибагото. За лош късмет обаче при плачовете на Бебето Демон и постоянните оплаквания на Луси едва ли щеше да може да се наслади на пейзажа.

— Мисля, че ще се издрайфам.

Тя седеше на седалката зад шофьора. Той посочи с глава назад и изрече, опитвайки се да надвика бебешкия хленч:

— Тоалетната е отзад.

— Ако не започнеш да се държиш по-добре с мен и с Бът, ще съжаляваш.

— Ще престанеш ли да й викаш така?

— Това й е името.

Дори Санди не можеше да е толкова луда, че да кръсти детето си с такова име, но така и досега не беше успял да изкопчи от Луси истинското му име.

Хленчовете престанаха. Може би бебето се унасяше в сън. Той погледна през рамо към детската седалка, но детето си беше съвсем будно и намусено при това. Тези сини очи, пълни със сълзи, и тази ангелска устичка. Най-сърдитото ангелче на света.

— Гладни сме.

— Нали ми каза, че ти е лошо?

Хленченето се възобнови много по-силно отпреди. Защо не беше намерил някого, който да се грижи за тези малки чудовища? Някоя възрастна жена с добро сърце, но без слух?

— Става ми лошо от глад. А на Бът вече й е време да яде.

— Нахрани я. Носим толкова много храна и специални каши със себе си, и не би могла да ми кажеш, че няма с какво да я нахраниш.

— Ако я храня, докато караш Мабел, тя ще повърне.

— Не искам повече да чувам, че някой ще повърне. Нахрани проклетото дете!

Тя го изгледа, след това стана гневна от мястото си и отиде при торбите с бебешката храна и памперсите.

Следващите петнадесет минути той шофира в блажена тишина, преди да чуе звук. Първо бебето се закашля, после се чу звук като от задавяне, а после и от изригването на храната през устата му.

— Нали ти казах…

 

 

Нийли изведе колата си на задна скорост от алеята край къщата, където беше паркирала, за да посети първата в живота си гаражна разпродажба, и пое към магистралата. Огромна зелена керамична жаба се мъдреше на седалката до нея. Жената, която й я беше продала за десет долара, й беше казала, че това е градинско украшение, което свекърва й сама направила още в училище в час по трудово обучение.

Жабата беше безкрайно грозна, с проблясваща във всички цветове на дъгата зелена глазура, изпъкнали, леко кривогледи очи и матовокафяви петънца с големина колкото на сребърен долар по гърба. В течение на три години Нийли беше живяла в национална светиня, побрала най-ценните произведения на американското изкуство. Дали затова още щом беше видяла жабата, беше разбрала, че иска да я притежава?

Дори след като беше приключила с покупката и приютила тежащата доста жаба под мишницата си, просто беше останала да си поговори с жената, която беше организирала разпродажбата. Не се беше наложило да прибягва до перуката или чорапогащите, за да се справи със ситуацията. Новата й дегизировка чудесно вършеше работа.

Нийли съзря пред себе си знак, че наблизо се намира стоянка за тежкотоварни камиони с място за почивка на шофьори. Със сигурност там щяха да се продават хамбургери и пържени картофи, шейкове с изобилно количество шоколад и различни видове пай. Какво блаженство!

 

 

Мирисът на дизелово гориво и пържена храна блъсна Мат, докато излизаше от Мабел на паркинга на стоянката за тежкотоварни камиони. Лекият ветрец донесе и мирис на тор откъм близката нива, достатъчно силен да погълне миризмата от бебешко повръщано.

Едно синьо чеви модел „Корсика“ с жена зад волана се опна точно до него. Щастливка. Беше сама в колата в компанията единствено на собствените си мисли.

Точно след бензиностанцията беше застанал стопаджия, държащ парче смачкан картон в ръка с надпис „Сейнт Луис“. Момчето имаше вид на престъпник и Мат се съмняваше, че изобщо ще му се усмихне щастието някой да го качи, но въпреки това усети, че го пробожда завист заради свободата, на която то се наслаждаваше в момента. Целият му ден беше като един лош сън.

Луси излезе след него навън, след като бе прибрала десетдоларов подкуп в задния си джоб. Беше привързала фланелената си риза около кръста, а вонящото на повърнато бебе беше подхванала под мишниците — така лесно можеше да го отнесе толкова надалеч, колкото й беше възможно. Все пак Луси беше дребна и Мат се съмняваше, че може да стигне с Бебето Демон твърде далеч, но не й предложи сам да го вземе. Беше носил твърде много ревящи бебета в детството си, за да изпитва сантименти по отношение на тях.

Единственото хубаво нещо, свързано с бебетата, беше възможността да ги напиеш на двайсет и първия им рожден ден^[4]. Усмихна се на спомените си, след което мушна още едни десет долара в задния джоб на силно изрязаните й къси панталонки.

— Купи си нещо за обяд, след като я почистиш. Ще се срещнем отново тук след половин час.

Тя му хвърли дълъг изпитателен поглед с нотка на разочарование. Запита се дали не беше очаквала всъщност да плеснат с ръце и прегърнати да отидат да ядат. Нямаше такава опасност.

Жената, на която преди малко беше завидял, излезе от синьото чеви. Късата й светлокестенява коса беше подредена в една от онези уж небрежни прически, които бяха на мода сега. Останалото по нея обаче не беше толкова модно — евтини бели гуменки, тъмносини шорти и огромна жълта фланелка за бременни с цяла редица патки, маршируващи върху предната й част. Беше без никакъв грим. И в напреднала бременност. Един тир на „Гранд Ам“ намали заради стопаджията, но веднага отново потегли, щом като шофьорът го беше погледнал по-отблизо. Момчето му размаха среден пръст.

Мат отново се вгледа в жената, докато тя го отминаваше. Нещо у нея му се стори познато. Беше с фино изрязани черти, дълга изящна шия и поразяващи сини очи. В начина, по който се придвижваше, имаше нещо, което би нарекъл патрицианско и влизащо в абсолютно противоречие с явно купените от някоя разпродажба дрехи. Тя стигна до вратата на закусвалнята на шофьорите точно преди Луси и я задържа, докато момичето влезе. Луси не удостои с внимание любезността й. Беше твърде заета да го удостоява с поредния си презрителен поглед.

Нещо върху предната седалка в чевито привлече погледа му. Наведе се и видя грозната керамична жаба. Винаги се беше чудил какви ли бяха хората, които си купуваха подобни предмети. После забеляза и полюляващите се в контакта за запалването ключове. Помисли си да отиде при жената и да я предупреди, но размисли, че човек, достатъчно глупав да си купи такава жаба, си заслужава съдбата.

Вътрешността на шофьорската закусвалня беше във формата на голяма буква „Г“. Избра си малка маса в най-далечния ъгъл, където имаше достатъчно място да протегне дългите си крака, и си поръча кафе. Докато чакаше да му го сервират, си помисли, че всъщност ще са му необходими два дни, за да стигне до Айова. Можеше да се окаже и повече, ако непрестанното и изпълващо го с ужас почукване в двигателя му изиграеше лош номер. Как ли щеше да изтърпи двете момичета още два дни? Иронията да се насади точно на това, от което се беше опитвал цял живот да се избави, не го напускаше.

Трябваше и двете да ги остави на грижите на някое приемно семейство.

 

 

Нийли поля мазните пържени картофи с кетчуп, без да спира да наблюдава тримата, които бяха влезли в закусвалнята. Отначало мъжът седна сам. Веднага го беше забелязала — твърде високият му ръст се набиваше в очи. И все пак не точно високият ръст привлече вниманието й. По-скоро всичко у него. Той притежаваше здравата мускулатура на човек на физическия труд, на работник, и не й беше необходимо прекалено да напряга въображението си, за да си го представи без риза и обгорял, полагащ шинди^[5] на някой покрив или с нахлупена каска на главата върху къдравата си черна коса, докато направлява пневматичен чук насред някоя оживена градска улица. Беше също така и невероятно красив, макар и не по онзи прекалено завладяващ начин като при мъжете, работещи като модели. Всъщност лицето му носеше отпечатъка на доста преживяно.

Колко жалко обаче, че изгледа така намръщено момичето, което се промъкна в теснината между масата и седалката и седна до него, настанявайки бебето, което носеше, в скута си. Нийли веднага го причисли към онази категория бащи, които гледаха на децата си като на създания, единствено причиняващи им неудобства — най-нелюбимия й тип мъже.

Значи точно на дъщеря му беше придържала вратата, преди да влезе. Макар тя да беше наплескала лицето си с твърде много грим и да си беше боядисала косите на лилави кичури, нежните й черти бяха с потенциала на бъдеща красавица. Бебето беше сладко. Едно от онези здрави, русокоси, игриви ангелчета, които Нийли отбягваше, доколкото й беше възможно.

Беше занимателно да наблюдава хората, но нямаше търпение отново да се впусне в пътешествие, така че откъсна, макар и с мъка поглед от мъжа и започна да прибира остатъците от храната си, както беше забелязала, че правят останалите. Възрастна двойка мъж и жена, заели съседната, свързана с нейната маса, й се усмихна и в отговор тя също им се усмихна. Хората много често се усмихваха — беше го забелязала — като видеха бременна жена.

От любезна усмивката й се превърна в самодоволна. Миналата вечер, преди да си легне в стаята си в мотела, тя си беше подстригала дългата руса коса, която толкова се беше харесвала на баща й и на съпруга й, и я беше боядисала в светлокестеняво — всъщност това беше естественият й цвят, макар да беше изминало доста време от момента, в който за последен път я беше виждала, и не беше сигурна дали е успяла да улучи нюанса. Допадаше й също така и по-късата й и поразрошена прическа. Така не само изглеждаше по-млада, но и доста по-небрежна като за елегантна първа дама.

Първоначално беше решила да продължи с дегизировката си като възрастна жена, но не й се искаше да се поти с перуката и всички онези дрехи. Да се престори на бременна беше много по-добро разрешение. Дори и някой да забележеше приликата на една бременна жена с Корнелия Кейс, нямаше да го сметне за нещо повече от чисто съвпадение.

Предната вечер беше се трудила над малка възглавничка, купена от „Уол март“, превръщайки я в бременна подплънка, префасонирайки ъглите й и пришивайки й колани за връзване. С късата си кестенява коса, дрехи от магазин за стоки с намалени цени и минимален грим тя приличаше на бременна жена, оставена сама на съдбата си. Беше довършила трансформацията си като беше заменила аристократичния изговор с южняшки акцент.

След като излезе от закусвалнята, тя бръкна в чантата, с която беше напуснала Белия дом, за да извади ключовете за чевито си. Напипа пакетче книжни кърпички, ментови бонбони, новото си портмоне, но не и ключовете. Дали не ги беше оставила в колата?

Трябваше да бъде по-предпазлива. Беше привикнала цяла свита от помощници да се грижат за всичко около нея. Същата сутрин беше забравила чантата си, когато беше спряла до едно крайпътно заведение, за да закуси, и се наложи тичешком да се връща при колата, за да си я прибере. Сега си беше забравила ключовете.

Излезе на паркинга и се огледа за чевито, но не го видя. Странно. Спомни си, че го беше паркирала точно до старото жълто уинибаго. Сигурна беше, че е спряла там.

Изтича напред, но колата й я нямаше.

Загледа се в празното място за паркиране, след това и в караваната. Може да се заблуждава. Сигурно беше паркирала някъде другаде. Пулсът й се ускори, а погледът й обходи паркинга. Дори и след това пак не й се вярваше, но колата беше изчезнала. Беше си забравила ключовете в нея и някой я беше откраднал.

Усети гърлото си стегнато. Един ден свобода. С това ли щеше да приключи щастието й?

Събра сили, за да пребори отчаянието, което заплашваше буквално да я задуши. Все още можеше да се измъкне от тази ситуация. Беше взела със себе си хиляди долари. Щеше да си купи друга кола. Щеше да се придвижи някак до най-близкия град и да открие дилър за употребявани коли.

Коленете й се подгънаха и тя приседна на една дървена пейка. Парите й лежаха заключени в жабката на колата. В портмонето й бяха останали само двайсет долара.

Тя скри лице в шепите си. Щеше да се наложи да се обажда в Белия дом и в рамките на час Тайните служби щяха да нахлуят в това най-обикновено и спокойно място. Щяха да я грабнат с хеликоптер и да я приберат обратно във Вашингтон още преди вечеря.

Знаеше точно какво щеше да последва. Строго порицание от баща й. Припомняне от президента за дълга й към страната. Задушаващо чувство за вина у самата нея. И още на следващата вечер щеше вече да е наредена в някаква редица посрещачи с изтръпнали от стотиците ръкостискания пръсти. Сама си беше виновна. Каква полза от цялото й възпитание и обучение, от целия й опит, ако не можеше да запомни простата операция, че е необходимо да извади ключовете от контакта и да ги прибере.

Усети гърлото си още по-стегнато. Когато се опита да си поеме дъх, се чу само хриптене.

— Много ми тежи и няма да я нося повече!

Нийли вдигна глава и видя, че момичето, което по-рано беше наблюдавала, остави бебето на тротоара, докато крещеше на Антибащата на годината, запътил се към жълтото уинибаго.

— Както искаш.

Макар да не го каза на висок глас, Нийли успя да различи думите, изречени с плътен и непреклонен тембър.

Момичето не помръдна от мястото, където беше оставило бебето, но не се и помръдна, за да го вдигне. Бебето се залюля и се отпусна напред на коленца, сякаш се готвеше да пълзи, но насреща му се изправи обедната жега, излъчваща се от повърхността на тротоара. Детето се оказа доста умно малко създание обаче, защото се набра на ръце и крака, докато само минимална площ от телцето му остана в съприкосновение с горещия асфалт — дланите и петичките. Със задниче, високо повдигнато нагоре, бебето започна да се придвижва напред като паяк.

Момичето се втурна след бащата.

— Не те лъжа, Джорик! А ти се държиш като истински задник!

Нийли примигна заради грубия език на момичето.

— Тя не е отровна. Можеш поне да я пипнеш.

— Ти отговаряш за бебето, аз отговарям за шофирането.

Мъжът на име Джорик може и да беше отвратителен баща, но беше достатъчно предвидлив, за да си прибере ключовете, и сега пъхна един от тях в ключалката на караваната.

Момичето рязко изви ръце и ги постави на слабичките си хълбоци.

— Глупости.

— Е, деветдесет процента от живота са глупости.

Толкова бяха увлечени в спора си, че нито един от тях не обърна внимание на бебето, което бавно и упорито напускаше пълзешком тротоара и се насочваше към паркинга.

Нийли машинално стана. Бебе в опасност. Единственото нещо в живота й, от което не беше успявала да избяга, откакто беше навършила шестнайсет.

— Престани да се оплакваш и влизай вътре — изръмжа мъжът.

— Не съм ти робиня! От вчера само ме командваш и вече ми писна!

Кадилак с възрастна двойка, придвижващ се назад, наближи твърде много пълзящото бебе. Нийли се втурна напред, наведе се и го вдигна.

Гняв, какъвто никога не беше изпитвала, изригна в нея:

— Какъв баща сте вие?

Господин Мачото^[6] се извърна бавно и погледна Нийли със стоманеносивите си очи. Тя вихрено се спусна към него с бебето в ръце. Фактът, че да държи бебе в прегръдките си поначало я ужасяваше, я зареди с още повече гняв.

Посочи с пръст кадилака, който се отдалечаваше.

— Дъщеря ви беше изпълзяла точно на пътя на онази кола. Можеше да я смачка.

Той се опули срещу нея.

Колкото повече се приближаваше до него, толкова по-висок й се струваше. Изведнъж си спомни, че се предполагаше да говори с южняшки акцент.

— Как може да сте толкова безотговорен…

— Изобщо не го интересува — обади се момичето. — Той ни мрази.

Нийли отново впи поглед в него.

— Децата постоянно трябва да бъдат наблюдавани, особено бебетата.

Той посочи с глава към празното място за паркиране до караваната.

— Какво е станало с колата ви?

Тя отстъпи назад.

— Откъде знаете за колата ми?

— Видях ви, когато излязохте от нея.

Нямаше да му позволи да я отклонява от темата.

— Моята кола няма значение. Какво ще направите за детето си?

Тя протегна ръце, за да му го подаде, но той не го пое. Вместо това просто се загледа към него, сякаш не беше много сигурен що за създание е то. После се извърна към тийнейджърката.

— Луси, вземи я и влизайте.

— На теб нещо да ти е счупена ръката? — изстреля в отговор момичето.

— Прави, каквото ти се казва, и я нахрани, преди да тръгнем.

Тонът му дотолкова не търпеше възражение, че Нийли не се учуди, когато момичето взе бебето от ръцете й. И все пак на Луси й беше останала в запас известна доза непокорство, за да го простреля с поглед, преди рязко да отвори вратата на караваната и да остави детето вътре.

Мъжът на име Джорик сведе поглед към Нийли.

Макар че и тя беше висока, той се извисяваше толкова по-високо над нея, че отблизо й се стори още по-страшен, отколкото отдалеч. Носът му имаше малка гърбица, като че го беше счупил, падайки от някой електрически стълб, докато беше заварявал жиците му.

— Тя не е мое дете — поясни той. — И двете не са.

— Тогава защо са с вас?

— Майка им ми беше приятелка. Кажете ми сега за колата си.

В мозъка й като че примигна жълта предупредителна светлина.

— Няма какво да ви казвам.

— Откраднали са я, нали?

Наблюдаваше я така съсредоточено, че тя се изплаши дали не я беше познал, затова наведе глава, за да не му позволи да я вижда анфас.

— Защо смятате така?

— Защото ви видях да паркирате там и сега колата ви я няма. Освен това си бяхте забравили ключовете вътре.

Тя вдигна глава.

— Вие сте ги видели?

— Аха.

— Видяхте ги и не направихте нищо?

— Е… помислих си дали аз да не открадна колата, но се изплаших от жабата ви.

Ако не беше толкова разстроена, може би щеше да се разсмее. Начинът, по който Господин Великана говореше, издаде у него образования човек, което беше малко объркващо, като се имаше предвид видът му на човек от низините. Беше свел поглед към корема й и тя потисна желанието си да погледне също надолу, за да види дали възглавницата подплънка не се беше разместила.

— По-добре влезте вътре и се обадете на щатската полиция — каза й той. — Преди малко тук имаше един стопаджия. Няма да се учудя, ако се окаже, че се е изморил да чака и се е възползвал от безплатния транспорт, предоставен му от вас. Ще остана колкото е необходимо, за да дам описанието му.

Тя нямаше намерение да вика щатската полиция.

— Ще се оправя. Няма нужда да оставате.

— Не ми пречи да остана.

Гледаше я така, сякаш искаше да си припомни лицето й. Нийли усети да я обзема нервност.

— Не искам да ви задържам. Благодаря ви все пак.

И тя понечи да се отдалечи.

— Стойте на място.