Сюзън Елизабет Филипс
Първата дама (20)

21.

— Холингс е в Сената от дванайсет години, Корнелия! Забранявам ти повече да си внушаваш подобни глупости.

Нийли потърка уморените си очи, после вдигна поглед над бюрото си от полирано дърво към Джеймс Личфийлд. Кабинетът й се намираше в слънчевата стая в задната част на къщата в стил крал Джордж^[1], която някога беше принадлежала на Денис, а сега беше нейна. Имението беше разположено сред двайсет акра^[2] гора в Мидълбърг в сърцето на ловните райони на Вирджиния. Винаги беше харесвала това място повече от Денис, който беше предпочитал Вашингтон, и сега го беше превърнала в свое постоянно жилище.

Кабинетът беше една от любимите й стаи заради стените, боядисани в кремаво и обточени с бели ивици, заради смесицата от изящни произведения на изкуството и удобната модерна камина. Меки завеси с флорални мотиви подчертаваха красотата на големите правоъгълни прозорци, през които се виждаха вече започналите да се нашарват в есенни цветове буйни корони на дърветата.

Тя отново улови писалката си.

— Холингс е идиот, а хората от Вирджиния заслужават нещо по-добро. Какво си лапнало, малко дяволче?

Бътън през цялото това време си беше играла на плетения килим от Англия. Върху деликатния му мъх и мотиви от рози бяха пръснати цяла колекция играчки, заедно с картонена ролка от тоалетна хартия, празна опаковка от овесена каша и кухненски мерителни лъжици. Погледът в очите й беше абсолютно невинен, когато вдигна глава към Нийли, но бузите й бяха издути с нещо, приличащо на рулото от предната вечер.

— Извади го от устата й, татко.

Личфийлд погледна бебето строго.

— Изплюй го, Биатрис.

— Нъ!

За щастие с отварянето на устата изхвръкна и парчето руло. С движение, елегантно като при игра на голф, Личфийлд извади снежнобяла носна кърпа от джоба на панталоните си, пое с нея сдъвканата храна и я пусна в кошчето, сложено върху библиотечния шкаф на Нийли, далеч от ръцете на пъргавото бебе.

— Холингс може и да не е най-добрият сенатор, който сме имали, но винаги е бил лоялен на партията и в момента е много разстроен.

Двамата с баща й не бяха престанали да спорят върху решението й да се кандидатира за Сената, откакто то окончателно се беше оформило в съзнанието й миналия месец. Сега тя се облегна назад и погали с крак Скуид, излегнал се под бюрото й.

— Тогава намери някакъв друг начин да го възнаградиш, защото смятам да се кандидатирам за мястото му на първичните избори.

— Без моята подкрепа няма да посмееш!

— Татко — рече му тя възможно най-меко, — не ми е необходима твоята подкрепа.

Вратата на кабинета се отвори с трясък и вътре се втурна Луси като една тийнейджърска кавалерия, устремена в действие, за да спаси Нийли от баща й.

— Върнах се.

— Виждам — кимна Нийли и се усмихна на своята толкова яростна защитничка и почти дъщеря.

Тя не се отличаваше много от останалите четиринадесетгодишни ученици от частното училище, което двете бяха избрали заради отличното академично образование, което даваше и демократичната атмосфера. Луси сега беше пременена с панталон с шнурове, миниатюрно тъмнокафяво пуловерче, грозновати обувки на дебели подметки и прекалено много обеци. Но свежата й млада красота блестеше над всичко.

Беше отрязала лъскавата си кестенява коса във фънки прическа, две шноли с овални форми придържаха бретона й. Акнето, което тормозеше толкова много тийнейджъри, беше подминало Луси и хубавата й гладка кожа на лицето вече не се измъчваше под пластове силен грим. Нито ноктите й бяха изгризани, изобщо от Луси се излъчваше една нова увереност в себе си. Сърцето на Нийли подскочи от гордост.

Луси нарочно не обърна никакво внимание на Джеймс Личфийлд и се насочи направо към бюрото й.

— Така… искаш ли да чуеш най-новия ми компактдиск?

Нийли вече беше слушала най-новия компактдиск на Луси и не се остави да бъде излъгана от маневрата й.

— По-късно, скъпа. Татко и аз тъкмо обсъждахме бъдещето ми в политиката. — И след това добави само за да налее масло в огъня: — Той продължава да оспорва решението ми да се кандидатирам за мястото на Холингс.

— Корнелия, Лусил е твърде малка, за да разбира за какво става дума. И едва ли ще я интересува.

— Много ме интересува — възрази му моментално Луси. — Дори смятам да работя за кампанията.

Той изсумтя снизходително:

— Ти не знаеш нищо за кампаниите.

— Зная, че някои от по-големите ученици в нашето училище вече са навършили осемнайсет години, което означава, че имат право да гласуват. И родителите на всички деца на моя възраст също ще гласуват. Аз и мама вече разработваме брошура за тийнейджъри така, че да разберат какво всъщност прави техният сенатор.

Нийли все още не можеше да свикне, че Луси се обръщаше към нея вече с мамо вместо с Нел. Беше започнала да й вика така преди две седмици и нито предварително беше разговаряла с нея за това, нито беше й поискала разрешение да го стори, просто я беше нарекла така. Бътън продължаваше да я нарича само ма — обикновено изкрещяваше сричката с цяло гърло — от онзи ден преди три месеца, когато всички бяха напуснали къщата в Айова.

Не всички, напомни си тя. Един член на тяхното по волята на съдбата оформило се лъже-семейство беше останал надалеч от тях.

Нийли обаче се беше научила да не мисли за Мат, когато не е сама, затова сега насочи вниманието си към Луси и към баща си.

— … и аз попитах Лардбът^[3]…

— Луси… — В гласа на Нийли звучеше предупреждение.

— Попитах госпожа Фигън дали мама би могла да дойде и да говори на училищното събрание, не във връзка с кампанията си — би било толкова прозрачно, дори един малоумник би се досетил каква е целта й — а да ни разкаже за приноса на първите дами. Мама знае такива интересни неща, като как Абигейл Адамс^[4] се е борила за правата на жените, как Нели Тафт^[5] наредила да засадят розови храсти във Вашингтон, как Едит Уилсън управлявала държавата, докато Удроу Уилсън бил болен.

— Е, това не би могло да се приеме за принос. Едит Уилсън за малко не въвлякла страната в конституционна криза.

— Според мен е била страхотна.

— Според теб, да.

Луси се настани на любимото си място — с нищо необикновения стол точно срещу бюрото на Нийли — и изрече с апломба на сезонен мениджър на кампания:

— Ще изритаме Холингс с ритник по задника още на първичните избори.

Джеймс Личфийлд присви очи, но беше твърде предпазлив и сдържан, за да я смъмри директно. Освен това още в самото начало Нийли съвсем открито беше заявила, че това е нейно задължение, и той съвсем скоро се беше убедил, че тя наистина държи на думата си. Най-бързият начин да бъде изключен от живота й, беше да покаже враждебност към момичетата й.

Горкичкият й баща. Тя вече беше започнала да го съжалява. Момичетата за него бяха горчив хап, но той го беше преглътнал. А като се добави и че му се налагаше да се справя и с продължаващия небивал интерес, който нейното изчезване беше предизвикал…

През изминалите три месеца Нийли беше подложена на най-щателно разследване от страна на таблоидните издания — подход, който те обикновено използваха спрямо непокорните филмови звезди. Всеки, с когото тя се беше срещала по време на седемдневното си изчезване, беше интервюиран. Бъртис и Чарли не я бяха посрамили, а и поведението на Нико не се беше оказало толкова катастрофално, както тя се беше страхувала първоначално. Дори организаторите на конкурса за двойници бяха получили своите петнадесет минути слава.

Бяха интервюирани всички, освен Мат, който беше разказал историята по свой начин и до този ден продължаваше да отказва интервюта пред камера.

Нийли се беше показала публично само два пъти — в задължителното интервю на Барбара Уолтърс^[6] и с интервю на страниците на списание „Уоманс дей“, придружено с неофициални нейни снимки с момичетата. Решението да покаже и момичетата беше взела след дълго обмисляне, но знаеше, че ако не го направеше, те щяха да бъдат преследвани от папараци, а „Уоманс дей“ беше идеалната възможност. Освен това и Луси го беше сметнала за страхотно. По време на всичко това баща й беше стоял твърдо зад нея. Със стиснати зъби и присвити устни, но я подкрепяше във всичко, дори и когато преди шест седмици окончателно беше изоставила ролята на първа дама на Лестър Вандерворт.

Нейното място бяха заели три жени, които тя сама беше избрала. Две от тях бяха съпруги от дълго време на конгресмени и запознати с реда във Вашингтон. Третата беше двайсет и две годишната племенница на Лестър, абсолвентка на един от университетите от Айви лийг и с открит характер, която се явяваше перфектен контраст на по-възрастните жени и прекалено старомодния президент. Нийли продължаваше да съветва този триумвират, но те скоро започнаха да се справят все по-уверено и успешно и това й даде време и възможност да се концентрира върху своето собствено бъдеще.

Момичетата бяха първият й приоритет. Знаеше, че ще й бъде нужна помощ за Бътън, след като беше решила да се кандидатира за Сената, но изобщо не беше лесно да се намери подходящ човек за тази работа. Тя и Луси бяха интервюирали десетки кандидати, преди да се спрат на Тамара, деветнайсетгодишна самотна майка с обеца на носа, вечно готова да се засмее и решена да завърши образованието си.

Тамара и шестмесечното й бебе Андре сега живееха в малък апартамент над кухнята. Нийли и Луси обаче ревнуваха малко колко бързо Бътън, Тамара и Андре се бяха сприятелили. Но макар и вече да имаше кой да й помага за децата, Нийли се стараеше повечето от телефонните си разговори да провежда докато малките спяха, а планирането и писмената работа оставяше за късно през нощта. Това й причиняваше умора в костите, изнемога, но я караше и да се чувства още по-решена да защитава правата на самотните майки, които не разполагаха с нейните финансови възможности.

— Все още не мога да повярвам, че решението ти е сериозно — промърмори баща й.

— Тя е… много сериозна.

— Не говоря на теб.

— Аз също имам мнение по най-различни въпроси.

— По прекалено много въпроси, повече, отколкото е необходимо за едно дете.

Луси беше твърде умна, за да се реши да отвърне дръзко и арогантно на Джеймс Личфийлд, което щеше да накара Нийли веднага да я отпрати в стаята й. Вместо това тя се усмихна хитро и каза:

— След четири години ще имам право да гласувам. А също и моите приятели.

— Съмнявам се, че републиката ще оцелее при това положение.

— А аз се съмнявам за демократите.

Ставаше много забавно. Нийли вече беше свикнала на постоянните двубои между баща й и Луси.

Отначало се бе надявала, че чарът на Бътън ще покори баща й, но той се беше почувствал много по-заинтересуван от Луси. Баща й обичаше достойните противници и фактът, че Луси го беше провъзгласила за враг, още преди да се бяха видели, беше изострил състезателния му инстинкт.

Напоследък Нийли беше започнала да се пита дали всъщност те нарочно не търсеха сблъсък, за да премерят сили. Приличаха си по лошите качества — бяха упорити, хитри, манипулативни, но и двамата бяха абсолютно лоялни към нея.

Усети Скуид да се завърта под крака й.

— Възнамерявам след десет дни да направя официално съобщение. Тери вече се е заел с организацията на пресконференцията.

Веднага щом беше разкрила плановете си пред Тери, той я беше помолил да стане неин прессекретар. Тази молба я беше трогнала и очаровала в същото време.

— Татко, разбирам, че това те изправя пред невъзможна ситуация, и зная, че се налага да стоиш настрана, затова не възнамерявам да…

— Да стоя настрана? — И той зае позата си в стил принц Филип, поглеждайки я отвисоко, смръщил аристократично вежди. — Моята дъщеря и бивша първа дама на Съединените щати ще се кандидатира за Сената и ти очакваш да стоя настрана? Трудно би се получило, да не кажа, невъзможно. Ще накарам Джим Милингтън да ти се обади утре. Акерман е добър, но ще му е нужна помощ.

Направо не вярваше на очите си — въпреки надутите му пози, баща й най-накрая я беше подкрепил. Джим Милингтън беше най-добрият мениджър на политически кампании.

На Луси й беше необходимо още веднъж да се увери, че може вече да прибере оръжията.

— Значи повече няма да й пилиш сол на главата по този въпрос, така ли?

— Лусил, това не е твоя грижа. Аз направих всичко възможно, за да я разубедя, но след като тя отказва изобщо да ме послуша, не ми остава друг избор, освен да подкрепя кампанията й.

Луси се ухили насреща му и възкликна:

— Страхотно!

Нийли се усмихна и се изправи.

— Защо не останеш за вечеря, татко? Днес имаме ден на пицата.

Нещо много прилично на разочарование сгърчи за миг суровите му черти.

— Някой друг път. Втората ти майка и аз сме поканили Амбърсонови на коктейл. Не забравяй, че тя очаква всички вас на неделна закуска.

— Очаква Бътън, искаш да кажеш — обади се Луси.

Втората майка на Нийли остана ужасена от Луси, но се беше влюбила в Бътън, която в този момент беше облечена с едно от безбожно скъпите трикотажни комплектчета, които тя й беше подарила.

— Защото Биатрис не псува по време на вечеря при нея.

— Беше случайно. И този път, ако може, помоли я да купи понички от „Дънкин Донатс“ или нещо подобно.

Баща й направи гримаса, която да покаже, че Луси е една непоносима досадница.

— Ако тя забрави, предполагам, ще се наложи аз и ти да отидем и да си ги набавим сами.

— Сериозно ли говориш?

— За разлика от някои хора, аз нямам навика да бърборя само за да чуя гласа си.

Луси се ухили и отново възкликна:

— Страхотно!

По някакво чудо успяха да прекарат заедно неделната закуска без видими щети. Същата вечер Нийли приспа Бътън с люлеене, помогна на Луси за проекта по история и в единайсет часа, когато къщата най-накрая беше потънала в тишина, влезе в спалнята си, съблече се и потъна в удобна роба.

През деня направи всичко възможно да потисне всякакви мисли за Мат, вечер обаче винаги й беше по-трудно, а в неделните вечери й беше най-трудно, защото те маркираха началото на поредната седмица без него. Отначало се беше опитвала да прогони със самоубеждение тъгата си, но тя я нападаше отново в понеделник. Най-накрая Нийли беше разбрала, че е по-добре именно в неделя вечер да се отдава на тъжните си спомени.

Страстни нощи с Първата дама на Америка

от Мат Джорик

„Първия път, когато говорих с Корнелия Кейс, тя беше невероятно възбудена, направо до ожесточение, в което нямаше нищо чудно, след като нейният съпруг, бившия президент на Съединените щати, беше — готови ли сте за това? — ГЕЙ!

Нейната похот се лепна за мен като евтино бельо…“

Статия от този род Нийли беше очаквала, но не и историята, която всъщност беше написал Мат. Тя приседна на кушетката до прозореца, припомняйки си как само се беше почувствала в мига, когато беше взела „Чикаго стандарт“ и беше разбрала какво е съдържанието на ексклузивния^[7] им материал.

„Първия път, когато говорих с Корнелия Кейс, тя спасяваше едно бебе на стоянката за тежкотоварни камиони край Макконелсбърг, Пенсилвания. Спасяването на бебета е едно от нещата, които тя умее най-добре, след като така или иначе се беше опитвала да го прави през целия си живот. А когато не успее, което й се случва доста често, тя го приема много по-лично, отколкото би трябвало, но повече за това ще ви разкажа по-късно.

Тогава не знаех, че тя е Корнелия Кейс. Беше с евтини бели гуменки, тъмносини шорти и огромна жълта фланелка за бременни с цяла редица патки, маршируващи върху предната й част. Беше подстригана късо и имаше корем, голям колкото осеммесечна бременност.

Нито една от историите, писани досега за нея, не споменаваше, че дамата притежава темперамент, но, повярвайте ми, тя наистина го притежава. Въпреки цялото й лустро, Нийли Кейс е способна да ви преследва до края на света, ако с поведението си я разстроите и огорчите. А що се отнася до мен, тя беше безкрайно огорчена…“

„Чикаго стандарт“ беше публикувал историята, разказана от Мат, в шест части, които после бяха цитирани и анализирани от всички медийни издания и програми по света. В статиите си той беше описал в подробности ситуацията с двете момичета и как Нийли се беше намесила в живота им. Беше разказал за инцидента край покрития мост, за вечерята в ресторанта „Хубавите ястия на баба Пег“ и за конкурса за двойници на известни личности.

Беше написал и за срещата с Бъртис и Чарли, и за нощта, в която беше разкрил самоличността на Нийли. Чрез разказите му Скуид и Мабел отново бяха оживели, също и Нико, и къщата в Айова.

По отношение на всяка статия сам беше решавал какво трябва и какво не трябва да се вписва в протокола. Беше извадил на бял свят подробностите по нейното бягство, чувството й на безсилие заради принудата да бъде първа дама, ентусиазма й по отношение на пикниците, играта с фризби, колониалите, базарите и двете лишени от майка момичета.

Отначало тя се почувства като зашеметена колко много тайни беше разкрил за момичетата, но като задоволяваше толкова обстойно и така рано общественото любопитство, той всъщност не оставяше почти никакво място за работа на таблоидите и така точно беше направил много повече да защити личния им живот, отколкото цяла армия гардове.

Също в протокола бяха влезли и политическите й амбиции, както и неохотата, с която беше приемала близкото присъствие на здрави бебета, макар начинът, по който Мат да я беше описал, неврозата й вече не изглеждаше като слабост на характера.

Извън протокола бяха останали сексуалните им взаимоотношения и всичко, свързано с Денис Кейс. Беше поискал доверието й, но тя се беше оказала неспособна да му го даде. Сега си призна, че е трябвало да си припомни неговото солидно като скала чувство за отговорност, а не да издава бързи присъди.

Макар да беше извадил на показ много повече от личния й живот, отколкото всеки друг журналист, той също така беше успял да я превърне от национална икона в жив човек, в жена, обичаща живота. Беше описал начина, по който тя проявяваше загрижеността си за другите, и насладата, която изпитваше от обикновените неща, дълбокия й патриотизъм и пристрастията й по отношение на политиката и политиците — макар да не й беше харесало твърде определението му възторжена до сълзи оптимистка. В неговия разказ тя изглеждаше по-уязвима, отколкото сама се преценяваше, но оцени начина, по който той беше наблегнал на дълбоките й познания в областта на вътрешната и външната политика.

Тъй като единствено своите взаимоотношения с нея той беше описал доста по-постно, на нея й се наложи да вземе нещата в свои ръце и веднъж завинаги да пресече любопитството. Барбара Уолтърс й помогна да го стори.

БУ: Госпожо Кейс, в серията статии в „Чикаго стандарт“ на Мат Джорик той описва вашите чувства към момичетата с доста подробности, но не така постъпва по отношение на взаимоотношенията ви със самия него. Желаете ли да направите допълнителен коментар?

КК: Мат е чудесен журналист и е описал всичко с много повече подробности, отколкото аз бих могла да го сторя. Не смятам, че много съществени детайли са били пропуснати.

БУ: Как бихте описали вашите взаимоотношения?

КК: Двама твърдоглави възрастни, опитващи се да разберат какво е най-доброто за две момичета. Поставям ударението на твърдоглави.

БУ: Факт е наистина, че Мат споменава за споровете помежду ви.

КК: (Смее се.) Каквито изобщо нямаше да има, ако Мат толкова често не се беше оказвал на погрешно мнение.

От този смях я заболя. Тъй като с негова помощ се беше опитала да се престори, че нищо особено не се беше случвало между тях двамата.

БУ: Все още ли сте приятели?

КК: Как да не станем приятели, след като изживяхме заедно такова голямо приключение? Всички сме чували истории за войнишкото приятелство родено по време на война. И макар никога след това да не се видят, винаги ще ги свързва това именно чувство, че връзката помежду им е била много специална.

Специална и ох, много болезнена.

БУ: Разговаряли ли сте с Мат след това?

КК: Понастоящем той все още е законен попечител на момичетата и ни предстои да уредим въпроса с осиновяването им, така че, разбира се, с него контактуваме често.

Нямаше нужда да споменава, че контактуваха само чрез адвокатите си.

БУ: Само за да изясним окончателно нещата, между вас нямаше любовен роман.

КК: Роман? Бяхме заедно само седмица. Освен това не забравяйте, че бяхме в компанията на две много дейни придружителки. Трудно бихме успели да осъществим нещо подобно при такава неотлъчна стража.

Много трудно… но не и невъзможно.

Тя затегна широкия колан на копринената си роба в леденосин цвят, прекоси килима в спалнята си, за да се приближи до шкафа от черешово дърво, където стоеше музикалната й стереоуредба, и задейства устройството за компактдискове. После намали звука, за да не безпокои останалите.

Чувственият глас на Уитни Хюстън, пееща своя химн за разбитите сърца, обгърна Нийли като успокоителна вълна и първите изгарящи я, но и така необходими сълзи на самосъжалението закапаха от очите й.

Защото тя винаги щеше да го обича… Притискайки силно ръце към гърдите си, тя остана на мястото си, заслушана как Уитни изпява чувствата й, точно каквито бяха.

Горчиво-сладки спомени…^[8]

Тя извади една кутия от дъното на нощното си шкафче, отнесе я до леглото си, където седна с кръстосани крака, облегната на възглавницата — копринената й роба меко обгърна коленете й — и заразглежда съдържанието й. В нея бяха горчиво-сладките й спомени — кибрит с рекламен надпис на „Хубавите ястия на баба Пег“, гладко речно камъче от брега край покрития мост, миниатюрния гердан в златно и черно със сърчицето по средата и розовата роза, която той беше откъснал за нея вечерта, когато се разхождаха край старата фермерска къща. Всеки следващ път, когато я взимаше в ръка, й се струваше все по-крехка и чуплива.

Вдигна я към лицето си, но ароматът беше изветрял.

Той беше вторият мъж, в когото се влюбваше. Вторият мъж, който не беше отвърнал на любовта й с любов.

Песента отново се завъртя.

Самосъжалението й беше до такава степен мелодраматично, че би й се искало да може да се надсмее над себе си. Но така и все не успяваше.

Горчиво-сладки спомени…

Само веднъж в седмицата позволяваше на старите спомени да оживеят. Чак толкова ужасно ли беше? Само веднъж в седмицата, за да може спокойно да преживее останалите дни и нощи.

Винаги ще те обичам…

 

 

Мат притежаваше всичко, което бе искал да има. Пари. Уважение. Работата, която харесваше. И необходимото спокойно уединение.

Когато му потрябваше фланелената риза, откриваше я там, където той я беше сложил последно. В шкафчетата в банята си откриваше само крем за бръснене, дезодорант, превръзки „Ейс“ при порязване при бръснене и пудра за крака. Никой не му местеше безалкохолната бира, никой не си оставяше уокмена така, че той да го настъпи, нито повръщаше на килима в къщата в „Линкълн парк“ в Чикаго, в която живееше под наем.

Беше отговорен единствено за себе си. Можеше за секунда да промени плановете си, да гледа Мечките^[9] как губят, без някой да му пречи, и да повика приятелите си да поиграят под баскетболния кош, когато му се приискаше. Животът му се беше наредил идеално.

Защо тогава се чувстваше като излъган?

Остави настрани вестника, от който не беше прочел и ред. Събота сутрин често обичаше да кара до плажа „Фулъртън“ и да тича край езерото, но днес изобщо нямаше настроение за подобна разходка. За нищо нямаше настроение. Може би поне щеше да се опита да нахвърля някои идеи за цялата следваща седмица за рубриката, която водеше.

Загледа се безцелно из хола си, местейки поглед от огромните столове и супердългия диван, и се запита какво ли щяха да правят те този ден. Дали Луси щеше да се среща с момичетата от онова богаташко частно училище, в което Нийли я беше напъхала? Дали Бътън се беше научила да изговаря много нови думи? Дали им липсваше? Дали изобщо си спомняха за него?

И Нийли… Тя като че се готвеше да се кандидатира за мястото на Джак Холингс в Сената. Той се радваше за нея — радваше се много — затова не разбираше защо всеки път, когато я видеше на снимка, облечена в някой от нейните суперелегантни костюми, сякаш нещо вътре в него се късаше.

Изведнъж се почувства уморен да бъде сам и нещастен, затова тръгна по стълбите нагоре, за да си обуе шортите, но в този момент на вратата се позвъни.

Последното, от което имаше нужда сега, беше някой да го безпокои сутринта в събота. Той се изправи като скала в рамката на вратата и ядно я отвори.

— Какво оби…

— Изненада!

— Изненада! Изненада!

— Изненада!

Бяха дошли и седемте. Седем изненади. Сестрите му нахлуха вътре и една след друга се хвърлиха в прегръдките му.

Мери Маргарет Джорик Дубровски… Дебора Джорик… Дениз Джорик… Катрин Джорик Матюз… Шарън Джорик Дженкинс Грос… Жаклин Джорик-Иймс… и сестра Ан Елизабет Джорик.

Пълни и слаби; хубави и не чак толкова; студентки в колежи, самотни майки, по професия просто жени; неомъжени, омъжени, разведени и една невеста на Бога — бяха като експлозия в неговия самотен космос.

— Стори ми се така депресиран, когато говорихме последния път…

— … така че се събрахме и решихме да те посетим.

— Да те развеселим!

— Пазете се. Трябва да пишкам!

— … надявам се, че имаш кафе без кофеин.

— О, господи, косата ми! Защо не ми каза, че приличам на…

— … да използвам телефона, за да се обадя на бавачката.

— … цялата тази публичност около теб през изминалите три месеца сигурно ти се е отразила зле.

— Егати! Счупих си новия…

— За какво са сестрите…

— Някой има ли нещо за глава?

По-рано рядко го бяха навестявали и сега всяка като че се опитваше да го придърпа към себе си.

— … съм притеснена за Кейти. Изглежда булимията й се е върнала и…

— … прехвърлих лимита на кредитната си карта…

— … искам да поговорим за Дон. Знам, че не го харесваш особено, но…

— … ясно е, че преподавателят ми не ме харесва…

— … ако може да си сменя работата, или…

— … децата на две години са палави, обаче…

— … давам причастие и фактът, че само отец Франсис може да освети нафората, а аз не мога…

За малко повече от час те бяха омазали с червило фланелката му, преместили любимото му кресло, ровили из личния му компютърен бележник-органайзер, взели назаем петдесет долара и счупили каната от кафемашината му марка „Крупс“.

Господи, колко се радваше, че ги вижда!

Две от сестрите му прекараха нощта в хотел „Дрейк“, други две бяха отишли в къщата на Мери Маргарет в Оук парк и две бяха останали при него. След като така или иначе не можеше да спи, им беше отстъпил огромното си легло и беше прекарал нощта в стаята за гости.

Събуди се два-три часа, след като беше успял да заспи, и се запъти по стълбите надолу. Спря насред хола и се загледа през прозореца към мъртвите листа и клони, нападали в малкия му вътрешен двор. Представи си Нийли, начина, по който изглеждаше, след като се бяха любили, разрошената й коса, поруменялата й кожа…

— Държахме се отвратително, нали?

Той се извърна и видя Ан да слиза по стълбите. Беше облечена с ужасна сива роба, която много приличаше на онази, с която беше постъпила в манастир. Гъстата й коса стърчеше на всички страни около пълничкото й лице.

— Отвратително, наистина — съгласи се той.

— Зная, че не трябваше да ти се оплаквам заради църковната политика, но останалите монахини са толкова консервативни и… — На устните й се появи тъжна усмивка. — Винаги се държим така с теб, нали? Всички момичета от семейство Джорик са силни и независими жени, докато не се окажат в обкръжението на голямото си братче. Тогава пак ставаме малки и беззащитни като в доброто старо време, нали?

— Това не ми пречи.

— Пречи ти. И не се опитвай да ме убеждаваш в противното.

Той се усмихна и я прегърна. Какво дяволче беше като дете! Също като Луси…

Болката отново се надигна в него.

— Какво е станало, Мат?

— Защо смяташ, че нещо е станало?

— Защото би трябвало да се чувстваш на върха, а явно не е така. Бил си част от най-вълнуващата история на годината. Всички в Америка знаят кой си. Отново работиш там, където ти харесва, и това, което ти харесва. Имаш поръчки от най-добрите вестници и списания в страната. Получи всичко, което някога си искал. Но изобщо не изглеждаш щастлив.

— Щастлив съм. Наистина! Сега ми разкажи за отец Франсис. Какво направи, за да те разстрои така?

Тя захапа стръвта и така го освободи от задължението да обяснява какво точно се е случило, защото не искаше да й го казва — наистина беше получил от живота всичко, което беше искал, и точно това всичко най-много мразеше сега.

Вместо да играе хокей на лед, му се искаше да отиде на пикник. Вместо да отиде в Юнайтед сентър, му се искаше да заведе малкото си момиченце до някоя детска площадка, да го остави да играе в пясъчника и да играе на фризби с по-голямата му сестра. Вместо да се среща с всички онези жени, които му се натискаха, му се искаше да приюти в прегръдките си сладката и своенравна първа дама, чиито очи имаха цвета на американското небе.

Сладката и своенравна първа дама, която беше избягала от него с цялото му проклето семейство!

Ан най-накрая спря да говори.

— Хайде, приятел. Дадох ти достатъчно време да си събереш ума. Сега е време да ми се изповядаш. Какво е станало?

Тапата, с която толкова години здраво беше затискал истинската си самоличност, изскочи навън.

— Провалих всичко, ето това стана. — Погледна намръщен сестра си, но вече сили не му бяха останали да се бори със себе си. — Аз съм влюбен в Нийли Кейс.