Сюзън Елизабет Филипс
Първата дама (11)

11.

На Луси й хареса семейство Уейн. Бяха скучни и Бъртис вече й беше прочела една лекция за хубавото й лице и силния грим, но иначе бяха чудесни. През цялото време, докато й опяваше за грима, Бъртис я беше черпила с домашни сладки и я беше потупвала по рамото. На Луси точно тези докосвания й бяха харесали, след като в последно време се беше докосвала единствено до Бътън и до никого другиго. Дори Санди рядко я беше докосвала, освен когато беше пияна и имаше нужда някой да я заведе в банята.

Луси хареса и Чарли, макар да мислеше, че само глупак може да носи чорапи със сандали. Беше я нарекъл скаут, когато му помогна да съберат двете маси заедно. „Дай още малко надясно, скаут.“

Само да можеше да остави Бътън при Уейнови, но те бяха твърде възрастни, така че се налагаше да остане при Джорик и Нел.

Нареждаше приборите, когато вдигна глава и ги видя да се приближават с Бътън. Изглеждаха някак странно и щом се приближиха, тя ги поразгледа по-внимателно. Нел имаше червенина на врата си, а устните й бяха подпухнали. Като видя, че и устните на Джорик бяха същите, й се прииска да подскочи от радост.

Нийли тихичко простена, като забеляза многозначителния поглед на Луси. Тази тийнейджърка беше прекалено схватлива, което за нея самата никак не беше лошо. Нийли изцяло насочи усилията си да си придаде приятно изражение на лицето, докато се опитваше в същото време да размисли над това, което току-що й се беше случило. И над нещо още по-важно — какво щеше да прави от тук нататък?

Първата дама на Америка щеше да разлисти бележника си и да набележи план, но Нел Кели изобщо не беше такъв организиран човек. Мат възнамеряваше да продължи оттам, където бяха спрели, а това беше и нейното желание — притесняваше я единствено, че нещата се бяха развили толкова бързо. Наистина ли толкова бързо?

Реши, че е по-добре да започне да се безпокои дали у Бътън няма да се проявят признаци на алергия заради това, че беше яла гризини от пода, вместо да занимава съзнанието си с високия сивоок мъж до себе си, който така внезапно беше преобразил емоционалния й живот.

— Я, вижте кой е тук! Нел, ела седни с бебето тук, а ти, Мат, можеш да изнесеш отвътре хладилната камера. Всеки път, когато Чарли вдигне нещо по-тежичко, и хернията му се обажда.

— При вдигане тежестта винаги трябва да пада върху коленете — обади се Чарли. — Хернията не е шега работа.

Нийли се усмихна. Никой досега не беше говорил за херния в нейно присъствие.

— Изглеждаш ми позната, Нел. Нали изглежда някак позната, Чарли? Ходила ли си някога във Форт Уейн?

— Тя прилича на Корнелия Кейс, макар не всички да мислят така. — Луси хвърли язвителен поглед към Мат точно преди той да изчезне в караваната на Уейнови, за да изнесе хладилната камера. — И сега си имам дрелка, която въобще не ми трябва.

— Господи, наистина! Погледни я, Чарли. Наистина прилича на госпожа Кейс. Направо бихте могли да сте сестри.

Нийли категорично не искаше разговорът да продължава в тази насока.

— Много се извинявам, но не успях да донеса нищо за вечеря. Не сме особено практични.

— Няма нищо. Не се притеснявайте, храна има достатъчно.

Докато вечеряха, Нийли се улови, че мисли за всички онези държавни вечери, която тя така старателно беше планирала, за протоколното изискване за всеки участник да бъдат осигурени двайсет и седем принадлежности за хранене. Нито една от тези вечери не можеше да се сравни с удоволствието на сегашната. През цялото време тя и Мат си разменяха погледи, с които успяваха да си кажат много неща — сякаш се познаваха от години. Луси не спираше да се смее на закачките на Чарли. Бътън ту пълзеше, ту щрапаше с краченца около тях, прехвърляйки ръчички от стол на стол, и така успя да навести всички, докато накрая не се върна отново в скута на Мат.

Нийли направо беше като хипнотизирана от Уейнови. Бъртис цял живот беше градила семейство и речта й беше изпълнена с истории за децата й, внуците й, църквата и съседите. Чарли беше притежавал малка застрахователна агенция и съвсем наскоро беше предал управлението й на най-големия си син.

Уейнови не проявиха желание да споделят впечатленията си от Вашингтон, също както и Мат. Докато унищожаваха кекса с плодовия коктейл „Доул“, тя откри, че той беше от онези пристрастни по отношение на политиката хора, които бяха изгубили всякакви илюзии за родните си политици.

Докато се стъмни, тя беше научила, че Уейнови са патриоти — лоялни, но не до степен на заблуда. Бяха привърженици на идеята да дават милостиня на всеки, който им я поискаше, но много повече бяха убедени, че трябва да се дава на хората, които истински се нуждаят от нея. Искаха федералното правителство да не се меси в личния им живот, но в същото време искаха то да намира ефикасни начини против разпространението на дрогата и насилието. Безпокояха се дали здравните им осигуровки ще се окажат достатъчни и очакваха Службата за социална защита да се погрижи за тях, но не искаха децата им да понесат икономическата тежест за това. Макар Мат да не се бе съгласил с всичко, изразено от тях, и тримата се обединиха около мнението, че днешните политици са неспособни и некомпетентни, партизански преследващи единствено политическите цели на партиите, към които принадлежаха, и готови да продадат страната единствено и само за да защитят личните си интереси.

Такава гледна точка беше в състояние винаги да обезкуражи Нийли, макар вече да беше свикнала с изразяването на подобни възгледи. Самата тя познаваше политици, които напълно отговаряха на това описание, но познаваше и такива, които бяха различни. Обаче семейства като Уейнови съставляваха гръбнака на Америка. Със сигурност ли най-доброто, което едно над двестагодишно демократично управление беше успяло да създаде, беше нация от циници?

Така или иначе сега Вашингтон жънеше каквото беше посял — тя и Денис бяха водили множество разговори точно на същата тема през годините. Макар Денис да я намираше за твърде наивна за човек, който беше засукал политиката още с майчиното мляко, тя непоколебимо вярваше, че страната е готова за появата на политици от нов тип. Понякога Нийли се улавяше, че размишлява дали самата тя да не се впусне в политиката. Най-главното правило, което щеше да следва, беше да казва истината, и дори това да я превърнеше в последна сред равни, тя щеше съвсем открито да защитава каузата си пред хората.

Мат премести ножа си така, че Бътън да не може да го достигне.

— Ти много се смълча, Нел. За човек, който има мнение за всичко, сега съм изненадан, че не споделяш нищо за политиката.

О, би могла да сподели много неща и по време на разговора едва се беше удържала да не го направи. И все пак сега не се въздържа за един мъничък коментар:

— Вярвам, че един живот, отдаден на политиката, може да бъде и живот на чест и доблест.

Чарли и Бъртис поклатиха глави, а Мат се изхили цинично:

— Може би преди петдесет години, но не и сега.

На върха на езика й като че се заблъскаха думи — десетки. Хиляди! Цяла реч за патриотизъм и дълг към обществото, с цитати от Линкълн, Джеферсън^[1] и Еф Ди Ар^[2]. Политиката би могла да се превърне в доблестна професия — още веднъж желанието да им докаже това я накара да говори.

— Дори и сега — каза тя. — Необходими са ни само неколцина смели политици.

Тримата я изгледаха скептично и тя реши, че не е нужно да говори повече.

Всички пожелаха да помогнат при миенето на мръсните съдове, освен Бътън, която вече беше започнала да нервничи от умора. Нийли тъкмо отвори уста за извинение, че се налага да сложи бебето да си легне, когато Луси излезе от караваната на Уейнови и извика:

— Те имат телевизор!

— Не искаме да изпускаме публицистичните предавания — обясни Чарли. — Тази вечер е „Дейталайн“.

— Ние нямаме телевизор.

— Няма да умреш без него, госпожичке. — Бъртис прехвърли ръка през раменете на Луси. — Можеш да си почетеш някоя хубава книжка. Нещо, което да ти помогне в ученето.

— Мат, може ли да ми дадеш един от твоите „Плейбой“?

— Ти си такова дяволче, Луси — разтопи се от нежност Бъртис. — Нашата Меган много щеше да те хареса.

Луси въздъхна отегчено, но не направи усилие да се изтръгне от прегръдката на Бъртис.

— Нел, можеш да ми дадеш гащеризончето на Бътън да го зашия, докато гледаме „Дейталайн“.

За Нийли предложението на Бъртис да зашие скъсаната дрешка на Бътън дойде неочаквано — не се почувства много приятно.

— Не бих искала да те затруднявам. Наистина.

— Даже ще ми направиш услуга. Ако нямам с какво да се занимавам, направо загивам.

Нийли й благодари, а после трите с Луси и бебето се отправиха към караваната. Щом влезе вътре, Нийли си помисли колко е хубаво да ти прави услуга някой, който не очаква нищо в замяна.

Бебето беше мръсно от пълзенето в тревата около масите за пикник — нещо, което Нийли през цялото време се беше опитвала да предотврати, а останалите бяха намерили за излишно прекаляване с грижите. Чарли беше помолил Мат да му помогне за разпъването на навеса, а тя и Луси в същото време щяха да опитат да изкъпят сърдитото бебе в мивката. Докато го изкъпят и облекат в чиста пижамка, мина много време — Бътън започна да хленчи и не се поддаде на опитите на Нийли да я успокои.

Тогава Луси я взе на ръце и я отнесе отзад, за да й даде шишето с бебешката храна. Когато тийнейджърката затвори вратата, разделяща караваната на две, на Нийли й стана тъжно. Не би могло да се каже, че изпитва ревност, но все пак се беше почувствала засегната от факта, че бебето предпочиташе всички други, но не и нея. Бътън сигурно усещаше, че при нея има нещо нередно.

Ангелът на бебешката смърт… Нийли поклати глава, за да отпъди мрачните мисли.

Вратата на караваната се отвори и тя моментално се извърна. Мат беше влязъл — изглеждаше дори по-огромен от обикновено и още по-красив. Устата й пресъхна. Огледа се наоколо и видя скъсаното гащеризонче на Бътън.

— Имаш ли нещо против да дадеш това на Бъртис? Аз забравих.

И тя протегна ръка, за да му го подаде.

— Нищо против. — Звучеше твърде сговорчиво за човек, който спокойно би могъл да спечели титлата „Най-проклет в света“. — Съвсем нищо. — И й се усмихна, докато протягаше ръка, за да вземе дрешката. Ръцете им за миг се докоснаха. — Веднага се връщам.

Той буквално я измъчваше. И какъв беше смисълът? Сигурно си мислеше, че можеха да се любят, намирайки се в непосредствена близост с две деца — тя обаче не смяташе, че това е възможно. С чувство на известно притеснение влезе в банята и засваля дрехите си.

Щом водата обля тялото й, тя си спомни как беше поел в огромната си шепа гърдата й. Всеки миг от трескавия му опит да я съблазни й беше донесъл неизразима наслада. И я беше изпълнил с копнежи.

Тя си напомни, че двамата едва се познаваха. Нямаха обши интереси, нито еднакъв произход. Но нали с Денис имаха и общи интереси, и еднакъв произход и до какво беше довело това?

Очите й се изпълниха със сълзи. Независимо от всичко случило се, на нея Денис й липсваше. Повече от всеки друг, той щеше да проумее сегашното й объркване и щеше да й даде мъдър съвет. Когато успяваше да забрави какво предателство беше извършил спрямо нея, спомняше си, че той всъщност й беше най-добрият приятел.

Беше се забавила доста под душа, така че като излезе, се учуди, че Мат не се беше върнал в караваната. Защо в живота всичко трябваше да бъде така сложно? Сега беше сигурна само по отношение на едно. Че й харесваше да бъде Нел Кели. Да живее в чужда кожа беше най-хубавият подарък, който някога беше получавала, и изобщо не се чувстваше готова да се раздели с него.

През целия ден я бяха преследвали видения как цели ята от правителствени агенти вървят по следите й и сега устните й се раздвижиха в безмълвна молитва. Много моля! Само още няколко дни. За нищо друго не моля. Само за още няколко дни.

 

 

Тони Делука почти не обръщаше внимание на вървящото по телевизията предаване „Дейталайн“, докато седеше в стаята си в един хотел недалеч от Конелсбърг, Пенсилвания. Тя и Джейсън бяха прекарали поредна безрезултатна сутрин на стоянката за тежкотоварни камиони и също толкова безрезултатен следобед в разпит на Джими Бригс. Сега се беше инсталирала в леглото, дъвчеше ябълка вместо картофен чипс със сол и оцет, каквото всъщност й се ядеше в момента, и преглеждаше предварителния доклад от лабораторията за чевито тип „Корсика“. Беше пълно с отпечатъци от пръстите на Корнелия Кейс, но никъде не бяха открити следи от кръв или какъвто и да било намек от насилие. Остави книжата на леглото до себе си, за да прочете информацията, която бяха получили чрез Тери Акерман.

Шеф-съветникът на Денис Кейс беше докладвал за разговор с Аврора предната вечер. По негово свидетелство тя не беше използвала кодовото наименование Джон Норт по време на разговора, нито го беше оставила с убеждението, че бягството й не е било доброволно. Истинско облекчение беше да се знае, че със сигурност Джими Бригс не й беше сторил нищо лошо, но щеше да бъде още по-добре, ако Акерман я беше принудил по някакъв начин да му съобщи къде се намира.

— Специален репортаж на Ан Къри от „Ен Би Си нюз“…

Наполовина изядената й ябълка изпадна от леглото, когато тя рязко се изправи, за да се протегне към дистанционното управление и да увеличи звука. Трийсет секунди по-късно вече беше сграбчила телефона и въртеше номера на хотелската стая, в която се беше настанил Джейсън Уилямс.

— „Ен Би Си“ току-що обяви изчезването на Аврора. Сега започват да го обявяват и по „Си Ен Ен“.

— Добре.

Тя чу звука от телевизора в неговата стая и двамата продължиха да слушат заедно поредното съобщение.

— Къде е Корнелия Кейс? Компетентни източници твърдят, че първата дама на нацията, за която беше съобщено, че е болна от грип, всъщност е изчезнала. Никой не я е виждал в Белия дом от четвъртък сутринта или от три дни. Тя не е в дома си в Мидълбърг, Вирджиния, който беше обща семейна собственост заедно с президент Кейс, намиращ се на територията на имението на семейство Личфийлд. Досега няма официално потвърждение от Белия дом за нейното изчезване, но по неофициални данни госпожа Кейс е заминала по своя собствена воля. По всичко изглежда, че тя не е съобщила на никого нито за намеренията си, нито за местонахождението си. Най-тревожното е, че тя е заминала, без да се ползва от съответната протекция на Тайните служби.

На екрана се появи картина с Джеймс Личфийлд, който бързаше да се качи в една лимузина.

— Бащата на Корнелия Кейс, бившият вицепрезидент Джеймс Личфийлд, отказа всякакъв коментар, когато днес…

Тони намали звука, когато журналистката започна да прави предположения доколко може да се вярва на сведенията, до които се беше добрала. После закрепи слушалката на телефона в ямката, образувана между склонената й глава и рамото, и смръщи вежди.

— Това можеше да се очаква — промърмори.

— Въпросът е дали това ще направи живота ни по-труден или по-лесен…

И тя се чудеше над същия въпрос:

— На нея ще й бъде по-трудно да се крие, така че шансовете да реши да обяви къде е се увеличават. Но се увеличава и опасността за нея. Сега всеки психопат по света знае, че тя е без охрана.

— Ела долу в моята стая, а?

— Ха, момченце, не очаквах, че така ще се притесниш…

— Не говори глупости. Искам да ти покажа нещо.

— Колко голямо нещо?

— От сексуален тормоз си патят не само жените, но и мъжете, Де Лука — изръмжа Джейсън. — И ти току-що престъпи границите.

— Е, извиняяявай.

Тя затвори телефона и се усмихна. Джейсън може и да нямаше кой знае какво чувство за хумор, но професионализмът му нямаше как да се отрече — тя започваше да се изпълва с уважение към него. Облече си памучна рокля от две части, които се свързваха на кръста с помощта на безопасни игли, стисна в ръка ключа от стаята си и излезе в коридора.

Щом той отвори вратата на стаята си, тя докосна с разтворени пръсти гърдите му и каза:

— Мама е тук. Искаш ли да ти оставя лампата запалена, за да не те е страх през нощта?

Той изви очи по същия начин, както го правеше и дъщеря й Коли, когато намираше Тони за досадна. Само младите хора явно бяха способни така рязко да си въртят очите.

— Виж това — отвърна й той и махна с ръка към лаптопа си на бюрото.

Тя си беше забравила очилата за четене и трябваше да присвие очи, за да види, че на екрана му беше уебсайтът на малък вестник в Западна Вирджиния и по-специално — страница от броя, който щеше да излезе на следващата сутрин.

— Какво трябва да гледам точно?

— Ето това.

И той посочи с пръст на екрана.

— Дядо Коледа печели конкурс за двойници на известни личности, това ли? Защо трябва да ме интересува… Уааа! — Тя нагласи по-добре фокуса си на четене и се върна към началото на статията, поглъщайки бавно дума след дума. — Как го откри?

— Просто сърфирах. Реших да проверя вестниците в радиус сто и петдесет мили от Макконелсбърг. Пише, че жената била от латиноамерикански произход, така че в крайна сметка може и да не се окаже важно. Освен това, ако някой иска да се крие, за какво му е да участва в конкурс за двойници?

— И все пак… Да бяха поместили снимка поне. Провери им телефоните и виж дали не можеш да намериш… — Тя отново присви очи срещу екрана. — Бранди Бът. Не ми звучи много като латиноамериканско име. И повечето латиноамериканки изобщо не приличат на Аврора.

— Засега не успях да се добера до нищо друго, но ми остава да проверя още на няколко места.

— Да видим аз какво мога да изровя.

Тони понечи да се приближи до телефона, после се отказа. Официалната процедура изискваше да се свържат със служба „Разследване“ на място в Западна Вирджиния, но екипът, сформиран да открие Аврора, едва ли би могъл да се нарече официален. Тя и Джейсън например докладваха директно на Кен Брадок, който беше помощник-директор, шеф на дирекция „Национална сигурност“, и можеха или да следват собствените си инстинкти, или да ги пренебрегнат.

Тя вдигна телефонната слушалка, намести я между бузата и рамото си и се извърна към партньора си.

— Имам намерение утре да потегля към Западна Вирджиния, момченце. Ти идваш ли с мен? Седем часа рано ли ти е?

— Смятах да тръгна в шест, но ако ти е нужно повече време, за да си починеш, кажи ми.

О, това момченце започваше да й харесва.

 

 

Мат продължаваше да усеща кожата на врата си настръхнала. Беше се почувствал така странно, стоейки посред караваната на Уейнови със скъсания жълт гащеризон на Бътън в ръка, заслушан в репортажа, който бяха пуснали в предаването „Дейталайн“, за изчезването на Корнелия Кейс. Цялата работа му се струваше като едно невероятно съвпадение, но още щом наближи Мабел, усети отново да го полазват тръпки по врата. Винаги имаше това чувство, когато се натъкнеше на голяма история.

Не можеше да се изплъзне от мислени сравнения между Нел Кели и Корнелия Кейс. Въпреки външната прилика, госпожа Кейс беше въздържана и изтънчена, едно почти ефирно създание, докато Нел беше забавна, достъпна и много реална. Косата на Нел беше различна и макар да беше много слаба, не създаваше впечатлението за високообразована самоходна закачалка за дрехи висша мода, какъвто вид имаше госпожа Кейс. Челото на първата дама беше по-високо, тя самата беше по-висока от Нел и очите й не бяха толкова сини. И най-вече, госпожа Кейс не би позволила на Мат Джорик да я целуне.

Следващото предположение едва не го задави. Ако Нел си сложеше руса перука, облечеше по-изискани дрехи и се качеше на по-високи токчета, можеше да мине за първата дама и спокойно да прекрачи прага на Белия дом. И когато истинската госпожа Кейс се върнеше, никой нямаше да й повярва. Това беше женски вариант на „Принцът и просякът“. Истинска журналистическа находка! Отвори вратата и влезе в караваната, готов да й разкаже за репортажа, когато я видя и усмивката му замръзна. Беше си облякла синята памучна нощница и седеше на кушетката с подгънати крака. Навсякъде беше изгасено, с изключение на една малка лампа. Светлината падаше косо през лицето й. Изглеждаше деликатна и почти ефирна като рисунка на Мадона от петнадесети век и той не можеше да си представи, че е способна да направи такива глупави неща, като да си купи керамична жаба, да се вози в каравана и да се занимава с едно ревливо бебе.

Кожата на врата му отново настръхна. Толкова много приличаше на Корнелия Кейс.

Тя вдигна глава и се усмихна.

— Забави се. Бъртис да не ти предложи още едно парче от кекса си?

— Кекс? Не. Не, ние просто… — Една от широките презрамки на памучната й нощница се свлече надолу и илюзията за приликата се загуби. Тя отново си изглеждаше като Нел, жената, за която беше мислил цялата вечер. — Просто си поговорихме.

Щом приседна на крайчеца на пейката, желанието му да я притежава се върна със страхотна сила.

— Момичетата спят ли?

— Като заклани. — Обходи за миг лицето му с изучаващ поглед. — Нещо станало ли е?

— Не, защо?

— Не зная. Изглеждаше някак особено, като влезе.

Понечи отново да й каже за Корнелия Кейс, но се спря навреме. Имаше намерение да я прелъсти, а не да започне дискусия на злободневна политическа тема — новините можеха да почакат.

— Кексът май ми дойде в повече.

Тя се изправи и светлината направи нощницата й прозрачна — под нея се очерта силуетът на тялото й.

— Искаш ли да пийнеш нещо? Още една безалкохолна бира?

Той успя единствено да поклати глава. Усети, че става и се приближава до нея.

Тя вдигна поглед към него и той видя страх в очите й — последното, което би му се искало да я накара да изпита.

— Мат, трябва да поговорим за това. Тук има две деца, от които ни дели само една врата.

— Да, знам. — Всъщност не беше размишлявал много дълго над този факт. Можеше да й каже, че и двете имат дълбок сън, но сега си даде сметка колко тънка преграда беше наистина вратата, която ги делеше. Добре, щеше да импровизира. — Тук е много задушно. Нека да излезем навън и да се поразходим.

— Виж…

— Точно зад Мабел има една пътечка, която води към гората. Няма да изпускаме караваната от очи.

Неочаквано за него крайчецът на устните й се изви нагоре — тя се усмихна, и тогава той си припомни за способността й да се радва на малките неща.

— Ей сега ще се обуя.

След няколко минути те вече вървяха по пътечката, посипана с листа и клончета. Откъм няколкото лампи, осветяващи всяко място за къмпиране, идваше достатъчно светлина, за да виждат наоколо. Нийли пое дълбоко въздух, вдишвайки мириса на запалено дърво и промита с влага растителност, все още удивена от факта, че се разхожда по нощница.

— О, не е ли чудесно?

— Аха, хубаво е. Дай ми ръка да не се спънеш.

Не вярваше, че има такава опасност, но му позволи да улови ръката й. Макар да беше направо ветеран що се отнася до ръкостисканията — бяха може би десетки хиляди, по-дълго беше задържала в ръка само детските ръчички.

— Прекарах чудесно тази вечер.

— Макар да не ми е много приятно да го потвърдя, и аз.

— Толкова добре се държаха с Луси. А тя не изрече нито една лоша дума, докато бяхме с тях.

— И аз забелязах. А прекаленото опекунство във всичко на Бъртис си беше чиста провокация.

— Смятам, че точно това й хареса.

— Аха, и аз така мисля. — Той спря и тя се запита дали не беше видял нещо на пътеката. — Ела насам. Извън обсега на светлината.

Гърлената нотка в гласа му възбуди сетивата й. Тя изпита странна комбинация от възбуда и лоши предчувствия, когато той я извлече извън пътеката в гъсталака, а после я привлече към дебелия ствол на едно дърво. Без да я остави да си поеме дъх, я накара да облегне гръб на дървото и се притисна до нея. После я целуна.

Целувката му беше настойчива и чувствена, разкриваща десетилетия сексуален опит, но този път тя не допусна да се разтревожи дали постъпва правилно. А просто обви ръце около врата му и се отдаде на усещанията си.

Ръцете му обходиха тялото й, подпалвайки хиляди огньове там, където я докоснеха.

— Не мога да ти се наситя.

Той улови в шепа едната й гърда през нощницата и прокара палец по извивката й. После сведе глава и с устните си пое зърното й през плата.

Тя изстена. Усещането беше много силно — и ставаше все по-силно, направо вълшебно… точно каквото трябваше да бъде. Чу се как промълвя:

— Аз не искам…

— Искаш.

Възнамеряваше да му каже, че не иска да остава навън. Необходимо й беше уединение. Но не искаше да го прекъсва, за да се впуска в обяснения.

Той плъзна ръка под нощницата й. Откри бикините и плъзна ръка под тях.

— Влажна си.

Откровеността му я накара да потрепери. Така ли говореха любовниците помежду си? Започна да я гали. Тя изви гръб и се прилепи към него, краката й сякаш по своя воля се разтвориха.

— Свали си нощницата — прошепна й той.

Думите му като че я върнаха на земята. Не можеше да се справи с толкова много нови емоции наведнъж.

— Ние сме навън.

— Така нещата стават още по-хубави — увери я той и се зае сам да съблече нощницата й.

Отначало се противеше, но след това се отказа. Беше й омръзнало да внимава, да следва правилата, измислени от други хора. И се остави в ръцете му.

Хладният въздух обгърна голото й тяло, след като той съблече нощницата й и я пусна на земята.

— Сега си свали бикините — прошепна й. — Дай ми ги.

Тя се поколеба.

— Направи го.

Неговата рязка команда усили възбудата й. В същото време някакъв дълбоко закодиран от праисторическо време женски инстинкт й подсказа да си поиграе малко с него и да го накара да я чака. А със следващата си реакция след лекото забавяне пожела да му покаже, че се е подчинила на волята му.

— Е, добре.

И беше възнаградена с гърлен възглас, който като че разля топъл течен мед по вените й. Щом се наведе и понечи да свали бикините си, тя се усети поразена от скандалността на поведението си. Макар по всичко да изглеждаше, че никой от обитателите на къмпинга не ги беше забелязал, това не променяше факта, че се намираха на обществено място.

Мат пое бикините от ръцете й и Нийли се запита дали няма да си ги сложи в джоба на панталоните.

— Стой спокойно — прошепна той.

Нямаше намерение за нищо на света да бяга оттук.

Той сложи ръце на голите й рамене и я целуна отзад по врата. После докосна гърдите й и я гали, докато не я накара да се почувства без дъх. Краката й се повдигнаха, после се обвиха около глезените му. Възбудата се надигна в тялото й, преминавайки като спирала през него, и тя усети, че повече не би могла да издържи. Улови го за китките, за да го принуди да спре.

— Сега е твой ред. — Гласът й излизаше направо от гърлото и едва се чуваше. — Свали си дрехите.

Отново се чу гърлен възглас:

— Да не си полудяла? Намираме се навън. Само някой много закъсал ексхибиционист би се съблякъл на такова място.

— Събличай се или е свършено с теб — произнесе тя със заповеднически тон.

— Ти ще ме свършиш. — Той прокара длани по протежение на гръбначния й стълб и желанието им да се дразнят моментално се изпари. — Чувствам се прекрасно с теб.

Милувките му караха и нея да се чувства прекрасно.

Той докосна с ръце заоблените й задни части, хълбоците й и я притисна още по-силно към себе си.

— Имаш ли някаква представа какво точно искам да направя сега с теб?

Да, но й се искаше да го чуе от него. Искаше да чува думи, които не бяха любезни. Думи, ухаещи на секс, груби и директни, които да накарат кръвта й да закипи.

— Кажи ми — чу се да изрича. — Кажи ми точно какво.

Той лекичко стисна зърното й. Заплаха, примесена със сладост.

— Обичаш да си играеш с огъня, така ли?

— Да.

— Тогава бъди готова да изгориш.

И тя наистина се възпламени… в геометрична прогресия. От нуждите на страстта. От стария колкото земята език на сексуалните жестове.

— Искам… да… те… поваля на земята… да… разтворя… краката… ти…

Шепнеше в устните й. И подчертаваше всяка своя дума с погалване с език. И ръцете му… о, тези негови ръце… те бяха навсякъде. Разпореждаха се с тялото й, като че беше негова собственост.

— … да… те… докосна… тук… да… те… притисна… тук…

Той разтвори краката й с ръка… и пръстите му се плъзнаха в мекотата на плътта й…

— … и… да… вляза… тук.

Не почувства желание да го спре, не изпита колебание, не усети, че не й харесва — защото беше жена.

— И тук…

Той й даваше възможност в момента да почувства женската си миризма, женските си възприятия и усещания…

— Малко по-навътре…

Усещането беше изгарящо.

Докосванията му станаха по-бързи. Тя почти изплака и тялото й се разтърси от мощна тръпка.

Той я обгърна здраво с ръка и не спря да я целува, докато тялото й потръпваше.

Щом тръпките престанаха, тя придоби усещане за голия му гръб под дланите си, за горещата и влажна кожа на мускулите, стегнати от чувството му за самоконтрол. Тя спусна ръка между телата им и го докосна. Той цял се притисна към нея. Горещият му дъх прогори ухото й. После рязко се дръпна назад.

— По дяволите, децата!

Тя си пое дълбоко дъх.

— Искам те само за себе си! — Гласът му беше изпълнен с чувство на безсилие. — Не искам да се безпокоя дали няма да сме прекалено шумни, или дали някой няма да се събуди, за да пие вода или заради нещо друго. — От устата му се отрони ругатня, същата, която беше казал само преди минути, но тогава в нея звучеше единствено тревога за малолетните им спътници. После изведнъж се сети нещо. — Айова!

Тя не можа да схване:

— Какво?

— Без деца. И на легло… — Ръцете му отново я обгърнаха. — А не върху елховите иглички. Щом веднъж стигнем Айова, ще можем да останем сами и тогава ще довършим това, което започнахме.

Звучеше като ранено животно и тя треперливо се разсмя.

— В Айова ли?

— Точно така. В Айова. Отбележи си го в календара, скъпа моя.

Така Айова — щатът на ястребовото око, се превърна в щат на прелъстяването.