Сюзън Елизабет Филипс
Първата дама (22)

23.

Мат се взря в жената, застанала в рамката на вратата, и усети как започва да се топи отвътре. Вчера беше успял да остане хладнокръвен, когато навсякъде около тях имаше камери и фотоапарат, но сега нямаше, и тя беше само на една крачка от него.

Уви! Жената пред него не беше онази Нийли от Айова. Тази Нийли беше елегантна. Аристократична. Представителка на чистата раса на БАСП^[1] от върха на патрицианската й глава до токовете на дамските й обувки марка Коул Хаан. Беше с перлен гердан, вероятно наследство още от „Мейфлауър“, семпъл пуловер, който би могъл да бъде единствено от кашмир, и сиви трикотажни панталони с перфектна кройка. Единствено кучето улична порода, което беше излязло на входната веранда и беше скочило зарадвано срещу него, и сладкото бебе с шоколадова кожа в ръцете й бяха извън стила й.

Господи, колко хубаво беше, че я вижда отново. До болка му се прииска да я привлече към себе си и да я отнесе в спалнята, където да я освободи от всички онези вещи, издаващи богатството и положението й, но знаеше, че нещата можеха и да не се развият толкова лесно, колкото му се искаше — с нея или с някой агент на Тайните служби, наблюдаващ я откъм алеята за паркиране.

Сърцето му трепна и той не можеше да се сети за нещо друго, освен да й каже обичам те, но тъй като това щеше да прозвучи доста прибързано, вместо това реши да приветства кучето:

— Здрасти, Скуид.

Бебето примигна като реакция на гласа му, после лекичко му се усмихна.

Кралицата на Америка отстъпи назад и го пропусна да влезе. Стомахът му се сви. Гледаше го така, сякаш й напомняше смътно за някого, когото някога беше зърнала за миг.

Той я последва по коридора — имаше чувството, че все едно се намира в института Смитсониън^[2], и после в официалния хол^[3], обзаведен предимно с мебели от черешово дърво, кресла със странични облегалки за главата и маслени платна от стари майстори. Той беше израснал в къща с разнородни мебели, с пластмасови маси и дървени кръстове и изсъхнали палмови клонки, затъкнати зад тях.

Тя махна с ръка към канапенце с вретеновидни крачета и облегалка във формата на полусфера. Той внимателно паркира огромното си тяло на посоченото му място, очаквайки всеки момент то да се срути под теглото му.

Тя го загледа с увереността на жена, която най-накрая беше проумяла себе си.

— Бих ти предложила нещо за пиене, но наскоро привършихме безалкохолната бира.

Точно сега би му дошъл добре един скоч, дори направо от бутилката. Забеляза, че беше стиснала така здраво бебето в прегръдката си, че то започна да проявява недоволство и да се върти.

— Ново попълнение?

— Андре е дете на Тамара, жената, която се грижи за Бътън.

— Мислех, че ти се грижиш за Бътън!

Сам се удиви на обвинителната нотка в гласа си.

Тя го гледаше сурово и изобщо не си направи труда да му отговори.

— Извинявай.

Дланите му бяха започнали да се изпотяват.

Тя избра да седне на едно от креслата с облегалки за главата до камината, около която вероятно се бяха събирали бащите основатели на Съединените щати да бистрят конституцията.

Бебето продължаваше да се отпива да се измъкне от здравата хватка. Той изчака Нийли да охлаби прегръдката си и да го подхване така, че да му е по-удобно, но тя така и не го направи. Като че беше забравила изобщо, че го държи. Надяваше се това да означава, че всъщност е нервна.

По вида й обаче изобщо не можеше да се разбере дали е нервна.

Канапенцето злокобно проскърца, когато той се облегна назад и протегна дългите си крака. Ако не кажеше скоро нещо, щеше да изглежда като пълен идиот.

— Как са те? Момичетата?

— Знаеш как са. Редовно получаваш писмени доклади.

Бебето направо се гърчеше. Той се зачуди къде ли се беше скрила Бътън. Какво ли не би дал да види малкото момиченце отново — да смени миризливия й памперс и да бъде възнаграден с една от онези нейни усмивки, които не означаваха нищо друго, освен теб обичам най-много.

— Писменият доклад не е същото като да ги видя със собствените си очи. Липсват ми.

— Сигурна съм, че е така, но това не означава, че можеш да влизаш и излизаш, когато си поискаш, от живота им. Между нас освен това съществува договорка.

Разговорът не потръгна в посоката, в която се надяваше да се развие. Бебето изписка.

— Разбирам, но…

Макар все така да беше слаба, онзи измършавял вид, който имаше, когато се бяха срещнали за пръв път, вече го нямаше. Почувства се облекчен… и разочарован. Прииска му се да беше се топила от мъка по него.

Как не — Нийли Кейс да се топи от мъка по някакъв мъж!

Оставаше му да предприеме само едно и осъзнаването на това моментално качи нивото на тестостерона му. Пое си дълбоко дъх и изрече:

— Ти също много ми липсваш.

Тя не изглеждаше да е впечатлена.

Той реши да каже отново същото, но този път в едно изречение:

— Много ми липсвахте ти и момичетата.

Бебето отново изписка. То отчаяно се опитваше да се освободи от прегръдката й, но тя го държеше здраво. Мат не можеше повече да понася мъченията му и скочи.

— Дай ми това дете, преди да си го задушила!

— Какво…

Той издърпа малкото момченце и го закрепи на едната си ръка. Детето веднага се умири. Миришеше хубаво. На момче.

Тя присви очи, после затропа с пръсти по облегалката на креслото си.

— Какво стана с резултатите от ДНК тестовете? Адвокатът ми няколко пъти поиска копия от тях, но така и не получи отговор.

Ами сега? Хвана го. Беше скъсал плика, който беше получил от лабораторията в Дейвънпорт, без да го отвори.

— Аз също не получих отговор. Предполагам, че в лабораторията са ги изгубили.

— Изгубили?

— Случва се.

Тя вирна брадичка и го погледна изучаващо.

— Зная колко важни са тези резултати за теб. Може би тестовете могат да бъдат повторени.

— Ти луда ли си? Искаш Бътън отново да мине през всичко това? Предполагам, за теб е лесно да го кажеш, защото не знаеш какво стана. Само ако знаеше как я натиснаха!

Тя го изгледа така, сякаш си беше изгубил ума, с което се оказа така близо до истината, че той се принуди да й обърне гръб и се запъти към камината.

— Защо си дошъл, Мат?

Главичката на детето го бодна по брадичката. Той се извърна към нея.

— Добре, ще ти кажа. Аз развалих всичко, нали? Признавам си го, а сега нека забравим и продължим оттам, където спряхме.

— Да продължим?

Ледена като тълпа презвитерианци в неотоплена църква.

— Защото това, което е важно сега… единствено важно е бъдещето. — Топло ли беше в тази стая, или само на него му беше топло? — Трябва да гледаме напред, а не в миналото.

Всичко в погледа, който тя му отправи, говореше за аристократично презрение. Той изведнъж се почувства като че се беше облякъл с червена копринена риза и нагъваше наденица. Беше време да поеме направо към целта.

— Искам да знам какви са твоите чувства към мен.

— За това ли искаше да ме видиш?

Мат кимна. Главичката на детето се отпусна върху рамото му. Точно сега какво не би дал да можеше да си поиграе с него, вместо да види изведнъж как щастливото му бъдеще изчезва, ако ледената кралица, окупирала тялото на Нийли, решеше просто да го изхвърли.

— Е… Много съм ти признателна, че не ме предаде в статиите, които публикува.

— Признателна?

— И съм благодарна, че ми поверяваш попечителството над момичетата.

— Благодарна?

Мат се почувства като в някакъв среднощен кошмар! Отпусна се тежко на фамилното канапенце.

— Безкрайно.

Старият часовник неумолимо тиктакаше в ъгъла. Изглежда тишината, установила се помежду им и нарастваща с всяка изминала минута, не я притесняваше.

— Нещо друго? — попита той.

— Не, не мисля, че има нещо друго.

Това означаваше, че го беше отписала. Трябва да имаше някакви чувства, по дяволите, след като го беше допуснала до всички онези свои потайни, горещи и влажни места, които той беше превърнал и в свои.

Стисна зъби. И премести детето в другата си ръка.

— Помисли по-добре.

Тя изви вежда. Докосна перления гердан с възглавничките на пръстите си и каза:

— За нищо друго не се сещам.

Той скочи от креслото.

— А аз се сещам за нещо друго! Обичам те, по дяволите! И ако това не ти харесва, още по-зле за теб.

Бебето извести с писък, че крясъците на Мат не му се нравят. Очите на Нийли се разшириха от изненада.

— Ти ме обичаш?

Той очакваше устните й да се разтеглят в усмивка, а изразът в очите й да се смекчи. Вместо това го гледаше като че я бяха улучили още при първия групов мускетен залп от пехотинците при Лексингтън^[4]. Господин Опак човек — е, не вършеше ли всичко наопаки? Улови бебето през кръста и пристъпи напред.

— Извинявай. Не се получи както трябваше. Аз само… Не ти ли е топло тук? Може би парното ви не работи като трябва? Мога да го погледна.

Какво му ставаше? Години наред беше живял между жени. Бяха му ясни навиците им. Защо така се разкапваше по шевовете, когато му беше най-необходимо да е абсолютно концентриран?

Една след друга десетки емоции смениха израза на лицето й, но колкото и да се мъчеше, Мат не можа да ги улови и облече в подходящи думи. Тя се облегна назад, прехвърли крак върху крак и пръстите й образуваха фигура, наподобяваща покрив на малка протестантска църква.

— И кога те осени това — очевидно не особено приятно за теб — прозрение?

— В неделя.

Ноздрите й се издуха.

— Миналата неделя?

Това не беше въпрос, а обвинение.

— Да! Но не беше неприятно.

Писъците на бебето ставаха все по-силни. Той започна да го люлее.

— Разбрал си го преди два дни?

— Това не означава, че не съм изпитвал това чувство през цялото време. — Дори и на него, в качеството им на защитна теза, думите му изглеждаха неубедителни. Гласът му стана дрезгав. — Обичам те от доста време.

— Ах… разбирам.

Тя се изправи и се приближи до него, не за да се хвърли в прегръдките му, както се беше надявал, а за да вземе детето.

Приличащото на половинметров Бенедикт Арнолд^[5] бебе с щастлив вид се отпусна в ръцете й.

— Не изглеждаш много радостен от това откритие — каза тя.

Бебето сключи юмрук около перлите, донесени в Америка с „Мейфлауър“, и ги налапа.

— Радостен съм! Щастлив!

Отново онова аристократично повдигане само на едната вежда.

По дяволите! Вадеше си хляба с думи. Защо сега занаятът му го предаваше? Не му беше в нрава това, което реши да направи в следващите минути, но сметна, че е време вече да се остави единствено и само на милостта на съда.

— Обичам те, Нийли. Съжалявам, че ми отне толкова време да го осъзная, но от това истината не става по-малка. Това, което се случи между нас, беше твърде хубаво, за да се отказваме от него само защото аз се провалих на финала.

Тя не изглеждаше да е впечатлена.

— И представата ти да ми покажеш нежните си чувства е да се покажеш по Си Ен Ен и да разкажеш за мен на целия свят, така ли?

— Само блъфирах. Ти не отговаряше на телефонните ми обаждания, нали така? Трябваше да привлека вниманието ти по някакъв начин.

— Грешката е моя. И какво предлагаш да сторим във връзка с новооткритите ти чувства?

— Предлагам да се омъжиш за мен — какво ще кажеш за това?

— Ах…

Бебето с щастлив израз на лицето смучеше перлите й. Мат също би искал и той да вземе в устните си нещо нейно — долната й устна, крайчеца на ухото й… гърдите й. Едва не изстена. Сега не беше време да мисли за гърди или други части на тялото й.

— Какво?

— Какво какво?

— Ще се омъжиш ли за мен?

Тя го изгледа студено, което го накара да си помисли, че трябва да подкрепи предложението си с аргументи. Нещо логично, не емоционално.

— Съзнавам, че може би възприемаш подобен брак като неравностоен, след като аз не съм от аристократично потекло като теб. Но може би е време да се освежи кръвта на Личфийлд. С малко източноевропейска селска кръв.

— След което ни остава единствено да се преборим и за трите корони^[6]?

Той присви очи. Какво ставаше тук?

Нийли видя как Мат изправи глава и я загледа изучаващо — така, сякаш беше някакъв особен микроскопичен екземпляр. Толкова силно я беше заболяло, че едва успяваше да се държи на краката си. Той сериозно ли си беше помислил, че тя ще повярва на подобна суха и безвкусна декларация — сякаш му се свидеха думите, и ще приеме жалостивия му аргумент да й поиска ръката?

В този момент осъзна каква грешка беше допуснала, като така рязко го беше отстранила от живота на момичетата. Макар да не се оказа способен да го изрази добре, тя трябваше да знае, да помни колко много ги обичаше той. Но нито за миг не беше допускала, че би си позволил да стигне толкова далеч, за да си ги върне. Изобщо не си беше представяла, че в отчаянието си ще стигне дотам да й предлага брак.

Изглежда обаче не му беше дошло наум, че спокойно можеше да ги отведе със себе си. Беше законният им попечител и процедурата с осиновяването им от нея още не беше приключила. Можеше просто да каже, че си е променил решението. Чувството му за чест обаче не би му позволило да постъпи по този начин.

Коленете й се разтрепериха. Дали чувството му за чест би му позволило да предложи брак на жена, която не обича, само за да си върне децата?

Главата й започна да бучи. Ами ако казваше истината? Ако наистина я обичаше? Би ли могло поведението му да е пример за очаквано объркване заради неочакваната дълбочина на чувствата му? Или единствено към момичетата чувствата му бяха толкова дълбоки, че да пожелае да се ожени за жена, която харесва, но не обича, само за да ги задържи близо до себе си?

В едно беше сигурна… независимо че през изминалите месеци беше прегръщала глупавата му фланелка и беше плакала на онази песен на Уитни Хюстън, тя вече не беше онази жена в емоционална нужда, която се беше омъжила за Денис Кейс. През изминалата година тя беше научила, че заслужава по-добра участ и нищо вече не беше в състояние да я накара да се измъчва от любов. Ако Мат Джорик изгаряше от чувства към нея, трябваше да намери по-добър начин да я накара и тя да почувства пламъка на любовта му.

— Нийли, разбирам, че се получи доста зле…

— Зле не съдържа дори намек за случилото се. — Тя погледна часовника си, изправи се и се насочи към коридора. — Извинявай, но нямам повече време.

Мат нямаше друг изход, освен да я последва.

— Какво ще кажеш да те придружавам днес? Една статия от вътрешен човек за кухнята на щаба ти няма да навреди.

Не й бяха нужни повече подобни статии — и двамата го знаеха. Тя отвори вратата и излезе навън, принуждавайки го по този начин да я последва.

— Опасявам се, че не е възможно.

— Дай ми телефонния си номер. Трябва отново да поговорим.

— Сигурна съм, че ако се потрудиш, ще откриеш начин да го научиш.

Вмъкна се бързо обратно в антрето, преди той да успее да я спре, и затвори вратата. Вътре притисна силно бебето към гърдите си, опитвайки се да реши дали повече й се плаче, или й се крещи.

 

 

Мат съзнаваше, че отново беше провалил всичко. Беше прекарал твърде много години да гради бариера между себе си и сестрите си с едничката цел да си осигури спокойствие и уединение, и сега, когато най-много беше имал нужда да издърпа тази бариера настрани, не беше успял да го стори. Седна на волана, но не запали — просто седеше и гледаше, без да вижда, през предното стъкло. Ако само беше проявил достатъчно смелост да я вземе в прегръдките си, още щом я видя, и да й каже всичко, което му е на сърцето. Вместо това беше фъфлил като идиот.

И сега беше с празни ръце. Не разполагаше с нищо. Нито дата, на която да я види отново. Нито телефонен номер. Нищо.

Толкова беше ядосан на себе си, че за малко да пропусне просветването на ивица жълто иззад гаража, когато потегли с колата. Вгледа се по-внимателно и осъзна, че вижда всъщност ивица от задницата на жълтото уинибаго.

Не можеше да повярва на очите си. Малко преди да напусне Айова беше продал Мабел и беше изпрати чека на адвоката на Нийли за момичетата. Защо й е трябвало да тръгне по обратния път, за да си върне уинибагото? Усети в него да се разгаря искрица надежда. Не беше кой знае какво, но беше единственото, което имаше.

Изрови името на училището на Луси от паметта си и се обади по телефона, за да разбере къде точно се намира. След като пристигна там, се легитимира като неин законен попечител пред директорката и беше въведен в празен кабинет. Точно преди окончателно да му се е стегнало сърцето, вратата се отвори и в рамката й застана Луси.

Лицето му беше моментално превзето от усмивка. За миг усети нещо като носталгия по оня грим като на проститутка и боядисаната в лилаво коса. Изглеждаше прекрасно — като пречистена — блестяща и красива. Дали Нийли се беше постарала да позаглади острите й ръбове, или Луси просто вече не се нуждаеше от маскарад?

Прииска му се до болка да я прегърне, но разнородните емоции, които видя да се изписват по лицето й, го възпряха. Той я беше наранил, като я беше оставил да си тръгне, и тя нямаше да му го прости така лесно.

— Какво искаш?

Той се поколеба, после реши, че не би могъл да си позволи повече грешки.

— Искам си моето семейство обратно.

— Твоето семейство? — Тя не беше изгубила предишните си рефлекси и сега го изгледа подозрително. — Какво искаш да кажеш?

— Теб, Бътън и Нийли.

Тя го изгледа с познатия намусен поглед.

— Ние не сме твоето семейство.

— И кой го казва? — Той я приближи с една крачка, но тя се отдръпна. — Все още си ми ядосана, нали?

Тя сви рамене, после, вярна на смелата си натура, го погледна право в очите.

— Защо си тук?

Той се замисли. До каква степен можеше да й признае истината и да остане честен към Нийли?

По дяволите честността!

— Тук съм, защото разбрах, че не бих могъл да понеса повече да не сте заедно с мен.

Тя се наведе и опря ръце на бюрото, позата й издаваше неудобство и несигурност.

— И?

— И се върнах.

— Голям праз!

Болката, която тя така старателно се опитваше да прикрие, разкъса сърцето му.

— Грешката е единствено моя. И сега се чувствам не само самотен, но и виновен, че ми беше необходимо толкова време, за да осъзная какво е важно за мен.

Тя огледа палеца си, приближи го до устата си, след това изведнъж осъзна какво се кани да прави и се отказа.

— Е, предполагам, че Бътън ти липсва много.

Несигурността й все така ясно прозираше и това му причини болка.

— Как е малкото пълзящо мишле сега?

— Много добре. Може да казва много повече думи. Казва на Скуид Скид. — Тя му хвърли поглед, пълен с укор. — Но вече не казва Та. Нито веднъж.

— Много ми липсва. — За миг замълча. — Но ти ми липсваш много повече.

— Така ли?

Той кимна.

— Аз обичам Бътън, но тя е още бебе. Знаеш как е. Нито бихме могли да разговаряме за нещо интересно, нито да играем баскетбол например. Не се прави на чак толкова изненадана. Ти и аз още от самото начало се разбирахме много добре. — Отново замълча за миг. — Чувала ли си за понятието сродна душа?

Тя бавно кимна.

— Мисля, че двамата сигурно сме сродни души.

— Така ли мислиш?

— А ти не мислиш ли така?

— Да, но не мислех, че ти…

— Ти си такова глупаче. — Той й се усмихна. — Кога ще разбереш най-после, че си едно страхотно дете?

Тя се загледа в него, после лицето й се сгърчи в гримаса.

— Не вярвах, че ще искаш да ни видиш отново.

Вече не го беше грижа дали тя иска да я прегърне или не. Привлече я към себе си и здраво я прегърна.

— Аз съм още по-голям глупак от теб. Липсваше ми, Лус! Много ми липсваше…

Едната й ръка бавно се плъзна около кръста му. Той я погали по гърба и затвори очи. Как изобщо беше могъл да напусне трите си любими женски същества?

— Обичам те, Луси! — Би трябвало да му е трудно да й го каже, но съвсем не се оказа така. Дори се оказа лесно да й го каже и за втори път: — Много те обичам.

Тя скри лице в ризата му. Макар че думите й се чуваха приглушено, той нямаше проблем да ги разбере:

— Иазмноготеобичам.

Останаха прегърнати така за момент и никой не искаше да пусне другия. Когато най-накрая се пуснаха, тя имаше уязвим и изплашен вид.

— Няма да се опитваш да ни разделиш с нея?

— Как може да си помислиш подобно нещо! Благодаря за доверието все пак.

Раменете й се отпуснаха облекчено.

— Исках да съм сигурна.

— Внимавай, не ми вярвай толкова лесно. Всъщност дойдох при теб, защото само ти можеш да ми помогнеш.

Тя веднага зае отбранителна поза.

— Какво искаш?

Гледаше го така втренчено, че му се наложи да отмести поглед от нея.

— Видях се с Нийли тази сутрин, но бях много нервен и провалих всичко.

— За милионен път.

— Няма нужда да ми го напомняш. Сега тя ми е ядосана повече, отколкото преди. Рано или късно ще й се наложи отново да си поговори с мен, но аз не мога да чакам толкова дълго. Затова ми е нужна помощта ти.

Той й разясни точно какво искаше да направи и когато свърши, устните й се разтеглиха в хитра усмивка. Той се поздрави за добрата си тактика. Нямаше нищо, което една жена с добро сърце да желаеше повече, отколкото да се бърка в делата на другите и да урежда живота им, а тази негова дъщеря на сърцето беше категорично жена с добро сърце.

 

 

Напрежението на Нийли малко поспадна, докато седеше на пода, прегърнала Бътън и заслушана в бъбривия разказ на Луси как е минал денят й в училище. Ароматът на печено пиле и чесън, разнасящ се от кухнята, й припомниха, че не беше закусвала.

За нея денят беше минал ужасно. Вместо да се концентрира върху естеството на срещите си, тя непрекъснато беше мислила за Мат, задавайки си въпроса каква всъщност беше истинската му цел.

Икономката й влезе в семейната всекидневна.

— Който не си е измил ръцете, може да отива да ги мие. След пет минути вечерята ще е на масата.

— Благодаря, Тина.

На входната врата се позвъни и Луси скочи.

— Аз ще отворя! Предварително съм предупредила Клиф.

Клиф беше дежурен на монитора за външната порта и това обясняваше защо не ги беше уведомил по интеркома.

Луси хукна по коридора.

— Поканих един приятел за вечеря. Тина ми разреши.

Нийли я сподири с поглед, изпълнен с любопитство. Луси не за пръв път канеше приятел или приятелка, но винаги досега беше питала Нийли. Все пак Нийли беше благодарна, че момичето има приятели, и затова не понечи да й направи забележка.

Маншетчето на светлолилавите дънки на Бътън се беше обърнало и тя й го оправи.

— Хайде, палавнице, да приберем играчките, преди да отидем да ядем.

— Здравей, скъпа.

Нийли като че замръзна, чувайки плътния глас на Мат откъм входната врата.

Очите на Бътън се разшириха и тя пусна пластмасовата костенурка от ръцете си.

— Та!

И с бързина, колкото й позволяваха пълничките й крачета, се запъти по посока на познатия глас.

В коридора Мат беше взел в прегръдките си Луси за втори път през този ден, когато чу вика на Бътън, последван от трополенето на мъничките й гуменки. Той погледна по посока на шума точно когато неговата половинметрова кралица на красотата се показа иззад ъгъла.

— Тааа!

При нейния радостен вик той се спусна към нея, вдигна я на ръце и покри с целувки румените й бузки. Беше пораснала, отбеляза мислено той. Косичката й беше станала по-дълга и вече не приличаше на пух на глухарче. Някой беше завързал панделка около една от буклите й и косата й се беше разтворила като водна струя на фонтан. Беше с лилави гуменки, ярколилави дънки и яркочервена фланелка с надпис HOT STUFF7^[7]. Фактът, че не го беше забравила, предизвика сълзи в очите му — нещо, което му се случваше за трети път през този ден. Тя подскачаше в ръцете му от радост и дори го ритна в корема с крачета, но това изобщо не го притесни. Той вдъхваше с пълна сила уханието на бебешки шампоан, портокалов сок и Нийли.

— Та!

Бътън изви назад глава, издаде устнички напред и го загледа с познатия му упорит израз на лицето. Този номер беше нов за него, но той не се поколеба да я целуне право по розовата уста.

— Здрасти, умно детенце!

— Умно! Умно!

— Точно така, детенце.

Прегърнал с едната си ръка бебето, а с другата — Луси, той се почувства вече две трети у дома.

Последната трета се появи в другия край на коридора и обвинението в погледа й му показа, че далеч не си е у дома.

— Какво правиш тук?

— Аз го поканих — взе думата вместо него Луси. — Реших, че няма да имаш нищо против.

Нийли отново се обърна към него:

— Кога я видя?

Луси отново не му даде шанс:

— Дойде да ме види в училище днес.

Прословутият автоконтрол на Нийли не успя съвсем да прикрие искреното й желание да го разкъса на парчета, защото се беше доближил до Луси, без да поиска разрешението й, но тя нямаше да се кара с него пред момичетата.

Виждайки колко резервирано се държи с него, Мат си даде сметка по каква опасно ронлива почва стъпва. Макар да беше готов да се бори до последния си дъх, за да убеди Нийли, че я обича, щеше да предпочете да изживее живота си сам, но не и да нарани момичетата.

— Казах на директорката кой съм. И тя ми позволи да поговоря за няколко минути с Луси.

— Разбирам. — Думата се процеди от устата й като вода от ледена шушулка.

— В колата си имам подаръци за всички — веднага смени темата той, — но от Тайните служби искаха да ги проверят, преди да ви ги дам. — Той погледна Нийли. — Не знам какъв цвят рози обичаш, така че ти донесох рози в най-различни цветове.

Букет от шейсет рози в нюанси от алено до кремаво. Беше си наумил да го използва като предпазен щит, като се изправи пред нея, но Тайните служби бяха провалили плана му.

Устните й едва се раздвижиха:

— Колко умно…

Жена с червеникавокафява коса малко над четиридесетте надникна иззад ъгъла.

— Вечерята е сервирана — обяви тя и изгледа с любопитство Мат.

— Това е приятелят, когото ти казах, че съм поканила на вечеря — обясни й Луси.

Жената се усмихна:

— По всичко изглежда, че учениците от гимназиалните класове растат не с дни, а с часове.

Мат й се усмихна в отговор.

— Надявам се да не съм ви притеснил много.

Тя се изчерви.

— Не… не, разбира се, че не. Хайде заповядайте всички, преди пилето да е изстинало.

Луси го улови за ръка и двамата преминаха покрай Нийли на път за кухнята.

— Да видим какво ще кажеш, като опиташ пилето на Тина. Готви го с прекалено много чесън.

— Аз обичам чесън.

— И аз… А ял ли си някога халапеньос^[8]?

— Истински халапеньос?!

— Аха, истински. Ти какво, да не вземеш сега да съжаляваш, че си дошъл.

Нийли слушаше разговора им, докато го сподиряше с поглед как излиза от всекидневната, уловил във всяка ръка по една от дъщерите си. И двете го гледаха сякаш им беше свалил луната и звездите. Усети, че трепери, и си пое дълбоко дъх, преди да се отправи към кухнята.

Когато влезе, видя, че той тъкмо наместваше Бътън на столчето й. Изглеждаше, сякаш си беше у дома в удобната кухня с шкафчетата от черешово дърво, лъскава мебел и колекцията от яркооранжеви тикви върху плота. Кръглата маса беше разположена до стената с лице към градината, намираща се от тази страна на къщата. Върху нея бяха наредени керамични чинии, високи зелени чаши на столчета и специалния комплект на Бътън с рисунки на „Алиса в страната на чудесата“.

— Седни тук, Мат! — Луси посочи стола, на който тя обикновено сядаше, намиращ се от дясната страна на Нийли. Обикновено и Андре, и Тамара се хранят с нас, но днес Андре получи колики и не е много добре, а Тамара трябва да учи за изпита по математика.

— Купил съм хокеен стик за Андре — каза Мат. — И кънки.

Нийли го зяпна. Купил беше хокейна екипировка за едно шестмесечно бебе?

— Страхотно. — Луси седна срещу Бътън, но на достатъчно разстояние, че да не бъде наплюта или засипана с храна. — Тъй като Бътън продължава да прави боклук около себе си, ние не ядем в трапезарията. Само ако имаме важни гости. — Тя сбърчи лице в гримаса. — Като знаеш кой…

— Не, не знам.

Тя изви очи нагоре.

— Дяааадо Лииичфийлд. Той ме нарича Лусил. Гадно, нали? А на Бътън казва Биатрис, макар да знае, че тя мрази това име. Веднъж дори го замери. Направо беше изпаднала в истерия, нали, мамо?

Нийли видя как лицето на Мат смени изражението си, когато чу Луси да я нарича мамо, но не успя да разбере какви точно чувства го бяха завладели.

— Беше едно от най-добрите й изпълнения — успя да изрече като коментар.

Мат се облегна назад на стола си и я погледна. Дали си беше дал сметка до каква степен приличаха на нормално семейство?

— Как минаха срещите ти днес? Успя ли да склониш големите играчи за някаква промяна по отношение на корпоративната им политика?

— Минимална. — Не би могла да води с него непринуден разговор, така че се обърна към Бътън: — Картофките харесват ли ти?

Бебето извади омазаното си с храна юмруче от устата и го насочи към сестра си.

— Уус!

Луси се изкикоти.

— Това съм аз. Уус. Започна да ми вика така преди две седмици.

— Ма!

Нийли се усмихна и й каза:

— Съвсем на място, нали, сладкишче?

— Та!

Мат погледна към Нийли вместо към бебето, казвайки:

— И това е съвсем на място.

Нийли нямаше да му позволи да постъпва по този начин. Не можеше просто така да нахлува подмолно в живота им, защото беше решил, че момичетата му липсват. Може и в крайна сметка да му разрешеше да ги вижда, но това не означаваше, че трябваше да приеме и тези псевдочувства, които той искаше да минат за нещо много повече.

Тя махна салфетката от коленете си, остави я до чинията си и се изправи.

— Нещо не се чувствам добре. Ако ми позволите… Тина, ще качиш ли Бътън горе, когато приключи с яденето?

— Разбира се.

Той се изправи.

— Нийли…

— Сбогом, Мат. Сигурна съм, че Луси ще се погрижи за доброто ти настроение.

И тя им обърна гръб и излезе от кухнята.