Сюзън Елизабет Филипс
Първата дама (2)

2.

В течение на следващите шест и половина месеца Нийли отслабна много, което накара таблоидите да публикуват статии, че тя страда от анорексия. Часовете за хранене се превърнаха за нея в мъчение. Не можеше да спи нощем, а усещането, че се задушава, така и не я напусна никога. И въпреки това продължаваше да служи на страната си като първа дама на Лестър Вандерворт… докато едно маловажно наглед събитие не промени изведнъж всичко.

В един юнски следобед тя се намираше в детското отделение за рехабилитация на болницата във Финикс и наблюдаваше как едно малко момиченце с къдрава рижа коса полага огромни старания да проходи с новия си комплект протези за крака.

— Гледай ме!

Малката кръглолика червенокоска се усмихна широко на Нийли, отпусна се с цялата си тежест върху патериците и пое по трудния път на усилията да направиш една-единствена стъпка.

Целият този неин кураж!

Нийли често се беше чувствала засрамена, но сега това чувство я завладя изцяло. Това дете беше повело храбра борба, за да възвърне отново предишния си живот, докато Нийли просто наблюдаваше как собственият й се изнизваше покрай нея.

Тя не беше страхливка, нито неспособна да защити себе си, и все пак всичко това се беше случило, защото не беше могла да посочи нито на баща си, нито на президента подходяща причина защо не би трябвало да играе ролята, чието изпълнение й беше отредено още от раждането й.

И точно в този момент взе решение. Не знаеше как и кога, но щеше да се освободи. Даже и ако свободата й щеше трае само един ден — или един час! — поне щеше да е направила усилие.

Осъзна точно какво иска. Искаше да изживее живота на един най-обикновен човек. Искаше да може да пазарува в магазин за плодове и зеленчуци, без всички да са се вторачили в нея, да се разхожда по някоя малка уличка, ближейки сладолед и с усмивка на лице само защото й се иска така, а не защото така трябва. Искаше свобода, за да осъществи собствените си решения, за да направи собствените си грешки. Искаше да види света такъв, какъвто бе в действителност, а не излъскан и пригладен като за официална визита. Може би така най-накрая щеше да успее и да си представи как да изживее остатъка от живота си.

Нийли Кейс, каква искаш да станеш като пораснеш?

Като малка винаги отговаряше, че иска да стане президент. Сега не знаеше.

Но как най-известната жена в Америка би могла да стане обикновен човек?

В съзнанието й една след друга изникнаха вероятните пречки. Невъзможно беше. Първата дама не би могла просто така да изчезне. Би ли могла?

За да си пазен, изискваше да сътрудничиш — точно за това, противно на общоразпространеното разбиране, всъщност беше възможно да се изплъзнеш от вниманието на Тайните служби. Бил и Хилари Клинтън го бяха правили в началото на неговото управление, но последва официално предупреждение повече да не се възползват от подобна свобода. Джей Еф Кей^[1] беше довел Тайните служби до лудост със своите изчезвания. Да, беше възможно да им се изплъзнеш, но от това нямаше смисъл, ако след това нямаше да може и да се придвижва свободно. Сега най-важното беше да открие начин да направи не само първото, но и второто възможни.

Месец по-късно тя вече имаше готов план.

В десет часа една юлска утрин възрастна жена се промъкна сред групата за обиколка на Белия дом, поела по обичайния път през залите от State floor^[2]. Беше със снежнобяла коса на равни ситни къдри, облечена в рокля на жълто-зелени повтарящи се мотиви и с голяма дамска чанта от изкуствена кожа. Крехките й рамене бяха сведени, слабичките й крака бяха обути в еластични чорапогащи и кафяви обувки с връзки. Тя се взираше в туристическия справочник през огромни очила с перленосиви рамки и едва забележимо златно покритие по свързващата рамка на носа. Челото й можеше да се нарече патрицианско, носът й — аристократичен, а очите й бяха сини като американското небе.

Нийли преглътна и усещайки, че се задушава, трябваше да потисне желанието си да смъкне перуката, която си беше поръчала по каталог. Чрез друг каталог се бе снабдила с роклята от полиестер, обувките и чорапогащите. Като предохранителна мярка по отношение на личните си предпочитания тя винаги се беше доверявала на пазаруването по каталог, използвайки името и адреса на шефката на своя екип, Морийн Уотс, като прибавяше по средата фалшивия инициал „К“ така Морийн разбираше, че поръчката е на Нийли. Морийн ни най-малко не подозираше какво беше съдържанието на пакетите, които беше донесла съвсем наскоро в Белия дом.

Нийли вървеше плътно сред другите, докато групата преминаваше от Червения кабинет с мебелите в американски имперски^[3] стил към Официалната трапезария. Видеокамерите записваха всичко и тя усети как пръстите й се вледеняват и изтръпват. Опита се да овладее треперенето, вглеждайки се в портрета на Линкълн^[4], окачен над камината. Върху обрамчващата камината тясна дъска бяха гравирани думите на Джон Адамс^[5], които тя така често беше препрочитала: „Моля небесата да въздадат най-блажения свой благослов на този дом и върху всички, които ще го обитават. Нека никой друг, освен честни и мъдри мъже да не управляват под този покрив“.

Екскурзоводката беше застанала край камината и любезно отговаряше на въпрос. Нийли със сигурност беше единствената в залата, която знаеше, че всички екскурзоводи в Белия дом се числяха към Тайните служби. Чакаше момента, в който жената ще я забележи и обяви тревога, но агентката само бегло я погледна.

Колко ли бяха тайните агенти, с които се беше запознавала в живота си? Бяха я придружавали в гимназията и след това в колежа. Бяха с нея по време на първата й среща с момче и първия път, когато беше прекалила с пиенето. Тайните служби я бяха научили да шофира и бяха станали свидетели на сълзите й, когато беше отблъсната от първото момче, което беше харесала. Една агентка дори й беше помогнала да си избере рокля за абитуриентския бал, тъй като мащехата й се беше разболяла от грип.

Групата се отправи към Cross Hall^[6] и оттам към северния портал. Беше горещо и задушно — типичен юлски ден във Вашингтон. Нийли примигна на яркото слънце и се запита колко ли стъпки ще успее да извърви, преди бодигардовете да се усетят, че тя не е посетителка на възраст, а Първата дама. Пулсът й рязко се ускори. Точно до нея една майка отвърна рязко на въпрос на сина си. Нийли продължи да върви, но усещаше като че всяка крачка я изпълваше с по-голямо и едва поносимо напрежение. По време на черния период на Уотъргейт^[7] измъчената Пат Никсън^[8] се беше дегизирала с шал и слънчеви очила. Придружена само от един агент на Тайните служби, тя се бе спасявала от Белия дом и беше бродила из улиците на Вашингтон, спирайки се пред всяка витрина, обзета от мечти за деня, когато всичко ще е свършило. Но, и защото светът се беше превърнал в едно много по-гневно място, времената, когато първите дами можеха да се радват точно на такъв тип утеха и спокойствие, беше отминал безвъзвратно.

Тя отново си пое дълбоко въздух, сякаш не й достигаше, на изхода. Кодовото наименование на Белия дом, измислено от Тайните служби, беше „Корона“, но би трябвало да е „Крепост“. Повечето от минаващите край оградата туристи не знаеха, че по цялото й протежение бяха разположени микрофони, така че намиращата се вътре охрана да може да вижда и чува всичко, което ставаше и се говореше по целия охраняван периметър. Екип на СОСУ — полицейски отряди^[9] с картечници, се разполагаше на покрива всеки път, когато президентът влизаше или излизаше от сградата. Откритите площи бяха съоръжени с видеокамери, детектори за движение, сензори за напрежение и оборудване с инфрачервени лъчи.

Само ако съществуваше по-лесен начин да постигне свободата си! Беше помислила и дали да не организира пресконференция и на нея просто да обяви оттеглянето си от обществения живот — тогава пресата щеше да се впусне в още по-стръвно преследване на всяка нейна стъпка и тя нямаше да се окаже в по-добро положение, отколкото беше сега.

Това беше единственият начин.

Излезе на „Пенсилвания авеню“. Ръката й видимо потреперваше, докато прибираше туристическия справочник редом до плик, съдържащ хиляди долари в наличност. С поглед право пред себе си, тя пое покрай парка „Лафайет“ към метрото.

Видя един полицай да пресича улицата и да се насочва право към нея — между гърдите й изби струйка пот и потече надолу. Ами ако я разпознаеше? Сърцето й едва не спря, когато й кимна, а после я отмина. Той изобщо нямаше представа, че току-що беше поздравил първата дама на Съединените щати.

Дишането й започна да се успокоява. Всички членове на първото семейство носеха устройства за проследяване. Нейното, тъничко колкото кредитна карта, беше под възглавницата в спалнята на апартамента, който обитаваше на четвъртия етаж на Белия дом. Ако имаше късмет, това щеше да й осигури два часа преднина, преди да открият изчезването й. Макар Нийли да беше уведомила Морийн Уотс като шефка на екипа й, че не се чувства добре и има нужда да полежи няколко часа, знаеше, че Морийн нямаше да се поколебае да я събуди, ако сметнеше някакъв проблем за достатъчно спешен за разрешаване. И тогава щеше да открие, че Нийли беше оставила писмо, както и проследяващото си устройство и щеше да настъпи ад.

Насилваше се да не бърза, след като влезе в метрото. Насочи се към една от машините за билети, за чието съществуване дори и не подозираше, преди да чуе разговор между две от секретарките си. Беше решила да пътува, като направи една смяна на линиите и след като изчисли колко ще й струва, пусна необходимата сума, натисна съответните бутони и си получи билета.

Премина през въртящата се преграда и излезе на перона. След което, с нос, забит в туристическия справочник, и лудо биещо сърце, се зае да чака мотрисата, с която щеше да сложи начало на пътешествието си към Мериленд. Слезе в Роквил с намерението да вземе такси и с него да се отправи към една от автомобилните къщи за коли втора употреба, разположени на „Път №355“. Надяваше се, че ще открие някой, който да продаде автомобил на една стара дама, без да поглежда шофьорската й книжка.

След три часа тя вече седеше зад волана на доста безлично на вид четиригодишно синьо чеви модел „Корсика“ на път за Фредерик, Мериленд, по „Път 1-270“. Беше й струвало повече, отколкото заслужаваше, но точно това не я интересуваше, тъй като едва ли някой би могъл да свърже подобна кола с името на Корнелия Кейс.

Тя опита да разхлаби изтръпналите си пръсти, но не успя. В Белия дом вече щеше да бъде обявена тревога и беше време да се обади. Докато наближаваше поредната железопътна бариера, си даде сметка, че не може да си спомни кога за последен път е шофирала по магистрала. В Нантъкет и Кемп Дейвид й се беше случвало да върти волана, но рядко другаде.

Отляво съзря малко магазинче, изви към него и спря. Излезе от колата и се отправи към телефона, монтиран отвън. Беше свикнала с експедитивността на телефонните оператори в Белия дом и затова й се беше наложило внимателно да прочете инструкциите за системата от телефонни връзки и прехвърляния, за да се ориентира. Беше решила, че трябва да набере един от най-частните телефонни номера — в Овалния кабинет, точно този, който знаеше, че няма да бъде проследен.

Самият президент вдигна след втория сигнал.

— Моля?

— Нийли е.

— За бога, къде си? Добре ли си?

Напрежението в гласа му й подсказа, че беше взела правилно решение да не отлага това си обаждане. Писмото й, разбира се, е било открито, но нямаше как в Белия дом да са сигурни, че не е било писано под принуда, а тя не искаше да им причинява излишни тревоги.

— Добре съм. Никога не съм се чувствала по-добре. Писмото е истинско, господин президент. Никой не ме е принуждавал с пистолет в слепоочието.

— Джон е обезумял. Как можа да му причиниш подобно нещо?

Беше очаквала подобно развитие на нещата. Всеки член на президентското семейство притежаваше свой собствен код в случай, че е заплашен по един или друг начин. Ако тя споменеше името Джон Норт, президентът щеше да разбере, че събитията се развиват против волята й.

— Това няма нищо общо с него — отвърна тя.

— С кого? — Даваше й втори шанс.

— Никой не ме заплашва — уточни тя.

Най-накрая изглежда беше разбрал, че случилото се е по нейна воля, и яростта му буквално заля телефонната линия:

— Писмото ти е пълно с глупости. Баща ти е обезумял.

— Кажи му, че за известно време ще се посветя на себе си. Ще се свързвам с вас редовно, за да сте сигурни, че всичко е наред.

— Не можеш да постъпиш така! Не можеш просто да изчезнеш. Чуй ме, Корнелия! Ти имаш отговорности и трябва да си под наблюдението на Тайните служби. Ти си Първата дама.

Излишно беше да спори с него. От месеци говореше и на него, и на баща си, че се нуждае от почивка и че трябва да напусне Белия дом, но никой не я чуваше.

— Трябва да държиш пресата настрана, поне за известно време, като кажеш на Морийн да обяви, че съм се разболяла от грип. Ще ти се обадя отново след няколко дни.

— Почакай! Опасно е! Трябва да имаш край теб тайни агенти. Ти не можеш…

— Сбогом, господин президент.

И тя затвори телефона на най-влиятелния човек в свободния свят.

Докато вървеше към колата, едва се удържаше да не започне да тича. Роклята й от полиестер като че не се отлепваше от кожата й, а краката в найлоновите чорапогащи като че не бяха нейни. Дишай, каза си тя. Просто дишай. Твърде много й предстоеше да свърши, за да унива така.

Докато излизаше на магистралата, я засърбя главата. Искаше й се да махне перуката, но не трябваше да го прави, преди да се е снабдила с нова дегизировка.

Не й отне много време да идентифицира сградата на базара „Уол март“, чийто адрес беше открила предната седмица в Жълтите страници в Интернет. Бягството й беше възможно само с вещи, които да се събират в дамска чанта, но сега вече беше време да направи по-обемисти покупки.

Лицето й, дори и от детските й години, беше дотолкова познато, че никога не й се беше отдавало да влезе в магазин, без хората да започнат да наблюдават всяко нейно движение. Сега обаче се чувстваше твърде напрегната, за да се отдаде на новото усещане да пазарува в пълна анонимност. Приключи бързо, нареди се на опашката за касата и после веднага се отправи към колата. Прибра покупките си на сигурно място в багажника и изведе колата обратно на магистралата.

По здрач планираше вече да е стигнала Пенсилвания, а по някое време на следващия ден щеше окончателно да изостави магистралата. След което щеше да поеме по пътищата на страната, за която знаеше и много, и твърде малко. Щеше да пътува, докато привършеше парите или докато я хванеха — което се случеше първо.

Действителните измерения на постъпката й едва сега завладяха съзнанието й. Никой не вървеше по петите й, никаква програма не се налагаше да изпълнява. За пръв път в живота си беше свободна.