Сюзън Елизабет Филипс
Първата дама (18)

18.

Мат трябваше да й признае истината. Беше го разбрал още предната нощ.

— Няма защо да се притесняваш — каза тя. — Може за някои неща да съм наивна, но напълно ми е ясно защо и какво се случи снощи.

Той смръщи вежди, докато се опитваше да превключи скоростната кутия на мисълта си. Неговата история току-що беше станала още по-голяма, след като беше узнал, че тя смята да се впусне в политическа кариера, но това по никакъв начин не беше променило истинското положение на нещата. Тя трябваше да научи с какво си изкарваше хляба той.

Само при мисълта каква щеше да бъде реакцията й, езикът му отказваше да изрече необходимите думи.

— Снощи? Нямах предвид какво се случи снощи. Трябва да… Всъщност какво смяташ, че се случи снощи?

Сервитьорът избра точно този момент, за да им поднесе ордьоврите. След като им бяха сервирани, Мат отново се наведе напред.

— Продължавай. Искам да чуя мнението ти за снощи.

— А защо ти пръв не започнеш?

— Появиха се вече съмнения, така ли?

— Да, доста — кимна тя. — А при теб?

Той си имаше причина за съмнения, но го притесняваше, че изглежда и тя беше открила своя причина за съмнения.

— Единственото, което си мисля, е, че Луси и бебето е по-добре да са заспали, така че да можем веднага да отидем в спалнята.

— И да се хвърлим в леглото, така ли?

— Така. — Реши за малко да се откаже от изричането на истината. Но щеше да й го каже. Още по време на вечерята. — Не се опитвай да се преструваш, че и ти не искаш същото. Не забравяй, че и аз бях там, до теб. А ти през цялото време ме гледаше, сякаш бях най-любимия ти десерт.

— Не съм! Е, може и да съм те гледала така, само защото през цялото време и ти ме гледаше особено.

— Как така особено?

— Знаеш какво имам предвид. — В очите й се запалиха високомерни пламъчета. — И сега, докато говорех, ме гледаше като хипнотизиран.

— Хипнотизиран. Страхотна гледка.

— Не се прави, че не разбираш. Много добре разбираш какво имам предвид.

— Не отричам, така е.

Той се засмя и я погледна като хипнотизиран. Първата дама на Съединените щати се беше облякла така специално за него тази вечер.

Носеше роклята си за бременни като че беше оригинал за милиони, а герданът с миниатюрни топчета беше най-секси бижуто, което някога беше виждал. Висящото от нея сърчице се беше наместило точно в ямката в основата на шията й — едно от местата, които беше целувал предната нощ. Тя беше жена от класа, несравнима с никоя друга, и макар самият той да беше писател, не можеше да измисли подходящи думи и да й опише какво точно чувства, затова предпочете веднага да каже най-същественото.

— Казах ли ти, че си много красива тази вечер и че нямам търпение да се любим?

— Не и с думи до този момент.

— Защото те гледах като хипнотизиран?

— Да.

Желанието му да я дразни отмина и той докосна ръката й.

— Снощи просто малко се самозабравих. Но ти си добре, нали?

— Повече от добре, но благодаря, че ме попита.

Той погали ръката й с пръсти и отново изпита силно желание да й каже истината… веднага… „Повярвай ми, много добре зная какво е да си постоянно преследван от журналисти.“

Мат си представи как тези хубави сини очи — сини като цвета, символизиращ небето на американското знаме — помръкват, когато чуеше с какво всъщност той си изкарва хляба.

Отново протегна ръка и докосна пръстите й.

— Довечера… ако нещата се развият прекалено бързо за теб, искам да ми кажеш.

— За да спреш ли?

— Шегуваш ли се? Искам да чуя как ме молиш.

Тя се разсмя, после пъхна ръка под неговата и погали дланта му. Заля го вълна горещина и кръвта му закипя. Това му напомни, че не беше крил тайната си от нея в течение на седмици, а само няколко дни. И че беше научил нейната тайна едва преди четиридесет и осем часа.

— Не очаквах, че ще бъде така. — В тембъра й звучеше дрезгава нотка, която никой телевизионен или радиозапис досега не беше успял да улови и демонстрира.

— Похотливо и лудешко, но и много забавно.

— Ще бъде такова, каквото сами го искаме.

— Сексът винаги ми се е струвал толкова сериозен. — Тя отдръпна ръката си. — Така… труден.

Не искаше да чува нищо във връзка с взаимоотношенията й с Кейс. Не и преди да й беше казал истината.

— Може би не е добре, че ми разкри толкова свои тайни.

Това не й хареса.

— И тук ли има правила, Мат? Аз не притежавам задълбочените ти познания, почерпени в безразборни сексуални връзки. — Като опитен политик, тя знаеше къде да наблегне, за да подсили ефекта от думите си, така че да го заболи. — Може би е по-добре да ми разкриеш какво искаше да ми кажеш преди малко.

— Това няма нищо общо с някакви правила. То е… — Лъжата го изяждаше отвътре и той реши да не отлага признанието си. — Помисли, дали не си ми доверила нещо важно. Нещо, което не би искала целият свят да узнае. Като факта например, че смяташ да се впуснеш в политическа кариера. — Като факта, че съпругът ти е бил гей. Това само си го помисли, не смяташе да го изрича на глас. — Откъде си толкова сигурна, че можеш да разчиташ на мен да не издам тайните ти?

— Защото не би могъл. От всички хора, които познавам, ти си човекът с най-развито чувство за отговорност. — Усмивката й го изненада. — Ти се хвърляш в живота като бик, бодейки хората с рога и плашейки всички от твоята категория. Способен си земята да изровиш и да тръгнеш срещу вятъра, а ако някой и нещо не ти харесва, го помиташ като гръмотевична буря. Но винаги вършиш това, което е най-правилно. Именно затова смятам, че мога напълно да ти се доверя.

С тези свои думи тя все едно беше сложила пръст в раната му. Трябваше да й признае на всяка цена.

Нийли отново вирна патрицианския си нос.

— Да не се страхуваш, че ще придам по-голяма важност на случилото се миналата нощ, отколкото би трябвало? Не съм толкова наивна. Зная, че става дума само и единствено за секс.

Беше му дала извинение да загърби чувството си за вина и той сниши глас до изпълнен с ярост шепот:

— Как може да говори така една жена, която се предполага, че е моралният стожер на нацията?

— Така може да говори една жена, която е реалистка.

Би трябвало да й е благодарен, че разбира прекрасно естеството на такъв тип отношения, но вместо това го обзе още повече ярост.

— Това те показва в съвсем различна светлина. А сега ти предлагам отново да се заемеш с рибата, преди да е изстинала окончателно.

Не тя, а той не беше докоснал досега вечерята си, но Нийли нито за момент не го беше споменала. Мат се насили да вдигне ножа и да отреже парченце от стека си. Точно така се насили и да насочи диалога към не толкова лични теми. Нийли с готовност се впусна в новата насока на разговора, но той подозираше, че тя просто търпеливо изчаква по-сгоден случай.

Приключиха вечерята, пропускайки да си поръчат десерт, но не и кафе. Мат тъкмо беше отпил първата глътка, когато усети върха на обувката й да го докосва лекичко по глезена.

— Цяла нощ ли смяташ да пиеш това кафе? — попита тя, устните й се бяха извили в усмивка, едновременно закачлива и предизвикателна.

Той се отпусна назад и нарочно бавно спусна поглед надолу и го задържа върху гърдите й, за да я притесни.

— Защо е това бързане? — на свой ред попита той.

— Бързам, защото реших, че е време вече да ми покажеш всичко онова, което толкова хвалиш?

Беше готов да й се нахвърли още в ресторанта, но някак успя да се въздържи, докато не стигнаха в колата. Но щом се озоваха на предната седалка на форда, ръцете му настървено започнаха да я галят.

В паркинга навлезе камион и това го върна на земята.

— Бързо да се махаме оттук…

— Часът е едва девет — прошепна тя, останала без дъх. — Луси няма да си е легнала. А Бъртис и Чарли може и да са останали да й правят компания.

Мат запали колата.

— В такъв случай ти предстои поредното ново преживяване.

Той насочи колата извън града, препусна по тесен път, следващ течението на реката, и сви в изпречила се малка пресечка, която извеждаше към малък кей. Фордът подмина кея и спря в ниски храсти, след което Мат изключи светлините, спусна предните стъкла и загаси двигателя.

— Съзнавам, че и двамата сме малко стари за това…

— Говори за себе си.

И първата дама пъргаво се озова в скута му. Или поне дотолкова, доколкото това беше възможно заради пречещия скоростен лост.

И той не се прояви като джентълмен, защото посегна първо към бикините й — удряйки лакътя си във вратата, докато пъхаше ръка под оранжевата рокля, а после и хълбока си, докато ги изхлузваше през красивите й крака.

Езикът й се плъзна извън устата му.

— Да не си изхвърлил бикините ми през прозореца?

— Не.

Тя се разсмя и посегна към ципа му.

— И аз искам да изхвърля твоите.

— Ще ги получиш, добре.

Той издърпа възглавницата от „Уол март“ изпод роклята й и свали седалката, повличайки и Нийли със себе си. Коляното му се удари в таблото, а главата му — в тавана, но това изобщо не го притесни.

Тя прехвърли крак около хълбоците му, за да го възседне. Колко мило! Той целуна малкото сърчице в основата на шията й, после взе в устните си долната й устна.

— Разбирам, че си правил това и преди.

— Хиляди пъти. Аз съм го измислил.

Е, сега трябваше да свали панталоните му. И така щеше да даде материален израз на понятието пълно разголване.

Миналата нощ той беше решил, че няма да измине и десет метра с нея, без да си носи кондом в джоба. След като откри каквото искаше, той посегна към ципа й, разтвори го и после леко плъзна горната част на роклята й надолу. След секунда устните му вече бяха поели втвърденото връхче на едно от зърната й.

— Боли — прошепна тя. — Направи го отново.

Той се усмихна и направи, каквото го беше помолила.

Нещо средно между стон и мъркане се надигна в гърлото й, той го усети с езика си и това го подлуди.

Той отново пъхна ръка под роклята й и улови с длан мекотата между бедрата й. Беше влажна и той я погали.

— Не… дей…

Плъзна пръст навътре.

— Така по-добре ли е?

Тя изстена, улови главата му с две ръце и я притисна към гърдите си.

Цялата се беше сгушила в него, но той я желаеше толкова силно, че това не му беше достатъчно. Отдръпна ръка от топлата влага между бедрата й и я хвана за хълбоците, после я плъзна надолу…

Тя доближи колене. Надвеси се над него. Разтвори крака. Той усети влажната й мекота. Тя бавно се плъзна надолу, след това нагоре…

Той изстена. Ризата му беше залепнала за гърдите, мускулите му се бяха напрегнали. Протегна устни, напипа зърното й и го всмука навътре.

Тя беше като сирена. Предизвикателна и измъчваща.

 

 

Сутринта на следващия ден Нийли излезе на задната тераса и приседнала с крака, скрити под нощницата, обгърна с поглед вътрешния двор, за да се наслади на красотата на утринта в Айова. А когато ноздрите й поеха мириса на горещото кафе до нея, съзнанието й беше осенено от мисъл, която окончателно я върна към действителността.

Тя беше влюбена в Мат.

Без да го иска, се беше влюбила в този негов гръмовит глас и хитра усмивка, в силния му смях и подвижен ум. А миналата нощ — и в щедрия и невъздържан начин, по който я любеше. Но най-вече се беше влюбила в дълбоката порядъчност на натурата му, която не би му позволила да изостави на произвола на съдбата двете момичета, колкото и да му се искаше да ги изключи от живота си. Значи така — за по-малко от седмица тя, без да усети, му беше отдала сърцето си. За което той не я беше молил.

Как беше позволила да й се случи нещо толкова опасно… Дори не беше усетила, че би могло да се случи. Така се беше настроила да печели точки, като го прелъстява, че беше забравила нещо важно за себе си, което отдавна беше осъзнала — че е жена, която никога не би се отдала без любов на един мъж.

Би било трудно да се намери по-неподходящ партньор за нея. Беше достатъчно разумна и запозната с начина, по който се гледаше на известните личности, за да си даде сметка, че нито тя би могла да се приспособи към неговия свят, нито той — към нейния. Защо Мат не беше от кръга на Айви лийг^[1] и не беше току-що станал съдружник в престижна адвокатска фирма във Вашингтон? Защо тя не беше учителка, социален работник или продавачка в книжарница?

Без да спре да се терзае какъв би могъл да бъде той и каква тя, за да си подхождат по отношение на положението си в обществото, Нийли не спираше да изброява мислено какво всъщност ги превръщаше в подходящи един за друг. Тя проявяваше хладнокръвие там, където той се горещеше; запазваше спокойствие, когато той реагираше бурно; обмисляше предварително, докато той се поддаваше на импулсите си. Но това нямаше значение.

Тя потопи отчаянието си под струята на душа, после се шмугна в караваната, за да изнесе Бътън навън, преди да се е събудила сестра й. Макар Луси никога да не се беше оплаквала заради това, факт беше, че рядко й се отдаваше да се наспи, докогато иска, както се полагаше на един тийнейджър. След това влезе в кухнята и завъртя копчето на радиото.

— Днес е осмият ден от изчезването на първата дама Корнелия…

Завъртя го обратно и изключи радиото.

 

 

Мат се появи тъкмо когато Нийли даваше първата лъжичка от кашата на Бътън. Целуна я с дъх на паста за зъби и после я помоли никъде да не излиза, докато той е навън, за да потича. През това време тя се намираше в остъклената веранда и поделяше вниманието си между лихвените проценти във вчерашния брой на „Уолстрийт джърнъл“ и Бътън, докато не стана десет часа и не се появи Луси.

— Бъртис и Чарли тука ли са? Вчера ми казаха, че с Бътън може да отидем да плуваме на техния къмпинг. Имало басейн с голям наклон и три кули за скокове.

— Току-що говорих с Бъртис по телефона. Ще минат да те вземат около обяд. Бътън ще остане с мен.

Бебето изписка разочаровано, тъй като Скуид се мушна под дивана, без да му обърне внимание.

— Къде е Мат?

— Излезе да тича. Спомена, че като се върне, може да отидете двамата до игрището отсреща и да се пробвате на баскетболния кош.

— Наистина?

Лицето й засия.

— Аз му казах, че няма начин да се хванеш да правиш нещо толкова глупаво, като да се пробваш на баскетболния кош.

— Не е вярно!

Нийли се разсмя и стана от дивана.

— Такова дете си…

Тя сграбчи Луси в прегръдките си и я притисна с все сила.

— Направо си ненормална!

Луси също я прегърна.

— Знам. Затова се обичаме с теб.

— Кога съм те лъгала, че те обичам?

— Няма нужда да ми го казваш.

И без да се замисля, тя целуна Луси по главата. За секунда като че Луси замря в ръцете й, после се отстрани от нея, сякаш целувката й беше дошла в повече. Или пък се беше изплашила да не би Нийли да реши да си вземе обратно целувката, ако не й се изплъзнеше навреме.

Нийли й се усмихна.

— Хрумна ми една идея, но обещай, че няма да ми се смееш.

— И защо непременно трябва да ти се смея?

Луси беше седнала на земята, взела Бътън в прегръдките си.

— Защото искам двете да направим нещо, което сигурно ще сметнеш за тъпо.

Луси се ухили.

— Нямат ли свършване тези тъпотии?

— Искам да се гримираме една друга заедно!

— Я не се занасяй!

— Говоря ти напълно сериозно.

— Защото смяташ, че си слагам прекалено силен грим, нали така?

— Ти наистина си слагаш прекалено силен грим. Хайде, Лус, ще бъде забавно. Донеси си гримовете и аз ще си донеса моите.

Луси я изгледа по тийнейджърски снизходително.

— Е, ако това ще те направи щастлива…

След като и двете си донесоха гримовете, Луси настоя първа тя да гримира Нийли. Докато Бътън се занимаваше със Скуид, тийнейджърката намаза лицето на Нийли пласт след пласт, после със задоволство се наслади на резултата.

— Изглеждаш страхотно. Почакай само Мат да те види.

Нийли застана пред огледалото със сериозно изражение на лицето. Трябваше й само сводник, който да й определи на коя улица да застане. Не рискува да се засмее от страх, че картината върху лицето й ще се напука.

— Сега е мой ред.

— Сега ще заприличам на важна дама.

— Да, но на симпатична малка важна дама.

И Нийли се залови за работа, полагайки съвсем лек пласт грим над очите, очертавайки устните на Луси със собствения си молив за устни и запълвайки вътрешността на очертанията с един пласт безцветен гланц „Блистекс“.

— Сандра Бълок използва този гланц вместо червило — обясни й.

— И от къде на къде пък знаеш?

Знаеше, защото самата Сандра Бълок й го беше казала.

— Прочетох го в някакво списание.

След това обяснение тийнейджърката видимо като че се успокои.

Нийли измъкна от джоба на шортите си трите розови шноли, които беше купила като подарък за Луси, и сега ги закрепи в бретона й.

Луси се погледна в огледалото.

— О, боже, Нел, страхотни са!

— Погледни себе си, Лус. Ти си много красива. Обещай ми, че ще носиш силен грим само в ден, когато наистина се чувстваш като мръсница.

Луси изви очи.

— Изобщо нямаш нужда да се криеш зад маска — додаде меко Нийли. — Знаеш много добре коя си и какво представляваш.

Луси бавно посегна с ръка към облегалката на близкия стол. Нийли реши да й даде малко време, за да размисли над това, което й беше казала, и се наведе към Бътън, която тъкмо в този момент се опитваше да си напъха главата в кошчето за боклук.

— Хайде, глупаче. Сега е твой ред.

Тя сложи бебето на един стол, мацна червило на връхчето на носа му и очерта тънки мустачки с молива за вежди на Луси. Луси се разхили.

Бътън тъкмо беше наченала монолог на радостта, втренчена в огледалното си отражение, когато в къщата се върна султанът на този гримиран харем. Беше приключил със сутрешния си крос и държеше баскетболна топка, опряна в напоената с пот фланелка. Трите се извърнаха едновременно към него.

Султанът добре познаваше жените и много добре знаеше как точно да се отнесе с тях в този момент.

— Кое е това малко сладко мишле?

Той погали Бътън по влажната главичка и тя плесна с ръчички от радост.

После погледът му се спря на Луси.

Нийли видя как на лицето й за миг се смениха едно след друго най-различни чувства — несигурност, копнеж, а след това отново се появи намусената маска, зад която скри какво ставаше в душата й.

— Много си красива — каза просто Мат.

Луси пресекливо си пое дъх:

— Нарочно го казваш.

— Казвам това, което наистина мисля.

Тя засия. Той лекичко стисна рамото й, после бавно се извърна към Нийли, но видът й буквално го лиши от дар слово. Само стоеше и я изучаваше — дебелия пласт фондьотен, наклепаните околовръст очи с туш и кървавочервените й устни.

— Нали е страхотна — възкликна Луси. — Ако я нямаше тази глупава подплънка, щеше да е като модел.

— Да, има комерсиално излъчване.

Нийли изви вежди — в отговор Мат й се ухили, после отново погледна Луси.

— Хайде, дете. Обувай си обувките и да отиваме под коша. А ти оставаш тук, защото така ти се пада.

— Пада ми се — отвърна Нийли и му козирува.

Луси се намръщи.

— Не трябваше да го оставяш така да ти заповядва.

— На нея това й харесва — ухили се Мат и леко побутна Луси към вратата.

Нийли ги сподири с поглед и се усмихна — да наблюдаваш Луси през последните дни беше като да гледаш как разцъфва цвете.

Докато прибираше гримовете си тананикаше, след като приключи, даде на Бътън нещо мъничко за хапване и я преоблече. Беше решила да отиде с нея на детската площадка отсреща, за да погледат баскетболната игра.

Тъкмо беше се показала на входната врата, когато точно пред къщата спря тъмносин автомобил модел „Таурус“. Вратите на седана се отвориха и оттам се показаха мъж и жена в делови костюми. Веднага им личеше, че са правителствени агенти и тя усети кръвта й да нахлува в главата.

Не сега! Тя имаше къща и куче. Имаше две малки момичета и мъж, в когото се беше влюбила! Нуждаеше се от още малко свобода.

Прииска й се да побегне вътре и да се заключи, но вместо това притисна още по-силно Бътън към себе си и полека запристъпва към края на терасата.

И двамата я изгледаха изучаващо, докато се приближаваха откъм алеята за паркиране.

— Аз съм агент Делука от ФБР — представи се жената. — Това е агент Уилямс от Тайните служби.

И двамата насочиха поглед към корема й и тя мислено благодари на Мат, че я беше накарал отново да си сложи подплънката.

Постара се силно гримираното й лице да не излъчва нищо.

— Да?

— Вие сте госпожа Кейс — вместо въпрос, Уилямс се обърна с констатация към нея, но тя можеше да се закълне, че видя през очите му за миг да пробягва сянка на съмнение.

— Госпожа Кейс? Първата дама ли имате предвид? — И тя се постара да наподоби вида на Луси, когато искаше да покаже на някого, че е малоумен. — Да, да, аз съм.

— Може ли да ни покажете някакъв личен документ, госпожо? — попита я жената.

— Като например шофьорска книжка ли?

Сърцето й биеше така силно, че се боеше дали не го чуват.

— И това ще свърши работа.

— Нямам никакви документи. Преди два дни ми откраднаха чантата в обществената пералня. — Тя преглътна. — Затова ли сте дошли? Да не сте ми намерили чантата?

Тя видя, че се колебаят. Бяха си помислили, че са я намерили, но все пак не бяха много сигурни. В сърцето й се зароди искрица надежда. Ако наистина я бяха открили, щяха да изпратят цял батальон агенти, а не само тези двамата.

— Бихме искали да поговорим насаме с вас, госпожо. Може ли да влезем вътре?

— Предпочитам да говоря тук.

Мат се появи на бегом, вдигащ шум като за цяла кавалерия. Фланелката му беше залепнала за гърдите, а единият му чорап се беше свлякъл по глезена.

— Какво става тука?

— Аз… помислих, че са ми намерили чантата — успя да промълви тя.

Мат веднага улови намека и моментално се зае той да води разговора.

— Намерихте ли й чантата?

Никой от агентите не му отговори. Вместо това жената пожела да види неговата шофьорска книжка.

В момента, когато й я подаде, се появи на бегом и Луси, изпулила от притеснение очи. Беше стиснала баскетболната топка като че беше спасителен пояс. Беше разпознала в новодошлите хората на властта и Нийли изведнъж разбра защо е така притеснена — момичето си беше помислило, че са дошли за тях двете с Бътън.

— Спокойно, Луси. Дошли са да говорят с мен.

— Защо?

— Имате ли някакви лични документи, госпожо? — пак я попита агент Уилямс.

— Всичките ми документи бяха в чантата.

— Тя е моя съпруга — намеси се Мат. — Нел Джорик. Това не е ли достатъчно?

Жената го изгледа строго.

— Господин Джорик, със сигурност знаем, че не сте женен.

— Не бях допреди месец. Нел и аз се оженихме в Мексико. И как така знаете за мен?

— Чии са тези деца, господине?

— На бившата ми съпруга. Тя почина преди шест седмици.

Луси се примъкна по-близо до Нийли.

Беше ред на Уилямс да проговори.

— Госпожо, може ли да влезем вътре, за да поговорим насаме?

Тя поклати глава.

— Не, много е разхвърляно.

Виждаше се, че са решени да не отстъпват, и Нийли мислено благодари за съществуването на четвъртата поправка^[2]. Реши да поеме инициативата в свои ръце.

— Лус, това са агент Делука и агент Уилямс. Търсят Корнелия Кейс.

— И мислят, че си ти?

— Предполагам.

Цялото напрежение изведнъж като че се изля от тялото на Луси.

— Нел не е госпожа Кейс! Помислили сте, че е тя, защото участва в конкурса за двойници, нали? Това беше моя идея, аз исках да спечелим телевизора, за да гледа сестра ми „Телетъбис“, обаче спечелихме само дрелка… — Тя се извърна към Нийли. — Не исках да ти създавам проблеми.

Агентите се спогледаха. Даваха си сметка, че нещо не е наред, но очебийната искреност на Луси изигра своя ефект и несигурността им по отношение самоличността на Нийли се затвърди.

Жената реши да подходи по приятелски и й отправи един от онези погледи от типа да си поговорим като жена с жена.

— Много ще ни помогнете, ако бихме могли да поседнем в къщата и да си поговорим.

— Няма за какво да си говорите — обади се Господин Защитника на всички жени. — Ако искате да влезете в къщата, отидете и донесете заповед за обиск.

Уилямс прониза с поглед Нийли.

— Струва ми се, че човек, който няма какво да крие, би ни оказал много по-голямо съдействие.

— А на мен ми се струва, че бихте могли да си намерите друга работа, а не да се заяждате с бременна жена — отби атаката му Мат.

Нийли пристъпи напред, за да му попречи с твърдото си поведение да си спечели арест.

— Най-добре да си тръгвате. Повече с нищо не можем да ви помогнем.

Агент Делука я изгледа продължително, после се обърна към Луси:

— Откога познавате… госпожа Джорик?

— От около седмица. Но тя е много добра и се грижи за нас и не би могла да ни направи нищо лошо.

— Значи сте се запознали случайно?

Луси бавно кимна.

— Не си длъжна да им отговаряш, Лус — обади се Мат. — Влез вътре.

Луси го погледна объркана, но направи точно както й нареди. Бътън шавна в ръцете на Нийли и протегна ръце към Мат.

— Та…

Той я взе в прегръдките си.

— Момче или момиче? — попита агент Делука, сочейки с поглед корема на Нийли.

— Момче — каза Мат без колебание. — Със сигурност.

Нийли опря ръка в долната част на гърба си и се опита да си придаде вид на уморена.

— Много бързо расте и вече ми е трудно да го нося. Не бива и да ходя много.

Мат плъзна ръка около раменете й.

— Защо не отидеш да си полегнеш?

— Мисля да го направя. Съжалявам, че не можах да ви помогна.

И тя отправи към агентите усмивка, с която се надяваше да ги убеди, че действително е изморена, и им обърна гръб.

— Ма! — извика Бътън с все сила.

Нийли се извърна към нея.

Бътън вдигна ръчички — нагоре, нагоре — после ги протегна към нея.

Нийли я взе от Мат и потопи устни в пухкавата й косица.

 

 

Нито Тони, нито Джейсън проговориха, докато се отдалечаваха от къщата. Тони зави наляво, когато стигнаха главния булевард и отби в паркинга до „Кентъки фрайд чикън“. Откри свободно място в най-отдалечения край отстрани, после изгаси двигателя и се загледа през предното стъкло в заведението „Бъргър кинг“ на отсрещния тротоар.

Джейсън най-накрая наруши мълчанието:

— Тя е.

— Да не си видял белега над веждата й?

— Беше с много силен грим.

— Тя е бременна! Барбара Шийлдс не спомена нищо такова, по дяволите!

Тони протегна ръка към клетъчния телефон и след няколко минути вече говореше с Шийлдс. Диалогът им протече кратко и по същество. После Тони остави телефона на мястото му и се извърна към Джейсън.

— Отначало каза, че не е възможно. После призна, че не е могла да види отблизо корема й, защото в количката с продуктите е седяло и бебето. И Джорик й е попречил да я види, когато застанал пред нея да плаща.

— По дяволите…

— Ти си прав. Тя е — кимна Тони.

— И със сигурност не иска да бъде намерена.

— Забеляза ли по какъв начин гледаше децата? Като че са нейни собствени.

— Може да не е Аврора — промърмори той и се почеса по носа.

— Така ли мислиш?

— Не знам какво да мисля.

Те проследиха с погледи двама мъже с вид на бизнесмени, които излязоха от ресторанта и се запътиха към един нов автомобил модел „Камри“.

— Можем да вземем отпечатъци от вратата на караваната, но ще трябва да почакаме да стане тъмно — предложи Тони.

Джейсън се загледа право напред и зададе въпроса, който се въртеше в главите и на двамата:

— Сега ли да се обадим на шефа или по-късно?

— Искаш ли да докладваме на Кен, че сме разговаряли с нея, но все още не сме сигурни, че тя е Аврора?

— Всъщност не.

— И аз не. — Тя извади слънчевите си очила. — Хайде да изчакаме два-три часа и да видим какво ще стане.

— Взе ми думите от устата.

 

 

Мат излезе на остъклената веранда и се вторачи мрачно в Нийли.

— Изглежда всичко свърши.

Тя докосна с устни меката буза на бебето, опитвайки се да се изключи от всичко наоколо, освен от това мъничко шаващо същество.

— Мисля, че Бътън едва ли разбира как точно ме е нарекла.

— Никой не би могъл да знае. — Изражението на лицето му беше като отражение на собствените й чувства. — Нийли, разкриха те.

— Не още. Не са сигурни. Ако бяха сигурни, нямаше да можем да се разминаваме от агенти на Тайните служби.

— Денят едва сега започва.

Тя му отправи най-хубавата усмивка, на която беше способна в този миг.

— А ти страхотно се справяш с ролята на Обществен враг номер едно^[3].

— Винаги съм искал да си поговоря както трябва с ченгетата и затова реших да не изпускам шанса. Освен това смятам, че докато съм с теб, се ползвам от дипломатически имунитет.

— На твое място не бих злоупотребявала с това. — Тя погледна неопределено към задния двор. — Отивам да намеря Луси.

Той я изгледа изучаващо.

— Смяташ да й кажеш ли?

— Възползвах се от нея сутринта. Сега трябва да й благодаря.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не. Трябва сама да го направя.

Тя претърси къщата, после и караваната, преди да открие Луси сред ружите в градината. Седеше, притиснала колене до гърдите си и свела рамене.

Нийли се отпусна на земята до нея.

— Търсих те.

Луси не й отговори веднага. Бавно вдигна очи и я загледа съсредоточено.

— Заради съпруга ти ли бяха дошли?

— Нещо такова. — Тя си пое дълбоко дъх. — Но не за онзи съпруг, за който ти разказах.

— Какво имаш предвид?

Нийли видя двойка земни пчели над яркожълтите цветчета на ружите.

— Моят съпруг беше президентът Денис Кейс, Лус.

— Не!

— Съжалявам.

Луси скочи.

— Лъжеш! Само така казваш. Ти си Нел! Ти си… — Гласът й се пресече от вълнение. — Кажи ми, че си Нел.

— Не мога. Аз съм Корнелия Кейс.

Очите на Луси се изпълниха със сълзи.

— Ти ни излъга. Излъга ни всички.

— Зная. Съжалявам.

— Каза ли на Мат?

— Той сам се досети преди два дни.

— И никой не ми каза.

— Не можахме.

Луси беше достатъчно съобразителна, за да разбере какво означава тази новина за нея. Тя цялата се разтрепери.

— Сега вече няма да се омъжиш за него, нали?

Беше ред на Нийли да се разтрепери.

— Никога не е ставало дума двамата да се оженим.

— Ставало е. — Устните на Луси потреперваха, докато говореше, а самата тя изглеждаше така, сякаш за нея целият свят изведнъж се беше срутил под краката й. — Ти го харесваш! Много го харесваш! И се притесняваш за мен и за Бътън!

— И още се притеснявам. Случилото се не променя чувствата, които изпитвам към вас двете.

— Но означава, че никога няма да се омъжиш за Мат. Не и след като си била омъжена за президент. Едва ли някой като теб някога би осиновил Бътън.

— Луси, нека да ти обясня…

Но Луси не искаше да слуша никакви обяснения. Защото вече тичаше към къщата.

 

 

19.

 

Мат откри Нийли сред ружите малко по-късно. Отпусна се до нея на същото място, където беше седяла Луси, с тази разлика, че успя да стъпче един избуял корен. Беше си взел набързо душ и по златната му коса личаха следи, там, където беше прокарвал пръсти. Сгъна колене, отпусна ръце върху тях и се извърна към нея.

— Предполагам, че си имала и по-добри дни.

Нийли потърка очи.

— Къде е Луси?

— Тъкмо беше влязла в къщата, когато се появи Чарли, за да я заведе на басейн. Отначало му отказа, но после Чарли като й каза, че Бъртис ги чака и ще се обиди, тя взе Бътън и заминаха.

— И ти й позволи да вземе Бътън?

— Луси ще опази Бътън по-добре, отколкото Тайните служби опазиха теб. — Той протегна крак и извърна глава, за да огледа пространството на вътрешния двор зад тях. — А и бебето трябва малко да се откъсне от нас.

— Защо говориш така?

— Тя е… — Изглеждаше притеснен. — Много се е привързала към нас.

Макар че много добре разбираше какво има предвид Мат, Нийли усети да я пронизва студ.

— За бебетата се предполага, че това им е работата — да се привързват.

— Нийли…

Тя се изправи.

— За хората се предполага, че трябва да се привързват.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Нищо. Забрави.

Тя се отдалечи от него със забързани крачки в посока към къщата. Веднага щом се озова вътре, се запъти към горния етаж и започна да прибира дрехите си — имаше нужда просто да се занимава с нещо, за да не мисли, но почти веднага чу стъпките му по стълбите.

Леглото все още беше неоправено — мястото, където се бяха любили миналата нощ. Досега някой друг винаги се беше грижил да й оправя леглото и тя все забравяше, че сега вече трябваше сама да върши тази работа.

Той се спря в рамката на вратата.

— Не мога да задържа децата. Това искаш, нали? Искаш да ги задържа.

Тя улови с две ръце чаршафа и го вдигна.

— Трябваше да видиш лицето на Луси, когато й казах коя съм. Тя продължава да си фантазира за нас двамата. И макар да й казахме, че нищо подобно няма да се случи, отказа да го повярва. Мисли, че ако твърдо вярва в мечтите си, те ще се сбъднат.

— Това не е наш проблем.

Чувството й на безсилие взе връх и се изля върху него:

— Какво толкова намираш в този твой самотен мъжки живот, че така яростно се стремиш да си го върнеш? Кажи ми, Мат! Какво е толкова привлекателното в един живот, който изключва тяхното присъствие?

И моето, искаше й се да изплаче. Какво е толкова привлекателното в един живот без мен?

— Това не е честно — изрече той сухо.

— Честно ли? Ако беше видял лицето на Луси, тогава щеше да се запиташ дали е честно или не.

— Едва ли има нужда точно на теб да обяснявам дали съм прав или не.

Тя му обърна гръб и отново се зае да оправя леглото.

— Не, няма нужда.

— Чуй ме, Нийли. Не аз предизвиках тази ситуация. Насила ме въвлякоха в нея.

— Да, и друг път си го казвал.

Остротата в тона й беше заради болката, която изпитваше. Може да беше изминала едва седмица откакто бяха заедно, но през това време се бяха превърнали в семейство. И докато тази вътрешна връзка помежду им за него беше бреме, за нея се бе превърнала във всичко на този свят.

— Децата ли имаш предвид, или нас двамата?

Мат нямаше вкус към тънките намеци и за Нийли беше напълно ясно, че той няма да се поколебае да нарече нещата със собствените им думи.

— Няма такова понятие като нас двамата — успя да изрече тя, молейки се той да й възрази. — Знаем го и ти, и аз. Не и повече от това, което е сега.

— А искаш ли да има такова понятие като нас двамата?

О, не! Нямаше да му позволи да я измъчва така.

— И как би могло? Аз също съм от женски род. От лагера на противника. И да не говорим, че съм и национална институция.

— Значи ме изхвърляш.

— Всъщност, знаеш ли? Този въпрос изобщо не ме интересува.

Всичко беше извън контрол — емоциите й, животът й, любовта й към този мъж, който не й отвръщаше със същата любов. Дори не можеха напълно разумно да обсъдят всички причини, които правеха брака помежду им невъзможен — просто защото чувствата му към нея не бяха толкова дълбоки.

Очакваше, че Мат ще си излезе и ще я остави, но той не го направи. Вместо това се приближи до нея, разтвори дългите си ръце и я привлече към себе си.

— Ти си като дете — избъбри той с пресипнал глас.

Тази топлота помежду им! Усещаше големите му ръце да я милват по главата и в гърлото й се надигна ридание. Тя успя да го надмогне и притисна буза към гърдите му.

— Знам.

Устните му леко докоснаха косата й.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако сега легнем да се поборим малко?

— Да, така мисля.

— Добре. Съблечи се.

Да беше така лесно, колкото и на думи. Тя въздъхна.

— Не можем да решим проблемите си със секс.

— Нищо, съблечи се. Аз имам нужда да бъда обслужен.

— Обслужен? По такъв начин ли разговаряш с една първа дама?

— Ти си моята първа дама и освен това така или иначе вече го казах. — Той пъхна ръце под фланелката й. Дръпна по-силно подплънката и една от връзките й се скъса. — Ех, как го мразя това нещо.

— Естествено, че го мразиш. Мразиш всичко, свързано с децата.

— Не играеш честно.

— Осъди ме.

— Имам по-добра идея.

Очите й се закръглиха от смайване, докато го слушаше да й описва със съвсем директни думи какво точно смята да й направи.

Желание, равно по сила на болката, която изпитваше, се надигна като вълна у нея.

— Сигурна ли си, че ще ми устоиш на темпото?

— Ще се постарая.

Дрехите им полетяха на пода и само след миг двамата бяха в леглото. Той легна върху нея и жадно пое устата й в своята. Тя се остави в ръцете му, отдаде се напълно на огромното му тяло и се отвори за мощното му проникване.

Любиха се дръзко, поривисто, без почивка и без да таят нищо в себе си… освен думите за любов, която тя не би могла да му признае, и каквато той не изпитваше към нея.

След като приключиха, той я погали с такава нежност, като че беше миниатюрна и крехка статуетка, която можеше лесно да се счупи. Целуна челото й, крайчеца на очите й, връхчето на носа й. Целуваше я така, сякаш искаше да запамети очертанията на лицето й.

Тя опря палец в ямката над ключицата му и го целуна по гърдите.

Мат погали рамото й и потопи лице в косите й. Нийли усети, че той отново се възбужда и прокара пръсти по стегнатия му корем, за да го стимулира още повече.

Мат зашепна в ухото й:

— Има нещо, което трябва да знаеш за мен.

Звучеше тъжно, но времето се беше превърнало в неин враг… Тя плъзна пръсти по-надолу.

— По-късно.

Той изстена, когато тя го докосна. А после улови плъзгащата й се ръка.

— Сега трябва да ти го кажа. От доста отдавна го отлагам.

— Момичетата скоро ще се приберат. Още един последен път.

Той се претърколи настрани така, че да може да я вижда. Беше в такова мрачно настроение, че тя усети да я побиват тръпки.

— Трябваше да ти кажа още снощи — дори по-рано — но все отлагах. Знам, че няма да ти хареса.

Желанието й за секс се изпари. Тя чакаше, той се колебаеше и тя усети да й се повдига.

— Ти си женен.

— Не! — Очите му блеснаха от обида. — За какъв ме вземаш?

Тя усети да я обзема слабост и облекчение едновременно, и се отпусна отново на възглавницата. Нищо друго не би могло да бъде толкова лошо като това.

— Нийли, аз не работя в стоманодобивна фабрика.

Тя извърна глава и погледна нагоре към него. Изглеждаше така разстроен. Толкова сериозен. Прииска й се да го успокои, да му каже, че каквото и да го притеснява, то няма значение.

— Аз съм журналист.

Светът се преобърна за нея.

— Опитах се да ти го кажа в ресторанта снощи, но постъпих като егоист. Исках още една нощ да бъдем заедно.

Мълчалив крясък отекна в треперещото й тяло.

Той започна да говори:

— … работех в Лос Анджелис… в таблоидна телевизия… мразех работата си…

Тя плуваше като в мъгла.

— … търсех някоя наистина голяма история, така че да си вдигна гордо главата, но…

— Голяма история? — отекна като ехо тя, думите му най-накрая стигнаха до съзнанието й.

— Аз се продадох, Нийли. Но разбрах, че парите нищо не означават, ако изгубиш самоуважението си.

Нейният глас като че идваше някъде отдалеч:

— И това съм аз? Твоята голяма история? Билетът ти за връщане към самоуважението?

— Не! Моля те, не ме гледай лака!

Беше твърде жестоко. Най-интимните й моменти изобщо не се оказаха толкова интимни и тайни. Беше спала с врага си.

— Нямам намерение да ти навредя — каза й той.

— Няма да пишеш за мен?

Колебанието му трая само секунди, но и те й бяха достатъчни. Тя скочи от леглото и събра дрехите си.

— Ще тръгна веднага, след като се сбогувам с Луси — реши Нийли.

— Почакай. Нека да ти обясня…

И тя го изчака. Изчака го да се надигне от леглото… да се опита да намери подходящи думи… но тези, които най-накрая успя да намери, не й се сториха убедителни:

— Нямам намерение да ти навредя.

Трябваше веднага да отиде в банята, защото рискуваше да повърне пред него. Спомни си какво му беше разказала за Денис и това я накара да изпита омраза към себе си. Макар да не беше потвърдила нищо, му беше позволила да я люби и той знаеше със сигурност.

— Нийли — изрече той меко, — давам ти думата си, че няма да те предам.

Тя усети сухота в гърлото си и заговори дрезгаво:

— Късно е. Вече го направи.

И побягна като сляпа към банята, влетя в нея и затвори вратата след себе си.

Сега Мат се сети за поне дузина по-подходящи изрази, с които би могъл да я убеди. Можеше да подходи с по-спокойно темпо, а той просто беше избъбрил всичко на един дъх. Трябваше да е по-внимателен и да направи всичко възможно тази нейна порцеланова кожа да не изгуби блясък от притеснение и тези нейни сини като синия цвят на американското знаме очи да не помръкнат.

Крехкият свят, който бяха изградили за себе си, се беше срутил по негова вина. Извърна се с гръб към вратата за банята и пое по стълбите надолу. Нищо повече не би могъл да й каже, за да изглади ситуацията, никакво извинение не би върнало нещата назад.

Отсреща беше паркиран тъмносиният таурус. Те може и да не бяха сигурни коя е тя, но не искаха да оставят нищо на случайността.

Знаейки, че Нийли ще бъде зорко пазена, той грабна връзката с ключове за форда и излезе навън. Имаше нужда поне за малко да остане сам. Може би това щеше да му помогне да прочисти съзнанието си така, че да реши какво да прави по-нататък.

 

 

Бътън сви пръстчета за довиждане, щом Чарли подкара колата обратно към къмпинга. После се притисна до Луси и зациври. Луси си припомни как в последно време Бътън обичаше да се гуши в Нел, когато е уморена. Не Нел. А госпожа Кейс. Корнелия Кейс.

Луси не беше казала на Чарли и Бъртис коя всъщност е Нел. Не им беше казала и че Нел скоро щеше да си тръгне, да се прибере във Вашингтон, за да бъде отново първа дама.

Вината беше само и единствено на Луси. Ако не беше накарала Нел да се яви на онзи конкурс за двойници, никога нямаше да я открият и всичко щеше да си продължи както си беше, само те четиримата… и Бътън спокойно щеше да се гуши в Нел всеки път, когато се притесни.

Но Луси добре съзнаваше, че се лъже. Нел така или иначе пак нямаше да се омъжи за Мат. Защото беше госпожа Кейс. Ако изобщо някога се омъжеше, щеше да е за някой много известен. И дори и да решеше да си осинови някога някакви деца, те щяха да бъдат възпитани и умни, а не бедни и убити от живота като тях двете с Бътън.

Що се отнася до Мат… той още отначало не ги беше искал.

Тя притисна бебето към себе си, точно там, където я присвиваше коремът, опитвайки се да се самоубеди, че изобщо не я е страх, но това не й се отдаде. През цялото време, докато беше с Бъртис и Чарли, беше мислила какво да прави от тук нататък. Даваше си сметка, че ако не предприеме нещо веднага, малкото й сестриче щеше да попадне в ръцете на непознати и да изчезне. И независимо колко я беше страх, тя нямаше да позволи това да се случи, затова пъхна ръка в джоба на шортите си и напипа ключа за Мабел — беше го прибрала, преди да тръгнат с Чарли. Никакви непознати нямаше да й отнемат сестричето.

 

 

Нийли гледаше през прозореца към завоите на река Айова в далечината. Но това не беше нейната река. Нейната река се намираше на хиляди мили оттук, лъкатушеща край гробището „Арлингтън“ и вливаща се в залива Чесапийк^[4].

Беше със същите дрехи, които си беше облякла сутринта, но беше изтрила повечето от грима, който й беше сложила Луси. Мат беше заминал нанякъде с форда преди около десетина минути, така че не й се налагаше засега да се съобразява с него. Прекрачи възглавницата от „Уол март“ и започна да прибира дрехите си, макар да знаеше, че никога повече нямаше да ги носи. Шумът вън я сепна. Беше двигателят на Мабел.

Тя погледна през прозореца на спалнята навреме, за да види как уинибагото със странни криволици се измъква от пътеката за паркиране, качва гума върху ръба на тротоара и излиза на улицата, едва избягвайки удар с паркираната на отсрещната страна кола. Ръката й полетя към устата, когато успя за миг да види, че Луси е на волана. После караваната продължи по улицата.

Обзета от паника, тя се спусна по стълбите, излезе на входната веранда и видя как Луси изобщо не спря на знака стоп на кръстовището, а изви по него и изчезна.

„Нека аз да карам. Знам как да карам тази таратайка.“

Направо й се зави свят от страх и притеснение. Да се кара уинибагото беше чисто предизвикателство дори за човек с опит в шофирането, какво остава за едно четиринайсетгодишно момиче без шофьорска книжка. А и Луси не беше сама. Тя никога не би изоставила Бътън.

Нийли се улови за парапета на верандата, стискайки го с все сила в притеснението си, и си наложи да мисли какво би могла да направи в тази ситуация. Фордът го нямаше, а тя нямаше кола. Може би съседите…

Тогава в полезрението й за пръв път попадна тъмносиният автомобил, паркиран отсреща. Жената агентка тъкмо се беше показала навън, откъм мястото на пътника до шофьора, и загледана към караваната, посегна към клетъчния си телефон.

Нийли изобщо не се поколеба.

— Остави телефона! — изкрещя тя, докато тичаше към колата.

Делука извика на Уилямс да внимава и той изскочи иззад кормилото, готов да се хвърли между нея и евентуалния летящ куршум.

— Тя е само на четиринайсет — продължи Нийли — и е взела бебето със себе си.

Никой от двамата не зададе въпрос. Делука вече сядаше на пасажерското място, докато Уилямс в това време отвори задната врата на автомобила и я затвори, след като Нийли влезе вътре.

Тя се улови за предната облегалка.

— Няма да са отишли далеч. Трябва да ги настигнем.

Уилямс натисна амбреажа. Делука се извърна назад и се загледа във вече небременния корем на Нийли, но не каза нищо. Имаше ли смисъл? Нали вече знаеше истината.

Бяха излезли на широкия път, свързващ два квартала, и се движеха по него, но нямаше и следа от уинибагото. Нийли предполагаше, че Луси се беше насочила към магистралата.

— Завийте наляво по тази пресечка.

— Сигурна ли сте, че не искате да се обадим на полицията, госпожо Кейс? — попита я Уилямс.

— Не. Луси може излишно да се паникьоса.

Нийли игнорира погледите, които агентите размениха помежду си. Мъжът се беше обърнал към нея с истинското й име и тя не го беше отрекла. Голямото й приключение беше приключило в момента, когато Мат й беше казал с какво си изкарва прехраната.

Забелязаха уинибагото едва когато вече беше стигнало края на града. Луси караше под позволената скорост, но видимо трудно се справяше с управлението на огромното и тежко возило, и това беше причината вероятно да се придържа към осевата линия.

Кръвта във вените на Нийли се смръзна.

— Дъщеря ми също веднъж подкара колата, като беше на четиринайсет — обади се Делука. — Тогава косата ми побеля за пръв път.

Нийли стисна ръце в юмруци, ноктите й се забиха в дланта.

— Сега се чувствам като че съм на осемдесет години.

— Децата са способни да ни накарат да се чувстваме така. Всъщност аз се казвам Тони. А това е Джейсън.

В отговор Нийли разсеяно кимна.

— Опитайте да се изравните с нея, така че да ме види, но не пускайте сирената, за да не я уплашите.

Пътят беше прав и движението по него не беше оживено. Не след дълго Джейсън успя да мине в съседното платно и да се изравни с уинибагото. Нийли видя Луси, която гледаше право пред себе си, вкопчена като че на живот и смърт във волана.

— Моля ви, не включвайте сирената!

— Ще мина пред нея и ще направя така, че да намали скоростта — отвърна й Джейсън. — Успокойте се, госпожо Кейс. Всичко ще бъде наред.

Тя искаше да му извика, че няма откъде да знае точно какво ще стане.

Той се вмъкна пред уинибагото и намали скоростта. Нийли се извърна, за да погледне през задното стъкло, но Луси така се беше втренчила в пътя, че не я забеляза.

Мабел ги наближи опасно, след това още повече. Спирачките! Натисни спирачките!

Нийли изстена, щом Луси кривна в съседното платно. Явно беше, че се мъчи да овладее Мабел, и успя, защото отново зае мястото си след тях. Изглеждаше уплашена.

Джейсън натисна клаксона и Луси най-накрая забеляза Нийли, която й махаше през задното стъкло.

И натисна здраво спирачки.

Нийли отново изстена, като видя как караваната като че се сви в гърч. Луси завъртя волана и караваната отново потръпна в гърч. Гумите опряха в банкета и наоколо се разхвърча чакъл. Най-накрая возилото потръпна за последно и спря.

Нийли сякаш отново започна да диша.

Само след секунда тя вече беше извън колата, следвана от Тони и Джейсън. Натисна дръжката на вратата, но тя се оказа заключена.

Нийли удари с юмрук по вратата.

— Отвори веднага вратата!

— Махай се!

— Прави, каквото ти казвам. Отвори!

Както я гледаше през прозореца, Нийли видя, че Луси изглеждаше гневна и решена да упорства, макар по бузите й да се стичаха сълзи.

— Луси, говоря сериозно! Ако не направиш, каквото ти казвам, сериозно ще си изпатиш.

— Вече си изпатих достатъчно.

Нийли изви врат назад, за да погледне дали с Бътън всичко е наред.

— Можеше да се убиеш! Какво си мислиш, че правиш?

— Ще си намеря работа! Ще живеем в Мабел! И ти няма да ме спреш!

Бътън нададе рев.

Тони изтласка Нийли настрани и удари с все сила по вратата.

— Отваряй, Луси! ФБР.

Луси напъха палци в устата си и погледна право пред себе си.

Тони повиши глас:

— Ако не отвориш тази врата, ще накарам агент Уилямс да простреля всички гуми, а след това да застреля и теб.

Джейсън я зяпна. Тони каза тихо на Нийли:

— Тийнейджърите сега гледат толкова много филми с правителствени агенти, че винаги са готови да повярват на най-лошото.

Но не и тази тийнейджърка.

— Ти да не ме смяташ за малоумна?

Нийли не можа да издържи:

— Хайде, Лус, отваряй или аз сама ще те застрелям! Говоря ти сериозно!

Последва дълго мълчание. Луси най-накрая изглежда осъзна, че няма къде да отиде. Продължавайки да гризе ноктите си, тя се извърна и погледна към Нийли през прозореца.

— Обещай ми да не казваш на Мат.

— Нищо не ти обещавам.

Бътън се разрева още по-силно.

Бавно… много бавно… Луси се дръпна от кормилото и отключи вратата.

Нийли нахлу вътре, вдигна ръка, леко я плесна по бузата и извика:

— Ей! — После я притисна към гърдите си. — Изплаши ме до смърт.

— Ма! — писна Бътън.

Както беше притиснала Луси и с поглед, впит в Бътън, тя осъзна, че животът отново я беше изправил пред кръстопът.

 

 

Тъмносиният таурус не се виждаше никъде. Мястото пред гаража, където преди беше паркирана караваната, беше празно. Нийли също я нямаше.

Мат вече беше претърсил къщата, за да разбере какво се е случило, но това, което беше открил — наполовина прибраните в чантата й дрехи — не му подсказваше нещо, което вече да не знае.

Страхът му нарастваше с всяка изминала минута. Нещо лошо се беше случило. Момичетата трябваше вече да са се върнали, караваната трябваше да бъде тук, а Нийли…

Чу да се затръшва врата на автомобил, изтича към входната веранда и я видя да излиза откъм страната на пасажера на тъмносиния таурус. Нямаше намерение да й повишава глас, но така или иначе се чу да вика.

— Добре ли си? Къде беше? — Обърна се към агента от Тайните служби, застанал до Нийли. — Какво стана? Да не сте се карали? Не изчака отговор от мъжа и отново поднови въпросите си към Нийли. — Къде е караваната? Къде са момичетата?

Тя му обърна гръб, като че не съществуваше. После се появи и самата каравана, шофирана от жената агент.

— Момичетата са в Мабел — изрече Нийли хладно, сякаш говореше на непознат. После се обърна към Уилямс: — Колко време можете да ми отпуснете?

— Не много, госпожо Кейс. Трябва да докладваме.

Мат усети как стомахът му се свива.

— Не и докато аз не ви позволя — отвърна Нийли. — Нужен ми е поне час.

Уилямс я изгледа безрадостно.

— Не смятам, че е възможно.

— Ако не искате името ви да стане известно като агента, допуснал Корнелия Кейс отново да изчезне, ще направите всичко, за да стане възможно.

Той изглежда осъзна, че са го притиснали до стената, и бавно кимна.

— Един час — каза.

Делука слезе от Мабел. След нея веднага и Луси, понесла Бътън. По всичко изглеждаше, че изобщо не й се иска да се изправи лице в лице с него, от което моментално му стана ясно кой е отговорен за всичко, което се беше разиграло пред очите му.

Пое Бътън и погледна Луси право в очите.

— Влизай веднага вътре.

Бебето се сгуши на гърдите му сякаш беше най-удобната възглавница на света. Клепачите му се притвориха.

Луси хвърли към Нийли умолителен поглед.

— Той ще ме убие.

— Всички ще влезем вътре — обяви Нийли и първа пое към вратата на къщата, подминавайки го с гордо изправена глава и без да го погледне.

Той видя агентите да се разделят, единият пое към предната част на къщата, другият — към задната. Даде си сметка, че животът на Нийли през цялото време е организиран по този начин от хора, които я наблюдават, пазят, следват. По принцип го знаеше, но друго беше, когато го видя със собствените си очи.

Запътиха се към входната веранда. Луси оглеждаше ръцете си в търсене на все още неизгризан нокът, чудейки се в същото време как да му каже това, за което той всъщност вече се беше досетил. На петнадесет сестра му Ан Елизабет беше подкарала колата на семейството, но не беше возила и бебе със себе си.

Луси се отпусна върху изтърбушеното кафяво кресло, стараейки се да умилостиви Мат с добро поведение, но без излишно да преиграва. Нийли, която се държеше абсолютно хладно и официално, седна на един стол точно срещу креслото, заемайки поза, като че й предстоеше да присъства на изключително неприятна среща на личния си екип.

Мат се настани на дивана и сложи спящата Бътън до себе си, после протегна крака така, че тя да не може да се претърколи долу. Нийли го наблюдаваше сякаш току-що й беше показал парче развалено месо.

— Да смятам ли, че това ще остане извън протокола?

Мат знаеше, че си заслужава наказанието, така че от изненадващо изстреляната й фраза едва ли щеше да му призлее повече.

— Не ме притискай така — пророни.

— Едно просто да или не ще ми свърши работа.

Тя, разбира се, знаеше, че Мат никога не би злоупотребил с момичетата, той обаче беше решил да изпие до дъно горчивата чаша и заяви през зъби:

— Извън протокола.

Луси сподири с любопитство погледите, които си хвърлиха един на друг, но Мат не каза нищо повече, което да й изясни ситуацията.

— Луси избяга с Бътън — информира бавно Нийли. — С Мабел.

Той вече се беше досетил за това. В същото време обаче си даде сметка, че Нийли не се беше поколебала да поиска помощ от двамата федерални агенти, макар да знаеше, че така ще провали прикритието си.

Той се обърна към Луси, която в този момент се опитваше да изглежда по-ниска от тревата и по-тиха от водата:

— Защо?

Тя вирна брадичка, готова да поеме удара.

— Няма да дам Бътън на непознати!

— Затова реши да рискуваш живота й?

— Мога да шофирам — изрепчи му се тя.

— Не, не можеш — възрази й Нийли. — Караше така, сякаш пътят ти беше тесен.

Той усети като че нещо в гърдите го пробожда и й каза:

— Постъпила си изключително глупаво.

Луси нямаше кураж да се опълчи срещу Мат, затова се нахвърли на Нийли:

— Вината е твоя! Ако не беше госпожа Кейс, щяхте да се ожените с Мат!

— Престани — изръмжа той. — Няма да ти позволя да хвърляш вината върху нас. Не само рискува собствения си живот, ами и живота на сестра си.

— Какво толкова си се загрижил? Нали се отказа от нея!

В гърдите отново нещо го бодна. В този момент до него се размърда Бътън и опита да напъха палец в устата си. Вече беше забелязал, че палецът в устата не й беше достатъчен, за да се успокои, когато беше под напрежение, и щеше да се наложи да й обърне повече внимание. Ей богу, тя беше чудно бебе! Страхотна класа! Много съобразителна, любвеобилна, чувствителна — точно качества, които щяха да я изведат далеч нагоре и напред… ако й се отдадеше възможност, разбира се.

— Трябва да знаеш и нещо друго. — Нийли прехапа устни. — Когато успях отново да вляза в караваната, ударих шамар на Луси. Не силно. Но все пак я плеснах.

— Голяма работа — промърмори глухо Луси. — Защо изобщо трябваше да му казваш.

На Мат не му хареса самата идея, че някой би могъл да удари малолетен злосторник — дори този някой да беше Нийли, но напълно разбра защо го беше направила.

— Голяма работа е — настоя на своето Нийли. — Никой не заслужава да го удрят. — Тя се обърна директно към Мат: — Трябва да поговоря с Луси насаме.

Официалният й маниер го принуди да заеме нападателна позиция.

— Каквото и да има да й казваш, ще й го кажеш в мое присъствие.

— Което ще означава, че съм го казала и на целия свят, нали така?

— Не съм заслужил подобно отношение.

— Напротив, заслужаваш и много повече.

— Ти започна с тайните.

— Не се карайте — помоли ги тихо Луси.

Луси ги беше чувала и друг път да се препират, но явно беше усетила, че се беше случило нещо много важно, което изцяло беше променило взаимоотношенията помежду им.

Мат осъзна, че е длъжен и на нея да признае истината.

— Не само Нийли имаше тайни от теб, Луси.

Луси се втренчи в него и челото й се набърчи.

— Егати. Ти си женен.

— Не, не съм женен. Какво ви става и на двете? А и нали щеше да внимаваш как говориш?

Бътън измуча, недоволна, че със силния си глас й беше прекъснал дрямката. Той я погали по гърба. Тя отвори едно оченце, видя го и успокоена, отново го затвори. Нещо пак го прободе в гърдите.

— Казах на Нийли, че работя в стоманодобивно предприятие, но това не е истина. Аз съм журналист.

— Журналист? Пишеш статии по вестниците?

— Известно време се занимавах с други неща, но да, най-вече пиша за вестниците.

Луси в обичайния си маниер веднага се ориентира в същността на проблема:

— Ще пишеш ли за Нел?

— Длъжен съм. Тя затова ми е така бясна.

Луси изгледа изучаващо Нийли.

— Лошо ли е, че Мат е журналист?

Нийли не възнамеряваше да го поглежда. Само каза:

— Да. Лошо е.

— Защо?

Нийли заразглежда ръцете си.

— За мен прекараното с вас време си е лично мое време. Освен това казах на Мат неща, които не бих искала никой да узнае.

Лицето на Луси просия.

— Това ли било? Тогава всичко е наред. Той ще си промени решението? Нали, Мат?

Нийли скочи и им обърна гръб, скръствайки ръце на гърдите си.

Луси смръщи вежди.

— Кажи й, Мат. Кажи, че няма да пишеш за нея.

Нийли се извърна към тях и ги погледна с леденосините си очи.

— Да, Мат, кажи ми.

Луси местеше очи между нея и него.

— Няма да пишеш за нея, нали?

— Разбира се, че ще пише, Луси. Историята е твърде голяма, за да я изоставя току-така.

Едва сега Мат го осени мисълта, че всичко вече е приключено и той ще я загуби. Не дори в близко бъдеще, а още същия следобед.

— Мат? — обърна се към него Луси. Очите й го гледаха умоляващо.

— Няма да я предам. Луси. Вече й го казах, но тя не ми повярва.

Нийли си пое дълбоко дъх и заговори на Луси като че Мат го нямаше в стаята, гледайки я с някакво хладно подобие на усмивка на устата:

— Не се безпокой сега за това. То няма нищо общо с теб.

Луси отново демонстрира пъргав ум:

— Тогава защо искаш да говориш с мен насаме? За какво?

Нийли изпъчи гърди, ръцете й се отпуснаха надолу.

— Искам да осиновя теб и Бътън.