Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
See Jane Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2014)
Разпознаване и корекция
ultimat (2014)

Издание:

Джой Филдинг. Виж Джейн бяга…

Американска Първо издание

Редактор Вихра Манова

Художник: Росица Крамен, 1994

Печатни коли 21,5

формат 84×108/32

Издателство Весела Люцканова София, 1994

Предпечатна подготовка: Компютър Арт — Бояджиев

Печат: АБАГАР ЕООД — Велико Търново

ISBN 954–8453–05–3

 

Книгата се издава с подкрепата на Стефан Кънев, ЕТ и на Нели Даскалова, на които издателят изказва сърдечна благодарност.

История

  1. — Добавяне

Двайсет и трета глава

Седяха в колата на Майкъл на някакъв паркинг на авеню Сейнт Джеймс, близо до автогарата на компания „Грейхаунд“.

— Добре ли си, Джейн? Сигурна ли си, че ще ти стигнат силите?

Защо я питаше? Нали той я накара да стане и да дойдат в Бостън, за да търсят загубеното съкровище? Беше я попитал какво е станало с парите от общата им сметка предишната вечер — съвсем небрежно, докато я завиваше. Предишната вечер ли беше всъщност?

Първоначално тя не можа да си спомни за какво става дума. Сякаш се беше случило с друг човек, преди много години. Последва внимателен разпит и тя изплю камъчето. Майкъл се усмихна на изобретателността й. Особено, когато чу, че е скрила ключа от клетката под стелката на една от обувките си. Джейн не се сещаше в коя точно. Майкъл ги провери отначало докрай и го намери.

Не си беше представяла, че ще се наложи да го придружи. Беше събота и Паула имаше почивен ден. И Сара и Даян звъняха сутринта, искаха да дойдат. Майкъл обаче им отвърна, че ще ходят с Джейн в Бостън, за да й купи най-сетне обещания пръстен с диаманти. Надявал се това да я разведри. Щял да им звънне, за да им каже как е реагирала. Не спомена нищо за автогарата. Разбира се, това не я изненада. Какво да им разправя? Че ще прибира парите, които тя, преди да изкука, е откраднала от общата им сметка? Подобни изповеди са наистина излишни. Дори за ушите на най-добрите приятели.

— Не може ли да изчакам в колата? — попита Джейн.

Думите й звучаха странно — сякаш говореше на непознат език. Всъщност, как така? Откъде изобщо намира сили да говори? Изпита желание да се свие на меката кожа на седалката и да заспи.

— Имаш нужда от движение — дочу гласа на Майкъл. — Хайде, Джейн! Разходката ще ти се отрази добре. Не може само да се лежи. Трябва да излизаш по-често. Да вършиш нещо.

Защо? Джейн не си направи труд да го попита. Каква ирония!? Когато искаше да я извежда, Майкъл отказваше. Сега й се ще само да я оставят на мира. Защо настоява да я разхожда? По-рано държеше да се среща с приятелките си. Тогава Майкъл възразяваше. Сега, когато няма сили дори да ги погледне, той непрекъснато ги влачи. Що за логика?

— Хайде! — повтори той.

Обиколи колата и отвори нейната врата. Джейн знаеше, че няма да я остави вътре. Боеше се да не избяга отново. Не разбира ли? Това е най-доброто решение на всичките им проблеми.

Ето, помага й, не — издърпва я от колата. Джейн е в тъмносини панталони, широка бяла блуза. Прилича на дванайсет годишно дете в дрехи на възрастен. Косата й е сресана. Вързана на опашка. Майкъл й се усмихва. Подканва я към тротоара. Непрекъснато повтаря, че ще се справи. Той знае, че ще се справи. Те вървят. Наистина вървят. Джейн не чувства краката й да докосват земята. Вървят към автогарата. Слънцето грее. Седемдесет и осем градуса по Фаренхайт, ако се вярва на синоптиците. Тя не вярва на синоптиците. Струва й се по-топло. И по-задушно. Слънцето пече главата й. Като махленски хулиган, натиснал за врата дете под водата. Иска да изкрещи. Да размаха ръце. Да се освободи от тази силна ръка. Слънцето жари все по-ожесточено. Всеки опит за съпротива е загуба на енергия. Отваря уста като риба, за да влезе кислород в дробовете й. Поглъща единствено жега. Сякаш стои над димящ чайник. Езикът й гори. Очите парят.

— Как си? Искаш ли да спрем, да починеш няколко минути.

Поклаща глава. Защо да почива? Ще трябва всичко да започне отначало. Цялото начинание… И ще трае по-дълго. Не! Колкото по-бързо вземат парите, толкова по-скоро ще се върне в колата. Толкова по-скоро ще се приберат в къщи: Толкова по-скоро ще си легне в леглото… Ще се нагълта със своите благословени лекарства. Ще потъне в мъглата на забравата. И ще пътува така от ден на ден, от ден на ден… Колко нелепо — имаше време, когато се съпротивляваше на всичко това. Защо?

— Внимавай сега! Има стъпало.

Джейн наведе глава. Погледна как единият й крак прекрачва пред другия, а после двата — прага на автогарата. Озоваха се сред тълпи от хора. Едни тичаха към рейсовете — Други току-що слизаха. Никой не я забелязваше. Никой — както първият път. Невидима ли съм, помисли си тя. Майкъл я теглеше напред.

Джейн се облегна върху редиците багажни клетки. Обливаше я пот. Видя как Майкъл и служителката провират ключовете — всеки в съответната ключалка. Вратичката се отвори. Майкъл широко се усмихна. Извади найлоновата торба за мръсни дрехи с емблемата на хотел Ленъкс. Служителката се върна зад гишето, за да направи сметката. Майкъл надникна в торбата. Върху лицето му се изписа объркване. Видя смачканата окървавена синя рокля. Как може една и съща жена да носи изискано облекло от бутик Ан Клайн и дрехи на пристанищна курва, проблесна внезапно в ума на Джейн.

Как може да й хрумват такива щури мисли? Майкъл плати на гишето, извади внимателно роклята и я пусна в близкия кош за боклук. Сгъна плика с парите в стегнат пакет и го мушна под мишница, сякаш цял живот бе носил големи суми по този начин. Тръгнаха да си пробиват път през тълпата навън. Съпругът й кимаше на разни хора, усмихна се на полицая, с който се разминаха, подържа вратата на една възрастна дама с голям багаж.

Когато излязоха навън, не тръгнаха към колата, не завиха по авеню Сейнт Джеймс, а продължиха към Нюбъри.

— Къде отиваме? — попита Джейн, опитвайки се да не изостава.

— Обещах на жена си да пазаруваме.

— О, Майкъл, не ми е до това.

Той се направи, че не я чува. След няколко минути тя едва влачеше крака по централната улица с модни магазини. До нея Майкъл си свиркаше с уста. Иска да ме изкара от летаргията, помисли си Джейн.

— Наистина не съм настроена за магазини — опита се да охлади ентусиазма му.

Минаваха покрай замайващо лъскави витрини. Улицата беше много оживена. Някои вече носеха пакети и пликове. Дали сред тях няма и пълни със стодоларови банкноти, помисли си Джейн и погледна към Майкъл. Той махаше на някаква жена отсреща. Тя също му махна и приближи.

— Майкъл, как си?

— Отлично. А ти?

— Супер. Чакам всеки момент разрешителното за частна практика.

Жената погледна към Джейн. В очите й проблесна прикрито отвращение.

— Извинявай — веднага каза Майкъл. — Теа Рейнолдс, жена ми Джейн.

— Радвам се да се запознаем — кимна Теа Рейнолдс.

Джейн не каза нищо. Дали устните й се бяха усмихнали, както възнамеряваше?

— Теа е специалист по диетично хранене. Напусна миналата година, за да отвори собствена клиника.

Джейн кимна, но те вече бяха заети със себе си. От нея не се искаше нищо. Пристъпи от единия крак на другия, облягайки се на ръката на Майкъл, за да не политне. Теа Рейнолдс й се видя много нафукана. Безупречна фризура, самоуверена белозъба усмивка, подбрани с вкус добавки към тоалета, идеален маникюр. Говореше с достойнство, с такава самоувереност и непоколебимост, че Джейн се замисли дали тя самата някога се е чувствала по този начин. Винаги ли жените като Теа Рейнолдс й бяха действали потискащо? Или някога и Джейн бе притежавала подобна непринудена увереност?

Сигурно, рече си тя. Припомни си собствените си избухвания. Къде ли се беше дянала самоувереността й?

Починала е, каза си. Премазали са я по време на автомобилна катастрофа, резултат от поредното ми невнимание.

Някаква жена се загледа в нея. Джейн леко се обърна, непознатата спря за миг, поколеба се и продължи по улицата. Сигурно искаше да ми направи комплимент за изисканото облекло, рече си Джейн. В този миг Теа Рейнолдс целуна Майкъл по бузата. Да, заключи Джейн, минувачката е гледала Майкъл.

— Радвам се, че се запознахме — рече Теа Рейнолдс, без усилие гласът й да прозвучи искрено.

— Аз също — измърмори Джейн, загледана в ярко начервените й устни.

Теа пресече улицата и изчезна в кафенето отсреща. Походката й бе точно толкова решителна, колкото всичко останало в нея — леко танцуващи, раменете й изпреварваха стъпките само с една идея.

— Очарователна жена — кимна Майкъл и продължи да влачи Джейн.

Забележката не изискваше коментар и тя не го направи.

— И чудесна лекарка — добави той, без да дава вид, че се нуждае от събеседник. — Започна да лекува пациентки със смущения в храненето, докато повечето лекари смятаха това за женски каприз.

Женски каприз, помисли Джейн. Отново бяха спрели.

— Мислех да влезем за малко — каза Майкъл.

Джейн вдигна поглед към широките, във форма на арка, витрини, към които отвеждаха няколко стъпала. Опита се да прочете големите черни букви върху табелата на магазина. „Оливърс“… По-ситните скачаха нагоре-надолу. Трябваха й много повече усилия, но все пак успя — „петдесет години фина бижутерия“.

— Майкъл, не мога — почувства как ръката му просто я повдига по стълбите. — Много съм уморена. Трябва да си легна.

— Само още няколко стъпала.

— Не мога повече.

— Почти стигнахме. Бъди добро момиче!

Кракът й достигна последното стъпало. Мускулите й продължиха да се свиват и разпускат в ритъма, наложен от Майкъл.

— Какво ще правим тук? — попита тя.

От изтощение не можеше да разчленява думите.

— Бях обещал да ти купя нова халка. Смятам да го направя сега — той потупа пакета под мишницата си. — Случайно имам някой и друг долар.

— Майкъл, недей! Не е редно — възпротиви се Джейн. Защо просто не вземе да се разведе с нея? Да сложи край на всичко?

— Обещах ти диаманти. Държа да изпълня обещанието си.

Диаманти? За какво са й притрябвали? Не беше ли споменавал тъкмо снощи, че смята да я въдвори в психиатрия? А тя? Би било редно да направи всичко, за да му спести тази грижа?

Самоубийство, помисли и чу как думата отекна в главата й. Кога й хрумна за първи път? Кога започна това да й изглежда неизбежен изход от всичките им проблеми?

Ставаше й все по-ясно — Майкъл няма да я изостави. Дори в психиатрията ще продължава да я посещава, да я нарича своя жена. И сега, докато я води към щанда за бижута, решен да й купи нова брачна халка, предаността му сякаш се засилваше. Честна ли е такава обвързаност? Едва не се разсмя.

Докато е жива, той няма да се отърве от нея. Ще живее с надеждата, че един ден, тя ще оздравее и бракът им може да бъде спасен. Единственият начин да го освободи от себе си е да умре. Толкова е просто! Това е най-малкото, което може да направи за него.

Нямаше да е трудно. Знаеше къде са лекарствата. Нужна е само малко по-голяма доза от хубавите бели таблетки. Ако не — ще си помогне с познатия кухненски нож. Или ще се хвърли от втория етаж, през един от прозорците с цветни витражи. Може би тъкмо от онзи — с митичния еднорог? Море от възможности! А има ли желание, начин се намира. Изразът достигна до нея сякаш от друг свят.

— Джейн — кимна Майкъл към щанда и я дръпна при себе си. — Харесва ли ти нещо?

— Майкъл, не трябва.

— Направи го заради мен — каза той и продавачът се изсмя. Вълнистата му руса коса и рамките на очилата се разтресоха.

— За първи път чувам такова нещо — той плахо погледна към Джейн… явно гледката беше мъчителна. — Повечето жени насила водят мъжете си тук. Какво бихте искали да ви покажа? — попита продавачът и се представи. Казваше се Джоузеф.

— Търсим сватбена халка — рече му Майкъл.

— Сватбена. Чудесно.

Джейн си представи как Джоузеф се пита дали Майкъл е с всичкия си — чудна булка, няма що!?

— Разполагаме с голям избор от сватбени халки. Имате ли нещо по-конкретно предвид?

— С диаманти — уточни Майкъл.

— С диаманти — повтори почтително продавачът. — Хубава дума, нали?

Той отново се засмя и тръсна къдри и очила. Майкъл също се включи. Джейн дори не се усмихна. Няма чувство за хумор, сигурно си казваше Джоузеф. Защо ли такъв симпатичен и умен мъж се занимава с тази скучна еднодневка в облекло на чучело? Та тя няма и хабер от изисканите неща в живота, прочете мислите му Джейн.

— С един камък или с множество дребни диаманти?

С множество, помисли си Джейн. Множествомножествомножество.

— Ами ние сме женени от единайсет години — обясни Майкъл. — Мисля, че повече ще подхожда халка с множество диаманти. Ти какво ще кажеш, скъпа?

Джейн се замисли. Множество. Множествомножествомножество…

— Бихте ли ни показал?

— Разбира се! — Джоузеф отключи стъклената витрина и извади поставка с богат избор от пръстени. — Ще седнете ли?

Продавачът щракна с пръсти на помощника си. Той бързо донесе стол. Джейн се отпусна в него.

— Да не й е лошо на съпругата ви, господин.

— Уитакър. Д-р Уитакър. Напоследък горещините не й се отразяват много добре, но вече се оправя.

— Жалко наистина — рече бижутерът. — Радвам се, че вече се оправяте.

Джейн си повтори на ум „Горещините не й се отразяват много добре!“ Фразата й хареса. Интересно как ли я беше измислил?

— Какво ще кажеш, Джейн?

С усилие погледна отрупаната с надежди поставка от фино черно кадифе. Диамантите проблясваха като малки звездици, наредени върху халките от платина и злато. При някои основата дори не се виждаше. На какво ли се крепят камъните, питаше се Джейн. Истинска магия! Тя не обичаше вълшебствата. Не заслужаваше нито звезди, нито съзвездия от ситни диаманти.

— Много са хубави — едва прошепна тя.

— Наистина — потвърди Джоузеф, поласкан от думите й. — Това са все първокласни камъни.

— Какво ще кажете за този? — попита Майкъл и взе една халка със средно големи диаманти. — На мен много ми харесват.

— Отличен избор — похвали го бижутерът. — Пръстенът е много изискан.

— Пробвай го! — каза Майкъл, обръщайки се към Джейн.

— Не, Майкъл, не мисля така!

— Може би ще й хареса този? — Джоузеф подаде една халка с диаманти във формата на малки сърца.

— Кой предпочиташ, Джейн?

Джейн не отвърна. Нямаше смисъл. Просто протегна ръка, за да може Майкъл да го постави на пръста й. Какво значение имаше какъв ще бъде пръстенът? Дали щеше да я погребе с него?

— Малко ти е голям — каза Майкъл.

— Това не е проблем. Сега ще вземем мярката й. Бижутерът улови ръката на Джейн и ловко премери обиколката на безименния.

— Пет и половина — възкликна Джоузеф. — Наистина деликатни пръсти!

Огледа диамантените халки и рече:

— Изглежда нямаме такъв размер. Поне от този вид пръстен. Но имаме с малко по-ситни диаманти.

— Обичам по-едри — каза Майкъл. — Те са с по-добро качество.

— Ние продаваме само висококачествени скъпоценни камъни, д-р Уитакър, уверявам ви!

— Мисля, че ще изберем един от двата, нали, скъпа? — Майкъл вдигна пръстените пред очите на Джейн. — Кой предпочиташ?

Тя затвори очи и извърна глава.

— Може би съпругата ви проявява интерес към друг вид камъни? Имам чудесни смарагди. Или рубини?

— Не, диаманти — отвърна му Майкъл. — Мисля, че ще вземем пръстена със сърцата, както ни посъветвахте. Само че съответният размер.

— Ще го изработим много бързо.

— След колко време можем да го имаме?

— Примерно след седмица.

— Чудесно. Какво ще кажеш, скъпа? Една седмица добре ли е?

— Мисля, че имам нужда от въздух — пошепна Джейн, макар че в магазина бе значително по приятно, отколкото навън.

Просто трябваше да се махне от това място със сиви стени и черни плочки на пода. Да не вижда вълнистата руса коса и очилата с кокалена рамка на Джоузеф. Да бъде по-далеч от висококачествените скъпоценни камъни, затворени като светулки в буркан.

— Защо не ме почакаш отвън, докато приключа? — предложи Майкъл.

Джейн разбра — той е наясно, че нямам сили да избягам.

— Помощникът ми ще ви помогне — предложи Джоузеф и дългокосият младеж поведе Джейн към вратата.

— Той ще я наглежда — добави бижутерът. — Трябва да внесете капаро.

— Естествено — отвърна Майкъл, докато вратата се затваряше зад Джейн и младежа.

Тя се отпусна върху циментеното стъпало. Подпря глава на дланите си. Горкият Майкъл, си каза на ум. Горкият мил Майкъл! Все се опитва да ме разведри. Да оправи нещата. С парите, които тя е откраднала от общата им сметка иска да й купи диамантена халка! Пръстенът ще е готов след седмица. Дотогава няма да има нужда от диамантени съзвездия! Тя ще се е преселила при звездите… Там, където й е мястото. Дали няма да се събере отново с дъщеря си и с майка си? Или убийци като нея биват изпратени в специални селения?

Вдигна глава и видя, че от улицата я гледа някаква непозната. Беше същата, с която вече се разминаха.

— Извинете — обади се жената и прекрачи няколко стъпала към Джейн, — вие не сте ли госпожа Уитакър? Майката на Емили?

Джейн хлъцна от изненада.

— Извинете — повтори непознатата, — не искам да ви безпокоя. Мисля, че ви познах преди малко, но не бях сигурна. Доста сте се променила. Нали не бъркам?

Джейн мълчаливо кимна.

— Аз съм Ан Халорен-Гимблет — представи се тя.

Нищо не й говореше това име.

— Сигурно не ме помните, но нашите дъщери учеха в един клас. Бях на онази екскурзия, на която цапардосахте един нахалник с чантата си.

Халорен-Гимблет, повтори на ум Джейн. Как ги измислят тези имена?!

— Все се каня да ви се обадя. Да ви кажа колко ви се възхищавам. Тогава се чувствах толкова виновна. Седях, гледах как онзи блъска децата и нямах смелост да направя, нищо. Всъщност, никой не се реши! Само вие. Останалите дори не реагирахме… Исках да ви се обадя, но все не смогвах. Нали знаете как е? Не свършиш ли нещо веднага, край, потъва! — тя замълча, сякаш очакваше Джейн да й прости.

Джейн мълчеше. Халорен-Гимблет, звучеше в главата й.

— Затова сега искам да ви кажа — продължи непознатата, разтърсвайки немощната й ръка, — че бяхте страхотна. И ако пак се случи нещо подобно, няма да чакам половин година, за да се обадя.

Тя пусна ръката на Джейн и тръгна към улицата:

— Довиждане — поколеба се за миг, но продължи, когато видя Майкъл да излиза от магазина.

— Коя е госпожата? — попита той.

— Някаква жена със странно име. Смята, че ме познава — отвърна Джейн с монотонен глас.

— Познава ли те наистина?

Джейн повдигна рамене. Майкъл й помогна да стане и двамата поеха по улицата. Непознатата спомена нещо, което не даваше мира на Джейн. Човъркаше мозъка й като мишка, която прояжда въже. Знаеше, че ще й трябва пълна концентрация, за да възстанови разговора. Бе твърде уморена. Всъщност имаше ли значение?! Насочи цялата енергия към краката си и заповтаря на ум името й в такт. Ан Халорен-Гимблет. Ан Халорен-Гимблет.

Анхалоренгимблетанхалоренгимблетанхалоренгимблет анхалоренгимблет.