Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
See Jane Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2014)
Разпознаване и корекция
ultimat (2014)

Издание:

Джой Филдинг. Виж Джейн бяга…

Американска Първо издание

Редактор Вихра Манова

Художник: Росица Крамен, 1994

Печатни коли 21,5

формат 84×108/32

Издателство Весела Люцканова София, 1994

Предпечатна подготовка: Компютър Арт — Бояджиев

Печат: АБАГАР ЕООД — Велико Търново

ISBN 954–8453–05–3

 

Книгата се издава с подкрепата на Стефан Кънев, ЕТ и на Нели Даскалова, на които издателят изказва сърдечна благодарност.

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Не беше сигурна какво я накара да избере точно хотел Ленъкс. Може би защото беше от по-старите и в центъра — някак по-човешки в сравнение с модерните гиганти. Може би скъпи спомени от предишни посещения блуждаеха в подсъзнанието й — не знаеше. Няма да се учудя, ако вече съм регистрирана, рече си тя обнадеждено. Пристъпи към рецепцията, молейки се, както преди да влезе в магазина, да я посрещнат като позната — с усмивка.

Трябваше да изчака семейство с две малки момчета в еднакви моряшки костюмчета. Докато бащата уреждаше формалностите, децата се притискаха в мощните бедра на майка си и огласяха с хленч цялото фоайе.

— Гладен съм — мрънкаше по-малкият и повдигаше полата на майка си, сякаш се канеше да я захапе.

— Искам в Макдоналдс — присъедини се и малко по-голямото му братче.

— Макдоналдс, Макдоналдс! — започнаха да обикалят те около безпомощните си родители, които с неимоверни усилия се правеха на глухи.

— Нека мама и татко първо наемат стая. После ще отидем в някой хубав ресторант — успокои ги младата майка, като подкани с поглед съпруга си да побърза, докато все още издържа.

— Макдоналдс, Макдоналдс! — ехтеше гласът на децата.

После изчезнаха в асансьора като по чудо, предвождани от пиколото. Във фоайето отново се възцари тишина и европейска изисканост.

— С какво мога да ви услужа, госпожо?

— Извинете, — рече Джейн, разбирайки, че мъжът на рецепцията се обръща към нея.

Явно трябваше да привикне с това обръщение.

— Искам стая.

— За колко дни? — попита мъжът и ръцете му заиграха по клавиатурата на компютъра.

— Не знам точно — тя прочисти гърлото си и добави: — Поне за една, две нощи.

— Единична стая ли? — регистраторът хвърли един поглед, за да се увери, че е сама.

Тя също се огледа.

— Сама съм — прошепна сякаш на себе си и отговори: — Да, единична стая, ако обичате.

Трябва да се държа възпитано, каза си на ум. Едва не се разсмя.

— Имаме стая — започна да чете от екрана на монитора мъжът. — За осемдесет и пет долара на нощ. Осми етаж. За непушачи. Двойно легло.

— Отлично.

— Как ще стане заплащането?

— В брой.

— В брой? — за първи път мъжът я погледна право в очите.

По-сини очи не беше виждала. Поне така реши. Но не можеше да е сигурна. Само Господ знае какво точно е виждала.

— Защо? Не приемате ли в брой?

— Разбира се, че приемаме. Просто рядко се случва. Повечето клиенти предпочитат кредитни карти.

Кимна мълчаливо. В другия си живот вероятно и тя ги е предпочитала. Сините му очи отново приковаха вниманието й.

— Какво има? — попита мъжът.

Останалата част от невзрачните му черти изразяваха недоумение.

— Много се извинявам — заекна тя. — Учудвам се на очите ви. Толкова сини!

Вдигна към тавана смутения си поглед. Която и да съм, аз съм кръгла идиотка, рече си на ум, ще помисли, че го свалям!

— Не са мои — отвърна регистраторът и отново се наведе над компютъра.

— Моля? — в ума й започна да се оформя мисълта, че може би е дошла от друга планета.

— Контактни лещи — весело обясни мъжът. — За две нощи ли казахте?

Беше й доста трудно да следи разговора. Чувството на паника, позатихнало за кратко в таксито от Бийкън Хил, отново я обземаше.

— Да. Не повече от две нощи.

А после? Къде ще отиде след това? Особено, ако все още не знае коя е? В полицията? Всъщност, защо не отиде направо там?

— Трябва да попълните това — мъжът плъзна към нея лист хартия. — Име, адрес и т.н.

Улавяйки смущението й, той добави:

— Добре ли се чувствате?

Тя пое дълбоко въздух.

— Много съм уморена. Това необходимо ли е? — върна обратно празния лист.

Беше негов ред да се смути:

— Боя се, че е необходимо. Просто напишете името и адреса си.

Очите й стрелкаха ту мъжа, ту въртящата се входна врата. Най-сетне погледът й спря върху списанието, което все още стискаше в ръка.

— Синди — каза неочаквано високо, после се овладя и повтори по-меко. — Синди.

— Синди?

Кимна, наблюдавайки неохотата, с която той записа името върху адресната карта.

— А фамилията?

Защо постъпва така с нея? Нали му каза, че е уморена? Нима не разбра, че ще плати в брой? Нужно ли е да знае неща, които не са негова работа? Сети се за младото семейство и момчетата, хленчещи за Макдоналдс. Нищо чудно, че бяха толкова нетърпеливи.

— Макдоналд — чу собствения си глас, още преди да реши, че ще го каже. — Синди Макдоналд.

Пое дъх и едва тогава продължи:

— Мемори Лейн 23, Ню Йорк.

Пръстите му спряха на думата „мемори“. Тя прехапа устни, за да удържи напиращата истерия. След секунди обаче, картата бе попълнена. Оставаше само нейният подпис и заплащането. Видя как ръката й изписва буквите и приятно се изненада от собствената си решителност. После бръкна в джоба на шлифера, извади две нови, шумящи стодоларови банкноти. С усилие потисна израза си на наслада, наблюдавайки как мъжът от регистрацията става все по-объркан.

— Имате ли багаж? — тонът му издаваше, че знае верния отговор.

Тя поклати глава. Той вдигна рамене и й подаде ключа и рестото.

— Приятно прекарване в нашия хотел! Ако имате някакви желания, просто позвънете.

— Разбира се — усмихна се тя.

 

 

Щом влезе в стаята, захвърли списанието на леглото, свали шлифера и го пусна на пода. Кръвта върху роклята й я блъсна като презрял плод, запокитен в лицето. Усети как гърлото й се стяга. Издаде едва чут, потиснат вик.

— О, не, махни се! Моля те, махни се!

Като котка започна да дере с ноктите си плата. В следващия миг дрехата се свлече на пода. Огледа тялото си за рани. Нямаше нищо.

— Господи! Какво означава това? Какво означава? — впери поглед в синьо-белите шарки по стените, сякаш там можеше да прочете отговора.

— Чия може да е тази кръв, щом не е моя?

Изтича до гардероба срещу леглото, отвори го. От огледалото, на гърба на вратата я гледаше собственото й изплашено отражение.

— Коя си ти, дявол да те вземе? Чия е тази кръв по теб?

Образът от огледалото не отвърна. Само повтори трескавите й движения, отново търсещи рани; Макар по ръцете си да откри леки одрасквания, нищо не говореше, че кръвта е от тях.

Бързо изви ръце и разкопча дантеления сутиен. Хвърли го настрани. Загледа се в малките си, стегнати гърди — дали някога са кърмили бебе? Хубави гърди, си каза на ум и се опита да се успокои. Искаше й се да се концентрира върху нещо ежедневно и просто. Може би така щеше да намери пътя към собственото си аз?

Не се получи. Гърдите й не подсказваха нищо. Нито спомен за дете, нито спомен за мъжка ласка, нито дори за поглед, изпълнен с възторг. В гърлото й се надигна й умря изблик нервен смях.

Полудявам ли, помисли си тя. Намираше се в хотелска стая в центъра на Бостън — явно познат за нея град. Какво правеше обаче? Джобове, пълни е пари… Окървавена рокля… Отражението на голите й гърди в огледалото на гардероба… Някой беше ли им се наслаждавал?

Защо пък не, каза си тя. После свали чорапогащника, бежовите бикини и се взря в голото си тяло. Какво искаше да й подскаже то?

Красиво е, прецени го мислено — стегнато, добре оформено, почти атлетично. Силни, издължени крака с приятно изпъкнали прасци, плосък корем, не силно подчертана талия… Тяло — по-скоро детско, отколкото женско, неочаквано за възрастта й. Определено не става за корица на списание, каза си, хвърляйки поглед към кревата. От него Синди Крауфорд я гледаше снизходително. Изяж се от яд, сякаш й казваше тя. Жената от огледалото кимна примирено.

Вдигна смачканата в краката си рокля, внимателно избягвайки напоеното с кръв деколте. Дали роклята няма да й подскаже нещо? Върху етикета пишеше: размер осем, чист памук, Ан Клайн. Имаше голяма, кръгла извивка на врата и бели копчета, чак до кръста. Полата бе разкроена. Сигурно струваше доста скъпо, заради семплата си елегантност. Която и да бе, очевидно разполагаше с достатъчно пари, за да купува, най-доброто.

— Парите? — извика на глас и се втурна към захвърления на пода шлифер. Измъкна банкнотите от дълбоките му джобове. Даде си сметка, че представлява наистина ненормална гледка.

Стодоларовите хартийки сякаш нямаха брой. С колко пари разполага? Откъде са се взели?

— Какво общо имам с тези банкноти? — чудеше се тя, докато опитваше да ги подреди.

С изненада видя, че повечето са в тънки, стегнати пачки, сякаш идват направо от банката. Как и защо? Възможно ли е да е обрала банка? Да е участвала в обир? Да е взела парите? Да се е опръскала с нечия кръв при последвал инцидент? Възможно ли е да е застреляла някого?

От ужас тялото й потрепери. Мисълта, че е способна да убие, не й се стори чужда.

— Господи, Боже! — простена тихо и се сви като ембрион върху синия килим.

Нима бе застреляла някой нещастник по време на нескопосан обир? Сама ли е действала или със съучастник? Можеше ли да е някаква нелепа, съвременна Бони, загубила смахнатия си Клайд?

Смехът й отекна в хотелската стая. Седна отново. Нищо чудно да е изпратила някой на онзи свят, но чак обир на банка — изглеждаше прекалено. Освен ако не е била напълно отчаяна. Какво би могло да накара една добре облечена жена на около трийсет да стигне до убийство?

Макар и без памет, знаеше отговора. Някой мъж. Но какъв, трескаво се питаше тя, без да очаква отговор.

Прокара трепереща длан през косата си — беше се спластила от нервна пот. Повдигна се и легна на леглото. Гърдите й докоснаха деветте стегнати пачки, подредени като бебешко дюшече.

Грабна първата от тях, скъса лентата, започна да брои. След няколко неуспешни опита стигна до заключението, че всяка съдържа по десет стодоларови банкноти. Девет пачки по десет правеше девет хиляди. Като се прибавеше вече похарченото за хотела и таксито, плюс още няколко банкноти и дребни монети, събираха се общо девет хиляди и шестстотин долара. Какво е правила с почти десет хиляди в джобовете на шлифера си?

Почувства хлад — кожата на ръцете й настръхна. Изправи се с усилие, обиколи леглото и вдигна дрехата от пода. По хастара, докато го обличаше, забеляза изсъхнала кръв. Мушна ръце в джобовете. В тях имаше още пари, които не бе извадила. Измъкна ги и ги хвърли на леглото при другите.

На едната банкнота видя нещо странно. Беше парче хартия. Изглади я с нокът. Ни в клин, ни в ръкав се зарадва, че може да чете без очила. Позна същите едри букви, които бяха излезли изпод ръката й върху адресната карта на хотела. Значи тя е писала тези наглед несвързани думи. Кога ли е направила това? Листчетата хартия понякога остават със седмици, дори месеци из джобовете. Не можеше да се разбере преди колко време е писано. „Пат Ръдърфорд, ст. 31, 12:30, мляко, яйца“, гласеше надписът. Какво означава този текст?

Очевидно й бяха трябвали мляко и яйца — тръгнала е на пазар. Тогава е изгубила паметта си. Но кога бе излязла? Преди да я изгуби, срещнала ли се е с Пат Ръдърфорд? Каква, по дяволите, бе тази личност?

С нарастваща болка повтори името няколко пъти. Мъж или жена се криеше зад него? Не беше ли нейното собствено име? Но защо ще го пише върху листче? Защо до името се мъдри номер на стая? И по каква причина го носи в джоба си? Освен, ако губеше паметта си не за първи път и опитът вече я е научил. Как ли не?! Да определя срещи на самата себе си! Чисти глупости!

Дали е отишла на тази среща? Беше ли се видяла с Пат Ръдърфорд в уречения час? Мисълта й, като развален грамофон, повтаряше едни и същи въпроси. Може би са се срещнали и тя е пречукала това нещастно създание, вземайки парите му. Кръвта на Пат Ръдърфорд ли е върху роклята й? Не беше ли шантажирана от Пат Ръдърфорд? Или пък обратното?

— Пат Ръдърфорд, кой си ти?

Извади телефонният указател на Бостън от нощното шкафче до леглото и затърси на „Р“: Ракслен, Ребик, Роситър, Рул, Ръмбъл, страници с Ръсел, Русо, Ручински, най-сетне и Ръдърфорд — половин страница само в центъра на града, без да се включват предградията. Имаше един Пол и двама Питъровци, но не и Пат, макар че даваха три телефона с неясни съкращения П. Помисли дали да не се обади на всеки от тях, но бързо се отказа. Какво щеше да каже на вероятния господин, госпожа или госпожица П. Ръдърфорд? Здравейте, вие вероятно не ме познавате, но Бог ми е свидетел, че и аз самата не се познавам. Случайно да сме имали среща неотдавна в стая 31, точно в дванайсет и трийсет? Да, а случайно, да съм ви наранила тежко?

Толкова по тази идея.

Остави указателя и заоглежда определено старомодната стая — с мъка се задържаше повече от няколко секунди на едно място.

— Така. Какво трябва да направя сега? — попита се тя с очи, вдигнати към високия таван.

Чувстваше се уморена и гладна.

— В полицията ли да отида, или да се оправям сама? Накъде да поема? Към най-близката лудница, или най-близката вана? Сега ли да предприема нещо, или да почакам до утре заран? Какво да правя? — разсеяно зачете списъка на услугите, които предлагаше хотелът.

— Криво ли ти е, налапай се! — чу се да изрича на глас.

Нямаше представа откъде се взе тази мъдрост, но решението не бе по-лошо от останалите. Вдигна телефона, избра ресторанта — поръча стек и голяма салата. Трябваше й пауза от една секунда, за да добави, че го иска алангле, със сметана на картофите и минерална вода вместо вино. Изключи вероятността да е вегетарианка. Помоли се да няма някаква алергия от храна. Беше твърде гладна за усложнения.

Отвърнаха й, че ще бъдат готови след двайсет минути. За това време трябваше да оправи всичко край себе си. Пое към голямата баня, облицована с бели плочки. Остави шлифера пред вратата.

Колко хубаво би било просто да изчезна, помисли си. Топлата като сълзи вода, започна да облива лицето й.

— Онзи, който отне паметта ми, защо не вземе и тялото ми!

Каквото и да беше извършила, която и да е… Нямаше ли да е по-добре да не знае?

— Може би е по-добре да ме няма? Може би си струва да не съм там, откъдето бягам?

Сигурно ще липсва на някого. Сигурно някой я търси и също като нея не знае къде да я намери. Родителите й или мъжът й, ако има такъв, шефът й, или някой неин подчинен; учител, ученик, приятел или враг… Може би дори полицията! Несъмнено някой някъде я търси! Защо просто не се обърне към полицията? Все ще разбере нещо.

Всичко ще се изясни на сутринта, рече си тя. На излизане от душа чу, че на вратата се чука. Уви се в хавлията, сложи отгоре шлифера и пристъпи напред. Знаеше кой е, но все пак попита с тих, дрезгав глас.

— Услуги по стаите — прозвуча очакваният отговор.

— Една минута — гласът й доби повече увереност.

Видя наредените върху леглото пачки, точно когато вдигаше ръка към бравата. Замръзна на място. Само за миг се изкуши от идеята да зареже всичко, както си е. Нищо неподозиращият келнер щеше да влезе, да остави вечерята на масичката пред леглото. Как ли щеше да реагира при вида на толкова пари, небрежно оставени пред него? Дали щеше да се престори на сляп, или ще изиграе някакъв театрален етюд от сорта: „Разбира се, че това е нормално! Нещо повече — изисканите гости на нашия хотел редовно постилат леглата си със стодоларови банкноти!“

Отново се почука. Колко беше стояла така? Погледна китката си, но си спомни, че когато се съблече, свали и часовника. Роклята й все още лежеше като кървава купчина на пода.

— Един момент — провикна се тя, грабна смачканата дреха и я мушна в гардероба.

Бързо закопча верижката на часовника и измъкна хавлиената кърпа изпод шлифера. Покри с нея банкнотите. В последния момент съобрази да грабне една от тях.

Стигна до вратата запъхтяна, сякаш бе участвала в маратон. Отвори я. Направи крачка назад, за да пропусне келнера. Това й коства невероятни усилия. Очите й постоянно се стрелкаха между възрастния господин и леглото. Макар да бе забелязал, че е неспокойна и твърде странно облечена за почти домашната обстановка и къпания вид, той не каза нищо. Очите му нито за миг не се отклониха от количката, която буташе пред себе си.

— Къде да оставя това? — попита възрастният келнер с безразличен глас.

— Най-добре тук — тя посочи писалището до прозореца, изненадана от лекотата, с която изрича думите.

Мъжът постави таблата на писалището. Припряно му подаде смачканата стодоларова банкнота и каза да задържи рестото. Той се поколеба, после с неодобрение огледа леглото.

Сърцето на Джейн падна в петите й. Трябваше да се опре на бюрото, за да не се срути на пода. Дали беше видял парите? Дали банкнотите не му бяха дали знак изпод влажното прикритие, както в разказа на Едгар Алан По?

— Ще пратя някой да оправи леглото — каза мъжът.

— Не! — извика тя с пронизителен глас, стряскайки и двамата.

Прокашля се, неочаквано се засмя, измърмори, че има работа и моли да не й пречат. Той кимна, сви банкнотата в ръка и бързо излезе.

Поизчака, за да е сигурна, че си е отишъл, отвори вратата и закачи табелката „Моля, не ме безпокойте“. После се върна при писалището, вдигна сребърния похлупак и седна да се храни. Само след няколко хапки почувства, че предишното изтощение се връща отново. Бавно пристъпи към леглото, пияна от умора. Без да си прави труд да махне парите и да свали шлифера, тя отметна кувертюрата и се мушна под дебелото синьо одеяло. Последната й мисъл, преди да заспи бе, че когато се събуди, ще завари всичко по местата си.

Всичко най-сетне щеше да се изясни!