Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
See Jane Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2014)
Разпознаване и корекция
ultimat (2014)

Издание:

Джой Филдинг. Виж Джейн бяга…

Американска Първо издание

Редактор Вихра Манова

Художник: Росица Крамен, 1994

Печатни коли 21,5

формат 84×108/32

Издателство Весела Люцканова София, 1994

Предпечатна подготовка: Компютър Арт — Бояджиев

Печат: АБАГАР ЕООД — Велико Търново

ISBN 954–8453–05–3

 

Книгата се издава с подкрепата на Стефан Кънев, ЕТ и на Нели Даскалова, на които издателят изказва сърдечна благодарност.

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

— Съжалявам, че има задръстване — извини се Майкъл, сякаш той бе виновен за колоната коли, които пълзяха като мравки по магистрала №9.

— Сигурно някъде е станала катастрофа — спокойно отвърна Джейн.

Чувстваше, че се радва на всичко, което отлага връщането й към онзи неин живот, за който не знаеше нищо. Усети, че Майкъл я гледа втренчено.

— Какво има? — изплашено попита тя.

— Нищо — отсече той.

— Не, има нещо. Разбрах по очите ти.

Той замълча, загледан в движението.

— Помислих — започна колебливо, — че ако това задръстване се беше случило преди, вече щеше да натискаш клаксона.

— Да натискам клаксона, докато ти си зад волана?! — в гласа й прозвуча изненада.

— Така правеше преди.

— Нима съм била толкова невъздържана?

— Искаше ти се да се прибереш, колкото е възможно по-бързо. Задръстванията те подлудяваха — той говореше в минало време, като за мъртвец.

— Защо толкова бързах?

— Защото си такава — смени глаголното време Майкъл.

— Разкажи ми за себе си — помоли Джейн.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко.

Той се усмихна леко, непринудено. Докато се съсредоточаваше, тя огледа лицето му. В профил удълженият му нос личеше още по-ярко. Челото му се криеше под кичур коса, който стигаше почти до очите. Това придаваше на вида му небрежност. Но д-р Майкъл Уитакър несъмнено внушаваше респект и достойнство и те нямаха нищо общо с облеклото. Малцина имаха такова излъчване. То се получаваше без усилие, вероятно защото бе вродено.

— Откъде да започна — поколеба се той, после се облегна на кожената седалка на черното си бе ем ве и продължи: — роден съм и израснах в Уестън, само на десет мили от днешния ни дом. Имах щастливо детство. Това ли искаше да чуеш?

Лицето му се озари от нова усмивка.

— Точно това. Единствено дете ли беше в семейството?

— Имах брат.

— Имах?

— Умря, когато учех в университета. Всъщност никога не съм го познавал. Беше с четири години по-голям, с вродени деформации. От раждането си беше в здравно заведение.

— Ужасно съжалявам — прошепна тя напълно искрено.

— Стари работи — повдигна рамене Майкъл. — Всъщност, той никога не е бил част от живота ми. Когато се родих, родителите ми вече бяха свикнали с отсъствието му. Гледаха ме като писано яйце. Бях единствено дете и трябваше да имам всичко.

— Включително и задължението, родителите ти да са щастливи — допълни Джейн, схващайки веднага ситуацията.

Той я погледна с изненада и респект.

— Хубаво е, че в някои неща не си се променила.

— По-точно?

— Така би реагирала предишната Джейн.

— Предишната Джейн… — изсмя се нервно тя. — Разкажи ми за вашите.

— Баща ми беше учен-маниак — този път той се изсмя — Като че ли пък има други!? Сега е пенсионер, но когато бях дете, не виждаше нищо, освен науките си. Все го нямаше. Майка ми носеше цялата тежест.

Майкъл се отплесна в спомени.

— Баща ми казваше, че ако не се бил намесил, майка ми щяла да ме кърми до пет години.

— Значи те е кърмила по-малко.

— Не знам. Но се къпехме заедно чак до втори клас — усмихна се лукаво той. — Това поне го помня.

— Искала е по-дълго да останеш малък — разсъждаваше на глас Джейн. — Заради брат ти.

— Вероятно неговата болест беше сложила отпечатък над много неща. Във всеки случай на повече, отколкото сме предполагали. Може би именно той е причина да запиша медицина, да специализирам детска хирургия. Оперирам главно деца с вродени недъзи. — Майкъл млъкна за момент, после продължи: — Приеха ме в медицинския факултет на Харвард. Това беше страхотно, означаваше, че няма да се местя. Струваше скъпо, но имах неголяма стипендия.

Върху лицето му пак се появи неочаквана, широка, почти младежка усмивка.

— Невероятно! От години не съм говорил на тази тема. Сякаш се запознаваме отново.

— Разкажи ми за първата ни среща. Как се запознахме?

— Беше нагласено.

— От кого?

— Май от една обща приятелка. Марси Танер. Милата Марси Танер! Какво ли прави сега? Когато я видяхме последния път, беше женена за третия си съпруг и живееше в Южна Африка.

— Любов от пръв поглед, така ли?

— Глупости. Ние се мразехме! Мразехме се, презирахме се, ненавиждахме се!

Джейн опита да не се изненадва. Инстинктивно се дръпна към прозореца, за да е по-далеч от този човек. Нима е възможно да изпитваш подобни чувства при първа среща!?

— Точно ме беше зарязала една млада хубавица — заобяснява той. — На теб пък ти беше писнало от егоцентрични докторчета. И двамата изглеждахме доста измъчени. Намирахме се на някакъв купон. Спомням си дори как беше облечена. Сива рокля с розова фльонга на яката. Ужасно ми хареса. Но понеже разочарованието ми бе съвсем прясно, бях решил да не се впускам в нова авантюра. Демонстрирах ти го ясно и недвусмислено. „Здравей, аз съм еди-кой си, но стой настрана и ми се възхищавай отдалеч, без да си въобразяваш много, много.“

Джейн се разсмя.

— Не е в твоя стил.

— Мненията ни по нищо не съвпадаха. Аз харесвах екшъни, ти ходеше само на чуждестранни филми. Аз обичах бира и сандвичи със салам, ти — вино и сирене. Слушаше единствено класическа музика, а аз — рок и блус. Обичаше да говориш за литература, аз пък признавах само една библия — анатомията на Грей. Бях луд по спорта. Докато ти не различаваше Бостън Селтикс от Бостън Ред Сокс.

— В един момент явно сме се помирили.

— Всеки дебнеше другият да направи някакъв гаф, за да си тръгне с гръм и трясък. Не стана. Изведнъж се усетих, че танцуваме. Звучеше онова бавно, старо парче на Джони Матис. Все си мисля, че то обърна нещата.

— Химията винаги е побеждавала здравия разум — отбеляза Джейн с усмивка.

— В началото, може би. Много скоро обаче, открих, че свиквам с книгите ти. Ти пък започна да оценяваш сандвичите със салам. Дори се научи да различаваш хокей от баскет. Как да не те заобичам?! Разбрах, че освен списанията по медицина, съществува и друг вид литература. Можеше ли при това положение да устоиш и да не се влюбиш в мене?!

— И се оженихме и заживяхме от щастливо по-щастливо?

— Така мисля — искрено рече той, и понечи да вземе ръката й в своята.

Пусна я моментално. Тялото й се стегна от близостта му.

— Извинявай — каза той. — Повече няма да избързвам.

— Съжалявам — прошепна тя. — Толкова ми се иска да си спомням всичко това.

Джейн обърна поглед към бързо прелитащите коли по насрещното платно на магистралата.

— Каква ли е причината за това задръстване?

— Сигурно скоро ще научим. Виждам светлини на линейки — той огледа внимателно лицето й в очакване на нейната реакция.

— Какво има? — отново попита тя.

— Нищо — поклати глава той.

— Има ли още нещо, което би искал да ми разкажеш?

Майкъл отметна глава назад, сякаш държеше вдъхновението си върху покрива на колата.

— Много се палиш по разни движения.

— Какви точно?

— Напоследък се вълнуваше за защитата на околната среда и тропическите гори. От този род… Разбира се, не си от дилетантите, които само дрънкат. Когато нещо наистина те засегне, му се отдаваш изцяло. Страхотна си да изправяш кривици! — с видимо възхищение добави той.

В съзнанието й моментално изникна образът на окървавената рокля и пачките с долари. Дали не ги е получила именно, докато е изправяла кривици? Последната й приумица не е ли била да се превъплъщава в някакъв съвременен Робин Худ, който ограбва богатите и раздава на бедните!?

— Разкажи ми какво правим заедно? — опита се да прогони мислите си Джейн.

— Играем тенис, ходим на кино, на театър, дори ме мъкнеш по концерти. Още… виждаме се с приятели, когато имаме възможност, обичаме да пътуваме.

— Къде по-точно?

— Напоследък не сме почивали истински, но преди четири години, успяхме да отидем до Ориента.

— А да сме ходили до джунглите? — попита Джейн.

Въпросът й бе продиктуван от онзи непонятен сън в скенера.

— До джунглите ли? — изненада се той.

— Нали каза, че се боря за спасяването на тропическите гори? Не сме ли пътували до там?

— Мисля, че искаше да участваш в опазването им, а не да се разхождаш из тях.

Джейн се усмихна — миналото по твърде странен начин се мъчеше да се инфилтрира в подсъзнанието й. Интересът й към тропическите гори бе проникнал в нейните сънища. Щом подсъзнанието изваждаше наяве такива незначителни подробности, несъмнено щеше да изплува и останалото. Най-вече, когато се върнеше в своята позната среда.

Не трябваше ли да сподели с Майкъл за кръвта и парите? Смяташе да разкаже това на д-р Мелоф, но онази млада лекарка — д-р Боровой — я позна и обърка всичко. Моментът бе пропуснат. Може би мъжът й знаеше нещо? Нищо чудно, цялата работа да е невинна, а обяснението — съвсем просто. Сигурно Майкъл ще й помогне. Нали е неин съпруг, в края на краищата. Имат общ живот, дете, той я обича… По този въпрос, в мислите й нямаше и капка колебание. Тогава защо продължаваше да мълчи? Защо и сега нещо я възпираше?

Знаеше отговора. Беше излишно дори да го формулира: Инстинкт за самосъхранение! Да спасяваш тропическите гори е едно, но да се самозащитиш — съвсем друго. Май горите ще трябва да потърпят. Както и Майкъл — докато му сподели цялата истина.

— Не гледай! — чу гласа му.

Като дете, за което забраните имат обратен ефект, тя се обърна точно, накъдето не трябваше. Видя три автомобила, няколко полицейски коли. До пътното платно имаше спряла линейка. Мярнаха й се смачкани тенекии, изпочупени стъкла. Забеляза млад мъж, който плачеше с ръце, притиснал лицето си. Носилката с ранения потъна във вътрешността на линейката, преди да влезе в полезрението на Джейн. До младежа стоеше полицай, убеждаваше го да се качи в една от колите.

Движението съвсем спря. После линейката потегли с включена сирена. Младежът, подхванат от двама полицаи, се настани в полицейския автомобил и той моментално замина. Останалите явно трябваше да изчакат паяка, за да натоварят катастрофиралите коли. Мястото на произшествието постепенно се разчисти. Джейн се питаше какво е станало и колко са ранените. Как ли щеше да се промени животът им?

— За какво мислиш? — прекъсна я Майкъл, с поглед вперен в лицето й.

Гледаше я така, сякаш се опасяваше, че може да скочи от колата.

Джейн му разказа и той се поуспокои.

— Къде бяхме на сватбено пътешествие? — реши да смени темата след известно колебание.

— На Бахамските острови — отвърна Майкъл.

Очакваше движението най-сетне да се възстанови.

Въображението му веднага го върна при белите пясъчни плажове, прозрачната синя вода и пъстрите риби, плуващи без страх на самата повърхност. Пред погледа му изникнаха изящните ниски хотели в жълто и розово, прегърнатите влюбени двойки, едва откъсващи се един от друг, за да почувстват хладната тръпка на водата.

Джейн видя себе си в семплия черен бански, сякаш скочила от онази снимка, направо на плажната ивица в Насо. До нея се намира Майкъл. Двамата вървят прегърнати — неволно се настъпват — не смогват да изравнят крачка. После падат на хладния пясък и дълго се търкалят по лекия наклон.

Фантазията й ги пренася в уютната хотелска стая. Банските лежат хвърлени на пода, а те се прегръщат, с лъскави от пот тела. Ръцете й нежно докосват неговия гръб. Устните му целуват връхчетата на гърдите й. После главата му се спуска надолу и спира между бедрата й. Тя плъзва език по свивката между двете заоблени части на задника.

Джейн силно изстена.

— Какво ти е? — попита Майкъл.

Моля те не ме питай, говореха очите й. Той не настоя.

— Няма нищо — отвърна тя, опитвайки се да прогони натрапчивото видение.

Наистина ли им е било толкова добре заедно? Нима тя е толкова дръзка в секса? Толкова ли са нежни ръцете му, както в представата й?

Джейн извърна поглед към страничното стъкло и с изненада видя, че се движат доста бързо. Сякаш прочел мислите й, той каза:

— След няколко минути сме у дома.

Опита се да се усмихне, но чувството за тревога бе по-силно. Страхът отново нахлу в тялото й като силна ледена струя, премина от гръдната кост до стомаха — за миг Джейн помисли, че трябва да помоли Майкъл да спрат. В този миг спазъмът заглъхна. Но не и страхът.

— Разкажи ми за нашите приятели — изрече тя с колеблив глас.

— От най-близките ли да започна? — засмя се той.

Джейн кимна развеселена.

— На първо място са Хауърд и Пеги Роуз. Както винаги през последните десет години, те са на почивка в Южна Франция. След тях са може би, семейство Таненбаум — Питър и Сара, дето всеки път ги бием на тенис, но никога не се сърдят. После са Дейвид и Сюзън Карни, по професия са лекари. Следват Пън и Джанет Харт, Ийв и Рос Макдърмът. Говорят ли ти нещо тези имена?

Тя поклати глава — не си ги спомняше.

— А приятелките? — попита отново.

— Моите или твоите?

— Да започнем с моите — отчете двусмислеността на усмивката му Джейн. — Имам ли приятелки?

— Да. Няколко. Лорейн Апълбай. С нея на времето сте работили заедно. Даян еди-коя си… никога не помня фамилиите.

Джейн се сети за бележката, която бе открила в джоба на шлифера си. Името Пат Ръдърфорд с невидимо мастило се изписа върху предното стъкло.

— А някой с име Пат?

Майкъл се замисли преди да отговори.

— Не се сещам. Защо? Нещо говори ли ти това име?

— Просто име — излъга тя.

Беше написано върху парче хартия и мушнато в джоба ми заедно с десетте хиляди долара, като наизустено стихотворение си припомни тя. Дали не пропуснах и окървавената рокля?

Майкъл вдигна рамене. Човек на име Пат не присъстваше в общия им живот. Може би беше прав. Никой не можеше да каже, колко дълго тази бележка е преседяла в джоба й.

— Ето го и отклонението — той посочи табелата с надпис Нютън, предградие на Бостън, оградено от три страни от река Чарлз.

Нютън се състоеше от четиринайсет различни селца, обединени без усилие в единно цяло.

— Ние живеем в Нютън Хайлендс — пое по отклонението Майкъл. — Нещо изглежда ли ти познато?

Джейн за миг се изкуши да излъже, да си поиграе — да изтърси, че си спомня някоя от улиците или красивите градини, но се отказа. Не, всичко изглеждаше чуждо. Улица Хартфорд не й говореше повече от Линкълн, Стендиш или, която и да било от останалите. Градините си приличаха. Къщите — големи, красиви, облицовани с дърво постройки — една синя, друга — боядисана в сиво, скрита между огромни, стари дъбове… — внушаваха чувство на благоденствие и спокойствие. Никакви признаци за бъркотиите, скрити зад прага! Нито за проблемите! Чудеше се, ще познае ли собствената им къща, улицата пред нея… Дали тези неща нямаше да изплуват от подсъзнанието й, както мокрите тропически лесове? Да й намигнат от нищото, подобно на скрита картинка от детска книжка?

— Това е нашата улица — сложи точка на разсъжденията й Майкъл.

На табелата пишеше Форест стрийт. Не се отличаваше с нищо от останалите. Къщите по продължението на двете й страни — също.

— Пристигнахме — отбеляза той и посочи с ръка. — Третата от ъгъла.

Къща като къща — с нищо не бе нито повече, нито по-малко забележителна от другите — привлекателна двуетажна сграда, боядисана в бяло, цялата опасана от леха с червено и розово мушкато. То й придаваше почти приказен вид. На всеки прозорец имаше тъмни капаци и сандъчета с цветя. До голямата тъмна врата водеха няколко стъпала. От лявата й страна се намираше двоен гараж в същия цвят. На един от прозорците на горния етаж, Джейн забеляза стъклопис.

Къщата изглеждаше удобна. Кварталът наоколо — изискан. Не можеше да отрече, че й е провървяло — красив, чувствителен мъж, бе ем ве, изискан дом, хубав квартал…

Тогава каква е причината за несъзнателното й бягство в света на хистеричната амнезия? Какво я е накарало да напусне всичко това?

— Коя е тази? — попита Джейн.

В двора на отсрещната къща жена във вехти бермуди поливаше своята градина. Така се беше вторачила в колата на Майкъл, че струята на маркуча биеше право във входната й врата.

Майкъл махна с ръка. Жестът му означаваше едновременно поздрав и уверение, че всичко е наред.

— Казва се Карол, Карол Бишъп. Семейството й се премести тук от Ню Йорк преди няколко години. Баща, мъж, тя и две деца, които вече са в горните класове на училището… За жалост, миналата есен съпругът й ги напусна. — Майкъл зави в двора и допълни: — Предполагам, това не ти напомня нищо?

— Трябва ли?

— Ами… ти и Даниел тичахте рано сутрин няколко дни в седмицата. Даниел е нейният съпруг, по-точно беше — поправи се той. — Още по-точно разводът им е съвсем скоро.

— Значи и тичам?

— От време на време. Всъщност, откакто Даниел го няма, почти се отказа.

— Защо ни гледаше така?

— Как така?

— Мисля, че разбираш. Ти й даде знак, че всичко е наред.

Майкъл поклати глава.

— Никога, нищо не може да ти убегне! Както винаги! — гласът му изразяваше едновременно изненада и възхищение.

— Разбирам, че тя е наясно за моето изчезване?

— Да, знае — кимна Майкъл и натисна дистанционното управление на гаража.

Двойната врата автоматически се вдигна. Вътре проблесна сребриста хонда.

— Това моята кола ли е? — прехвърли вниманието си към нея Джейн.

— Да, твоята.

Значи не беше я зарязала на някоя градска улица. Стоеше си цяла-целеничка в къщи, където всъщност бе мястото и на нейната стопанка. Майкъл бавно влезе в гаража. За миг Джейн получи усещането, че се намира в гроб.

— Изплаши ли се? — попита той.

— Ужасно.

Майкъл протегна ръка. Този път тя не се дръпна.

— Не бързай! — рече Майкъл. — Ако не се сещаш за нещо, не се притеснявай. Аз съм до теб. Няма да позволя да ти се случи нищо лошо.

— Трябва ли да се качим веднага горе?

— Можем да седим тук колкото щеш.

Те постояха няколко минути хванати за ръце, заслушани в тишината, нарушавана единствено от ускореното им дишане. Първа заговори Джейн.

— Глупаво е. Не можем да прекараме тук цял ден.

— Какво ти се прави? — попита той.

Тя отвърна:

— Искам да си отида у дома.