Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
See Jane Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2014)
Разпознаване и корекция
ultimat (2014)

Издание:

Джой Филдинг. Виж Джейн бяга…

Американска Първо издание

Редактор Вихра Манова

Художник: Росица Крамен, 1994

Печатни коли 21,5

формат 84×108/32

Издателство Весела Люцканова София, 1994

Предпечатна подготовка: Компютър Арт — Бояджиев

Печат: АБАГАР ЕООД — Велико Търново

ISBN 954–8453–05–3

 

Книгата се издава с подкрепата на Стефан Кънев, ЕТ и на Нели Даскалова, на които издателят изказва сърдечна благодарност.

История

  1. — Добавяне

Тринайсета глава

През следващата седмица Джейн сънува нов сън.

Стои с едно момиченце — дъщеря й — накрая на неголяма, кръгла ледена пързалка в центъра на Нютън. Една до друга са — Емили в розово трико и нови бели кънки, Джейн — в грейка с качулка и дебели зимни ботуши. Готови са да поемат по леда, но ги спира строг мъжки глас.

— Прощавайте, тук не се ходи без кънки.

Джейн поглежда краката си, после — червенобузестия младеж пред себе си.

— Само една обиколка!

— Без кънки не е позволено.

Джейн чувства, че кипва.

— Вижте, не искам да споря. Не може ли нещо да се измисли? Пързалката е празна, не виждам с какво ще навредя.

— Без кънки не може, мадам! Това е.

Обръщението „мадам“ кара цялото й тяло да настръхне.

— Хайде, стига! — свива юмруци в джобовете си тя. — Не разочаровайте дъщеря ми! Цяла седмица чака да я доведа тук.

Младежът безразлично вдига рамене.

— Правилата са за всички, мадам. Щом не ви харесват!? — той обръща гръб и започва да се отдалечава.

— Гъз скапан! — измърморва тя, но той я чува.

— Какво казахте?

Всичко се развива с шеметна бързина. Младежът се обръща, тръгва към нея, хваща я с една ръка за яката и я вдига във въздуха, заливайки я с нечувани ругатни. Емили до нея крещи. Вижда тичащи към тях хора. Младежът бързо я пуска. Краката й докосват земята.

— Съжалявам, че избухнах.

— Разбрах. Правилата са за всички — отвръща Джейн и разтреперана пристъпва към близката пейка.

Емили тръгва по леда сама. Справя се не зле…

Късно вечерта седят с Майкъл и обсъждат случилото се. Той казва:

— Господи, Джейн, защо постъпваш така?! Един ден някой от тези може да те убие!

— Съжалявам, Майкъл, просто ме вбеси.

 

 

— Добре ли си, Джейн?

— Какво?

През мъглата от спомени, Джейн си проправяше път към лицето на Майкъл.

— Сънувах някаква случка на ледената пързалка — едва промълви тя.

— Спомни си още нещо, така ли?

Джейн поклати глава. Вече бе загубила представа преди колко време е сънувала този инцидент, както и кой ден е днес.

— Трябва да тръгвам за болницата. Ако имаш нужда от нещо, Паула е долу.

— Колко е часът?

— Наближава осем.

— Сутринта или вечерта?

— Сутрин е — целуна я той по челото.

— Да можеше да останеш при мен? — каза Джейн, ужасена от собствения си, хленчещ глас. — Чувствам се самотна без теб. Страхувам се.

— Няма от какво, Джейн! Вече си в къщи. И си спомняш все повече неща. Това е много добре. Не бива да те плаши!

— Объркана съм, а съм и толкова слаба… Понякога изпитвам паника.

— Защо днес не поизлезеш? — предложи Майкъл, стана и я погледна от другия край на леглото. — Защо не кажеш на Паула да те изведе на разходка?

— Не мисля, че ще стигна много далеч.

— Тогава вземете колата. Чистият въздух ще ти се отрази добре.

— Просто не разбирам, защо постоянно съм така уморена?

— Наистина трябва да тръгвам, скъпа. Първият ми пациент ще дойде след час.

— Дали не трябва пак да ме види д-р Мелоф? Може нещо с мозъка ми да не е наред.

— Нека да отложим разговора за довечера, а? — Майкъл отново я целуна и се отправи към вратата. — Ще кажа на Паула да ти донесе закуската.

— Не съм гладна.

— Трябва да хапнеш нещо, Джейн. Искаш да се оправиш, нали?

Нали? Нали? Нали? Нали? Думите я следваха като ехо, докато мъчително пристъпваше към банята. Нужно й беше да мобилизира цялото си внимание, за да отлепи единия си крак, да го премести напред, а после следващия и т.н. и т.н. Най-сетне стигна до банята. Но какво смяташе да прави тук? Беше забравила.

— Какво ми е? — попита отражението си в огледалото над умивалника.

От ъгълчето на устната й се стичаше слюнка, която Джейн ядосано избърса. Това плод на нейното въображение ли е? Или лицето й се е превърнало в зловеща гипсова отливка? Опита се да се изправи. Мускулите на гърба й се сковаха от болка. Дали не е получила удар? Това би обяснило загубата на паметта, летаргията — нейният неотменен спътник — различните физически страдания, които не й дават мира. Но в такъв случай как изследванията от Бостънската градска болница не са регистрирали симптомите? Освен, ако го е прекарала след прибирането си! Възможно ли е да получиш удар, без да разбереш?

— В теб има нещо генерално сбъркано — рече тя на бездушното си отражение. — Ти си сериозно болна, скъпа!

Напръска лицето си със студена вода. Без да я изтрие, се върна в леглото и гушна възглавницата, пазеща спомена за Майкъл.

За миг си представи, че е до нея — ръцете му я прегръщат, телата им плътно се притискат едно в друго… Вече спяха в едно легло. Не бяха правили любов от онзи съботен ден… Колко е минало от тогава? Няколко дни? Седмица? Джейн непрекъснато нямаше сили. Той не проявяваше настойчивост. Просто се гушваше до нея, видимо доволен от трохите, които му подхвърля. Възможно ли е да е отлетяла цяла седмица?

Отпусна се по гръб — това предизвика нови спазми. Пое си дълбоко въздух, за да ги прогони. Разбра, че те са по-силни от нея. Направи опит да се съсредоточи над друго — гласът на Майкъл, шепнеш любовни слова, нежната влага на езика му, танцуваш върху загатнатите форми на тялото й, силата и твърдостта, с която прониква в нея, блаженството след края на акта.

Джейн отвори очи, в очакване на голото му тяло, надвесено над нея. Вместо това пред очите й стоеше Паула.

Стресна се. Мускулите на гърба й се стегнаха в жесток възел. Заплака от болка.

— Пак гърба ли?

Паула явно е свикнала да ме вижда в това състояние, помисли си Джейн и в потвърждение кимна. Не можеше да вдигне глава от възглавницата.

— Обърнете се настрани. Ще ви направя масаж — нареди Паула.

Джейн се подчини без колебание. Колко пъти бяха повтаряли този ритуал последната седмица? Чувстваше как пръстите на помощницата леко натискат гърба й над кръста.

— Тук ли? — попита Паула, пръстите й рисуваха невидими кръгове.

— Малко по-нагоре… Там, благодаря!

— Опитайте да съсредоточите дишането си върху бодящото място — чу да казва тя.

Недоумяваше. Как може да се насочи дишане към място?!

— Концентрирайте се — допълни Паула.

Джейн се опита, но нищо не се получи. Как да концентрира своето дишане, когато не е в състояние да концентрира дори мисълта си!?

Какво става с мен? Кога преминах границата от хистерията към инвалидността?

— Как сте сега? — прекъсна разсъжденията й Паула и вдигна ръцете си.

— По-добре. Благодаря!

— Опитайте да станете, да направите малко гимнастика!

На Джейн й се заповдига само от мисълта за подобен подвиг.

— Не смятам, че това е разумно.

— Доктор Уитакър каза днес да излезем. Да ви заведа на разходка.

— Или да се повозим с колата — добави Джейн.

Този вариант й се виждаше по-примамлив.

— Каза, че не искате да закусвате.

— Мисля, че стомахът ми няма да приеме никаква храна — Джейн обнадеждено погледна Паула. — Възможно ли е болките да са от грип или настинка?

Дали пък нейната амнезия не е объркала хората дотолкова, че да не виждат друга — проста и очевидна причина? А ако едното няма нищо общо с другото? Ако става дума за обикновена простуда?

Паула сложи длан на челото й.

— Малко сте топла, но не се учудвам. Цял ден сте в леглото — в думите й се долавяше упрек.

Джейн се почувства като малко момиченце, на което бавачката се е скарала.

— Ще се опитам да стана.

— Най-напред вземете това — в дланта на помощничката се появиха две малки бели хапчета, а след миг, и чаша вода.

Става за фокусник, помисли си Джейн. Взе таблетките и така вторачи поглед в тях, като че очакваше да проговорят.

— Глътнете ги! — настоя Паула.

В съседната стая иззвъня телефонът. Майкъл през седмицата го бе преместил от спалнята там. Прислужничката остави водата на масата и бързо се отправи към него.

— Ако търсят мен, настоявам да говоря, без значение кой е — провикна се след нея Джейн.

Отговор не последва.

— Страхотен късмет — сподели тя със своето отражение, прибра косата си и се опита да се усмихне.

Устните й не помръднаха.

— Ще те накарам да се засмееш — каза Джейн и разтегна с пръсти краищата на устните си.

Хапчетата се изтърколиха върху светлозеления килим в краката й.

— О, Боже, как можах да забравя за вас, скъпи приятели!? — тя коленичи, подпря се на ръце, взе таблетките и ги вдигна в длан, загледана в огледалото насреща. — Жената в ролята на куче… Какво я докара до това състояние?

Концентрирайте се, дочу в съзнанието си гласът на Паула. Концентрирайте се! Чувстваше се толкова добре, когато сама бродеше из Бостън. В хотел Ленъкс — също. Нямаше ти нищо в полицията, в болницата, дори тук, когато Майкъл те доведе за първи път. Откакто започна да пиеш тези тъпи, малки, много леки и полезни хапчета, не можеш да станеш, от леглото, загуби апетит, световъртежът те прави на луда!

— Няма никаква логика! — произнесе на глас — Дори когато загубих паметта си, чувствах глад.

Погледа няколко секунди малките, кръгли, вдлъбнати в средата таблетки, отвори гардероба и ги пусна в едни черни обувки. Дали имаше някъде по света толкова интересни обувки? С усилие се изправи на крака, прекрачи към нощното шкафче и бързо изгълта водата. Паула точно влизаше в стаята.

— Беше майка ми — обясни тя, без никой да я е питал.

— Всичко наред ли е?

— Кристин си пуснала мухата за някаква рокля, а майка ми не може да я открие. Пита дали не знам къде е?

— А ти знаеше ли? — на Джейн не и се искаше разговорът да прекъсва.

Това я караше да се чувства поне малко човешко същество. Паула вдигна рамене.

— Тази рокля й умаля още преди време. Откъде й щукват тези щуротии? На пет години е, какво ли се чудя.

Джейн кимна. Опита се да си спомни петгодишната Емили. Веднага си я представи в розовото трико за кънки на кръглата ледена пързалка. Майкъл й каза, че този инцидент се е случил преди година и половина — т.е. Емили е била на пет. Какви ли щуротии е криела тогава нейната малка главица? Какво ли крие в нея сега?

Дали мисли за мен, помисли си Джейн. Пита ли се защо петте дни гостуване при баба и дядо се превърнаха в седмици? Защо не й се обаждам по телефона? Дали няма да реши, че съм я изоставила? Докато аз си я спомня, дали няма да ме забрави самата тя?

— Бих искала да позвъня на дъщеря си — внезапно изрече на глас.

— Трябва да го обсъдите с д-р Уитакър, когато се прибере.

— Няма да чакам от никого разрешение, за да говоря със собственото си дете!

— Не смятам, че е разумно във вашето състояние да правите нещо, което би разстроило и вас, и дъщеря ви.

— Защо ще се разстройва от разговор със собствената си майка?

Паула се поколеба.

— Ами, вие не сте напълно майката, която тя помни. Не съм ли права?

Джейн усети, че решителността й угасва. Думите на прислужницата бяха необорими. Освен друго, не можеше да настоява, тъй като не знаеше нито къде се намира Емили, нито на какъв телефон да я търси.

— Паула — рязко рече тя. — Къде сложи телефонното ми тефтерче?

Прислужницата оправяше леглото. Раменете й трепнаха. Тя обърна поглед през рамо и отвърна:

— Не съм го слагала никъде.

— Беше в нощното ми шкафче, а сега го няма!

— Въобще не съм го виждала… Нито съм го пипала.

— Беше в нощното шкафче — упорито повтори Джейн. — Сега го няма.

— Трябва да попитате д-р Уитакър, когато се върне — със същото упорство отвърна Паула.

— Ще си направя списък на нещата, които трябва да питам д-р Уитакър — Джейн не скри своя сарказъм.

— Днес, като че ли сте по-весела от обикновено — отбеляза Паула. — Това е добър признак.

Тя приключи с леглото и добави:

— Защо не се облечете да се поразходим с колата?

Звучеше повече като изискване, отколкото като препоръка. Джейн реши да не спори. Тази жена умееше да проявява невероятна упоритост. А и на Джейн наистина й се излизаше. Не беше ли молила Майкъл точно за това? Нима вече е променила желанието си? И защо? Какво я спираше?

Тя надникна в гардероба, уж търсейки какво да облече за разходката. Всъщност погледът й се насочи към пода, към върховете на обувките от черна лачена кожа.

 

 

— Хайде, по дяволите! Не ме измъчвай!

Джейн затаи дъх, изчаквайки гневът на Паула да се поуталожи.

Това беше второто й избухване в продължение на десет минутното им пътешествие.

— По дяволите! — удари кормилото Паула.

Без да иска натисна клаксона. Колата зад тях незабавно избибипка. Прислужницата махна за извинение в огледалото за обратно виждане и се залови отново да разрешава проблемите си на съвършен водач.

— По дяволите! Не издъхвай точно сега!

— Може би трябва да изключиш за секунда — предложи Джейн.

— Не, не помага. Този номер го прави вече повече от месец. Няма да тръгне, докато не се почувства готова.

— Трябва да я изключиш.

— Трябва ми нова кола, това е!

Джейн замълча. Какво можеше да добави? Беше истинска трошка, кой знае кога купена на старо. Преживяваше последните си дни. Непонятно защо, този факт я накара да се чувства по-малко самотна? Не може само аз да съм на доизживяване, помисли си тя. Все пак предпочете да не споделя това свое хрумване със спътницата си.

Паула направи нов опит да подкара автомобила. Старият буик изкиха и загуби съзнание. Тя подозрително погледна към Джейн, сякаш смяташе, че причината е в нея.

— Д-р Уитакър ли ви каза, че трябва да се изключи?

— Не помня — отвърна Джейн.

Въпросът й се стори странен.

— Предполагам.

На Паула това й стигаше. Завъртя ключа.

Вече всички зад тях нетърпеливо натискаха клаксони.

— Е, какво искате — извика Джейн. — Да я пренесем на ръце ли?

После вдигна присмехулно пръст и го размаха назад.

— Джейн, за Бога, какво правите!?

Тя виновно прибра ръце в скута си.

— Съжалявам. Вероятно навик.

— Разбирам.

— Какво искаш да кажеш?

Паула не отвърна. С цялото си същество се бе съсредоточила над колата. Завъртя ключа, моторът кихна, закашля и запали.

— Слава Богу! — въздъхна тя и махна на шофьора отзад.

После натисна газта и продължи на северозапад по Удуърд стрийт.

— Какво искаше да кажеш с това „разбирам“?

— Д-р Уитакър ми е разправял за вашия сприхав нрав — тя гледаше пътя пред себе си и нито за секунда не отклоняваше глава.

Джейн не виждаше израза на лицето й.

— Какво точно ти каза? — в гласа си Джейн долови нотки, предвещаващи гняв.

На какво се ядосва? Нима си е въобразявала, че Майкъл ще я остави в ръцете на жена, пред която няма да спомене нищо за нея?

— Само, че имате сприхав нрав.

Не беше само това, но Джейн разбра по напрегнатите рамена на Паула, че едва ли ще измъкне повече информация.

— На мен ми каза, че докато карал, съм натискала клаксона при най-малък повод — Джейн се надяваше, че така ще предразположи спътницата си.

— Опитайте този номер при мен, така ще ви перна, че…

Джейн скръсти ръце. Реши да не продължава разговора. Загледа се в редиците красиви, стари къщи във викториански стил от двете страни на улицата. Чувстваше се малко по-бодра от сутринта. Дали защото не взе сутрешното лекарство, но главата й бе по-бистра. Може би просто волята й се налагаше над тялото. Не е ли целият й живот напоследък въпрос на борба между съзнанието и матерната? Какво значение има това? Никакво!

Почувства, че се смее.

— Нещо смешно ли видяхте? — за пръв път, откакто се намираха в мръсната й кола, Паула я погледна право в очите.

Сега бе ред Джейн да отвърне поглед.

— Мислех си колко абсурдна е цялата работа.

— На д-р Уитакър съвсем не му е лесно.

О, по дяволите твоя д-р Уитакър, едва не изкрещя Джейн. Прехапа устни, за да задържи думите си. Усети, че от ъгълчето на устната й отново потича слюнка. Вдигна ръка и я избърса.

— В жабката има кърпички.

— Не ми трябват никакви кърпички — гласът й леко трепереше.

Разбра, че ще се разплаче. Как можеше толкова бързо да преминава от едно в друго крайно състояние — през смях до плач. Държа се като дете, защото се отнасят с мен като с дете, каза си тя, загледана навън. Група от дванайсетина деца стискаха дълго въже, вървяха по тротоара, водени от няколко определено ентусиазирани млади жени с надписи върху фланелките — „Дневен лагер Хайлендс“.

Децата бяха около седем годишни — в съотношение близо две към едно в полза на момичетата. Ако това бе обикновено училище, дали и Емили нямаше да е сред тази засмяна менажерия?

Джейн усети дълбока болка в стомаха си. Може и да не мога да си спомня много неща, но знам, че имам нужда от теб, скъпа! Сигурна съм, че и ти се нуждаеш от мен! На всяка цена Майкъл трябва да я върне у дома! Ще го помоли още довечера.

Паула зави наляво по Бийкън стрийт. Още една Бийкън стрийт, каза си Джейн. Бостън е пълен с тях.

— Спри! — извика внезапно.

Паула натисна спирачката до край. Колата недоволно изпръхтя. После с шум и треперене грохна като в кома.

— Какво има по дяволите?

— Това е училището на Емили — Джейн изскочи от колата и се втурна към семплата двуетажна сграда на Арлингтънското частно училище.

— Върни се в колата, Джейн!

Чу гласа на Паула, закова се на място, но не понечи да й се подчини. Всъщност и да искаше, не можеше. Краката й бяха като заковани върху цимента. Цялото й тяло се тресеше. Нещо се носеше насреща й. Набираше сила, като голяма приливна вълна. Не беше в състояние нито да отстъпи, нито със скок да се махне от пътя му, за да не я помете. Стоеше вкаменена, не толкова от страх, колкото от учудване. Един нов спомен нахлу в нея, завъртя я в своя опияняващ водовъртеж.