Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
See Jane Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2014)
Разпознаване и корекция
ultimat (2014)

Издание:

Джой Филдинг. Виж Джейн бяга…

Американска Първо издание

Редактор Вихра Манова

Художник: Росица Крамен, 1994

Печатни коли 21,5

формат 84×108/32

Издателство Весела Люцканова София, 1994

Предпечатна подготовка: Компютър Арт — Бояджиев

Печат: АБАГАР ЕООД — Велико Търново

ISBN 954–8453–05–3

 

Книгата се издава с подкрепата на Стефан Кънев, ЕТ и на Нели Даскалова, на които издателят изказва сърдечна благодарност.

История

  1. — Добавяне

Петнайсета глава

Разбира се, нараняването може да не е станало в чакалнята, помисли Джейн, докато гледаше разсеяно навън. Паула караше бързо, сякаш да не даде време на колата й да се развали. Джейн с нетърпение чакаше края на това автомобилно приключение. Давенето на мотора я правеше неспокойна, а сърцето й подскачаше в неравномерния му ритъм. Предпочиташе да слезе и да извърви пеша останалото разстояние. Паула нямаше да го допусне, макар да бяха близо до къщи. Може би когато спре в алеята пред гаража, ще успее да я склони за кратка предобедна разходка. Чувстваше се по-силна. Краката й щяха да издържат.

Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че чистият въздух ще й се отрази добре — ще издуха остатъците от паяжините, ще даде на ума и нозете й необходимото пространство. В момента хиляди противоречиви идеи се тълпяха в мозъка й, блъскаха се, притискаха се — като деца на игрище. Трябваше да отвори вратите, да пусне на свобода мислите си, да даде на лудите си хипотези простор, за да се изявят и изчезнат.

Какви хипотези? Че мъжът й е лъгал, разправяйки на Паула, за удар по главата с детско самолетче? Че Паула е измислила цялата история, за да го защити? Че това е някаква много тънка конспирация? Или, че Майкъл наистина е бил ударен със самолетче, само че инцидентът не е станал в кабинета му. Поне не в чакалнята!

Къде другаде? Играчките се намираха именно там. Разбира се, детето би могло да влезе със самолетчето в кабинета. Но и по онзи килим не личаха петна. Щеше да ги забележи, както не пропусна мебелите, книгите, снимките… Вярно — тогава не мислеше за раната му. Едва ли обаче, би й убягнало петно от кръв. Бе станала истински спец по тях!

А ако такъв инцидент изобщо не е имало?

Роузи Фицгибънс не знаеше нищо. Когато Джейн постави въпроса, очите й така се ококориха, че щяха да изхвръкнат. „Струва ми се, не те разбирам!“… Явно дори не е чувала за подобен случай. Освен, ако тогава я е нямало. Това е напълно реално. Бог ми е свидетел, рече си Джейн — вероятностите са неизброими!

Най-лошата е, ако полудява. Ако тълкува погрешно всичко — шевовете, обясненията на Паула, реакцията на Роузи. Няма логика! При това — в нищо свързано с живота й! А имало ли е някога?

Защо трябва Майкъл да лъже? Какъв е смисълът? Съзнанието й галопираше в неистови кръгове, търсейки отговор. Имаше само едно правдоподобно обяснение — ако Майкъл е лъгал, направил го е, за да я защити. Той знаеше какво се е случило, какво е извършила тя — нещо толкова ужасно и непростимо… Някой трябваше да я защити от собствената й постъпка. Присъствал ли беше на нея? Опитвал ли се беше да я спре? Тя ли е виновна за белега на челото му? Неговата кръв ли е по синята й рокля?

Безпомощно изхълца. Тялото й се преви на две.

— Какво има? Повръща ли ви се? — гласът на Паула прогони безумните й мисли.

— Какво? Не, не! — Джейн се изправи в по-удобна поза и се загледа през страничния прозорец.

Автомобилът завиваше по Форест стрийт.

— Исках малко да се поразкърша — не лъжа, продължи на себе си Джейн, само си съчинявам. — Защо не се поразходим малко?

— Смятам, че ви стига за днес.

— Съвсем малко.

Паула спря пред гаража.

— Не остана време. Трябва да приготвя нещо вкусно за обяд. Нали д-р Уитакър ще си идва?

— Можеш да не ме придружаваш, ще се справя сама.

— Тази сутрин едва станахте от леглото.

— В момента се чувствам добре. Отивам до ъгъла и се връщам.

— И когато съпругът ви дойде, вместо вас ще завари вкъщи само мен!

— Няма да се бавя — уточни Джейн. — Само няколко минути.

Млъкна. Освен по кървави петна, бе станала спец и по разпознаване на загубени каузи. Отвори вратата и слезе от колата.

Беше на път към входната врата, когато силен мъжки глас я спря.

— Джейн!

Обърна се. Очакваше да види Майкъл. Бе готова да се втурне към него, да го помоли веднага да й каже истината. Хипотезите й я побъркваха. Щеше да му разкаже всичко — за парите, за кръвта… Отдавна трябваше да го направи! От него се искаше същото! Нямам нужда от лъжезащита, щеше да му каже. Разправи, какво се е случило!? Вместо Майкъл от предния двор на Карол й махаше симпатичен непознат с тъмна коса и засмяно лице. Предполага се, че трябва да го познавам, помисли си Джейн.

Преди Паула да я е спряла, тя притича през улицата. Прислужницата я изгледа безпомощно.

— Здравей — рече Джейн, когато усмихнатият приближи да я посрещне.

— Радвам се да те видя! — поздрави мъжът.

Внезапно усмивката замръзна върху лицето му. В гласа му трепнаха мрачни нотки.

— Добре ли се чувстваш? Видът ти е малко странен.

Джейн оцени деликатността му.

— Бях болна, но се оправям.

— Надявам се, не е сериозно? — в очите му се четеше предположение за обратното.

— Един от онези мистериозни вируси — отвърна Джейн. Беше си припомнила, казаното от Майкъл на сестрата от регистратурата. — Вече се оправям.

На кого говореше? Кой е този мъж? Защо е загрижен за нея?

— Сигурно си занемарила тичането?

— Тичането ли? Въобще не ми е до него.

Тичане — да! Колкото да избяга.

— Днес за пръв път от цяла седмица ставам от леглото! — каза на глас.

— Значи страхотно ми е провървяло… Всъщност и аз напоследък тичам рядко — призна мъжът, колкото да поддържа разговора. — Но постепенно набирам скорост!

Той свали поглед към краката си.

— Въпросът е веднъж да започнеш.

Най-после нещо, което й подсказваше с кого си има работа! Без съмнение това бе нейният джогинг партньор, бившият съпруг на Карол — Даниел. Вече можеше да гледа на него с други очи. Очарователният непознат се беше изпарил. На мястото му стоеше съседът, за когото бе чувала, че е напуснал жена и деца, един грохнал старец и едно вярно куче, за да тича безпрепятствено, волно и непрекъснато по добре познатата му алея на Свободата. Мъж, решен да успее в това, в което тя се бе провалила — да започне живота си отначало.

— Е, как я караш… Даниел?

— А, не! Хич не се опитвай така официално!

— Моля?

— Знам, че Карол предпочита да ми вика Даниел, сигурно не малко сте ме обсъждали. Аз обаче съм, Дани и ти винаги си ме наричала така.

Джейн преглътна и се усмихна.

— Дани — произнесе тя.

— Така е по-добре! Като чух Даниел, едва не ми стана лошо. Викам си, брей, намразила ме е!

— И защо ще те намразвам? — някакво вътрешно чувство й подсказваше, че това е невъзможно.

— Човек, когато се разведе, разбира кои са му приятели. Нямаш представа колко народ ме изостави. А си мислех, че мога да разчитам на тях. Въобразявах си, че в живота им ще се намери място, както за Карол, така и за мен. Напразно.

— Не ти е лесно — отбеляза Джейн. Наистина ли не му беше лесно?

— Изпитвах чувство на вина спрямо теб — измърмори Даниел.

Тя се мъчеше да прочете нещо в непроницаемите му, сини очи.

— Най-малкото трябваше да се сбогувам.

Джейн замълча. Боеше се да не се издаде. Явно Карол му бе спестила истината за състоянието й. Не знаеше има ли смисъл да откровеничи.

— На няколко пъти понечвах да се обадя — Дани прие мълчанието й като покана да продължи. — Но… имах чувството, че вече сме си казали нашето сбогом. Всички тези сутрини, когато изливах душата си пред теб, когато се оплаквах от живота си, а ти ме слушаше… Ти разбираше какво преживявам…

Той помълча няколко секунди. После продължи:

— Знаех, че си наясно какво чувствам към теб — отново настъпи тишина. — Какво можех да добавя?

Даниел мушна ръце в джобовете си. Бързо ги извади. Започна да гали голите й ръце.

— Все пак мисля, че не съм ти казал какво означаваш за мен. Много ми помогна. Знам, не одобряваше онова, което правя в интимния си живот… Поне не ме укоряваше. Ценях това и още го ценя — Даниел направи нова пауза, сякаш търсеше точните думи. — Липсваш ми. Често мисля за теб. Чудя се, дали продължаваш да тичаш без мен?

Погледна я внимателно. Лицето му се изпълни със загриженост.

— Наистина съжалявам, че имаш здравословни проблеми.

— Всъщност, нещата са по-сериозни.

— Какво искаш да кажеш?

Джейн вдигна рамене. Не знаеше откъде да започне. С крайчеца на окото видя, как вратата на Карол се отвори. Синът на Даниел — Ендрю изскочи навън. Под едната мишница стискаше навит спален чувал. В другата ръка — натъпкан сак. Тя обърна глава — сега не бе време за изповеди.

— С Ендрю ли заминаваш?

— Ще го закарам на лагер.

Двамата видяха как Карол последва сина си, изпречи се на пътя му и го хвана за ръцете.

— По цял ден му крещи, а сега не може да се раздели с него — подхвърли Даниел.

Не говореше ли за собствените си отношения с Карол?

— А Силайн?

— Тя замина в неделя.

— Не са в един лагер, нали?

— Не, тя е в Манитоу. Не помниш ли? Ти ни го препоръча.

Джейн почувства как цяла се изпотява.

— Да, естествено. Не знам защо попитах.

Даниел угрижено присви очи. Ръката му пак започна да я гали.

— Добре ли се чувстваш? Пребледня като платно. Може би трябва да полегнеш.

— Не, нищо ми няма — последното, което й се искаше, бе да се върне в леглото. — Още съм изтощена, това е всичко.

Трябва, когато е с познати от миналото си, да се научи да говори, колкото се може по-малко… Колкото повече мълчиш, толкова повече научаваш. И толкова по-малко грешиш.

— Къде да сложа тези неща, татко? — обади се Ендрю, вече беше при колата. — Здравейте, госпожо Уитакър!

— Здравей, Ендрю — тихо отвърна Джейн.

— Мисля, че в багажника има място. Ако е пълен, положи ги на задната седалка.

— Това ли е новата ти философия? — заядливо подхвърли Карол и приближи към двамата. — Да ги полагаш на задната седалка?

Джейн обърна глава. Чувстваше се объркана, дори виновна. Не разбираше защо. Ендрю отвори багажника, подреди нещата си. Ръцете и краката му все така не спираха да се движат — като герой на мултфилм. Всички пубери ли са такива, почуди се Джейн.

— Не може ли да си спестим сарказма за малко? — Даниел говореше по-тихо от Карол, но също толкова язвително.

Джейн не гореше от желание да присъства на семейна свада. Може би сега е моментът да тръгне? Нямаше да е зле да си почине, преди да се е върнал Майкъл.

— Май ще вървя…

— Няма да позволиш една нищо и никаква семейна дрязга да те изплаши, нали, Джейн? — гласът на Карол бе предизвикателен.

— Още се чувствам изтощена.

— Знам, толкова много ти мина през главата… — за първи път в думите й прозвуча многозначителен, неочаквано зъл подтекст.

Яростта й към Даниел се прехвърля на всичко, което я заобикаля, помисли си Джейн.

— Много мило, че се вдигна от леглото, за да му кажеш „здрасти“. Бас държа, че цяла седмица дебнеш от прозореца на спалнята, кога ще се появи.

— Джейн тъкмо се прибираше и аз излязох — обясни Даниел.

— Наистина, колко удобно! Бива те да си нагаждаш нещата, както ти отърва. Не съм ли права?

Джейн не беше сигурна към нея или към Даниел е насочен този въпрос.

— Карол, нужно ли е всичко това?

— О, то е едва началото. Само почакай!

— Чудесно, но се налага да закарам нашия син до лагера.

— Как все намираш начин да се измъкнеш!?

— Слушай, Карол, не знам какво те впряга? След минута няма да съм тук. Няма да ме видиш чак до края на есента!

— Нито теб, нито месечната издръжка.

Раменете на Даниел безпомощно увиснаха. Джейн долавяше как в душата му се борят противоречиви чувства — да избухне, да посрещне удара с удар, да заглади нещата… Точно щеше да отвърне и Ендрю извика.

— Хайде, тате, да изчезваме!

— Гласът на здравия разум! — подхвърли Даниел и се обърна към Джейн — Пази се.

— О, само толкова ли! Целуни я, за Бога! Няма защо да се притеснявате от мен — изсъска Карол и пое към колата.

Сграбчи в желязна прегръдка момчето си и го разцелува.

— Обади се, ако имаш нужда от нещо — довърши Даниел.

— Благодаря — отвърна Джейн, — може би ще те потърся.

— Като нищо! — намеси се Карол. — Напоследък има нужда от доста неща. Нали, скъпа?

— Хайде, татко!

— Приятна ваканция, Ендрю! — провикна се Джейн към момчето, то тъкмо се наместваше на предната седалка. — Карай внимателно, Даниел.

Той кимна безмълвно. Седна зад волана. Излязоха на задна. Даниел махна за довиждане. Джейн гледа след тях, докато колата не изчезна. Още не й се прибираше. Усещаше как погледът на Карол пробожда гърба й. Враждебността я покриваше като слой прогаряща кожата киселина. Защо?

— Случило ли се е нещо? — намери сили да се обърне Джейн.

Все още се надяваше, че Карол й е приятелка. Прозвуча рязък, горчив смях.

— Сигурно ме вземаш за идиотка?

— Няма такова нещо. Не знам за какво говориш.

— А, да, ти си забравила! Нали не помниш?! Много удобно!

— Няма ли най-сетне да кажеш, какво има? Имам чувството, че си ми ужасно сърдита.

— Че за какво да се сърдя?

— Не знам.

— Ти не знаеш?

— Наистина не знам. Последния път не забелязах нищо такова. Или не съм разбрала?

— Не си ли спомняш?

— Спомням си, че те смятах за приятелка.

— Странно. И аз мислех същото.

— И какво стана? Разстрои се като видя да говоря с Даниел, така ли?

— Защо ми е притрябвало да се разстройвам?

— Не знам. Може да си се почувствала предадена?

— Предадена. Интересни думи ти идват на езика. Как мислиш?

— Не знам какво да мисля. Престани с гатанките си, ако обичаш!

— Не си ли падаш по гатанките? Странно! Мислех, че който обича игричките, обича и гатанките. Това доказва само едно. Човек никога не знае, дали познава някого или не.

— Моля те, кажи ми какво съм направила, според теб?

— О, не само според мен! Доста ми се ще да ти го кажа, ама обещах… За разлика от някои хора, които мога да назова по име, моите обещания си ги изпълнявам.

— Обещала си на кого? Какво си обещала?

— Карол! Карол, идвай бързо! — чу се разтревожен старчески глас.

С размахани ръце, старецът се показа на вратата.

— Стана пожар! Пожар в кухнята!

— О, Господи! — Карол се втурна към къщата, като едва не прегази кучето.

То беше изскочило навън и неистово лаеше.

— Разкарай се, Джий Ар! — изкрещя тя и изчезна зад вратата.

В същия миг писъкът на алармата за пожар огласи улицата. Джейн реагира инстинктивно. Втурна се след Карол. Ако има пожар, щеше да й е нужна помощ. Отнякъде изскочи Паула и хукна след нея. Двете жени си запробиваха път през сивия пушек.

Карол вече бе стигнала печката. Без успех се мъчеше да загаси с малък пожарогасител пламъците, които идваха от тигана. Джейн грабна капака и го нахлупи отгоре му. Огънят припламна и изчезна.

— За Бога, татко, какво искаш да направиш, да ни подпалиш ли?!

— Исках бъркани яйца.

— Това, че си се сбъркал от годините, не значи, че можеш да правиш бъркани яйца! Не ти ли стигат поразиите, дето натвори, ами трябваше и целия таван да очерниш. Я виж! — крещеше Карол, сочейки петната по шкафа. — Тези автографи са все за спомен от твоя велик кулинарен гений! Като са ти се прияли бъркани яйца, не можеше ли да се сбъркаш да ме помолиш?!

— За да отвърнеш, че току-що съм ял, нали? — сопна се старецът, надвиквайки неистовия лай и писъка на алармата.

— Аз мога да му направя бъркани яйца — прояви неочаквана жертвоготовност Джейн.

— Много мило! — отвърна гузно старецът.

— Само без глупости! — рече ядосано Карол. Прекъсна я звънът на телефона. — Ало, да? Не, няма пожар. Вече се справихме. Просто баща ми се опитва да ми прибави още някой и друг бял косъм в главата. Благодаря, че се обадихте.

Карол затвори слушалката и продължи.

— Добре, че пожарната първо звъни, а после праща колите — очите й се втренчиха в Джейн, сякаш не съществуваха нито баща й, нито Паула, нито лаещото куче и пищящата аларма. — Шоуто свърши, можеш да си вървиш!

— Моля те, кажи какво е станало, че толкова се дразниш!

— Върви си, Джейн! — повтори Карол. — Не искам да направя нещо, за което ще съжалявам!

— Например?

— Например, като ти кажа какво си мисля за теб — гневът й пламна и внезапно затихна. — Смятах те за приятелка, дявол да го вземе!

— Аз също.

Карол започна да крачи из опушената стая. Кучето и старецът бързо се отдръпнаха от пътя й.

— Голяма идиотка съм! Това е ужасното. Нито за миг не подозирах! Ама, ни най-малко!

— Какво да си подозирала?

— О, няма ли да млъкнеш с лайнарската си невинност!? Знам всичко за връзката ти с Даниел! Всичко знам!

— Аз? Връзка с Даниел!? За какво говориш? — Джейн не можеше да повярва на ушите си.

Явно, нещо не е чула добре!

— Не!

Това е изключено.

— През цялото време, докато ти плачех на рамото и изливах мъката си, ти си ми се присмивала! Кажи поне, хубавичко ли се кикотехте после с Даниел?

— Що за глупости!? — извика Джейн и погледна към Паула.

По лицето на прислужницата се четеше единствено погнуса и отвращение.

— Напротив! За мен всичко е като бял ден.

— Мисля, че трябва да си ходим — намеси се Паула. — Д-р Уитакър ще се прибере всеки момент.

Вярно ли е? Наистина ли е имала връзка с мъжа на съседката? Даниел намекваше за чувства, възможно ли е да ги е споделяла? Нима подтикван от съвестта си, Даниел си е позволил да признае такова ужасно нещо пред жена си? Дали не й е разправил всичко, точно днес — малко преди появата на Джейн? Това ли бе причинило тази внезапна промяна у Карол?

Възможно ли е Даниел да е в основата на собствените й проблеми? Какво е ставало? Може ли Майкъл да ги е хванал? Стигнало ли се е до сбиване? Тя ли е разбила главата му? Какво е искала? Да го убие ли? Заради какво? Нима заради връзката си с друг мъж? Съществуваше ли тази връзка реално или бе продукт на болезненото въображение на Карол?

За Бога, кое е истина и кое не?

Стои ли сега насред опушена кухня, с пищяща аларма, вой на куче, старец — умоляващ за бъркани яйца, гневна, безмълвно проклинаща прислужница, изгубила нервите си съседка, която я обвинява в прелюбодейство с мъжа й… Нищо не помни! В нищо не е сигурна!

Единственият спомен за Даниел е десет минутен разговор, в присъствието на неговия син, нетърпеливо подвикваш; от колата!

Това ли е нейната действителност?

Джейн Уитакър — що за живот е твоят?! Затова си се махнала! Затова не искаш да се върнеш в него!

— Как разбра? — чу се да произнася на глас.

— Разбрах! Майкъл също знае! — Карол се отпусна в един от кухненските столове.

— О, Боже!

— Накара ме да обещая, че няма да ти кажа нищо, докато не оздравееш! — Карол поклати иронично глава. — Как става тоя номер? Трябва някой ден да ми разкажеш. Правиш мъжете на лайна, а те се изтрепват за тебе! Какъв е фокусът? Що не напишеш книга по този въпрос?

— Съжалявам — прошепна Джейн. — Повярвай, нищо не помня!

— Че що да не ти вярвам!? Какво има за помнене? Даниел в леглото. Чудо велико! Да ме беше попитала. Щях да ти спестя и време, и неприятности. Хайде сега, спасявай се, докато не съм те пречукала!

Джейн прехапа устни, за да не закрещи. Остави се в ръцете на Паула да я изведе. Входната врата тресна зад гърба им. От вътре прозвуча гласът на стареца. Питаше станало ли е време за обяд.

 

 

— Не! — крещеше Джейн, тичайки към спалнята. — Не е възможно!

— Успокойте се, за Бога! Д-р Уитакър ще дойде всеки момент — вървеше по петите й Паула.

— Що за чудовище съм аз!? Коя жена би сложила рота на съпруг като Майкъл с мъжа на съседката?!

Джейн чакаше от Паула отговор. Напразно! Наистина ли чакаше отговор от Паула? Втурна се в спалнята. Вдигна юмруци срещу отражението си в огледалата.

— Коя си ти, по дяволите? Каква каша си забъркала от живота си? С кого още си се лигавила? С колко мъже се търкаляш в кревата? Какво от всичко това знае Майкъл? Я виж на какво приличаш! Защо мълчиш, да те вземат мътните!?

— Ще ви донеса лекарство?

— По дяволите, лекарствата! Искам да се махна от тук! — Джейн се взря в отражението си. — Вече не ме интересува коя си!

Стовари длан в сребристата плоскост.

— Не ща да си спомням нищо за теб! Трябва да се махна! Да избягам на края на света! Този път ще го направя по друг начин! Ще го направя, както трябва! — тя разтвори гардероба.

Паула се втурна по стълбите.

— Трябва да се махна! Да изчезна от всичко това!

Трескаво събаряше дрехите от закачалките, късаше ги и ги запокитваше, където й видят очите. Една след друга… блузи, поли, рокли, панталони… изпразваше чекмедже след чекмедже, яростно тъпчеше в краката си бельо, нощници, шалове…

— Бъди проклета! — крещеше Джейн и се мъчеше да съдере плътната памучна нощница. — Нищо тук не е мое! Нищо! Това не съм аз!

Падна на четири крака. Започна да рови обувките в дъното на гардероба.

— Върви по дяволите! — закрещя отново. — Върви по дяволите, която и да си! Чуваш ли! Нямам нищо общо с теб! Ти си луда! Луда и нищо повече! — риташе обувките, гледаше ги как летят из въздуха и падат на пода.

Стана внезапно на крака, протегна се към горния рафт, пълен със стари шапки и сакове. С един замах на ръката събра всичко и го събори.

— Така лудите си чистят къщите — изкиска се тя.

Една кутия се стовари на главата й, тупна на пода, отвори се. От нея се изтърколи тъмносиня чанта.

Внезапно всичко застина. Както беше бясна допреди миг, Джейн сякаш се вкамени. Бавно, внимателно се наведе и взе чантата в ръце. Затаила дъх, без да разбира защо, тя отвори. Заизважда стари кърпички, ключове за кола, ключове от къща, кафяв портфейл. Отвори портфейла и погледна вътре.

Там беше всичко: шофьорската й книжка, картата за социална застраховка, кредитните й карти. Личната й карта… Скрити в кутия, горе в гардероба — защо?! Ако се е канела да гостува на брат си в Сан Диего, не трябваше ли да са у нея? Можеше ли да лети до Калифорния без лична карта? Да замине без чантата си?

Не, разбира се. Освен ако въобще не е имала намерение да ходи там. Тогава защо Майкъл твърди това? Защо разказа тази история на докторите и в полицията? Защо му е да лъже? Това пак опит да я защити ли е?

Нея или себе си?

— Сега вече знам, че си луда — прошепна тя.

Явно не можеше да се справи с новите, неочаквани подозрения.

— Съвсем си изперкала!

Погледна към вратата. Майкъл и Паула стояха един до друг с изплашени, объркани лица.

— Какво става тук, Майкъл? — размаха чантата с документи Джейн.

— Стой мирно! — каза той, Паула я улови за ръката и здраво я притисна.

— Не, моля ви! — изкрещя Джейн.

Беше късно. Иглата прониза кожата й. Лекарството проникна във вените.