Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
See Jane Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2014)
Разпознаване и корекция
ultimat (2014)

Издание:

Джой Филдинг. Виж Джейн бяга…

Американска Първо издание

Редактор Вихра Манова

Художник: Росица Крамен, 1994

Печатни коли 21,5

формат 84×108/32

Издателство Весела Люцканова София, 1994

Предпечатна подготовка: Компютър Арт — Бояджиев

Печат: АБАГАР ЕООД — Велико Търново

ISBN 954–8453–05–3

 

Книгата се издава с подкрепата на Стефан Кънев, ЕТ и на Нели Даскалова, на които издателят изказва сърдечна благодарност.

История

  1. — Добавяне

Двайсет и първа глава

— Не се приближавай! — предупреди Джейн, държейки заплашително тежкия учебник по психиатрия като оръжие.

Гласът на Майкъл едва се чу.

— Не идвам, за да ти направя нещо лошо, Джейн.

— Да, идваш само, за да ми дадеш лекарството, нали?

— Дошъл съм, за да те заведа вкъщи.

— Остави тази работа — изсмя се тя, поглеждайки напрегнато ту мъжа си, ту д-р Клингър.

— Не се приближавайте! — извика отново, макар че никой не помръдваше.

Сигурно представляваше невероятна гледка — държеше книгата като огнестрелно оръжие. „Страдаща от амнезия взема за заложници персонала на болнична библиотека с помощта на тежък справочник по психиатрия!“ — представи си тя заглавието на утрешния Бостън Глоуб.

— Оставете ме на мира.

— Не мога да те оставя.

— Защо? От какво те е страх?

— Не ме е страх от нищо. Само се притеснявам.

— За какво?

— За теб.

— Глупости! — Джейн долови движение с периферното си зрение и се обърна. Младият лекар, когото завари в читалнята, се примъкваше към нея. — Не мърдай от там!

— Джейн, това е абсурд!

Тя изпитателно гледаше лекаря, после отмести поглед към библиотекарката.

— Въобще не знаете какво ми е направил този човек — започна тя, но д-р Клингър я прекъсна с махване на ръка.

— Това е Джейн Уитакър — започна той.

Джейн едва се въздържа да не добави „Много ми е приятно“

— Тя страда от определена форма на хистерична амнезия. Съпругът й, д-р Майкъл Уитакър, е хирург в педиатрията — кимна той към Майкъл. — Лекува я с предписаните от д-р Мелоф леки успокоителни.

— Не е вярно — изкрещя Джейн. — Д-р Мелоф ми предписа „Ативан“, а Майкъл ми дава „Халдол“. Дрогира ме и ме затваря в къщи. Не дава да се виждам с приятели. Не разрешава дори да говоря с дъщеря си.

— Джейн, моля те…

— Не! Знам, че заблуждаваш всички. Мислят те за някакъв Бог, защото си голям хирург и чудесен човек. А аз каква съм? Някаква психопатка, която не помни нищо. Но нещата не са толкова прости. Може да не знам коя съм, но знам, че не съм луда, поне не бях, докато не започна твоето лечение. Тогава не ми беше лошо, както сега. Значи, въпросът е как стигнах до тук? Какво ми направи този чудесен човек, за да се чувствам толкова зле? Какви лекарства ми даде?

Джейн замълча, бръкна в джоба си и показа двете бели хапчета.

— Хайде, кажете, че това е „Ативан“! — обърна се тя към д-р Клингър и младия му колега.

— Откъде си взела тези хапчета? — изненадано попита Майкъл. — От моята чанта ли?

Джейн едва не онемя.

— Да съм ги взела? Искаш да кажеш, че не ти ме тъпчеше с тези таблетки?!

— Джейн, не може ли да се приберем вкъщи и да поговорим спокойно?

— Не ми отговори на въпроса. Искаш да кажеш, че не ти ме тъпчеше с тези хапчета, така ли?

— Разбира се, че не съм.

— Лъжеш! — тя отново погледна към другите. — Моля ви, повярвайте ми. Той лъже!

— Защо ще лъже, г-жо Уитакър? — попита логично д-р Клингър.

— Защото се е случило нещо, за което той не иска аз да си припомня. Защото трябва да ме държи в състояние близко до вегетиране. Защото иска да внуши на всички, че съм луда! Само така може да ме затвори в психиатрия. Там никога няма да си спомня какво се е случило, а дори да си спомня — никой няма да ми повярва.

— Джейн, моля те — настоя Майкъл, — не разбираш ли колко налудничаво говориш?

— Какво мога да направя? — обърна се тя умолително към младия лекар. — Как да ви убедя, че казвам истината? Че не съм смахната?

— Притесняваш човека, Джейн — тихо й каза Майкъл.

И беше прав. Джейн видя как лицето му почервеня.

— Не може ли да не занимаваме хората с личните си проблеми, поне докато се върне д-р Мелоф?

— Тогава ще е много късно! — Джейн започна да потропва с крак. — Защо просто не се махнеш и не ме оставиш на мира?

— Не мога, Джейн. Аз те обичам.

Въпреки подозренията си, тя чувстваше, че това е вярно.

— Тогава защо постъпваш така с мен?

— Опитвам се да ти помогна.

— Опитваш се да ме унищожиш!

— Джейн…

— Какво се е случило с нас, Майкъл? За какво сме се карали, преди да изчезна?

По очите на Майкъл разбра, че е права. Наистина нещо се беше случило — бяха се били.

— Моля те, нека да говорим вкъщи.

Джейн сложи тежката книга на масата.

— В тази книга пише, че хистеричната амнезия може да е резултат от моментна загуба… — напрегна се да си спомни точните думи, — моментна загуба на контрол над импулсите, което може да доведе до убийство на любим човек. Виждаш ли? Нищо ми няма на паметта. Кажи ми истината, Майкъл!

Гласът й звучеше настоятелно. Виждаше, че е успяла да събуди интереса на присъстващите.

— За какво се бихме?

— Не сме се били — отвърна Майкъл.

— Лъжец!

— Джейн…

— Ако не сме се били, откъде ти е този белег на челото?

— Стана съвсем случайно. Едно дете ме замери със самолетче…

— Гадни лъжи!

— Д-р Уитакър — обади се библиотекарката, — да извикам ли болничната охрана?

— Не! — кресна Джейн.

— Не — повтори и Майкъл. — Още не. Мисля, че Джейн все пак ще се вразуми.

— Нали съм луда — отвърна Джейн. — Защо мислиш, че мога да се вразумя?

— Защото добре те познавам. Защото те обичам.

— Тогава защо се опитах да те убия?

— Не си се опитвала.

— Значи не сме се карали? Ти не си ме докосвал дори с пръст?! А пък аз взех нещо остро и те ударих по главата, така ли?

Майкъл стоеше като онемял.

— Кажи тогава — продължи Джейн след моментно колебание. — Откъде роклята ми е цялата в кръв?

— Кръв?! — възкликна библиотекарката. — Божичко!

— Кръвта е твоя, нали, Майкъл?

Майкъл не отвърна нищо.

— А какво ще кажеш за парите, Майкъл? Почти десет хиляди долара, натъпкани в джобовете на шлифера ми? Откъде са се взели? Кажи, Майкъл. Разбирам по лицето ти, че знаеш за какво говоря.

Настъпи тишина. Сякаш всички спряха да дишат.

— Защо не си споменавала тези неща по-рано? — тихо попита той.

Джейн усети как от раменете й се свали огромна тежест. Ето, най-сетне го направи. Никога повече няма да крие тайната си като тумор в тялото. Беше я произнесла на глас и всички я чуха. Нека сега да го видим Майкъл?

— Бихте ли ни оставили сами за няколко минути? — попита той. — Наистина трябва да говоря с жена си насаме.

— Защо да не говориш пред всички? — попита Джейн.

Внезапно я завладя лошото предчувствие. Нещо й подсказа, че няма да й хареса онова, което ще чуе.

— Бих могъл — съгласи се Майкъл, — но смятам, че това, което ще кажа, засяга само нас двамата. Поне засега. Ако не мислиш така, когато свърша, можеш да им разкажеш всичко. Всичко! На всеки, който искаш! Включително на полицията. Изглежда сбърках, като се опитах да те защитавам. При това твърде дълго.

— Ще пратя човек от охраната да стои пред вратата — предложи д-р Клингър.

Нито Джейн, нито Майкъл възрази на това предложение.

— Съжалявам, че окупирахме помещението ви — обърна се той към библиотекарката.

— Тъкмо ще изпия едно кафе.

— Благодаря ви.

— Ще се радвам, ако ми се обадите по-късно — каза д-р Клингър, докато се ръкуваше с Майкъл.

Нацупеният невролог тръгна неохотно, последван от младия лекар и не толкова младата библиотекарка.

— Не се приближавай — предупреди тя Майкъл, след като вратата хлопна.

— Какво мислиш, че ще ти направя, Джейн?

— Не знам. Ти си много хитър. Не мога да предугадя действията ти. Като снощи.

— Снощи? А, да. Мислиш, че съм сложил нещо в чашата ти.

— Искаш да кажеш, че не си?

— Да.

— Изведнъж, като гръм от ясно небе, започна да ми се вие свят и да ми се повдига?

— Не ти се случи за първи път.

— Така ли?

— Така! Ти си сериозно болна. Припомни си какъв ден беше вчера. За Бога, та ти извади нож срещу прислужницата. Покани на вечеря едно семейство, за което нищо не помниш. Трябваше да се преоблечеш, да се гримираш. Трябваше да лъжеш. Смяташ ли, че всичко това не изисква големи усилия? Тялото ти е напълно изтощено. Мислиш ли, че вчерашното напрежение не си казва думата днес?

Джейн поклати глава. Не, не мислеше така.

— Ти си дяволски убедителен — отвърна тя.

— Убедителен съм, защото това е истината. Не съм слагал нищо в чашата ти, Джейн. Кълна ти се, не съм.

Джейн силно прехапа долната си устна. Усети вкуса на кръв.

— Кажи ми какво стана в деня, когато изчезнах. Кажи ми за парите, за окървавената рокля.

— По-добре седни.

— Не искам — … пак съчинявам, каза си на ум. Ужасно й се сядаше. Не знаеше още колко ще издържи права.

— Нека ти помогна — пристъпи към нея Майкъл.

Джейн се дръпна назад, удари прасците си в един стол и падна на колене.

Майкъл мигом се намери до нея. Хвана я за ръцете. Опита да я вдигне.

— Не, не ме докосвай!

— Джейн, за Бога! Аз не съм фокусник, не крия спринцовка в ръкава си?!

— Не ми се случва за първи път — повтори неговите думи Джейн.

Той се изправи. Обърна всичките си джобове.

— Ето. Видя ли? Няма нищо — свали сакото си, метна го на близкия стол и остана по риза с къс ръкав — Не крия нищо. Ако искаш мога целия да се съблека?

— Искам само истината.

Настъпи пауза. Джейн се отпусна на стола.

— Повярвай ми, Джейн! Не бях докрай откровен, само защото смятах, че така ще е по-добре за теб. Ако знаех, че ти е известно за парите и кръвта, щях да постъпя по съвсем друг начин. Господи! — пошепна той и разтърси глава. — Затова си била толкова изплашена, толкова параноична. Сега нещата си идват на местата. Разбирам защо толкова ме подозираше.

Пръстите му несъзнателно опипваха белега върху челото.

— Признаваш ли, че си ме лъгал?

Майкъл издърпа стола срещу нея и седна. Очите му не се откъсваха от лицето й.

— Не исках да ти причинявам още мъка. Надявах се, че паметта ти ще се върне от само себе си, когато си готова да се изправиш срещу действителността. Не исках точно аз да ти припомням. Повярвай ми, Джейн. Не исках да те травмирам допълнително — стигаше ти изживяното досега.

— Казвай.

— Не знам откъде да започна.

— Толкова ли е сложно?

Той кимна.

— Много.

— Казвай — настоя тя с глас, издаващ нетърпение и страх.

— Ще трябва да се върна поне една година назад — започна той и спря, — до катастрофата, при която загина майка ти.

Джейн усети как дъхът й спира.

— Вие бяхте много близки — започна той. — Не искаше да приемеш случилото се. Беше раздразнителна и зла. Винаги си била избухлива, но след катастрофата скандалите зачестиха. Чупеше чинии, хвърляше, каквото ти попадне… Опитах се да те заведа на лекар. Ти отказа. Твърдеше, че можеш да се справиш сама. Затова реших да чакам. С времето като че ли започна да се съвземаш. Постепенно се върнахме към нормалния си живот. Започнахме да се виждаме с приятели. В продължение на шест месеца всичко показваше, че нещата отиват на добре.

— Какво се случи после?

Майкъл преглътна, нервно опипвайки устните си.

— Наближи годишнината от катастрофата. Ти започна да ставаш все по-неспокойна. Непрекъснато си повтаряше ужасните подробности. Бяха се превърнали в идея фикс за теб. Просто влудяваше сама себе си. Държеше се така, сякаш катастрофата е станала току-що. Говореше само за нея. Или не можеше да спиш, или сънуваше кошмари. Не можеше да се съсредоточиш. Изпитваше чувство за вина. Вината на оцелелия… Мисля, че така я наричат в учебниците — Майкъл се огледа.

Затрудняваше се да продължи. Не знаеше какво да каже.

— Вината на оцелелия, казваш? Какво имаш предвид?

— Реши да отидеш на гробищата — продължи той, пренебрегвайки въпроса й. — Опитах се да те разколебая. Денят беше необикновено студен. Не беше спала цялата нощ. Не беше яла от дни. Намираше се на крачка от пълния срив. Помолих те поне да изчакаш почивните дни, за да дойда с теб. Ти отказа. Твърдеше, че годишнината е от смъртта на твоята майка и не трябва да я отлагаш. Точка. Без повече обсъждане. „По дяволите, остави ме сама!“… Мисля, че точно така се изрази. Предложих ти да отложа ангажиментите си, но това още повече те ядоса. Мога да се справя сама — изкрещя ти, — не съм дете, за да ме водиш за ръка. Какво можех да направя — отидох на работа. Не исках, но нямах друг избор. Аз тръгнах за болницата, а ти — за гробището.

— На няколко пъти звънях, за да разбера дали си се прибрала. Никой не отговаряше. Започнах да се тревожа. После ми се обади Карол.

— Карол Бишъп?

— Да. Беше много разтревожена. Видяла те да паркираш в алеята и отишла да те пита нещо. Ти си се държала като безумна. Не си й обърнала никакво внимание. Дори й се сторило, че не можеш да говориш. Толкова си била разстроена. Опитала се да те успокои. Ти си я блъснала. После си се прибрала вкъщи. Тогава ми се обадила. Аз веднага се прибрах. Само за петнайсет минути… Карах като луд. Намерих те в спалнята. Пълнеше един сак с дрехи. Дори не беше свалила шлифера си. Очите ти гледаха налудничаво. Опитах се да говорим. Попитах те какво е станало. Ти не каза нищо. Крещеше истерично, налиташе на бой. Хванах те. Дори те разтърсих. Не помня. Помня само, че се опитвах да разбера какво се е случило. Ти беше като обезумяла. Крещеше, че трябва да се махнеш, че е за мое добро, че си като камък на шията ми, че само ми пречиш, че ще съсипеш и мен, както всички, които обичаш.

Майкъл поклати глава — още не можеше да преглътне смисъла на тези думи.

— Защо съм говорила такива неща?

Той не вдигаше очи от пода.

— Майкъл…

— Нека да се придържаме само към нещата, които са се случили, да оставим въпроса „защо“ за по-късно? — тихо промълви той.

— Защо съм казала, че ще съсипя и теб, както всички, които обичам? — настояваше Джейн.

Майкъл стисна зъби. Когато най-сетне проговори, гласът му беше дрезгав и измъчен.

— След катастрофата ти дълго бе погълната от мъката си. Беше като парализирана. Вършеше съвсем непривични неща. Нямам предвид скандалите или чупенето на чинии — той отново замълча.

— А какво?

Ръцете му несъзнателно се свиха в юмруци.

— Обикновено тичаше няколко пъти седмично с Даниел Бишъп. Изведнъж започна да тичаш всеки ден. Отначало мислех, че имаш нужда точно от това. Да се разтовариш от мъката и гнева. Но в един момент ти реши, че тичането не ти стига. С Даниел…

— Започнахме връзка — изпревари го Джейн. — Как разбра?

Майкъл направи опит да се засмее.

— Ти ми каза! Спомена го една вечер, докато бяхме в леглото — той поклати глава. — Наистина не искам да се връщам точно сега към този момент.

— Какво направи?

— Наистина не си спомням — изсмя се той. — Както виждаш, не само ти забравяш неприятните неща.

— Наранила съм те така ужасно.

— Да, но това всъщност не беше ти. Така поне си мислех. Предложих да говорим с адвокат. Ти не искаше и да чуеш. Реших просто да изчакам. Нямах друг вариант, защото те обичах. Не исках да те загубя.

— Един ден се канех да вървя някъде, когато ти си дойде…

— Опитах се да говоря с теб, да те накарам да седнеш, да ти налея разум в главата, но ти бе неспасяема. Изтича надолу и влезе в зимната градина. Аз те последвах. Тичаше в кръг, сякаш вършееше. Започна да ме блъскаш, да ме наричаш глупак, защото те търпя. Каза, че съм наивник, ако мисля, че Даниел е единственият мъж, с който си имала връзка, че имаш и други, че в момента идваш от леглото на последния.

Пат Ръдърфорд, помисли си Джейн, усещайки, че й се гади. Спомни си името на бележката, която бе открила в джоба си. Пат Ръдърфорд, ст. 31, 12:30. Възможно ли е да е била на гроба на майка си, после да се е срещнала с Пат Ръдърфорд в стая 31 на някакъв съмнителен хотел? Възможно ли е на тази среща да е решила, че трябва да напусне съпруга си, по-скоро заради него самия, отколкото заради себе си?

— Мисля, че в този момент загубих самоконтрол — продължи Майкъл. — Хванах те за раменете и те разтресох с все сили. Ти не ми остана длъжна. Започнахме да се бием. Изведнъж почувствах остра болка. Сякаш някой ме беше скалпирал. Пристъпих напред. Целият бях в кръв, политнах към теб… Загубих съзнание. Свестих се след няколко минути. Лежах в цяла локва кръв до люлката. Тебе те нямаше. Беше оставила сака, чантата, всичко. По-късно разбрах, че си изтеглила парите от общата ни сметка. Близо десет хиляди долара.

Настъпи напрегната тишина.

— Защо не съобщи в полицията, че съм изчезнала?

Майкъл поклати глава и тъжно се усмихна.

— Откровено казано, не мислех, че си изчезнала. Предполагах, че си избягала с другия. Не забравяй, че аз самият не бях в състояние да разсъждавам ясно. Бях дълбоко разстроен. Реших, че е най-добре да не предприемам нищо, докато не се обадиш.

Джейн с усилие се мъчеше да съпостави фактите.

— Но когато ти се обадиха от полицията, ти излъга, че съм на гости при брат си.

— Не мога да си обясня защо го направих. Чувствах се ужасно. Не исках да забърквам в цялата каша непознати. Както ти е известно, имам добра репутация. Когато ми се обадиха от болницата, разбрах, че нещата са твърде сериозни и трябва да ти помогна, доколкото мога.

— А лекарствата?

Джейн видя, че Майкъл се опитва да избегне погледа й, но не успя.

— След инцидента ти страдаше от тежка депресия. Лекарят ти предписа „Халдол“. Говорих с д-р Мелоф за това. Когато „Ативанът“ вече не ти действаше и ти започна да ставаш все по-зле, той реши отново да опитаме с „Халдол“.

Джейн нервно закрачи напред-назад. На няколко пъти се удари в масата.

— Нещо не е точно — измърмори Джейн. — Нещо криеш.

— Повярвай ми, Джейн, казах ти всичко.

— Не! Не е така. Много добре те познавам. Разбирам кога лъжеш. Казвай!

— Джейн, моля те, казах ти всичко.

— Говори, Майкъл! — изкрещя тя. — Спомена, че след смъртта на майка ми съм изпитвала вина. Защо? И аз ли съм била в колата? Това ли е истината, Майкъл?

Той наведе глава. Брадата му се опря в гърдите.

— Ти шофираше.

Джейн почувства, че коленете й се подгъват. Строполи се на пода. Майкъл коленичи пред нея.

— Аз съм шофирала!? Аз съм виновна за катастрофата. Аз съм убила майка ми?

Майкъл заговори бавно, търсейки внимателно думите.

— Беше й обещала да я водиш на пазар. Трябваше да ходиш на среща в училището на Емили същия следобед и май закъсняваше. Както и да е. Карала си малко по-бързо, или си взела завоя с голяма скорост. Не знам как точно е станало. Според свидетели си завила наляво, без да дадеш мигач. Някаква кола от насрещното движение направо се забила в твоята. — Майкъл приближи и я взе в обятията си. — Майка ти умряла на място.

— О, Господи! Господи, Боже мой!

— Ти естествено се самообвиняваше. Дори след като полицията установи, че нарушението е на другия шофьор. Непрекъснато се тормозеше. Все повтаряше: „Не биваше да завивам! Защо бързах толкова?“ Не позволяваше на никого да те успокоява — погледът му разсеяно блуждаеше из помещението. — Мина доста време, Джейн. Престани да се самообвиняваш. Това беше само нещастен случай. Наистина с трагични последици, но вече нищо не може да върне времето. Животът продължава. Знам, че не искаш да приемеш това, но трябва да го направиш. Иначе с всички ни ще бъде свършено.

Джейн почувства по лицето си неговите сълзи и се дръпна.

— Има и друго, нали? — попита тя, напрегнато следейки изражението му. — Криеш още нещо, нали?

— Не.

— Не ме лъжи, Майкъл! Престани да ме заблуждаваш!

— Моля те, нека да изчакаме да се възстановиш! И това не ти е малко.

— Какво премълчаваш?

Виждаше как Майкъл се бори в душата си. Изминаха няколко дълги като вечност секунди, докато проговори отново.

— Емили — очите му отново се напълниха със сълзи.

Джейн се улови за стомаха. Името на дъщеря й се беше забило като юмрук там.

— Не! Само това не!

— Седяла на задната седалка зад майка ти. Без предпазен колан. От силата на удара… — гласът му за миг потъна в невидима пещера. — Починала в ръцете ти, докато сте чакали линейка. Когато най-сетне я откопчили от теб, цялата ти рокля била в кръв.

Джейн изхълца от ужас.

— Беше като луда. Цяла година живяхме в истински ад. Скандали, любовници… Вече ти казах. Никой не може да си представи колко ужасно беше всичко. Ти се бе превърнала в истински Джекил и Хайд. По един начин се държеше с приятели и съседи, по съвсем друг с мен. Надявах се, че ще превъзмогнеш това състояние. Че ще се върнеш при мен… — той глухо изстена. — Беше ми останала само ти. Не можех да загубя и теб.

Майкъл избърса с ръка очите си.

— Но вече не издържах. Дори аз. Срам ме е да си го призная — той се изправи. — Когато се прибрах вкъщи и видях да стягаш багажа си, опитах да те разубедя, да те спра. По време на спречкването, ти ме удари с вазата. Онази, която бяхме купили от ориента… Месинговата… Удари ме с назъбеното, така ужасно, че едва не ме скалпира. Паднах върху теб… Сигурно това те е върнало към катастрофата. Кръвта по роклята ти те е довела до пълна лудост. Решила си, че не можеш да се справяш вече с живота си. Затова си се махнала от него. Не те обвинявам.

— Нашата дъщеря е мъртва — нерешително произнесе Джейн.

— Все още ли не помниш нищо?

Джейн поклати глава.

— Убила съм майка си и дъщеря си — промълви тя.

— Нещастен случай, Джейн! Нещастен случай. Полицията те оневини. Вината не е в теб.

— Но те са мъртви.

— Да.

— И съм шофирала аз.

— Да, но вината не е твоя.

— Нали сам каза, че съм бързала?!

— Това бяха твоите думи след катастрофата.

— Аз би трябвало да знам най-добре. След като съм оцеляла.

— Оцеля ли наистина?! — попита Майкъл. — Още колко живота ще отнеме тази катастрофа, Джейн? Колко души още ще съсипе?

Джейн се загледа в мокрото лице на съпруга си. Очите му бяха пълни с доброта и нежност.

Тя не отвърна нищо.