Джой Филдинг
Виж Джейн бяга… (11)

Единайсета глава

— Здравей, как си?

— Мога ли да вляза?

Карол Бишъп отстъпи крачка назад и пропусна Джейн.

— Разбира се, че може. Заповядай да пием кафе. Как се чувстваш?

— Горе-долу — излъга Джейн.

Чувстваше се отвратително. Последва Карол в кухнята, разположена също като при тях в задната част на къщата.

— Не се отбивам, за да не те безпокоя. Майкъл каза, че ще ми звънне, ако имаш нужда от нещо.

— От нищо нямам нужда — … освен от нормален мозък, добави на ум Джейн. — За мен полагат големи грижи.

Стоя като затворник в собствената си къща, щеше й се да допълни. Въздържа се. Мразеше мелодраматични откровения. Пък и наистина се грижеха за нея. Майкъл беше невероятно внимателен и грижовен, а Паула по цял ден чистеше, готвеше, изпълняваше и най-малкия й каприз. Само дето единственото желание на Джейн бе да я остави на мира. Точно това изглеждаше неосъществимо.

Беше изминала почти седмица, откакто Майкъл я доведе от болницата. Освен, че ядеше и спеше, друго не правеше. Когато не спеше, трябваше да се бори с дрямката си, когато будуваше — да преодолява депресията си. Колкото по-дълго бодърстваше, толкова по-потисната се чувстваше. Единственото спасение бе сънят. Отдаде й се да проспи дори срещата, която Майкъл успя да й уреди с изтъкнат Бостънски психиатър. Като колегиален жест, специално за нея, човекът бе разбутал цялата си програма. Когато Майкъл — на свой ред също разбутал своята програма — дойде да я закара, тя не можа да се събуди. Определиха й нов час, чак след месец и половина. Психиатърът, естествено не желаеше да се хване повторно на въдицата. След толкова време вече нямаше да има нужда от неговите услуги. Поне Джейн така се надяваше. Кошмарът щеше да е свършил.

Вече спеше сравнително спокойно — без ужасяващи сънища. Но и спомените не се завръщаха. Тя съществуваше, ако това можеше изобщо да се нарече съществуване, в абсолютно празно пространство.

— Забравих, какво кафе предпочиташ? — попита я Карол.

— Черно. Слава Богу, не само аз забравям.

Карол се изкиска.

— Като дойдеш на моите години, ще видиш! Всички забравят! Е, може би не всички, но повечето. Твоят случай е само малко по-краен. Има дни, бъкел не помня! Пиша като гламава. Къщата ми е пълна с бележки. — Карол приближи до бюрото в далечния край на хола и извади цяла дузина изписани хартийки. — Не запиша ли нещо, отиде, та се не видя!

Карол приближи масата и наля горещото кафе в чашата на Джейн.

— Сутрин сварявам една голяма доза — заобяснява тя, сочейки кафеварката, — и я оставям да се топли целия ден. Без кофеин е, не ми пречи да спя. Е, казват, че от него се хващало рак, ама то пък рак от какво ли не се хваща? Наздраве!

Чукнаха се, като с шампанско. Карол издърпа един стол и се настани срещу Джейн. Няколко секунди мълчаха и двете.

Джейн небрежно огледа помещението. Кухнята бе почти колкото нейната. Просто плачеше за боядисване. По шкафчетата личаха петна. Плетените седалки на столовете едва се държаха. На линолеума се търкаляха трохи. Отнякъде едва-едва се чуваше парче на Доли Партън. Джейн се обърна. Мелодията идваше от радиото до телефона.

— Обичаш ли кънтри? — попита разсеяно тя.

— О, страхотно! — не закъсня да отвърне домакинята. — Можеш ли да не обичаш парчета като „Ще си наема някой да боядиса къщата ми“?

Джейн чу смях и с удоволствие си даде сметка, че е нейният. От дни не се беше смяла на глас. Майкъл постоянно отсъстваше. Паула никак не си падаше по шегите. Джейн хвърли един поглед към задния двор. Кучето на семейство Бишъп гонеше катеричка. Нямаше да се изненада, ако видеше Паула да наднича зад някой гъст храст.

Беше станало почти два часа — време за следобедния сън. Когато Паула влезе с лекарствата, Джейн се направи на заспала. После прислужницата отиде да шета в банята и тя се измъкна от къщи — съвсем като непослушно дете. След колко ли време щеше да разбере, че я няма?

Изведнъж къщата на Карол се разтресе от тежки стъпки.

— Излизам! — провикна се някой от коридора.

Карол мигом скочи на крака.

— Ендрю! Чакай малко! Влез за минутка!

Пуберът се появи на вратата — можеше да се каже, че целият е само ръце, крака и нервни движения — тялото му вибрираше в ритъма на въображаема мелодия. Нито мускул по кльощавото му тяло не спираше и за миг.

— Какво, мамо? Закъснявам.

— Няма ли да кажеш добър ден? — кимна към гостенката Карол.

— О-о, добър ден, г-жо Уитакър! Как сте?

— Благодаря, добре.

— Е, мамо, тръгвам!

Вече беше в коридора, когато гласът на майка му го спря.

— Чакай малко, де! Нали обеща да изведеш дядо си на разходка?

— Да го изведе Силайн.

Вратата се хлопна след него.

Карол вдигна безпомощно рамене.

— Разбира се. Само, че да виждаш някъде Силайн? Не! Тя е на пазар. Като си дойде, ще е толкова уморена, че с топ не можеш я мръдна. Ако въобще благоволи да се покаже тук! Рязка ли ти се струвам? — въпросът й беше почти риторичен.

— По-скоро поуморена — отвърна Джейн.

Карол се усмихна и седна на стола.

— Звучи като комплимент.

— Карол? — глас наподобяващ драскане на котешки нокти прозвуча в тишината. — Карол, къде си?

Тя затвори очи. Главата й се отпусна назад.

— Още четвърт час отиде по дяволите. Тук съм! В кухнята!

На вратата се появи слаба, прегърбена фигура. Джейн позна в нея стария господин, който се опитваше да избяга от къщи още първата вечер след нейното завръщане. Въпреки широките панталони и изцапаната риза той излъчваше достойнство. Сърцето й се изпълни със съчувствие. Отлично разбираше какво изпитва.

— Гладен съм — каза той. — Къде е обядът ми?

— Току-що обядва, татко — търпеливо му напомни Карол.

— Не — заупорства той. — Не съм обядвал! Не си ми дала обяд!

Подозрително погледна към Джейн, сякаш тя бе изяла яденето му.

— Коя сте вие?

— Татко, това е Джейн Уитакър. Живее срещу нас. Тичаха с Даниел сутрин. Помниш я, нали?

— Ако я помнех, щях ли да питам?

Въпросът изглеждаше напълно логичен. Джейн се усмихна. Харесваше й бащата на Карол. Ако не за друго, заради приблизително еднаквия им хал.

— Извини ме, моля те — намеси се Карол. — Друг път е по-деликатен.

— Каза ли нещо? — тропна той сърдито с крак — Като ме одумваш, барем говори разбрано.

— Ако искаш да чуваш, татко, трябва да си носиш апаратчето.

— Не ми трябва никакво апаратче. Искам обяда си!

— Ти вече яде — посочи пресните лекета върху ризата му Карол — Нали ти казах да се преоблечеш!

— Че какво ми е на дрехите?!

Карол вдигна ръце във въздуха, сякаш към гърба й бе насочена пушка.

— Нищо ти няма! Дебели зимни панталони, горчица по ризата. Изобщо, последна дума на модата! Какво ще кажеш, Джейн?

Джейн направи опит да се усмихне. Горчицата се препоръчва срещу анемия, помисли си тя. Опитваше се да не гледа към призрачносивата кожа на стареца. Сякаш целият бе покрит с тънък слой пепел.

Бащата на Карол започна да клати нагоре-надолу главата си, като да участваше в някакъв, недоловим за останалите разговор. Разсеяно буташе с език изкуствените си ченета, вадеше ги от устата и ги връщаше обратно в такт с кънтрито от радиоапарата.

— Дръж зъбите в устата си, татко! — Карол погледна смутено към Джейн. — Прави го само да ме нервира.

— Къде е моят обяд? — изврещя отново старецът.

Карол пое дълбоко дъх и отвори хладилника.

— Какво искаш?

— Сандвич със стек.

— Стек няма. Мога да ти го направя със салам.

— Какво рече?

— Седни на масата, татко!

Той дръпна един стол и се тръшна на него.

— Направи един и за нея — посочи към Джейн с палец като стопаджия. — Много е кльощава.

— Не искам, благодаря — бързо отвърна Джейн и огледа дрехите си.

И тя като Карол носеше удобен домашен панталон и фланелка.

— Не съм гладна.

— Той яде преди по-малко от два часа — обясни Карол, докато мажеше филиите.

Наряза салама, сложи го върху хляба и поднесе сандвича в малка чиния.

— Какво е това?

— Твоят сандвич.

— Това не е сандвич със стек — бутна чинията старият с жест на недоволно дете.

— Да, татко. Това е сандвич със салам. Казах ти, че стекът свърши. И без друго ще вечеряш след няколко часа.

— Не искам салам! — отчаяно поклати глава той. — Да не дава Господ да остарееш!

Репликата му бе отправена към Джейн. После се надигна и гордо влачейки крака, напусна кухнята. Джейн слушаше тежките му стъпки — първо по стълбите, а след това над главата й. Чу се хлопване на врата. Едва тогава настъпи тишина.

— От кога е така? — попита Джейн.

Не знаеше на кой от двамата съчувства повече.

— Всяка година става все по-зле. Не чува. Не, че държи да те чува, де! Грубиянства, припира се… Никога не съм сигурна какво ще направи. Предишната нощ се събуждам в три. Не бях спала така добре, откак Даниел ни напусна. Викам си, чакай да го нагледам. Стои моля ти се прав насред хола и гледа втренчено във вратата. Какво правиш, питам го аз. А той, чакам сутрешния вестник, вика. И… защо не ми е готова закуската? Казвам му, ами обикновено посред нощ не закусваме! Ако не щеш да ми я приготвиш, вика, сам ще се оправям. И какво, мислиш, направи? Набутал няколко яйца в микровълновата и завъртял на най-силното. След няколко, минути чувам — взрив! Тичам долу, цялата кухня в яйца! Микровълновата, сякаш бомба я ударила. Три сутринта! Аз мия яйца от шибания таван! Ако не беше ужасно, щеше да е смешно.

Карол поклати глава също като баща си.

— Ама и аз съм идиотка! Ти имаш проблеми, дето главата ми не побира, аз съм седнала да те занимавам с моите!

— От колко време живее при вас?

— Откак умря мама. Шеста година.

— От какво почина майка ти?

Гласът на Карол стана тих, едва доловим.

— От рак, от какво друго. Започна от стомаха. После плъзна навсякъде.

— Съжалявам.

— Беше ужасно.

Очите на Карол се напълниха със сълзи.

— Помня как ходих в болницата няколко дни преди да умре. Имаше страхотни болки. Никакви лекарства не помагаха. Попитах я за какво мисли, докато лежи по цял ден и гледа тавана. За нищо, вика, не мисля. Просто искам да свърши.

— Иска ми се да мога да си спомня майка си — промълви Джейн.

Тъгата по лицето на Карол се смени с изненада.

— Майкъл ми разказа за катастрофата.

— Наистина ли?

— Не много. Само, че е умряла на място. И че е станало преди една година.

— Вярно, изхвърча цяла година — смънка Карол. — Господи, как лети времето! Ти нищо не помниш за нея, така ли?

Джейн поклати глава.

— Гледам нейни снимки и нищо не ми говорят… Чувствам се сякаш съм я предала.

— Познато чувство — Карол придърпа стола си толкова близо, че колената им се допряха.

После се наведе напред и доверително зашепна:

— Обичам баща си, но напоследък, като че ли гледам времето да мине… Чакам да умре… Господи, толкова съм ужасна! Ти не ме познаваш, ще си помислиш, че съм някоя злодейка.

— Не мисля така. Просто си човек.

Карол светна. Лицето й изразяваше благодарност.

— Затова все у вас кисна, откакто Даниел си отиде. Все намираш как да ме окуражиш.

— Разкажи ми за Даниел. Разбира се, ако не ти е неприятно.

— Майтапиш ли се? Че аз за това живея… Вече нямам приятели. Писна им да ме слушат. Все за Даниел! Смятат, че трябва да заживея свой собствен живот, ама знам, че не съм готова. Призракът му още е тука. Ами, петнайсет години бяхме заедно! Цели петнайсет! Имам още толкова за говорене…

— Кажи, кажи, моля те! — подкани я Джейн. — Ако хората започнат да се отнасят с мен както преди…

За първи път от дни наред подреждаше мислите си в думи:

— … ще се оправя много по-бързо. Сега всички гледат да са внимателни, стъпват на пръсти, карат ме да почивам. Сякаш живея в епруветка. Разкажи за Даниел, моля те!

— Добре, само да не кажеш, че не съм те предупредила — Карол изчака Джейн да й кимне насърчително. — Оженихме се, когато бях на двайсет и осем. Наистина бях готова за брак. Така е. Бях малко пълничка. Не твърдя, че по-голяма хубавица от мен не можеше да се срещне. Приятелките ми вече се бяха изпоженили. Започвах да се отчайвам. На родителите ми, обаче не им пукаше. Все още се надяваха. Ти си десет години по-млада, трудно ще си го представиш. Тогава тъкмо беше станало на мода, че човек може да я кара и без брак. И ето ти, появява се Даниел Бишъп. Той е зъболекар, хубавеляк. Вярно, някоя и друга годинка по-млад, е, и какво? Само пет години! Влюбих се до уши.

— И се оженихте — подсказа Джейн.

— Първо забременях. Чак тогава се оженихме. Роди ни се Силайн. След още пет години и Ендрю. Отначало беше трудно. С годините обаче, отношенията ни ставаха все по-добри. Кабинетът на Даниел процъфтяваше. Здрави бяхме, в къщи влизаха доста пари… После всичко се обърна наопаки. Даниел откри, че един от съдружниците му го краде, та пушек се вдига. Настъпи такава бъркотия, че работата опря до съда. И майка ми взе, че се разболя. Това сложи капак на всичко. Баща ми се пресели след смъртта й при нас. На Даниел му дойде нанагорно. Виках му, хайде да си поговорим. Не! Беше бая затворен. Гледаше да си избива напрежението с тичане. Аз някак си увиснах. Хич ме няма по спорта. Съвсем се вманиячи по тичането. Подкара го всеки ден. Опита се да подкокороса и мене, ама не. Стара съм, виках, който е млад да тича. Грешка, нали? После получи предложение да отвори кабинет с някакъв негов съученик, което значеше да се преместим в Бостън. Смятахме, че това ще е нещо ново и за двама ни. Така си приказвахме. Купихме тази къща, купихме и едно куче, децата тръгнаха на училище… Май всички бяхме щастливи. Даниел обичаше новите си партньори, работата… Записа се в един тенис и в един голф клуб. Взе пак да тича. Понякога мъкнеше кучето. Така се запозна с теб.

— Разкажи ми! — нетърпеливо каза Джейн.

— Ами, помня, че един ден се прибра след работа и каза, че Джий Ар, кучето, кръстили сме го на оня от „Далас“, има нужда от раздвижване. На сутринта го взе със себе си. Точно преди да излязат обаче, Джий Ар отишъл по голяма нужда във вашия двор. Даниел бил забравил да вземе пликче за акитата. Тичал на едно място, а кучето клечало и си вършело работата на ливадата ви. Изведнъж Даниел чул писък. Съседите също.

— Аз ли? — попита изненадана Джейн.

— Моментално разкарай проклетите фъшкии от моята ливада, така крещеше. Голям вой! Ей, ти, веднага разкарай тези гадни фъшкии, чуваш ли?! Изскочи от входа и заразмахва юмруци. Даниел разправяше, че се изплашил да не го удариш.

— Не е възможно!

— Напротив, възможно е. Една такава, хем хубава, хем бясна, пък и високомерна на всичкото отгоре… Имам малко дете, и то играе на този двор, продължаваше да се дереш… Аз стоях пред вратата, гледах ви и си мислех… Свърши се с шоколадовите торти. Даниел дойде, взе едно пликче, лопатка и отиде да събира акитата. От тогава се сприятелихте. Тичахте, когато ти имаше време.

— Изглежда наистина се паля лесно.

Лицето на Карол помрачня.

— Ами, така си е.

— Кога си замина Даниел?

— На 23-ти октомври. Не сме имали скандал, нито пък да не сме се погаждали. Няма нещо, да речеш, ето това е причината. Просто му дойде до гуша. Баща ми, децата, аз… Реши, че още е млад, може да поергенува. Купи някакъв апартамент в центъра на Бостън. Повече от милион хвърли. Сега тича там, вместо да си е тук на чист въздух. Ходи пеша на работа, вижда децата от дъжд на вятър… Живее точно, както си му харесва; Направо сладур, какво ще кажеш?

— Наистина сладур — потвърди Джейн и кой знае защо си спомни за червилото, което си беше купила.

Реши да го потърси като се прибере.

— Как го правят… — Карол стана, отиде до печката, наля си още кафе, взе една ореховка от очукана керамична купа и попита: — Искаш ли сладка?

Джейн поклати глава.

— Как някои хора успяват цял живот да останат деца? Как с лека ръка захвърлят всичко? Задължения, гаджета, с които са се влачили цял живот… А ние трябва да си налягаме парцалите и само по очите на съседите да разбираме колко сме остарели! Питам те, това честно ли е? — Карол си взе нова сладка и продължи: — Какво знаеш ти? Ти имаш идеален мъж.

— Наистина е много добър — съгласи се Джейн.

Чувстваше се като идиотка. Дали след единайсет години брак можеше да каже за него тъкмо това?

Обърна се към Карол. Тя сякаш искаше да сподели нещо.

— Какво? — попита Джейн.

Събеседничката й като че ли се стресна. Засуети се, дойде до масата, седна, вдигна чашата, върна я обратно без да отпие. Цял куп безсмислени движения…

— Какво? — повтори въпросът тя. — За какво питаш?

— Стори ми се, че искаш нещо да ми кажеш.

Карол поклати глава.

— Не, нищо.

— Говори, моля те! Нещо за Майкъл ли? За нашите отношения?

Карол отново се хвана за чашата. Този път отпи дълга глътка.

— Мисля, че за това е по-добре да питаш него. Наистина, не знам нищо.

— А би ли ми казала, ако знаеше?

Настъпи тишина. Джейн следеше реакцията на Карол. По радиото звучеше Рой Орбисън в дует с някаква дама.

— Рой Орбисън не умря ли? — ни в клин, ни в ръкав попита Карол.

— Мисля, че да — отвърна Джейн.

Изведнъж почувства, че губи нишката на разговора.

— Не умря ли преди няколко години?

— Не помня — отвърна Карол. — Точно това имах предвид. Човек остарява и почва да забравя. Винаги съм знаела кой е жив и кой — умрял.

Откъм задния двор се чу силно лаене.

— Млъкни, Джий Ар — изръмжа през затворения прозорец Карол.

Кучето утихна.

— Де да бяха всички толкова послушни — въздъхна тя. — А, сетих се един виц.

Джейн чакаше. Истинският им разговор бе приключил.

— Някаква жена намерила вълшебна лампа, излъскала я и пуснала духа. Той й казал, че за благодарност ще изпълни едно нейно желание. Тя помислила, помислила, пък рекла. Искам бедрата ми да станат стройни! Духът я огледал и попитал: Това ли е най-голямото ти желание? Бедрата! По света има глад, войни, болести, а ти… стройни бедра? Жената се объркала, помислила малко и рекла: Е, добре! Искам стройни бедра за всички жени по света! — Карол избухна в неудържим смях.

Джейн едва се усмихна.

— Ох, какво знаеш ти — продължи Карол, — краката ти са като клечки. Баща ми беше прав, много си кльощава. Вземи от ореховките.

Джейн тъкмо посягаше, когато на входната врата започна да се чука неистово.

— Карол! — провикна се от горе баща й. — Някой чука!

Тя вече беше станала.

— Или Ендрю си е забравил нещо, или Силайн така се е натоварила, че не може да си намери ключа.

Джейн знаеше, че не е нито единият, нито другият.

— Тук ли е Джейн? — чу почти истеричния глас на Паула.

— Да, тук е — спокойно отвърна Карол. — Тъкмо пием кафе. Да ти налея ли?

— Побърках се! — връхлетя в кухнята Паула. — Защо не ми казахте, че ще излизате?

— Мислех, че не е нужно — излъга Джейн. — Беше заета. Не исках да те отвличам.

— Влязох в стаята ви да видя дали нямате нужда от нещо… Обърнах цялата къща, двора… гаража! Два пъти тичах нагоре-надолу по улицата, докато се сетя, че сте тук! Акъла си изкарах. Помислих, че пак сте избягала — Паула едва удържаше сълзите си.

— Съжалявам, че те изплаших — отвърна Джейн искрено.

Наистина бе постъпила лекомислено. Защо го направи?

— Просто исках за малко да се махна.

— Разбирам — съчувствието на Паула изненада Джейн. — Следващия път само ме предупредете.

— Добре.

— Между впрочем — Паула погледна часовника си, — време е да се прибираме. Трябва да поспите, преди да си дойде докторът и…

— Знам — прекъсна я Джейн — време е за хапчетата.