Боб Фенстър
Безкрайността на човешката простотия (13)

Дванадесета глава
Военни неразумици

На страната служат и онези, които само си седят на задниците и решават съдбата на своите подчинени, изпращайки ги на безсмислена смърт.

Историята на военната идиотщина е непосилно дълга, защото на този свят не съществува друга област на човешките усилия, отличаваща се с толкова ниски входящи изисквания и толкова високи изходящи.

Да, сър, генерале, за нас ще бъде истинско щастие да се отправим на тази невъзможна мисия и да загинем! В крайна сметка ние може и да сме войници, но сме също така и идиоти!

Знаете ли безчетния брой на напетите млади мъже, които са си мислели: „Това ли е наистина начинът, по който трябва да пропилявам живота си?!“

За тяхно огромно нещастие обаче въпросната мисъл ги сполетява само в момента, когато се втурват на нож през пренаселеното с вражески сили поле или тичат нагоре по някакъв хълм към сигурна смърт — точно в мига, когато наблюдаващият от другия край на полето или от съседното било главнокомандващ си казва на ум: „Опа!“

Май идеята не беше чак толкова добра, а?

Е, вече е прекалено късно. Следващия път ще извадим по-голям късмет, момчета!

Като разумна раса ние, човеците, се възторгваме от храбростта именно защото тя противоречи на всякакъв здрав разум.

Точно такава храброст са демонстрирали и френските рицари, втурнали се под дъжда от стрели, изстрелвани от английските арбалети при Ажинкур. Ама че идиоти!

Вероятно малко по-малка доза кураж и малко по-голяма доза здрав разум щяха да подскажат на французите и алтернативни стратегии. Като например да обкръжат многократно по-малобройната от тях английска армия, за да неутрализират арбалетите й, вместо да се втурват като един през тясната долина право на прицела на стрелите им, като по този начин предоставят на врага единствената възможност за победа.

Уелингтънският херцог веднъж е казал: „На този свят няма нищо по-глупаво от галантен офицер!“

И все пак, би ли могла армията на Уелингтън, или която и да било друга армия, да спечели една-едничка битка без подобна галантна глупост? Изходът от войните зависи от мъже, които нямат нищо против да заглушат гласа на разума си, съветващ ги да се опитат да оцелеят — хора, предпочитащи вместо това да се втурнат право към щиковете на противника. Удивителното обаче е, че светът никога не е страдал от липса на подобни мъже!

* * *

Атаката на леката пехота през 1854 г. — колко галантна, колко глупава, колко британска!

По време на Кримската война един слабоумен капитан заповядал на шестстотинте мъже от своята пехота, въоръжени само с мечове, да атакуват дълбоко окопалите се руски войски, които наброявали шест батальона стрелци, шест дивизии кавалерия и тридесет оръдия.

Само за двадесет и пет минути британската пехота изгубила четиристотин от своите общо шестстотин бойци. Но англичаните били сразени напълно едва когато пристигнали руските подкрепления, разположени на околните хълмове, които пък избили колкото от вражеските, толкова и от своите войници.

* * *

По време на Войната за независимост на САЩ Джордж Уошингтън повел колониалната армия към първата й победа — прочутата битка при Трентън, Ню Джърси, при която армията на колониите изненадала британските войски.

При други обстоятелства Уошингтън надали е щял да изненада когото и да било. Шпионин на лоялистите, който се опитал да докладва на главнокомандващия за плановете на Джордж Уошингтън, не бил допуснат до британския командир, защото полковникът не позволявал на никого да го прекъсва, докато играе карти.

Когато отчаяният шпионин накрая намерил начин да изпрати на полковника бележка, в която му подсказвал, че врагът напредва и ще бъде тук всеки момент, британският полковник пъхнал небрежно бележката в джоба си, без да я прочете, и преспокойно продължил да играе — сега той бил на ход.

Бележката била прочетена едва след победата на Уошингтън, когато в трупа на убития полковник един войник намерил въпросното листче.

* * *

През 1628 г. шведската флота построила най-големия си и най-опасен военен кораб — с по шестдесет и четири оръдия на двете палуби. Ала корабът се оказал далеч по-опасен за своя собствен екипаж, отколкото за врага — още при потеглянето си потънал в пристанището на Стокхолм.

* * *

Френската армия изобретила устойчиви на минни взривове ботуши, които позволявали на войниците да се разхождат спокойно по минирани полета. Само дето имало един мъничък проблем — ботушите били толкова тежки и с тях се ходело толкова трудно, че войниците рискували да бъдат убити от вражески куршум далеч преди да успеят да избегнат коварната мина.

* * *

Римският император Валенс проявил мъдростта да повика подкрепления, за да помете настъпващите готи.

Ала впоследствие императорът бил завладян от далеч по-вдъхновяваща стратегия — решил да не чака подкрепленията и повел далеч по-малобройната си армия в атака срещу настъпващия враг.

Готите били доста шокирани, когато осъзнали, че Валенс ги напада, тъй като те си седели преспокойно и изобщо не възнамерявали да нападат римляните, които пък са имали предостатъчно време, за да изчакат подкрепленията.

По този начин император Валенс успял да постигне изтреблението на две трети от собствените си мъже, в това число — и на самия себе си.

* * *

Храбростта на шотландския предводител Уилям Уолъс (същият онзи със смелото сърце, изобразен в едноименната лента на Мел Гибсън) била подпомогната в значителна степен от английската арогантност — тази прелюбопитна гордост на глупците.

През 1297 г. добре организирана военна единица, предвождана от Де Уорън, се отправила към Шотландия със задачата да унищожи разпокъсаната армия на Уолъс. Но първо й се налагало да пресече река форт. Уорън решил преминаването да стане през моста край Стърлинг, макар че всички виждали от другата му страна шотландските войници, а и мостът бил толкова тесен, че хората можели да вървят само двама по двама.

А само на километър по-нагоре по течението се виждал незащитен форд — достатъчно широк, за да могат тридесет английски войници да маршируват през него рамо до рамо.

Разположените край Стърлинг шотландци изчакали търпеливо, докато поне една трета от английската армия премине тесния мост, след което ги посекли безмилостно. А друга малка групичка шотландци успели така да заклещят подстъпите към моста, че другите англичани да не могат да се притекат на помощ на своите сънародници.

Уилям Уолъс безсъмнено е бил точно толкова храбър, колкото го е представил и Мел Гибсън, ала неговата смелост не би имала никаква историческа стойност, ако не е била улеснена от идиотската самовлюбеност на Де Уорън.

* * *

Повечето от лошите водачи допускат грешки поради вродената си агресия, ала липсата на активност може да се окаже точно толкова глупава, колкото и свръхактивността.

Генералът от войските на Севера Джордж Макклелън удължил безпредметно Гражданската война чрез колебливостта си по отношение на врага, въпреки че неговите войски имали огромно числено надмощие над силите на Конфедерацията.

По време на битката при Мънсън Хил генералът отложил атаката, след като преценил, че хълмът е прекалено добре укрепен с бунтовнически оръдия.

След като войските на Юга избягали под прикритието на мрака, противниците им установили, че оръдията, които предотвратили сигурната победа на Макклелън, не са нищо друго, освен боядисани в черно дънери.

Нерешителността на генерала по време на цялата военна кампания станала толкова отчайваща, че преди да го освободи от длъжност, президентът Линкълн му изпратил следното писмо:

Ако вие не желаете да използвате армията, бих искал да я взема назаем от вас за известно време.

С уважение: А. Линкълн.

* * *

„Същността на военната стратегия е да допуснеш една грешка по-малко от врага“ — твърди стратегът Ханс Делбрук. А тази задача често се улеснява значително от преповтарящата се глупост на вражеските пълководци.

По време на Втората Бурска война британският командир генерал-лейтенант Чарлз Уорън изгубил битката при Спион Коп, защото прекарал двадесет и шест часа персонално надзиравайки войските, определени да извършат решаващата атака, докато прехвърлят личния му багаж през реката.

Докато Уорън завърши успешно тази трудна кампания, пристигнали бурските подкрепления и се окопали добре. Генералът пуснал бойците си в атаката точно навреме, за да осигури пълното им унищожение. Докладите мълчат по въпроса за жертви сред куфарите багаж на Уорън.

* * *

По време на битката при Лоос през 1915 г. десет хиляди неопитни британски войници били пуснати във фронтална атака срещу немските позиции.

Британският командир излъгал бойците си, като им казал, че ги изпращат да разузнаят наличието на окопали се немски защитници.

По този начин британците попаднали право под дулата на окопаните немски картечници, които за кратко време покосили осем хиляди от тях. И британците изобщо не успели да пробият обсадата, защото командирите им не ги били снабдили с никакви средства за рязане на бодлива тел.

Жертви сред германските войски? — Никакви.

Немците били до такава степен шашнати от поголовната сеч пред очите си, че решили да не стрелят по изтеглящите се оцелели британци.

* * *

Това обаче не означава, че немците били по-умни войници. В крайна сметка нали са загубили Първата световна война, което по онова време не изглеждало чак толкова неизбежно, колкото ни се струва от позицията на настоящето.

В интерес на истината немската армия била на път да завладее Париж, когато решила да се отклони, за да изследва френските лозарско винарски райони. И междувременно войниците се отдали на такъв поголовен запой, че докато се освестят, Френските и американските подкрепления успели да осигурят отбраната на френската столица.

Добре че немците все пак успели да изтрезнеят достатъчно навреме, за да се предадат.

* * *

По време на Първата световна война ротата на ефрейтор Алвин Йорк била почти унищожена. Но тъй като бил отличен стрелец, Йорк успял да гътне един по един двадесет и пет немски войници, като ги примамвал иззад укреплението си с виковете на чифтосващите се гъски, които използвал по време на ловните си експедиции сред хълмовете на Тенеси.

Един по един любопитните немци се подавали, за да проверят какво става. „Надигнеше ли някой глава, аз веднага го застрелвах“ — отбелязал ефрейторът, докато обяснявал как успял сам-самичък да накара цял немски батальон да се предаде. За този свой подвиг той бил награден с орден за храброст.

* * *

От другата страна на фронтовата линия по време на Първата световна война сам-самичък немски войник пък успял да завладее цяло френско укрепление.

Изпратеният на разузнаване пехотинец съвсем случайно се натъкнал на тунел, отвеждащ към форт Дуомон, където френските войски не били поставили никаква охрана.

Изненаданият немски войник заключил французите в казармата им и отворил портите, за да влезе неговата рота.

По време на битката при Вердан французите успели да си възвърнат укреплението, но успели също така и да загубят 100 000 мъже.

* * *

През 1346 г. при Креси френската армия нападнала много по-малко английско подразделение, състоящо се предимно от стрелци, което незнайно как успяло да спре първата вълна на френската пехота. Преди спешените им колеги да успеят да се изтеглят, френската кавалерия атакувала по същия път, блокирайки както пътя за отстъпление на пехотата, така и собственото си настъпление.

Вместо да се дръпнат, за да дадат път на оцелелите от първата атака свои сънародници, френските рицари решили за по-лесно да нападнат колегите си, междувременно предоставяйки на английските стрелци неизброими възможности да си пострелят на воля по врага.

* * *

През 1750 г. британският генерал Джеймс Аберкромби атакувал французите при Тикондерога в щата Ню Йорк, близо до канадската граница. Армията му надвишавала петорно броя на защитниците и без проблеми би могла да ги победи било с атака по фланговете, артилерийска бомбардировка или просто обсада.

Вместо това Аберкромби успял да превърне сигурната победа в поражение, като изпращал вълна след вълна от своите нещастни войници във фронтална атака срещу средата на французите — единствените укрепени позиции, които те имали.

А когато накрая едно британско подразделение все пак стигнало до френските укрепления, войниците не успели да атакуват триметровите бруствери, защото били забравили да си вземат стълби.

* * *

По време на битката при Сом през 1916 г. британският командир, генерал-лейтенант Хънтър-Уестън заповядал фронтална атака срещу германските сили, като обяснил на офицерите си, че немската защита е разрушена от артилерийските бомбардировки — макар да се виждало и с просто око, че немските укрепления са си цели-целенички.

Британците се втурнали право под градушката от куршуми на немските картечници и само през първите тридесет минути от безсмислената атака двадесет хиляди мъже намерили смъртта си.

* * *

По време на Първата световна война войниците от силите на Съюзниците били снабдени с гранати, монтирани върху пръчки. Идеята била да могат да се протегнат добре назад и да хвърлят гранатата над окопите, използвайки пръчката за подобряване на траекторията и оттам — на попаденията.

Обаче гранатите били конструирани така, че да експлодират при допир, а и окопите не били особено широки. Не се знае броят на бойците, загинали от собствените си гранати, избухващи в мига, в който замахващите войници докосвали другия край на окопа.

* * *

Всички възможни идиотщини, които могат да се случат по време на битка, са се случили на една-единствена армия — американската — по време на войната срещу Испания, водена на територията на Куба през 1898 г. А единствената причина, поради която американците все пак удържали крайно съмнителната си победа, бил фактът, че испанците били още по-тъпи дори от тях!

На първо място, американската армия не разполагала нито с достатъчно бойна сила, нито с провизии. И тъй като били въвлечени прекалено набързо в бойните действия от бъбривите си политици, офицерите не разполагали с достатъчно време, за да обучат качествено доброволците.

За командващ Кубинската офанзива избрали един генерал идиот, който нямал никакъв опит. Той на своя страна пък избрал неподходящо пристанище за отплаване. Пристанището било малко и в него нямало място за достатъчно кораби и връзката му със сушата се осъществявала само от една железопътна линия, така че войници и провизии изоставали километри назад по маршрута.

Верен на традицията си, генералът подбрал също толкова неподходящо място и за дебаркирането в Куба — на място, където нямало никакви възможности за разтоварване на коне. Войниците били принудени да тикат конете си да скачат през борда. Много коне, оказали се по-тъпи и от ездачите си, объркали направлението и отплавали по посока на морето, вместо към сушата, вследствие на което се удавили.

Първоначалната атака било толкова нескопосана в тактическо отношение, че дори и едно малко подразделение от испанската армия би могло да сложи край на войната още в началото й, предотвратявайки изцяло дебаркирането. Обаче испанският главнокомандващ решил да не изостава по простотия от американския си колега и предпочел да не изпраща там въпросното малко подразделение, така че американците си се точели на воля по сушата, напълно необезпокоявани — тромаво и бавно, защото това бил единственият начин, по който можели да действат.

Най-прочутата битка по време на Испанската война — битката за хълма Сан Хуан, заслужава лаврите си по единствената проста причина, че е била толкова зле планирана, проведена и завършена, че се изисквало огромно количество храброст и много човешки животи от страна на американците, за да бъде все някак си спечелена.

Американските войници страдали заради валящите една след друга грешни заповеди на техните офицери, които, ако бяха вложили поне скромно количество интелигентност и добро планиране, щяха да спечелят битката много по-лесно и с далеч по-малко загуби.

Няколко сценки от войната ще бъдат достатъчни, за да си съставите представа защо американците, които надвишавали по численост испанците цели шестнадесет пъти, едва не загубили онова, което на пръв поглед изобщо не можело да се загуби:

1. Американските командири изобщо не си направили труда да изпратят разузнавателен отряд, така че нямали абсолютно никаква представа нито колко испански войници са се окопали на хълма, нито кои са най-добрите подходи за неговото превземане.

Вместо това решили да приложат нова технология — балон с нагорещен въздух, на който се паднала тежката задача на единствено разузнавателно средство по време на битката. И докато насаденият в балона офицер едва ли разполагал с някакви особени възможности да информира намиращите се на земята свои командири, балонът все пак доказал практическата си стойност като разузнавателно средство — за съжаление, от гледна точка на врага.

Идеята била балонът да премине и над американските войски, за да може находящият се в него да извика отгоре какво е забелязал. На испанците не им оставало нищо друго, освен да проследят къде ще спре балонът, за да започнат да обстрелват джунглата под него.

2. Американската атака била предвождана от подразделения на Националната гвардия, състоящи се от неопитни войници, въоръжени с остарели пушки, стрелящи с отдавна излезлия от употреба барут. Барутният дим ги превръщал в отлични мишени за испанските войници, които стреляли значително по-точно със значително по-модерното си въоръжение.

Тези американски подразделения се оказали дотолкова неефективни, че се наложило да легнат на тревата, за да изчакат други техни колеги да ги прегазят и да минат в настъпление.

3. Когато най-сетне американците достигнали първата отбранителна линия на испанците — бодливата тел, те установили, че не са си донесли клещи за рязане на тел. Не след дълго установили, че им липсва и артилерийска поддръжка.

Напълно неспособни да преминат бодливата тел, американците били принудени да се покрият в зеленината на джунглата наоколо. Когато най-сетне пристигнала батареята с оръдията „Гатлинг“, войниците се поразвеселили. Гласовете им обаче издали техните позиции и испанците започнали да стрелят по посока на звука, убивайки мнозина, които иначе не можели да видят.

4. Когато американците в крайна сметка се наканили да започнат настъплението на хълма, артилерията им открила огън твърде късно, убивайки по този начин колкото вражески, толкова и свои войници.

5. И всичко това като нищо е щяло да бъде избегнато, ако някой се беше сетил, че корабните оръдия на американците спокойно могат да принудят испанците да изоставят укрепленията си на хълма и да се предадат. При оръдията обаче съществувал един мъничък проблем — на никого не му минало през ум да ги използва!

Накрая, въпреки големите си загуби американската армия все пак успяла да победи испанската, защото испанският главнокомандващ съперничел по кретенизъм и некомпетентност на американския. Вероятно това е единствената причина, поради която на човечеца изобщо не му хрумнало да изпрати подкрепления на хълм, който иначе е трябвало да бъде отбраняван като ключова позиция.

Чудно ли е тогава, че намиращите се по онова време в Куба немски офицери изобщо не били впечатлени от мощта на американците и решили, че те не биха били важен фактор в една евентуална европейска война?!

* * *

След като атиняните не успели да превземат Сиракуза чрез обсада през 413 г. пр.н.е., армията им се приготвила да избяга по море, преди да бъдат приклещени от спартанските подкрепления.

Но в момента, в който атинските бойци се качвали на корабите си, станали свидетели на лунно затъмнение. Те веднага слезли на брега, тъй като смятали, че затъмнението е лоша поличба за плаване.

Атиняните били прави в разчитането на поличбата. Донякъде. Междувременно пристигнали спартанските подкрепления, блокирали пристанището и избили 47 000 мъже от врага. Седемте хиляди оцелели прекарали остатъка от живота си в робство, наблюдавайки затъмнение след затъмнение и питайки се отчаяно какво ли по-лошо е щяло да им се случи, ако тогава бяха отплавали въпреки лунното затъмнение.

* * *

През 1965 г. един бомбардировач на морските войски на САЩ пуснал учебна бомба над супермаркет във Флорида.

* * *

След като на две жени — офицери от войските на САЩ, били отказани значки за храброст заради участието им в инвазията на Панама през 1990 г., говорителят на армията не можел да отрече напълно, че жените са дали своя достоен дял в акцията.

Въпреки че на жените войници не било позволено да участват в битка, битката била дошла сама при тях. Демонстрирайки непогрешима военна логика, говорителят обяснил отказа да им бъдат връчени медали по следния начин: „По отношение на жените прилагаме политика на изключване от бойни действия, но това не означава, че бойните действия са изключили жените!“

* * *

През 1965 г. бившият нацистки генерал Сеп Дитрих се оплакал, че към нацистките ветерани, които той обрисувал като „преследвана общност“, не се отнасят добре.

* * *

Виетнамската война може да бъде разглеждана като глупост и безумие на редица нива. Американски войници, които не желаят да се бият във война, биейки се за хора, които не желаят американците да воюват, били държани във Виетнам от американските политици, които отлично знаели, че войната не може да бъде спечелена по начина, по който била водена.

Ала тъй като глупостта на тази война е прекалено модерна, ще се спрем само на един аспект от нея — американските войници били изпращани рутинно, за кратки периоди — по една година. По този начин политиците в САЩ са се надявали да предотвратят броженията сред войниците си.

Абсурдният резултат: тъкмо американските войници привиквали към водената във Виетнам партизанска война и се научавали да се оправят в джунглата, те били натоварвани на корабите към дома и замествани от нова партида, напълно незапознати с обстановката сили.

По този начин процентът на жертвите сред американската армия бил неизменно висок — далеч по-висок, отколкото би бил, ако войната се водеше само от опитни бойци. Защото те биха съумели много по-лесно да избегнат капаните, на които се натъквали младите доброволци и така отивали на сигурна смърт.