Боб Фенстър
Безкрайността на човешката простотия (12)

Единадесета глава
Изглупяваници в изкуството

Много често и самите художници имат точно толкова представа какво правят, колкото и страничният наблюдател, който се взира отчаяно в платната им и се пита смутено: „Ама това изкуство ли е?! Очаква ли се от мен да го харесам? Да не би да съм тотално изкукал, че не го разбирам?!“

Абе, на кого му пука в края на краищата?!

* * *

Разочарован от системата писател измислил страхотен метод за изпитване интелигентността на книгоиздателите. Преписал собственоръчно бестселъра на Йержи Козински „Нарисуваната птица“ — роман, спечелил редица награди, и го предложил под формата на ръкопис с неговото име на дузина големи издатели.

Всички до един отхвърлили ръкописа с довода, че не е достоен за издаване, включително и издателската къща, която била публикувала романа на Козински.

* * *

Приживе Винсент ван Гог — днес почитан като един от най-великите художници на света, бил низвергнат от средите на изкуството. Критиците от деветнадесети век заклеймявали платната му, а колекционерите не им обръщали никакво внимание.

Ван Гог продал точно едно платно през целия си живот, макар днес произведенията му да носят милиони, когато колекционерите си ги препродават един на друг.

* * *

Винаги, когато му се налагало да дирижира произведения на Феликс Менделсон, немският композитор Рихард Вагнер си слагал ръкавици. След края на концерта автоматично ги изхвърлял в кошчето.

Защо, вероятно ще попитате? Ами защото Менделсон бил евреин.

* * *

Шоуменът от началото на двадесети век Тони Минок притежавал един от най-необичайните таланти за сценична изява — можел да понася огромни дози болка.

Номерът му се състоял да го приковават на кръст — като Христос, докато същевременно пее пред публиката.

* * *

Първата книга на Теодор Гайзел била отхвърлена от двадесет и три нюйоркски издателства, преди някой да се осмели да я публикува. След това „И като си помислиш, че го видях на Мълбъри стрийт“ се разпродала в милионен тираж, както и последвалите романи за доктор Сюс.

* * *

Сборникът разкази „Дъблинчани“, плод на перото на един от най-великите писатели в историята — Джеймс Джойс, бил отхвърлен от двадесет и две издателства, преди най-сетне да бъде отпечатан. Накрая цялото му първо издание било откупено от ненавиждащ книгите психопат, който изгорил абсолютно всеки екземпляр.

* * *

Търговецът от осемнадесети век Тимъти Декстър написал и публикувал своята автобиография. В книгата нямало нито един препинателен знак — освен на последната страница, която се състояла от ред след ред, запълнени със запетайки, точки, удивителни и въпросителни знаци, с инструкции към читателите, че „могат да подправят на вкус текста така, както им е угодно“.

Правописът също не бил сред особено силните страни на автора.

* * *

Колко от следните книги щяха да се превърнат в бестселъри, ако авторите им бяха решили да се придържат към не особено вдъхновяващите им оригинални заглавия?

„Бар-бе-кю“ — „Пощальонът винаги звъни два пъти“.

„Бе-е! Бе-е! Черна овца!“ — „Отнесени от вихъра“.

„Стара подкваса“ — „Слънцето също изгрява“.

„Разнообразни оръжия“ — „Да имаш и да нямаш“.

„Нещо се случи“ — „За мишките и хората“.

„Еврейски пациент започва своята терапия“ — „Оплакването на Портной“.

„Терорът на чудовището“ — „Челюсти“.

* * *

Хората на изкуството обичат да повтарят, че важни са техните творби, а не те самите — тоест важна е песента, а не певецът. За съжаление правителствата също предпочитат да вярват на тази благородна лъжа.

През мразовитата зима на 1917 г. великият френски скулптор Огюст Роден бил разорен. Студът и гладът го съсипвали. Обърнал се към френското правителство с молба да му разрешат да живее временно в музея, където са настанени неговите творби.

Правителствените чиновници отхвърлили надменно молбата на великия си сънародник и той починал от премръзване в някакъв неотоплен гараж. А Роден бил дарил повечето от своите скулптури на своята страна напълно безвъзмездно.

* * *

Френският писател Ги дьо Мопасан предпочитал секса пред писането. Накрая го въдворили в лудница, където той непрекъснато ближел пода на стаята и отказвал да уринира. Починал от сифилис на четиридесет и две годишна възраст.

* * *

Английският писател Томас де Куинси („Признанията на един почитател на опиума“) често подпалвал косата си, докато четял на децата си приказки за лека нощ. Удивително е как е успял да доживее до седемдесет и четири годишна възраст!

* * *

Преди да се прочуе като водещ на телевизионно шоу, през 1920-те години Ед Съливън се подвизавал като театрален критик. В първия си критичен обзор той препоръчал на драматурга Август Стриндберг да пренапише второто действие на своята пиеса „Бащата“.

Всичко добре, само дето Съливан пропуснал да обърне внимание на един съдбовен факт — Август Стриндберг бил мъртъв вече близо цяло десетилетие.

* * *

Във вестник „Сан Франциско кроникъл“ се появила критична статия, в която критикът буквално сривал със земята примабалерината на Балета на Сан Франциско.

След излизането на унищожителната критика хората, които очевидно са гледали въпросното представление, изтъкнали, че критикът не знае — или по-точно очевидно не би могъл да знае, — че точно тази балетна постановка, която критикува, била отменена в последния момент и че конкретната балерина, която отнесла такава голяма част от епитетите му, всъщност изобщо не е танцувала тази вечер — нито добре, нито зле, нито както и да е.

* * *

Главният редактор на „Чикаго трибюн“ така и не успял да се примири с факта, че противоречивият роман на Хенри Милър „Тропикът на Рака“ е успял да се намърда в списъка на бестселърите. Затова взел соломоновското решение да не публикува пълния списък.

От този момент нататък в „Чикаго трибюн“ започнала да се появява подбрана колонка, озаглавена „Сред бестселърите“.

* * *

Художникът Козимо Каваларо решил да създаде произведение на инсталационното изкуство. За тази цел наел хотелска стая в Ню Йорк за 100 долара на вечер, в която покрил всичко с топено сирене. Сред предпочитаните от него марки било сиренето „Грюйер“, макар че тук-таме се забелязвали швейцарски и някои други видове.

И докато феновете на изкуството на топеното сирене губели ума и дума пред великото произведение, като че ли основната функция на творбата се оказала да предостави на сатириците преобилен материал за тяхното вдъхновение. Сред многобройните отзиви се родила и следната овча мисъл: „Каваларо е създал грю-бо чудовище. Изкуството слезе от емен-циталските си висини и успя да достигне максимално бри-зо до народа.“

* * *

Стига ли ви търпилото да прочетете онези надписчета с дребните букви, поставени до музейните експонати? Ето ви един такъв от музея „Титаник“ в градчето Индиан Орчард, щата Масачузетс: „Тези пощенски картички бяха дарени на музея от Джанет Рипин — в памет на нейния прачичо Джордж Розеншайн и всички други, загинали при потъването на «Титаник», и в продължение на много години са престояли на параход.“

* * *

Хайнрих Хайне — великият немски поет от деветнадесети век, завещал всичко, което притежавал, на своята съпруга, като поставил едно условие — след неговата смърт тя да се омъжи повторно.

По този начин поетът сякаш казвал: „Така на този свят ще има поне един човек, който да оплаква моята смърт.“

* * *

Великият драматург Джордж Бърнард Шоу е автор на едни от най-прекрасните и най-интелигентни речи, написани на английски език. За съжаление обаче човекът не знаел кога да спре да говори. Когато чукнал осемдесет и втората си година, Шоу започнал да се изказва в подкрепа на фашистите, Мусолини, та дори и на Хитлер.

* * *

Когато художниците и аниматорите, произвеждащи рисуваните филмчета на Холивуд, решили да се обединят в профсъюз през 1930-те години, синдикалистите се видели в чудо към кой съюз да ги причислят.

Накрая решили да направят аниматорите част от Задругата на бояджиите и тапетаджиите.

* * *

В годините на мрачното средновековие католическата църква забранявала на жените да се качват на сцената под претекст, че така ще съхрани техния морал. Но същевременно никой църковен служител не желаел да се откаже да слуша опера, а за операта са необходими и високи гласове.

Как да се разреши тази дилема? Е, просто като ряпа!

Църквата и нейните прозорливи съветници веднага разрешили проблема, като започнали да кастрират млади момчета, така че гласовете им да не мутират по време на пубертета. Впоследствие кастратите били обучавани да пеят женските партии.

Тази практика продължила чак до просветения деветнадесети век.

* * *

Белгийският музикант Йозеф Мерлин създал първите кънки още през 1760 г. За да направи добро впечатление на аристокрацията, той решил да се появи с кънките си по време на една галавечеря.

Но тъй като стигнал до извода, че само с кънките надали ще успее да произведе необходимата сензация, той решил да влезе в балната зала, пързаляйки се и едновременно свирейки на своята цигулка. По този начин останал без свободна ръка, която да го спре, когато се забил в отсрещното огромно огледало. Човекът едва не умрял от получените рани.

* * *

През 1561 г. излязла книга, наречена „Missae ас Missalis Anatomia“, която съдържала списък с печатни грешки, дълъг петнадесет страници. И тъй като цялата книга обхващала само 172 страници, тя поставила световен рекорд по нескопосана коректорска работа, който все още никой не е успял да надмине.

* * *

Британските цензори се намесили тихо, но категорично във филмовата драма „Информаторът“ на Джон Форд, създадена през 1935 г. и посветена на Ирландските бунтове. Те орязали всичко, което дори и бегло напомняло за ИРА или за въстанието — общо 129 премахнати сцени, превръщайки по този начин филма в напълно неразбираем при появата му в английските киносалони.

* * *

През 1930-те години на египетските сцени профучал за кратко и Хаджи Али, прочул се с прозвището „Удивителният повръщач“. Номерът му се състоял в поглъщане на копчета, бижута, монети и златни рибки, след което започвал да бълва селективно онова, което публиката искала.

* * *

През 1977 г. една англичанка докато се разхождала в музей за изящни изкуства, не издържала и целунала една от картините. Премахването на червилото й от платното струвало на музея 1260 долара.

„Целунах картината, за да я развеселя! — обяснила жената. — Изглеждаше ми толкова студена и нещастна!“

* * *

Смятате ли, че сте по-суеверни от актьорите? Надали. Това е почти невъзможно!

Всички знаем, че предпочитаното пожелание към актьор, канещ се всеки момент да излезе на сцената, е: „Да си счупиш крак!“, като същевременно истинското счупване на крак се смята за изключително лош късмет.

Театралната традиция повелява, че осиновената от театралната трупа котка носи късмет. Не по-малък късмет носят и скърцащите обувки, ако се разхождаш с тях из театъра.

Лошият късмет идва тогава, когато включиш в декорите изображение на щраус, когато си подсвиркваш из театъра или когато повтаряш последната реплика от дадена пиеса по време на репетиции.

Така че, ако успеете да избегнете всички тези спънки, носещи нещастие, значи кариерата ви е вече в пълен ход, макар че не би било зле и да можете поне мъничко да играете.

* * *

През 1983 г. един японски художник конструирал портрета на Мона Лиза изцяло от препечени филийки.

* * *

През седемнадесети век в Англия имало закон, съобразно който всеки, изловен да пее или да свири в кръчма, бил бичуван и тикнат в затвора.

Тези наказания нямали нищо общо с критически оценки за изпълненията — просто аристокрацията била убедена, че разните там романтични балади и песни са подмолна заплаха за тяхната власт.

* * *

Брилянтният челист Йо-Йо Ма извикал такси пред хотела си в Ню Йорк, поставил челото в багажника и се настанил в колата, за да бъде откаран в концертната зала.

Когато влязъл там, той заявил: „Май направих голяма глупост — забравих си инструмента!“

266-годишното чело на Ма било оценено на 2.5 милиона долара. Ала музикантът бил колкото разсеян, толкова и надарен с невероятен късмет — полицията успяла да издири таксито и намерила челото в багажника му.

* * *

През шестнадесети век един музикант изобретил котешки орган. В резонантна кутия били поставяни няколко котки, чиито опашки стърчали през нарочно пробити дупки в дъното на кутията. Музикантът свирел на необичайния си инструмент, като подръпвал ритмично опашките на котките, предизвиквайки съответния звук.