Джеймс Патерсън
Големият лош вълк (29)

28.

В понеделник сутринта не заведох Джени и Деймън до училище. Седнах зад пианото в компанията на котката и посвирих Моцарт и Брамс. Мина ми виновната мисъл, че трябваше да стана по-рано и да помогна в кухнята за бездомни към църквата „Сейнт Антъни“. Обикновено работя в кухнята два пъти седмично, най-вече през почивните дни.

Онази сутрин движението беше ужасно и пътуването до Куонтико ми отне почти час и половина. Представях си ГСА Нуни, застанал на портала, да ме чака нетърпеливо да пристигна. Поне имах време да помисля върху настоящото си положение. Реших, че засега е най-добре да посещавам редовно часовете си. Да изчакам. Ако директорът Бърнс иска да се занимавам със случая „Бялото момиче“, той щеше да ме уведоми. Ако ли не, няма да се бутам сам между шамарите.

За днес имахме часове по това, което в Бюрото наричаха „упражнения с практическо приложение“. Имахме за задача да разследваме измислен банков обир в „Хоган Али“, включително и разпит на свидетелите и касиерите в банката. Инструктор ни беше друг много компетентен ГСА — Мерилин Мей.

Около половин час след началото на упражнението агент Мей уведоми курса за измислена автомобилна злополука, станала на километър и половина от банката. Ние се заехме с разследването на катастрофата, за да установим дали има връзка с обира. Изпълнявах упражнението съвсем добросъвестно. Но през изминалите години няколко пъти бях участвал в действителни разследвания като това и ми беше доста трудно да приема всичко на сериозно. Особено след като някои от съкурсниците ми провеждаха разпитите съвсем стриктно, съгласно учебното ръководство. Помислих си, че навярно са гледали по телевизията твърде много полицейски екшъни. На моменти агент Мей искрено се забавляваше.

Стоях на местопрестъплението с един нов курсист, който, преди да се присъедини към Бюрото, е бил капитан в армията, когато чух да изговарят името ми. Обърнах се и видях административния помощник на Нуни.

— Главен агент Нуни иска да ви види в кабинета си — оповести помощникът.

Господи, сега пък какво? Този тип е луд!, мислех си аз, докато крачех към администрацията. Забързах нагоре по стълбите към кабинета на Нуни.

— Затвори вратата, ако обичаш — нареди ми той. Седеше зад изподраскано старо дъбово бюро с вид на човек, току-що узнал новината за кончината на скъп приятел.

Започнах да се сгорещявам под якичката.

— Бях по средата на упражнението.

— Знам какво правиш. Аз съм писал програмата и графика — изръмжа той. — Искам да поговоря с теб за първа страница на днешния „Уошингтън Поуст“. Видя ли я?

— Да, четох я.

— Тази сутрин говорих с бившия ти шеф. Той ми каза, че и преди си използвал „Поуст“. Предупреди ме, че имаш приятели там.

Сдържайки гнева си, отвърнах с овладян глас:

— Имах един добър приятел в „Поуст“. Той беше убит. Вече нямам приятели там. И защо ще изнасям информация за отвличанията? Какво бих спечелил?

Нуни размаха заплашително пръст към мен.

— Знам как работиш! И знам към какво се стремиш — ти не желаеш да си в екип. Нито по някакъв начин да бъдеш контролиран или да ти се влияе. Е, няма да стане на твоето! — Нуни вече крещеше. — Ние не вярваме в златните момчета или в специалните ситуации. Не смятаме, че имаш по-голямо въображение или творчески дух и съобразителност, отколкото останалите ти съкурсници. Така че се връщай в час, доктор Крос. — После добави по-меко: — И умната.

Без да кажа повече нито дума, аз напуснах кабинета. Кипях от гняв. Върнах се към сцената на измислената катастрофа, която агент Мерилин Мей много скоро съвсем логично свърза с фалшивия банков обир, извършен в „Хоган Али“. Една от програмите, написани от Нуни. И насън да я бях писал, щях да се справя по-добре. Да, сега вече наистина бях бесен! Само че не знаех към кого да насоча яда си. Не знаех как да играя тази игра.

Но исках да спечеля.