Джеймс Патерсън
Големият лош вълк (25)

24.

Името на жената, която бе купена, беше Одри Мийк. Тя беше известна — бе създала много успешна верига за дамска мода и аксесоари, наречена „Мийк“. Това беше моминското име на майка й, което самата тя използваше.

Зоя и Слава я наблюдаваха отблизо и я проследиха до гаража на комплекса, без да събудят някакво подозрение. Нахвърлиха се върху нея тъкмо когато оставяше торбите с покупките от „Нойман Маркъс“, „Ермес“ и другите магазини на задната седалка на лъскавия си черен лексус със съвсем нови номера от Ню Джърси.

— Деца, бягайте! Бягайте надалеч! — изкрещя Одри Мийк, докато отчаяно се бореше със Зоя, която пъхаше в устата й парцал, напоен с газ с остра миризма. За няколко секунди Одри видя пред очите си кръгове, звезди и ярки цветове. След това се отпусна безволно в силните ръце на Слава.

Зоя огледа гаража — бетонни стени с изписани по тях номера и букви. Наоколо бе пусто, нямаше кой да реагира, когато децата запищяха и избухнаха в плач.

— Пусни мама! — изкрещя Андрю Мийк и се нахвърли с малките си юмручета върху Слава, който само се усмихна на момчето.

— Добро момче — похвали го той. — Защитава майка си. Тя би трябвало да се гордее с теб. Аз също се гордея с теб.

— Да вървим, глупако! — извика Зоя. Както винаги, тя трябваше да се грижи за важните неща в този бизнес. И така беше още откакто растеше в едно малко градче в Московска област и когато реши, че не може да понесе нито да работи във фабриката, нито да стане проститутка.

— Какво ще правим с децата? Не можем да ги оставим тук — рече Слава.

— Зарежи ги. Тъкмо това искаме да направим, идиот такъв. Искаме да има свидетели. Това е планът. Не можеш ли да проумееш поне едно нещо?

— Да ги оставим тук, в гаража?

— Нищо няма да им стане. А може и да им стане. На кого му пука? Хайде, трябва да вървим. Веднага!

Те потеглиха с лексуса, където Одри Мийк лежеше в безсъзнание на задната седалка, докато двете й малки деца плачеха в гаража. Докато се движеше из търговския комплекс, Зоя караше внимателно, после пое бързо по „Декалб Пайк“.

Пътуваха няколко минути към Националния парк на Вали Фордж, сетне смениха колата.

Караха още тринадесет километра и отново смениха автомобила.

После се насочиха към Отсвил, в Бъкс Каунти, Пенсилвания. Много скоро госпожа Мийк щеше да се запознае с Художествения директор, който беше лудо влюбен в нея. И наистина трябваше да е луд — беше платил 250 000 долара за удоволствието да бъде в нейната компания, независимо каква щеше да се окаже тя.

А имаше свидетели на отвличането — една издънка, при това съзнателна.