Невидимият комитет
Идващият бунт (8)

Седмият кръг: „Тук ще се строи едно цивилизовано пространство!“

Първата световна касапница от 1914 до 1918 г., която позволи на властниците с един удар да се освободят от една голяма част от пролетариите от селата и градовете, беше водена в името на свободата, демокрацията и цивилизацията. От пет години насам в името на същите мними ценности продължават убийствата на набелязани човешки цели под формата на специални операции в така наречената „война срещу тероризма“. Но сравненията стигат само дотук — до привидността. Цивилизацията вече не е онази очевидност, която транспортираха при „туземците“ без други обяснения, освен огнестрелните. Никой вече не пише „свобода“ по стените, защото вече „сигурността“ винаги я следва като сянка. И е добре известно, че демокрацията лесно може да бъде разтворена в законите за „извънредни положения“ като официалното възстановяване на инквизициите в САЩ или фашизоидните закони „Пербен“^[1] във Франция.

За един век свободата, демокрацията и цивилизацията бяха сведени до хипотези. Цялата работа на лидерите от тук нататък се състои в подреждането на материалните и моралните, символните и социалните условия, в които тези хипотези да звучат повече или по-малко валидни, в създаването на пространства, в които да изглежда, че функционират. Всички средства са допустими, включително най-антидемократичните, най-нецивилизованите и най-репресивните. Днес мнозина са склонни да забравят, че през целия ХХ век демокрацията редовно предшестваше настаняването на фашизоидните режими, че цивилизацията, под звуците на Вагнер или Айрън Мейдън, не престана да се римува с най-масовите изтребления и че в един октомврийски ден на 1929 година свободата в „страната на неограничените възможности“ показа своите две лица: на един скочил от прозорците на нюйоркската борса банкер и на едно умиращо от глад работническо семейство.

Оттогава — да речем, някъде от 1945 година — политиците се съгласиха, че манипулацията на масите, дейността на тайните служби, ограничението на личните и обществени свободи и пълната безотговорност и произвол на различните полиции принадлежат към арсенала от законни средства за осигуряване на демокрацията, свободата и цивилизацията. В последния стадий на тази еволюция ние получихме първия кмет-социалист на Париж, който с помощта на булдозерите и жандармерията „прочисти“ едно от народните предградия и ни обясни с добре премерени слова, че: „Тук ще се строи едно цивилизовано пространство“. Нямаше какво да му възразим, освен, че неговата цивилизация трябва да бъде разрушена.

В общия случай въпросът за цивилизацията не съдържа нищо философско. Една цивилизация не е някаква абстракция, която стои над живота. Тя е това, което управлява, обгражда, колонизира, властва над ежедневието и над личното ни съществувание. Тя е това, което поддържа най-интимното и най-общото измерение в обществото. Във Франция цивилизацията е неделима от държавата. Колкото по-силна и стара е една държава, толкова по-малко тя е екзоскелет на обществото и толкова повече е клетка, в който са стегнати противоположните интереси на управляващите и подчинените. Френската държава е един заговор срещу народа, приел облика на вековна кастрация на своите поданици. Не трябва да се учудваме след това, че хората в психиатричните болници толкова често бълнуват, че са политически фигури, че виждаме в нашите държавни мъже причината за всички свои нещастия и че нашето мърморене всъщност освещава тяхната коронация като наши господари. Тук политиката не се схваща като нещо външно, а като част от нас. Животът, който вдъхваме в тези фигури, е същият, който те ограбиха от нас.

Ако има някакво френско изключение, то се дължи на това. Всичко, дори световното влияние на френската литература, е резултат на тази ампутация. Литературата във Франция е пространството, предписано за развлечение на кастрираните. Тя е формалната свобода, предоставена на тези, които не търсят своята реална свобода. От тук и циничните намигвания на държавните мъже и на литераторите в тази страна, които не престават от векове с готовност да си разменят ролите и костюмите. От тук идва и това, че интелектуалците имат обичая да говорят толкоз високо, когато са паднали тъй ниско, и да изпадат в несъстоятелност във всеки решителен момент — момент, който единствен би върнал смисъла на техния живот, но и би ги изхвърлил от гилдията им. Една защитавана и защитима теза е, че модерната литература се ражда с Бодлер, Хайне и Флобер като ответен удар на държавното клане през юни 1848 г. От кръвта на парижките въстаници и срещу мълчанието, което обгръща касапницата, се раждат модерните литературни форми — меланхолия, двойственост, фетишизъм на формата и на болезненото откъсване. Невротичната привързаност, която французите имат към своята република, в чието име всяко леке придобива достолепие и всеки жалък драскач бива почитан, удължават непрестанното потъпкване на нейните изначални жертви. Юнските дни на 1848 г. с техните хиляда и петстотин убити в боевете и неизвестно колко хиляди екзекутирани без съд затворници, Националното събрание, което посреща предаването на последната барикада с викове „Да живее Републиката!“ и Кървавата седмица през май 1871 г., завършила в Пер Лашез, са рождените петна на френската република, които никаква козметична хирургия не може да скрие.

* * *

Александър Кожевников пише през 1945 г.: „Официалният политически идеал на Франция и на французите продължава и днес да бъде този на Държавата-нация, на «единната и неделима Република». От друга страна, в дълбочината на своята душа, те си дават сметка за недостатъчността на тоя идеал, на политическия анахронизъм на «националната идея» в наши дни. Разбира се, това чувство още не е достигнало до една ясна и различима идея: страната не може и не иска още да я формулира открито. Освен това, поради самото изключително сияние на своето национално минало, за Франция е изключително трудно да признае ясно и да приеме открито края на «националния» период в Историята и да разбере всички последици. Трудно е за една страна, която е създала идеологическата арматура на национализма, и която го е изнасяла в целия свят, да приеме, че от него днес е останал само един документ, който трябва да се заведе в историческите архиви“.

Въпросът за Държавата-нация и нейния погребален марш образува сърцевината на това, което от половин век може да се нарече френска болест. Вежливо наричаме „промяна“ тази трескава нерешителност, това махало от ляво надясно и обратно — както една смяна на маниакалната фаза с депресивната подготвя следващата или както една напълно реторична критика на индивидуализма неохотно съжителства с най-свирепия цинизъм или най-показната щедрост — с неприязънта към тълпата. От 1945 г. тази болест, която не се е разсеяла, освен за миг през май 1968 г. с неговия въстанически жар, не е престанала да се задълбочава. Ерата на държавите, на нациите и на републиките върви към своя край; тази страна, която пожертва целия си живот за тези форми, остава като гръмната. Огнената буря, което предизвика една обикновена фраза на Жоспен: „Държавата не може всичко“, е предвестник на онази, която ще се разрази, когато стане ясно, че държавата вече не може нищо. Това чувство, че сме били измамени, е като рана, която все повече гангренясва. То е изворът на подмолната ярост, която днес почти всичко може да отприщи. Фактът, че в тази страна некрологът на ерата на нациите все още не е написан, е ключът към френския анахронизъм и към революционните възможности, с които Франция все още разполага.

Какъвто и да бъде резултатът, ролята на следващите президентски избори е да дадат сигнал за края на френските илюзии и да спукат историческия балон, в който живеем и който прави възможни събития, като движението против СРЕ, което проникна от чужбина като лош сън, дошъл от 70-те години. Ето защо никой не желае тези избори. Франция е червената лампа на Запада.

Днес Западът е американски пехотинец на борда на танк Ейбрамс М1, който се нахвърля върху Фалуджа, слушайки издут до дупка хард рок. Западът е изгубил се турист в безкрайното море на Монголската степ, подиграван от всички, стиснал кредитната си карта като единствена спасителна дъска. Той е младо момиче, което търси щастието сред танците, момчетата и козметичните помади. Западът е швейцарски защитник на човешките права, който се отправя към четирите краища на света в знак на солидарност с всички бунтове, стига те да са претърпели поражение. Той е испанец, възхищаващ се от политическата свобода след като са му гарантирали сексуалната. Западът е любител на изкуството, който се възхищава втрещено от последното произведение на някакъв модерен гений и картините — от сюрреализма до виенския акционизъм, — които си съперничат в по-доброто залепване на храчката върху лицето на цивилизацията. Накрая Западът е кибернетикът, намерил в будизма реалистична теория за съвестта, или ядреният физик, отишъл да търси вдъхновение за последните си открития в хиндуистката метафизика.

Западът е онази цивилизация, която надживя всички пророчества за своя залез чрез една странна военна хитрост. Както буржоазията трябваше да се отрече от себе си като класа, за да доведе до обуржоазяване на цялото общество — от работника до барона; както капиталът трябваше да се пожертва като отношение към наемния труд, за да съхрани себе си като социално отношение, превръщайки бившите наемни роби в утрешни свои слуги; както християнството трябваше да се пожертва като религия, за да оцелее като чувствена структура, като предписание, състрадание и безсилие, така Западът се пожертва като изключителна цивилизация, за да се наложи като универсална култура. Операция може да се опише така: една агонизираща същност се жертва като съдържание, за да оцелее като форма.

Разпадащият се индивид се спасява като форма, благодарение на упражненията по „духовни“ техники. Патриархатът оцелява, като приписва на жените най-лошите характеристики на мъжете — своеволие, самоконтрол, безчувственост. Дезинтегрираното общество оцелява, като пропагандира епидемия от открехнатост и зрелища. Същото се случва с всички големи демодирани представи на Запада, изкуствено поддържащи се чрез зрелища, които точка по точка им противоречат.

* * *

Няма „сблъсък на цивилизациите“. Има клинично мъртва цивилизация, опасана с всевъзможна животоподдържаща апаратура, която разпръсква в планетарната атмосфера специфична зараза. Тя вече не вярва в нито една от своите „ценности“, а всяко тяхно утвърждаване изглежда като акт на безсрамие, провокация, която трябва да се раздроби, да се деконструира и да се върне в състояние на съмнение. Днес западният империализъм е в релативизма, във „всичко зависи от гледната точка“. Това е презрението или обиденото възмущение срещу всеки, който е достатъчно глупав, примитивен или нагъл да вярва в нещо. Това е онзи догматизъм, който намига съучастнически на университетската и литературната интелигенция. Никоя критика не е достатъчно радикална за тази постмодерна интелигенция, докато е опакована в отсъствието на определеност. Скандалът преди век се състоеше в шумното отрицание, днес той се предизвиква от всяко непоклатимо твърдение.

* * *

Никакъв социален ред обаче не може да се основава трайно върху принципа, че нищо не е вярно. Все пак той трябва да се осигури. Прилагането на концепцията за „сигурност“ към всичко в наши дни изразява проекта за интегриране на самите същества, на поведенията им и на местата, които обитават, в идеалния ред, на който те вече не са готови да се подчинят. Думите „Нищо не е вярно“ не казват нищо, но това е западната концепция за истината. За Запада истината не е присъща на съществата и на нещата, а е част от тяхното представяне. За вярно се приема онова представяне, което се потвърждава от опита. Науката, в последна сметка, е тази империя на универсалната проверка. Тъй като човешкото поведение — от най-обикновеното до най-научното — почива върху основа от неравномерно формулирани аксиоми и тъй като всички практики тръгват от там, където нещата не могат да бъдат разглеждани отделно от представата за тях, във всеки живот навлиза една доза истина, която западната концепция игнорира. Тук може да се говори за „истински хора“, но то е, за да се подиграват с бедните духом. Затова западняците са считани от онези, които колонизираха, за универсални лъжци и лицемери. Затова „туземците“ им завиждат за това, което имат — за техния технологичен напредък, но никога за това, което представляват и което те дълбоко презират. Не могат да се преподават Сад, Ницше и Арто в лицеите, ако предварително сме дисквалифицирали понятието за истината. Сдържането на всички твърдения, дезактивирането на всички уверености, които съдбоносно настъпват — такава е днешната постоянна задача на западната интелигенция. Полицията и философията, макар и формално различни, са две съчетаващи се оръдия на този труд.

* * *

Разбира се, релативисткият империализъм намира във всеки кух догматизъм, в който и да е ислямски или ционистки фундаментализъм, в който и да е маркс-ленинизъм или неонацизъм един враг по свой образ и подобие: някой, който, както западняците, винаги бърка провокацията с потвърждението.

* * *

На този етап всяко чисто социално противопоставяне, която отказва да види, че това, срещу което сме изправени, не е кризата на едно общество, а изчезването на една цивилизация, иска или не, става съучастник в нейната безкрайна агония. Занапред това ще бъде стратегията: да се критикува обществото с напразната надежда да се спаси неговата цивилизация.

* * *

И така — ние мъкнем труп на гърба си и няма да се отървем толкова лесно от него. Няма какво да очакваме от края на цивилизацията, от нейната клинична смърт. Такава, каквато е, тя може да заинтересува само историците. Това е факт, който трябва да се превърне в решение. Фактите могат да се скрият с всякакви заклинания, но решението е революционно. Трябва да вземем решение за смъртта на цивилизацията и да се разберем как ще стане това: само решението ще ни отърве от нейния труп.