Невидимият комитет
Идващият бунт (9)

Хайде!

Вече дори не можем да видим откъде ще започне едно въстание. Шестдесет години на умиротворяване, на възпиране на историческите катаклизми, шестдесет години на демократична анестезия и управление на събитията отслабиха нашата способност да възприемаме дивашката реалност, в която живеем, или разгарящите се страсти на войната, която бушува около нас. Именно тази си способност трябва да възстановим, за да започнем.

* * *

Няма защо да се възмущаваме от факта, че от пет години се прилага абсолютно противоконституционният закон за ежедневната ни „сигурност“. Безсмислено е да организираме законни протести срещу разпада на законността. Трябва да се организираме по друг начин.

* * *

Няма никакъв смисъл да се ангажираме с някакъв граждански колектив и с неговите импотентни инициативи, нито в предлаганата ни от крайната левица една или друга измамна асоциация. Всички организации, които претендират, че оспорват сегашния ред, са кукли на конци с формата, нравите и езика на миниатюрни държави. Всички тези безволеви политически кастрати, които бръщолевят „че ще правят политика по друг начин“, никога до днес не са ни довели до нищо друго, освен до неограниченото разширяване на полето на държавната власт.

* * *

Не трябва да се реагира на ежедневните новини, а да се разглежда всяка една информация като маневра в тила на врага, която трябва да дешифрираме. Маневра, целяща да предизвика във всеки от нас реакция от определен тип; трябва да знаем, че именно тази маневра е истинската информация, която се съдържа в мнимата.

* * *

Няма какво да се очаква повече — някакво разведряване, революцията, ядреният апокалипсис или някакво социално движение. Да се чака още е лудост. Катастрофата не е в това, което идва, а в това, което вече е тук. Оттук нататък ние сме въвлечени против волята си в движението, водещо към сгромолясването на една цивилизация. В него трябва да решим да се включим и да вземем съзнателно участие.

* * *

Да не чакаме означава обаче по един или друг начин да влезем в логиката на въстанието. Това значи да чуем отново в гласа на нашите властници лекото сътресение от ужаса, който никога не ги е напускал. Защото да управляваш не е било никога нищо друго, освен да отдалечаваш с хиляди хитрини мига, в който тълпата ще те обеси, а всеки акт на правителството не е нищо друго, освен поредния начин да не изгуби контрола над населението.

* * *

Днес тръгваме от точката на крайната изолация, на пълното безсилие. Всичко е в това да започнем един въстанически процес. Нищо не изглежда по-малко вероятно от едно въстание, но нищо не е и по-необходимо.