Невидимият комитет
Идващият бунт (11)

Да се организираме

Да се организираме, за да не трябва повече да работим!

Скривалищата се правят рядко и, честно казано, твърде често това е губене на много време, за да продължим да го правим. Те се отличават, между другото, и с жалките си условия за почивка и четене.

Ясно е, че хората живеят толкова малко, че се налага да заработват — да разменят своето време за трохички общуване. Да отделят от личното си време, за да имат обществен живот: това е трудът, това е пазарът. По начало животът в комуната избягва труда, той предпочита други схеми. Групите на аржентинските пикетероси колективно измъкват от държавата един вид социални помощи срещу няколко часа работа. Те не броят часовете си, всичко спечелено отива за общо ползване — снабдяват се с работилници за дрехи, фурна, градините, от които имат нужда.

В комуната се вкарват пари, но не защото трябва „да се заработва“. Всички комуни имат „черни каси“, които се пълнят чрез всевъзможни хватки. Освен социалните помощи, сред тях са най-различни обезщетения, помощи за инвалиди, натрупани студентски стипендии, пари за фиктивно майчинство, всякаква контрабанда и много други средства, които се раждат при всяко нововъведение в контрола на властите. Не е наша работа да ги защитаваме, нито да се настаняваме в тези временни убежища, нито да ги съхраняваме като привилегия на посветените. Важно е да култивираме и разпространяваме тази необходима нагласа към ограбването на държавата и да споделяме нейните изобретения. За комуните въпросът за труда се поставя само в зависимост от другите съществуващи доходи. Не трябва да забравяме и всички полезни знания, които могат да се придобият от определени занаяти, професии и добри работни места.

* * *

Изискването към комуната е да освобождава максимално много време за всички. Това изискване не се измерва само с работните часове, освободени от експлоатацията на наемния труд. Освободеното време не означава курорт. Изгубеното време, мъртвото време, времето на празнота и страхът от празнотата — това е работното време. Вече няма да има време за запълване, а освобождаване на енергия, каквато никое „време“ не съдържа; линиите, които се очертават, които можем да следваме в освободеното време, до техния край, докато се пресекат с тези на други.

Граби, култивирай, произвеждай

Някои от останалите без работа бивши служители на Металюроп предпочетоха да обират банки, вместо да станат надзиратели в затворите. Работниците от ЕДФ^[1] обучават близките как да фалшифицират показанията на електромерите. „Изпаднали от камиона“ стоки се продават под път и над път. Един свят, който така открито прокламира своя цинизъм, не може да очаква лоялност от пролетариите.

От една страна, комуната не може да разчита вечно на „социалната държава“, а от друга — не може да живее дълго от кражби от магазините, в нощното ровичкане в контейнерите за боклуци на супермаркетите или в складовете на индустриалните зони, от отклоняване на държавни помощи, измами на застрахователните компании и други злоупотреби, накратко: от грабеж. Следователно, тя трябва да се грижи постоянно да увеличава нивото и обхвата на своята самоорганизация. Нищо няма да бъде по-логично от това стругове, фрези, копирни машини, продавани с намаление при закриването на една фабрика, да послужат за подкрепата на един заговор срещу стоково-пазарното общество.

Чувството за неизбежността на неговото сгромолясване навсякъде е толкова живо в наши дни, че трудно бихме могли да изброим всички експерименти в строителството, в енергетиката, суровините, противозаконните действия или земеделието. Тук има цял един арсенал от знания и техники, които само чакат да бъдат овладени и разопаковани от техния „благотворителен“, „екологичен“ или „уличен“ амбалаж. А този арсенал е само част от всички характерни за градските гета прояви на технологична интуиция и находчивост, които ще трябва да внедрим, ако имаме намерение да населим отново пустинята на мегаполиса и да осигурим жизнеспособността на едно въстание след началните му етапи.

Как ще общуваме и как ще се придвижваме след тоталното прекъсване на потоците? Как ще възстановим производството на храни в селските райони до нивата, които им позволяваха да поддържат гъстотата на населението, която имаха допреди шейсет години? Как ще превърнем бетонните пространства в градски зеленчукови градини, както направи Куба, за да издържи едновременно на американското ембарго и разпадането на СССР?

Да се упражняваме и обучаваме

На нас, които употребявахме толкова дълго свободно време на пазарната демокрация, какво ни остава? Какво ни подтикваше да правим джогинг в неделя сутрин? Какво поддържа всички тези фанатици-каратисти, тези маниаци на домашното майсторене, на риболова или на гъбарството? Какво, ако не необходимостта да запълнят часовете на безделие, да възстановят работната си сила или своя „здравен капитал“? Повечето от времето за развлечения би могло лесно да се отърве от абсурдния си характер и да се превърне в нещо различно от безделието. Боксът не винаги е бил резервиран за демонстрации и развлечение на тълпата в големите зрелища. Китай в началото на ХХ век, разпокъсан от ордите на колонизаторите и изгладнял от сушата, видя как могат да се организират стотици хиляди бедни селяни в безброй клубове за бокс на открито, за да си вземат от богатите и колонизаторите това, което им бяха заграбили. Това бяха бунтовете на боксьорите. Никога не е рано да се научим и да упражняваме това, което в по-малко мирни и по-малко предвидими времена може да ни бъде потребно. Нашата зависимост от мегаполиса — от неговата медицина, земеделие, полиция — е такава, че понастоящем ние не можем да го атакуваме, без да изложим себе си на опасност. Неизреченото съзнание за тази уязвимост е онова, което води до спонтанното самоограничаване на днешните социални движения, която ги кара да се страхуват от кризите и да желаят „сигурността“. Чрез нея стачките замениха хоризонта на революцията с този на връщането към „нормализацията“. За да се освободим от този фатализъм е необходим един дълъг и постоянен процес на научаване, на множество мащабни експерименти. Въпросът е да се научим да се бием, да отключваме затворените врати, да лекуваме фрактурите толкова добре, колкото и ангините, да конструираме пиратски радиопредаватели, да организираме улични кухни, да се целим точно, но също да знаем как да събираме разпръснатите знания и да създадем една военновременна агрономия, да разбираме биологията на планктона, състава на почвите, да изучаваме родовете растения и да преоткрием изгубените интуиции, всички начини за употреба, всички възможни връзки с обкръжаващата ни среда и границите, отвъд които я изчерпваме; и това още от днес и за дните, в които ще ни трябва да получим повече от символична част храна и грижи.

Да създадем територии. Да умножим непрозрачните/тайни зони.

Все повече и повече реформисти днес се съгласяват, че с „приближаването на върховата точка на изчерпването на петрола“ и „за да се намали парниковият ефект от емисиите на газове“, ще трябва да се „релокализира икономиката“, да се фаворизира регионалното снабдяване, най-късите пътища на дистрибуцията, да се откажем от услугите на отдалечените вносители и т.н., и т.н. Обаче това, което забравят, е, че всичко, което се прави локално в икономиката, се прави на черно, „неформално“; и че само една семпла екологическа мярка, каквато е релокализацията на икономиката, предполага ни повече, ни по-малко от това тя да се освободи напълно от държавния контрол или да му се подчини безрезервно.

Днешната територия е продукт на многовековни полицейски операции. Народът беше изтикан от своите села, след това от своите улици, после изгонен от своите квартали и накрая — вън от залите на сградите, с налудничавата идея да натикат целия му живот между четирите влажни стени в панелните частни боксове. Въпросът за територията не се поставя за нас, както за държавата. Не става дума да я задържим. Това, което ни трябва, е да уплътним локално комуните, циркулацията и солидарността между тях до такава степен, че територията да стане непроницаема и непристъпна за всяка власт. Тоест, въпросът не е да я окупираме, а ние да бъдем територията.

Всяка практика създава територия — територията на един договор, на сделка или лов, територията на детските игри, на влюбените или на бунта, територията на селянина или на орнитолога. Правилото е съвсем просто: колкото повече са териториите, които се разполагат и наслагват в дадена зона, толкова по-голяма е циркулацията между тях и толкова по-малко място остава за властта. Кафенета, печатници, нелегални квартири, спортни зали, терени и паркове, антикварни магазинчета, покриви на сгради, импровизирани размени на вещи, кебапчийници, гаражи, читалища могат много лесно да се изтръгнат от полицейския контрол, ако се намерят достатъчно съучастници. Локалната самоорганизация, налагайки своята собствена география върху държавната картография, я обърква и анулира; тя произвежда собственото си отцепване.

Да пътуваме. Да трасираме собствени пътища за комуникация

Принципът на комуните не е в противопоставянето на мегаполиса и на неговата мобилност, не е в локалното вкореняване и бавност. Експанзивното движение за образуване на комуни трябва подземно да дублира това на мегаполиса. Ние няма да отхвърлим възможностите за преместване и комуникация, които ни предлагат днешните инфраструктури. Достатъчно е само да бъдем внимателни. Да направим едно посещение е много по-сигурно с това, че не оставяме следи и създаваме много по-солидни връзки, отколкото цялата ни листа с интернет-контакти. Възможността мнозина от нас да „циркулират свободно“ от единия край на континента до другия и без много проблеми да правят това в целия свят, е един коз, който не е за пренебрегване, когато се създават връзките между огнищата на конспирация. Едно от големите преимущества на мегаполиса е възможността на американци, гърци, мексиканци и германци да се намерят с французи потайно в Париж за една стратегическа дискусия.

Постоянното движение между приятелските комуни е едно от нещата, които ги предпазват от пресъхване, както и от неизбежността на умората. Да посрещнем другари, да бъдем в течение на техните инициативи, да обсъдим заедно техния и своя опит, да се сдобием с техниките, които те владеят, и да ги запознаем с нашите — това прави много повече за една комуна, отколкото безбройните стерилни самоанализи при закрити врати. Бихме сгрешили, ако подценяваме обсъждането и решението на важните проблеми през вечерите, който прекарваме с другари в конфронтация на гледните ни точки върху текущата война.

Да отстраним стъпка по стъпка всички препятствия

Известно е, че улиците гъмжат от нецивилизованост. Между това, което са, и това, което трябва да бъдат, се намира централизиращата сила на полицията, която се стреми да възстанови „реда“; срещу нея сме ние, тоест центробежното движение. Ние се радваме всеки път и навсякъде, където възникват страсти и „безредици“. Няма нищо чудно в това, че т.нар. национални празници, които не честват вече нищо, вече систематично се превръщат в сблъсъци със „силите на реда“. Блестящ или запуснат, мегаполисът, който не знаем къде започва и къде свършва, материализира нашето общо ограбване. Упорит в своето нищо, той иска да се промени към нещо по-добро, а ние съзерцаваме това, което ни обгражда: то чака своя час и мегаполисът става изведнъж носталгичен, каквито са полята с руините.

Всяка нецивилизованост на улицата трябва да бъде методична и систематична, да се превърне в една разпростираща се ефикасна партизанска война, която ни прави неуправляеми и недисциплинирани. Объркващо е, че сред множеството признати военни преимущества на партизанската война фигурира и недисциплинираността. В действителност, ние никога не би трябвало да разделяме яростта от политиката. Без първата, втората се разпилява в речи; а без втората яростта се изчерпва с крясъци. Думи като „бесни“ или „екзалтирани“^[2] никога не излизат на политическата повърхност без предупредителни изстрели.

Нека запомним следните принципи за метода на саботажа: минимум риск в акцията, минимум време за нея и максимум поражения. За стратегията трябва да помним, че една съборена, но не залята с бензин преграда — едно освободено, но незаселено пространство — се заема от друга, по-силно съпротивляваща се и по-неатакуема преграда.

Не е нужно да повтаряме трите типа работнически саботаж: забавяне на трудовия процес, чупене или повреждане на машините, разкриване на тайните на предприятието. Разширени до размера на социалната машина, тези принципи на саботажа се генерализират — от производството до стокообмена. Техническата инфраструктура на мегаполиса е уязвима: нейните потоци, освен транспорт на лица и стоки, информация и енергия, циркулират посредством мрежи, нишки и канали, които могат да бъдат атакувани. Днес ефективното саботиране на социалната машина включва откриването и овладяването на нови средства за прекъсването на тези мрежи. Как да направим неизползваема една линия на свъхбързите влакове или една електрическа мрежа? Как да намерим слабите точки на информационните мрежи, как да заглушим радиовълните и как да предизвикаме „снежинки“ върху екраните?

Колкото до сериозните пречки, няма да бъде вярно, ако кажем, че преодоляването им е невъзможно. Встрани от всеки сляп волунтаризъм, присвояването на Прометеевия огън е едно от решенията. През 356 г. преди Христа, Херострат изгорил храма на Артемида — едно от седемте чудеса на света. В нашето време на завършен упадък храмовете поразяват единствено с тъжната истина, че вече са срутени в душите.

Ако унищожим това небитие, едва ли мнозина ще тъгуват. Нека да действаме и да намерим една нова младост. Тогава всичко ще приеме смисъл, всичко ще се подреди неусетно — време, пространство, приятелство. От всяко дърво могат да се направят стрели и да намерим цели за употребата им. Ние самите сме стрели. В мизерното време, в което живеем, „да бастисаме всичко“ ще послужи — и не без основание — като последната колективна съблазън.

Да избягваме видимостта. Да превърнем анонимността в нападателна позиция.

На манифестация една синдикалистка смъкна маската на човек, който току-що беше разбил витрина, с думите: „Поеми отговорността за това, което правиш, вместо да се криеш!“ Да бъдеш видим обаче означава да бъдеш разкрит, тоест преди всичко уязвим и обезвреден. Когато левичарите от всички страни не престават да търсят „по-голяма видимост“ за своята кауза — било за бездомните, било за жените или нямащите редовни документи — с надеждата, че грижите за тяхното съществувание ще бъдат поети от държавата, те правеха точно противното на онова, което трябваше да сторят. Не да „излизаме на светло“, а да превърнем анонимността, в която сме се потопили, в наше предимство чрез конспирацията. Посредством нощната акция с маска да заемем една неатакуема позиция за атака. Без лидери, без искания и предварително организиране, а с пароли, жестове и съучастници. Пожарите от ноември 2005 г. ни предлагат модела. Да бъдеш никой в социално отношение не е унизително състояние, трагична липса на признание — признание от кого? — а точно обратното — това е условие за максимална свобода на действие. Да подписваш своите „злодеяния“ единствено с измислени съкращения — още се помни неуловимата BAFT^[3] — това е един от начините да съхраниш тази си свобода. Очевидна беше една от първите отбранителни маневри на режима — конституирането на „панелките“ като извършител на „бунтовете от ноември 2005“. Достатъчно е да видим муцуните на онези, които в това общество са някой, за да разберем радостта да бъдеш никой.

От видимостта трябва да бягаме. Но една сила, дори да се изгражда на тъмно, не може вечно да бяга от нея. Нашата поява като сила трябва да стане в най-подходящия момент. Колкото по-дълго избягваме видимостта, толкова по-силни ще бъдем, когато накрая тя ни застигне. Веднъж станали видими, дните ни ще бъдат преброени. Тогава или ще бъдем в състояние да я направим на пух и прах, без много да му мислим, или тя ще ни смаже за нула време.

Да организираме своята самоотбрана!

Ние живеем под окупация, под полицейска окупация. На улицата се арестуват имигранти без документи, полицейски коли без опознавателни знаци патрулират по булевардите, крайните квартали в мегаполисите се усмиряват с техники, изпробвани в колониите, вътрешният министър излиза с декларации за войната с „бандите“, които ни напомнят за войната в Алжир — всеки ден се сещаме за нея. Това са предостатъчно мотиви, за да не се оставим да ни смажат, а да организираме своята самоотбрана.

Докато расте и се разгръща, една комуна започва да вижда как действията на властта се прицелват в нейните устои. Тези контраатаки приемат различни форми: на прелъстяване, на привличане с увещания и обещания за безнаказано връщане на „блудните синове в лоното на отечеството“ и в последна сметка — с брутално насилие. Самоотбраната трябва да бъде за комуните една колективна очевидност — колкото практическа, толкова и теоретическа. Да се парира един арест, да се съберем бързо и достатъчно на брой, за да осуетим опитите за изхвърляне на хора от домовете им, да укрием някой от нашите — това ще бъдат естествени реакции за настъпващите времена. Не можем постоянно да възстановяваме базите си от нулата. Вместо да изобличаваме постоянно репресиите, нека се приготвим да ги отблъснем.

Работата не е проста, защото в зависимост от очаквания ръст на народната съпротива, расте и полицейската работа — доносничеството, ангажирането на лумпените в разни национални гвардии и милиции, смесването на полицейските сили с тълпата. Моделът на полицейското проникване — дори в условията на бунт — занапред ще бъде цивилното ченге. Ефикасността на полицията по време на последните манифестации срещу СРЕ идваше от цивилните агенти, които се смесваха с тълпата в очакване на инциденти, за да си свалят маските и пуснат в действие сълзотворния газ, бухалките, каучуковите куршуми, арестите — и всичко това в координация с охраната на демонстрациите. Самата възможност за тяхното присъствие е достатъчна да посее съмнения между протестиращите — кой кой е? — и да бъде парализирана акцията. Ако приемем, че една демонстрация не е просто сбор за преброяване, а начин за действие, ние трябва да се сдобием със средства и методи за демаскиране и неутрализиране на цивилните джандари, да ги прогоним и при случай да изтръгнем от ръцете им тези, които те се опитват да арестуват.

Полицията е видима по улиците, тя има преимуществото да се организира, да тренира и да изпробва непрекъснато новите си оръжия. За сравнение, нашите оръжия са били винаги рудиментарни, майсторени от самите нас и често импровизирани на място. В никакъв случай те не могат да съперничат с огневата мощ на полицейските, но те целят да държат на разстояние, да отклонят вниманието, да упражнят психологически натиск или да направят изненадващ пробив и да завземат терен. Нито едно нововъведение в центровете за подготовка на френската жандармерия срещу градската гериля очевидно не е достатъчно и без съмнение никога няма да може да реагира достатъчно бързо срещу едно подвижно множество, което е способно да удари едновременно на няколко места и което се стреми винаги да запази инициативата.

Комуните очевидно са уязвими от следенето и полицейските разследвания, в които се използват разузнаването и науката. Вълната от арести на анархисти в Италия или на войнствените еколози в САЩ стана възможна с помощта на подслушванията. Всеки арест днес дава възможност за вземане на ДНК и за попълването на досиетата с все повече подробности. Един от окупиралите сграда в Барселона бил разкрит, защото оставил отпечатъците си върху позивите, които е раздавал. Методите за картотекирането ни се подобряват непрекъснато, включително чрез биометрията. След като електронната лична карта е вече задължителна, нашата задача става още по-трудна. Парижката комуна разреши проблема с картотеките, като опожари сградата на общината (Отел дьо Вил) — подпалвачите унищожиха регистрите за гражданско състояние. Днешната ни задача е да намерим средства за необратимо унищожаване на компютърните бази данни.