Невидимият комитет
Идващият бунт (6)

Петият кръг: „По-малко притежание, повече отношения!“

След тридесет години на масова безработица, „криза“, обещания за „излизане от тунела“, подигравки с надеждите и сеене на нови илюзии, искат да ни накарат още да вярваме в икономиката. Точно 30 години, прекъснати от няколко илюзорни антракта: този от 1981–1983 г., свързан с илюзията, че едно ляво правителство може да донесе щастие на народа; антрактът на „годините на мангизите“ (1986–89), когато всички трябваше да станем богати делови хора и борсови играчи; антрактът Интернет (1998–2001), когато всички щяхме да си намерим виртуална работа, ако останем свързани в мрежата, в която многоцветната, но единна, мултикултурна и образована Франция ще спечели всички световни купи. Днес обаче сме изразходвали всички свои резерви от илюзии: стигнахме дъното, нямаме пари, а имаме и заеми без покритие към банките.

Трябва да видим, че не икономиката е „в“ криза, а самата икономика е кризата; не е работата онова, което ни липсва, а работата ни е в повече. Ако претеглим внимателно всичко, не е кризата, която ни притиска, а… растежът. Трябва да признаем, че скучното повтаряне на борсовите индекси ни засяга почти толкова, колкото и една литургия на латински. За щастие, не само отделни единици са стигнали до това заключение. Не говорим за онези, които живеят от различни измами: контрабандисти от всякаква порода или хора, които по десет години живеят на социални помощи. Нито за всички, които повече не могат да се идентифицират с работата си и със свободното си време. Нито за заметените под килима, които са приели да живеят с минимума, а всъщност са максимума. Поразените от това странно масово отчуждение, присъединяващи се към редиците на пенсионерите и цинично преексплоатираната работна сила. Не говорим за тях, въпреки че те също би трябвало, по един или друг начин, да стигнат до същия извод.

Говорим за тези страни и дори цели континенти, които изгубиха вяра в икономиката, докато гледаха как боингите на Международния валутен фонд минават с грохот над тяхната мизерия, и които, макар и за малко, изпитаха на свой гръб филантропията на скъпо платените чиновници на Световната банка. Тук, в тези континенти, няма и помен от меката „криза на призванията“, която западната икономика понася апатично. В Гвинея, в Русия, в Аржентина, в Боливия мощно и трайно се дискредитира финансовата религия на МВФ, Световната банка и тяхното духовенство. „Какво са хиляда икономисти на МВФ, проснати на морското дъно? — Едно добро начало“, се шегуват в Световната банка. Руска шега: Двама икономисти се срещат, единият пита другия: „Ти разбираш ли какво става?“ и той започва: „Чакай, ще ти обясня.“ „Не, не — прекъсва го първият, — не е трудно да се обясни, аз също съм икономист. Питам дали ти разбираш.“ Самото финансово „духовенство“ също се преструва, че дисидентства и си позволява да критикува догмите. Последният опит за съживяване на така наречената икономическа наука е течение, което без хумор се нарича „пост- или не-аутистична икономика“, се е заело тепърва да покаже всички фокуси и узурпирания, всички фалшиви индекси на една наука, чиято единствена роля е да агитира горделиво в полза на дългогодишните напъни на господарите си, да обгради с малко церемонии техните апели за послушание и подчинение и накрая, както правят винаги жреците в религиите, да предостави обяснения. Защото пълната мизерия престава да бъде поносима, когато се покаже каквато е: без кауза, нито основание за съществуване.

* * *

Парите вече не са на почит — нито при тези, които ги имат, нито при тези, на които липсват. Попитани какви искат да станат, двадесет процента от младите германци отговарят „художници“. Работата вече не се приема за присъща на човешката същност. Счетоводството на предприятията признава, че вече не знае къде се ражда стойността. Лошата репутация на пазара щеше да настъпи още преди десетина години, ако не бе защитаван с вулгарното самохвалство, ярост и огромни средства. Здравият разум вече вижда прогреса като синоним на катастрофата. Всичко бяга от света на икономиката, както всичко бягаше от СССР по времето на Андропов. Който поне малко от малко се е занимавал с последните години на СССР, ще разбере без усилия аналогията във всичките апели на нашите ръководители за „добра воля“, във всичките им възторжени речи за едно… светло бъдеще, чиито следи бяха изгубени. В публичните изповеди политиците за вяра в „реформата“ се крият първите пропуквания в Стената. Но срутването на „социалистическия“ блок не бе беляза триумфа на капитализма, а само прогласи фалита на една от неговите форми. Прочее, умъртвяването на СССР не беше резултат от въстанието на един народ, а от усилията и шмекерията на една преустройваща се номенклатура в процес на мутация. Прокламирайки края на „социализма“, една фракция от господстващата класа се освободи от всякакви анахронични задължения, които я свързваха с народа. Тя пое частен контрол над това, което вече контролираше колективно „от името на всички“, посредством „пролетарската“ диктатура. „Те ни лъжат, че ни плащат, ние ги лъжем, че работим!“ — се казваше в заводите и мините на СССР и неговия блок. „Понеже системата не издържа, да престанем да се правим на социалисти!“ — беше отговорът на олигархията. При раздялата, на едните се „паднаха“ суровините, промишлената инфраструктура, военнопромишленият комплекс, банките и нощните барове, а на другите — мизерията или емиграцията. Както по времето на Андропов не вярваха повече в СССР, така днес никой не вярва на предизборните обещания — в залите за събрания, в работилниците и цеховете, в бюрата или в канцелариите на Франция. „Така не може да продължава!“ отговарят собственици и властници, които вече дори не търсят граници на „безпощадните закони на икономиката“. Преместват една фабрика през нощта, за да обявят на персонала рано сутринта нейното затваряне, и повече не се колебаят да изпратят Групите за намеса на Националната жандармерия, за да прекратят стачката, както се правеше по време на нацистката окупация или при приватизацията на Средиземноморската параходна компания. Смъртоносната активност на настоящата власт се състои от една страна в управляване на руините и от друга — в поставяне основите на една… „нова икономика“.

* * *

Въпреки всичко, ние се бяхме приспособили към икономиката. Поколения наред ни дисциплинираха и дресираха, усмиряваха ни и ни превърнаха в производителни, доволни да консумират поданици. И ето, че внезапно се разкри всичко, което ние се насилвахме да забравим: че икономиката е политика. И че тази политика днес е политика на селекция вътре в едно човечество, станало вкупом излишно. От Колбер^[1] до Де Гол, през Наполеон III, държавата винаги е схващала икономиката като политика, не по-малко от буржоазията (която извлича печалбите от нея) или от пролетариите (които й се съпротивляват). Остава само този странен междинен слой от населението, тази куриозна смес от хора, които не вземат страна — дребната буржоазия, която винаги се е преструвала, че вярва в икономиката като в нещо истинско, защото така е съхранявала неутралитета си. Дребни търговци, дребни предприемачи, дребни началства, кадри, професори, посредници от всички родове и видове, които образуват във Франция тази не-класа, този социален желатин, съставен от хора, желаещи просто да живуркат встрани от Историята и от нейните бури. По своето предразположение това блато е носител на фалшивата съвест, готово на всичко, за да запази в своята полудрямка затворени очите си за войната, която бушува наоколо. Във Франция всяко проясняване на фронта се придружава от измислянето на нов вазелин. През последните десет години това беше АТТАС^[2] с нейната невероятна такса Тобин^[3]. Неговото въвеждане беше рекламирано ни повече, ни по-малко като създаване на едно световно правителство, а неговата апология на „реалната икономика“ против финансовите пазари — като „борба с бедността“. Всичко това, гарнирано с трогателната носталгия на дребната буржоазия по държавата. Комедията трая колкото трая и завърши като плосък маскарад. Вазелин беше заместен с нов — „отрицателния растеж“^[4]. Докато АТТАС, със своите образователни курсове, се опита да спаси икономиката като наука, намаляването на ръста я защитава като морал. Пазарният апокалипсис има само една алтернатива — нулев ръст. Да консумираме и произвеждаме по-малко. Да бъдем жизнерадостно пестеливи. Да ядем „био“, да ходим на работа с велосипеди, да спрем да пушим и да следим зорко продуктите, които купуваме. Да се задоволяваме с необходимия минимум. Доброволна простота. „Да преоткрием истинското богатство в разцвета на съжителските социални отношения в един здравословен свят.“ „Да не изчерпваме своя естествен капитал.“ Да вървим към една „здрава икономика“. „Да избягваме регулирането й чрез хаоса.“ „Не генерирайте социални кризи, поставящи под въпрос демокрацията и хуманизма!“ Накратко: да бъдем икономични! Да се върнем към икономиката на дядо, в златния век на дребната буржоазия през 50-те години на миналия век. „Когато човек е пестелив — обещават ни — собствеността изпълнява отлично своето предназначение, което се състои в това да му позволи да се наслаждава на собствения си живот, на завет от социалните бури, зад частното убежище на своя бит.“

Графичен дизайнер в ръчно плетен пуловер пие плодовия си коктейл с приятели на терасата на етническо кафене. Компанията е сладкодумна, умерено забавляваща се, не е нито много шумна, нито твърде мълчалива, споглеждат се, усмихвайки се, блажено — тя е толкова цивилизована. По-късно едни ще отидат да копаят градинката си в квартала, докато другите ще правят керамика, дзен будизъм или анимационни филми. Живеят и общуват с чувството, че образуват едно ново човечество, по-мъдро, по-изтънчено. Последното човечество. И имат право. Apple и „нулевият ръст“ са в любопитно споразумение за бъдещата цивилизация. Идеята за връщане към икономиката от едно време и удобната мъгла, зад която настъпва идеята за големия технологичен скок напред. Защото в историята връщания не съществуват. Призивът да се върнем в миналото изразява само една от формите на съзнанието на своето време и тя рядко е по-малко модерната. „Нулевият ръст“ не случайно е знамето на рекламните дисиденти от списание „Casseurs de Pub“, чиято цел е да поддържа „ненасилствената борба“, основаваща се върху аргументи против рекламата. Освен „нулевия ръст“ и „ненасилието“, то защитава още „правата на човека“ и… демокрацията. Откривателите на „нулевия ръст“ — от Римския клуб през 1972 г. — бяха една банда индустриалци и висши държавни функционери, които се позоваваха на един доклад на кибернетици от Масачузетския технологичен институт.

Тази конвергенция не е случайна. Тя е част от принудителния поход към подмяна на икономиката. Капитализмът все колкото можа от разрушаването на старите социални връзки и сега се пресъздава като поставя тези връзки върху собствените си основи. Инкубатор е новото „социализиране“ на отношенията в мегаполиса. По същия начин той разруши естествените светове и понастоящем се впуска в налудничавата идея да ги реконструира като множество контролирани резервати, получили адекватни данайски дарове. На това ново човечество кореспондира една нова икономика, която би искала да не бъде повече една отделена сфера за съществувание, а самата негова тъкан; която би искала да бъде материята на човешките отношения, една нова дефиниция на труда като труд върху себе си и на Капитала като човешки капитал; една нова идея за производството като производство на „релационни стоки“^[5] и на консумацията като консумация на ситуации; и особено една нова идея за стойността, която ще обхване всички човешки качества. Тази „биоикономика“ в процес на зачеване ще оплоди планетата като една затворена система за управление и претендира да постави основите на една нова наука, която да интегрира всички параметри на живота. Такава „наука“ би могла да ни накара един ден да съжаляваме за доброто старо време на фалшивите индекси, с които претендираха да измерват щастието на народа с ръста на БВП, но на което поне никой не вярваше.

„Да се преоценят неикономическите аспекти на живота“ е един лозунг на „нулевия ръст“ и в същото време е програмата за реформа на Капитала. Еко-селища, камери за видеонаблюдение, духовност, биотехнологии и съжителство, всички те принадлежат на една и съща „цивилизационна парадигма“ в процес на формиране — тази на тоталната икономика, пресъздадена из основи. Нейната интелектуална матрица е кибернетиката, науката за системите — за тоталния контрол върху тях. За да наложат окончателно икономиката, нейната етика на труд и скъперничество, в продължение на целия ХVII век трябваше да бъде интернирана и елиминирана цялата „фауна“ от търсачи на щастие, на просяци, на вещици, на луди, на безработни и други бедняци, цяло едно човечество, което със самото си съществувание изобличаваше реда на печалбарските интереси и на „целомъдрието“. Новата икономика не ще мине без една подобна селекция на поданиците и на зоните набелязани за трансформиране. Хаосът, толкова раздухван и обсъждан, ще бъде динамо на това жестоко сортиране или на нашата победа над този отвратителен проект.