Невидимият комитет
Идващият бунт (10)

Да се намерим

Хвани се за онова, което усещаш, че е истинско! Тръгни от там!

Една среща, едно откритие, едно мощно стачно движение, едно земетресение: всяко събитие произвежда истини, които променят нашия начин на живот в света. Обратно, една констатация, която ни е безразлична, която ни оставя непроменени и не ни ангажира с нищо, не заслужава още името истина. Има истини, които се съдържат във всеки жест, във всяка практика, във всяко отношение или ситуация. Обикновено просто я избягваме, управляваме я, това предизвиква характерната лудост на толкова много хора в тази епоха. В действителност всичко ангажира всички ни. Чувството, че живеем в лъжа, също е истина. Въпросът е да не го изоставяме, а да тръгнем от него. Една истина не е един поглед върху света, а това, което ни свързва непоколебимо с него. Истината не е нещо, което ни обсебва, а нещо, което притежаваме. Тя ни създава и разрушава, тя ни определя и разлага, тя ни отдалечава от мнозина и ни сродява с тези, които са я приели.

Изолираното същество, което се хваща здраво за истината, неизбежно ще срещне себеподобни. В действителност, всяко въстание тръгва от една истина, от която не отстъпва. Това се видя в Хамбург през 80-те години, когато група обитатели на окупирана сграда решиха, че занапред трябва да минат през труповете им, за да ги експулсират. Имаше един обсаден квартал от танкове и хеликоптери, дни и нощи на улични боеве, чудовищни демонстрации и едно кметство, което накрая капитулира. „Първият френски партизанин“ — Жорж Генгуен — имаше през 1940 година като отправна точка единствено решимостта на своя отказ да приеме окупацията. За френската компартия тогава той беше само един „луд, който живее в гората“; чак докато лудите, които заживяха с него в лесовете, станаха 20 000 и освободиха Лимож.

Не отстъпвай от приятелството, когато води към политиката!

Внушават ни неутралната идея за приятелството като чиста привързаност без последици. Но всяка привързаност е привързаност чрез споделена истина. Всяка среща е среща чрез общо утвърждаване, па било и утвърждаване за разрушение. Няма невинни връзки в една епоха, в която твърдостта и постоянството обикновено нареждат сред безработните, в която трябва да лъжем, за да работим и да работим, за да продължим да лъжем. Хората, които се кълнат в квантовата физика и я прилагат във всички области, са не по-малко обвързани политически от другарите, които се борят срещу някой мултинационален аграрен конгломерат. Рано или късно всички те ще дезертират от системата и ще се вдигнат на бой срещу нея.

Пионерите на работническото движение успяха да се намерят първо в работилницата и по-късно — във фабриката. Те имаха стачката, за да се преброят и да демаскират изменниците. Те имаха наемането на работа срещу заплата, което изправи Капитала срещу Труда, за да прокарат разделителните линии на солидарността и фронтовете в световен мащаб. Ние имаме цялото социално пространство, за да се намерим. Имаме ежедневните поводи за неподчинение, за да се преброим и да демаскираме живите трупове. Ние имаме и враждебността към тази цивилизация, за да прокараме разделителните линии на солидарността и фронтовете в световен мащаб.

Не очаквайте нищо от съществуващите организации! Не се доверявайте на съществуващите социални пространства и преди всичко — не се превръщайте в едно от тях!

Нерядко в процеса на разрушаване на обществените отношения, кръстосваме пътищата си с организации — политически, синдикални, хуманитарни, социални и т.н. Сред техните членове можем да намерим дори хора, които са искрени — макар и малко отчаяни, които са ентусиазирани — макар и малко интриганти. Привлекателността на организациите се дължи на тяхната привидна устойчивост — те си имат история, централа, име, средства, вожд, стратегия и речник. Въпреки това, те си остават кухи архитектурни паметници, които с мъка вселяват дължимия респект на своето героично минало. В цялата си дейност, на всички нива, тези организации се интересуват само от собственото си оцеляване като организации и почти нищо повече. Непрекъснатите им предателства най-често ги отчуждават и откъсват от собствените им редови членове. Затова понякога можем да срещнем сред тях неколцина заслужаващи уважение същества. Но обещанието, което се съдържа в срещата ни с тях, би могло да се осъществи само вън от организацията и — неизбежно — против нея.

Много по-опасни са социалните пространства с тяхната размита структура, сплетни и неформални йерархии. Всички социални пространства трябва да се избягват. Всяко едно от тях е насочено към неутрализирането на някаква истина. Литературните кръгове съществуват, за да задушават ясното писане. „Либертарните“ социални пространства — за да притъпяват остротата на прякото действие. Научните кръгове — за да укриват отражението на техните изследвания върху мнозинството от хората днес. Спортните кръгове — за да сдържат в своите зали различните форми на жизненост, които спортът развива. Особено трябва да се избягват културните и активистките кръгове. Това са старческите домове, в които обикновено гаснат революционните пориви. Задачата на културните кръгове е да надушват зараждащите се напрежения и да удавят в обяснения смисъла на всяко наше действие, докато задачата на активистките кръгове е да ни изсмучат силите за него. Активистките пространства простират своята мрежа върху цялата френска територия и препречват пътя на всяко революционно развитие. Те не предлагат нищо повече от историята на безбройните си поражения и породените от тях огорчения. Изтощени, те не са способни да се възползват от възможностите на настоящето. Освен това, за да поддържат жалката си пасивност, те дрънкат твърде много, а това ги прави ненадеждни, когато нещата опрат до полицията. Колкото е безсмислено да очакваме нещо от тях, толкова е глупаво да се разочароваме от склерозата им. Най-добре е да ги изхвърлим като ненужен баласт.

Всички социални пространства са контрареволюционни, защото се интересуват единствено от съхраняването на жалкото си живуркане.

Да се организираме в комуни!

Комуната е това, което става, когато хората се намерят, разберат и решат да вървят заедно. Комуната е може би взимането на решение да продължим заедно точно в мига, в който обикновено решаваме всеки да тръгне по своя път. Това е радостта от една среща, която надживява своя очакван завършек. Това, което ни кара да кажем „ние“ и което го превръща в събитие. Не е странно, че хората, които се разбират, образуват комуни — странно е когато остават разделени. Защо комуните не могат да се умножават навсякъде? Във всяка фабрика, на всяка улица, във всяко село или училище. Нека настъпи най-сетне управлението на базовите комитети! Комуни, които приемат себе си такива, каквито са, и там, където са, и — ако е възможно — множество от комуни, които ще изместят институциите на днешното общество — семейството, училището, синдикатът, спортният клуб и т.н. Комуни, които няма да се побоят — извън обществената си дейност — да се организират за материалното и морално оцеляване на всеки от своите членове и на всички около тях, останали на произвола на съдбата. Комуни, които не се определят — както правят обикновено колективите — според това какво има в тях и извън тях, а според гъстота на връзките в тяхното ядро. Не според своето членство, а според духа, който им вдъхва живот.

Една комуна се създава всеки път, когато неколцина, освободени от своята усмирителна риза, решават да разчитат на себе си и да премерят силите си с действителността. Всяка стихийна стачка е една комуна, всяка колективно окупирана на приятелски основи сграда е една комуна, комитетите за действие^[1] през 1968 г. бяха комуни, такива бяха и селата на избягалите роби в САЩ или радио Алиса в Болоня^[2] през 1977 г. Всяка комуна иска да бъде своя собствена база. Тя иска да разреши въпроса за нуждите. Тя иска да се отърси от всяка икономическа зависимост и всяко политическо подчинение; тя се изражда в социално пространство в мига, в който изгуби контакта с истините, върху които е основана. Има всевъзможни комуни, които се организират, без да чакат нито броя, нито средствата, а още по-малко „подходящия момент“, който така никога не идва.