Невидимият комитет
Идващият бунт (7)

Шестият кръг: Околната среда е индустриално предизвикателство!

Екологията е „откритието“ на годината^[1]. Преди тридесет години я бяхме оставили на природозащитниците и се шегувахме самодоволно през неделните дни, за да бъдем загрижени в понеделник. Но ето, че тя ни догони. Сега въздухът е изпълнен с нея, защото през декември имахме 20 градуса по Целзий.

Една четвърт от видовете риби е изчезнала от океаните. Останалите едва ли ще оцелеят дълго.

Тревогата по повод птичия грип вещае ежедневното унищожаване на стотици хиляди от прелетните птици.

Нивото на живак в майчиното мляко е десет пъти по-високо от позволеното в кравето. Устните ни се подуват, когато хрупаме ябълките от пазара. Най-простите действия са станали токсични. Умираме на 35 години след „продължително боледуване“, което обещават да лекуват като всичко останало. А би трябвало да сме забелязали това преди болестта да ни отведе в раковото отделение и последните медицински грижи.

Трябва да признаем: цялата тази „катастрофа“, с която ни занимават така шумно, всъщност не ни вълнува. Не и преди да ни е поразила с някоя от предвидимите си последици. Тя ни засяга, може би, но не ни трогва. И в това е катастрофата.

Няма „катастрофа в околната среда“. Самата околна среда е катастрофа. Околната среда е това, което остава на човека, когато изгуби всичко. Тези, които преживяват в панелите на едно предградие, в един негов кьорсокак, един цех или една война, нямат „околна среда“. Те еволюират в един свят, населен с опасности, с приятели и врагове, с живот и смърт, с всякакви видове съществуване. Този свят е посвоему съгласуван, според силата и качеството на връзките между всички тези същества и места. Само ние, лишени от всичко, изгнаници от всякъде, родени в определени кутийки и избиращи плодове в супермаркетите, улавяме ехото на света през телевизионния екран, за да имаме околна среда. Самите ние подпомагаме собственото си унищожение, все едно става дума за една обикновена промяна на пейзажа, възмущаваме се от последните поражения на катастрофата, след което прилежно подготвяме статията за нея в енциклопедията.

* * *

Съсирената около нас среда е едно отношение към света, базиращо се върху управлението, тоест върху отчуждаването. Едно отношение към света, в което ние сме повече от шумоленето на дърветата, миризмите от пърженето на мръвки и картофи у съседите, ромоленето на водата, глъчката в училищния двор или нежната влага в летните вечери. Отношение към света, в който сме аз и моята околна среда, която ме заобикаля, но не ме формира. Ние сме се превърнали в съседи на едно събрание от съкооператори на планетата. Едва ли може да се измисли по голям ад.

Никоя материална сфера никога не е заслужавала името „околна среда“, освен може би… днешният мегаполис. С цифровизираните гласове на обявите, свирещите трамваи в ХХI век, синкавите светлини на улични фенери във форма на гигантски кибритени клечки, пешеходците, гримирани като неуспели манекени, мълчаливото взиране на камерите за наблюдение, прорязващият звън на електрическото метро, задължителните табелки с имената на реверите ни, електронната атмосфера в интернет кафенетата, покварата, която се разлива от плазмените екрани, подвижните пътеки, стълби и латекса. Никога декорът не е бил по-подходящ за душите ни, които го пресичат. Никога средата не е била по-автоматична. Никога контекстът не е бил по-безразличен и не е изисквал, за да оцелеем, същото безразличие в замяна. В крайна сметка, „околната среда“ е отношението към света, подходящо за мегаполиса, който проектира себе си върху всичко, което се опитва да му убегне.

* * *

Ситуацията е следната: използваха бащите ни, за да разрушат този свят, а сега искат да ни впрегнат да работим за реконструкцията му, и, като връх на всичко, искат тя да бъде рентабилна. Развратната възбуда, която ще въодушевява от тук нататък журналисти и рекламаджии при всяка нова промяна на климата, разкрива стоманената усмивка на новия зелен капитализъм, чието настъпване прокламираха още през 70-те години на ХХ век, когато го очакваха на завоя, а той все не идваше. Е, добре — ето го! Той е екологията! Алтернативното решение — това е пак той! Спасението на планетата, това е винаги той! Повече няма никакво съмнение: арената е зелена; околната среда ще бъде оста на политическата икономия на ХХI век. С всеки напън на катастрофизма вече идва по едно ято „индустриални решения“.

Откривателят на водородната бомба, сър Едуард Тейлър, ни внушава да бъдат пулверизирани в стратосферата милиони тонове метален прах, за да се спре глобалното затопляне. НАСА^[2], разочарована от факта, че трябваше да изпрати своята велика идея за създаване на космически антиракетен щит в музея на фантасмагориите от студената война, сега обещава изпращането отвъд лунната орбита на едно гигантско огледало, за да ни закриля занапред от гибелните слънчеви лъчи. Друга, още по-пленителна визия за бъдещето: едно моторизирано човечество, шофиращо с биоетанол от Сау Паулу до Стокхолм; една мечта на едрите земевладелци, която включва, покрай всичко останало, превръщането на всички обработваеми земи на планетата в поля за царевица, соя и захарно цвекло. Навсякъде екологични автомобили, автобуси, чисти енергии, екологически консултации, които си съжителстват добре с последните реклами на Коко Шанел в гланцираните страници на луксозните списания, с които се обработва „общественото мнение“ и мириса на дребните буржоа.

Околната среда има несравнимата заслуга, ни казват, да бъде първият наистина глобален проблем, който е поставен пред човечеството. Глобален проблем, значи проблем, чието решение притежават само тези, които са организирани глобално. Знае се кои са. Това са групите, които от един век са в авангарда на бедствията и възнамеряват да останат там с минималната цена на смяна на логото си. Това, че EDF^[3] имаше дебелоочието да ни сервира отново ядрената си програма като ново решение на световната енергетична криза, говори също колко новите решения приличат на старите проблеми.

От държавните министерства до залите в алтернативните кафенета, проблемите се формулират с едни и същи слова, които се употребяват от край време. Трябва да се мобилизираме. Този път не за възстановяване на разрушенията от войната, както беше в следвоенното десетилетие, не и за умиращите от глад етиопци през 80-те години или за създаване на работни места, както през 90-те. Не, този път мобилизацията е за „околната среда“. И ще ни благодарят. Ал Гор и движението за „нулев ръст“ са наредени до вечните благородни души на Републиката, за да изиграят ролята си на вдъхновители на дребните душици от „левицата“ и на добре познатия идеализъм на младежта. С доброволния аскетизъм като знаме, те се стараят да ни подготвят, съобразно „екологическото извънредно положение, което идва стремително“. Стоварват върху уморените ни плещи лепкаво чувство за вина за да ни подтикнат към разделното събиране на отпадъците, копаене на собствената ни градинка и био-наторяване с остатъците от мъртвешкия пир, с който бяхме отхранени.

Да управляваме разпространението на термоядрените централи, изригванията на въгледвуокиса в атмосферата, стопяването на ледовете на полюсите, ураганите, епидемиите, световната свръхнаселеност, ерозията на почвата, масовото измиране на животинските видове… ето какъв ще бъде нашият товар. „Всеки трябва да промени поведението и навиците си“, ни казват, ако искаме да спасим нашия красив и цивилизован свят. Трябва да консумираме по-малко, за да можем пак да консумираме. Да произвеждаме био, за да можем още да произвеждаме. Трябва да се контролираме, за да продължим да контролираме. Ето каква е логиката на един свят, който възнамерява да оцелее, давайки си вид, че извършва историческо скъсване с миналото. Ето как искат да ни убедят да участваме в големите индустриални предизвикателства на започналия век. Така видиотени, ние ще бъдем готови да скочим в обятията на същите онези, които организираха грабежите, плячкосването и кланетата, за да ни… спасят от тях.

* * *

Екологията е не само логиката на тоталната икономика, тя е и новият морал на Капитала. Състоянието на вътрешна криза на системата и суровостта на започналата селекция са такива, че е необходим отново един критерий, в чието име да се извърши подобно сортиране на нужните и на излишните. Идеята за добродетелта през всички епохи е била изобретение на порока. Без екологията не би могло да се оправдае днешното съществуване на двете системи на хранене: едната „здрава и биологична“ за богатите, за дечицата и внученцата им и другата, всеизвестно токсична, за плебеите и техните изтърсаци, обречени на затлъстяване. Планетарната свръхбуржоазия няма как да представи своя начин на живот като достоен за уважение, ако нейните последни капризи не бяха скрупульозно „уважаващи околната среда“. Без екологията, нищо не би имало вече достатъчен авторитет да накара да заглъхне всяко възражение и недоволство срещу повсеместното нашествие на контрола.

Проследяване, „прозрачност“, сертифициране, екотакси, превъзходна околна среда и водна полиция вещаят екологичното извънредно положение, което ни готвят. Всичко е позволено на една власт, която се „основава“ на Природата, на здравето и на всеобщото благоденствие…

„Щом веднъж новата икономическа култура и поведение станат присъщи на всички, принудителните мерки без съмнение ще отпаднат от само себе си“. Нужен беше целият нелеп апломб на един телевизионен палячо, за да се поддържа една толкова смразяваща перспектива и в същото време да апелират да се мобилизираме, защото „планетата е болна“, за да останем достатъчно анестезирани и да помагаме на всичко това сдържано и вежливо. Новият био-аскетизъм е точно в този контрол над себе си, който се изисква от всички нас, за да е успешна операцията по спасяване на системата, която сама е влязла в клопката си. Занапред ще трябва да затягаме коланите в името на екологията, както вчера правихме в името на икономиката. Пътищата сигурно биха могли да се трансформират в писти за велосипеди, самите ние бихме могли, донейде, да бъдем благодарни някой ден за един гарантиран минимален доход, но само на цената на послушно стерилно съществувание. Тези, които твърдят, че всеобщият самоконтрол ще ни спести понасянето на една екологична диктатура, лъжат: едното ще постели леглото на другото и ние ще имаме и двете.

Докато съществуват има Човекът и Околната среда, между тях ще бъде и полицията.

* * *

Всичко в екологичните дискусии трябва да се обърне. Там където говорят за „катастрофи“, за да опишат буксуванията на днешния режим на управление на хората и нещата, виждаме само катастрофата на неговото толкова перфектно функциониране. Припомнете си: най-голямата позната вълна на смъртоносен глад в тропическия пояс (1876 — 1879 г.) съвпадна с една световна суша, но най-вече с апогея на колониализма. Разрушаването на селския начин на живот и на хранителните практики доведоха до изчезването на средствата, с които се справяхме с недостига. Покриването на тропическия пояс с милиони измършавели трупове е ефект много повече от експанзията на колониалната икономика, отколкото от липсата на вода. Всичко, което се представя навсякъде като екологична катастрофа, никога не е преставало да бъде на първо место проява на пагубно отношение на печалбарите към света. Това, че не обитаваме нищо и никъде, ни прави безкрайно уязвими за най-малкото изпитание на системата, за най-малкия климатичен риск. Докато при наближаването на последната вълна цунами, туристите продължаваха да лудуват във водите, ловците на бисери от островите бягаха от бреговете след птиците. Настоящият парадокс на екологията е, че под претекста да спаси Земята, тя спасява само основите на това, което опустошава планетата.

Нормалното функциониране на света обикновено служи, за да прикрие нашето състояние на наистина катастрофално отчуждаване. Това, което наричаме „катастрофа“, е просто временно преустановяване на това състояние, един от онези редки моменти, когато си възвръщаме някакво присъствие в света. Затова, нека стигнем по-скоро до изчерпване на петролните резерви, нека прекъсват международните потоци, които поддържат темпото на мегаполисите, нека ни изпреварят големите социални сътресения, нека настъпят „подивяването на населението“, „планетарната заплаха“, „краят на цивилизацията“! Всяка загуба на контрола е за предпочитане пред всеки от техните сценарии за управление на кризата. Когато това стане, „специалистите по устойчиво развитие“ няма да са тези, които ще дадат най-добрите съвети. В нарушенията на функционирането, в късите съединения на системата се появяват логическите елементи на отговора на това, което може да престане да бъде проблем.

Сред подписалите договора от Киото, единствените страни, които до днес са изпълнили задълженията си, каквото и да им струва, са Украйна и Румъния. Отгатнете защо! Най-напредналият експеримент в „екологичното“ земеделие от 1989 г. е в Куба. Отгатнете защо! По африканските шосета автомонтьорството е издигнато в ранг на народно изкуство. Отгатнете как!

Това, което прави кризата желана, е, че в нея околната среда престава да бъде околна среда. Ние сме принудени да възстановим един контакт, макар и потенциално смъртоносен, с това, което е тук, за да преоткрием ритъма на реалността. Това, което ни заобикаля, вече не е пейзаж, панорама, театър, а онова, което ни е дадено да живеем, с което трябва да се разберем и от което можем да се учим. Няма да ни подведат онези, които ни докараха съдържането на „катастрофата“. Там, където управниците платонично обсъждат помежду си как да намалят емисиите, „без да чупят касичката“, за нас няма друг реалистичен вариант, освен да я счупим възможно най-бързо и същевременно да извличаме полза от всяко пропадане на системата, за да набираме сили.

* * *

Ню Орлиънс, няколко дни след урагана „Катрина“. В тази апокалиптична атмосфера животът започва да се реорганизира тук и там. Пред бездействието на властите, повече заети с почистване на туристическите квартали във Френския квартал^[4] и охраната на магазините, вместо с помощ за най-пострадалите жители на града, се възраждат забравени форми. Въпреки насилствените понякога опити да се евакуира зоната, въпреки игрите на „лов на негри“, открит за случая от превъзхождащите сили на расистките бели милиции, мнозина не пожелават да напуснат терена. За тези, които отказват да бъдат депортирани като „екологични бежанци“ по четирите краища на страната, и за онези, които почти навсякъде решават да се присъединят към оставащите от солидарност, отзовавайки се на апела на един бивш член на „Черните пантери“, самоорганизирането отново идва на дневен ред. В рамките на няколко седмици започва да работи Комунална обща клиника^[5]. Тази истинска полева болница осигурява още от първите си дни безплатни медицински грижи, все по-добри и по-ефикасни, благодарение на непрекъснатия приток на доброволци. Вече година клиниката е в основата на една ежедневна съпротива срещу държавните булдозери, които са получили заповед да разрушат всичко, за да продадат цялата тази част на града като плячка в ръцете на предприемачите. Народни кухни, снабдяване, улична медицина, спонтанни реквизиции, строеж на жилища за неотложни нужди: цяло едно практическо познание, натрупано от едни или други в течение на живота им, намира тук, далеч от униформите и сирените, пространство за приложение.

Който познава безкрайната жизненост на обитателите на тези квартали на Ню Орлиънс преди катастрофата, недоверието спрямо държавата, която ги управлява, и масовата практика на подпомагане, едва ли ще се учуди, че всичко това се оказва възможно. От друга страна, всеки обхванат от анемичното ежедневие на нашите опустели резиденции, би могъл да се съмнява, че все още може да се намери подобна решителност. Подновяването на тези забравени през годините на нормализирания живот жестове се оказва единственият начин да не рухнем заедно с този свят. И да дойде време, в което пак ще се влюбваме.