Невидимият комитет
Идващият бунт (15)

Послеслов

Това е текстът на книгата, издадена от La Fabrique през март 2007 г. Тя се оказва и основното веществено доказателство срещу деветимата арестувани на 11 ноември 2008 г., основно в село Тарнак. Те са обвинени в „престъпно сдружаване с цел терористична дейност“ на основание предполагаемо участие в саботаж на електропроводите на френската национална железница. Въпреки мъглявите „доказателства“ срещу деветимата, министърът на вътрешните работи на Франция публично ги свързва с надигащата се опасност от „ултраляво“ движение, като обръща особено внимание на тази книга, наречена „наръчник по тероризъм“, за чието написване те са обвинени.

Първото изявление на Невидимия комитет след арестите

Всички са съгласни. Циреят ще се спука. Вчера го повтаряха по кафенетата, днес го признават и в кулоарите на парламента със сериозно и надуто изражение. Пресмятането на рисковете носи определено удоволствие. Вече ни представят подробно меню с превантивни мерки за охрана на територията. Новогодишните празници търпят решителен обрат — „догодина няма да има стриди — яжте, докато има!“ За да не бъдат празниците помрачени от традиционните безредици, 36 хиляди полицаи и 16 хеликоптера са впрегнати от Алио-Мари^[1] — същата циркаджийка, която по време на ученическите демонстрации през декември с трепет следеше за най-малкия признак за „гръцка зараза“ и подготвяше полицейския апарат за всеки случай. С всеки изминал ден зад успокоителното дърдорене все по-ясно се долавя шумът на приготовленията за открита война. Техният хладнокръвен и прагматичен ход става все по-очевиден — вече не си правят труда дори да го представят като умиротворителна операция.

Вестниците добросъвестно изготвят списъка с причините за внезапното безпокойство. Финансовата криза, разбира се, с лавинообразната безработица, нейният принос към отчаянието и социалните планове, скандалите с Кервиел^[2] и Мадоф^[3]. Провалът на образователната система, нейното затихващо производство на работници и граждани, дори с децата на средната класа като суровина. Наличието на младеж, за която няма политическо представителство — младеж, която не става за нищо друго, освен да троши безплатните велосипеди, които обществото така добросъвестно й е предоставило.

Нито един от тези тревожни въпроси не би следвало да изглежда непреодолим в една епоха, в която преобладаващият режим на работа на властта е точно управлението на кризи. Освен ако не предположим, че властта е изправена не просто пред поредната криза, пред редица повече или по-малко хронични проблеми, повече или по-малко очаквани смущения, а пред една безпрецедентна опасност; че е възникнала форма на конфликт и отношения, които по своя характер са именно неуправляеми.

* * *

Хората, които навсякъде са част от тази опасност, не трябва да си задават само маловажните въпроси за причините или вероятностите за неизбежните движения и сблъсъци. Те трябва да се запитат как, например, гръцкият хаос отеква във френската ситуация? Едно въстание тук не може да бъде просто пренасяне на случилото се там. Световната гражданска война продължава да има местна специфика. Във Франция ситуация на всеобщи безредици би провокирала взрив в друга посока.

Участниците в гръцките безредици имат срещу себе си слаба държава и същевременно предимството на силната популярност. Не бива да се забравя, че срещу Режима на полковниците само преди 30 години демокрацията се възстанови поради практиката на политическото насилие. Това насилие, спомените за което не са толкова далечни, все още изглежда интуитивно за повечето гърци. Дори водачите на социалистическата партия са хвърляли по някой друг Молотов на младини. Въпреки това традиционната политика разполага с варианти, които много добре знаят как да се справят с такава практика и да разпростират идеологическата си плява до самото ядро на безредиците. Гръцката битка не беше решена и потушена на улицата — където полицията видимо попадна в капан, — защото нейното неутрализиране беше проведено другаде. Няма нищо по-изтощително, по-смъртоносно от тази традиционна политика с нейните безжизнени ритуали, нейното мислене без мисъл, нейния малък, затворен свят.

Във Франция, нашите най-видни социалистически бюрократи не са били никога нищо повече от сбръчкани кухи черупки, изпълващи кулоарите на парламента. Тук всички участват в заговора за ликвидиране дори на най-слабите форми на политическо напрежение. Това означава, че винаги е възможно гражданинът да бъде противопоставен на нарушителя чрез езикова операция, която върви ръка за ръка с военните операции. Безредиците от ноември 2005 г. и — в друг контекст — социалните движения от есента на 2007 г. вече показаха няколко прецедента. Картината на дясно настроените ученици в Нантер, които с футболни скандирания аплодират полицаите, изхвърлящи техните съученици, дава представа за това какво ни чака в бъдеще.

* * *

Няма спор, че привързаността на французите към държавата — гарантът на общочовешките ценности, последният бастион срещу катастрофата — е патология, която трудно се лекува. Преди всичко това е една измислица, която вече не знае как да продължи. Самите наши властници все повече виждат в нея ненужна пречка, защото те поне приемат конфликта в неговия истински смисъл — военния. Те нямат задръжки да пращат елитните антитерористични части да потушават безредиците или да опразват център за вторични суровини, окупиран от своите работници. Докато социалната държава се разпада, можем да наблюдаваме възникването на ожесточен конфликт между онези, които желаят ред, и онези, които не желаят. Всичко, което френската политика успяваше досега да дезактивира, е на път да се отприщи. Тя никога няма да може да го обработи изцяло. В напредналия етап на социален разпад, можем да разчитаме на идващото движение да намери необходимата глътка нихилизъм. Което не означава, че то няма да бъде подложено на други ограничения.

Революционните движения не се разгръщат като зараза, а като резонанс. Нещо, създадено тук, резонира с ударната вълна, излъчена от нещо, създадено там. Всяко тяло резонира по свой начин. Бунтът не е епидемия или горски пожар — праволинеен процес, който се прехвърля от едно място на друго след първоначална искра. Той прилича повече на музика, чиито тонове, макар и пръснати в пространството и времето, постепенно успяват да увлекат със своя ритъм и мелодия до момента, в който връщането към нормалното става нежелателно и даже невъобразимо.

Когато говорим за Империя, ние назоваваме механизмите на властта, които превантивно, с хирургическа точност задушават всеки революционен порив в една ситуация. В този смисъл Империята не е враг, който ни атакува фронтално. Тя е ритъм, който се натрапва — начин за разлагане и разпръскване на реалността. Тя не е начин за подреждане на света, а за неговото мъчително, тежко и насилствено военно ликвидиране.

Когато говорим за силите на бунта, ние имаме предвид очертаването на съвършено различно композиция, различна страна на реалността, която от Гърция до френските бедни квартали търси своето въплъщение.

Повсеместно се осъзнава, че кризисните ситуации дават множество възможности за преструктуриране на господството. Затова Саркози може да обяви, без да прекалява с лъжите, че финансовата криза е „краят на света“ и че през 2009 г. Франция ще навлезе в нова епоха. Тази пародия на икономическа криза уж трябва да бъде нещо ново: уж трябва да се намираме на прага на нова ера, в която всички заедно ще се хвърлим в борбата с неравенството и глобалното затопляне. Но за нашето поколение — родено в кризата и непознаващо нищо друго освен икономическа, финансова, социална и екологична криза — това е твърде трудно за приемане. Няма да ни баламосат пак с поредния рунд „започваме отначало“ и „само трябва за малко да затегнем коланите“. Честно казано, катастрофалните данни за безработицата вече не будят никакви чувства у нас. Кризата е начин за управление в един свят, който явно се крепи единствено на безкрайното управляване на собствения си крах.

Тази война не се води заради различните начини за управляване на обществото, а заради неделимите и непримирими идеи за щастието и техните светове. Знаем го ние, знае го и властта. Остатъците от нейните активисти ни виждат все по-многобройни и по-ясно различими и си скубят косите, докато се опитват да ни натъпчат по малките чекмеджета в малките си глави. Те протягат ръце към нас, за да ни задушат по-лесно в собствените си провали, собствената си парализа, в тъпата си проблематика. От изборите до „преходите“, активистите никога няма да бъдат нещо повече от онова, което всеки път ни отдалечава с още малко от възможността за комунизъм. За щастие ние вече не понасяме нито измяната, нито измамата.

Миналото ни даде твърде много грешни отговори, за да не разберем, че грешките бяха в самите въпроси. Няма нужда да избираме между фетишизма на спонтанността и организационния контрол; между „всеки е добре дошъл“ на активистките мрежи и дисциплината на йерархията; между отчаяното действие сега и отчаяното чакане за по-късно; между отлагането на преживяването и експериментирането, в името на един рай, който, колкото повече се отлага, все повече прилича на ад, и пришпорването на умрялата идея, че саденето на моркови е достатъчно, за да излезем от този кошмар.

Организациите са пречки за нашето организиране.

Реално нищо не разделя онова, което сме, което вършим и в което се превръщаме. Организациите — политически или синдикални, фашистки или анархистки — винаги започват с практическото разделяне на тези части от битието. След това за тях става лесно да представят идиотския си формализъм като единствен цяр за това разделение. Да се организираме не означава да структурираме своята слабост. Преди всичко това означава да създаваме връзки — връзки, които изобщо не са неутрални — здрави връзки. Степента на организираност се измерва със степента на споделяне — материално и духовно.

Отсега нататък реалното организиране за оцеляването означава реално организиране за атака. Навсякъде трябва да се разработва една нова представа за комунизма. В полумрака на кръчмите, в печатниците, в „скуотите“, фермите, окупираните физкултурни салони, трябва да се раждат нови съзаклятия. На тези скъпоценни завери не бива да се отказват необходимите средства за влизане в бой.

Това е истинският революционен потенциал на настоящето. Все по-честите схватки имат това чудесно предимство: те винаги дават повод за такива съзаклятия — веднъж мимолетни, но друг път — непробиваеми. Когато няколко хиляди младежи тръгнат решени да атакуват този свят, трябва да си тъп като ченге, за да търсиш финансова следа, лидер или доносник.

* * *

Два века капитализъм и пазарен нихилизъм ни отчуждиха от най-важните неща — от самите нас, от другите, от световете. Измислицата за „личността“ се разложи със същата скорост, с която беше оживяла. Ние, децата на метрополиса, се обзалагаме, че именно в най-дълбоките лишения на битието, сред постоянното задушаване и гонения, комунизмът става възможен.

В крайна сметка ние воюваме с цяла една антропология. Със самата представа за човека.

Затова — комунизъм — като презумпция и като експеримент. Споделяне на чувствителността и развиване на споделянето. Разкриване на общото и изграждане на сила. Комунизъм като схемата на един масиран и дързък щурм срещу господството. Като призив и име за всички светове, изправили се срещу имперското усмиряване, всички форми на солидарност, които не могат да се принизят до царството на стоките, всички форми на приятелство, възприемащи необходимостите на войната. КОМУНИЗЪМ. Знаем много добре, че това понятие трябва да се използва внимателно. Не защото в големия парад на думите то може би вече не е много модерно, а защото нашите най-големи врагове го използваха и продължават да го използват. Ние настояваме. Има думи, които са бойни полета: техният смисъл — революционен или реакционен — е победа, която трябва да се изтръгне от зъбите на борбата.

Загърбването на традиционната политика означава готовност за война, която се води и на полето на езика или по-скоро в начина, по който думите, жестовете и животът са неразделно свързани. Ако си дават толкова зор да вкарат в затвора като терористи неколцина млади комунисти, които са обвинени, че са участвали в издаването на „Идващият бунт“, това не е заради „престъпмисъл“, а по-скоро защото те биха могли да олицетворят определена последователност между думи и дела. Това рядко се прощава.

Тези хора не са обвинени в написването на книга, нито във физическо посегателство срещу неприкосновените потоци, напояващи метрополиса. Обвинени са в това, че евентуално са се изправили срещу тези потоци с тежестта на една политическа идея и позиция. Че едно действие би могло да има логика в свят, устроен различно от този на обезлюдената Империя. Антитероризмът претендира, че се бори с някаква възможна бъдеща „престъпна група“. Реалната им борба обаче е срещу бъдещата ситуация. Възможността зад всеки бакалин да се крият лоши помисли, а зад всяка мисъл — действията, към които призовава. Възможността, изразена от една идея за политика — анонимна, но приветлива, широко разпространена и неуправляема — такава, каквато не може да се набута в склада на свободата на словото.

Едва ли има съмнение, че младите ще бъдат първите, които яростно ще се изправят срещу властта. Последните години — от бунтовете през пролетта на 2001 г. в Алжир до тези през декември 2008 г. в Гърция — са просто предупредителни сигнали в това отношение. Онези, които преди 30–40 години се разбунтуваха срещу своите родители, няма да се поколебаят да сведат всичко до сблъсък между поколенията, ако не и до предсказуем симптом на пубертета.

Единственото бъдеще на едно „поколение“ е да се превърне в предишното, по пътя, който неизбежно води към гроба.

Традицията учи, че всичко започва с „обществено движение“. Особено в момента, когато левицата, чийто труп все още се разлага, лицемерно се опитва да си върне авторитета на улицата. На улицата обаче тя вече няма монопол. Вижте само как при всяка нова мобилизация на учениците от гимназиите — наред с всичко друго, което левицата все още се осмелява да подкрепя — непрекъснато расте пропастта между хленча на нейните искания и ожесточеността и решимостта на движението.

От тази пропаст трябва да направим окоп.

Виждаме движения, които идват и си отиват, сякаш без да оставят нищо видимо след себе си. Но трябва да признаем, че нещо остава. Във всяко събитие има нещо, които не остава заловено в абсурдната нетрайност на отстъплението в някакъв нов закон или друг предтекст, и тези неща са свързани с бикфордов шнур. На пресекулки, в някакъв свой ритъм виждаме да се оформя нещо подобно на сила. Сила, която не служи на времето, а неусетно налага свое.

Вече няма смисъл да предсказваме краха или да рисуваме радостни картини. Когато и да настъпи той — рано или късно — важно е да се подготвим. Въпросът не е да начертаем схема как трябва да стане въстанието, а да приемем възможността за въстание такава, каквато винаги трябваше да бъде: жизнен порив на младостта и народна мъдрост. Ако човек знае как да се движи, липсата на схема не е пречка, а шанс. За въстаниците това е единствената гаранция за най-важното: запазването на инициативата. Това, което остава да се създаде и да се подклажда, както се подклажда огън, е определена нагласа, определена тактическа температура, която, възникнала веднъж, дори сега, се разкрива едновременно като решителен фактор и постоянен източник на решимост. Днес вече са съживени редица въпроси, които довчера биха изглеждали чудати или старомодни. Те трябва да се разглеждат, не за да получат окончателен отговор, а за да останат живи. Това, че отново бяха поставени, е немалко достойнство на гръцкото въстание:

Как една ситуация на всеобщи безредици може да се превърне в ситуация на бунт?

Какво трябва да се направи, след като улиците бъдат превзети, след като полицията там претърпи тежко поражение?

Заслужават ли все още парламентите да бъдат атакувани?

Какъв е практическият смисъл от свалянето на местната власт?

Как да решаваме?

Как да се препитаваме?

КАК ДА СЕ НАМЕРИМ?