Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Краят на света (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fox Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
elemagan (2014)
Разпознаване и корекция
ultimat (2014)
Допълнителна корекция
ultimat (2014)

Издание:

Дейвид Робинс. Щурмът на Фокс

Редактор: Диана Илиева

Технически редактор: Николинка Хинкова

Коректор: Милка Недялкова

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1994

ISBN 954–17–0050–0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от ultimat

2.

Родоначалникът, както го наричаше Семейството, беше строил добре.

Кърт Карпентър, както се е казвал според дневника, оставен от него, бил кинодеец, защитник на околната среда и все пак практичен. Идеалист и съзерцател, той запазил през цялото време зрял и здрав усет за реалното. Когато всички други твърдели, че ръководителите на света няма да взривят планетата, Карпентър се усмихвал и поклащал глава в несъгласие. Когато разговорите били прекратявани и медиите давали надежди, че въпреки това мирът ще бъде запазен, Карпентър не позволявал да бъде заблуден. Много от приятелите му се присмивали добродушно, че отделял твърде много време и прахосвал голямото си състояние за любимия си проект, но Карпентър пренебрегвал мъдро язвителността им и продължавал делото си.

Да, Кърт Карпентър бил необикновен човек и като повечето личности с поглед към бъдещето, изявили се в хода на човешката история, бил осмиван и подиграван, критикуван зад гърба и открито правен за посмешище.

По ирония на съдбата Кърт Карпентър, в известен смисъл, се смял последен.

Когато в края на краищата Третата световна война избухнала и политическата лудост, позната във всички свои разновидности и цялост като „правителства“, намерила своя неизбежен край, Карпентър, роднините и приятелите му, които той събрал около себе си във внимателно избраното от него място за оцеляване, надживели многото му хулители.

Ужасните последици от глобалната ядрена разруха обезсмислили всяко злорадстване, точно обратното — Карпентър често пожелавал да е намерил смъртта си в унищожителната битка, да не е жив, за да не вижда света, който познава, да отива към внезапния си край. Съществуването станало горчиво преживяване, мъчителна борба за най-насъщното. Светът направил радиоактивно салтомортале и страшните резултати били по-лоши, отколкото всички предвиждали. Карпентър, например, никога не очаквал, че химическите бойни вещества ще бъдат използвани толкова нашироко; не успял да предвиди последиците и пропуснал да включи противохимически средства в главния си план. Накрая беше станал жертва на един от облаците.

Все пак Карпентър бе строил, общо взето, добре.

Името „Дом“, както Карпентър нарекъл мястото за оцеляване, му прилегнало добре. Той бил построен върху участък от тридесет хектара. Първоначално Карпентър заградил площадката с яка тухлена стена, висока шест метра. По-късно последователите му опънали бодлива тел по цялото протежение до върха на това основно укрепление. След това той изкопал шестметрова канавка покрай вътрешната страна на стената. Имотът се пресичал от голям поток, течащ откъм северозапад в посока югоизток. Стените били издигнати върху него с помощта на акведукти. Той отбил част от течението към вътрешната канавка, създавайки по този начин още едно ефикасно препятствие — защитния ров. Карпентър познавал човешката природа. Знаел, че с упадъка на цивилизацията, културата и законността обществото ще се върне към примитивно, животинско ниво на развитие, а той искал неговото Семейство, както наричал с любов последователите си, да бъде подготвено да се защити, когато се наложи.

Карпентър строил сградите от железобетон, ръководен от желанието да бъдат здрави и трайни. Домът никога не би могъл да устои на пряко или даже на близко ядрено попадение, но той с тази мисъл в главата си търсил изолирана площадка. Одобрил за подходящо възможно най-отдалеченото място от първостепенни военни цели. Дори най-близките граждански обекти били на стотици мили разстояние. Сградите му, надземни и подземни, били строени според научно изчислени спецификации за максимална непроницаемост. Той бил уверен, че Домът няма да бъде разрушен при първата атака.

Основната тревога на Карпентър било радиоактивното заразяване. Разбирал, че размерите му ще се диктуват от поразените цели, от броя и вида на използваните оръжия и основно — от посоката на преобладаващите ветрове и други атмосферни условия. Страхът му от радиоактивното заразяване бил причината да построи подземните камери, добре заредени с провизии, кислородни резервоари и маски, вътрешна вентилационна система и специално оборудване, необходимо за откриване на гама-лъчи. За щастие, прякото радиоактивно заразяване на мястото било минимално и един месец след ядрената война Семейството могло отново да излезе на повърхността.

Всички тези и много други факти, Кърт Карпентър беше описал подробно в дневника си. Те бяха преподавани на всяко дете от Семейството по време на училищните му години.

Блейд беше така всецяло потънал в историята на живота и трайния триумф на Кърт Карпентър, в размишления върху изводите, че не забеляза кога триадата Алфа превали хълма на запад от Дома.

От вътрешността на Дома се разнесе пронизително изсвирване на рог.

— Видели са ни — отбеляза Хикък.

Вече можеха да различат фигурите, притичващи по насипа на най-високото ниво на стената. Повечето от тях се бяха струпали над подвижния мост в центъра на западната стена. Полето около Дома беше поддържано без растителност с изключение на трева, като необходима мярка против изненадващи нападения от хора или животни.

Докато пресичаха полето към подвижния мост, Джероунимо разгледа хората върху стената.

— Джени те очаква — каза той на Блейд.

Блейд погледна с присвити очи, за да не бъде заслепен от яркото слънце.

— Къде… — започна той.

— Виждам я — потвърди Хикък. — Точно на юг от подвижния мост.

Блейд също я забеляза. Русата й коса се развяваше от лекия вятър. Тя му помаха с ръка и Блейд отвърна на поздрава й.

— И кога вие двамата ще се съберете? — попита Хикък.

— Когато всичко ни бъде съвсем добре и в ред — озъби се Блейд.

— Обидчив е! — ухили се Хикък.

— Нали знаеш колко е чувствителен към личните си работи? — каза Джероунимо. — Защо го дразниш?

— Това си му е в характера — обади се Блейд преди Хикък да успее да отговори.

— По този начин не ти давам възможност да се надуваш — изръмжа Хикък. — Бъдещият ни водач трябва да притежава здраво чувство за скромност, а не да се надува.

Блейд спря.

— Какво искаш да кажеш с това?

Хикък и Джероунимо все още продължаваха да вървят.

— Попитах — натърти Блейд, — какво, по дяволите, искаш да кажеш с това?

Те се заковаха на място и се обърнаха към него.

— Само цитирах Плато — каза Хикък. — Не е необходимо да изпускаш нервите си, сърдитко.

— Знаеш какво искаше да каже — подметна Джероунимо.

— Така ли? — сопна се Блейд.

— Не ни се прави на самата невинност — остро каза Хикък. — Дали ти харесва или не, партньоре, Плато иска ти да станеш водач, след като той ритне камбаната.

— А ако не искам да поема отговорността на водач? — възпротиви се Блейд.

— Твърд е! — възкликна Хикък.

— Защо трябва отново и отново да се връщаме към тази тема? — попита Джероунимо.

— Защото не съм сигурен дали искам да бъда водач — отговори искрено Блейд.

— Защо не? — настоя Хикък. — За нас е чудесно.

— Може би не искам повече от шест дузини живота да зависят от решенията, които аз ще трябва да вземам.

— Семейството трябва да има водач — напомни Джероунимо. — А ти притежаваш природни дарби и възможности, които един водач трябва да има. Плато казва, че те са в кръвта ти. Баща ти също ги имаше.

— Видя докъде го докараха, нали? — възрази Блейд.

— Сега не е времето и мястото за това — Джероунимо махна с лявата си ръка по посока на Дома, където се бяха събрали още членове на Семейството, за да приветстват завръщането им.

— Да вървим! — Блейд погледна свирепо Хикък, който се изсмя и тръгна напред.

Подвижният мост беше спуснат и от другата страна на защитния ров се оформяше делегация за посрещането им.

Блейд хвърли бърз поглед към насипа, но Джени беше изчезнала. Малко след това я видя да се появява върху подвижния мост. Тя отново помаха с ръка и се затича към него.

Рогът прозвуча повторно.

Блейд погледна към наблюдателния пост върху северозападния ъгъл на стената. Който и да беше на пост, вече ги беше забелязал и подал сигнал, така че защо надуваше пак рога?

Наблюдателният пост изсвири още два пъти, направи пауза и след нея — още три пъти.

— По дяволите! — възкликна Хикък.

— Къде? — завъртя се Блейд, оглеждайки хоризонта.

— Там! — посочи Джероунимо.

Три бързи сигнала, след това пауза и още три. Това можеше да означава само едно нещо.

Блейд го видя и кожата му настръхна.

Облакът пълзеше по хълма зад тях, забулваше гората в странна зеленикава мъгла и се носеше бавно, гонен от слабия вятър.

— Блейд! — изпищя Джени и се затича по-бързо.

— Потърсете прикритие! — заповяда Блейд на приятелите си.

Хикък се подчини и се втурна да бяга. Джероунимо се помъкна след него, отпаднал от носенето на елена на разстояние три километра.

— За бога! — изкрещя Блейд. — Хвърли трупа!

— Но храната… — опита се да протестира Джероунимо.

Блейд сграбчи елена за задния крак и го дръпна рязко, смъквайки го на земята.

— Ти си по-важен. Бягай!

Джероунимо спринтира към Дома.

Блейд погледна назад. Вятърът се засилваше. Беше променил посоката си след инцидента с мутанта и сега идваше от запад, носейки облака точно към тях. Приближаваше се бързо, твърде бързо.

— Блейд!

Джени стигна до него, сграбчи дясната му ръка и я стисна силно. В гласа й и в широко отворените й зелени очи се прокрадваше паника. Бялата и блуза се повдигаше, а дишането се затрудняваше от напрежението.

— Да вървим!

Двамата полетяха към Дома.

Облакът беше достигнал границата на полето и започна да го поглъща. Във въздуха се носеше едва доловимо съскане.

Джени се препъна в една неравност и падна на коляно, пробивайки дупка във вече износените си и кърпени джинси. Едва успя да подтисне вика на болка.

Блейд я изправи на крака.

— Побързай, скъпа!

Как можеше това проклето нещо да се движи така бързо? Нищо чудно, че облаците бяха отнели толкова много живота, включително и този на Кърт Карпентър.

Блейд и Джени тичаха с всички сили, дишайки тежко. Пресякоха подвижния мост и Блейд забеляза как един мъж от Семейството се опитва да вдигне сам масивния механизъм.

— Остави го! — заповяда Блейд.

— Но… — възрази мъжът, знаейки, че задължението му беше да вдига моста след всяко негово спускане.

Блейд го позна.

— Това няма да спре облака отвън, Брайън. Искаш да направиш жена си вдовица ли? Бягай!

Брайън закова кафявите си очи в приближаващия се облак, кимна с глава и се затича да търси убежище.

Зеленият облак беше погълнал половината поле.

Блейд дръпна Джени след себе си. Пред тях Хикък и Джероунимо вече влизаха в блок „В“. Бяха направили добър избор.

Съскането се засили.

Дворът беше почти безлюден. Семейството се беше скрило в подземните помещения. Те бяха последното убежище в случай на нападение от враг с човешки или нечовешки произход. Запасите от храна бяха подновявани непрекъснато. Тухлените стени обграждаха шест здания и в действителност всяко едно беше укрепен бункер. Всяка сграда се наричаше „блок“ по обичайния военен маниер и под тях се намираха спасителните помещения. Достъпът до тях се осъществяваше през скрити люкове и всеки един от тях беше на практика херметически затворен. Състояха се от редуващи се стоманени плочи и изолация, предназначени да филтрират всякакви вредни частици, като радиоактивен прах, и да намаляват проникването на йонизираща радиация.

Блейд и Джени достигнаха входа на блок „В“ и Блейд видя, че люкът в североизточния ъгъл е отворен и приканващ.

Зад гърба им някаква жена изпищя в ужас.

Блейд се завъртя обратно.

Едва проходило дете се олюляваше върху нестабилните си малки крачета към подвижния мост, а облакът беше само на петдесет метра от Дома.

— Марк! — писна жената, наричаща се Найтингейл. — Върни се!

Беше застанала на около петнадесет метра встрани; трепереше в желание да спаси рожбата си, но беше прекалено вцепенена от страх, за да направи някакъв опит.

Малкото момченце продължаваше да се движи в посока на облака.

Блейд пусна Джени и се отправи към Марк.

— Блейд! — извика Джени след него.

— Стой тук!

Зеленият облак беше само на четиридесет метра от подвижния мост. Изхвърляше тънки парообразни пипалца пред основното си тяло, посягаше, търсеше, стремеше се към живата плът. Необяснимо защо мистериозните облаци не влияеха на растенията по пътя си. Но никое човешко същество или животно не бе видяно отново след поглъщането му от облак.

Блейд знаеше, че детето е омагьосано от облака, заслепено от гледката, различна от всичко, което някога беше виждало. Оставаха само няколко мига и това щеше да стане последното нещо, видяно от него през краткия му живот.

Пълзящата заплаха наближаваше подвижния мост. Момченцето спря с отворена уста само на няколко метра от моста.

Блейд тичаше с всички сили, напрягайки мускулите на краката си до пределните им възможности.

— Марк! — изпищя майката отново.

Марк се завъртя и погледна през дясното си рамо.

Ветрецът отслабна съвсем малко и облакът забави движението си.

Марк се усмихна на обезумялата майка и обърна учудения си, възхитен поглед към облака.

Блейд усещаше пулсирането на кръвта в слепоочията си. Усилието на мускулите на краката му причиняваше остра болка в бедрата. Беше вървял твърде дълго без достатъчно почивка и храна.

Облакът беше почти застинал на едно място и момченцето тръгна бавно по моста.

Не! Блейд нямаше сили да извика предупреждението. Съсредоточи се в тичането, за да поддържа скоростта. Тя беше всичко.

Неестествено съскане изпълни въздуха, напомняйки звука от пържене на костенурка в тиган, но увеличен хиляда пъти. Внезапно вятърът се усили и облакът възстанови напредването си.

Блейд достигна до момченцето, грабна го в ръце и го притисна към гърдите си. Спря за миг като закован, наблюдавайки как тъмният облак гълта разстоянието между тях.

— Блейд! — дочу той вика на Джени и се обърна.

— Мама! — изпищя момченцето и се разплака от внезапно обзелия го ужас.

— Ще се справим — опита се да го успокои Блейд.

Но дали щяха да успеят? Блейд не можеше да си позволи да погледне отново назад и хукна към блок „В“. Видя Найтингейл и Джени да стоят една до друга близо до входната врата. Очевидно Найтингейл бе притичала до Джени, за да потърси утеха и подкрепа. Дясната ръка на Джени беше прегърнала раменете на Найтингейл. Лицата им бяха пребледнели, а очите — широко отворени. Марк пищеше и Блейд усети няколко топли сълзи по врата си.

Съскането гърмеше в ушите му. С ъгълчето на окото Блейд долови вдясно от себе си някакво движение. Рискува да хвърли бегъл поглед и дишането му се ускори.

Зелено, тънко като пръст пипалце се протягаше към него. Тънко, да, но само едно докосване и той щеше да бъде мъртъв.

— Мама! — проплака Марк.

Вниманието му все още беше приковано от приближаващото се пипалце и Блейд пропусна да забележи малка дупка в земята пред себе си.

— Мама! — инстинктивно изкрещя ужасеното дете.

Блейд стъпи в дупката и се строполи.

Пипалцето беше на около десет метра от него и скъсяваше бързо разстоянието, като че ли беше надушило топла кръв.

Блейд подложи дясното си рамо, опитвайки се да смекчи удара при падането и запази невръстното дете. Колената на момченцето се забиха в стомаха му и пред очите на Блейд заиграха кръгове от агонизиращата болка, пронизала диафрагмата му.

Блейд се опита да стане, да продължи бягството, но не успяваше да си поеме дъх и краката му бяха омекнали като гумени.

— Блейд! — долетя до него викът на Джени.

Джени! Той се опита да не мисли за нея. Тя бе първата му и единствена любов, защото бяха влюбени един в друг от десетгодишната си възраст. Джени! Скъпата му любима!

Нечии силни ръце го сграбчиха неочаквано под мишниците и го изправиха на крака.

— Ти наистина избираш най-проклетото време, за да поспиш, партньоре.

Хикък и Джероунимо буквално го носеха, цепейки въздуха към блок „В“.

— Пази си силите — посъветва Джероунимо. — Много е близо до нас.

Блейд усети животът да се връща в краката му и закрачи енергично, опитвайки се да не изостава.

— Мама!

Найтингейл излезе напред, за да ги посрещне, грабна Марк и се втурна към вратата.

Джени изчака Блейд и се мушна между тях, за да заеме мястото на Хикък и подкрепи своя любим.

— Стискай зъби — насърчи го тя. Достигнаха до люка и Найтингейл с Марк тръгна първа надолу по стъпалата. Джени ги последва, а Хикък и Джероунимо помогнаха на Блейд да слезе в подземието.

— Не си ли мислил понякога, че трябва да минеш на диета? — Хикък попита Блейд.

Блейд бе твърде изморен, за да отговори. Дочу люка да се затваря след тях и разбра, че поне за момента са в безопасност.

— Добре ли е?

Гласът беше на Джени. Блейд се опита да се съсредоточи, но пред очите му се спусна пелена и съзнанието му бе обгърнато от мъгла. Искаше да им благодари, че го бяха спасили, но не успя да задържи очите си отворени и съзнанието будно.

— Той вдиша ли от облака? — дочу някой да пита и това беше всичко, което си спомняше.