Дейвид Робинс
Щурмът на Фокс (18)

17.

Настъпи утрото на третия ден след нападението на тролите срещу Дома.

Сексън вдигна ръка и колоната спря на върха на полегато възвишение. Под тях, в продължение на миля, криволичеше долина и завършваше с няколко постройки.

— Фокс! — съобщи Сексън на пленничките си.

Джени се взря в далечния град. Почти бяха стигнали до него, а все още нямаше никакъв признак от Войните. Къде бяха те? Беше ли се случило нещо с Блейд? Това ли беше причината все още да не са спасени?

Единадесетте троли и седемте жени заслизаха надолу по възвишението.

— Най-накрая! — възкликна един от тролите. — Най-накрая вкъщи!

Сексън погледна Джени.

— Вие, жени, тази нощ ще почивате. Необходимо ви е. Утре е изпитанието на способностите.

— Какво е това изпитание, през което преминавате? — попита Джени с нарастващо любопитство.

— Глупава жена! — изсмя се Сексън високо. — Вие, жените, ще бъдете изпитвани, не ние.

— Какво представлява изпитанието?

— Ще видиш — отговори Сексън кратко.

Слънцето се бе изкачило високо на небосклона, докато успеят да пресекат долината.

— Започвам да се страхувам — прошепна Анжела.

Джени се усмихна окуражително.

— Ще се справим.

Когато го наближиха, от града се разнесоха викове. Тролите бяха построили дървена ограда, заобикаляща северната половина на Фокс, с врати в средата на всяка страна. При западната врата се появиха лица, повечето от които брадати, и тя бързо се отвори широко.

— Не е толкова представителна, колкото огромната ви стена — посочи Сексън към оградата, когато я наближиха, — но тя и огньовете задържат гнойните глави отвън.

— Гнойните глави? — повтори Джени.

— Трябва да знаеш какво представляват гнойните глави — каза Сексън. — Те са навсякъде наоколо. Вчера видяхме една, помниш ли?

Сега вече Джени разбра.

— Ние ги наричаме мутанти.

— Какво?

— Мутанти.

— Отсега нататък — заповяда Сексън, — ще ги наричаш гнойни глави.

— А ако не искам? — възпротиви се Джени предизвикателно.

— Ще нахраня с тебе Уулви или Рант, или Мома — заплаши я той.

— Кои са те?

Сексън се изкикоти.

— Ще ги видиш съвсем скоро.

През вратата се изсипаха дузина троли и заобиколиха новопристигналите. Много от тях се кривяха похотливо към жените.

— Мисля, че сме попаднали в голяма беда — прошепна Мери.

Тълпата влезе вътре през вратата на оградата и премина няколко улици, докато стигнаха до павиран площад в центъра на града. В средата му беше издигната малка платформа. Сексън скочи на нея и вдигна високо ръце.

Възцари се тишина.

— Както ви обещах — извика Сексън — ние се върнахме с още жени.

Събраните троли отвърнаха с въодушевени крясъци, ръкопляскания и свиркане.

Сексън направи знак и те утихнаха.

— Казах ви, че ще доведем здрави женски и, както винаги, удържах на думата си. Кой ви ръководи най-добре?

В началото бавно, а след това с нарастваща скорост и сила, струпаните троли започнаха да скандират името на водача си: „Сек-сън! Сек-сън! Сек-сън!“

Джени забеляза, че Сексън се разтапя от удоволствие пред хвалебствията. Вгледа се в близките до тях здания и забеляза окаяния им вид. Циментът беше напукан, дървото изкривено и всичко наоколо беше потънало в боклук и мръсотия. Не знаеха ли тези хора какво е хигиена?

— Утре — извика Сексън, — ние ще проведем изпитанието, за да видим колко са здрави. Живот за силните и смърт за слабите!

— Живот за силните и смърт за слабите! — повториха след него повечето троли.

Внезапно Джени осъзна, че са заобиколени само от мъже. Къде бяха жените? Тролите трябваше да имат и други жени.

— Много от нашите другари не се завърнаха с нас — започна Сексън да кръстосва навъсено платформата. — Това Семейство е много силно. Имат много пушки. Повече, отколкото някога съм виждал. Какво ще кажете, ако вземем тези пушки?

Тролите полудяха пред тази перспектива.

— Аз имам план — продължи Сексън. — Когато му дойде времето, ще нападнем Дома им отново, ще вземем пушките им и ще откраднем всичките им жени. Това харесва ли ви?

— Да! Да! Да! — изрева в хор аплодиращата го тълпа.

— Знаех, че ще ви хареса — посочи Сексън към жените. — Заключете ги до утре сутринта. Тогава ще се позабавляваме.

Тролите се подчиниха. Всяка от жените беше сграбчена от трима или четирима от тях. Понесоха ги надолу по друга улица, докато стигнаха триетажна тухлена сграда. Двама въоръжени с пушки троли стояха на стража пред яката й врата.

Джени, както и другите жени, беше блъсната безцеремонно навътре през входа. Просна се на ръце и колене върху грубия бетонен под и издра дланите си. Прозорците на това отвратително място бяха обковани с дъски. Слабото осветление се осигуряваше от няколко свещи, поставени в метални стойки, закрепени на стените.

Вратата се затръшна след тях.

Анжела стенеше.

Джени стана и освободи изранения си от въжето врат. Забеляза, че около стените се бяха скупчили жени и деца.

— Не сме сами — отбеляза Урса.

— Здравейте! — поздрави ги Джени. — Казвам се Джени.

Не получи отговор. Едно дете се притисна страхливо в майка си.

— Няма да ви причиним зло — увери ги Джени. Очите й започнаха да се приспособяват към здрача. Жените бяха омърляни и плахи, облечени в дрипи и животински кожи, с неподдържани коси и тела, присвити в дълбоко отчаяние. Децата изглеждаха по същия начин. Успя да преброи деветнадесет жени и девет деца.

— Ти каза — проговори писклив и тънък гласец, — че се казваш Джени?

— Да — обърна се Джени по посока на гласа, идващ от един от тъмните ъгли на стаята.

Оттам се откъсна една сянка и се приближи към нея.

— Кой е? — попита Анжела страхливо.

— Тихо! — изшътка Ли.

— Някога познавах една Джени — каза сянката, която се оказа накуцваща жена. — Беше там, където израснах — щастливо място, наречено Дома…

— Домът? — Джени изтича към жената и я хвана за раменете, притегляйки я близо до една от свещите.

Жената изглеждаше по-възрастна за годините си, състарена от тежък труд и сбръчкана от мъчения. Косата й беше сива, очите — кафяви. Куцаше, защото дясното й стъпало беше извито под прав ъгъл спрямо тялото.

— Коя си ти? — попита Джени. — Ние също сме от Дома.

Очите на старата жена се напълниха със сълзи и тя започна да се свлича на земята.

— Помогнете ми! — нареди Джени и Ли и Дефъдил й помогнаха да положи внимателно старицата на пода.

— Не мога да повярвам… — давеше се в думите си възрастната жена. — Съжалявам — започна да плаче със сърцераздирателни хълцания. Изтощеното й тяло се разтърсваше от силните чувства.

— Всичко е наред — опита се да я успокои Джени.

— Не — възпротиви се старицата, — не е. Ти не разбираш.

— Какво да разбирам?

— Че си тук по моя вина — обърна се тя, криейки лицето си от тях и виейки от болка.

— Какво означава това? — попита Сефайъ.

— Не зная — отговори Джени и вдигна жената от студения, мръсен под. — Какво искаше да кажеш?

— Аз бях тази, която им каза за Дома.

— Какво направи? — попита Ли сърдито.

Сивокосата жена започна да вие още по-високо.

Джени положи смутено главата на жената в скута си и зачака търпеливо да се успокои. В тази жена имаше нещо смътно познато.

— Имам чувството, че я познавам — подметна Урса, потвърждавайки предчувствието на Джени.

Нещастната жена плачеше и плачеше, но накрая сълзите престанаха да текат, тялото спря да трепери и тя утихна, бършейки непрекъснато носа си с длани.

Жените от семейството я наобиколиха, а другите останаха на местата си в мръсната стая.

— Сега вече можеш ли да говориш? — попита Джени.

Жената кимна, подсмърчайки.

— Добре. Коя си ти?

— Не ме ли позна? — Гласът й трепереше.

— Не — поклати глава Джени, — но имам чувството, че би трябвало да зная коя си.

— Аз те помня — заяви жената гордо. — Ти си Джени. Малката умница, която винаги се навърташе около Блейд.

— Как… — започна Джени, но беше прекъсната рязко.

— А ти — продължи слабата жена, поглеждайки към Ли, — си Ли. И Урса, Сефайъ, Дефъдил. — Направи пауза, усмихвайки се доволно от постижението си. — Но вас двете не познавам — завъртя показалеца на лявата си ръка към Мери и Анжела.

„Двете най-млади“, отбеляза в ума си Джени.

— Ти все още не си ни казала коя си — напомни тя на странницата.

— Името ми — подвоуми се възрастната жена и думите излязоха едва доловими от устата й — е Надин.

Съпругата на Плато! Джени я бе познавала, не отблизо, но двете бяха разговаряли отвреме-навреме.

— Ти си Надин? — попита недоверчиво Урса. Надин изчезна преди седем години.

— Да — добави Ли. — Надин имаше кафява коса и беше много по-млада, отколкото изглеждаш ти.

— Как можем да сме сигурни, че наистина си Надин? — настоя Мери.

Джени ги погледна раздразнена.

— Дайте й почивка. Коя друга би могла да бъде? Нима друга жена ще си изплаче така мъката, както току-що направи тя? Коя друга би могла да знае имената ни? Преди малко самата ти каза, че я познаваш — обърна се Джени към Урса.

— Съжалявам — изчерви се Урса. — Не исках да я обидя, усъмнявайки се в нея. Но тя изглежда толкова различна.

Надин им се усмихна.

— Наистина съм различна — въздъхна тя. Костеливите й пръсти си играеха с косата, подръпваха разпилените кичури и се опитваха безуспешно да ги приведат в някакъв порядък. — Съвсем скоро и вие ще изглеждате различни, ако проклетите троли ви задържат.

— Това ли беше причината да изчезнеш? — полюбопитства Джени. — Тролите те хванаха?

Надин поклати тъжно глава.

— Струва ми се, че оттогава изминаха векове. Плато и аз бяхме излезли на разходка, за да задоволим хроничното му любопитство. Той отиде да събере дърва за огън и докато го нямаше двама троли скочиха върху мен. Притиснаха ръцете ми и един от тях покри устата ми с ръка. Борих се… — замълча тя при болезнения спомен и продължи, — но те бяха твърде силни. Доведоха ме тук, във Фокс — очите й отново се напълниха със сълзи, — и тук чезна вече седем години. Седем години! Не знаете колко пъти пожелавах да имам куража да се самоубия и да сложа край на това кошмарно съществуване.

— Не може да бъде вярно — обади се Урса.

— Не може ли? — разсърди се Надин.

— Защо не се опита да избягаш? — попита Мери.

— Мислите, че не съм опитвала? — отвърна Надин. — Тролите никога не оставят жените сами, освен когато пазачите са на стража отвън. Жените са изключително ценни за тролите. Или поне, докато достигнат определена възраст.

— Откъде се взеха останалите? — Джени обиколи помещението с поглед.

— Също като вас. Бяха отвлечени — надигна се с усилие Надин и седна. — Тролите преброждат околностите в търсене на жени. Домът не е единственото населено място в този район.

— Защо крадат жени? — приведе се Ли напред.

— Това е дълга история — отвърна Надин.

— Мисля, че разполагаме с достатъчно време — каза Джени. — Сексън ни обясни, че ще стоим тук до утре сутринта, когато ще е изпитанието, каквото и да представлява то.

Надин се опита неуспешно да потисне един стон.

— Какво представлява изпитанието? — поиска да знае Сефайъ.

— Ще ви подложат на ред изпитания с цел да определят коя от вас е най-подходяща, коя от вас ще бъда най-добрата съпруга.

— Никога няма да се омъжа за някой грозен и стар трол — заяви Анжела предизвикателно.

— Ако не го направиш — обясни й Надин, — ще умреш от ужасна смърт.

— Забелязах — каза Джени, — че всички жени тук са млади, с изключение на теб.

Надин кимна с глава.

— Тролите искат само млади и здрави жени. Когато някоя жена достигне определена възраст, в повечето случаи я убиват.

— Каква е тази възраст? — попита Джени.

— Не е определена в години — отвърна Надин. — Тролите просто убиват всяка жена, когато тя остарее достатъчно, за да не може да ги обслужва.

— Обслужва? — повтори Анжела.

— Така го наричат те. Аз го наричам насилствена сексуална връзка.

— Но теб не са убили — погледна я недоверчиво Джени.

Надин се изсмя.

— Във всички случаи не е поради някакво умение да ги обслужвам. Оставиха ме жива, защото мога да чета.

— Да четеш? — повтори Джени.

— Да, да чета. Ако искате вярвайте, но аз съм единствената във Фокс, която може да чете.

— Не могат да четат? — изкиска се Анжела.

— Къде биха могли да се научат? — продължи Надин. — Къде са им училищата, които да посещават? Организирано образование практически не съществува. От това, което научих откакто съм тук, Семейството е единственото изключение. Четенето и писането са забравени от тях изкуства. Сексън остана много доволен, когато научи, че мога да чета. Не е за вярване, но в този тромав престъпник има акъл. Жива съм, защото Сексън реши, че трябва да го обучавам. Като ученик е за оплакване, но поне не ми досажда, а и другите троли не си мърдат пръста за стара торба с кокали, като мен.

— А тези жени? — направи Джени полукръг с лявата си ръка.

— Те не са късметлийки като мен — прошепна Надин. — Когато някой трол ги поиска, по всяко време на деня и нощта, те трябва… да изпълняват…, иначе са загубени.

— Отвратително! — възкликна Ли.

— Какво друго те карат да правиш? — попита Урса, една от Библиотекарките на Семейството. Кърт Карпентър считал, че знанието е жизнено необходимо за оцеляването на Семейството и да бъдеш избран за Библиотекар, се считаше за голяма чест. Урса беше най-едрата сред пленените жени от Семейството. Кафявата й коса беше ниско остригана.

— Вършим всичко — отвърна Надин, — което тролите искат от нас. Дерем животните, които убиват и приготвяме храната им. Всяка слугинска работа, която може да се измисли, е поверена на нас — и тя посочи към една от примигващите свещи. — Правим тези свещи от животинска лой, най-мръсната и воняща работа, която може да съществува.

— А ако откажете? — попита я Джени.

— Ти как мислиш? — отвърна Надин.

— Каза, че учиш Сексън да чете — забеляза Урса. — Какво да чете? Те имат ли тук библиотека?

Надин поклати отрицателно глава.

— Само няколко книги. Повечето неща, които могат да горят, се използват за палене на огньове, когато е студено. — Замълча и заби поглед в пода. — Няколкото хартии, които намерих, бяха достатъчни да разбулят тайната им. В тях открих ключа към произхода на тролите, ако не и към името им.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ли.

— От библиотеката на Семейството знаем — обясни Надин, — много неща за живота преди Големия взрив, за социалната структура, за културата или липсата й, за различните институции и организации. Знаем например, че са съществували сгради за затваряне на криминални престъпници, луди и умствено изоставащи. Научих, че малко преди войната, властите на щата Минесота създали такава постройка за умствено недоразвити и тук, във Фокс. Съвсем уникален дом. Щатът го устроил за крайно недоразвити умствено криминални престъпници, като част от нова програма, предназначена да превърне криминалните чрез комуникативна индоктринация в производителни членове на обществото. Целта е била, както отбелязах, да се нормализират тези индивиди, като им се осигури работа в някое тихо, провинциално селище.

— И ти смяташ, че тролите произхождат от тях? — досети се Дефъдил.

— Във всички случаи са техни потомци — потвърди Надин. — Не зная кога за пръв път са се нарекли троли или защо. Истината е, че намерих доклад, хвърлящ светлина по въпроса, от мъж, наречен Аарон — шеф на този дом. Очевидно правителството заповядало евакуация на града и по-голямата нает от населението му го напуснало. От Минеаполис е трябвало да бъде изпратен автобус, който да вземел престъпниците, но никога не пристигнал. Аарон надраскал няколко бележки върху къс хартия за действията, които щял да предприеме, ако не получел помощ. Едно от изреченията може би ще се окаже ключът към настоящето ни положение.

— Какво е то? — попита Джени.

— Запомнила съм го наизуст — каза Надин и започна да цитира: — „След като сме изоставени да се грижим сами за себе си, трябва да намерим жени. В града няма нито една. Трябва да намерим жени!“

Малката им група потъна в мълчание.

Внезапно вратата се отвори с трясък и в стаята нахълта трол.

— Всички ли сте гот? — изсмя се той.

Никоя от тях не го намери за забавен.

— Четири от вас да дойдат с мен — излая той, вдигайки дясната си ръка и посочи четири от жените, стоящи близо до дясната стена. — Ти, ти, ти, и ти. Шавайте!

Жените се подчиниха хрисимо и бързо излязоха.

Тролът погледна към жените от Семейството.

— Починете си добре до утре, защото ще имате нужда от всичките си сили за изпитанието — ухили се той, обърна се и тръгна към вратата.

— Не копнея за това изпитание — прошепна Анжела с безпокойство.

— А, между другото — спря тролът с ръце на вратата, — не зная дали някой вече ви е казал, но ако утре не го издържите, ви очаква много гадна изненада. Спете дълбоко и не позволявайте на дървениците да нарушават съня ви — изкикоти се той и излезе, затръшвайки вратата.

— Не могат ли тези копелета да затварят вратата тихо? — попита Урса.

— Какво искаше да каже с последната си забележка? — Джени погледна към Надин.

— Още ли не са ви казали? — изненада се Надин.

— Не. Сексън спомена, че ще нахранят с нас някои си Уулви, Рант или Мома. Кои са те?

— Те не са хора — обиколи ги Надин с поглед. — Ако не успеете да преминете през изпитанието, ще последвате участта на всяка жена, достатъчно остаряла, за да е в полза на тролите. — Замълча с пребледняло от нахлулите спомени лице.

— Какво ще ни се случи, ако се провалим? — сграбчи Анжела дясното рамо на Надин.

Надин я погледна в очите.

— Ще бъдете хвърлени живи в клетка с изгладнели лакомци^[1].