У сещането от ръцете на терапевтката, които размачкваха схванатите й рамене, беше прекрасно, но въпреки звучащата като фон лека отпускаща музика, приглушената светлина и лавандуловите масла за ароматерапия, Леа не можеше да успокои ума си. Месецът, изминал откакто беше преспала с Джеси, беше истинско мъчение, а за човек твърде свикнал с натрапчивите мисли и маниакалното поведение… е, това наистина казваше много неща. Не беше имало дори секунда — буквално, нито една, която да не беше прекарала в премисляне и предъвкване какво се беше случило с Джеси, какво щеше да стане с Ръсел или някаква извратена комбинация от двете. Беше готова незабавно да каже всичко на Ръсел, но после имаше малко време да помисли, докато шофираше към къщи и беше променила решението си. Нямаше да е честно нито спрямо Ръсел, нито спрямо родителите му, нито спрямо нейните родители, да провали празника за Деня на благодарността на всички с някакво драматични и най-вероятно, водещо до край на връзката съобщение за любовната си авантюра. Положението значително се беше улеснило, когато получи гласово съобщение от Джеси, в което той казваше, че на другия ден заминава на ваканционно пътуване до Индонезия и ще се върне чак след Нова година. Почувства се почти така, сякаш той й предоставяше идеалната възможност да се измъкне и макар че съвестта й умоляваше да бъде пречистена, тя реши да си носи вината и да се преструва, че всичко е наред, докато всички преминеха през този ужасен месец на Деня на благодарността, коледните и новогодишните празници.

По някакъв начин Леа беше успяла да оцелее през последните няколко седмици, без да претърпи пълен нервен срив, но беше дори по-нервна и потисната от обикновено. Тъй като Еми беше в Израел, а Адриана в Бразилия, тя дори нямаше възможност да сподели с приятелките си какво беше направила, макар че ако трябваше да бъде честна към себе си, изпитваше и облекчение, че не й се налагаше да го изрича гласно. Дори беше изтърпяла едно особено мъчително парти вечерта срещу Нова година в апартамента на един от колегите на Ръсел — мезонет, почти същият като точи на Ръсел, само че в Сохо, но когато на втори януари дойде време да тръгне отново на работа, просто не можа да го направи. Обади се в службата да си вземе болнични за този и за следващия ден — толкова рядко събитие, че предизвика изпълнено с подозрения телефонно обаждане от Хенри.

— Наистина ли си болна, Айзнър, или през този уикенд се е случило нещо, за което трябва да знам? — попита той. Беше се обадила да му остави съобщение на гласовата поща в шест сутринта, но той беше вдигнал на второто позвъняване. Хенри цял живот беше страдал от безсъние в неделните нощи, затова си беше създал навика в понеделниците да пристига в офиса в четири или пет сутринта, като твърдеше, че тези няколко прекарани в усамотение часове били единственото време през цялата седмица, в което работел като хората. В разстроеното си състояние Леа беше забравила това.

— За какво говориш? — попита Леа с приемливо правдоподобно раздразнение. — Разбира се, че наистина съм болна. Защо би си помислил нещо друго?

— О, не знам, може би защото не си си вземала болнични през десетте години, откакто работиш тук в съчетание с факта, че Джеси Чапмън — току-що слязъл от самолета след завръщането си от Азия — вече ми остави три съобщения вчера и още две тази сутрин. Наречи го просто интуиция.

— Какво каза той? — попита Леа. Знаеше в сърцето си, че професионалните им отношения са приключили по същество, но искаше да получи възможност да го съобщи сама на Хенри, когато беше готова.

Леа чу как Хенри отпива глътка течност, а после цъка с език:

— Не каза и едно проклето нещо. Твърди, че просто „се обаждал ей така, без повод“, и „опипвал почвата“ и искал само да каже едно „здрасти“, което, изречено от устата на господин Чапмън, е все едно да изпише в небето „нещо се прецака напълно и се опитвам да се уверя дали знаеш какво е или не“.

Леа вдиша дълбоко, едновременно впечатлена от схватливостта на Хенри и разгневена от предвидимостта на Джеси.

— Ами не мога да говоря от името на Джеси, но що се отнася до мен, няма нищо за съобщаване. Ръкописът още не е там, където ми се иска да бъде, но това не е повод за тревога — каза тя с увереност, която не чувстваше.

Хенри замълча за момент, понечи да каже нещо, а после размисли.

— Значи, това е твоята история и ти се придържаш към нея, така ли? Добре. Не я вярвам, но ще я приема — засега. Но в момента, щом възникне нещо, което застрашава определената дата за издаването на книгата, искам да знам за това. Не ме интересува кое време на деня или нощта е, дали ще пристигне с „Фед Екс“ или с шибан пощенски гълъб, искам да знам. Ясно?

— Разбира се! Хенри, изобщо не е нужно да ми втълпяваш колко важно е това. Кълна се, че се справям. И ми е много неприятно да съкращавам този разговор, но точно сега имам чувството, че преглъщам парченца стъкло.

— Стъкло, а?

Леа кимна, макар че никой не я виждаше.

— Да, предполагам, че е стрептококова инфекция, така че вероятно ще отсъствам от работа и утре. Но лаптопът ми е вкъщи и, разбира се, винаги можеш да ме намериш на мобилния.

— Е, бързо оздравяване. И се радвам, че така си побъбрихме.

Рязка болка, пронизала врата й, я върна към масажа, за който си беше записала час веднага след като приключи разговорът с Хенри. Тя трепна.

— О, съжалявам кача терапевтката. — Твърде силно ли беше?

— Не, изобщо — излъга Леа. Знаеше, че е приемливо да реагираш по време на масажа, че е глупаво да плащаш куп пари и да не му се наслаждаваш или още по-лошо, да търпиш болка в продължение на цял час, но независимо колко често уверяваше себе си в тези факти, Леа не можеше да се застави да каже нищо. Всеки път се кълнеше пред себе си, че ще се обади, и всеки път понасяше със стиснати зъби мачкането, което беше твърде силно, музиката, която бе твърде висока, или стаите, в които бе твърде студено. Запита се дали не се тревожеше, че ще нарани чувствата на масажистката. Това щеше да е истинска ирония. Не се беше поколебала ни най-малко да изневери на годеника си, но смяташе, че е по-добре да не казваш на една непозната, на която й се плащаше за това, че предпочиташ да те докосва по-леко! Леа отвратено поклати глава.

— Причинявам ви болка, нали? — попита момичето в отговор на движението на Леа.

— „Причиняване на болка“ всъщност е слабо казано. По-скоро имам чувството, че ме бъхти с юмруци професионален боксьор — каза Леа, без да мисли.

Момичето започна да сипе извинения:

— О, боже, нямах представа. Толкова съжалявам, определено мога да бъда много по-внимателна.

— Не, не, аз съжалявам. Аз, ъъ, не исках да прозвучи така. Просто, хм, всичко излезе погрешно. Всичко е страхотно — припряно каза Леа. Защо не можеше да си контролира приказките?

Масажът й се беше сторил добра идея тази сутрин, ако някога беше имала нужда да се отпусне, това беше именно сега, а един от авторите, с които работеше, й беше изпратил талон за подарък за Коледа, така че не се налагаше да се чувства виновна, че е похарчила парите, но досега той беше послужил само, за да й осигури самотен, тих отрязък от време, през който Леа не можеше да прави нищо друго, освен да мисли.

Тя и Ръсел планираха да обсъдят сватбата днес на вечеря, и Леа не можеше да се сети за нищо друго, от което да изпитва по-голям ужас.

— Целият ви врат е схванат и покрит с възли. На голям стрес ли сте подложена напоследък? — попита момичето, като разтриваше схванат мускул с хоризонтално изпънатата си длан все. Със същото болезнено кръгообразно движение.

— Ммм — промърмори уклончиво Леа, молейки се момичето интуитивно да усети нежеланието й за разговор.

— Да, мога да се досетя. Хората винаги се питат откъде знаем къде са напрегнати и на мен винаги ми идва да им кажа: „Хайде, хора, точно за това сме обучени“, нали се сещате? Разбира се, всеки може да ви разтрие гърба и да ви накара да изпитате приятно усещане, но определено е нужен професионалист, за да открие определените стресови точки и да ги успокои. Така че, какво е? — попита тя. Гласът й беше нисък и не особено дрезгав, но от бързината, с която говореше, самата тя звучеше нервно.

— Какво е кое? — попита Леа, подразнена, че е принудена да участва в този разговор.

— С какво е свързан стресът ви?

За човек, който отказваше дори да ходи на психоаналитик, защото смяташе това за твърде разголващо, Леа не беше особено приятно развълнувана от посоката на този разпит. Или на какъвто и да било разпит, по каквато и да е тема, от страна на който и да било — особено не и от страна на момичето, което би трябвало да й помогне да се отпусне. И въпреки това Леа бе напълно неспособна да изрече няколко прости думи, нещо в смисъла на: „Имам леко главоболие, ще имате ли нещо против просто да си полежа тихо тук?“ Вместо това Леа скалъпи някаква глупава история за тежките крайни срокове в службата и напрежението по планирането на съвършената сватба в Гринич. Момичето зацъка съчувствено с език. Леа се запита каква ли реакция можеше да предизвика, ако опишеше истинските източници на своето „напрежение“, тоест факта, че беше преспала с един от авторите, с които работеше (и под „спала със“, всъщност имаше предвид „беше правила най-хубавия секс през живота си вън всяка възможна поза и вариация в продължение на десет зашеметяващи часа“), докато все още се преструваше на любящата и развълнувана партньорка пред сладкия си, отзивчив и намиращ се в пълно неведение годеник.

По времето, когато масажът приключи, Леа се чувстваше малко по-нервна и значително по-малко отпусната и спокойна. Навлече дрехите си без дори да си прави труда да отмие с душ ароматните масла и мислено се опита да се подготви да се справи с неприятната ситуация, която беше създала. Единственото, което всъщност искаше, беше да се върне в дома от детството си, да се свие на кълбо под завивките и да се вглъби в някое телевизионно предаване. Искаше го толкова отчаяно, че можеше да го почувства и точно се канеше да подкара натам колата на Ръсел, когато в ума й се мярна друг образ. Той също съдържаше меката покривка на леглото и любимите романи, но включваше и ясна представа как двамата й родители се прибират у дома и я атакуват с въпроси: „Защо си тук в средата на седмицата? Къде е Ръсел? Как върви работата? Кога ще изберем менюто за приема? Какво става с книгата на Джеси? Къде ще регистрирате брака си? Защо изглеждаш толкова нещастна? Защо? Къде? Кога? Кажи ни, Леа, кажи ни!“ Тъпата болка в главата й сега се беше превърнала в онова особено усещане, сякаш някой дълбаеше черепа й с ледокоп и се чува ваше особено неприятно с пласт лепкаво, останало неразмазано масажно масло между кожата и дрехите си.

Плати бързо и успя да отстои позицията си, когато я помолиха да попълни формуляр с оценка за впечатленията си от спа-центъра.

— Сигурна ли сте? — попита служителката на рецепцията, като бързо и шумно пукаше с дъвката си. — Получавате петнайсет процента отстъпка от талона за следващата си процедура.

— Благодаря, но бързам — излъга Леа, като почти (почти) се усмихна на себе си, когато пресметна, че вероятно половината от онова, което казваше напоследък, беше напълно невярно. Надраска някакъв неразпознаваем подпис на разписката от кредитната карта, добави двайсет процента бакшиш от чувство за вина, задето не беше проявила по-голямо желание да побъбри с терапевтката и се измъкна през входната врата, преди още едно пукане на дъвката да я е тласнало към убийство.

Дори при натоварения трафик заради пиковия час пътят с таксито от спа-центъра в Горен Ийст Сайд до Трибека сякаш отне само трийсет секунди. Таксиметровият шофьор точно я оставяше пред сградата на Ръсел, когато телефонът й иззвъня.

— Хей — каза Ръсел, когато тя щракна капачето. Звучеше някак различен, по-дистанциран, но Леа си каза, че само й се е сторило.

— Привет! Точно спирам пред твоята сграда. Вкъщи ли си?

Собственият й глас прозвуча пресилено и престорено весело, но Ръсел явно не забеляза.

— Не, ще се забавя поне още час, но се надявах да ме изчакаш? Просто влизай и може би да поръчаш някаква храна? Бих писал да те видя тази вечер.

— Аз също бих искала — каза Леа и изпита облекчение, когато си даде сметка, че това не беше пълна лъжа.

Току-що беше платила на шофьора и беше излязла от таксито, когато телефонът й отново иззвъня. Тя отвори капачето, без да гледа.

— Забравих да попитам, суши ли искаш, или италианска храна? — каза тя.

— Аз гласувам за италианска — рече през смях женски глас.

— Еми! От Израел ли се обаждаш? Как си? — Точно в момента на Леа не й се говореше особено с никого, но не можеше просто да затвори телефона на най-добрата си приятелка, след като не бяха разговаряли повече от седмица.

— Не, току-що кацнах. Намирам се в такси на връщане от летище „Кенеди“. Какви са ти плановете за тази вечер? Надявах се да успея да те замъкна на вечеря. Липсват ми приятелите!

— Разделям се с Ръсел — каза Леа тихо, абсолютно безизразно. Трябваше й миг, преди да се увери, че изобщо е изрекла тези думи, но ахването на Еми го потвърди.

— Какво каза? Този интернет телефон е пълен боклук. Мисля, че не чух…

— Да, чу. Чу ме добре — каза Леа толкова спокойно, колкото не се беше чувствала през последните три денонощия. — Казах, че късам с Ръсел.

— Къде си? — попита настоятелно Еми.

— Еми, добре съм. Оценявам твоята…

— Къде си, мамка му? — изпищя тя толкова високо, че Леа трябваше да отдалечи телефона от ухото си.

— Тъкмо се каня да вляза в апартамента му. Той още не се е прибрал, но ще поръчам вечеря за двама ни и ще му кажа тогава. Еми, знам, че това сигурно изглежда като гръм от ясно небе, но… — гласът й се прекърши и я задави ридание.

— Идвам веднага. Слушай, Леа Айзнър. Идвам натам, ясно? — Леа чу приглушения глас на Еми, докато даваше указание на шофьора да смени посоката и да тръгне по кръстовището към дома на Ръсел. — Там ли си още? Вече прекосихме тунела и се отправихме на юг по булеварда „Рузвелт“. Ще бъда там след десетина-дванайсет минути. Чуваш ли ме?

Леа кимна.

— Леа? Кажи нещо.

— Чувам те — изрече пискливо Леа насред ридание, преди да затвори капачето на телефона си.

— Добре, не мърдай оттам. Не. Мърдай. От. Там. Ясно? Идвам веднага.

Леа чу Еми да затваря, но самата тя не можеше да се накара да затвори телефона си. Защо току-що беше казала, че ще скъса с Ръсел? Не това бе мисълта, която я беше преследвала през последните няколко дни, по време на масажа, на връщане към града. Просто беше стигнала до заключението, че трябва да бъде честна с него — на всяка цена — относно Джеси. Че дори ако причината беше просто в това, егоистично да смекчи собствената си вина, да постави началото на брак, основаващ се на изневяра, вероятно не беше блестяща идея и той заслужаваше да узнае цялата истина още от самото начало. Така казано, тя беше и доста сигурна, че Ръсел с подходящите уверения можеше да бъде убеден да й даде втори шанс. Нямаше да е хубаво или приятно за никого от двамата, но смяташе, че ако достатъчно упорито се постараеше да го увери, че историята с Джеси е била абсолютна случайност (каквато тя наистина беше), имаше доста голям шанс да превъзмогнат това. Онова, което дори не беше обмислила като възможност, беше, че може би самата тя нямаше да иска да превъзмогне това… докато не бе избълвала точно онези думи само преди минути.

Леа си купи чаша кафе от малко ъглово кафене, в което не предлагаха достатъчно добра смес от сметана и пълномаслено мляко, нито изкуствени подсладители — къде бяха всички тези проклети „Дънкин Донатс“, когато ти трябваха? — и завърза шала по-стегнато около врата си. Точно се готвеше да влезе във фоайето на сградата на Ръсел, когато чу гласа на Еми да вика зад гърба й. Обърна се и видя едно такси, което спираше със скърцащи спирачки, а почернялата, но паникьосана Еми се беше надвесила от задния прозорец.

Леа застана и зачака спокойно до вратата, гледайки как Еми хвърли три двайсетачки на шофьора, прибра няколко долара ресто и измъкна куфара си на колелца от багажника.

— Кога е станало толкова дяволски студено? — изсъска Еми, докато се опитваше да издърпа прибраната навътре ръчка на куфара.

— Около две секунди след като ти замина — каза Леа, като си папаше сметка, че би трябвало да помогне на приятелката си, но всъщност нямаше истинско желание да го направи. За момента й се струваше съвсем удачно да си стои там и да гледа как собственият й дъх излиза на горещи струйки на фона на мразовития въздух. Късаше с Ръсел. Късаше с Ръсел. Наистина ли щеше просто да вземе и да сложи край на това, просто ей така? Да отмени годежа, да върне пръстена, да стане несгодена? Да. Да, щеше.

— За бога, това си е направо нецивилизовано! Нетърпимо! Защо избираме да живеем така? — Еми целуна Леа по бузата. — Ръсел не е вкъщи, нали? Значи можем да се качим горе?

Леа задържа вратата отворена и махна на Еми да мине. Използва ключа си, за да повика асансьора, който отиваше право до заемащия цял стаж мезонет на Ръсел, и двете момичета заедно издърпаха вътре куфара на Еми. Панорамата от неръждаема стомана и черен лак, която ги посрещна, когато плъзгащите врати на асансьора се отвориха, беше достатъчна стряскаща да върне Леа в настоящето: веднага щом видя колекцията на Ръсел от метални скулптури и подбраните от декоратора му черно-бели фотографии, тя изпита познатото усещане от забиващите се в плътта на дланите й нокти.

— Добре дошла! — пропя Леа престорено бодро. — Нещо в това място просто стопля сърцето, нали?

Еми остави куфара си до вратата, метна пухеното си яке върху един от столовете в трапезарията и се тръсна тромаво върху невероятно шикозното, твърдо като камък канапе на Ръсел.

— Веднага мога да назова три дузини жени, които биха извършили убийство, за да прекарат само една нощ в този апартамент…

Леа я стрелна с предупредителен поглед.

— Само казвах…

— Права си, разбира се. Което прави още по-ироничен факта, че аз не съм една от тях. — Гласът й беше тих, сериозен, и за момент Леа се запита защо вече не се е разплакала.

Еми потупа едно крайче от дивана до себе си, но накрая ръката й просто издаде пляскащ звук.

— За бога, твърдичко си е това нещо — промърмори тя. — Ела тук, седни и ми кажи какво става. Имам чувството, че това се появи ей така, от нищото.

Леа тръгна към Еми, но седна на леглото за почивка през деня, марка „Лине Розе“ срещу нея.

— Предполагам, че сигурно така изглежда. По дяволите, донякъде ми се струва така. Но не и ако смятам да бъда наистина честна със себе си. — Леа почувства как гърлото й се свива и почти изпита облекчение, че (най-после!) изпитва нещо подобно на нормална реакция.

— Какво става? Карахте ли се?

— Да се караме ли? Не, разбира се, че не. Ръсел е мил и отзивчив, както винаги. Не знам, просто, ами, не знам…

— О, божичко! — плесна се Еми по челото. — Как не се досетих? Той е мъж, в крайна сметка. Ръсел ти изневерява, нали?

Леа почувства как очите й се разтварят широко, но от гърлото й не можеше да излезе нито дума.

— О. Боже. Мой. Този лайнар! Господин Аз-Съм-Толкова-Дяволски-Съвършен ти изневерява? Леа, миличка, за нещастие и на двете ни знам точно как се чувстваш точно сега. Господи, не мога да повярвам, че той наистина…

— Еми, той не ми изневерява. Аз му изневерявам.

Е, това явно беше достатъчно, че за цели шейсет секунди да настъпи пълна тишина. Еми изглеждаше като ударена, лицето й беше изкривено от изненада, сякаш се опитваше да проумее онова, което току–що беше чула.

— Изневеряваш на Ръсел?

— Да. Ами всъщност не. Не и в момента. Но му изневерих.

— С кой? Тоест, с кого. Както и да е.

Леа въздъхна:

— Не е важно. Това, което има значение сега, е, че всичко свърши, но трябва да си мисля, че не се е случило без причина. Хората, които са опияняващо щастливи от връзките си, не изневеряват.

Еми вдигна ръка, сякаш за да помоли за тишина.

— Не е важно ли? — попита тя невярващо. — Леа, скъпа, ти си една от двете ми най-добри приятелки на тази планета. Не искам да се поставям изцяло в центъра на тази история, но хайде сега! Не стига, че си нямах и представа, че спиш с някой друг, докато това се е случвало и признавам, че сега вероятно не е идеалният момент да ти се сърдя заради това, но е пълен абсурд дори само да предположа, че няма да ми кажеш, след като събитието вече е факт! Искам да кажа, ти наистина ли…

— Беше Джеси. Джеси Чапмън.

Еми раздразнено отметна ръце във въздуха:

— Боже господи, не знам как го прави това момиче. Сякаш има някакво шесто чувство за тези неща. Или може би просто самата ти се чукаш с достатъчно хора и можеш просто да почувстваш кога някой друг също го прави. Това просто дяволски невероятно. Това момиче е просто невероятно!

— За какво говориш? Кой е невероятен? — Дали Еми изобщо я беше чула какво е казала? Това съвсем не беше реакцията, която Леа очакваше, когато обяви връзката си с женения писател, когото й бяха възложили да редактира.

Гласът на Леа сякаш рязко върна Еми в действителността.

— Какво? О, съжалявам. Просто работата е там, че Адриана вече от седмици — може би от месеци — упорито твърди, че ти спиш с Джеси, а аз настоявах, че не е така. Кълнях се, заричах се и едва ли не се кръстех, че това е възможно най-нелепата идея, която може да си представи човек. Искам да кажа, та ти си сгодена за Ръсел, за бога…

Еми млъкна насред изречението и се плесна през устата:

— Съжалявам, Леа, толкова съжалявам, всичко обърках.

Леа сви рамене:

— Е, само за протокола, ще отбележа, че не „спя“ с Джеси, и никога не съм спала. Случи се точно веднъж и никога, абсолютно никога, няма да се повтори. Така че следващия път, когато говориш с Адриана, можеш да й кажеш, че е сгрешила.

Телефонът на Еми иззвъня. Изражението на лицето й, когато погледна изписания на екранчето номер, потвърди, че се обажда Адриана.

— Боже мой, да не ти е монтирала микрофон? — възкликна Леа, като клатеше глава.

— Прословутата интуиция на латиноамериканките — така твърди тя. — Еми изключи телефона и го пъхна в дамската си чанта. — И така, с риск в случая да прозвуча безчувствено, мога ли да попитам защо смяташ, че трябва да приключиш всичко с Ръсел? Искам да кажа, ако това с Джеси е било еднократна забежка и ти искаш да е така, е, в такъв случай ще се проявя ли като абсолютно ужасен човек, ако предложа просто да опиташ да загърбиш това?

— Не е толкова просто.

— Означава ли това, че имаш чувства към Джеси?

— Не! Ами да. Донякъде. Но Джеси всъщност няма нищо общо с това. Става въпрос за Ръсел и мен.

Еми измъкна бутилка вода от чантата си, отпи и я подаде на Леа. Тя поклати глава отрицателно.

— Това ми е ясно — каза внимателно Еми. — Но съм сигурна, че освен това си обмислила и всичките тези думи от рода на това, че не трябва да казваш на човек нещо, което може да го нарани само за да си го изкараш на някого. Един вид, ако няма да им е от полза да го узнаят, по-добре да не знаят?

Леа трябваше да си напомни да разтвори стиснатите си в юмруци ръце и да се опита да смъкне раменете си, така че да не затискат ушите й. Не искаше да се чувства толкова подразнена от държанието на Еми, но ставаше трудно да прикрива раздразнението си. Очевидно беше обмислила всичко това, и очевидно то беше много по-сложно, отколкото предполагаше Еми. Леа определено не изпитваше непреодолимо желание да — как го каза Еми — да си го изкара на Ръсел само защото беше оплескала положението и искаше прошка. Ако нещата стояха така, тя щеше да вземе единственото възможно разумно решение и да направи точно каквото я бе посъветвала Еми: да се почувства виновна, че е измамила годеника си, да се закълне пред себе си, че това никога вече няма да се повтори и да продължи нататък.

Проблемът се появи, когато тя си позволи да признае, че макар вероятно да можеше, тя не искаше да продължи нататък.

Тя си пое дълбоко дъх:

— Не съм влюбена в Ръсел — каза тя. Наистина ли току-що каза това? Да го чуе изречено на глас — почти не си беше позволявала дори да допусне гази мисъл в ума си — беше шокиращо. Не помогна и това, че прозвуча като реплика от лош, преработен за телевизията широкоекранен филм.

— О, Леа. — Еми скочи от канапето и тръгна към леглото, но Леа вдигна ръка да я спре.

— Не. Моля те, недей.

Еми се дръпна и се задоволи да сложи длан върху ръката на Леа.

— Точно това е мястото, на което аз казвам нещо абсолютно безсмислено и нелепо из търкано от рода на: „Обичам Ръсел, но не съм влюбена в него“, нали така? — Леа се засмя и размаза едра сълза от долния си клепач отстрани. — Боже мой, цялата ситуация е такава шибана каша. Кой би си помислил, че това изобщо е възможно? Госпожица Съвършената — Марша, Марша, Марша! — се съгласява да се омъжи за човек, когото не обича, защото всички останали го обичат и тя смята, че ако си даде достатъчно време, също ще го обикне. После, вместо да се справи със забърканата от самата нея ситуация по сравнително зрял начин, тя решава да се изчука с някой, с когото работи. При това — някой женен! Като по този начин съсипе и кариерата, и любовния си живот с едно-единствено елегантно движение. Щеше да е забавно, ако не беше толкова жалко.

— Не е жалко — възрази автоматично Еми.

— Говоря за себе си в трето лице. Нищо жалко ли не намираш в това?

— О, миличка — въздъхна Еми. — Толкова съжалявам. Наистина нямах представа. Никой от нас нямаше. Но не можеш да се самоизмъчваш заради нещо, което не изпитваш. Ръсел е страхотен мъж и да, определено изглежда идеалният мъж. Но нищо от това няма значение, ако не е идеалният мъж за теб.

Леа кимна, успокоена, че Еми явно разбира нещо.

— Просто всичко стана толкова бързо. В един миг си правим романтични разходки по Юниън Скуеър, а в следващия той слага пръстен с диамант на пръста ми, без дори изобщо да си представи, че отговорът може да бъде друг, освен „да“. Просто непрекъснато се питам как в края на краищата се оказа, че имаме толкова различни представи. Мислех си, че ние просто излизаме заедно и си прекарваме добре — идеалната за момента връзка. Не непременно вървяща към скорошно приключване, но не и някаква голяма любовна история. Но сгодени? Да се женим? Еми, с риска да прозвуча като най-голямата или най-задръстената глупачка на света просто не виждах това да се задава на хоризонта. През всяка минута оттогава насам очаквам да се почувствам сигурна, да разбера, че това е правилно, но не успях, Ем. Никога, наистина никога не съм изпитвала това с Ръсел и мисля, че е време да се изправя очи в очи с факта, че никога няма да го изпитам.

И двете момичета замръзнаха неподвижно, когато чуха асансьора да се изкачва нагоре. Преди някоя от тях да успее да каже още нещо, чуха как вратите се отвориха и стъпките на Ръсел стигнаха от фоайето до кухнята, където хладилникът бързо се отвори и отново се затвори, и накрая в дневната.

— О, здрасти, Еми. Съжалявам, не знаех, че си тук — каза Ръсел с разсеяно изражение. От единствения, мимолетен поглед, който й беше отправил, Леа разбра, че тази вечер Ръсел не е в настроение за компания. Е, значи ставаха двама.

Трябваше да се признае, че на Еми не й беше нужен друг намек. Тя скочи от канапето и след като целуна по бузата първо Ръсел, а след това Леа, промърмори нещо за някаква задължителна работна вечеря и побърза да излезе. Изчезна толкова бързо, че Леа не разполагаше дори с минутка, за да се подготви какво да каже. Или кога да го каже. Или как.

— Здрасти — каза смутено Леа, като оглеждаше внимателно лицето му, за да открие някакъв знак, че ги е подслушал. Беше невъзможно, разбира се — те бяха чули асансьора във фоайето и не бяха продумали и думичка, докато той се изкачваше нагоре, но не можеше да се сдържи да не се надява, че е доловил няколко откъслечни думи. Колко трудно щеше да е всичко това, ако той нямаше и най-малка представа какво ще последва!

— Хей, надявам се, че не съм ви прекъснал? Тя се изстреля оттук доста бързо. — Ръсел разхлаби вратовръзката си (онази, която родителите й му бяха купили за рождения ден миналата година), а после, сякаш решил, че това не му предоставя достатъчно пространство за дишане, я изхлузи през главата си и я метна на скъпата масичка за кафе.

— Да, нали си я знаеш Еми… все бърза.

— Хм. Поръча ли храна?

— Съжалявам, разсеях се и забравих. Еми се отби да каже „здрасти“ на връщане от летището и се заприказвахме, само за няколко минути и ами забравих. Какво ще искаш? — попита Леа, благодарна, че има нещо за вършене. Тя извади телефона си и запрехвърля номерата. — Суши? Виетнамска храна? В онзи ресторант в Гринич имат страхотни пролетни рулца.

— Леа.

— Или можем просто да отскочим до закусвалнята, ако искаш? Омлет със сирене и добре приготвени домашни пържени картофи? Това може да се окаже доста добро решение точно сега.

— Леа! — Тонът му не се повиши, но гласът му беше по-рязък, по-настойчив.

Очите на Леа се стрелнаха нагоре да срещнат неговите за пръв път, откакто беше влязъл. Ръсел никога не показваше раздразнение спрямо нея за каквото и да било. Ами ако нещо се беше случило днес в службата? Може би се беше скарал с онзи същия помощник-продуцент, който винаги му правеше такива номера. Или може би от телевизионната мрежа бяха решили пак да променят часа на предаването му? Говореха нещо за промяна на графика и Ръсел изпитваше ужас, че могат да го изхвърлят от най-гледаното време. Като се замислеше сега за това по-рано днес той беше казал, че иска да говори с нея за нещо. Ами ако, не дай боже, се беше случило нещо още по-драстично, и по някаква незнайна, непредвидима, абсолютно нелепа причина го бяха уволнили? Никак не вървеше просто да вземеш да скъсаш с някого в същия ден, когато са го уволнили, нали така? Не и ако имаш поне зрънце човешки чувства; не можеш — дори не и в същия месец. Леа потръпна, само като си помисли за това.

— Какво става с теб, Леа? От седмици наред си пълна развалина, а аз нямам абсолютно никаква представа защо.

— Значи не са те уволнили?

— Какво? За какво говориш, по дяволите?

— Помислих си, че ще ми съобщиш, че са те уволнили.

— Разбира се, че не са ме уволнили. И знам, че се предполагаше тази вечер да обсъдим всички подробности около сватбата, но мисля, че е по-важно да поговорим за теб. Какво има, Леа?

Е, по-лесно от това нямаше да стане. Той буквално й беше поднесъл наготово най-доброто възможно начало на темата. Тя ги пое дълбоко дъх, заби нокти в дланите си и заговори:

— Ръсел, знам, че това е трудно — безкрайно мъчително ми е дори да го изрека, но искам да бъда откровена с теб. — Тя беше забила поглед в пода, можеше да почувства как я наблюдава. — Мисля, че трябва да си вземем малко почивка.

Е, добре, значи това не беше напълно вярно — една временна почивка предполагаше желание в крайна сметка да изгладят положението, но поне беше успяла да каже нещо.

— Да си вземем какво? — попита той. Когато вдигна очи, Леа видя, че невъзмутимият Ръсел изглежда напълно объркан и това я изнерви още повече.

— Аз, ъъ, мисля, че трябва да се разделим за известно време. Да премислим нещата.

При тези думи Ръсел скочи от канапето и я прегърна.

— Леа, какво искаш да кажеш с това „да си дадем малко време“? Ние сме сгодени и ще се женим, скъпа. Целият живот е пред нас. Наистина ли искаш да чакаш, преди всичко това да започне?

За Леа прегръдката на Ръсел не беше особено различна от онова, което си представяше, че би почувствала, ако я прегази автобус. Дробовете й отказваха да се изпълнят с кислород, и беше трудно да не обръща внимание на напрежението и светлинките, които проблясваха зад очите й. Но тя знаеше, че трябва да бъде настоятелна.

— Ръсел, не съм сигурна, че искам да се оженим — каза тя меко, толкова меко, колкото можеше да изрече подобни жестоки думи.

Мълчанието на Ръсел беше толкова пълно, че тя сигурно щеше да се залита дали изобщо я е чул, ако той не се беше отдръпнал и не беше седнал отново.

Тя седна до него, достатъчно близо, за да се създаде усещане за интимност, но не толкова близо, че да се докоснат.

— Ръс, обичаш ли ме? Искам да кажа, обичаш ли ме истински? Обичаш ли ме толкова много, че да искаш да прекараш остатъка от живота си с мен и единствено с мен?

Той запази стоическо мълчание.

— Обичаш ли ме? — настоя тя, като си мислеше, знаеше, че отговорът със сигурност е „не“. Ако тя от толкова отдавна подозираше, че това не е правилно, сигурно и с него беше така. Просто искаше да му даде шанс да го каже.

Той си пое дълбоко дъх и посегна да хване ръката й. Усмихна се:

— Разбира се, че те обичам толкова много, Леа. Затова те помолих да се омъжиш за мен. Ти си моя партньорка, моя годеница, моя любов. А аз съм твой. Знам, че понякога може би е плашещо, когато осъзнаеш, че си намерил нещо толкова добро, но, Леа, скъпа, това е нормално. Не мога да повярвам, че точно това те е тревожило толкова време. Просто лек случай на сценична треска. Миличката ми, съжалявам, че си таила това в себе си толкова дълго.

Той спря за достатъчно време, за да я прегърне отново, но този път Леа го отблъсна. Отказът му да чуе, наистина да се вслуша в думите й, я разгневи: наистина ли му беше толкова невъзможно да проумее, че Леа може и да не иска да се омъжи за него?

— Ти не ме слушаш, Ръсел. Знаеш, че те обичам, но непрекъснато се питам дали нещата с нас не се развиха твърде бързо заради обстоятелствата, нали се сещаш? Започваш да излизаш с някого на тази възраст и той отговаря на всички критерии да е умен, успял и привлекателен, и всички останали се женят, и всички те питат кога и ти ще се установиш като тях. И всичко просто си продължава напред по инерция. Това, което е можело да бъде страхотна, забавна, едногодишна връзка, когато си на двайсет и пет, най-внезапно започва да приема цялостно нов смисъл на трийсет или трийсет и две. Тогава, преди да си се усетил, се сгодяваш и отдаваш живота си на някого, и то не непременно на някого, когото познаваш чак толкова добре. Защото „е време“, каквото и да означава това. Господи, не мога да го обясня добре…

Погледът на Ръсел само преди броени минути пропит с отзивчивост и доброта сега беше твърд и студен като стомана.

— Не, Леа, мисля, че съвсем ясно обясняваш какво имаш предвид.

— Значи, един вид, разбираш какво искам да кажа?

Ръсел изсумтя и забели очи:

— Естествено. Казваш точно онова, което никой от нас нямаше смелост да изрече открито, а именно, че всичко това е погрешно и че е така от доста време. Така че ти благодаря за това.

Е, това не беше точно каквото беше очаквала. И макар Леа да знаеше също и че не е ни най-малко вярно, от това не я болеше по-малко. Изведнъж изпита отчаяно желание да каже на Ръсел цялата истина, да му разкаже всичко за Джеси и колко щастлива и спокойна се чувстваше, когато беше с него, как онази единствена нощ, в която правиха секс, се беше запечатала по-силно в ума й от осемнайсетте месеца с Ръсел. Как се осмеляваше той да лъже и да твърди, че през цялото време е имал съмнения?

Деляха я секунди от мига, в който щеше да избълва на един дъх цялата история с Джеси, когато, за щастие, успя да се спре.

Какъв щеше да е смисълът да каже на Ръсел за Джеси? За да се почувства някак не толкова грубо отблъсната, ако Ръсел наистина мислеше онова, което каза? Или всъщност ако му кажеше за Джеси, това щеше да е по-великодушно? Нямаше да става нужда Ръсел да приема отблъскването чак толкова лично, ако можеше да насочи енергията си към това да намрази Леа заради изневярата й? Това също не й се струваше правилно. Защо да го наранява ненужно, като му каже, че не му е била вярна? Или беше грешно да крие това от него, като се има предвид, че всички винаги смятаха, че е най-благородно да бъдеш напълно честен и прям? Объркана и изтощена, тя реши да не казва нищо. Ако съдеше по студения тон на последното му изказване и изражението му, Ръсел явно не желаеше да разговаря повече. Защо да прави всичко по-трудно, отколкото трябваше?

Канеше се да го попита какво мисли, дали се чувства добре — нещо, каквото и да е, за да разбере дали е толкова ядосан или наранен, колкото тя си мислеше, но той я изненада, като обхвана лицето й в ръцете си и се вгледа в очите й.

— Виж, Леа, знам, че това, което ти — ние — това, което ние чувстваме, е просто съвсем нормална, естествена сценична треска. Защо не си дадем малко време, нали се сещаш, насаме, както ти предложи, и да помислим за всичко? Можем да… го обмислим.

Леа въздъхна едва чуто. Умолителният му поглед беше едва ли не по-непоносим от гнева му.

— Ръс, аз, ъъ… аз… — Кажи го — застави се тя, — просто дръпни лейкопласта бързо, — боя се, че това ще е само излишно протакане на неизбежното. Мисля, че трябва да сложим край на всичко сега.

Очевидно беше вярно. Знаеше, че няма смисъл — какъвто и да било смисъл, да протака това, независимо колко по-малко ужасяващо беше да отлага неприятния разговор. Знаеше без всякакво съмнение, че нещата с Ръсел са трайно приключили, но въпреки това беше наистина шокиращо да чуе собствените си думи.

Но ако Ръсел приемаше това така зряло, тя също можеше да го приеме така.

— Да, вероятно — съгласи се тя с крива усмивка.

Ръсел се изправи и тръгна към вратата.

— Е — каза той тихо, с онзи негов овладян глас, който звучеше толкова добре в телевизионния ефир. — Предполагам, че няма повече нищо за казване. Обичам те, Леа, и винаги ще те обичам, но сега бих искал да си тръгнеш.

Това бяха думите, които Леа си повтаряше, докато пътуваше към къщи на задната седалка на първото такси, на което някога бе махвала сама, когато си тръгна от апартамента му. Връзката й е Ръсел беше приключила почти толкова бързо, колкото беше и започнала, а заедно с нея си беше отишла и нервността, която таеше в себе си от месеци. Тя си пое продължително и дълбоко дъх и докато таксито летеше нагоре по Шесто Авеню към дома й, тя най-после призна пред себе си, че наистина тъгуваше дълбоко за онова, което току-що се беше случило, но онова, което изпитваше най-силно, беше просто облекчение.

— Еми, повтарям ти това от първия път, в който влезе в кабинета ми. Имаш много време.

— Във всичките онези списания отвън не пише така! — възкликна Еми и посочи към вратата. — Не е ли объркващо послание да ми казвате, че имам цялото време на света, а след това да препълвате чакалнята си с хиляди статии, които до една ми казват, че яйчниците ми се спаружват?

Д–р Ким въздъхна. Тя беше красива азиатка, която изглеждаше поне с петнайсет години по-млада от своите четирийсет и две години, но не това притесняваше Еми. Добрата лекарка, която при абсолютно всеки преглед (а понякога и между прегледите) уверяваше Еми, че детеродната й възраст все още не е приключила — сама беше родила три прекрасни деца — две момчета и момиче — все преди трийсет и първия си рожден ден. Когато Еми неведнъж питаше д-р Ким как беше успявала да лавира между съпруга, медицинското училище, получаването на специалност и трите деца под петгодишна възраст и всичко това, докато работи четири дни седмично и е на повикване всяка трета нощ и всеки уикенд, лекарката просто се усмихваше, свиваше рамене и казваше:

— Човек просто го прави. Понякога изглежда невъзможно, но винаги се получава по един или друг начин.

Еми лежеше с разперени ръце и крака на масата за прегледи точно един ден преди трийсетия си рожден ден и беше твърдо решена отново да чуе окуражаващата новина.

— Разкажете ми за средностатистическите си пациентки — настоя Еми, почти без да обръща внимание на облечения в ръкавица пръст на д-р Ким вътре в нея. Почувства щипването на намазаната с гел пипета и затаи дъх, за да не помръдне.

— Еми! По-скоро ти би могла да ми го разкажеш. Вече сто пъти съм ти го казвала.

— Още един няма да навреди.

Д-р Ким извади пръста си и си смъкна ръкавицата. Въздъхна отново:

— В практиката си имам приблизително двеста и петдесет пациентки от този район. При тези жени средната възраст за първа бременност е трийсет и четири години. Което, разбира се, означава, че…

— Цял куп други трябва да са дори още по-възрастни — довърши Еми.

— Именно. И макар че в случая не искам да представям нищо в погрешна светлина, важно е да разбереш, че това е Горен Ийст Сайд и е вероятно единственото място на планетата, за което важи тази статистика, мнозинството нямат трудности.

— Значи няма бременни пациентки по на двайсет и няколко години? — настоя Еми.

Д-р Ким развърза халата на Еми и започна да преглежда лявата й гърда с уверено, кръгообразно движение. Докато правеше това, тя се взираше в стената, явно съсредоточавайки се. След като приключи и с двете страни, тя отново загърна халата и сложи длан върху ръката на Еми.

— Само няколко — каза тя, като гледаше загрижено Еми.

— Няколко! Миналия път казахте „на практика никакви“.

— Само изключително младите съпруги на няколко лекари мормони от Юта, които карат стажа си на разменни начала в Корнъл.

Еми въздъхна с облекчение.

— Още ли си доволна от хапчето? — попита д-р Ким, като отбелязваше нещо в картона на Еми.

— Добре е. — Еми сви рамене и седна на масата, като измъкна крака от подплатените стремена. — Определено действа като по магия.

Д-р Ким се засмя:

— Това е целта, нали? Ще ти оставя на рецепцията нова рецепта за още шест месеца, става ли? След около седмица ще ти изпратим по пощата резултатите от изследванията, но не предвиждам никакви проблеми. Всичко изглежда съвсем наред. — Тя подаде на картона на Еми на сестрата и след като се увери, че Еми е облечена, отвори вратата. — Ще се видим след шест месеца. И, скъпа? Моля те, отпусни се. Като твой лекар ти казвам, че не съществува какъвто и да било повод за тревога.

Лесно ти е да го кажеш с тези три деца, помисли си Еми, докато се усмихваше вежливо и кимаше. На теб и на Изи, и на всички онези останали гинеколожки с цели рояци деца или самите те с издути огромни кореми, дето ми казвате да не се тревожа. Изи трябваше да роди вече всеки момент — бе просрочила термина си вече с три дни, но за голямо свое отчаяние не беше имала дори една контракция и не бе получила дори милиметър разкритие. Еми неохотно се беше съгласила да изчака, докато Изи постъпи в болницата и едва тогава да хване набързо някой полет до Флорида (Изи настояваше, че първото бебе може да закъснее със седмица или дори две и че е глупаво да прибързват, докато не са сигурни), но не можеше да спре да мисли за скорошната поява на новия си племенник.

След като се облече, Еми се разписа на регистратурата, че си тръгва и скочи на метрото до Юниън Скуеър. Смяташе бързо да се прибере право вкъщи да вземе душ — нещо, което винаги се чувстваше длъжна да направи заради голямото количество контактен гел, което се използваше при прегледите, но когато излезе от метрото на Четиринайсета улица и Бродуей, откри, че се отправя директно към сградата на Леа и Адриана. Предполагаше, че, предвид раздялата на Леа с Ръсел само преди седмица и новопоявилите се работни ангажименти на Адриана, поне една от тях трябваше да си е вкъщи и да се цупи или да пише, или и двете, но портиерът поклати глава.

— Обаче излязоха заедно — каза той, като си погледна часовника. — Вероятно някъде преди около час.

Еми изпрати и на двете съобщения с един и същи текст: „Какво, по дяволите? Във вашето фоайе съм. Къде сте?“, и получи почти едновременни, подобни отговори. Този на Леа гласеше: „Пазаруваме с Ади за трийсетия ти рожден ден! Ще говорим по-късно“; отговорът на Адриана беше малко по-сбит: „Ако искаш подарък за трийсетия рожден ден, върви си вкъщи“. Еми въздъхна, благодари на портиера и се затътри в студа и кишата към Пери Стрийт. Беше студена, влажна февруарска петъчна вечер и Еми отчаяно се нуждаеше от душ, но успя да избегне прибирането вкъщи в празния си апартамент в продължение на почти два часа, като си намираше причина за спиране по почти всяка пресечка по протежение на Тринайсета улица: горещо кафе от „Кози“ на Бродуей, продължителен, възхитен поглед към кученцата, играещи си на витрината на „Мокър нос“, импровизирано посещение за маникюр и педикюр с парафин в „Силк“, където бяха изключително мили да я вземат без час.

Нямаше смисъл да бърза да се прибира вкъщи само за да седи сама, докато часовникът удари дванайсет и тя се сбогува с двайсетте си години. Безцеремонно беше отхвърлила предложението на момичетата за една забавна вечер навън — без никакво обсъждане отклони предложенията за всичко, от елегантна вечеря в „Баббо“ (макар че си умираше да опита ментовата им паста с пикантна наденица) до бурна нощ в „Кълчър Клъб“. Едва след седмици увещания и настояване Еми най-после се съгласи да се появи следващия следобед за някакво парти-изненада. Адриана и Леа само обещаха, че то няма да включва никакви мъже и затова тя неохотно се съгласи. Смяташе да запълни часове те между настоящия момент и тогава с бутилка вино и малко качествено самосъжаление. Може би, ако успееше да се навие, щеше да си поръча да й доставят и няколко кексчета.

Докато стигне до жилищната си сграда и се затътри нагоре по стъпалата до шестия етаж, вече беше подгизнала от глава до пети: косата й от леденостудения дъжд, краката й — от мръсната киша, а интимните й части от твърде обилно нанесения гел. В пощенската й кутия нямаше поздравителни картички за рождения ден и нито един пакет в коридора пред вратата. Нищо. Напомни си, че все още е само денят преди рождения й ден, че ако всички останали забравеха, със сигурност можеше да разчита на нещо от майка си и от Изи. Едва прекрачила прага, тя се разсъблече, мятайки мокрите си дрехи на купчина до дрешника, и веднага се отправи към банята. Точно когато горещата вода напояваше обилно косата й, чу как клетъчният й телефон звънна. След него иззвъня домашният телефон, а след това отново клетъчният. Не можа да сдържи надеждата си, че може би се обажда Рафи, че някак беше успял да открие номера й и се обаждаше да се извини, че се е държал като такъв задник. Като се замислеше, не беше твърде вероятно да е открил и номера на клетъчния й телефон, и домашния й номер, но кой знае? Изглеждаше доста находчив, а освен това вероятно той беше единственият от последните й мъже — връзки, който изобщо можеше да си направи труда да я издири. Хорхе определено вече се беше прехвърлил на следващата колежанка и нямаше причина да вярва, че отново ще чуе нещо за Крокодила Дънди. Разбира се, Еми знаеше, че точно такива се предполага да бъдат краткотрайните връзки, но дори сега, след целия си неотдавнашен опит, цялата концепция й се струваше леко чудновата и доста разстройваща. Секси, освобождаваща и възбуждаща? Несъмнено. Но „потискаща“ определено завършваше списъка.

След като си изсуши косата с кърпа и успя да се замъкне до тоалетната чиния, за да може да отвори вратата, Еми прекоси малкото едностайно жилище и застанала на колене, както си беше гола, измъкна изпод леглото пазарска чанта. Внимателно развърза панделката от рипсена коприна, с която бяха пристегнати дръжките, и предпазливо извади отвътре увития в шумоляща хартия пакет. После, изгубила всякакво търпение, скъса наполовина целофанената лепенка с монограм, струпа шумолящата хартия на купчина и зарови ръце в плюшената мекота на единствената изключително скъпа вещ, която някога беше притежавала. Да я нарече просто „халат“ беше просто обида към луксозната мекота на сгънатата на четири пласта кашмирена материя, към наситения й шоколадов цвят и елегантно просто избродирания монограм „Е“. Халатите служеха да се обличат над фланелени пижами или за да запазваш някакво приличие от съблекалнята до басейна. Но това? Предназначението на тази дреха беше да се дипли сексапилно над всяка извивка (или, в случая на Еми умело да подчертава малкото съществуващи извивки), да я усещаш лека като коприна, но топла като пух. Тя се докосваше до пода почти безшумно, докато Еми вървеше, а пристягащият се с връзчици колан на талията я караше да се чувства като модел. Внезапно я заля облекчение.

Покупката на халата не беше грешка. Беше го видяла преди две седмици на витрината на най-скъпия фирмен магазин за бельо в Сохо — място, където беше невъзможно да купиш десетина сантиметра плат за по-малко от няколкостотин долара. Всеки сутиен, всеки чифт гащички, всеки чифт чорапи в магазина струпаше по-скъпо от всяка рокля, която притежаваше, което означаваше, че халатът струва… ами… толкова голяма част от месечния й наем, че просто не й се искаше да си спомня за това. Как изобщо беше събрала смелост дори да влезе в магазина? Това си оставаше загадка. Единственото, за което си даваше сметка, бе как изглеждаше, облечена в халата в облицованата с плюш пробна на бутика с тежките брокатени завеси, с нацупени устни и издадено напред дясно бедро, застанала съблазнително, обута в осигурения от магазина чифт обувки с тънки токчета. Един поглед в огледалото тази вечер потвърди, че нищо не се беше променило през седмиците, в които халатът беше чакал, недокоснат и опакован, до големия й рожден ден. Все още пред огледалото, Еми среса мократа си коса назад в шикозен кок на тила и прехапа устни, за да ги накара да се подуят. Сложи си малко нов прозрачен гланц за устни с вкус на череши от чекмеджето с гримовете, и постави малко на бузите си. Не е зле, помисли си с примесено с изненада удоволствие. Изобщо не е зле за трийсет. После, внезапно отегчена от спонтанната промяна и умираща от глад, тя нахлузи чифт удобни пантофи от овча кожа, отново завърза кашмиреното мечтание около талията си и тръгна към кухнята да приготви малко супа.

Стационарният телефон отново иззвъня мелодично, точно докато включваше котлона в контакта.

Непознат номер. Хмм.

— Ало? — каза тя, като облегна слушалката между ухото и рамото си, докато се мъчеше да отвори метална консерва с пилешки бульон с фиде.

— Ем? Аз съм.

На Еми й се струваше, че независимо колко месеца бяха минали, Дънкан винаги щеше да казва: „Аз съм“, и тя щеше винаги да знае точно кой се обажда. През ума й светкавично преминаха милион мисли. Обаждаше се да й честити рождения ден… което означаваше, че помни рождения й ден… което пък означаваше, че мисли за нея… което пък може би означаваше, че не мисли за мажоретката… освен ако, о господи, не се обаждаше да й съобщи новини… новини, които имаха нещо общо единствено с мажоретката… новини, които не беше подготвена да чуе, не и тази вечер, нито изобщо някога.

По рефлекс тя едва не затвори, но нещо я застави да задържи телефона до ухото си. Ако скоро не кажеше нещо, щеше направо да го попита дали е сгоден, затова като чисто защитна реакция Еми изрече първото, което й дойде на ума:

— Кога си направил номера си „непознат“?

Той се засмя. С типичния си развеселен, но не влюбен дънкановски смях.

— Не си говорим вече от месеци и това е всичко, което имаш да кажеш?

— На нещо друго ли се надяваше?

— Не, предполагам, че не. Слушай, знам, че току-що си се прибрала и така нататък, но се надявах, че мога да се кача?

— Да се качиш ли? В апартамента ми? Ти си тук?

— Да, тук съм, ъъ, от известно време. В копирния център отсреща, чакам те да се прибереш. Май започват малко да се изнервят от присъствието ми, затова ще е страхотно, ако мога да се отбия за минутка…

— Значи просто си седиш там и наблюдаваш апартамента ми? — Колко странно беше да открие нещо толкова стряскащо и едновременно ласкателно.

Дънкан отново се засмя:

— Да, ами обадих се няколко пъти преди това, точно когато влезе, но ти не вдигна. Обещавам, че няма да стоя дълго. Просто исках да поговоря с теб очи в очи.

Значи беше сгоден. Задник такъв! Вероятно си въобразяваше, че постъпва благородно, като бие целия път чак дотук, за да й съобщи лично. И то на рождения й ден, който — готова беше да се обзаложи на всякаква сума — напълно беше забравил. Що се отнасяше до нея, той можеше да вземе своя разговор на четири очи и да си го натъпче на едно определено място и без миг колебание Еми му каза именно това.

— Еми, чакай, не затваряй. Не е така. Аз просто…

— Мамка му, дяволски ми втръсна да слушам какво искаш и какво не искаш, Дънкан. Всъщност животът ми е около хиляда пъти по-хубав без твоето присъствие в него, затова защо сега не изтичаш вкъщи при окичената си с пискюли приятелка и не поправиш нея нещастна. Защото ето какво ще ти кажа — аз не се интересувам.

Тя затръшна слушалката и изпита вълна на огромно задоволство, която мигновено бе последвана от огромна вълна на паника. Какво беше направила току-що?

След по-малко от минута чу почукване на вратата.

— Еми? Знам, че си там. Би ли отворила, ако обичаш? Само за минутка, обещавам.

Тя знаеше, че би трябвало да е изключително вбесена, задето той беше използвал ключа, който така и не си беше направил труда да върне, но част от нея изпитваше неподправено любопитство: какво можеше да е толкова важно, че Дънкан — господин Самото безразличие — да прибягва до откровено дебнене? Освен това отчасти изпитваше облекчение: онзи Дънкан, когото познаваше, никога, абсолютно никога не би направил подобно усилие само за да съобщи за годежа си. Не защото не беше толкова жесток или безчувствен — беше, а главно защото в крайна сметка щеше да е твърде мързелив да го стори.

Наистина беше безсмислено да му отказва да го пусне да влезе особено след като той можеше просто да си отключи. Без дори да си прави труда да изрита рошавите си размъкнати пантофи, Еми отвори вратата и се облегна на нея.

— Какво? — попита тя без да се усмихва. — Какво е толкова важно?

Той беше задъхан от изкачването до шестия етаж, но значително по-малко, отколкото друг път — тоест, трите или четири пъти за пет години, когато си беше направил труда да дойде до жилището й. Еми с раздразнение забеляза, че той изглеждаше дяволски добре и заподозря, че положителните промени (по-слабо лице, изчезването на смъртната бледост, страхотна подстрижка, която скриваше малката плешивина) са резултат от усилията на госпожица водачката на мажоретките, а не на неговите собствени.

— Мога ли да вляза? — попита той с една от онези усмивки, които бяха негов специалитет: широка усмивка, която беше точно на границата между закачлива и отегчена.

Еми се отдръпна назад, облягайки се на вратата и махна с ръка към апартамента, като се погрижи той да види собственото й абсолютно безразлично изражение.

На Еми й трябваха две секунди да затвори вратата и да пусне резето и когато се обърна и застана с лице към Дънкан, той се взираше в нея с неприкрито одобрение. Граничещо с обожание, ако трябваше да бъде честна със себе си. И може би за пръв път в присъствието на Дънкан не се чувстваше ни най-малко смутена от външния си вид.

— Господи, Ем, изглеждаш страхотно — каза той по-искрено, отколкото тя смяташе, че е способен.

Еми погледна надолу към халата си, спомни си мини-преображението, което беше извършила, след като излезе изпод душа и отправи тайна благодарност към вселената, че не я беше видял само преди трийсет минути или дори и да беше, то беше станало от отсрещния край на улицата, а не отблизо и лично.

— Благодаря.

Очите му продължаваха да се движат нагоре-надолу по тялото й, задържайки се преценяващо на всеки няколко сантиметра.

— Не, искам да кажа, наистина, наистина страхотно. Никога не си изглеждала по-добре. Каквото и да правиш, то определено работи в твоя полза — каза той, без следа от ирония.

О, имаш предвид чукането до полуда с всеки срещнат привлекателен чужденец? Купуването на секси бельо? Отказът да мразя тялото си просто защото ти го мразеше? Да, колкото и да е шокиращо, нещата вървят добре.

— Благодаря, Дънкан — беше всичко, което каза.

Той се огледа из апартамента:

— Къде е Отис? — попита, с поглед, прикован върху празната клетка. — Да не би най-после да е…

— Ха! Де да беше. Макар че, предполагам, случилото се беше следващото най-добро нещо.

Дънкан се втренчи въпросително в нея.

— Адриана се грижеше за него по време на последното ми работно пътуване — много неохотно, трябва да отбележа и не спря да се оплаква от това с дни. После, като гръм от ясно небе, аз се прибирам, обаждам се да й кажа, че отивам да си го прибера, засипвам я с благодарности, че го е наглеждала, дрън, дрън, — всъщност, бях й купила бутилка стодоларово вино като жест на благодарност и извинение и тя заявява, че той може да остане за известно време.

— Да остане при нея?

— Да! Можеш ли да си представиш? Казва, че се „сближили“. Че аз съм „недооценявала“ Отис, а тя го подмладила и съживила.

— На което ти отговори…?

— Сякаш трябва изобщо да питаш! Казах, че е абсолютно права: наистина не го ценя достатъчно и е вярно, че ние с него така и не се сближихме истински. Че ако иска той да остане „известно време“, аз вероятно бих могла да намеря сили да позволя това. Това беше преди осем седмици. Говорих с нея тази сутрин и двамата отиваха към „птичия курорт“ — нейни думи, не мои. Аз просто затаявам дъх и се моля всичко това да не е сън…

Дънкан си свали палтото и го метна на един кухненски стол. Още беше с костюм, беше дошъл направо от работа. Носеше обикновен кафяв пазарски плик и Еми не се сдържа и се запита дали това не е подарък за рождения й ден.

— Заповядай, взех ти нещо — каза той, като я видя, че гледа към плика.

— Наистина ли? — Гласът й прозвуча по-обнадеждено, отколкото й се искаше. Когато й подаде плика, той беше обемист, тежък и първата й мисъл беше, че сигурно е някакъв фотографски албум. Може би някой от онези илюстрирани със снимки гидове за страхотните хотели или от някое пътуване до Карибските острови, които посещаваха през редките отпуски на Дънкан.

Еми нетърпеливо отвори плика и за миг беше шокирана, когато откри просто пакет хартия.

Дънкан забеляза изненаданото й изражение и сви рамене:

— Седях в проклетия магазин за канцеларски материали повече от час. Трябваше да купя нещо.

— Ъ-хъ. — Значи за първи път не си беше спомнил рождения й ден, нито й беше избрал подарък. Това не би трябвало да е изненадващо или разочароващо, но по някаква причина беше и двете.

— Е, вероятно, ъъ, се питаш защо съм тук… — той остави гласа си да заглъхне, но Еми не каза нито дума. — Знам, че цялата ситуация с Бриана не беше лесна за никого от двама ни, но тя, ъъ, вече приключи, и се надявах, че можем, ъъ, да се опитаме да оправим нещата.

Така. Ето ти сега. Еми беше толкова изненадана, че трябваше да се хване за плота, за да се задържи. Умът й бе крайно объркан. Дънкан току-що бе пуснал три напълно независими една от друга и въпреки това еднакво шокиращи бомби само в едно изречение. Първо, съществуваше онази част, в която нарече драматичното приключване на петгодишната им връзка, дължащо се на собствената му изневяра с треньорка по фитнес, за която Еми бе платила, „ситуация“ — да не говорим за онова коварно дребно допълнеше, че и на него не му е лесно. После идваше небрежното съобщаване, че въпросната „ситуация“ е приключила — подробност, която той сигурно беше предположил, че Еми знае, защото как беше възможно тя да не следи и най-дребните подробности от живота му? И последно, най-голямата от всички: Дънкан седеше в апартамента й в студена петъчна вечер, когато иначе можеше да е навън с приятелите си и нервно предполагаше, че могат да „се справят с това“. Еми знаеше, че е склонна към преувеличения и полети на фантазията — и, разбира се, беше нужно допълнително потвърждение, но на нея това й звучеше, сякаш той я молеше отново да се съберат.

Искаше да му зададе милион, дори милиард въпроси. (Защо бяха скъсали? Чия е била идеята? И най-важното от всичко, защо той искаше да се събере отново с Еми?), но отказа да му достави това удовлетворение. Вместо това отново се облегна на плота, скръсти ръце и се вгледа с присвити очи в Дънкан.

— Е, няма ли да кажеш нещо? — попита той, след което тикна показалец в устата си и загриза една кожичка. Номер осемстотин и осемнайсет от нещата, които не й липсваха, помисли си Еми.

— Тази вечер не съм в особено разговорливо настроение — каза Еми с равен тон, като се взираше в него.

Той въздъхна, сякаш за да намекне, че всичко това е много трудно.

— Ем, виж, аз не съм идиот, ясно? Знам, че се издъних, и искам да оправя положението. Цялата история с Бриана — цялото това нещо беше просто моментно смущение в системата, бабуна по пътя, абсолютно безсмислено нещо, което преди всичко изобщо не трябваше да се случва. Ние с теб сме родени един за друг. И двамата го знаем. Така че какво ще кажеш? Стоя пред теб, с шапка в ръка — при тези думи той смъкна вълнената си шапка и я протегна към нея — и те умолявам да се върнеш при мен.

Той се приближи до нея, обгърна раменете й с ръце и я целуна съвсем леко по устните. Еми го остави да я целуне, остави го да притисне устни към нейните и да се наслади на познатото и успокояващо усещане. Дънкан се отдръпна и докато нежно отмяташе косата от лицето й, я погледна в очите и попита:

— Е? Какво ще кажеш?

Независимо дали го бе признала или не, цели десет месеца тя беше чакала именно този момент и ето че сега той настъпи, и й се струваше точно толкова невероятен, колкото си беше представяла. Еми отвърна на погледа му с възможно най-сладката усмивка, уверена в отговора си:

— Какво ще кажа ли? — попита тя свенливо, със закачлив тон. — Казвам, че ще си направя за трийсетия рожден ден най-хубавия подарък на света и ще ти кажа — точно тук, точно сега, и абсолютно за последен път — да се измиташ от апартамента ми, мамка му. Ето това ще кажа.

— Не си казала това! — изписка Адриана, и плесна с ръце.

— Направих го — каза Еми с огромна усмивка.

— Не си!

— Направих го. И просто нямам думи да ти опиша колко хубаво ми беше.

Адриана прегърна Еми, придърпа я толкова близо, колкото позволяваше миниатюрната им маса. Бяха в „Чаената чаша на Алис“ в Горен Ийст Сайд, претъпкана с десетки, може би стотици създания от женски пол на всякакви възможни възрасти, и отново обсъждаха триумфалния миг на Еми.

— Постъпила си невероятно правилно.

— Хм, така ли? — каза Еми с широко разтворени очи. — Моля те, не си помисляй и за секунда, че се съмнявам в това. Можеш ли да повярваш, че онзи задник имаше наглостта да се изтърси в апартамента ми в навечерието на трийсетия ми рожден ден и да ме помоли да го приема обратно, след като ме заряза заради треньорката, за която платих аз, да не забравяме и всичко това, без дори да си направи труда да се извини? Отвратителен е.

— Винаги е бил — закима Адриана, докато не забеляза, че Еми я гледа със странно изражение. — О, скъпа, не исках да прозвучи така. Просто изказвах съгласието си, че този път е постъпил особено кофти. — Мили боже, тези момичета можеха да бъдат толкова чувствителни!

Една изключително наперена, възхитителна сервитьорка се приближи към масата им:

— Специален повод за празнуване ли имате днес, дами? — попита тя.

Еми изсумтя:

— Какво го издаде? Ситните бръчици покрай очите на Трите чудеса без обвързващи пръстени, излезли на следобеден чай, точно както ще правят и след петдесет години?

— Трите чудеса без обвързващи пръстени? Това е ново. — Адриана забели очи и хвърли поглед към Леа, която седеше с каменно изражение, мушнала голата си ръка под бедрото. На Адриана й стана мъчно заради нея: Еми сигурно не знаеше, че едва предната вечер Леа бе върнала пръстена на Ръсел.

— Добре ли звучи? Току-що го измислих. Но има хубаво звънко звучене, почти като думата „пръстен“… ха! Нямах намерение да измислям каламбури!^[1] — ухили се Еми.

— Съжалявам, просто си помислих, че след като… — Сервитьорката се прокашля и заби поглед в краката си.

Адриана се намеси:

— Не, ние съжаляваме. Всъщност, наистина празнуваме… една от нас става на трийсет години. И както виждате, борим се за оцеляване.

— На трийсет? Сериозно? Изглеждате страхотно за трийсет! — възкликна ентусиазирано момичето, което едва ли беше на повече от двайсет и четири. — О, боже, сигурно адски се вълнувате! Мога само да се надявам да изглеждам толкова страхотно на трийсет.

За щастие, Леа се намеси, преди Еми да успее да каже нещо наистина неприятно, и каза:

— Да, наистина изглежда страхотно, нали? Мисля, че ни трябват още няколко минути.

Сервитьорката се усмихна широко и отново се отдалечи с пъргава походка, убедена, че току-що е доставила огромно удоволствие на някого.

— Кучка — процеди полугласно Еми. — Дано огромните й, щръкнали цици да й докарат болки в гърба до трийсет.

Адриана плесна по масата:

— Видяхте ли как се е съсипала кожата й от слънцето? Боже! Това момиче вече ще прилича на кожена чанта, когато навърши трийсет… циците са най-малкият й проблем.

— Не знам какво сте гледали вие двете, но аз не можех да откъсна поглед от косата й — каза Леа.

— Косата й ли? Какво й имаше на косата? — попита Еми.

— Ами сега нищо й няма, но просто се виждаше, че е от оредяващия тип. Не знам за вас, но аз със сигурност не искам да навърша трийсет с оредяваща коса покрай челото и изтънял път…

И трите момичета се засмяха. Имаше някаква утеха в това да знаеш, че независимо какъв е проблемът, приятелите ти ще те подкрепят.

— Да, ами прави сте… това вероятно отдавна трябваше да се случи — каза Еми, подхващайки разговора точно оттам, където бяха изоставили темата преди злополучния инцидент със сервитьорката. — Просто е странно как се развива всичко, нали се сещате? Най-много от всичко на света исках Дънкан да се върне и да заяви безсмъртната си любов към мен, да се затичаме заедно към залеза, той да осъзнае каква ужасна грешка е допуснал, а после в мига, в който се случва точно това, единственото което искам, е да го прегази някой автобус. Това нормално ли е?

— Напълно — каза Адриана. — Не мислиш ли, Леа? — Адриана се беше опитала да включи Леа в разговора по-рано, но тя не почти не бе отронила и дума, просто си седеше там с разсеяна усмивка и от време на време промърморваше по някое „хмм“.

— Определено — каза сега Леа, обръщайки се към Адриана.

— Нашето малко момиченце пораства! Мисля, че е толкова… — звънът на мобилния й телефон я накара да млъкне насред изречението.

Адриана проследи как Леа извади телефона от чантата си, погледна изписания на екранчето номер, и изключи апарата.

— Пак ли Джеси? — попита тя.

Леа кимна:

— Човек би си помислил, че досега вече ще е схванал посланието. Не съм отговорила на нито едно негово обаждане, откакто се върна миналия месец.

— Наистина ли, миличка? И какво точно е посланието? — Разбира се, тя не можеше да бъде толкова откровена с приятелките си по този въпрос, но Адриана се беше развълнувала радостно, когато Еми й позвъни с новината за авантюрата на Леа и последвалото скъсване с Ръсел. Не че не обожаваше Ръсел — всички обожаваха Ръсел. Но тя обожаваше Леа повече и искаше за нея най-доброто — а по една случайност, всеки глупак, изкарал елементарен курс по психология, можеше да види, че в случая това не е Ръсел. Годежът им напълно беше разбил Адриана: смяташе, че те със сигурност щяха да осъзнаят, че тяхното не е велика любов, която би преодоляла всякакви пречки, преди да направят голямата обвързваща крачка. Това просто беше толкова очевиден пореден пример, че Леа прави каквото се предполага, че трябва, каквото се очаква от нея, а не онова, което може наистина да я направи щастлива. Но любовна история? С женен мъж? Който освен това по една случайност беше блестящо умен, непостоянен и безумно неподходящ в безброй други отношения? Това съвсем очевидно беше много солидна стъпка в правилната посока. Само да можеше и Леа да го приеме така…

— Онова, което се случи между нас, беше грешка, еднократна история, случила се преди месеци, за бога, и наистина не е нужно да говорим за това. Просто не разбирам защо той трябва да прави това по-трудно, отколкото е.

Еми се засмя:

— Скъпа, не можеш да го виниш, задето смята, че положението е малко по-сложно, нали? Той знае ли, че си приключила с Ръсел?

Леа рязко вдигна глава.

— Разбира се, че не каза — сопнато тя. — Случилото се между двама ни с Ръсел нямаше нищо общо с Джеси.

Адриана изсумтя. Това момиче бълнуваше! Кога щеше да съумее просто да си признае, че е лудо влюбена в погрешния човек? Адриана започна да обмисля следващата си дописка, ако нейната напълно нормална и разумна приятелка можеше да е толкова сляпа, сигурно и други жени страдат. Навярно можеше да я озаглави: Заблудено мислене: Ръководство за начинаещи. Или може би: Страната на фантазиите: Защо настоявам да лъжа себе си. Да, това можеше да свърши добра работа.

Леа я изгледа гневно:

— Какво?

— Наистина ли вярваш това, querida?

— Да, всъщност наистина. Защото е вярно! Двамата с Ръсел… — тук тя направи пауза, като търсеше подходящите думи имахме проблеми много преди да срещна Джеси. Бих могла бих могла — да призная, че случилото се с Джеси ми помогна да си отворя очите за това, което ставаше с Ръсел, но дори това е меко казано. Преспах с Джеси, защото се чувствах самота и вероятно малко изплашена от онова, което се случваше между Ръсел и мен. Това беше погрешна преценка по време на период от живота ми, в който бях особено уязвима. Нищо повече, нищо по-малко.

Еми и Адриана се спогледаха.

— Какво? Защо се споглеждате?

Адриана изпита признателност, когато Еми пое инициативата с най-успокояващия си тон и дипломатично подбрани думи:

— Не казваме, че според теб това не е вярно, но… ами… това означава ли, че трябва да е вярно и за Джеси?

— И не е нужен психиатър, за да види, че изглеждаш около хиляда пъти по-отпусната и спокойна от обикновено — изчурулика Адриана.

Леа забели очи:

— Слушайте, вие двечките, знаете, че ви обичам и двете, но това вече става нелепо! Независимо какво изпитвам — изпитвах — по отношение на Джеси и на двете ви убягва една твърде важна подробност. Опитайте се да следите мисълта ми, става ли? Повтаряйте след мен, ако трябва. Джеси. Чапмън. Е. Женен. Женен в смисъл, обвързан до живот с друга жена. Женен в смисъл, че преспиването с мен го превръща в лъжец и изневеряващ на жена си мъж, когото най-добрите ми приятелки не би трябвало да ме насърчават да преследвам. Женен в смисъл…

Адриана вдигна ръка. Нищо не я отегчаваше повече, отколкото когато Леа започнеше да й да държи такъв проповеднически и пуритански тон.

— Добре, добре, схващаме — каза тя.

Появи се друг сервитьор, този път мъж, понесъл поднос с крана.

— О, не! Надявам се, че не сме стреснали колежката ви — каза Еми. — Държахме се малко противно.

Сервитьорът я изгледа странно и започна да разпределя храната:

— Тайландска салата с пушени пилешки гърди, с отделен дресинг? — Той постави салатата пред Леа. — И две менюта „Лудият шапкар“, кифличките и сандвичите поднесени заедно, както поискахте. Чаят ви пристига веднага. Ще желаете ли още нещо, дами?

— Съпруг? Бебе? Някакъв нов живот? — попита Еми. — Някое от тези има ли в менюто?

Той бавно се отдръпна от масата, сякаш Еми беше някакво диво животно.

— Ъъ, ще се върна да проверя как сте. Приятен обяд — промърмори той, докато се оттегляше светкавично.

— За Бога, Еми, овладей се. Плашиш хората — сгълча я Адриана, макар тайно да смяташе цялата ситуация за невероятно забавна.

Еми въздъхна:

— Още нещо ново?

— Много мислих за това през последната седмица — каза Леа, като погледна през масата към двете си приятелки. На Адриана това й прозвуча злокобно. „Мисленето“ на Леа почти винаги водеше до решения, които само я правеха по-нещастна, макар тя да беше убедена, че ефектът ще бъде точно обратният. Адриана се подготви да чуе изречението, което със сигурност щеше да започва с думите: „Мисля, че би трябвало да“… Пази боже това момиче някога да направи нещо, което наистина можеше да я направи щастлива.

— Мисля си, че трябва да започна отново да уча — каза тя тихо.

— Какво? — изписка Адриана. Това пък откъде се взе? Да учи? — За какво ти е да правиш това, по дяволите?

Леа се усмихна:

— Защото винаги съм искала — каза тя.

— Така ли? — попита Еми.

Леа кимна:

— За магистърска степен по художествено писане. Исках да отида веднага след дипломирането — помните ли? — но татко ми намери онази работа както асистент в „Брук Харис“ и все повтаряше, че никой добър редактор или писател, като стана въпрос — няма нужда от по-високо образование, че най-доброто, което мога да направя за кариерата си, е да се захващам с нея. — Тя се засмя горчиво. — Онова, което и двамата не взехме предвид, е, че това не беше кариерата, която исках.

— Но Леа, скъпа, ти си толкова добра в тази работа! Делят те броени мигове от огромно повишение, работиш с изтъкнат автор на бестселъри…

Леа прекъсна Еми:

— Работех. В минало време.

Адриана въздъхна. Това момиче можеше да се държи толкова драматично понякога!

— Само защото си правила секс с него не означава, че не можеш да го редактираш, Леа. Ако всеки отказваше да работи с някой, с когото е преспал, цялата световна икономика щеше да се срине.

— Съгласна съм — каза Леа. — Вероятно можехме да го превъзмогнем. И бог е свидетел, че на Хенри нямаше да му пука, стига ръкописът да бъде предаден навреме. Просто исках да кажа, че говоря в минало време, защото вече напуснах. Вчера.

— Престани! — извика Еми. Група туристи на средна възраст се обърнаха и се втренчиха в тях. — Шегуваш се — прошепна тя.

— Как така не ми каза вчера, когато пазарувахме? — попита Адриана, като сграбчи Леа за ръката. — Забрави да го споменеш ли?

— Трябваше ми малко време да го смеля. Казах на Хенри, че не бързам, че ще остана колкото е нужно за плавен преход, но че определено напускам.

— Обожемой — ахна Еми.

— Той как го прие? — попита Адриана. Тя беше във възторг, че приятелката й най-сетне — най-сетне! — бе скъсала със задръжките си, но нямаше как да не е поне мъничко разстроена, че Леа я е изместила. В края на краищата, самата тя имаше да съобщава вълнуваща новина.

— Доста се изненада. Каза, че от седмици получавал странни обаждания от Джеси, в които той казвал, че е направил нещо — нещо неназовано — което вероятно ме е поставило в неудобно положение, че вината била изцяло негова, че това никога вече нямало да се повтори и очевидно е умолявал Хенри да не го прехвърля на друг редактор.

— Е, това е било мило от негова страна. Не мислиш, че Хенри знае, нали? — попита Еми.

— Не, от това, което каза, звучи, сякаш смята, че Джеси е започнал да ме сваля по някакъв начин, накарал ме е да се почувствам неудобно и аз съм изумяла. Предполага, че затова не искам да работя повече с него и дори се опита да ми каже, че някой и друг перверзен автор си било просто част от сделката, риск на професията или не знам какво още. — Леа се засмя печално и отпи глътка чай. Питам се какво щеше да си помисли, ако можеше да ме види как буквално завлякох Джеси в леглото?

— Queruda, не мога да повярвам, че наистина си напуснала работа! Какъв ти е планът за действие?

— Ами познай какво? За първи път през целия си живот, наистина не знам. — Леа напълни отново чашата си с чай и изобщо не изглеждаше разтревожена. — Искам да си взема малко почивка, да не се впускам прибързано в нищо, може би да попътувам малко преди, както се надявам, да започна да уча през есента. Всъщност още не съм преценила всичко, но вероятно ще се наложи да си продам апартамента и… — тя замълча за миг и се обърна към Еми — да си намеря съквартирантка? Не те притискам, Ем, кълна се, но знам, че мразиш жилището си и от цяла вечност говориш за местене, така че не е нужно да ми отговаряш сега, но може би можем да си намерим заедно някое симпатично жилище с две спални?

Леа проваляше всичко! Адриана имаше цял план. Беше толкова развълнувана, когато го съобщи на Еми, а сега Леа прецакваше всичко. Тя се опита да се намеси:

— Е, познайте какво? Имам нещо…

— О, божичко, шегуваш ли се? — Еми почти крещеше. — Това страшно би ми харесало. Страшно, страшно, невероятно, би ми харесало. Не мога да понасям онзи шибан едностаен апартамент дори секунда повече. Готова съм да се преместя навсякъде! Където и да е! Единственото ми изискване е готварска печка. И фурна. Това ще може да се уреди, нали? Само кажи „да“.

— Дадено! — възкликна Леа. — Да започнем да търсим веднага. Готова съм да се преместя щом апартаментът ми се продаде, което, като се има предвид пазара, не би трябвало да отнеме твърде много време.

— Ехооооо? Някоя от вас чува ли ме? Ехо! — подвикна Адриана малко по-раздразнено, отколкото възнамеряваше. — Имам предложение, което може да заинтересува и двете ви.

Момичетата се обърнаха и я погледнаха с очакване.

— Е, нищо още не е окончателно — и вероятно дори още не е редно да казвам каквото и да било, — но най-вероятно ще се местя в Лос Анжелис.

Е, това вече ги накара да млъкнат. Беше удовлетворяващо да види как Леа ахна, а Еми зяпна от почуда. Какво трябваше да направи едно момиче, та да му обърнат малко внимание?

— Какво?

— Защо?

— Заради Тоби ли?

— При него ли се нанасяш?

— Вашите знаят ли?

— Съвсем сигурно ли е?

— Ще се жените ли?

Това беше абсолютно невероятно по-хубаво, отколкото си беше представяла. Тя въздъхна драматично:

— Добре, добре, ще ви разкажа всичко. Само се успокойте. — С което, разбира се, искаше да каже: „Продължавайте да ме обстрелвате с въпроси, адски ми харесва“. За щастие, приятелките й се подчиниха, а Адриана се наслаждаваше на любопитството им, докато дойде моментът да изрече думите, които никога не си беше мислила, че ще се чуе да казва, думи, които я караха да се чувства по-горда и развълнувана, отколкото можете да си представи.

— Имам предложение за работа и смятам да приема — каза тя и се облегна назад в стола, за да се наслади на реакциите на приятелките си. Беше толкова възхитително да засипва нищо неподозиращите си приятелки с вълнуващи новини. Как иначе можеше да ги накараш да слушат внимателно?

— Какво? — попита Леа с озадачено изражение.

— Какво, точно, имаш предвид с „работа“? — попита Еми, която изглеждаше също толкова объркана.

— О, хайде сега! Какво мислите, че имам предвид? — Това беше вбесяващо! Наистина ли беше толкова невъзможно да си я представят да има работа просто защото никога преди не беше опитвала? Пфу. Целият свят работеше, тя беше сигурна, че също може да се справи с това.

— Добре, Ади, не ни карай да те умоляваме за това. Кажи ни смайващата вест — каза Леа, като се наведе напред върху масата.

Адриана си пое дъх дълбоко и театрално. Е, проклета да беше, ако не се насладеше достатъчно на това! Не всеки ден някой приемаше Адриана де Суза насериозно.

— Да видим, кратката версия е доста простичка. Вече знаете за рубриката в „Мари Клер“, нали?

Двете момичета кимнаха.

— Е, онази вечер излязохме на вечеря с няколко колеги на Тоби от „Парамаунт“. Той се хвалеше, че моите дописки се харесват — трябваше да видите това, той беше абсолютно възхитителен и една от жените, някаква продуцентка, започна да се държи като абсолютно заинтригувана. Непрекъснато задаваше какви ли не въпроси за мен, за дописките, как са ме открили от „Мари Клер“, кога ще публикуват първата… и сигурно милион други. Донякъде си помислих, че просто проявява любезност, но на другия ден тя се обади и ми каза, че има интерес да — готови ли сте да, това — да развие идеите ми във филм!

— Обожемой! — ахна Еми.

Леа изглеждаше втрещена.

— Няма начин. Не, не, абсолютно няма начин.

Адриана закима щастливо:

— Да, да, да! Изпратих й по имейла примерните дописки, които предадох на „Мари Клер“ и тя се обади отново по-късно същия ден. Каза, че искала да изпревари всички останали и да започне работа по филма още преди първата дописка да бъде публикувана и по нейните думи, „неизбежно да се превърне в истинско явление“. Нарече ме следващата Кандис Бушнел.

— Млъкни! — викнаха приятелките й в един глас.

— Говоря съвсем сериозно.

Леа се наведе още по-близо, лицето й почти се притисна към това на Адриана.

— В такъв случай какво означава това? Какво ще правиш за нея?

— Аз също не разбрах напълно, но Тоби каза, че първата стъпка е да си наема агент — той ще ми препоръча някой добър — а после ще издействат консултантски договор от мое име. Продуцентката има споразумение с Парамаунт за трейлър на техния сайт и ще ме свърже със сценарист, с когото да работим по създаването на сценарий. Ако всичко потръгне, ще се заема с преместването през идните два месеца.

Онова, което не беше казала на приятелките си, беше, че продуцентката нямаше нищо против тя да работи от Ню Йорк — дори го беше очаквала и че решението да се премести в Ел Ей си беше изцяло нейно. Адриана живееше в Ню Йорк още откакто се беше дипломирала и знаеше, че рано или късно — по-скоро рано — отново ще се премести. Ако сега не опиташе да заживее някъде другаде, това можеше никога да не стане. Освен това идеята да заживее още по-далече от родителите си и нелепите им ограничения беше невероятно привлекателна.

— Адриана, това е направо невероятно. Невероятно. Поздравления! — възкликна Леа, като се оттласна от масата и отиде да прегърне приятелката си.

— Хей, какво има? — обърна се Адриана към Еми, започнала да се просълзява.

— Съжалявам — подсмръкна тя. — Наистина се радвам за теб. Просто не мога да повярвам, че ще се местиш.

— Querida! Ти замина първа, помниш ли? В кулинарното училище в Кали? Сякаш на Източното крайбрежие нямаше страхотни училища. Но се върна и аз също ще се върна. Освен това имам нещо, което може би ще те накара да се почувстваш по-добре.

— Какво? — попита Еми. Изрече го кисело, като упорито, любопитно дете.

— Мисля, че наистина много, ама много ще ти хареса.

— Какво? Кажи ми! Какво?

— Ами питах се дали не би искала да живееш в апартамента ми, докато ме няма. И… тя направи драматична пауза и се обърна към Леа, която просто се взираше в нея — ти също, миличка. Нямах представа, че планирате да живеете заедно, но какво би могло да е по-съвършено от моето жилище? Говорих с нашите и те се зарадваха на идеята Еми да се настани там, и съм сигурна, че ще са още по-доволни, ако и двете сте там. Три спални без наем, разбира се, само с две условия: трябва веднъж седмично да им изпращате пощата на посочения от тях адрес, и да се справяте с посещенията им, когато идват от време на време в Ню Йорк. Което сигурно ще е значително по-рядко след като аз няма да бъда там. Какво мислите?

— Божичко, не знам — каза Леа. — Звучи ми скапано.

— Да, сериозно. Адски отвратително. Безплатен апартамент с три спални, с единственото задължение един път седмично да ходиш до пощата. За Бога, Адриана, как въобще можа да го предложиш?

— Моля те, querida! Пощата ли? Ъх! Имаме уговорка от куриерската служба да идват в апартамента, да прибират пакета с пощата и да го препращат. Ще трябва само да го прибирате от пощенската кутия във фоайето — обясни Адриана с най-покровителствено-наставническия си тон.

Леа стовари длани върху масата:

— Мамка му, току-що загрях. Мезонет значи най-горния етаж…

— Изтъкваш очевидното, Леа — каза Адриана.

— А най-горният етаж означава, че никой няма да тропа по тавана! Обожемой! — тя започна да се смее и да плаче едновременно. — Мисля, че през целия си живот не съм била по-развълнувана!

Еми театрално вдигна ръце и се втренчи в тавана:

— Мезонет А, ето ни, идваме!

— Ами ти, Адриана? — попита Леа. — Къде ще живееш ти, скъпа, докато ние с Еми спим в блажена, ненарушавана от тропот на налъми тишина? Долавям ли намек за съвместно съжителство в близкото ти бъдеще?

Адриана се усмихна. Това можеше да се окаже най-хубавата част от цялата история.

— Ами Тоби наистина ме помоли да се пренеса при него — каза тя, докато момичетата ръкопляскаха и макар че нещата с нас вървят наистина добре — изненадващо добре, всъщност, — мисля, че това е още по-основателна причина да не се впускам прибързано в нищо. — Тя замълча, отпи от чая си и се престори, че обмисля нещо. — Така че… ще взема парите, които ще спечеля от консултантския проект и дописките и ще си наема собствен малък апартамент на Венис Бийч. Просто малко едностайно жилище, възможно най-близо до плажа. Близо до фермерския пазар, мисля.

Еми се обърна към Леа и въздъхна:

— Можеш ли да повярваш, Леа? Нашето малко момиченце пораства. Ще прави всичко съвсем сама!

Адриана вдигна ръце, за да даде знак за тишина.

— Не бързай толкова, скъпа. Все пак имам да те помоля за услуга и то голяма. — Почувства как се напряга, молейки се Еми да се съгласи.

Еми я погледна любопитно.

— Голяма, значи? По-голяма от Мезонет А? Давай, Ади, не ме щади.

— Надявах се, че може да ми позволиш, ъъ, да взема Отис назаем за тази година? О, Еми, знам, че той си е твоята птичка и знам, че е истинска лудост да влача бедното същество чак на другия край на страната, но ние просто толкова много се сближихме през последните няколко седмици. По някакъв странен начин и моля те, не ми се присмивай за това — гледам на него като на талисман за късмет. С появата му животът ми просто някак потръгна. Ще възразиш ли ужасно много? — Адриана знаеше, че Еми няма да възрази — всъщност щеше да изпадне в екстаз, че тя иска да задържи Отис, но нямаше да навреди да накара Еми да си помисли, че тя я изнудва, нали? Това беше малък подарък за най-добра приятелка.

— Хмм — промърмори Еми, като се престори, че обмисля чутото. — Предполагам, че няма да е проблем. Искам да кажа, коя съм аз да се изпречвам на пътя на нечий талисман? Ако искаш да вземеш Отис със себе си тогава, разбира се, той е твой.

— За Отис — каза Леа, като вдигна чаената си чаша.

— За рождения ден на Еми! Както гласяха безсмъртните думи на нашата сервитьорка, дай боже всички да изглеждат така добре на трийсет! — допълни Адриана, като вдигна високо чаената си чаша.

Еми последна вдигна чашата си и се чукна с приятелките си.

— За Трите чудеса без обвързващи пръстени! Дано след още трийсет години да са все така чудесни, но дано не и без пръстени.

— Ще вдигна тост за това! — възкликна Леа.

— Аз също — добави Адриана, изпълнена с вълнение заради всичко, което й предстоеше. — Наздраве, queridas. Наздраве за нас.

Бележки

[1] Игра на думи; на английски „ring“ означава „пръстен“, но също и „звънтя“, „имам звънливо звучене“. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Лорън Уайзбъргър Да преследваш пръстен с диамант (9)

Метаданни

Данни

Да преследваш пръстен с диамант

Информация

История

Сваляне / Връзки

Идеалната-за-момента-връзка

Лорън Уайзбъргър
Да преследваш пръстен с диамант (9)