Лорън Уайзбъргър
Да преследваш пръстен с диамант (6)

Брой го за южноамериканец

Еми махна скарата от тостера и внимателно обърна с връхчетата на пръстите си всяка от тъничките хрупкави арабски питки, като ту се възхищаваше на деликатната им хрупкавост, ту се дразнеше, че не може да изпече по-голяма партида в истинска фурна. Приятелките й щяха да дойдат за организираното два пъти годишно гостуване в апартамента й, и вместо да им спретне набързо пиршество (вероятно италианска храна, с едно хубаво блюдо от миди с гарнитура от превъзходна паста), тя печеше тънки арабски питки в тостер, който заемаше почти изцяло плота за рязане, и мачкаше нахут в една купа на скута си. Еми винаги се беше утешавала със знанието, че тя и Дънкан скоро ще имат нов съвместен дом — дом с огромна печка „Вайкинг“, фризер и шкафове, пълни с истински тенджери от неръждаема стомана, но тази мечта беше изчезнала заедно с него.

Почти не можеше да повярва, че бяха скъсали преди цели пет месеца. Дори още по-невероятно беше как те — или, ако трябваше да бъде наистина честна, Дънкан — бяха прекъснали контактите си. Макар да не беше казала на Изи или на момичетата, Еми му се беше обаждала доста редовно през първите два месеца и дори се беше появявала неочаквано в апартамента му, поне докато той не смени ключалките. След това унижение Еми успя да овладее до известна степен положението и към средата на лятото почти беше простинала да се обажда, с изключение на един малък „рецидив“, след като Пол я отблъсна в Париж. О, и онзи имейл. Беше смущаващо, но Еми си каза успокоително, че стават такива неща. Не беше имала намерение да му пише, но една вечер точно преди заминаването за Флорида се беше прибрали вкъщи, леко подпийнала от свързана с работата й дегустация на вино, и беше седнала пред компютъра, за да сърфира майко из интернет, преди да си легне. Спомнила си, че днес е трийсетия рожден ден на приятелката й Поли, тя отвори електронната си поща, напечата „П“ в полето за „получател“ и иска ли питане, там веднага изникна електронният адрес на Дънкан (беше го записала в адресния си указател като „пиленце“). Обмисли идеята само за миг, преди да продължи смело напред и да съчини лъжлив имейл до Пол, типът, с когото се беше запознала в „Кост“ и той безцеремонно я беше отблъснал, и чиято фамилия и електронен адрес със сигурност нямаше:

„Хей, бейби,

Радвам се да науча, че си прекарваш толкова страхотно в Сен Тропе, въпреки че ми липсваш тук. Точно сега в работата е истинска лудница, но предполагам, че това трябва да се очаква при една нова работа, която изисква толкова много пътуване. Просто е толкова трудно да съм далече от теб! Страшно ти благодаря за великолепната малка френска нощничка, която ми изпрати. Толкова е дантелена и красива и с-е-к–с-и. Нямам ТЪРПЕНИЕ да ти се покажа с нея. Само още една седмица, докато дойда там при теб…

Целувки и поздрави,

Е.“

Натисна клавиша за изпращане и почувства тръпка на вълнение, когато видя името на Дънкан в графата „изпратено“ — ако това не предизвикаше реакция, нищо нямаше да успее. На него му трябваха цели два дни да отговори и дори тогава реакцията му беше разочароваща. Той просто беше отговорил и беше написал: „Мисля, че без да искаш, си изпратила това не на когото трябва“ и се беше подписал с усмихнато личице. Емотикон! Беше твърде обидно, за да се изрази с думи и тя моментално съжали за цялата история. Никакви ревниви въпроси за самоличността на тайния й любовник, никакво споменаване на новата й работа, нито дори сух намек за сексапилната й нощничка или (предполагаемото) предстоящо пътуване до Южна Франция. Това беше последната капка, която преля чашата. Бяха минали почти два месеца от онзи унизителен разговор и Еми не се беше свързала с него нито веднъж. И още по-важно, с радост си даде сметка, че дори не се беше сещала за него през двете седмици, откакто беше правила горещ, безразборен секс с Джордж. Което очевидно означаваше само едно — нужен беше още горещ, безразборен секс.

Домофонът на вратата й иззвъня точно в осем и Еми се напрегна за неизбежния крясък на Отис. И наистина, той се събуди стреснато и изписука:

— Кой там е? Качвай се! Кой там е? Качвай се!

Тя въздъхна, нахлузи джапанките си и тръгна към стълбите. Механизмът, който й позволяваше да отваря входната врата само с едно натискане на копчето за домофона, беше счупен, и макар че сградата разполагаше с асансьор някъде от хиляда деветстотин двайсет и пета година насам, на Еми й трябваше само един следобед преди три години, който прекара заседнала вътре, за да я убеди, че стълбите са много по-удачен вариант. Оценяваше това, че Адриана и Леа си правеха труда да идват в жилището й по около два пъти годишно — особено като се имаше предвид, че живееха в същата сграда и че апартаментите и на двете бяха значително по-удобни от нейния, — но накрая винаги се чувстваше смутена заради миниатюрното си студио и виновна, че подлагаше всички на усилието да се катерят до петия етаж, след което трябваше да седят на пода и цяла нощ да търпят обидите на отвратителния папагал.

— Здрасти! — провикна се бодро тя, забравила опасенията си, когато отвори вратата на сградата и видя момичетата, застанали на входа. Въздухът бе топъл за октомври, но беше изпълнен с дим. — Ей! Какво виждам тук?

Адриана сръга Еми с лакът в ребрата и ухилена, посочи към Леа:

— Само виж това.

И наистина, Леа точно стъпкваше с крак една цигара, докато издишваше последна струйка дим.

— Леа! Какво се е случило? Справяше се толкова добре! — извика Еми.

— „Справях се“ с най-точната дума.

— Какво се е случило?

— Джеси Чапмън, ето какво се е случило — изчурулика Адриана с видимо удоволствие.

Момичетата се повлякоха нагоре в индианска нишка.

Еми се обърна и погледна приятелките си:

— Защо Джеси Чапмън да е виновен за твоя „рецидив“?

Леа въздъхна мелодраматично:

— Винаги съм подозирала, момичета, че не слушате и думичка от това, което казвам.

— О, спести ни драматичните изпълнения — отсече Адриана. — Слушаме всяка твоя нищожна мелодрама. Просто имаме късмет, че Джеси Чапмън по една случайност е малко по-интересен от обичайните ти откачени автори.

— Чакайте! Да се върнем към изказването: „Джеси Чапмън, ето какво се е случило“ — изписка Еми. Най-после бяха стигнали до нейния апартамент: Еми със задоволство забеляза, че макар и двете й приятелки да се бяха задъхали, тя се чувстваше отлично.

— Нищо не се е случило. Правите го да звучи, сякаш става нещо скандално, каквото уверявам ви, не съществува. Той просто е труден човек.

Адриана се подсмихна лукаво:

— Бас държа, че е така.

Еми направи знак на момичетата да се разполагат по възглавничките и започна да налива червено вино, което беше отворила преди пристигането им.

— Като говорим за секс с непознати…

Адриана изписка толкова високо, че Отис подхвана почти ликуваща поредица от писъци и крякащи звуци и Леа рязко запуши ушите си с ръце.

— Еми! Не си го направила! — възкликна Адриана.

— О, напротив, направих го. — Беше й толкова приятно да изрече тези думи, да наблюдава реакциите върху лицата на приятелките си. Между пътуванията им до Хамптънс и Ел Ей, целият септември се беше изнизал неусетно, без да има дори единствена възможност да им каже на живо, но Еми се радваше, че е изчакала досега.

— Нееееее — ахна Леа, вдигайки поглед от чашата си с вино с напълно шокирано изражение.

— Даааааа — пропя ликуващо Еми.

— Дебелана! Дебелана! Дебело момиче! — изпищя Отис. Адриана стовари върху клетката опакото на ръката си, която Отис моментално се опита да захапе.

— Разкажи ни всичко! Кой беше той? Къде? Кога? Как? Хубаво ли беше? Той ли е бъдещият баща на децата ти?

Еми се тръсна на пода и отпи дълга глътка вино, наслаждавайки се на вниманието.

— Казва се Джордж. Учи право в Маями. Ясно е, че се запознах с него, когато гостувах на Изи и Кевин. И то някак просто се случи — каза Еми, забила поглед в ръцете си.

Адриана закачливо я смушка по рамото.

— Абсолютно ни лъжеш. Не мислиш ли, Леа?

— Вярвам, че наистина е извършила деянието — каза Леа замислено, — но нещо не се връзва. Не мисля, че научаваме истинската история.

— Влюбена си, нали? — помита Леа, като се наведе напред. — Това е. Влюбила си се до уши в този тип и вече си го представяш като свой съпруг.

Адриана кимна в знак на съгласие:

— Сто процента. Адвокат, приятел на сестра ти, вероятно най-приятният човек на земята. Е, щастлива съм за теб, миличка. Не и изненадана, трябва да призная, но щастлива за теб. Въпреки това — Адриана размаха предупредително показалец, — бих искала да отбележим, че аз като едната половинка от сериозна връзка, която обещавам, ще доведе до годеж в следващите няколко месеца, официално спечелих нашия облог.

— Аз съм свидетел — съгласи се Леа, — и това е вярно. Аз също съм щастлива, че си срещнала мъжа на мечтите си, Еми, но трябва да отстъпиш победата на Адриана.

Адриана взе папка с менюта от ресторанти за храна за вкъщи от масичката за кафе и ги запрелиства.

— Хайде да поръчаме сега, та храната да пристигне навреме за „Шоуто на Грей“. Суши?

— Чакайте само минутка — каза Еми.

— Чакай! Дебело момиче! Чакай! Дебело момиче! — изкряка Отис.

— Не знам как живееш с това противно създание — каза Адриана.

Еми грабна папката от Адриана, а после изтръгна дистанционното от ръката на Леа. Изключи телевизора и каза:

— Бих искала пълното ви внимание, ако обичате.

Леа въздъхна:

— Сгодена ли си? Моля те, не ми казвай, че вече ще се омъжваш за този тип.

Адриана и Леа избухнаха в буен смях.

— Искам и двете да знаете, че… — Еми вдигна пръст — първо, правих абсолютно случаен, необвързващ секс с човек, когото никога, ама никога няма да видя отново.

Доволна да види, че това беше привлякло вниманието на приятелките й, тя продължи:

— И, второ, хареса ми.

Това второ изявление беше посрещнато с мълчание, което Адриана най-сетне наруши:

— Наистина ли?

Еми кимна:

— И като ви казвам, че беше неподходящ… наистина го мисля.

Самата Еми не беше си давала напълно сметка за извършеното до другата сутрин, когато небрежно спомена името на Джордж пред сестра си.

— Кой? — беше попитала Изи, докато бъркаше яйца на печката.

— Един тип на име Джордж. Снощи слязох до басейна да се обадя на Леа и той беше там. Поговорихме си малко. — Пауза. — Изглеждаше доста мил.

— Джордж, Джордж… Не познавам никакъв Джордж — каза Изи.

— Може би е нов? Няма значение, не е важно. — Еми никога преди не беше крила нещо от Изи, но просто не можеше да се макара да разкрие случилото се с Джордж, като се имаше предвид съобщението на сестра й за бебето. Просто изглеждаше такова… някак си толкова дребнаво. Глупаво.

Кевин влезе небрежно в кухнята и си наля чаша кафе.

— За кого става въпрос?

— Еми срещнала един от съседите ни снощи край басейна. Джордж. Но не се сещам кой е.

Кевин се обърна към Еми и попита:

— Студент по право?

Еми кимна:

— Да, каза, че учил право в Маями.

— Високо хлапе, с приличен вид, винаги носи мрежести шорти?

— Същият — съгласи се Еми.

— Хорхе! Чудя се кога ли е започнал да се нарича Джордж. Хлапето е истинска легенда тук.

Нещо в начина, по който Кевин непрекъснато повтаряше „хлапе“, смущаваше Еми, а цялата тази част с легендата също не звучеше особено страхотно.

— Какво искаш да кажеш? — попита Еми, макар че всъщност не искаше да зададе въпрос.

— Просто с такъв невероятен играч. Различно момиче буквално всяка нощ, понякога по две или три. На двайсет и три годишна възраст този тип е бил с повече момичета, отколкото повечето мъже през целия си живот.

Еми застина неподвижно с чаша с портокалов сок, увиснала във въздуха на половината път между масата и устата й:

— Двайсет и три?

Изи дойде при Еми на масата и деликатно захапа парче препечена филийка.

— Да, направо си е невръстен. Но момичетата наистина го обожават. — Тя погледна Еми със странно изражение. — Защо? Случи ли се нещо?

Еми упорито се съсредоточи да не се задави, преди да каже:

— Не ставай смешна! Разбира се, че не. Познаваш ме…

Кевин пресуши остатъка от кафето си и си завърза маратонките.

— Изи, скъпа, колкото и красива да е Еми, мисля, че Хорхе се съсредоточава повече върху онези от осемнайсет до двайсет и пет години.

Ау.

Еми предаде съдържанието на този разговор на приятелките си, по чиито лица буквално се стичаха сълзи от смях, когато свърши.

— Не. Може. Да. Говориш. Сериозно! — ахна Леа. Тя се хвана за корема и се претърколи на пода.

— Бил е на двайсет и три, querida? Сериозно?

— Не знаех това, нали! И определено си нямах представа, че хобито му е да прави сладка любов край басейна с нищо неподозиращи жени…

— Нищо неподозиращи по-възрастни жени — добави Адриана.

— Подигравай се, колкото си искаш кача Еми, като метна хавлиена кърпа върху клетката на Отис. — Но това беше най-хубавият секс в живота ми на възрастна дама.

Леа вдигна ръка:

— Чакай само секунда. Тук не обръщаме внимание на изключително важен пункт. Трябва ли да предположа, че Хорхе е кубинец?

Еми сви рамене:

— Вероятно. Всъщност, май по-късно Кевин спомена, че роднините му били известни активисти, действащи против Кастро.

— Следователно… — Леа наведе глава и протегна ръка.

— Следователно? — попита Еми, смутена.

— Следователно ти току-що преспа с първия си чужденец! — възкликна Адриана. — Въпреки че трябва да се има предвид, че вероятно е роден в Щатите, а дори и да не е, Куба е в Северна Америка. Но аз гласувам — като жест на добра воля и насърчение — той да се брои.

— Подкрепям мнението. Брой го за Южна Америка. Но определено го брой.

Адриана се пресегна и щипна Еми по бузата:

— Поздравления, скъпа. Един е готов — двама, ако броим Дънкан за Северна Америка — и остават още петима.

При звука на името на Дънкан, Еми почувства внезапна тръпка във въздуха и беше готова да се закълне, че видя Адриана и Леа да се споглеждат, но не обърна внимание. Еми знаеше, че те не вярваха, че наистина е преодоляла раздялата с него, и вече започваше да й омръзва от опитите да ги убеди.

— Да, добре, по този начин съм излекувана от пристрастеността си към моногамията. И оценявам това, че вие и двете сте до мен и ме насърчавате по пътя към превръщането ми в развратница.

Момичетата се чукнаха с чашите за вино. Еми направи по телефона обичайната им поръчка в ресторанта за суши (две супи мисо^[1], две предястия със суши и огромно количество екстра пикантен сос за топене), а Леа се зае да нагласи DVD-устройството да започне да записка „Шоуто на Грей“, така че да не губят време с рекламите. Половин час по-късно — след като Еми отново беше изтичала по стълбите да отвори на момчето с доставките и когато се върна, откри Адриана да люлее клетката на Отис навън през прозореца на петия етаж — момичетата щастливо набождаха с пръчиците за хранене всичко, което им се изпречеше пред погледа, и пиеха вече втора бутилка от любимия на Еми Gewurtztraminer.

— Как е Ръсел? — обърна се Еми към Леа, за да я предразположи поне малко да каже нещо. Познаваха се от достатъчно време, та Еми да е приела изключителната дискретност и сдържаност на приятелката си, но тя никога не преставаше да се опитва.

— Какво? — попита Леа, явно разсеяна. — Ръсел ли? О, той е много добре. Страхотно. Тази седмица ще има интервю с Тони Ромо, затова наистина е претрупан с работа.

Адриана топна парченце суши от хавайска риба в соевия сос и го пъхна в устата си.

— Еми каза, че съвсем скоро ще определите дата за сватбата, вярно ли е?

Леа кимна:

— Април.

— Април? Сериозно? Това е толкова скоро! — Еми беше изненадана. Като се има предвид, че се познаваха само от година, преди да се сгодят, тя смяташе, че ще изчакат поне до другото лято, но беше доволна да види, че Леа явно най-после започваше да възприема това.

— Да, определено не беше най-голямото ми желание, но ще бъде чудесно.

— Защо?

— Не знам, винаги много ми е харесвала идеята за есенна сватба, предполагам. Освен това ми се струва малко скоро. И по план книгата на Джеси е предвидена да излезе точно някъде по това време, така че ще бъде истинска лудница. Но родителите ми настояват, че това е единственият свободен уикенд в клуба за следващите две години, защото някой си е отменил резервацията, а това устройва и семейството на Ръсел по отношение на пътуването, така че приемаме тази дата. Всъщност няма значение — сви рамене тя.

— Казано с тон на истинска сияеща от щастие годеница — подхвърли Адриана.

Леа отново сви рамене:

— Защо трябва да се стресирам толкова заради някаква си дата? Все в някакъв момент ще се оженим, така че наистина ли има значение кога ще се случи?

— Боже, Леа, направо ме караш да се разтапям от романтичността на цялата ситуация — каза Еми. Намерението й беше с тази реплика да разведри ситуацията, но всичко се беше объркало. Тя бързо продължи, за да смени темата: — Е, как върви всичко с господин Чапмън? Запозна ли се вече с жена му?

Леа остави пръчиците за хранене и сви крака под себе си, сякаш се подготвяше да изнесе дълга беседа:

— Знаете ли, не съм се запознала с нея. Дори не съм сигурна, че тя съществува — никога не съм чела за нея в нито един вестник или списание, и никога нямаше да повярвам, ако той не беше споменал веднъж на обяд, че е женен. Въпреки това е странно, защото той всъщност не я споменава дори мимоходом — искам да кажа, дори не знам името й.

— Той опита ли се вече да ти се натиска? — попита Еми. Тя се питаше кога Леа ще се събуди и ще проумее какво става тук. Беше очевидно, че в известен смисъл си беше паднала по този тип, който, между другото, се очертаваше като първокласен задник и Еми смяташе, че от тази ситуация могат да се очакват само неприятности. Освен това беше дразнещо, че Леа беше намерила такъв възхитителен мъж в лицето на Ръсел, а явно не го оценяваше и наполовина толкова, колкото би трябвало.

Леа вдигна очи.

— Да ми се е натискал ли? Еми, той е мой автор. Разбира се, че не.

— И си сгодена — добави Еми.

— Очевидно! Мислех, че това се подразбира.

Адриана наля на всички по още една чаша вино и каза:

— Момичета, момичета, успокойте се. Сигурна съм, че господин Джеси Чапмън изцяло е обвил развратните си ръце около Леа. В края на краищата, той не е точно известен с целомъдрието си, а нашата Леа е красива жена. Но вината за това определено не е нейна. Сега може ли да поговорим за мен, ако обичате? Имам да покажа нещо на вас двете.

Тя зарови ръка в голямата си украсена с позлата чанта „Шанел“ и измъкна кадифена кутийка.

— Вижте ги внимателно.

Двете момичета се наведоха да видят изложените на показ красиви обици.

— Зашеметяващи са — заяви Леа, като ги докосна благоговейно с лявата си ръка.

Еми нямаше как да не забележи яркия контраст между бляскавия годежен пръстен на Леа и кехлибарените висулки на Адриана. Макар че приятелките й изглеждаха запленени от дрънкулките, Еми се запита дали те изобщо си дават сметка какъв късмет са извадили да имат любящи мъже, които стояха зад тези бижута. Тя с радост би се отказала от всички диаманти на света, ако можеше просто да намери предназначения за нея човек. Или всъщност да задържи онзи, който беше предназначен за нея. Ако всичко се беше развило така, както винаги бяха обсъждали, точно в този момент тя и Дънкан щяха да планират своята сватба.

— Тоби си спомнил колко много съм ги харесала, като ги видях на стара снимка на Кейт Уолш от церемония по връчване на наградите „Еми“. Това са точно същите, които е носила. От Нийл Лейн.

Еми подсвирна:

— Този човек не е за изпускане, Ади. Адски ме е яд, че Леа го е срещала, а аз — не. Кога ще имам възможност да го срещна?

— През следващите две седмици е в Торонто, но иска да даде голяма празнична вечеря за рождения ми ден другия месец. Казах му, че три… тази възраст… не е повод за празнуване, но той настоява. Къде е подходящо?

Момичетата бъбриха през целия епизод на „Шоуто на Грей“, едно повторение на „Антураж“ и откъси от излъчваното по „Дейт лайн“ „Да уловиш хищник“. Точно се готвеха да се вглъбят в „Нотинг Хил“ по Оксиджън Нетуърк, когато Еми обяви, че е изтощена и трябва да става рано на другия ден, и колкото и да оценявала това, че всички са дошли, може би било време да приключват. Леа и Адриана изглеждаха изненадани, но не и особено загрижени, и след няколко минути, колкото да си съберат нещата и да се прегърнат, Еми остана блажено сама.

Тази вече просто не беше в настроение за обичайното безгрижно бъбрене. Уморена и малко тъжна без някаква основателна причина. Пълна лъжа, каза си Еми, докато опъваше назад и прибираше с шноли къдриците на челото си и небрежно с и миеше лицето. Изи се беше обадила два часа преди това, с новината, че тя и Кевин ще си имат момченце. Когато Еми възкликна бурно от вълнение (непресторено) и попита дали все още обмислят да кръстят бебето Айзък, Изи се засмя и каза, че изглежда по някаква неизвестна причина Кевин е твърдо решен за името Дилън. Дилън с „Д“. Д като Дънкан. Дънкан, който ако човек изобщо успееше да го накара да говори за това да има деца, настояваше, че неговите деца ще са само момчета, и то само момчета, кръстени на него. Толкова дълго се беше справяла толкова добре — беше устоявала на абсолютно всяко предишно изкушение, но тази вечер почувства как силата на волята й отслабва. Съчетанието от съобщението на Изи за бебето и погледът, който беше наблюдавала да си разменят Леа и Адриана при споменаването на името на Дънкан, бяха довели до това, че цяла вечер Еми не можеше да спре да мисли за него. Еми осъзна, че той можеше да е избягал с онази треньорка или, по-лошо, да я е забременил, а тя нямаше да има никаква представа. Как се беше случило това? Как в крайна сметка тя се беше оказала сама и необвързана на трийсет, а Адриана и Леа — на нито една от които явно не й пукаше особено — и двете щяха да се омъжат вече всеки момент. Беше толкова нечестно. Дънкан може и да не беше прочут режисьор или знаменит телевизионен водещ, но беше добър с нея през повечето време. Еми не беше глупачка: знаеше, че той обича да флиртува, беше го чувала всички онези пъти, когато се кълнеше, че не е готов да се установи и да създаде семейство, но кой можеше да предвиди това?

Тя се промъкна малко по-близо до компютъра.

Умът й заповядваше да ме отваря лаптопа, крещеше: Не! Не! Не! Ще съжаляваш за това. Лоша идея! Лоша идея! и за миг звучеше толкова истински, че тя се запита дали Отис всъщност не крещеше тези думи, но вече не можеше да издържа. Четири секунди по-късно пръстите й летяха по клавиатурата. Десет секунди след това вече гледаше страницата на Бриана в MySpace.

И високотехнологичния, седемнайсетинчов екран, изпълнен със снимки на Дънкан и треньорката. На почивка. По бански костюми. С абсолютни зашеметяващ вид.

Еми бързо прегледа снимките на щастливата двойка, правеща слънчеви бани на покрит с бял пясък плаж, изтегната край нещо, което приличаше на уединен басейн в някакъв вътрешен двор и усмихваща се над купчини изсмукани рачешки щипки и празни чаши за коктейли. Под снимките обаче нямаше никакви надписи, което беше влудяващи. Къде бяха? Къде? Това меден месец ли беше? Тя прегледа набързо имейлите долу вдясно — закачливи кратки послания от приятелите на Бриана, пълни с емотикони, символи и толкова много удивителни знаци, че беше трудно да се преброят. Едно от блудкавите послания включваше линк към уебсайт на „Галерия Кодак“ и Еми почувства, че мъчението й тепърва започва.

— О, господи, не — изстена тя високо, като се изтегна назад в стола си и се втренчи в компютъра предпазливо, сякаш топ можеше да избухне. Знаеше, че не биваше да кликва на линка, но нямаше връщане назад. Седна изправена с изопнати назад рамене и изпъчени гърди, пое си дълбоко дъх и придвижи курсора на мишката до линка. Точно се готвеше да щракне с мишката, когато, слава богу, си спомни: изпълващата и с ужас книга за гости. Ако беше кликнала върху линка, от „Галерия Кодак“ автоматично щяха да си я спомнят от предишния път и да запазят името й в книгата за гости на Бриана, заедно с услужливо запаметяване на датата и часа. Кошмар! Изпълнена с облекчение, че е избегнала катастрофата, Еми бързо отиде на общата главна страница, излезе от мрежата и влезе отново с псевдонима и фалшивия имейл, който използваше за подобни тайни разходки из мрежата. Когато отвори албума този път, поздравът в албума гласеше: „Добре дошла, Луси! Кликни тук, за да видиш снимки от мексиканското приключение на Бриана и Дънкан.“

Мексиканско приключение ли? Пфу! Та те лежат на някакъв шибан плаж, не изкачват Климанджаро. Еми отново си пое дъх, който не беше ни най-малкото успокояващ, и кликна с мишката.

Преди екранът да превключи на режим „показване на диапозитиви“, Еми видя, че имаше десетки, може би стотици, кадри с големината на нокът. Знаеше, че идеята е много лоша, че е глупаво от интелектуална гледна точка и направо отровно от гледна точка на разума, но ситуацията вече беше извън нейния контрол. Кадрите от първия до шестия включително преминаха светкавично: едва на седмия Еми се опомни достатъчно, за да нагласи скоростта. По-бавното темпо я устройваше достатъчно, за да разгледа още дванайсет кадъра, но неудържимото й желание да изучава, да огледа подробно всеки квадратен сантиметър от абсолютно всяка снимка я погълна, и след броени секунди беше успяла да изключи автоматичната скорост, с която се сменяха диапозитивите. Сега можеше да го направи както трябва, с избрано от самата нея темпо.

За нещастие, първият кадър, който остана неподвижен на екрана, беше на снимка, сигурно направена от Дънкан. На нея се виждаше Бриана, забавляваща се в дълбока до коленете пенеста морска вода, наведена напред, за да опръска обектива, и едновременно с това гледаща нагоре — движение, от което гърбът й се беше извил в почти порнографска поза. Еми се премести по-близо до екрана. Възможно ли беше задникът й наистина да стои изправен така, без чужда помощ? И тези гърди! Въпреки че момичето се беше навело напред по бикини тип „прашка“ и, изглежда, имаше чашки на сутиена поне размер С, гърдите й почти не бяха увиснали! Еми се взира в тях цяла минута и стигна до печалното заключение, че не са изкуствени, просто бяха наистина млади. Освен тона двайсет и две годишните девственици не си слагат изкуствени цици, нали?

Клик.

Дънкан изпълни екрана. Лежеше на плажен дюшек, с преметната на челото загоряла, придобила нови мускули ръка, за да заслони очите си от слънцето. Носеше бански с крачоли, като онези на сърфистите, с хавайска шарка (Еми безрезултатно го бе умолявала да смени старомодния си бански с апликации на алигатори) и, я чакай малко… това стегнати коремни мускули ли бяха? Тя присви очи. Определено! Отпуснатият и блед преди това Дънкан, с вид, които ясно показваше, че по цял ден седи зад някое бюро, се беше преобразил в проклет плажен Адонис право пред очи й. Еми стисна здраво очи и ги разтърка, но Дънкан пак си изглеждаше и идеална форма — направо фантастично, — когато отново ги отвори.

Клик.

Отново щастливата двойка… на подводница! Седяха заедно на дървена пейка, всеки сложил ръка на коляното на другия, изглеждайки влюбени в спорта и възхитителни в незакопчани гумени костюми за гмуркане, които им стигаха до кръста. Около тях се виждаха разхвърляните следи от неотдавнашно гмуркане — купчини резервоари за въздух и регулатори, захвърлени маски и плавници и далече встрани мексиканец в бяла къса униформа, който се готвеше да им сервира прясно изцеден плодов сок. Еми беше молила Дънкан — буквално го беше умолявала да пробва гмуркане с водолазен костюм заедно с нея една година, когато бяха отишли на Бахамите за Коледа. Той безцеремонно беше отказал, напомняйки й, че имал само една седмица отпуска годишно и дяволски сигурно нямало да прекара тази седмица във вършене на нещо толкова активно и предизвикателно като гмуркането с водолазен костюм. Отказа да се гмурка дори с шнорхел, копелето му с копеле, защото „не си падал по цялото това нещо с носещата се по водата плячка“.

Клик. Бриана, седнала върху завивките на легло с балдахин, зачетена в някакво списание, облечена в много оскъдни и неподобаващи на една девственица момчешки шорти и една забележимо бюстие. Клик. Двамата по тренировъчни екипи и с дискмени, плувнали в пот и с порозовели бузи след тичането. Клик. Дънкан, правещ глупава, имитираща целувка гримаса срещу фотоапарата — въпреки че Дънкан никога не правеше глупави, имитиращи целувка гримаси — облечен в тениската с емблемата на университета „Корнъл“, която Еми му купи на срещата със съучениците си от колежа по случай петата годишнина от дипломирането. Клик. Издокаран за вечеря на свещи на пясъка, където изглежда пируваха с цели риби, печени на скара, купища пресни зеленчуци и бяло вино. Клик. Клик. Клик. Еми премина с щракане през всички снимки в албума, за кратко прецени доколко е отвратена и се наведе, за да започне пак от началото.

Чакаше я една много дълга нощ.