Лорън Уайзбъргър
Да преследваш пръстен с диамант (10)

Три месеца по-късно

— Еми! — провикна се Леа от старата спалня на Адриана, която с добавянето на пухкавата си кувертюра, няколко снимки в сребърни рамки и любимото си кресло лесно бе успяла да направи своя. — Колата е долу. Ще закъснеем!

Чу как приятелката й припряно и шумно крачи напред-назад между стаите, несъмнено опаковайки всичко, което не беше заковано.

— Виждала ли си ми музикалното устройство? А зарядното на телефона? Мамка му, нищичко не мога да намеря!

Леа затвори ципа на спретнато опакования си куфар на колелца, който щеше да вземе със себе си в самолета, и внимателно сложи отгоре раницата, която вървеше с него. Направи мислена проверка и след като се увери, че не е забравила нищо, издърпа чантите си в коридора. Влезе в стаята на Еми — някогашната стая за гости на семейство де Суза, отиде право до тоалетката й и измъкна и музикалното устройство, и зарядното на телефона от огромен стъклен аквариум, който Еми използваше като склад на всевъзможни дреболии.

— Ето. Мятай ги в дамската си чанта и да вървим. Нямам намерение да изпуснем този полет!

— Добре, добре — промърмори Еми, като грубо прокара четката през косата си. — Това е неприлично ранен час да си буден, да не говорим пък наистина да се размърдаш. Правя най-доброто, което мога.

Нужни бяха още петнайсет минути да накара Еми да излезе и още десет — колата да заобиколи пресечката, да ги качи и да потегли към летище „Кенеди“. Изоставаха точно с трийсет минути от избрания план на Леа — само защото авиолиниите предполагаха, че трябва да си там два часа предварително, не означаваше, че два и половина не е по-добре — и обикновено тя щеше да е просто съкрушена, но днес беше прекалено развълнувана, за да позволи нещо да я измъчва. Преди повече от два месеца бяха видели Адриана за последен път, бяха я изпратили с разкошна шумна прощална вечеря в „Уейвърли Ин“ с двайсет и пет от най-близките й и най-скъпи приятели, и най-сетне се бяха отправили на запад да я посетят.

Щом Адриана се премести, Еми дори не си направи труда да даде едномесечно предизвестие за напускане на апартамента си, просто плати двумесечен наем и се изнесе веднага. Леа очакваше, че ще й трябва известно време да продаде жилището си — в края на краищата, беше й трябвала повече от година да го намери, но брокерът се обади два дни след първия оглед да каже, че имат предложение. Накрая тя продаде жилището още на първата двойка, която го видя (наскоро сгодени, естествено, и примиращи от вълнение), на цена, дванайсет процента по-висока от тази, за която го беше купила преди година. Дори като приспадна комисионата за брокера, Леа спечели от първоначалната вноска достатъчно, за да си осигури средства за няколко месеца, в които да не прави на практика нищо — или поне нищо съществено, преди да започне да учи през септември.

— Е, мислиш ли, че ще отидем в „Айви“? — попита Еми, притиснала чашата си с кафе от „Старбъкс“ между двете си длани.

— Искам да кажа, знам, че е ужасно клиширано и изтъркано и така нататък, но това все пак е закуската, на която трябва да направим оценка на нещата. Донякъде мисля, че трябва да се възползваме.

Въпреки предутринния час Еми явно не можеше да спре да говори.

— Не знам — каза Леа, като се надяваше да не я насърчи.

— Можеш ли да повярваш, че е минала една година от онази вечеря в „Сохо Хаус“? — попита Еми.

— Знам. Щуро е, нали? Струва ми се, че е било вчера.

— Вчера ли? Ти си откачила, мамка му. По-скоро ми се струва, сякаш е било преди десетилетие. Това сигурно беше най-бавно минаващата година в целия ми живот. Сякаш времето просто е спряло. Все едно живея в онзи абсолютно извратен стопкадър от…

— Ем, скъпа, моля те, не приемай това погрешно, но имам нужда да млъкнеш. Само докато стигнем там — каза Леа.

Еми вдигна ръка и кимна:

— Съвсем честно. Не се обиждам. Нямам представа защо съм се разбъбрила така. Сякаш изтощението и тази непреодолима нужда да говоря вървят ръка за ръка. Колкото по-уморена съм, толкова по-бъбрива…

— Моля те.

— Съжалявам. Съжалявам.

Телефонът на Леа иззвъня. Изпита онова странно чувство в стомаха си, когато видя изписания на екранчето номер.

— Привет! — прошепна тя в слушалката. — Защо си буден толкова рано?

— Как ще реагираш, ако ти кажа, че нагласих будилника само за да мога да ти пожелая лек път? — попита Джеси: звучеше уморен, но щастлив.

— Бих казала, че си страхотен лъжец и че би трябвало да ми разкажеш истинската история.

Той се засмя и Леа почувства как започва да се усмихва широко. Само звукът на смеха му й беше достатъчен да изпита трепетно вълнение.

— Е, в такъв случай вероятно вече знаеш, че стоях буден цяла нощ. Буквално просто си седях тук и чаках да ти се обадя.

— Това с будуването цяла нощ го вярвам, но пробвай пак онази част с чакането. — Когато се обърна, видя, че Еми я гледа гневно, като разтваряше и събираше ръце, за да имитира говорене. Леа се усмихна и мълчаливо й прати въздушна целувка.

— Добре, хвана ме. Стоях буден до три, за да пиша, после от три до шест играх „Голямата автомобилна кражба“, после пих кафе, после ти се обадих. Това по-правдоподобно ли ти се вижда? — попита той.

— Много.

С всеки друг мъж щеше да бъде ужасена, ако откриеше, че е пристрастен към видеоигрите. Дори някога това беше едно от условията, които без право на обсъждане разваляха сделката (редом с твърде обилното окосмяване по гърба и/или потенето, склонността към цинични шеги и всякакъв религиозен фундаментализъм), но въпреки пламенните си усилия да прояви неодобрение (подигравки, забелване на очи, безпощадно дразнене), тя тайно го намираше за възхитително. И ако трябваше да си признае цялата истина, доста й харесваше, когато той я оставяше да избере екипировката на гангстерите в началото на всяка игра. Любов ли беше това? Още не беше готова да каже това, но по дяволите, сигурно беше нещо подобно.

— В колата ли си?

Леа въздъхна, като си го представи изтегнат под завивките, приготвяйки се да поспи няколко часа, преди да се отправи „При Естиа“ за късните си утринни питиета.

— Да. Всъщност почти пристигнахме, така че трябва да вървя. Липсваш ми…

— Липсваш ми… — прошепна Еми. — О, Джеси, бейби, толкова ми липсваш. Как мога да живея, без да съм те виждала цели четири дни? О, божичко, като двама борещи се срещу отредената им от звездите зла съдба влюбени… — Леа се пресегна да смушка приятелката си, но Еми успя да се дръпне и да се притисне плътно към вратата на колата.

— Какво казва тя? — попита Джеси.

— Абсолютно нищо — излъга Леа. — Ще ти се обадя, когато кацнем, става ли? Наспи се хубаво. — Заради Еми се въздържа да изпрати целувка в слушалката.

— Боже мой, щеше да е отвратително, ако не беше толкова дяволски очарователно — каза Еми с дълга, театрална въздишка.

Беше отвратително, Леа си го знаеше, но беше твърде щастлива, за да я е грижа. Джеси се беше обаждал непрестанно в продължение на цели два месеца след „инцидента“, както сега и двамата го наричаха: той изпращаше имейли, оставяше съобщения при секретарката й, изпращаше й съобщения на мобилния телефон по три, четири, дори пет пъти на ден. Тя го пренебрегваше всеки път без изключение, тъй като не желаеше да обърква още повече и без друго вече прецакания си живот. Само защото положението изглеждаше сложно, не означаваше, че е такова: независимо колко пъти Джеси се обаждаше, извиняваше се или се опитваше да обясни поведението си, оставаше фактът, че той е женен. Точка по въпроса. Вече беше допуснала достатъчно голяма грешка дори само като преспа с него, нямаше нужда да влошава всичко, като се замесва още повече.

Което, в края на краищата, подейства до момента, в който тя реши да напусне „Брук Харис“. Все още ходеше в офиса всеки ден, но единствено за да помогне при прехвърлянето на авторите, с които работеше, на нови редактори. Хенри беше проявил благоразумието да поеме лично Джеси и така, както само изключително опитният редактор е способен да направи това, беше убедил Джеси да приеме нанесените поправки, без да му нанесе смъртна обида. След като прочете коректурите, Леа можа единствено да поклати одобрително глава: Джеси със сигурност щеше да сътвори нов огромен хит. Леа дори беше успяла почти да го изхвърли от ума си до деня, в който той й изпрати имейл, написан изцяло с главни букви. Беше с неочаквано съдържание и гласеше:

„ПОСРЕЩНИ МЕ В ЗАВЕДЕНИЕТО НА «СТАРБЪКС» В «АСТОР» ДОВЕЧЕРА В СЕДЕМ. ИСКАМ САМО ДЕСЕТ МИНУТИ. СЛЕД ТОВА ЩЕ ТЕ ОСТАВЯ НА МИРА, АКО ЖЕЛАЕШ. ПРОСТО ЕЛА, МОЛЯ ТЕ. ДЖ.“

Леа направи точно каквото би направила всяка нормална жена, получила подобен имейл: изтри го, за да устои на изкушението да отговори, разчисти „кошчето“ с ненужната информация, за да устои на изкушението да го възстанови, а после се обади на техническата поддръжка да възстанови всичките й наскоро изтрити имейли. За кратко се заигра с идеята да го препрати на Еми и Адриана за обсъждане и анализ, но накрая реши, че ще бъде пълна загуба на време — очевидно щеше да отиде.

Когато пристигна в „Старбъкс“ тази вечер — понеделник, естествено, нима можеше да се очаква друго? — беше разбита. Премисляше бясно случилото се, напомняше си каква пълна глупачка е била изобщо да обмисля идеята да говори с Джеси, бивш любовник и бивш изключителен автор, поверен на нейния редакторски поглед. Какъв смисъл имаше? Значи го харесваше — и какво от това? Ето, беше си го признала. Какво искаше да спечели от това, награда ли? Така ставаше само по-глупаво и по-мазохистично да се насилва да изтърпи подобна среща, среща, която със сигурност щеше да внесе още по-голямо разочарование в една и без друго вече скапана седмица. Фактът, че Джеси най-после пристигна с десет минути закъснение, а от едната му страна вървеше азиатска девойка, толкова млада, че можеше да му е дъщеря, не подобри възгледите на Леа.

— Леа — каза Джеси с широка усмивка, като протегна ръка към нейната. — Толкова се радвам, че си тук.

— Ммм — отвърна тя, без да стане от масата, за да поздрави някого от двамата. Не че имаше нужда да се изправя — усмихнатото момиче вече придърпваше един стол и скоро и двамата с Джеси седяха срещу Леа.

— Тути, бих искал да се запознаеш с Леа. Леа, това е Тути… съпругата ми.

Погледът на Леа се стрелна първо към Джеси, който не изглеждаше ни най-малко смутен, а след това обратно към момичето, което при втория оглед й се видя може би още по-младо, отколкото отначало си беше помислила, макар и не толкова хубаво. Тути имаше гъста черна коса, която обаче беше подстригана във форма, неподходяща за закръгленото й лице.

— О, мили боже — изрече Леа гласно, преди да успее да се сдържи.

Тути се изкикоти сладко и Леа видя, че горните й зъби са значително изпъкнали напред. Леа си помисли, че ако това се случваше при каквито и да било други обстоятелства, би намерила момичето за възхитително. Дори чаровно. Но тази вечер? По този начин? Не беше за вярване.

— Тути, много ми е приятно да се запознаем. Аз, ъъ… — автоматично се канеше да каже „чувана съм много за теб“, но това беше твърде многозначително. Вместо това каза: — Неприятно ми е, че трябва да бягам, но тъкмо си тръгвах.

При това изявление лицето на Тути помръкна.

— Толкова скоро? — попита намръщено тя. — Добре, тогава ще си взема нещо за пиене и ще ви оставя. Леа, Джеси? Искате ли нещо?

Джеси я потупа по рамото и поклати отрицателно глава, и Тути забърза към бара.

— Какво си въобразяваше, като я доведе тук? — чу се Леа да пита, сякаш между мозъка и устата й вече нямаше връзка. Тя пъхна три никотинови дражета в устата си и зачака да я залее вълната на спокойствието. — Не, не ми отговаряй на въпроса. Не ме е грижа какво си си мислил. Просто искам да си вървя. — Тя започна да си събира нещата, но Джеси стовари длан върху ръката й.

— Тя е на двайсет и три години и е от Индонезия, остров Бали, селцето Убуд. В крайна сметка се озовах там около година след публикуването на „Разочарование“: отидох заедно с група свръхбогати европейци за продължаващо цял месец парти в къщата на бащата на един от тях. Това беше страхотно, докато един от тях взе свръхдоза, а на следващия ден „Ал Кайда“ взриви онзи нощен клуб на остров Бали.

Леа кимна. Това си го спомняше.

— Не е нужно да казвам, че групата продължи, но мен нещо ме задържаше там. Напуснах Кута, града, където хвърлиха бомбата, и се отправих във вътрешността на острова, към планините и селата край оризищата, където бях чел, че живеят всички художници, занаятчии и писатели от Бали. И наистина в Убуд просто беше пълно с такива. Това място беше невероятно! Всеки ден имаше някакъв празник, голямо, пъстро празненство, отбелязващо настъпването на някой от сезоните, или някакъв религиозен празник или свързани с всекидневния живот събития, а хората! Боже мой, бяха невероятни. Толкова приветливи, толкова открити. С бащата на Тути се сприятелихме. Той е само с четири години по-възрастен от мен, и… — При тези думи Джеси поклати глава. — Той е талантлив дърводелец, всъщност по-скоро дърворезбар. Запознахме се един ден, когато отидох в работилницата му, и той ме покани на вечеря в дома си. Прекрасно семейство. За да бъда съвсем кратък — дължа много на бащата на Тути. Той ми помогна отново да вкарам живота си в релсите — мисля, че в много отношения го спаси, затова всъщност не беше проява на някакви задни мисли, когато ме помоли да се оженя за Тути.

Леа не беше сигурна накъде отива тази история, но беше изцяло погълната от нея, да не говорим, че сега ставаше съвсем ясно защо таблоидите не се бяха докопали до историята. Въпреки това проклета да беше, ако му дадеше да разбере това — вместо това тя отпи от кафето си, опита се да си придаде надменно изражение, и каза:

— Много е сладка, Джеси. Мога да разбера защо си се оженил за нея. — Онова, което не изрече, беше: защо ми разказваш това?

Джеси се засмя.

— Леа, говорех съвсем буквално, когато казах, че съм се оженил за Тути, защото баща й ми е много скъп и защото той ме помоли да го направя. Тя беше дете, все още е — и аз съм невероятно привързан към нея, но никога не сме имали романтична връзка… и определено никога няма да имаме.

— Ах, да, това звучи напълно логично. — Не искаше да прибягва до сарказъм, но цялата тази ситуация беше толкова смущаваща.

— След 11 септември Съединените щати включиха Индонезия в кратката листа на терористичните страни. Така че макар деветдесет и осем процента от населението на остров Бали да са хиндуисти, в противовес с останалата част от страната, която има същия процент мюсюлмани — на Тути й отказаха виза дори само за да посети Америка. Родителите й цял живот са работили, за да изпратят да получи образование в Щатите, както са постъпили с по-големия й брат — а новата политическа ситуация направила това невъзможно. И тук на сцената излязох аз.

— Оженил си се за нея, за да получи виза? — попита Леа, шокирана. Това не се ли случваше само във филмите?

— Да.

Леа можа само да поклати невярващо глава.

— Наистина ли го смяташ за толкова отвратително? — попита Джеси.

— Не мисля, че „отвратително“ е точната дума, но определено е… странно.

— Защо?

Леа надзърна към него: вгледа се в лицето му да види дали не се шегува.

— Какво искаш да кажеш с това „защо“? Не знам, не искаш ли някой ден да се ожениш за жена, която наистина обичаш? Или дори не си помислил за това?

— Знам, че това вероятно ти звучи странно, но не, не помислих за това. Точно бях приключил с тази изключително успешна първа книга и изцяло се бях отдал на пътуване, забавления и жени — женитбата беше последното, за което мислех. Какво всъщност жертвах, като се женех за Тути само формално? Тя живее с три съквартирантки в къща без асансьор в Долен Ийст Сайд. Посещава вечерно училище, има си нов приятел, който изглежда приятно хлапе. Извеждам я на обяд два пъти в месеца, а тя обича да си носи прането в апартамента ми, защото го дава на чистачката ми да го пере. Все едно имам племенница или малка сестра. И това никога не се е отразявало отрицателно на живота ми… досега.

Дори сега, три месеца по-късно, Леа си спомняше всяка дума от онова, което Джеси каза после. Как се заинтересувал от Леа още от мига, в който се запознали в кабинета на Хенри; колко много започнал да й се възхищава и да я уважава по време на работните й посещения в Хамптънс; как не смятал, че е способен да държи толкова много на някого. Каза й, че знаел, че всичко се случва твърде бързо, но не искал да продължава да пропилява живота си, като си играе игрички или се разтакава. Можела да си даде колкото време й е необходимо, особено предвид случилото се с Ръсел (Хенри му беше разказал всичко), но той бил отдаден на нея и само на нея. Просто искал сега тя да му каже, че изпитва същото, ако имало и най-малък шанс да е така, той щял да я чака. Имало ли дори най-малък шанс? Сега тя се усмихна само при спомена за всичко това.

Полетът до Лос Анжелис премина спокойно. Както беше обещала, Адриана ги чакаше при багажната лента, бъбрейки като картечница, изпълнена с вълнение и идеи как момичетата да прекарат уикенда.

— Първо и преди всичко, ще пазаруваме — обяви Адриана, докато отваряше с дистанционното управление вратите на чисто новото си БМВ МЗ комби с цвят на захаросана ябълка.

— Каква сладка кола! — ахна Еми, като прокара ръка по багажника.

Адриана се усмихна щастливо:

— Не е ли фантастична? Как е възможно да живееш в Калифорния и да не караш комби? Това е истинско светотатство. Тя ми е „подарък за ознаменуване на независимостта“ от родителите ми.

— Шегуваш се — каза Леа, възхитена, че и трите момичета отново бяха възприели обичайното си държание.

— Ни най-малко — изтананика Адриана. — Те искаха да „насърчат“ решението ми да се издържам сама — плащам разноските по апартамента си изцяло сама, между другото — така че ето я и нея. Искам да кажа, от морални съображения можех да откажа да я приема, но това просто изглежда глупаво, нали?

Момичетата се натовариха в комбито и се отправиха първо на обяд в „Айви“, после отскочиха до „Робъртсън“, откъдето Еми купи пуснати на разпродажба чифт бебешки ботуши „Уг“ за новия си племенник, и обиколиха с колата Венис Бийч, новия квартал на Адриана. Едностайното и жилище беше светло и модерно — чисто, непретрупано с мебели жилище само на две пресечки както от океана, така и от всички магазини и ресторанти на главната улица. Леа не помнеше да се е чувствала толкова щастлива, толкова доволна и докато момичетата отпиваха вино и се обличаха за вечеря, я осени мисълта: предизвиканото от нервност сърцебиене, лепкавите от пот ръце и забиването на нокти в дланите беше нещо, останало в миналото. Никотиновите дражета ги нямаше вече. Дори спеше през повечето нощи. Беше почти невъобразимо, но ако трябваше да избере една-единствена дума, за да опише емоционалното си състояние в момента, може би дори щеше да избере „спокойна“.

Припявайки песни на Шакира по време на цялото пътуване с кола до Западен Холивуд, момичетата бяха настроени и готови да прекарат страхотна вечер навън. Положението само се подобри, когато Адриана настигна пиколото в „Кои“ и беше посрещната с приветствия, достойни за рок звезда, последвани от почтителна целувка по двете страни и „дяволски страхотно, Адриана!“ от иначе противния салонен управител. Веднага ги преведоха покрай гъсти тълпи от любители на сушито и сакето и ги настаниха на една от най-добрите маси в ресторанта — място с размерите на първокласен малък недвижим имот, откъдето се разкриваше пълен изглед към ресторанта и бара и можеше да се зърне градината за коктейли заедно с жадните за сензации фотографи отпред. Няколко мартинита с екзотичен плод вместо маслина просто се материализираха пред тях, и след минути приятелките бяха в превъзходна форма.

— И така, какъв е планът? — обърна се Леа към Адриана, към която за десетте минути, откакто бяха седнали, се бяха приближили да я поздравят поне трима души.

— Ти си като местна знаменитост — обърна се Еми към Адриана, като клатеше глава. — Не че съм особено изненадана, но все пак…

Адриана се усмихна, разкривайки съвършените си зъби, и направи онова сексапилно движение с разрошването на косата си, при което Леа можеше да се закълне, че чу съвсем отчетлив стон откъм близките маси.

— Моля те, querida, изчервявам се!

— Да, правилно — каза Еми. — Нашето срамежливо, крехко цветенце, едва разцъфващо.

— Добре де, значи може би не чак толкова срамежливо — съгласи се Адриана. — А колкото до плана ни, всъщност, не сме твърдо обвързани с нищо. По-късно можем да се срещнем с Тоби — Адриана отново се усмихна дяволито, давайки ясно да се разбере какво би предпочела, — можем да се отправим към „Холивуд Лаундж“ и да се срещнем с някои от онези момчета от „Индевър“. Един от тях има страхотна къща и винаги организира невероятни партита край басейна…

— Какво чувам? Нова любов, може би? Ами Тоби? — попита Леа, като пъхна парченце сашими със сьомга в устата си.

— Какво за Тоби? — каза Адриана, отново с онази пакостлива усмивка. — Той е прекрасен, както винаги. Но това не значи, че във външния свят няма много по-прекрасни мъже…

— Той знае ли? — попита Еми.

Адриана кимна:

— Той е чудесен, сладък, понякога дори е забавен. Казах му, че много ще се радвам да продължим да се виждаме просто като приятели, ако няма нищо против и той каза, че няма. Тоби със сигурност е мил човек, но моля ви! Наистина ли очаквате едно момиче, току-що пристигнало в нов град, предлагащ толкова много съблазнителни възможности, да избере само една от тях? Това е нечовешко!

— И така, що се отнася до нашия пакт… — каза Еми, оставяйки думите си да заглъхнат.

— Да, затова сме се събрали тук, нали? Измина точно една година от споразумението и се предполага, че този уикенд трябва да направим оценка. Да обявим победителката.

Адриана махна пренебрежително с ръка:

— Пактът ли? Моля ви, толкова съм надраснала това.

Еми се засмя:

— Значи се признаваш за победена?

— Абсолютно, стопроцентово, нито за секунда, не се признавам — заяви Адриана, като отпи от мартинито си и деликатно облиза устни. — Разбира се, няма пръстен — тя размаха лявата си ръка, с разперени пръсти, но можеше да има. И все още може да има от Тоби или от някой друг. Може и да съм на трийсет сред море от прелестни, млади двайсет и няколко годишни създания, но колкото повече време прекарвам тук толкова по-очевидно става — те са аматьорки. Те са малки момиченца. Нямат си и понятие как да прелъстят или задържат един мъж. Ние сме жени… във всеки смисъл на тази дума.

Сервитьорът изникна до масата им и започна да маха тапата на бутилка „Дом Периньон“.

— Това не сме го поръчвали — каза Леа и погледна приятелките си за потвърждение.

— Изпраща го господинът, който седи в края на бара — отвърна той: веселият пукот на тапата подчерта думите му.

И трите момичета незабавно се извъртяха да погледнат.

— Симпатяги са! — отбеляза Леа с тона, с който обвързаните момичета променят отношението си към света. Абсолютно прекрасни са… за вас. Аз не възнамерявам да участвам, защото съм лудо влюбена в много по-подходящ човек…

— Изглеждат прекалено префърцунени, като момчета от някое подготвително училище — автоматично каза Адриана, инстинктивно попивайки с орловия си поглед четиримата мъже.

— Не е нужно да преспиваме с тях, но е задължително да ги поканим на нашата маса за по едно питие — каза Леа с най-благоразумния си тон.

— Моля ти се, не им дължим нищо освен благодарствена усмивка и леко помахване с ръка — каза Адриана, правейки и двете с елегантен жест, докато говореше.

Нито едно от момичетата не забеляза веднага, че лицето на Еми беше станало моравочервено и че тя нервно опипваше пръстите на ръцете си и отказваше да отвърне на погледите на младежите.

— Добре ли си? — попита Леа, чудейки се дали Еми не е завладяна от свързани с Дънкан съжаления или още по-лошо, дали онези не бяха негови приятели. Съвсем нямаха вид на истински калифорнийци, а по-скоро на възпитаници на подготвителните училища по Източното крайбрежие и докато гледаше как Еми започва да се чувства все по-неудобно, Леа се увери, че е попаднала на нещо. — Приятели на Дънкан ли са? — попита тя.

Еми поклати глава отрицателно:

— Толкова съм унизена. Боже мой, изобщо не мислех, че някога ще го видя отново. Каквото се случва в чужбина, си остава там, нали така? Или навярно би трябвало да кажа, „каквото не се случва“…

— Какви ги говори? — обърна се Леа към Адриана.

Леа сви рамене. Проклета да беше, ако знаеше.

— Да не би някой от тях да е почетен член от Обиколката на разврата? Или може би не е само един? — попита Адриана с дяволита усмивчица.

— Божичко, де да беше — въздъхна Еми. — Единият от тях — онзи с раираната риза с високата яка е Пол. Не мога да повярвам, че ме е познал. Чувствам се толкова неудобно. Какво да правя?

— Кой е Пол? — попита Леа, ровейки из паметта си, за да си спомни имената на завоеванията на Еми от изминалата година. Израелецът?

— Дънди Крокодила? — попита Адриана.

— Онзи тип на плажа в Бонер?

— Някой друг, за когото абсолютно не сме чували и следователно ще те изтормозим да ни разкажеш?

— Не! — изсъска Еми: изглеждаше много разстроена. — Запознах се е Пол в хотел „Кост“ в Париж по време на първото ми пътуване след началото на обиколката. Той е онзи, на когото се хвърлих, а той напълно ме отблъсна. Трябвало да отиде на партито на бившата си. Нещо от това да ви звучи познато?

Двете момичета кимнаха.

— Иди да говориш с него — предложи Леа. — Това е било преди година. Сигурна съм, че дори не си спомня, че си го поканила в стаята си, а само страхотния разговор, който сте водили двамата.

— Ъ-хъ, продължавай да я лъжеш — допълни Адриана.

— Май нямаш особен избор — каза приглушено Леа. — Той идва насам. Вдясно от нас. Още по-вдясно. Съвсем…

— Еми? Не съм сигурен дали си спомняш, но се запознахме в Париж, в най-ужасния хотел на земята. Пол? Пол Уикоф? — каза той, звучеше затрогващо нервен.

— Здрасти! — възкликна Еми с точно премерен ентусиазъм. — Хей, благодаря за шампанското. Това са приятелките ми, Леа и Адриана. Това е Пол.

Всички се ръкуваха, усмихнаха се и бъбриха за незначителни неща в продължение на минута-две, преди Пол да пусне една след друга две „бомби“ в разговора. Оказа се, че макар да беше в Ел Ей за тази седмица, за да посети новородената си племенница, той всъщност се беше преместил в Ню Йорк преди шест месеца и живееше в голям апартамент в Горен Ийст Сайд. Сякаш това не беше достатъчно невероятно, той успя да спомене колко се разстроил, когато Еми така и не отговорила на бележката, която й оставил, как съжалявал, задето просто я зарязвал така, но се надявал, че тя ще се свърже с него, за да може да й се реваншира.

— Бележка ли? Каква бележка? — попита Еми, напълно забравила всякакви опити да се преструва на хладнокръвна.

— Колко лесно забравяме! — засмя се Пол, а Еми си помисли, че може да стане и да впие зъби в устните му още там, в същия този миг. — Онази, в която написах цялото това извинение, че си тръгвам така внезапно и ти оставих всичките си телефони и адреси, и в общи линии те умолявах да се свържеш с мен. Оставих я на рецепцията в „Кост“, когато си тръгвах на другия…

Гласът му заглъхна и той се усмихна, когато осъзна какво е станало.

— Така и не си я получила, нали?

Еми поклати глава:

— Определено не — каза тя бодро. Това може би беше най-добрата новина, която чуваше от цяла година.

Пол въздъхна:

— Трябваше да се сетя. — Той се обърна към момичетата и, насочвайки въпроса си към Леа и Адриана, попита дали може да прекъсне вечерята им и да отмъкне приятелката им за едно питие отвън в градината.

— Цялата е твоя — каза Леа, отпращайки приятелката си с махване на ръка, радвайки се да види Еми толкова щастлива.

— Само за няколко минути! — провикна се след тях Адриана.

— Имаме планове след вечеря! — Адриана се обърна към Леа и размаха укорително пръст. — Не прави нещата твърде лесни за него — упрекна я тя.

Когато се върна двайсет минути по-късно, Еми беше поруменяла от вълнение.

— Е, как беше? — попита Леа. — Ако се съди от изражението на лицето ти точно сега, не е било съвсем унизително?

Еми се засмя:

— Поне не и за мен. Той каза, че трябвало да събере смелост да изпрати шампанското тази вечер, защото още бил смутен, че така и не съм му се обадила. Можете ли да повярвате?

— Невероятно — каза Леа, като клатеше глава. — И сега живее в Ню Йорк? Ти поднасяш ли ме? Това е като сцена, излязла от филм.

Еми се ухили щастливо, но не им се удаде възможност да отпразнуват събитието. Пол изникна от нищото и се извиси над масата на момичетата.

— Хей, много ми е неприятно да го направя отново, но трябва да бягам — каза той с глуповата усмивка.

Еми бе така мигновено обзета от примесена с паника нервност, че за щастие чувството я възпря да изрече онова, което си мислеше, а именно да каже на Пол какво точно може да направи с цялото това представление от типа „О, толкова съжалявам, че така и не си получила бележката ми.“ Само преди броени минути тя отмяташе мислено нещата, които трябваше да направи, преди да отиде вкъщи с него същата тази вечер (да си запише адреса на Адриана, за да може да се прибере вкъщи на другата сутрин, да вземе назаем един-два допълнителни тампона, да се увери отново, че си е сложила очарователното бельо, което си мислеше, че е сложила), а сега щеше да бъде зарязана… отново.

— На партито на друга бивша ли отиваш? — попита със сладък гласец Адриана.

— Всъщност, аз, ъъ… Господи, звучи глупаво.

Хайде, давай, кажи го, помисли си Еми. Ние трите сме се наслушали на всички глупави извинения, които можеш да си представиш.

Пол си погледна часовника, след което тикна ръце в джобовете си. Прокашля се:

— Поел съм нощната смяна в помощ на брат ми и снаха ми, и тя започва горе-долу по това време, така че…

— Нощната смяна ли? — попита Еми.

— Да, днес е едва четвъртата им вечер вкъщи след изписването от болницата и са един вид изперкали. Също и уморени. А на мен, ъъ, ми оставаше още малко от отпуската и прецених, че доста ме бива да стоя буден до късно, затова доброволно предложих да се грижа за малката през нощта. — Той поклати глава. — Тя създава доста работа.

Леа и Адриана светкавично се спогледаха. Начелото на този мъж със същия успех можеше да е татуиран надпис: „Бъдещият баща на децата на Еми“.

— О, колко сладко! — изгука Еми, моментално забравила всякакъв гняв и разочарование. — Какво прави снаха ти — изпомпва мляко от гърдите си и после ти го оставя в шишета? Добро ли е бебето? Бас държа, че има леки колики, ако е будна цяла нощ. Сестра ми също току-що роди бебе и той е един малък кошмар.

Пол се усмихна широко, сякаш някой току-що бе включил лампа.

— Да, доста й е тежко с кърменето — казва, че това е най-трудното, което някога е правила, затова точно в момента съчетава кърмене и хранене с шише. Но малката — Стела, така се казва, наистина е страхотна. Просто още е толкова нова, нали разбираш? Затова се буди на всеки два часа.

— Аууу — изгука Еми, вдигнала поглед към Пол с неприкрито обожание. — Звучи възхитително.

— Да, така че аз по-добре да бягам. — Той замълча за миг и сякаш обмисляше нещо. — Хей, изобщо не те притискам или нещо такова, нещо ми подсказва, че може би имаш предвид още някое и друго забавление за тази вечер, но би било страхотно да имам компания, ако…

Еми не го дочака да довърши.

— С огромно удоволствие — заяви тя. — Можем да си поиграем заедно с бебето Стела.

Пол й се усмихна и дори на Адриана в този миг той й се стори абсолютно възхитителен.

— Отлично! Само ще си взема набързо връхната дреха и ще се сбогувам с приятелите си. Среща на входа след две минути?

Еми кимна и го проследи с поглед, докато той се отправяше обратно към бара.

— Е, не смяташ наистина да отидеш, нали? — попита Адриана така, сякаш вече знаеше, че отговорът е „разбира се, че не“. — Той не може да очаква просто да се натъкне на теб, когато си излязла вечерта, и да те накара да търчиш след него като кученце.

Еми отпи дълга глътка от мартинито си, остави го внимателно на масата и се усмихна на Адриана:

— Предполагам, че точно в този момент би трябвало да изчезвам, защото възнамерявам именно това — да го следвам неотлъчно като кученце.

— Еми! — възкликна Адриана. — На нищичко ли не съм те научила за…

Еми вдигна ръка да я накара да замълчи и Леа се хвана, че безмълвно я насърчава да продължи.

— Престани да натякваш до безкрайност правилата, Адриана. Това го запази за по-младите си и по-неопитни почитателки. Самите ние — тя направи широк жест, обхващайки цялата маса и се усмихна широко на най-добрите си приятелки — сега вече сме експерти по въпроса. И го направихме по старомодния начин — изживяхме го.

Адриана отвори уста да възрази, но явно размисли.

— Добре — каза тя и кимна с разбиране. — Предавам се.

— За нас — повтори Леа и вдигна високо чашата си.

Момичетата чукнаха чашите си, отпиха и се усмихнаха. Това може и да беше краят на пакта, но по някакъв начин и трите разбираха, че хубавото тепърва започва.