— Ела в леглото, миличко. Почти един часът е — не мислиш ли, че е време да приключваш за тази нощ? — Ръсел изхлузи тениската си и се обърна на едната си страна, за да я погледне, като облегна покритата си с гъсти черни къдрици глава на ръката си. Потърка чаршафите с лявата си ръка и леко ги потупа — жест, който трябваше да е изкушаващ и съблазнителен, но на Леа винаги й се струваше леко заплашителен.

— Имам само още няколко страници. Пречи ли ти светлината? Мога да се преместя в дневната.

Той въздъхна и вдигна книгата си — „Анатомия за трениране на силата“.

— Въпросът не е в светлината, скъпа, и ти го знаеш. Става дума за факта, че не сме заспивали заедно от седмици. Просто ми липсваш.

Първата й мисъл беше, че той звучи като хленчещо, капризно дете: това, в края на краищата, беше един от най-желаните за публикуване ръкописи на годината и беше изключително важно да го е прочела до срещата за придобиване на авторските права утре сутринта. Бяха нужни осем невъзможно дълги години на всеотдайна упорита работа, та накрая най-накрая! — да е достатъчно близо до назначението като старши редактор (в края на краищата, в „Брук Харис“ имаше само шестима и съществуваше потенциална възможност тя да е най-младата сред тях), а Ръсел изглежда, смяташе, че след година излизане на срещи вече има право да се разпорежда с целия й живот. Не тя го беше помолила да остане за през нощта, не тя просто се беше появила на неговия праг на връщане от седмичната игра на покер, с пърхащи дълги ресници и всякакви приказки от рода на: „Миличко, просто трябваше да те видя“.

Ето я и следващата мисъл: тя беше най-ужасната, непризнателна, неблагодарна кучка на света, задето изобщо си позволяваше да мисли подобни неща за Ръсел. Преди година със сигурност не беше изпълнена с такова негодувание. Когато той се приближи към нея по време на партито по случай излизането на нова книга, което „Брук Харис“ организираше в чест на Бил Парсълс (току-що написал книга със спомени за годините си като треньор на „Каубоите“), тя го позна на мига. Не че някога гледаше ESPN — не гледаше — но предвид момчешката му усмивка и трапчинките и репутацията му на един от най-желаните ергени в Манхатън, тя знаеше достатъчно, за да се държи изключително очарователно, когато той се представи. Онази нощ си бяха говорили с часове — първо на партито, а после на по чаша „Амстел“ в „Пит’с Тавърн“. Той призна с почти шокираща откровеност как му било писнало от ситуацията със срещите в Ню Йорк, как бил приключил със срещите с модели и актриси и бил готов да срещне, по собствените му думи, „истинско момиче“, намеквайки, разбира се, че Леа е идеална кандидатка. Естествено за нея беше чест да се окаже обект на такова внимание: коя жена не би искала да я ухажва Ръсел Перин? Той отговаряше на абсолютно всяко изискване в абсолютно всички списъци с желани качества, които си беше нахвърляла през последните десет години. Той беше по всеобщо мнение точно такъв човек, какъвто се беше надявала да намери, но никога не беше мислила наистина, че ще успее.

Ето я сега, вече от година имаща връзка с този великолепен мъж, който освен това като по поръчка се беше оказал чувствителен, мил, грижовен и лудо влюбен в нея, а тя се чувстваше единствено задушавана. За всички останали хора в живота на Леа беше пределно очевидно, че тя най-после беше срещнала мъжа на живота си: защо това не й беше по-ясно? Сякаш за да изясни този въпрос, Ръсел обърна лицето й към своето, погледна я в очите и каза:

— Леа, скъпа. Обичам те толкова много.

— И аз те обичам — автоматично отговори Леа, без миг колебание, макар че един трети наблюдател дори напълно непознат — може би щеше да се усъмни в искреността зад изявлението й. Какво трябваше да направиш, когато някой, когото харесваш и уважаваш изключително много, някой, когото искаш да опознаеш по-добре, обявеше след двумесечни иначе не особено сериозни срещи, че е влюбен до уши в теб? Правиш това, което би направил всеки избягващ споровете човек, и веднага отвръщаш: „И аз те обичам“. Леа предполагаше, че в крайна сметка ще овладее изричането на тези думи, ще бъде в състояние да ги изрича по-убедително, щом се опознаеха по-добре. Разстройваше я това, че година по-късно все още чакаше.

Застави се да вдигне поглед от страницата и придаде на гласа си непоносимо сладък тон:

— Знам, че напоследък е натоварено, но всяка година става като по часовник: в мига, в който дойде юни, всичко се превръща в хаос. Обещавам, че няма да продължи вечно.

Леа затаи дъх и зачака Ръсел да избухне (което досега никога не се беше случвало), зачака го да й каже, че няма да търпи да му се говори покровителствено и снизходително и че не му харесва да му говори така, сякаш тя беше майката, а той — невръстното едва проходило дете, което току-що е размазало фъстъчено масло по килима.

Вместо това той се усмихна. И това не беше усмивка, изпълнена с презрение или примирение: беше искрена, изпълнена с разбиране и — просто невъзможно — извинителна.

— Не исках да те притискам, скъпа. Знам колко много си обичаш работата и искам да й се радваш, докато можеш. Не бързай и ела в леглото, когато си готова.

— Докато мога ли? — Леа рязко изправи глава. — Наистина ли повдигаш отново този въпрос в един сутринта?

— Не, скъпа, не повдигам отново този въпрос. Ти съвсем ясно даде да се разбере, че точно в настоящия момент Сан Франциско не влиза в плановете ти, но наистина ми се иска да не си толкова тесногръда по този въпрос. Ще бъде невероятна възможност, знаеш.

— За теб — каза Леа, нацупено като дете.

— За двама ни.

— Ръсел, ние сме заедно от по-малко от година. Мисля, че е малко рано да започваме да говорим за местене на другия край на страната заедно… — И двамата се изненадаха колко раздразнено прозвуча гласът й.

— Никога не е твърде рано, когато обичаш някого, Леа — каза той: гласът му беше равен и овладян. Същата тази уравновесеност, която й беше допадала толкова много в началото, сега можеше да я докара дори до ярост: отказът му да се ядоса, способността му да владее напълно емоциите си, я караха да се пита дали изобщо някога я чуваше какво казва.

— Хайде да не говорим сега за това, става ли? — попита тя.

Той се изправи до седнало положение и се плъзна към края на леглото, по-близо до ъгъла, където Леа беше сложила удобния си стол за четене и настолната лампа с мека бяла светлина. Твърде голямата покривка на леглото — онази, която беше търсила в продължение на седмици, изпробвайки всяка предлагана на пазара марка дали е достатъчно мека и пухкава — се плъзна на пода и едва не събори дръвчето бонзай от нощното шкафче. Ръсел, изглежда, не забеляза.

— Защо не ти направя малко чай? — предложи той.

Леа отново се почувства, сякаш трябваше да впрегне всяка частица от силата на волята си, за да не закрещи. Не искаше да си ляга. Не искаше чай. Просто искаше той да спре да говори.

Пое си дълбоко дъх, бавно, без да бие на очи.

— Благодаря, но наистина съм добре. Просто ми дай още няколко минути, става ли?

Той се вгледа в нея с разбираща усмивка, преди да скочи от леглото и да я обгърне в мечешка прегръдка. Тя почувства как тялото й се сковава: не можеше да го избегне. Ръсел само я прегърна по-силно и сгуши лице в извивката на врата й, като я намести точно над рамото и под брадичката й. Приведената му почти под прав ъгъл сянка подраска с нокти по кожата й и тя се сви.

— Гъдел ли те е? — засмя се той. — Баща ми все казваше, че в крайна сметка ще се налага да се бръсна по два пъти дневно, но аз никога не исках да му повярвам.

— Хмм.

— Отивам да си налея вода. Ти искаш ли?

— Разбира се — каза Леа, макар че не искаше. Насочи вниманието си отново към ръкописа и беше прочела половин страница, когато Ръсел се провикна откъм кухнята:

— Къде държиш меда?

— Кое? — извика тя в отговор.

— Меда. Приготвям чай за двама ни и искам да го направя с топло мляко и мед. Имаш ли?

Тя си пое дълбоко дъх:

— В шкафа над микровълновата фурна е.

Той се върна минути по-късно с по една чаша във всяка ръка и захапал книжна кесия домашни сладки с парченца шоколад.

— Почини си, скъпа. Обещавам, че ще те оставя на мира след едно среднощно похапване.

Среднощно ли? — помисли си Леа. — Един и половина сутринта е и трябва да съм на крак след пет часа и половина. Изобщо пък да не споменаваме, че не всички имаха естествено стегнатото и добре поддържано тяло на спортист от елитен колеж и можеха да си позволят да похапват сладки по всяко време на денонощието.

Тя взе една сладка и си спомни всички години в началото и средата на двайсетте си години, когато така отчаяно желаеше тази сцена: преданото гадже, романтичния среднощен пикник, удобния апартамент, пълен с всичко, което обича. Тогава това й се беше струвало почти невъзможно или най-малкото, много далечно: сега тя имаше всичко това, но действителността изобщо не приличаше на фантазията.

Когато едва бяха погълнали сладките и още не бяха допили чая, Ръсел се сви на кълбо около една възглавница и веднага потъна в невероятно дълбок и спокоен сън. Кой спеше така? Това никога не преставаше да удивява Леа. Той твърдеше, че причината се корени в детство, заобиколено от безпорядък, в това, че се беше научил да спи въпреки врявата, вдигана от родители, две сестри, живееща със семейството бавачка и три непрестанно джафкащи ловни кучета. Леа обаче смяташе, че това се дължи повече на чистата му съвест и чистия му живот и ако трябваше да бъде наистина честна на факта, че животът му всъщност не беше чак толкова изпълнен със стрес. Наистина ли беше трудно да спиш като бебе, ако всекидневните ти задължения включваха два часа тренировки (един час вдигане на тежести и един час упражнения за поддържане на сърцето) и менюто ти изключваше кофеина, захарта, консервантите, бялото брашно и сухите мазнини? Ако записваш на касета излъчвано всяка седмица трийсетминутно предаване на определена тема (спорт), която обичаш по подразбиране само защото си мъж, и разполагаш с екип от сценаристи и продуценти, които сглобяват всичко, за да го прочетеш? Ако имаш здрави и плодотворни отношения със семейството и с приятелите си, които до един те обичат и ти се възхищават просто защото ти си ти? Това беше достатъчно да ти се догади или поне да те изпълни със завист, което, ако Леа трябваше да е напълно искрена, често й се случваше.

Тази вечер то успя само да накара Леа отчаяно да закопнее за една цигара. Нямаше значение, че беше отказала цигарите преди близо година точно когато двамата с Ръсел започнаха да излизат заедно — не минаваше и ден, в който да не копнее отчаяно за едно хубаво, продължително дръпване. Пушачите вечно се унасяха в поетични излияния какъв ритуал било това, как огромна част от удоволствието се състои в това да вземеш кутията, да дръпнеш целофанената опаковка и да измъкнеш ароматна пръчица. Твърдяха, че обичат паленето на цигарата, изтръскването на пепелта, чувството, че могат да държат нещо между пръстите си. Всичко това беше много хубаво, но в самото пушене на цигарата всъщност нямаше нищо кой знае какво: Леа обичаше да вдишва дима. Да дръпнеш с устни от онзи филтър и да почувстваш как димът се разнася по езика ти, слиза надолу по гърлото ти и влиза право в дробовете ти, беше като да изпаднеш за миг в нирвана. Тя си спомняше — всеки ден — какво беше чувството след първото вдишване, точно сякаш никотинът се смесваше с кръвта й. Няколко секунди едновременно на спокойствие и изостреност на сетивата, точно колкото трябва. После бавното издишване — достатъчно силно, така че димът не просто да излезе едва доловимо от устата ти, но не и толкова енергично, че да развали удоволствието на момента — завършваше блаженото изживяване.

Въпреки това Леа не беше глупачка и определено беше наясно с всички противни недостатъци на любимата си привичка. Емфизем. Рак на белите дробове. Сърдечни заболявания. Високо кръвно налягане. Необходимостта да търпи графичните схеми в списанията, показващи почернели дробове, и ужасяващите реклами с претърпели трахеотомия хора с пресипнали гласове. Пожълтелите зъби, миришещата на дим коса и пожълтяла кожа над кокалчето на десния й среден пръст. Постоянното мърморене на майка й. Мрачните предсказания на лекаря й. Вбесяващия покровителствено-предупредителен тон, с който си служеха напълно непознати хора, когато неочаквано попаднеха на нея пред сградата, където беше кабинетът й, за да изброяват многобройните опасности от пушенето. А после и Ръсел! Господин „Тялото Ми е Истински Храм“ никога, ама абсолютно никога не би се съгласил да излиза с пушачка и ясно й бе дал да разбере това още от ден първи. Това беше достатъчно да накара и най-пристрастеният пушач да се предаде, и след като осем години поред с наслада беше изпушвала по пакет цигари на ден, Леа накрая беше отстъпила. Бяха нужни свръхчовешки усилия и способност да издържа на мъчителния копнеж седмици наред, но тя беше упорита. Досега не беше успяла да се отърве напълно от никотина — някои хора можеха да кажат, че беше успяла единствено да прехвърли силната си пристрастеност от цигарите към никотиновата дъвка, но това нямаше значение. Дъвката нямаше да я убие всеки момент в близко бъдеще, надяваше се тя, а ако пък успееше — е, така да бъде.

Пъхна в устата си още едно късче дъвка, за да уравновеси нещата, и остави настрана ръкописа. Обикновено не беше особено трудно да се вглъби в някоя нашумяла книга, за чиито авторски права се състезаваха многобройни издателства, но тази й се струваше неблагодарна задача. Дали американската читателска публика наистина би искала да прочете още един исторически роман от осемстотин страници за някакъв бивш президент от миналото столетие? Стигаше й толкова. Всичко, което искаше, беше да се сгуши с хубаво плажно четиво и да потъне в нещо не така убийствено отегчително. Би дала всичко сега да беше понеделник вечер Изключваща Контактите с Човешки Същества. Напълно изтощена и неспособна да прочете и думичка повече за някаква военна кампания, състояла се преди повече от сто години, Леа захвърли ръкописа настрана и придърпа лаптопа на скута си.

Често пъти някой от приятелите й беше на линия за моментални съобщения в два сутринта, но тази вечер всичко беше спокойно. Леа набързо прегледа любимите си сайтове, докато очите й обхождаха страниците за някаква полезна информация. На сайта на Си Ен Ен се съобщаваше за нападение от алигатор в Южна Флорида. На сайта на Yahoo имаше видео демонстрация как да ги направиш кошничка от пъпеш, като си служиш само с готварски нож и нетоксичен маркер. На gofugyourselves.com — забавна история за секса на Том Круз с новото му гадже. На niernanmarcus.com — съобщение за подновените доставки на всякакви кожени аксесоари. Щрак, трак, щрак, трак. Прегледа набързо списъка на последните бестселъри на страницата на „Пъблишърс Уийкли“, кликна с мишката да подкрепи безплатните мамографии на сайта за борба с рака на гърдата, и провери дали директният й депозит е пристигнал, на chase.com. За кратко обмисли дали да провери симптомите на натрапчиво-обсесивните разстройства в сайта WebMD, но устоя на порива. Най-сетне, почувствала се уморена, ако не и напълно изтощена, Леа внимателно си изми лицето, служейки си с правилните кръгообразни движения, и смени памучните си панталони с чифт меки памучни къси панталони. Наблюдаваше лицето на Ръсел върху възглавницата, докато се качваше в леглото до него, промъквайки се бавно под покривката на леглото, решена да не го буди. Той остана неподвижен. Тя изключи осветлението и успя да се обърне на една страна, без да го обезпокои, но точно когато умът и започна да забавя темпото си и крайниците й започнаха да се отпускат в прохладните чаршафи, почувства как тялото му се притиска към нейното. Възбуденото му тяло. Той я прегърна и притисна таза си към долната част на гърба й.

— Хей, ти — прошепна той в ухото й, дъхът му още миришеше на сладки.

Тя лежеше отпусната, като едновременно се молеше той да заспи отново и се мразеше за това желание.

— Леа, скъпа, будна ли си? Аз знам, че съм. — Той отново я побутна леко, просто в случай, че не се е сетила какво има предвид.

— Изтощена съм, Ръс. Вече е толкова късно, а утре трябва да стана рано за съвещанието. — Кога започнах да звуча като майка си? — запита се тя.

— Обещавам, че няма да ти се налага да правиш нищичко.

Придърпа я по-близо и я целуна по врата. Тя потръпна, което той изтълкува като наслада и прокара пръстите си по настръхналата й кожа, която прие за добър знак. Когато най-напред започнаха да излизат заедно, тя го смяташе за най-добре целуващия се човек на земята. Още си спомняше първата им целувка — беше абсолютно превъзходно. След партито по случай представянето на книгата и онзи долнопробен бар той я отведе вкъщи с такси и точно преди да стигнат, той я притегли към себе си за една от най-нежните, най-удивителните целувки, които беше преживявала. Той си послужи със съвършената комбинация от устни и език, идеалния натиск, точната доза страст. И несъмнено имаше голям опит, от който да черпи, бидейки един от най-известните и най-преследвани мъже, които някога беше познавала. И въпреки това в последните няколко месеца започна да изпитва чувството, че целува непознат — и чувството не беше приятно или вълнуващо. Вместо мек и топъл, сега допирът на устата му до кожата й често й се струваше хладен и влажен и леко стряскащ. Езикът му се провираше в устата й твърде ненаситно, устните му все й се струваха или твърди и неподатливи, или месести. Тази вечер, когато се допираха до тила й, те й се струваха като направени от папиемаше, преди да се е втвърдило както трябва. Разкашкано папиемаше. Държано в хладилник, кашкаво папиемаше.

— Ръс. — Тя въздъхна и стисна очи.

Той погали косата й и разтри раменете й, в опит да я накара да се отпусне.

— Какво, скъпа? Толкова ли е ужасно?

Не му каза, че всяко докосване беше като истинска обида. Нима сексът не беше фантастичен някога? Когато Ръсел беше малко непостоянен, склонен към флиртове и с прелъстително държание, и не най-малко толкова склонен към привързване или така твърдо решен да започне сериозна връзки с по-сериозно момиче от вятърничавите и лекомислени девойки от двайсетте си години? Всичко това изглеждаше толкова отдавна.

Преди тя да се усети какво става, той смъкна късите й панталони надолу до коленете и я придърпа още по-близо. Ръцете му над лактите бяха огромни, буквално се издуваха под брадичката й и невнимателно притискаха гърлото й. От гърдите му се излъчваше горещина като от пещ, а допирът на косъмчетата по бедрата му беше като шкурка. И за пръв път досега, когато беше в леглото с Ръсел, тя започна да чувства началото на познатите признаци на сърдечен пристъп.

— Престани! — задъхано изрече тя, с по-висок шепот, отколкото възнамеряваше. — Не мога да правя това сега.

Прегръдката му мигновено се отпусна и Леа моментално изпита благодарност, че беше твърде тъмно да види лицето му.

— Ръс, съжалявам. Просто…

— Не се безпокой, Леа. Наистина, разбирам. — Гласът му звучеше спокойно, но далечно. Той се изтърколи от нея и след броени минути дишането му стана равномерно като на дълбоко заспал човек.

Леа най-после заспа малко преди шест, точно когато жената от горния етаж се екипира с различните си аксесоари за крака и започна тропането за деня, но едва по време на съвещанието на другата сутрин, по време на което се чувстваше несъсредоточена и онемяла от изтощение, си спомни каква беше последната й мисъл, преди най-сетне да се унесе в сън. Беше за вечерята с момичетата преди две седмици и заявените от тях намерения за промяна. Еми щеше да разшири опита си, като има много връзки, а Адриана бе взела решение отново да пробва моногамията, както някога в колежа. За десетте дни оттогава насам Леа не беше успяла да измисли нищо, с което да даде своя принос. До този момент. Нямаше ли да е забавно да обяви, че ще събере смелост да сложи край на нездравата си връзка, въпреки че безкрайно се ужасяваше да остане сама и беше убедена, че няма да срещне никой, който да я обича дори наполовина колкото Ръсел очевидно я обичаше? Че все чакаше и чакаше да почувства към Ръсел онова, което всички смятаха, че би трябвало да изпитва, но че досега това не се беше случило? Ха-ха. Невероятно, помисли си тя. Не биха го повярвали и за секунда.

Адриана се опитваше да мисли за нещо друго времето, предстоящото си пътуване, фактът, че родителите й обсъждаха възможността да се върнат в Щатите, но умът й отказваше да се съсредоточи върху друго, освен великолепния контраст между грубите, подобни на въжета естествени къдрици на Яни и млечнобялата му кожа. Всеки път щом изпънеше или изправеше прекрасната средна част на тялото си, пулсът й се учестяваше. Тя тайно загледа как една капчица пот започна да се спуска от челото към врата му, и се опита да си представи какъв ли е вкусът й. Когато той постави огромните си ръце върху хълбоците й, това беше всичко, което тя можа да направи, за да не изстене. Една груба къдрица докосна леко рамото й, от Яни се излъчваше миризма на мъх, зашеметяващо зелена, но тази миризма беше приятна, мъжествена. Той сложи два пръста в долния край на гърба й и побутна таза й напред.

— Ето тук каза меко. — Точно така.

Гласът му се усили, но съвсем леко:

— Внимателно постави лявата длан на пода и завърти тялото си в хоризонтално положение. Почувствай как енергията се влива от ръцете ти към земята, от земята към ръцете ти. Не забравяй да дишаш. Ето, задръж точно така.

Адриана се опита да изключи от съзнанието си звука на гласа му, а когато това се оказа невъзможно, да преподреди думите му, така че да звучат малко по-смислено. Класът се движеше като изпълняващ определена хореография танцова група сбор от мускулести крайници и стегнати торсове, които караха движенията да изглеждат постигнати без никакво усилие. Тя обичаше часовете по йога и изпитваше силно желание към Яни, но не можеше да понася сладникавите сантиментални докосвания. Поправка: сладникавите сантиментални докосвания бяха страхотни, стига Яни да докосваше нея. Всичките му наставления за енергията, кармата и духа го правеха съвсем малко по-привлекателен и това беше наистина жалко — но не и нещо, за което не можеше да си затвори очите. Тя премести тялото си в хоризонтално положение, с потрепващи от усилието триглави мускули, и вдигна поглед да открие Яни. Той се беше изправил над Леа, поставил стъпалата си от двете страни на изпружените й крака, и притискаше областта между раменните й лопатки по-плътно към пода. Леа срещна погледа на Адриана и завъртя очи.

Както обикновено класът се състоеше изключително от жени. Адриана умело беше огледала помещението на влизане и след като прецени, че е най-стегнатата и привлекателна жена от присъстващите, разстла рогозката си и запази място за Леа. Почувства се горда, че в това помещение, пълно с красиви жени — всичките в двайсетте и началото на трийсетте си години, всичките с изключение на една, с идеалното за фигурата им телесно тегло или по-малко от него, всичките съвършено изглеждащи до най-малката подробност въпреки ранната неделна сутрин или физическото естество на заниманието си — тя беше най-красивата. Това осъзнаване вече не я изненадваше или възхищаваше както в по-младите й години: по-скоро й даваше още една малка допълнителна доза увереност, която й помагаше да изкара гладко деня. Фактът, че Яни не искаше да спи с нея най-вероятно показваше, че проблемът е в него, а не в нея — теория, която тя поиска от приятелките си да потвърдят по време на закуската след часа по йога.

— Просто няма никаква логика — каза Адриана, като деликатно обгърна с устни лъжицата с овесени ядки, орехи и мед. — Какво според теб не му е наред?

Леа отпи от кафето си и се усмихна на сервитьорката да й налее още. Закусвалнята на ъгъла на Десета улица и Университета не беше най-подходящото заведение за късна закуска в района — обслужването винаги беше грубо, яйцата понякога бяха студени, а кафето варираше от воднисто до горчиво, — но беше близо до студиото по йога и двете момичета можеха да са сигурни, че няма да срещнат никой познат. В търговската част на Манхатън нямаше много заведения, където можеха да обядват, издокарани в панталони за йога и с подгизнали от пот конски опашки, без да предизвикат неодобрително повдигаме на вежди, и затова упорито продължаваха да идват тук.

— Не знам. Предполагам, не мислиш, че е гей?

— Разбира се, че не — процеди Адриана.

— И няма вероятност той просто да не си пада чак толкова по теб…

Адриана издаде едно от превзетите си кратки изсумтявания:

— Моля те.

— Е, в такъв случай трябва да е някое от обичайните неща. Проблем с ерекцията, начална фаза на генитален херпес, вбесяващо малък член. Какво друго може да бъде?

Адриана обмисли тези варианти, но никой от тях не й се струваше съвсем правдоподобен. Яни изглеждаше спокоен, благоразположен, напълно сигурен в себе си по онзи силен, мълчалив начин. Досега никога не се беше случвало някой мъж да не откликне на ухажването й. И въпросът не беше в това, че тя не се опитваше — от години не й се беше налагало да прави толкова големи усилия, а и онзи път опърничавостта на момчето беше свързана с предстоящата му сватба, — но понякога й се струваше, че Яни дори не я вижда. Колкото повече тръскаше коси или пъчеше пред него съвършените си гърди, толкова по-малко я забелязваше той.

— Какво друго ли? Е, не е ли очевидно? Той с абсолютен пикльо и е ужасен да не го разкрият. — Еми се появи сякаш от нищото и за съвсем кратък миг Адриана се подразни, че вниманието се е отклонило от нея.

— Хей! Не знаехме дали ще успееш да дойдеш. Хайде, дай ми нещата си — каза Леа, като протегна ръце.

— Какво, не искаш ли да седна до теб? Обещавам, че ще седна наистина близо, може би ще отъркам рамото си в твоето. Ще бъде забавно.

Леа въздъхна.

Адриана потупа мястото до себе си: знаеше, че Леа има „проблеми с въпроса за личното пространство“ и се опитваше да проявява разбиране, но беше дразнещо винаги да й се налага тя да бъде онази, която се оказваше сбутана натясно в сепаретата и заобиколена от цяла тълпа на празненствата.

— Как приема Ръсел факта, че не можеш да понасяш да бъдеш близо до някого?

— Въпросът не е, че „не мога да понасям да бъда близо до някого“. Просто искам между нас да има нещо като буферна зона. Какво лошо има в това да искаш малко лично пространство? — попита Леа.

— Да, така е, но сериозно: той разбира ли го? Приема ли го? Или го мрази?

Леа въздъхна отново:

— Мрази го. Чувствам се зле. Той произхожда от огромно, щастливо семейство, в което хората ос целуват по устата! Аз съм единствено дете, с родители, способни на нежни чувства толкова, колкото и статуи. Работя по въпроса, но не мога да преодолея факта, че цялата тачи близост и докосване просто ме подлудява.

Адриана вдигна ръка, признавайки поражението си.

— Достатъчно честно. Стига да си даваш сметка за проблема.

Леа кимна:

— Определено си давам сметка. Постоянно, невротично, нещастно си давам сметка. И работя по въпроса, наистина.

Еми се стовари на пейката до Адриана: подплатената с дунапрен винилова тапицерия се надигна леко от тежестта на допълнителните четирийсет и пет килограма, а после се слегна.

— Как беше часът по йога? Още ли не е отговорил на любовта ти човекът с буквата „Я“?

— Още не. Но ще се предаде — каза Адриана.

Леа кимна:

— Те винаги се предават. Поне в твоя случай.

Еми плесна с ръка по масата:

— Момичета, момичета! Толкова скоро ли забравихме? Адриана вече няма да търси лекомислени връзки. Разбира се, добре дошла е да стане гадже на Яни, но според правилата не може да бъде неговото момиче за една нощ.

— А, да. Правилата. Приети след коктейл в повече и поне към днешна дата все още не окончателно утвърдени. Мисля, че при това положение Яни все още е лесна плячка. — Адриана се постара да се усмихне сладко, не секси, като се съсредоточи върху задачата да направи по-дълбоки трапчинките, които се появяваха, когато възприемаше най-момичешкото си поведение.

Еми й прати въздушна целувка:

— Миличка, запази тези трапчинки за бъдещото си гадже… на тази маса те нямат стойност. А освен това имам новини.

— Новини за Дънкан ли? — попита автоматично Леа, забравяйки за секунда, че бяха скъсали преди близо три седмици.

— Не, не новини за Дънкан — макар че наистина се сблъсках със сестра му, която ми каза, че той и девствената водачка на мажоретките заминават през юли и август за Хамптънс, където ще делят къща с още три двойки.

— Ммм, звучи страхотно. Могат да платят двайсет хиляди долара за малка спалня и обща баня и непоносимо натоварено движение и всичко това само за да прекарат лятото в неправене на секс. Звучи като истинска мечта. Да припомням ли отново лятото на две хиляди и трета?

Адриана сви рамене. Дори само мисълта за онова лято беше достатъчна, за да я накара да се почувства раздразнена. Идеята беше нейна — какво чак толкова лошо можеше да има в едно имение в Хамптънс с басейн, тенис корт и четирийсет-петдесет необвързани млади професионалисти по на двайсет и няколко години? — и тя настоятелно бе увещавала Еми и Леа в продължение на цели седмици, докато те накрая се съгласиха. Идеята за денонощни веселби, партита и пиене до повръщане се беше оказала толкова катастрофална и за трите, че бяха прекарали всички уикенди от съжителството си, скупчени заедно в далечния край на басейна, вкопчени една в друга, за да не си загубят ума.

— Моля те, не! Не повдигай този въпрос. Спомените още са твърде пресни. Дори след всичките тези години все още е травмиращо.

— Да, добре; мен ако питате, Дънкан и неговата треньорка могат да вървят по дяволите. Тази седмица имах дълъг разговор с главния готвач Маси и той все още иска да ме изпрати да поработя малко в чужбина. Планира да отвори два нови ресторанта само през тази година и има нужда от хора, които да наглеждат на място напредъка, да помагат с наемането на персонал и такива неща. Започвам другия понеделник.

— Поздравления! — възкликна Леа.

Адриана стисна ръката на Леа и положи всички усилия да изглежда доволна. Не беше нещастна заради Еми — в крайна сметка, момичето наистина имаше кофти преживявания напоследък, но от егоистична гледна точка, понякога й беше трудно да слуша за професионалните успехи на приятелките си. Знаеше, че те й завиждат за свободното време и са готови на убийство, за да разполагат с нужните парични средства и време да се радват на живота малко повече, но на нея вече не й беше хубаво да слуша това. И, разбира се, съвсем не искаше работата на която и да е от тях това беше сигурно. Тирадите на Еми за самовлюбени главни готвачи и груби ресторантьори бяха достатъчно стряскащи, за да накарат всекиго да се откаже да прави кариера в храненето, а Леа работеше до някакви безумни часове. Тя постоянно се оплакваше от откачени автори и потискащи срокове за четене на ръкописи, и Адриана се питаше дали тя просто не завижда мъничко на онези, които пишеха книгите, вместо да ги редактират. Ако възнамеряваше обаче да бъде напълно честна със себе си, знаеше, че и двете момиче намират определено удовлетворение в работа си, което тя никога нямаше да изпита от всекидневното си разписание — колкото и наситено да беше — състоящо се от поддържане на фигурата, обеди, спортуване и светски ангажименти. Не че не се беше опитала да работи — беше направила съвсем истински опит. Веднага след дипломирането се беше записала в програмата за привличане на клиенти в „Сакс“, но се отказа веднага щом разбра, че ще трябва да започне с грима и аксесоарите и ще са й нужни години, за да се издигне до съветник по въпроса с прическите. За кратко се задържа на работата, която й бяха намерили в една рекламна агенция и тя почти й харесваше, поне докато шефът й я помоли да излезе навън в снега да му купи чаша кафе. Дори беше работила няколко седмици за една от прочутите галерии в Челси, преди да си даде сметка колко наивна е била да си мисли, че може да срещне подходящ мъж с праволинейна сексуална ориентация в света на изкуството. Не много след тази работа Адриана осъзна, че просто нямаше особен смисъл да работи по четирийсет часа на седмица и да пренебрегва толкова много други страни на живота си за някакви си две хиляди долара тук или там. И макар да знаеше, разбира се, че никога няма да замени свободата, която й даваше сегашното й положение, за някаква си тежка и скучна работа от девет до пет, имаше моменти, в които й се искаше да я бива в още нещо, освен да си ляга с мъже. Изключението беше настоящият случай с Яни.

— … така че ще съм на път една или две седмици от всеки четири. А той ще започне да търси нов генерален мениджър в „Уилоу“, за да мога аз да се съсредоточа още повече върху новите ресторанти. Ще трябва да правя по малко от всичко: проучване, наемане на персонал, консултации относно менюто, а щом като открият ресторанта, да остана още няколко седмици, за да се уверя, че всичко върви гладко. Не е ли фантастично? — сияйно се усмихна Еми.

Адриана не беше чула и дума.

— Какво става? — попита тя.

Леа я изгледа гневно:

— Еми точно казваше, че предложението на главния готвач Маси още е в сила. И тя ще го приеме.

— Заплатата не е точно каквато се надявах, но ще пътувам толкова много, че няма да имам почти никакви разходи за живеене. И готови ли сте да чуете това — първото ми пътуване е до… Париж. За „обучение“. Не е ли удивително?

Адриана се опита да не завижда на Еми за ентусиазираното изражение на лицето й. Това е просто Париж, помисли си тя. Всеки е ходил там поне хиляда пъти. Наложи се да впрегне всяка частица от силата на волята си, за да не завърти очи, когато Леа възкликна:

— Удивително.

Без да иска, Еми отпи от чашата с кафе на Адриана и Адриана едва се сдържа да не прободе ръката й с вилицата. Защо, за бога, беше толкова разстроена? Наистина ли беше толкова завистлива и дребнава, че не можеше да се зарадва на успеха на най-добрата си приятелка? Тя се насили да се усмихне и да поднесе някакви поздравления по единствения познат й начин:

— Е, знаеш какво означава това, нали, querida? Изглежда, че първата ти любовна история ще бъде с французин.

— Да, доста мислих за това…

— Да не би вече да се отмяташ от решението си? — престорено свенливо подметна Адриана. Тя обгърна с две ръце чашата си с кафе и притисна устни към ръба.

Еми се прокашля и се престори, че приглажда веждата си с изпънат среден пръст.

— Да се отмятам ли? Ни най-малко. Само исках да изясня няколко правила.

— Днес само правилата са ти в ума, а? — заядливо каза Адриана.

— Хей, не си го изкарвай на мен за това, че губиш уменията си. Не съм аз виновна, че на Яни не му пука за теб — каза Еми.

— Хайде, момичета — въздъхна Леа. Независимо колко години минаваха или каква отговорност поемаше всяка от тях, те пак успяваха редовно да се карат като заядливи тийнейджърки. По някакъв начин обаче всички намираха това за утешително: то им напомняше колко близки бяха в действителност. Познатите винаги се държаха по най-добрия начин, но сестрите се обичаха помежду си достатъчно, за да говорят свободно.

— Мога ли да се сдържа, аз нямам търпение да започна? Както никоя от вас не се притесни да изтъкне, адски съм изостанала — каза Еми.

Адриана си напомни да се държи мило. Тя сключи ръце и каза:

— Добре, хайде да го направим. Колко мъже планираш за тази година?

Леа, отчаяно сдържаща се да не напомни на момичетата, че тя не беше дала съгласието си за никакви промени, нетърпеливо пропя:

— Мисля, че трима звучи честно, нали, момичета?

Адриана издаде звук, сякаш се беше задавила с кафето:

— Три! Я стига! Това е добър месец, а не добра година.

— Поне веднъж ще се съглася — каза Еми. — При всичките пътувания, които ми предстоят, не смятам, че трима е реалистична цифра.

— Тогава какво, да не смяташ да се чукаш с по един мъж във всяка страна, която посещаваш? — засмя се Леа. — Нещо от рода на: „ето паспорта ми, ето ключа от хотелската ми стая. Моля, заповядайте“?

— Всъщност си мислех по-скоро за по един мъж на всеки континент…

— Млъкни! — казаха в един глас Леа и Адриана.

— Какво? Толкова ли невъобразимо е това?

— Да — кимна Леа.

— Нелепо — съгласи се Адриана.

— Е, решила съм го. По един мъж на всеки континент, който посещавам. Чуждестранни, сексапилни мъже. Колкото по-малко американци, толкова по-добре. И никакво обвързване. Никакви връзки, никакви емоционални любовни истории само чист, неподправен секс.

Адриана подсвирна:

— Querida! Караш ме да се изчервявам!

— Ами Антарктика? — попита Леа. — Не искам да ти убивам ентусиазма точно по този въпрос, но как ще уредиш това?

— Сетих се за това. Нещата с Антарктика наистина изглеждат малко нереалистично. И затова мисля, че Аляска може да се брои за Антарктика. Еми измъкна измачкан лист хартия от платнената си куриерска чанта и го разстла върху масата.

— Това диаграма ли е? Моля те, кажи ми, че не си направила диаграма — засмя се Адриана.

— Направих диаграма.

Леа погледна към тавана:

— Тя е направила диаграма.

— Изчислила съм всичко. Очевидно, вече имам северноамериканец, така че ми остават още шестима. И технически погледнато, Марк — таткото на Отис е роден в Москва, така че той всъщност може да се брои за Европа…

— На това му качвам „глупости“ — заяви Леа. — Трябва да е в рамките на тази година. — Сервитьорката се намръщи, когато им остави сметката.

— Подкрепям мнението — каза Адриана. — Ще ти признаем Америка — само Северна, но Марк не се брои. Защо изобщо искаш той да се брои за Европа? След няколко седмици заминаваш за Париж!

Еми кимна:

— Така е съвсем честно. Един е готов, остават още шестима.

— Ами ако срещнеш някой японец в Гърция или австралиец в Тайланд? — попита Адриана с озадачено изражение. — За Азия и Австралия ли се броят, или сексът трябва да се състои точно на въпросния континент?

Веждите на Еми се смръщиха:

— Не знам. Не се бях сетила за това.

— Да оставим момичето да си отдъхне — каза Леа, като погледна Адриана. — Мисля, че националността или мястото би трябвало да се броят. Боже мой, достатъчно удивително е дори само това, че тя смята да опита.

— Това ме устройва — съгласи се Адриана. — И като демонстрация на добра воля, мисля, че някъде ще трябва да минеш и гратис.

— Което значи?

— Което значи, че ще трябва да прескочиш един континент. Мисля, че в противен случай провалът ти е сигурен.

— Кой? — попита Еми: изглеждаше леко облекчена.

— Какво ще кажете швейцарците, да речем, да се броят за която и да е страна? — попита Леа. — Тя е неутрална страна. Мисля, че ако спиш с швейцарец, той може да се брои за която и да е страна.

Момичетата се разсмяха и едва овладяха смеха си — смях, какъвто твърде рядко се случва след годините в колежа.

Адриана измъкна синя алуминиева тубичка от предния джоб на сака си с нещата за йога и втри малко безцветно мазило върху устните си, давайки си сметка, че и приятелките й, и почти всички посетители по масите наоколо изглеждаха запленени от малкия й ритуал. Беше й трудно да се отърве от мислите, които я измъчваха напоследък, а именно, че красотата й нямаше да е вечна. Знаеше това благодарение на интелекта си, разбира се така, както един тийнейджър знае, че смъртта е неизбежна, но беше напълно неспособна да схване реалността му. Адриана наближаваше трийсет и бог беше свидетел, че не можеше да очаква още много години да запленява тълпите навсякъде, където отидеше. Майка й напомняше именно този факт още от деня, в който на четиринайсетгодишна възраст Адриана се бе съгласила да излезе на две срещи с две различни момчета в една и съща вечер. Когато все още красивата й майка я беше попитала с кого ще избере да се срещне във въпросната вечер, Адриана се втренчи в нея с неразбиращ поглед.

— Защо да развалям уговорката с когото и да е от тях, мамо? — беше попитала Адриана. — Има достатъчно време и за двамата.

Майка й се беше усмихнала и беше обгърнала бузата на Адриана с хладна, разтворена длан:

— Наслаждавай се сега, querida. Няма винаги да е така.

Разбира се, тя беше права, но Адриана не беше предвиждала, че това „винаги“ ще дойде толкова скоро. Беше време да се възползва от красотата си за нещо по-важно от привличането на постоянна върволица от любовници. Обещанието й да си намери приятел беше стъпка в правилната посока, но не беше достатъчно важно. С елегантен жест Адриана вдигна лявата си ръка и въздъхна драматично.

— Виждате ли тази ръка, момичета? — И двете кимнаха. — Догодина по това време на нея ще има пръстен с диамант. Необикновено голям диамант. Тук и сега заявявам, че в рамките на дванайсет месеца ще съм се сгодила за идеалния мъж.

— Адриана! — изпищя Еми. — Ти просто се опитваш да не останеш по-назад от мен.

Леа се задави с парче пъпеш:

— Сгодена ли? За кого? Виждаш ли се с някого?

— Не, не и в момента. Но решителността на Еми да предприеме промяна ме вдъхнови. Освен това е време да погледнем фактите, момичета. Не ставаме по-млади и мисля, че всички можем да признаем, че съществуват ограничен брой богати, красиви, успели мъже на възраст между трийсет и четирийсет години. Ако не си изберем наши в най-скоро време — тя обгърна с две ръце твърдите си гърди и ги побутна нагоре — тогава със същия успех можем да забравим за това.

— Е, слава богу, че си го изчислила — каза развеселено Еми.

— Просто ще се прицеля в един от десетките — не, стотиците — успели, красиви, необвързани мъже около трийсетте, които познавам, и ще го направя свой. Да, това е планът.

Адриана се усмихна и покровителствено потупа Еми по ръката.

— Не забравяй „богат“, querida. Е, разбира се, не казвам, че всички би трябвало да направим точно това. Ясно е, ти трябва първо да поиграеш малко и мисля, че малкото ти предстоящо впускане в безразборен секс е точно онова, което ти трябва. Но като се има предвид, че аз, ами така да се каже, вече съм се впускала в това…

— Ако с „впускала“ искаш да кажеш „напълно завладяла“, тогава вероятно ще се съглася… — допълни Леа.

— Смей се, щом трябва — каза Адриана, почувствала се леко подразнена, че както обикновено не я приемаха на сериозно. — Но няма нищо смешно в кръгъл камък от пет или повече карата, инкрустиран във форма на малки късчета от „Хари Уинстън“. Абсолютно нищо смешно.

— Да, но е доста забавно сега — каза Еми, докато Леа се заливаше от смях. Адриана — сгодена? Невъобразимо е.

— Не е по-невъобразимо, отколкото страдащото от серийна моногамия момиче да се предлага на всеки непознат чужденец, който се изпречи на пътя му — изстреля Адриана в отговор.

Еми продължи да се смее, но кимна.

— Признавам се за победена.

Леа изтри една сълза, като внимаваше да не подръпне деликатната кожа под окото си — кожа, която вероятно вече и без това беше обречена от дните й на пушачка. Не беше сигурна дали се дължеше на ендорфините от един особено напрегнат час по йога, на почти ужасяващата мисъл за вечерята с родителите на Ръсел по-късно същата вечер, или просто на желанието да сподели веселието на приятелките си, но преди да успее да се сдържи — почти преди изобщо да осъзнае, че това се случва — тя заговори без никаква предварителна мисъл или осъзнаване.

— В чест на смелите постъпки, предприети от вас двете заговори тя, обзета от чувството, че думите излизат изцяло по своя воля — аз също искам да си поставя някаква цел. До края на тази година аз ще съм… — Гласът й заглъхна. Беше заговорила, без да знае какво да каже, с предположението, че ще й хрумне нещо подходящо, но не се сещаше за нищо. Намираше работата си за изключително удовлетворяваща, макар и малко досадна понякога; вече си беше хванала гадже, отговарящо на всичките критерии на Адриана — не просто какъв да е мъж, а прочут мъж, с когото половината страна и цялото женско население на Манхатън копнееха да излязат; и най-после беше спестила достатъчно, за да си купи собствен апартамент. Правеше точно каквото се очакваше от нея. Какво трябваше да променя?

— Ще си забременяла? — подсказа услужливо Еми.

— Ще си се подложила на пластична операция? — нанесе контраудар Адриана.

— Ще си спечелила първия си милион?

— Ще си родила тризнаци?

— Ще си се пристрастила към алкохола или наркотиците?

— Ще си взела метрото? — попита Адриана с дяволита усмивчица.

Леа сви рамене:

— За Бога, не. Не и това — ухили се тя.

Еми я потупа по ръката.

— Знаем, скъпа. Мръсотията, шумът, ненадеждното разписание…

— Всички тези хора! — добави Адриана. След дванайсетгодишно приятелство тя имаше чувството, че познава Леа по-добре, отколкото самата тя се познаваше. Ако имаше едно нещо, което подлудяваше бедното момиче дори повече от безпорядъка или високите многократно повтарящи се звуци на изненада — това бяха тълпите. Напоследък момичето беше истинска нервна развалина — Адриана и Еми обсъждаха това при всяка попаднала им възможност, но самата Леа, изглежда, нето осъзнаваше.

Еми наруши моментната тишина:

— Приеми като добър знак това, че нямаш област в живота си, която да се нуждае от сериозна промяна. Искам да кажа, колко хора могат наистина да твърдят това?

Адриана загриза изостанало парченце препечен хляб.

— Сериозно, querida, всичко, което трябва да направиш, е да оцениш колко съвършен е животът ти. — Тя вдигна чашата си с кафе. — За промените.

Еми посегна към почти празната си чаша със сок от грейпфрут и се обърна към Леа:

— И за разпознаването на съвършенството, когато то съществува.

Леа завъртя очи и се насили да се усмихне:

— За великолепните чужденци и диамантите с големина на речни камъни — каза тя.

Две чаши се чукнаха с нейната и издадоха прекрасен звънтящ звук.

— Наздраве! — провикнаха се и трите в един глас. — Наздраве за това.

Ако всичките й логорейни колеги не млъкнеха в следващите седем минути, по дяволите, нямаше начин Леа да успее да стигне от средата на града на изток до Горен Уест Сайд до един часа. На тези хора никога ли не им втръсваше да се слушат как говорят? Не огладняваха ли? Коремът й изкъркори шумно, сякаш за да напомни на хората в помещението, че е време за обяд, но изглежда, никой не забеляза. Обсъждаха предстоящото издаване на „Животът и водачеството на папа Йоан Павел II“ с ожесточеност, достойна за предизборен президентски дебат.

— Лятото е твърде неподходящо време за религиозна биография — знаехме това още от началото — каза един от помощник-редакторите донякъде боязливо, все още несвикнал да говори на съвещания.

Някой от екипа по продажбите, миловидна жена, която изглеждаше много по-млада от трийсетте и няколкото си години и чието име Леа все не можеше да запомни, се обърна към всички около масата:

— Разбира се, че лятото не е идеалният сезон за каквото и да е друго, освен плажни четива, но причината за тези разочароващи цифри не може да е единствено в сезона. Броят на поръчките от всички — „Барис енд Ноубъл“, „Бордърс“, книжарниците, които не са част от големи вериги — като цяло е значително по нисък от прогнозите. Навярно бихме могли да вдигнем малко повече шум…

— Шум? — Патрик, твърде женственият шеф на рекламния отдел, изсумтя презрително. — Как точно предлагаш да вдигнем „шум“ за книга, в която става дума за папата? Предложи ни нещо поне малко привлекателно, и може и да успеем да измислим нещо. Но Парис Хилтън може да татуира цялото съдържание на тази книга върху голите си гърди и хората пак няма да говорят за нея.

Джош, единственият друг редактор, повишен толкова бързо като Леа и чието съществуване в „Брук Харис“ беше основанието, което я предпазваше да не полудее, въздъхна и си погледна часовника. Леа улови погледа му и кимна. Тя не можеше да чака повече.

— Моля, извинете ме — намеси се Леа. — Но имам уговорка за обяд, която не мога да пропусна. Делови обяд, разбира се — добави тя бързо, макар че, разбира се, на никого не му пукаше. Тя тихо си събра книжата и натъпка всичко и кожената папка е монограм, без която не ходеше никъде, и излезе на пръсти от заседателната зала.

Точно се беше отбила до кабинета си, за да си грабне чантата, когато видя на дисплея на телефона да се появява вътрешният номер на шефа й. Леа точно беше решила да пропусне обаждането му, когато чу гласа на асистентката си да се провиква:

— Хенри, на първа линия. Казва, че е спешно.

— Той винаги казва, че е спешно — промърмори полугласно Леа. Пое си дъх да се успокои и вдигна слушалката.

— Хенри! Да не се обаждаш да се извиниш, че пропусна съвещанието за продажбите? — пошегува се тя. — Готова съм да си затворя очите за това този път, но гледай да не се повтаря.

— Ха-ха, направо ще се побъркам от угризения на съвестта, кълна се — каза той. — Надявам се, че не забавям уговорката ти за маникюр по обяд или едно бързо отскачане до „Барнис“, нали?

Леа се насили да се засмее. Беше направо зловещо колко добре я познаваше Хенри. Макар че технически погледнато, беше прическа със сешоар и бързо отскачане до „Барнис“. Точно сега нямаше особена възможност да си позволи нито едно от двете, но фактът, че се налагаше спешно да мине през щандовете за лична хигиена и подаръци си беше разточително занимание.

— Разбира се, че не. Какво мога да направя за теб?

— В кабинета ми има човек, с когото бих искал да се запознаеш. Отбий се за минутка.

По дяволите! Този човек имаше дарба инстинктивно да усеща кои са най-неудобните моменти от деня й, а после да иска нещо. Беше направо обезпокоително и тя се запита за кой ли път дали не подслушваше кабинета й.

Ново успокоително вдишване и поглед към часовника. Часът й беше след петнайсет минути, а салонът беше на десет минути път пеша.

— Идвам веднага — каза тя с въодушевление в гласа, достатъчно да повали секвоя.

Прекоси бързо миниатюрните като кутийки стаички и ветровити коридори, които отделяха кабинета й от този на Хенри. Той очевидно искаше тя да се запознае с някой потенциален автор или някой нов, с когото току-що бяха подписали договор, тъй като силно вярваше, че трябва да демонстрира как „Брук Харис“ се ръководи като семейство и настояваше лично да запознава всички старши редактори с всички нови автори. Това беше едно от качествата, които я бяха впечатлили най-много, когато най-напред започна работа — и една от главните причини, поради които толкова много автори подписваха и оставаха с тях по време на цялата си кариера, но днес наистина беше адски дразнещо. Този автор трябваше да е най-малко Том Улф, за да събуди интереса й. Пресмяташе набързо, докато завиваше зад ъгъла и мина покрай асансьора. Речта й в стил: „Добре-дошли-в-семейството-толкова-сме-щастливи-че-ще-работите-с-нас“ или някакво подобно изявление от типа „за-нас-ще-бъде-чест-и-голямо-вълнение-да-се-присъедините-към-семейството“ щеше да отнеме само две минути. Още минута-две, за да покаже престорен интерес към настоящата работа на новия/потенциален автор плюс още една, за да го поздрави за успеха на предишна издадена негова книга, и имаше шанс да успее да се измъкне след по-малко от пет минути. Или поне най-добре да успееше.

Снощи беше стояла будна до толкова късно, опитвайки се да довърши бележките върху последната глава на последната мемоарна книга, която трябваше да редактира, че направо беше проспала звъна на будилника и трябваше да излезе със светкавична бързина, без да е успяла да вземе душ, за да стигне навреме за съвещанието по продажбите. Едва след като откри на бюрото си извисяваща се бледолилава орхидея с бележка, която гласеше: „Обичам те и нямам търпение да те видя довечера. Честита първа годишнина!“, си спомни, че Ръсел беше направил резервации в ресторанта на Даниъл, за да отпразнуват първата си годишнина. Типично. Това беше единственият ден в цялата й кариера може би в целия й живот — когато се беше успала и беше излязла от къщи с вид на бездомница, и сега беше единственият път, когато това се оказваше от значение. За щастие Жил се беше съгласил да я вмести в графика си за една прическа със сешоар в последната минута („Можеш да вземеш часа на Адриана в един, ако тя не възразява“, беше й предложил той. „Не възразява!“, беше изкрещяла Леа в телефонната слушалка. „Изцяло поемам отговорността!“) и планираше да се отбие до „Барнис“ и да вземе шише одеколон или вратовръзка, или кожен несесер за тоалетни принадлежности — всъщност каквото и да е, което беше най-близо до касата и се продаваше предварително опаковано — на връщане към службата. Нямаше абсолютно никакво време за бавене.

— Можете да влизате направо — провлечено каза наперената нова асистентка на Хенри. Острата й коса, в която се виждаха розови ивици, не се връзваше с южняшкия акцент или с консервативната корпоративна култура, но тя явно умееше да говори разбираемо и не изглеждаше прекалено враждебно настроена, затова този факт можеше да се пренебрегне.

Леа кимна в знак на благодарност и се втурна през отворената врата.

— Привет! — напевно поздрави тя Хенри. Предположи, че мъжът, седнал срещу него, с гръб към нея, беше в началото на четирийсетте. Въпреки топлото време на ранното лято, той носеше светлосиня риза и маслиненозелен блейзър от рипсено кадифе с кръпки на лактите. Мръснорусата му коса — всъщност светлокафява, като се вгледа по-внимателно, беше провиснала точно колкото трябва, като едва се допираше до горната част на яката му и падаше леко над връхчетата на ушите му. Още преди да се обърне да я погледне, тя разбра, усети интуитивно, че ще бъде привлекателен. Може би дори красив. И отчасти именно затова беше толкова слисана, когато очите им най-после се срещнаха.

Изненадата беше двойна. Първата й мисъл беше, че той не е ни най-малко толкова привлекателен, колкото беше предполагала. Очите му не бяха в пронизващия оттенък на синьото или зеленото, който беше очаквала, а в незабележителен сивкав лешников цвят, а носът му успяваше да изглежда едновременно сплескан и изпъкнал. Но наистина имаше безупречни зъби, прави, бели великолепни зъби, зъби, които можеха да се използват с успех в направена само за тях реклама на „Крест“, и именно тези зъби приковаха вниманието й. Едва след като мъжът се усмихна, разкривайки дълбоки, но въпреки това привлекателни по някакъв начин бръчици около очите, тя си даде сметка, че го е познала. Пред нея седеше, взирайки се в нея със спокойна усмивка и приветливо изражение, Джеси Чапман — мъж, чиито таланти се сравняваха с тези на Ъпдайк, Рот и Белоу; Макинърни, Форд и Францен. „Разочарование“, първият роман, кои то беше публикувал на двайсет и три годишна възраст, се беше оказал една от онези невъзможно рядко срещащи се книги, превърнала се и в търговски, и в литературен успех, а репутацията на Джеси като гениалното лошо момче само нарастваше с всяко парти, на което присъстваше, с всеки фотомодел, с който излизаше, и с всяка написана книга. Беше изчезнал преди девет или десет години след слухове за краткотраен престой в клиника за рехабилитация и порой от съкрушителни отзиви, но никой не очакваше да остане скрит завинаги. Фактът, че беше тук, в техните кабинети, можеше да означава само едно.

— Леа, мога ли да ти представя Джеси Чапмън? Запозната си с творчеството му, разбира се. И Джеси, това е Леа Айзнър, моята най-обещаваща редакторка, а също и любимата, ако трябва да избирам.

Джеси се изправи да погледне Леа в лицето и макар че очите му останаха приковани в нейните, тя чувстваше как я преценява. Запита се дали той харесва момичета със сплъстени конски опашки и без грим. Молеше се да е така.

— Той казва това за всички — каза снизходително Леа, като протегна ръка да стисне тази на Джеси.

— Разбира се, че го казва — рече спокойно Джеси, като се изправи и обгърна ръката й в своите ръце. — И точно затова всички го обожаваме. Моля, бихте ли се присъединили към нас? — Той махна с ръка към празното място до себе си на двуместното канапенце и я погледна.

— О, ами всъщност, аз тъкмо…

— С удоволствие ще го направи — каза Хенри.

Леа устоя на порива да го изгледа гневно, докато се настаняваше на престарелия диван. Сбогом, прическа със сешоар, помисли си тя. Сбогом, „Барнис“. Щеше да е истинско чудо, ако Ръсел изобщо някога й проговореше отново след провала, какъвто със сигурност щеше да бъде тази вечер.

Хенри се прокашля:

— Джеси и аз точно обсъждахме последния му роман. Тъкмо казвах как всички ние — всъщност цялата издателска индустрия, смятаме, че нападката на „Таймс“ беше неоправдана с нищо. Излагаща за тях, всъщност, с очевидно добре подбраното време. Очевидно никой не я е приел сериозно. Това беше напълно…

Усмихвайки се отново, този път със съвсем леко развеселено изражение, Джеси се обърна към Леа:

— А ти какво си помисли, скъпа? Смяташе ли, че отзивът е поръчков?

Леа беше почти шокирана от увереността му, че не само е чела, но и е запомнила и книгата, и въпросния отзив. Което, за нейно раздразнение наистина беше така. Това беше централната статия в неделния брой на „Бук Ривю“ преди шест години и злобният тон на отзива още отекваше в спомените й. Всъщност си спомняше как се запита какво ли му е на автора да прочете нещо подобно за творбата си, беше се запитала къде ли е бил Джеси Чапмън, когато за първи път беше видял онези злобни десет абзаца. Щеше и без друго да прочете книгата — беше изучавала по-ранните романи на Джеси в безброй часове по литература в колежа — но неподправената злоба на отзива я беше подтикнала да си я купи с твърди корици и да я „изгълта“ още същата седмица.

Както често правеше, Леа проговори, без да се замисли. Това беше навик, който бе в пряко противоречие с методичния й характер, но просто не можа да се сдържи. Можеше до най-малките подробности да организира обзавеждането на апартамент или да си състави разписание за деня или да изготви план за работа, но изглежда не можеше да се справи с концепцията, че не всички мисли трябва да бъдат изричани на глас. Момичетата и Ръсел твърдяха, че намират това за очарователно, но понякога можеше да бъде направо потискащо. Като например по време на среща с присъствието на шефа. Нещо в погледа на Джеси — заинтригуван и въпреки това сдържан и надменен я накара да забрави, че е в кабинета на Хенри, разговаряйки с един от най-големите таланти на писателското поприще през двайсет и първи век.

— Отзивът определено беше дребнаво написан. Беше отмъстителен и непрофесионално написан, съвсем очевидно поръчково писание. Така казано, мисля, че „Омраза“ е най-слабата ни творба. Не заслужаваше подобен отзив, но ни най-малко не може да се мери с „Поражението на луната“ или разбира се, „Разочарование“.

Хенри шумно си пое въздух и инстинктивно покри устата си с ръка.

Леа почувства слабост: сърцето й запрепуска с бясна скорост и тя почувства как потта започва да навлажнява дланите и стъпалата й.

Джеси се усмихна широко:

— Да си го кажем направо. Без шикалкавене. Това е рядко срещано напоследък, не мислите ли?

Не напълно сигурна дали това наистина е въпрос, Леа заби поглед в ръцете си, които в момента извиваше с плашещо ожесточение.

— Тук е като истинска школа по добри обноски, а? — засмя се Хенри. Прозвуча кухо и твърде нервно. — Е, благодаря ти, че сподели мнението си с господин Чапмън, Леа. Мнение, което е единствено твое, разбира се. — Той се усмихна изнурено на Джеси.

Леа прие това като знак да си върви и се подчини почти възторжено.

— Аз, ъъ, съм толкова… не исках да ви обидя, разбира се. Наистина съм ваша много голяма почитателка и просто…

— Моля ви, не се извинявайте. Беше удоволствие да се запозная с вас.

С огромно усилие Леа устоя на порива да се извини отново и успя да се надигне от дивана, да мине покрай Джеси и да излезе от кабинета на Хенри без повече унижения, с изключение на едно мимолетно изражение по лицето на асистентката на Хенри, което потвърди, че е сгафила.

— Чак толкова лошо ли беше? — попита тя, като се вкопчи в бюрото на момичето.

— Божичко. Беше адски дръзко.

— Дръзко ли? Нямах намерение да бъда дръзка. Обикновено съм в състояние поне да се опитам да проявя дипломатичност, но този път думите просто сами изскочиха от устата ми. Това не беше дръзко, беше си чисто и просто глупаво! Такава съм идиотка. Мислиш ли, че ще ме уволни? Не мога да повярвам, че казах това. О, боже мой, осем години работа, и всичко отива на вятъра, защото не мога да си държа устата затворена. Наистина ли беше толкова лошо? — отново попита Леа.

Настъпи пауза. Асистентката отвори уста, сякаш за да каже нещо, а после отново я затвори.

— Не беше добре.

Леа си погледна часовника и неохотно призна пред себе си, че няма шанс да успее за часа си или да се върне навреме за разговорите с литературните агенти, с които беше запълнено разписанието й за целия следобед. Щом се върна в кабинета си, започна да върти телефоните. Първото обаждане беше, за да отмени часа си при Жил, а второто — до „Барнис“. Продавач от мъжкия отдел с приятно звучащ глас се съгласи да изпрати някакъв подарък по куриер в офиса преди шест. Леа се смути, когато той я попита какво ще желае: неспособна да мисли ясно и не особено съсредоточена, тя го инструктира да вмести подаръка в рамките на цена от двеста долара и да приспадне сумата от кредитната й карта „Американ Експрес“.

Когато опакованата като подарък кутия пристигна, на Леа вече й идваше да заплаче. Не беше чула повече и думичка от Хенри, който обикновено не можеше да изкара и час, без да й се обади или да надникне в офиса й безброй пъти. Беше успяла да изтича за малко до фитнес залата — не за тренировка, само за един бърз душ — но едва когато вече стоеше под за щастие горещата вода, осъзна, че е оставила в офиса чантата си с неща за фитнеса — същата, в която бяха козметиката й, бельото за смяна и — най-важното — сешоарът. Макар да бе готова да се закълне, че е невъзможно, миниатюрният сешоар, прикрепен към стената на фитнес салона с нещо, което изглеждаше като петсантиметрова жица, всъщност остави косата й в значително по-лош вид, отколкото беше преди душа. Докато се връщаше пеша към офиса й позвъниха и Ръсел, и майка й, но тя пропусна и двете обаждания.

Аз съм подло човешко същество, помисли си Леа, докато се оглеждаше в женската тоалетна най-близо до офиса й. Беше почти седем, а тя току-що едва бе приключила последния си телефонен разговор с един от най-малко любимите си агенти. Косата й висеше на отпуснати, накъдрени подобни на въжета кичури; сплеснатостта й само се подчертаваше от тъмните сенки под очите и една гневно зачервена пъпка на челото, която нито фондьотенът, нито косата можеха да скрият. Беше забравила как веднъж Ръсел се бе пошегувал, че тя изглежда „по лесбийски шикозно“ в блейзъра, с който беше облечена и макар че винаги й бяха допадали тясната кройка на дрехата и масивните златни верижки, с които беше украсена и фактът, че беше с марката на Шанел — единствената дреха от света на висшата мода, която притежаваше чак до въпросния момент никога не беше забелязвала, че тази дреха я правеше да изглежда като играч от защитата в спортен отбор. Не се тревожи, промърмори тя, без да си дава сметка, че си говори сама, Ръсел е спортен коментатор. Работи за ESPN. Посветил е живота си на професионалния спорт. Ръсел обожава футболистите! И с тази мисъл, стиснала великолепно опакованата кутия с подаръка от „Барнис“, като се опитваше да не се притеснява от мисълта, че съдържанието й е пълна загадка за нея, тя мобилизира несъвършеното си тяло и забърза надолу да махне на някое такси.

Ръсел стоеше пред ресторанта на Даниъл: изглеждаше спокоен, спретнат и щастлив. Сякаш току-що се беше върнал след един месец, прекаран на Карибите, където не беше правил нищо друго, освен да се отнася към тялото си като към истински храм. Черният му като въглен костюм обгръщаше всеки от добре оформените му мускули. Кожата му блестеше от здраве като на човек, който пробягваше по шест мили на ден: беше току-що изкъпан и избръснат. Дори обувките му — чифт черни боти с връзки, които си беше купил при последното им пътуване до Милано — буквално блестяха. Беше съвършено издокаран и Леа го мразеше за това. Кой човек на земята успяваше след цял ден работа да опази вратовръзката си толкова чиста или ризата — толкова идеално изгладена, без нито една гънка? Как беше възможно винаги да е толкова в тон, да съчетава копчетата за ръкавели и чорапите, обувките и дипломатическите куфарчета?

— Здравей, красавице. Започвах да се тревожа.

Тя го целуна набързо по устните, но се отдръпна, препи той да е успял да отвори уста.

— Да се тревожиш ли? Защо? Точно навреме съм.

— Е, нали знаеш, просто цял ден не съм се чувал с теб. Получи орхидеята, нали? Знам, че лилавите са ти любими.

— Получих я. Беше прекрасна. Много ти благодаря. — Гласът й звучеше странно в собствените й уши — това беше престорено приповдигнатият, вежлив тон, с който разговаряше с портиера или със служителя от химическото чистене.

Ръсел сложи ръка в долната част на гърба й и я поведе през вратите на ресторанта. Веднага ги посрещна мъж в смокинг, в края на средната възраст, който явно позна Ръсел. За миг двамата разговаряха шепнешком: салонният управител се беше навел към Ръсел и двамата се потупваха взаимно по раменете. Миг по-късно той махна на младо момиче във впит, но консервативен костюм с панталон да ги отведе до масата им.

— Футболен запалянко? — попита Леа, повече, за да се покаже заинтригувана, а не толкова защото наистина беше.

— Какво? О, салонният управител ли? Да, сигурно ме е познал от предаването. Как иначе може да се обясни, че ни дадоха точно тази маса, нали?

Едва тогава Леа забеляза, че имаха вероятно най-хубавата маса в целия ресторант. От високото си място под една от драматичните арки можеха да виждат цялото великолепно помещение. Осветлението беше толкова приглушено и съвършено, че Леа си помисли, че под него може дори да изглежда добре, а тежкият брокат и наситеното червено кадифе й действаха успокояващо след такъв кошмарен ден. Масите бяха разположени на достатъчно разстояние една от друга, та на хората да не им се налага да седят плътно сбутани, музиката, пусната за фон, не се натрапваше и изглежда нямаше нито един човек, който да говори по клетъчен телефон. От чисто психологическа гледна точка това място беше истински рай на земята.

След чаша „Пино Грижо“ и порция морски охлюви с деликатна карамелена глазура Леа се отпусна още повече, но още не можеше напълно магически да превключи от работа на романтична вечеря. С кимане изслуша обясненията на Ръсел за предназначен за цялата компания меморандум, който смятал да напише, предложението му да се опитат да отидат до дома на приятеля му от колежа в Мартас Винярд по някое време това лято и вица, който един от гримьорите в предаването му беше разказал сутринта. Едва след като келнерът донесе две високи тесни чаши шампанско и нещо, наречено кокосов dacquoise^[1], Леа се напрегна. Там, небрежно поставена до блюдото с ананасовия десерт и заобиколена от къпини, малини, боровинки и ягоди, имаше черна кадифена кутийка. Беше изненадана и малко разстроена, че първото чувство, което изпита, когато зърна кутийката, беше на облекчение: продълговатата й, правоъгълна форма показваше, че не е слава богу кръстен. Разбира се, вероятно щеше да пожелае да се омъжи за Ръсел някой ден — нямаше някой от приятелите или членовете на семейството й, който да го е срещал и веднага след това да не е посочил какъв великолепен потенциален съпруг е, вежливостта му, хубавата му външност, успешната кариера, завладяващата харизматичност и очевидното обожание, което изпитваше към Леа — но тя определено не беше готова да се омъжи за него сега. Едва ли щеше да им навреди да изчакал още година или може би две. Бракът беше… ами бракът си беше брак и тя искаше да е напълно сигурна.

— Какво е това? — попита тя с искрено вълнение, като вече си представяше някакъв медальон във формата на инициал или може би красива златна гривна.

— Отвори го и виж — каза тихо той.

Леа опипа плюшеното кадифе и се усмихна:

— Не трябваше!

— Отвори го!

— Просто знам, че страшно ще ми хареса.

— Отвори кутията, Леа. Може и да се изненадаш.

Изражението му, а също и начинът, по който ръката му напрегнато се сви около чашата с шампанско, я накара да млъкне. Тя отвори с щракване капачето на кутията и точно както правеха момичетата във всички любими на младите жени филми, които беше гледала, ахна. Там, сгушен точно в средата на кутията, достатъчно голяма да побере огърлица, имаше пръстен. Годежен пръстен. Огромен, прекрасен годежен пръстен.

— Леа? — Гласът му потрепери. Внимателно взе кутията от нея и измъкна пръстена. С едно бързо движение той взе лявата й ръка в своята и плъзна пръстена върху пръста, на който трябваше. Ставаше й идеално. — Леа, скъпа? Обичам те от мига, и който те срещнах днес се навършва една година оттогава. Ще се омъжиш ли за мен?

На другия ден първата среща на Еми с местна фирма за осигуряване на персонал за кулинарни услуги беше чак в два часа — една от многото добри страни на хотелиерско-ресторантьорската промишленост — но вече започваше истински да чувства изтощението от часовата разлика. След като пристигна в хотела в десет часа, тя си поръча от обслужването по стаите лека закуска от кафе, кроасан и ягоди, малини, къпини и боровинки (след като набързо обърна сумата от евро в долари, осъзна че цената беше трийсет и един долара, без бакшиша), а после се изкъпа, като използва миниатюрното флаконче пяна за вана, което намери в мини-бара (петдесет долара). След една дрямка набързо и няколко часа, прекарани в потвърждаване на уговорените срещи за другия ден, тя си поръча салата с домати, аншоа, черни маслини, каперси, зелен боб, риба тон и твърдо сварени яйца и кока-кола във външната градина на ресторанта (трийсет и осем долара). Нищо от това обаче дори не й се е струваше особено екстравагантно в сравнение с вечерята най-обикновена пържола с пържени картофи, която беше изяла сама в ресторанта във фоайето на хотела два часа преди това. Пържола, пържени картофи и една-единствена чаша червено вино („Домашно вино? Какво имате предвид под домашно вино?“, беше попитал сервитьорът, като едва се сдържаше да не изсъска. „Аа“ — възкликна той след цяла минута напрегнато мислене. „Искате да кажете «евтино», нали? Ще ви го донеса, мадам.“) Сметката беше възлязла на зашеметяващите деветдесет и шест долара, а виното имаше вкус на приготвено в еврейска комуна по правилата на кашера. И дори не я беше нарекъл „мадмоазел“!

Построен върху първокласен терен на шикозната Рю дьо Фобур в първи градски квартал само на няколко крачки от „Риц“ и „Ермес“ — хотел „Кост“ беше легендарно прочут с наброяващата си много знаменитост клиентела и ултра шикозна зала за късни вечерни ревюта и представления във фоайето. Когато от отдела за уреждане на пътуванията я попитаха дали предпочита някой конкретен хотел, Еми не можа да събере достатъчно смелост да предложи „Кост“. Едва след като служителят й предостави да избира между „Кост“ и великолепен хотел с изглед към реката на левия бряг на Сена, тя едва не запищя от вълнение. Какво по-добро място за начало на Обиколката на разврата’08?

Еми беше прекара цяла седмица, предвкусвайки престоя си в „Кост“. Един час след пристигането си хладното му излъчване я изпълваше с благоговение и страхопочитание; два часа по-късно беше уплашена; след три часа беше готова да го напусне. „Кост“ може и да беше най-подходящото място в града, където да те видят, но изглеждаше невъзможно някой наистина да отсяда там. Или тя наистина, ама наистина много беше остаряла, или „Кост“ имаше сериозен проблем с отношението към клиентите. Коридорите бяха толкова тъмни, че беше започнала да прокарва ръце по стените, за да не се блъска в тях. Музиката от фоайето отекваше през стаите, а звукът от шумното бъбрене на фотомоделите, които отпиваха кафе с обезмаслено мляко и моделиерите от различни народности, които шумно сърбаха бордо в централния вътрешен двор, отскачаше от всички прозорци. Очарователната й вана на метални крачета нямаше завеса, така че подът се мокреше, когато пуснеше ръчния душ. В банята нямаше електрически контакт (вероятно защото всички си водеха собствени стилисти), затова Еми беше принудена да си суши косата без огледало, на писалището. До този момент персоналът на хотела се беше държал с нея снизходително, пренебрежително или подигравателно. И въпреки това колкото и дразнещо да беше, тя не можеше да се отърси от чувството, че би трябвало да смята, че за нея е чест да отседне тук.

Затова си седеше възможно най-ненатрапчиво във фоайето, като четеше имейли на лаптопа си и се наслаждаваше на чаша еспресо (безупречно, помисли си кисело тя). Сестра й пишеше, че с Кевин смятат да дойдат в Ню Йорк за Четвърти юли и я питаше дали ще бъде в града. Току-що беше написала отговор, в който казваше, че могат да се настанят в нейното студио, а тя ще отседне при Адриана, когато новият й осигурен от компанията клетъчен телефон за международни разговори иззвъня.

— Еми Соломон — каза тя с възможно най-професионален тон.

— Еми? Ти ли си?

— Леа? Откъде взе този номер?

— Обадих се в службата ти тук и казах, че е спешно. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Миличка, наред ли е всичко? Тук е два часът сутринта.

— Да, всичко е чудесно, просто исках да го чуеш от мен преди вестта да се разнесе с имейл. Сгодена съм!

Еми не можеше да е по-изненадана, ако Леа току-що беше обявила, че е лесбийка или че е приела мормонството, или пък е решила да зареже работата си като редактор и да се пробва във фризирането на кучета. Не че беше толкова напълно неочакван фактът, че Леа ще се омъжи за Ръсел — всъщност, точно обратното, тъй като той изглеждаше най-съвършеният мъж на света, но приятелката й с нищо не беше показвала, че на хоризонта се задава предложение за брак.

— Сгодена ли? О, боже мой! Леа, поздравления! Нямах представа, че изобщо мислите по въпроса. Толкова е вълнуващо! Разкажи ми всичко! — Еми забеляза как един униформен служител от персонала я стрелна с гаден поглед, но тя веднага го изгледа гневно в отговор.

— Ъъ, предполагам, че всъщност и аз не го очаквах — каза Леа. — Това някак си ми дойде изневиделица.

— Е, как го направи?

Леа описа онова, което трябвало да е обикновена вечеря за отбелязването на годишнината на петнайсети юни, колко ужасно изглеждала и се чувствала и какво си бе поръчал всеки от тях в ресторанта на Даниъл, с внимателно премерени, фактически подробности. Докато стигне до предложението, направено по време на десерта, Еми започна да я прекъсва в отчаян опит да се добере по-скоро до приятната част.

— Не ме интересува как си изглеждала ти — как изглежда пръстенът? И нека ти напомня, че не е сега моментът за скромност.

— Огромен е.

— Колко огромен?

— Грамаден.

— Леа!

— Съвсем малко под четири.

— Съвсем малко под четири! Карата? Четири карата?

— Притеснявам се, че е прекалено голям. Как мога да ходя с подобно нещо на работа? Та аз съм в книгоиздаването — въздъхна Леа.

На Еми й идваше да изпищи.

— Ще се престоря, че никога не си казвала това, защото съм точно такава приятелка. Дори няма да го удостоя с отговор. Каза ли на Адриана, че според теб камъкът е… дори не мога да се заставя да го кажа.

— Да. Тя ми каза, че би трябвало да му го върна, защото ако мисля, че е твърде голям, не го заслужавам.

— Ще се присъединя към това мнение. Сега престани да се държиш като проклета идиотка и ми разкажи повече. Определихте ли вече дата? Кога мислиш, че ще се преместиш при него?

Тишината по линията беше пълна, та Еми помисли, че връзката се е разпаднала.

— Леа? Чуваш ли ме?

— Да, съжалявам. Дори още не сме се доближили до определянето на дата — не знам, предполагам, следващото лято? Или по-следващото?

— Леа! Ти си на трийсет години и не ставаш по-млада. Мислиш ли, че ще ти позволим да останеш сгодена две години! Ако бях на твое място, щях да отведа това момче пред олтара след пет месеца. Какво чакаш?

— Нищо не чакам — каза Леа, звучеше раздразнено. — Просто не разбирам за какво е цялото това бързане. Та ние току-що се запознахме, за бога.

— Запознахте се преди година, Леа и както самата ти си изтъквала многократно, той отговаря на всяко изискване за качествата, които търсиш в един мъж. И още нещо. Ще бъде истинско безумие от твоя страна да не определиш за събитието най-ранната възможна дата. Най-малкото, трябва да се настаниш в апартамента му. Да си запазиш правото на собственост.

— Еми, държиш се нелепо. „Да си запазя правото на собственост“. Ти шегуваш ли се? А освен това знаеш какво ми е мнението за съжителството преди брака…

Еми изпищя леко, а после спомнила си къде се намира, се плесна през устата:

— Не ми казвай, че наистина смяташ да се придържиш към тази абсурдна представа! Боже мой, Леа, звучиш като някоя религиозна фанатичка!

— О, Еми, спести си приказките. Знаеш, че това няма нищо общо с каквито и да било религиозни или морални основания… просто така искам. Значи е малко старомодно. И какво от това?

— Ръсел знае ли?

— Със сигурност знае как се чувствам в най-общ план.

— Но не знае, че сега, въпреки че сте сгодени и ще се жените, ти не смяташ да се преместиш при него?

— Още не сме стигнали до това. Но съм сигурна, че ще прояви пълно разбиране.

— За бога, Леа. Знаеш, че в някакъв момент ще трябва да заживееш с него, нали? Въпреки че е мъж и върши гадни неща в банята и може би ще иска телевизорът да работи някой път, когато ти не искаш? Мислила си за това, нали?

Еми чу как Леа въздъхна и каза:

— Знам. На теория всичко звучи добре, но в действителност… Свикнала съм да живея сама. Харесва ми да живея сама. Шумът, и разпилените навсякъде вещи и това вечно да ти се налага да говориш, дори ако просто искаш да си седиш на дивана и да се унасяш… ужасяващо е.

Изпълнена с леко облекчение, че Леа най-малкото беше признала страха си от съжителството с друг човек, Еми се поотпусна.

— Знам, миличка. За всички е стряскащо. По дяволите, ние с Дънкан излизахме заедно пет години и така и не направихме връзката си напълно официални. Но ти го обичаш и той те обича и двамата ще се справите. А ако искаш да изчакаш, докато узаконите връзката си, коя съм аз да ти казвам какво…

— Не съм влюбена в него, Еми. — Гласът на Леа беше непоколебим, а връзката беше кристално ясна, но Еми беше сигурна, че не е чула правилно.

— Какво каза? По дяволите, и една думичка не чувам тук.

От другата страна на линията Леа мълчеше.

— Леа? Там ли си? Какво каза току-що?

— Не ме карай да го казвам отново — прошепна Леа и при последната дума гърлото й се сви.

— Скъпа, какво искаш да кажеш? Вие двамата изглеждате толкова щастливи заедно! Никога не си казвала дори една думичка против Ръсел, само непрекъснато ни разказваше колко сладък, мил и грижовен е — подразни я Еми.

— Нищо от това не променя факта, че понякога се отегчавам до сълзи, когато съм с него. Знам, че не бива, но не мога да променя факта, че това се случва. Нямаме нищо общо! Той обича спорта, аз обичам да чета. Той иска да излиза и да създава връзки и да се среща с хора, а аз просто искам да се скрия в къщи. Той ни най-малко не се интересува от настоящите събития в света на изкуството — само от футбол, вдигане на тежести, правилно хранене, броене на калории, от получената в колежа травма. Не отричам, че е страхотен мъж, Ем, но не съм сигурна, че е страхотен за мен.

Е, добре. Еми обичаше да си мисли, че интуицията й работи доста добре, но не беше усетила това дори за миг. Нерви, помисли си тя. Просто неспособността на Леа да приеме, че заслужава един страхотен мъж и наистина е намерила такъв. Всички знаеха, че лудата страст в страхотните любовни връзки охладнява след първите няколко месеца или може би след година. Важното беше да си намериш някой, който ще бъде добър партньор в дългосрочен план. Който ще те подкрепя, ще бъде добър съпруг, добър баща. А ако Ръсел не беше този мъж, тя не знаеше кой е. Започна да обяснява на Леа точно това, когато беше прекъсната от намръщения хотелски служител, който я потупа грубо по рамото:

— Мадам? Бъдете така любезна да свалите обувките си от мебелите.

— Кой е това? — попита Леа.

— Моля? — Еми погледна мъжа, моментната й уплаха се замени с раздразнение.

— Помолих ви, ако обичате, да свалите обувките от стола. Ние тук не седим така. — Мъжът стоеше като вкопан на мястото си и гледаше към Еми.

— Еми, какво става? Кой е този?

Еми, у която споровете от всякакъв род обикновено будеха усещане за неловкост, почувства как през тялото й преминава гневна вълна. Напълно забрави за Леа и гневно изгледа мъжа:

— „Ние тук не седим така“. Наистина ли току-що ми казахте точно това?

Леа се засмя:

— Давай, момиче. Разясни му как стоят нещата.

Еми нарочно заговори високо в телефонната слушалка:

— Седя във фоайето, защото в собствената ми стая е твърде дяволски тъмно за четене — просто си седя, имай предвид — и съм подвила единия си крак под себе си. И искаш ли да знаеш с какви обувки се катеря навсякъде по мебелите? Балетни пантофки. Тоест, не просто наподобяващи балетните пантофки обувки с равна подметка, а истински, балетни пантофки без пети. Аз съм гостенка в този хотел, а той има дързостта да ме хока като дете! — Тя стрелна очи нагоре, за да срещне тези на мъжа. Той поклати глава, сякаш за да каже невежи американци и си тръгна — всъщност, отдалечи се с пирует.

— Направо ще се влюбя във френското гостоприемство — каза Леа. — Трябва ли да предположа, че още не си успяла да си хванеш френски любовник?

— Добър опит. Не си мисли, че ще смениш темата толкова лесно.

— Ем, наистина съм ти признателни, че ме изслуша, но не искам да говоря повече за това, окей? Сигурна съм, че всичко ще се оправи.

Ето така те искам!, помисли си Еми. На Леа просто й трябваше малко време да си подреди мислите, да си даде сметка кое е важното. Леа просто се задълбочаваше твърде много в мислене и със сигурност би трябвало да види, че просто се държи глупаво.

— Добре. Да се върнем на пръстена. Разкажи ми повече.

— Наистина е много красив — смирено каза Леа. — Толкова класически. Не знам как е разбрал, че това ми харесва — дори аз не съм сигурна дали съм знаела, че ми харесва. Никога не сме ходили да пазаруваме или да разглеждаме; никога дори не сме говорили за това.

— Такъв си е Ръсел. С каква форма е?

— Представлява един по-голям смарагд в средата, с два по-малки смарагда от двете страни на много тънка платинена халка. „Картие“.

Еми подсвирна:

— Звучи великолепно. Ти наистина ли нямаше представа?

Настъпи продължителна пауза. За миг Еми помисли, че са ги прекъснали, но после чу Леа да диша тежко.

— Добре ли си, миличка? Леа?

Още дишане, този път на по-кратки, по-плитки пристъпи.

— О, добре съм. Само малко сърцебиене. Сигурно е от вълнението, нали знаеш.

Еми притисна клетъчния телефон към ухото си, отчаяно обзета от желание да чуе поне малко от развеселения, кикотещ се, момичешки ентусиазъм на жена, която току-що се е сгодила, но знаеше, че това няма да се случи. Леа не беше кикотещо се, държащо се типично по хлапашки момиче: беше забавна, беше здравомислеща, беше предана и беше невротична, но кикотенето просто не й беше в стила. Може би освен това се чувстваше малко неловко да описва пръстена си, когато всички очакваха, че Еми ще бъде първата. Еми внезапно си спомни за вечерята преди няколко месеца, когато развълнувано беше разказала на Леа и Адриана, че Дънкан я е попитал какъв размер пръстени носи. Спомни си как си беше помислила, че това не е непременно най-романтичният жест, но определено беше добър знак. Почувства как лицето й почервенява при спомена за вълнението, което беше изпитала, и реши да спести на Леа необходимостта да изпита още съжаление към нея.

— Е, а ти какво му взе за годишнината? — попита Еми пресилено, може би дори малко прекалено бодро.

Нова продължителна пауза. Звучеше, сякаш Леа се опитва да уравновеси дишането си с премерени вдишвания и издишвания.

— Леа?

— Съжалявам, аз, хм, добре съм. Само малко… ъъ, взех му чанта за лаптоп. Оранжева. — Тя отново си пое дълбоко дъх и се закашля. — От „Барнис“.

Еми се опита да прикрие изненадата си:

— Ръсел най-после си е взел лаптоп? Не съм си и помисляла, че ще дочакам този ден. Как го убеди най-накрая?

— Още няма лаптоп — въздъхна Леа. — О, Еми, аз съм най-лошият човек на света!

— Миличка, какво има? Да не планираш да му купиш лаптоп? Това наистина е мило! Не си могла да знаеш, че ще ти направи предложение онази вечер. Не се тревожи за това. Ръсел е последният човек, който ще се разстрои от подобно нещо.

Настъпи нова продължителна пауза, и когато Леа най-после проговори, Еми разбра, че тя плаче:

— Взех му оранжева чанта за лаптоп, защото бях твърде мързелива да избера нещо сама — каза тя с глас, изпълнен с гняв и съжаление. — Обадих се в магазина, дадох им кредитната си карта и те изпратиха това. Чанта за лаптоп! За човек, който не притежава лаптоп. В оранжево. — Чу се подсмърчане. — Ръсел мрази ярките цветове.

— Леа, миличка, не бъди толкова сурова към себе си. Ръсел те обича толкова много, че те помоли да прекараш с него остатъка от живота си. Не позволявай никакъв си тъп подарък да попречи на това. Бас държа, че не е имал нищо против, нали?

— Обърна го на смях, но разбрах, че се е обидил.

— Той е голямо момче, Леа. Може да се справи с едно малко объркване с подаръците. И двете момичета знаеха, че не това се беше случило, но го отминаха без обсъждане. — Е, кажи ми, всички останали бяха ли развълнувани?

Леа послушно описа реакцията на майка си и тази на Адриана, и на семейството на Ръсел, като вмяташе шеги и забавни наблюдения точно на подходящите места. Едва след като момичетата затвориха телефона, с обещанието да говорят по-подробно на другия ден, Еми си позволи да почувства лека тревога. Възможно ли беше между Леа и Ръсел наистина да има някакъв проблем? Възможно ли беше Леа наистина да изпитва сериозни съмнения? Категорично не, реши Еми. Просто нерви. Вълнение и шок и нищо чак толкова зловещо. Чувстваше се уверена в анализа, който беше направила на положението и сигурна, че всичко ще се изглади веднага щом вълнението позатихне. Обръщайки се отново към компютъра си, Еми събра кураж да поръча на враждебния сервитьор още едно кафе.

— Пардон? — Мъжкият глас се разнесе точно над дясното й рамо, но Еми убедена, че поредният служител от хотела се готви да я нахока за нещо, не му обърна внимание.

— Извинете? — настойчиво се обади отново гласът. — Простете, че ви прекъсвам.

Еми вдигна поглед, спомняйки си в последната минута да си придаде вид на невероятно отегчена и недоволна заради прекъсването, но в мига, в който каза: „Да?“ с най-раздразнения тон, който успя да докара, съжали за постъпката си. Към нея надзърташе мъж с класически добър външен вид — гъста тъмна коса, заобиколени от ситни бръчки очи, приятна усмивка, разкриваща прави, бели зъби, — почти универсална привлекателност. Не беше убийствено красив или сексапилен като кинозвезда, но приятната му външност в съчетание с уверената му вежливост накараха Еми да си помисли, че никоя нормална жена на планетата не би го намерила за непривлекателен.

— Здрасти промърмори тя. Бинго, помисли си. Обиколката на разврата: първи тур.

Той пусна нова усмивка и посочи към стола до нея с въпросителен поглед. Еми просто кимна и се загледа в него, докато той сядаше. Беше по-млад, отколкото си беше помислила отначало, може би дори нямаше трийсет. Светкавичната й преценка — усъвършенствана в продължение на толкова много години, че сега беше почти инстинктивна — отбеляза всички положителни черти. Строго ушит, но все пак небрежен моряшки памучен пуловер върху бяла риза с висока яка. Хубави джинси, за щастие, без умишлено скъсани места, прекалено избелени части, фирмени надписи, капси, бродерия или задни джобове с капаци. Семпли, но скъпи кафяви велурени ботуши. Нормален ръст, стегнат и поддържан в рамките на разумното, без да се вманиачава, добре поддържан, но въпреки това мъжествен. Ако трябваше да критикува нещо, можеше да каже, че джинсите му бяха малко прекалено впити. Но пък и ако една жена смяташе да прелъстява европейски мъже, прекалено впитите джинси си бяха неизбежен риск на занятието.

Изпълнена с нова смелост от поведението му и без да забравя, че единствените мъже, с които беше говорила досега във Франция, до един работеха в „Кост“, Еми се усмихна.

— Аз съм Еми — представи се тя.

Той се усмихна широко и й подаде ръка. Никакви пръстени, никакви изгризани нокти, никакъв безцветен лак — все добри знаци.

— Пол Уикоф. Нямаше как да не чуя какво ви каза онзи глупак…

По дяволите. Нямаше начин да отрече очевидното: въпреки джинсите с наситен цвят, добрите маниери и горещото й желание да не е така, Пол говореше английски с американски акцент. Безспорно беше роден и израсъл в Щатите или може би в най-екзотичния случай — Канада. Тя беше горчиво разочарована.

— … просто е невероятно, нали? — тъкмо казваше той. — Никога не спирам да се удивлявам колко много са готови да платят хората, та с тях да се отнасят толкова лошо.

— Значи не съм само аз? — попита Еми, леко облекчена, че персоналът на хотела не я е набелязал.

— Определено не — увери я Пол. — Държат се абсолютно оскърбително с всичките си гости. Това е единственото, в което проявяват истинско постоянство.

— Е, благодаря ти за това. Започвах да развивам истински комплекс.

— Радвам се, че можах да помогна. Първия път, когато отседнах тук, се бях превърнал в параноична развалина. Родителите ми ни влачеха по цял свят — на практика израснах по хотелите, но беше нужен само един ден тук, за да ме накара да се почувствам като несвързано ломотещ идиот — каза той.

Еми се засмя, забравяйки колко неподходящ е Пол. Неподходящ, разбира се, само за целите на играта. Бяха й нужни само четири минути разговор за дребни неща, за да заключи, че от него би излязъл идеален съпруг. Но не! Не, по дяволите, нямаше да се впусне отново в това. Току-що беше излязла от една провалена връзка — продължителна, подобна на бавна смърт провалена връзка — и беше дала дума на себе си и на приятелките си, че за известно време ще си даде почивка от любовните срещи. Секс — хубаво. Обвързване — лошо. Повтаряше тези четири думи, докато из ума й затанцуваха образи на мечтаната й булчинска рокля с марката на Моник Люлие (без ръкави, но не и без презрамки, дълга до земята, със смарагдовозелен шарф, обгръщащ талията) и съвършеното меню (за начало доматена салата с лимонова украса отгоре, последвана по избор от жълтопереста риба тон на скара или говеждо контрафиле по японска рецепта.)

— Радвам се да разбера, че не съм единствената. — Еми допи кафето си и облиза лъжичката. — Защо семейството ти е пътувало толкова много?

— Тук би трябвало да кажа „отроче на военен“ или „синче на дипломат“, но всъщност, няма никаква причина. Главно това, че родителите ми просто мразят мястото, където живеят. Аз съм единствено дете и вероятно грешка, но те така и не го признаха, а те и двамата са писатели. Затова непрекъснато бяхме в движение. Всъщност съм роден в Аржентина.

На Еми й трябваше само частица от секундата да разбере какво означава това.

— Това прави ли те аржентинец?

Пол се засмя:

— Освен другите неща.

— Което означава?

— Което означава, че съм аржентинец, защото съм роден в Буенос Айрес, докато и двамата ми родители работели по книги. Живяхме на пресекулки там няколко години, преди да се отправим към Бали. Баща ми е англичанин, така че автоматично ми се признава гражданство на Обединеното кралство, а майка ми е французойка, но техните закони за гражданството — също като митническата им служба — могат да бъдат доста объркани, така че никога не съм предявявал претенции. Може и да звучи интересно, но уверявам те, всъщност е една невероятна каша.

— Просто работата е там, че звучиш толкова… американски.

— Да, знам. Учил съм в американски училища през целия си живот, буквално от детската градина нататък, във всяка страна, в която бяхме. И съм учил и университета в Чикаго. Баща ми е съкрушен, че звуча като истински американец.

Еми кимна, като се опитваше да смели цялата информация. Или всъщност, да подреди като в каталог всички подробности, така че тържествуващият й имейл до момичетата тази вечер да бъде абсолютно убедителен.

— Готова ли си за нещо малко по-силно? — попита Пол. — Може би ти е необходимо, след като толкова дълго ме слуша да говоря за себе си.

— Каква ти е идеята? — попита тя, като умишлено наблегна на пърхането с мигли и навеждането напред. Секс — хубаво. Обвързване — лошо.

Той се засмя:

— Нищо кой знае колко безумно. Може би да минем от кафе на вино?

Поделиха си бутилка с нещо гъсто и меко като кадифе и толкова натъпкано с танин, че устата на Еми се сви. Беше готова да се обзаложи, че е бордо, макар че вече не можеше да пробва да отгатне точно от коя реколта, както можеше някога преди години, когато беше прекарала шест месеца в пътуване из цяла Франция, като работеше в различни ресторанти и винопроизводители. Бордото никога не се беше нареждало сред личните й любими вина, но тази вечер обожаваше вкуса му. Докато бъбреха, без усилие успяха да се справят с още една бутилка, като през това време Еми само веднъж си представи скорошния им меден месец (вила на брега на океана в Бора Бора с открит павилион за спане и собствен басейн за гмуркане или може би луксозно сафари в Африка, където щяха да правят любов в леглото с опъната около него мрежа против комари, преди някой шофьор да ги прекара бързо покрай слоновете и лъвовете и ги качи във внушителен черен Рейндж Роувър). Всъщност разговорът беше доста закачлив, докато Еми попита небрежно, според нея, какво е отношението на Пол към децата.

Той рязко вдигна глава:

— Деца ли? Какво за тях?

Нима не беше толкова хитра, колкото си мислеше? Виното сигурно беше замъглило преценката й. Мислеше си, че въпросът дали той има племенници или племеннички ще послужи като напълно естествено продължение към това, да го подтикне да каже какво мисли за възможността един ден да има собствени деца, но може би това беше по-прозрачно, отколкото отначало си мислеше?

— О, нищо особено — каза Еми. — Те просто са толкова прекрасни, нали? Макар че наистина изглежда, че в днешно време толкова много хора не ги искат, нали? А аз просто не мога да си представя, че няма да имам деца. Нямам предвид веднага, разбира се, но определено знам, че искам да имам деца в някакъв момент, нали се сещаш?

Нещо в тази забележка явно напомни на Пол, че закъснява за неспоменатите си преди това ангажименти.

— Да, предполагам. Слушай, Еми, всъщност наистина закъснявам за среща с няколко приятели — каза той, без да откъсва поглед от часовника си.

— Наистина ли? Сега? — Беше почти полунощ, но й се струваше, че е четири сутринта. Беше приятно пияна и отпусната и твърдо решена да прелъсти Пол като сексуално независимата и свободомислеща жена, каквато беше. Нямаше значение, че всъщност просто искаше да продължат разговора си горе, завити под удобен пухен юрган, докато бавно и отпуснато си говореха и се целуваха до изгрев-слънце. Тя щеше да положи глава на гърдите му, а той щеше да си играе с косата й, като от време на време обгръща брадичката й със силната си ръка и нежно притегля устните й към своите. Щяха взаимно да се смеят на глупавите си каламбури и да си споделят тайни и да си говорят за всички места, които най-много обичаха да посещават, като се надяваха, но не го казваха — все пак това беше едва първата им нощ — че някой ден ще пътуват заедно до всички тях. Щяха да се събудят късно сутринта и Пол щеше да каже на Еми колко прекрасна изглежда още сънена и с разрошена коса, и щяха да си поръчат закуска от обслужването по стаите (хрупкави кроасани, пресен портокалов сок, кафе с пълномаслено мляко и цяло блюдо зрели, сочни ягоди, къпини, малини и боровинки) и да си направят план за…

— Хей, Еми? — Пол сложи няколко пръста върху ръката й. — Още ли си с мен?

— Съжалявам. Какво качваше?

— Казвах, че трябва да тръгвам. Трябваше да се срещна с няколко приятели в десет часа, но ъъ, се разсеях. — От глуповатата му усмивка сърцето й и пропусна един удар. — Всеки друг път щях да те поканя да дойдеш — щях да настоявам, но, ами всъщност това е парти по случай рождения ден на бившата ми приятелка и не съм сигурен, че тя ще се зарадва особено, ако доведа… някого. Нали разбираш?

Прожекционният апарат в главата на Еми рязко спря: екранът, на който се виждаше как двамата се смеят, докато нападат мини-бара за още вино, беше сменен от друг кадър, на който тя сама гледаше безкрайните репортажи по международния канал на Си Ен Ен, издокарана в осеяната си с дупки сива тениска, като пъхаше в устата си цели шепи от онези грамадни френски framboise^[2].

Успя да се усмихне:

— Не, не, не! Естествено, напълно разбирам. Би било странно и необмислено да се появиш с друго момиче. Освен това точно сега наистина усещам умората от часовата разлика — за бога, все едно върху мен се е стоварил цял тон тухли. А и утре имам много ранна среща, затова и без друго нямаше да мога да отида. — „Млъкни! — застави се тя. — Само още няколко секунди, и ще му кажеш всичко за онзи ужасен враснал косъм в долната част на корема, точно до линията на бикините, който изскубна по-рано днес, докато мястото се разкървави и сега те прави да изглеждаш, сякаш имаш херпес. Или за факта, че от всичкото това кафе, последвано от всичкото това вино, имаш в стомаха си малко странно усещане, и макар да си съкрушително разочарована, че те зарязва точно сега, изпитваш леко облекчение, че ще разполагаш с малко време насаме, за да се справиш с проблема. Млъкни на минутата!

Пол махна на келнера да им донесе сметката.

— Не, моля те, нека аз — каза тя, като се пресегна доста грубо през миниатюрната маса. От високоговорителите зад тях тътнеше някакъв ремикс на песен на Шърли Басет и Еми с изненада забеляза как цялото фоайе беше напълно преобразено в подобно на пещера обвито в кадифена тъмнина помещение, пълно с великолепни хора.

— Наистина съжалявам, че си тръгвам така, но те са най-старите ми приятели и не сме се виждали от цяла вечност…

— Разбира се! Не се притеснявай за нищо. — Вече беше започнала да изпитва облекчение, че ще се качи горе сама. Идеята да се хвърли в леглото с Пол като част от обещание, което беше дала на приятелките си, й се струваше нелепа. Кого баламосваше? Това просто не й беше в природата. За други момичета беше чудесно фантастично, всъщност, за хора като Адриана, — но Еми просто не беше създадена така. Тя искаше да познава някого, да го познава във всеки смисъл на думата и сексът беше нещо, което естествено следваше този процес, а не някаква пламенна постъпка, която заемаше мястото му. Освен това щеше да бъде тук цяла седмица. Може би можеха да се срещнат на другия ден за вечеря… о, чакай, тя имаше срещи през цялата следваща вечер. Е, тогава щеше да се наложи да се срещнат после за по няколко питиета. Може би щяха да започнат от хотела, защото беше най-удобно, а после да се пошляят из няколко очарователни настлани с калдъръм улички, преди да се шмугнат в съвършеното парижко бистро за късна порция frites и кока-кола лайт. До този момент вече щяха да са прекарали цели часове заедно, може би дори да са се целунали под някоя от онези романтични улични лампи от ковано желязо, съвсем леко, разбира се, нежна, придружена с тих шепот целувка без език и без натиск да доведе до нещо повече… Да, това щеше да бъде идеално.

Той я отведе до миниатюрния асансьор, сбутан в един непрогледно тъмен ъгъл на фоайето, и се дръпна встрани, когато от асансьора слезе изключително привлекателна двойка.

— Беше ми приятно да се запознаем, Ем. Еми. С кое от двете имена се обръщат към теб?

— И двете. Но най-близките ми приятели винаги са ми казвали Ем, така че това ми харесва. — Тя му отправи най-пленителната си усмивка.

— Ами, хм, аз си тръгвам утре, така че предполагам сега трябва да се сбогуваме.

— О. Наистина ли? И къде е домът ти? — Даде си сметка, че дори не знаеше къде живее той.

— За съжаление, все още не се прибирам у дома. През следващите два дни ще бъда в Женева, а после може би в Цюрих — зависи.

— Звучи натоварено.

— Да, програма ми за пътуване може да е доста напрегната. Но хм, ами наистина беше страхотно, че се запознах с теб. — Той замълча и се ухили. — Това вече го казах, нали?

Еми си каза, че буцата в гърлото й сигурно се дължи на комбинацията от предменструалния синдром, изтощението от часовата разлика и твърде много вино и няма абсолютно нищо общо с Пол. И въпреки това се страхуваше, че ще се разплаче, ако се опита да каже нещо, за това просто кимна.

— Почини си малко, става ли? И не позволявай на никого от хората в «Кост» да се разпорежда с теб. Обещаваш ли?

Тя отново кимна.

Той повдигна лицето й към своето и за миг тя беше напълно сигурна, че ще я целуне. Вместо това той я погледна в очите и отново се усмихна. После я целуна по бузата и се отдръпна.

— Лека нощ, Еми. Пази се.

— Лека нощ, Пол. Ти също.

Тя се качи в асансьора и преди вратите да се затворят, той вече си беше отишъл.

— Дебелана! Дебелана! Дебелана! — изкряка противната птица. Беше се събудила точно като човешко бебе в шест без петнайсет тази сутрин — в събота! — и отказваше да заспи отново. Адриана се опита да й тананика, да я храни, да я прегръща, да играе с нея и най-накрая да я заключи в банята за гости с изключено осветление, но малкият крилат звяр упорито продължаваше словесния обстрел.

— Голямо момиче! Голямо момиче! Голямо момиче! — крещеше пискливо тя, с глава поклащаща се нагоре-надолу като на плюшено кученце върху контролното табло на автомобил.

— А сега ти ме чуй, проклет дребен звяр такъв — изсъска Адриана, с устни, почти допрени до металните пречки на клетката. — Аз съм много неща — много гадни, отвратителни неща, но «дебела» не е сред тях. Ясно ли ти е?

Птицата наклони глава настрани, сякаш обмисляше въпроса й. На Адриана дори й се стори, че папагалът кимна и доволно се обърна, за да се върне в леглото. Дори още не беше мре крачила прага на банята, когато птицата изкряка — по-тихо този път, можеше да се закълне в това — «дебелана».

— Копеле закова! — изпищя тя и едва не се хвърли към клетката. Трябваше да мобилизира всяка частица от силата на волята си, за да не метне цялата клетка през прозореца на двайсет и шестия етаж. Птицата просто я погледна любопитно. — О, боже мой — промърмори тя под носа си, — говоря с някакъв си папагал.

Адриана винаги си беше мислила, че Еми реагира прекалено остро на поведението на птицата: едва в същия този момент, когато недоспиването наистина започна да си казва думата и чувството й за самоуважение висеше на косъм разбра колко ли съсипващо е да съжителстваш постоянно с тази птица.

Затършува из шкафа с бельото в търсене на някоя голяма хавлиена кърпа, но нетърпеливо сграбчи един ластичен долен чаршаф марка «Фрет», понеже той се оказа първото нещо, изпречило се пред погледа й. След като го метна върху клетката и удобно подпъхна ластичния му ръб отдолу, Адриана за кратко се разтревожи, че може да задуши животното. Решавайки, че може да преживее тази възможна последица, тя спусна щорите в банята и изгаси лампите. Като по чудо, птицата не се обади. Едва след като вече беше отново на сигурно място под завивките, закрепила отново краставичната маска на очите си, тя си отдъхна. Слава богу.

Унасяше се в сън, когато телефонът й иззвъня и беше толкова уморена, че наистина го вдигна.

— Ади? Спиш ли още? — Гласът на Жил, необичайно плътен за човек с толкова крехко телосложение, избумтя в слушалката.

— Срещата ни днес е чак в един. Едва десет е. Защо ми звъниш?

— Тъй, тъй, някой не обича на стана рано сутрин! — пропя той: звучеше възхитен.

— Жил…

— Извинявай. Виж, трябва да отменя обяда за днес. Знам, че съм ужасен приятел, но получих по-добро предложение.

— По-добро предложение ли? Първо птицата ме нарича дебелана, а сега ти казваш, че си получил по-добро предложение, така ли?

— Птицата ли? Какво?

— Забрави. Е, просветли ме: какво е това, което е по-добро предложение от едро нарязаната салата, коктейлите «Блъди Мери» и маникюрите?

— О, не знам… може би, хм… да видим… просто една възможност, която се появява веднъж в живота. Готова ли си да чуеш това?

— Готова съм — каза Адриана, като усърдно се опитваше да звучи абсолютно незаинтересувано.

— От агенцията се обадиха да кажат, че Рикардо се е забавил на някакви снимки в Ибиса и няма да успее да се върне за днешния уговорен час.

— Ммм. — Адриана смътно си спомняше, че Жил и Рикардо бяха заклети съперници, макар да бе склонна да мисли, че причината за това яростно съперничество е повече в Жил, отколкото в Рикардо, който за голямо огорчение на Жил изглежда беше напълно доволен да приема почти всички най-престижни поръчки на агенцията. Той обслужваше повечето от големите имена в Холивуд и графикът му беше запазен целогодишно и цяла година предварително — за церемониите по награждаванията. Двамата мъже бяха посещавали заедно школата за стилисти, бяха работили заедно като асистенти във всички салони за красота на Медисън Авеню, а после макар че и двамата получиха право на самостоятелна работа по едно и също време, Рикардо някак се беше превърнал в суперзвезда.

— Някаква представа кой има резервация за днес? — Жил звучеше, сякаш бе готов да изскочи от кожата си.

— Да видим, кой ли може да е? Фотосесия! — възкликна тя със зле престорен ентусиазъм.

Той не й обърна внимание:

— О, нищо особено. Сигурен съм, че не искаш да чуеш какво преживяване ще бъде да направя прическата на Анджелина на снимачната площадка на «Градски жител», за който просто по една случайност се твърди, че е най-сексапилният й филм досега. Странно, мислех си да те поканя да ме придружиш и да се запознаеш с всички, но съм сигурен, че никога няма да се съгласиш…

— Анджелина?

— Единствената и неповторимата.

— Най-сексапилният й филм досега?

— Твърдят, че в сравнение с този филм «Господни и госпожа Смит» прилича на «Звукът на музиката».

Адриана издиша шумно.

— Мислиш ли, че Брад ще е там?

— Кой знае? Всичко е възможно. Чух, че е твърде вероятно тя да доведе със себе си Мадокс.

Мадокс. Интересно развитие на нещата. Колкото и да не обичаше деца — особено ревльовците и онези, на които им течаха носовете — Адриана се беше влюбила във всичките потомци на клана Бранджелина. Вярно, писъците и сополите всъщност не се появяваха на страниците на «Ю Ес Уийкли», но Адриана беше сигурна, че тези деца са различни: сдържани, с достойнство, може би дори изискани. И нямаше как да се отрече, че притежаваха стил. Щеше страшни да й хареса лично да види елегантното осиновено камбоджанче. Щеше да си струва да види и Пакс, но никой — нито Захара или дори Шайло нямаше да я удовлетвори толкова, колкото ако дори само за миг зърнеше Мадокс. Изправи се рязко в леглото и трескаво започна да претърсва с поглед дрешника си. Как се облича човек за посещение на снимачна площадка?

— Там съм, на всяка цена! — изпищя тя: обикновено надменното й поведение беше напълно разклатено. — Къде и кога?

Жил прояви достатъчно учтивост да не се засмее.

— Помислих си, че може би ще се интересуваш — каза той с премерено хладен тон. — На ъгъла на Принс и Мърсър след час. Не съм сигурен точно къде ще бъдат паркирани фургоните за стилистите и гримьорните, но ми прати текстово съобщение, като пристигнеш и ще дойда да те намеря.

Адриана щракна капачето на телефона си и светкавично се вмъкна под душа. Тъй като не искаше да създава впечатлението, че е положила някакви особени усилия да изглежда добре, тя втри малко бебешка пудра с дъх на лимон в корените на косата си, но я остави неизмита, в резултат на което тя се накъдри на буйни сексапилни вълни. Използва оцветен овлажнител вместо обичайния си фондьотен за укрепване на кожата и втри малко гланц за устни в бузите си, преди да намаже с него устните си. Малко набързо сложена бяла блестяща пудра в ъгълчетата на очите — номер от дните на майка й като модел и един пласт кафеникаво-черна очна линия завършиха разкрасяването на лицето й. С помощта на закаченото на стената уголемяващо огледало се увери, че по лицето й не може да се открие и следа от грим, но като краен резултат изглеждаше свежа, блестяща, великолепна.

Избирането на тоалета отне повече време. Отхвърли две рокли с голи рамене и гол гръб, пристягаща се с колан туника и чифт впити бели панталони, преди да намери най-подходящия тоалет: идеално износен чифт дънки «Леви’с», които буквално повдигаха и излагаха на показ задника й, отгоре с две много къси, изрязани потничета, напластени едно върху друго, и завършващ с модерните за сезона равни обувки с катарами на «Клои». Кожата й, трайно мургава благодарение колкото на гените, толкова и на месеците, прекарани по плажовете на Рио, буквално се набиваше на очи на фона на белите памучни къси потничета, а косата й се спускаше като водопад по раменете. Добави няколко несъответстващи си златни висящи гривни на едната си китка с бронзов тен и избра чифт малки, скромни златни обици, за да завърши ефекта. Четирийсет и пет минути след като беше приключила разговора с Жил, Адриана мина на пръсти покрай банята за гости към входната врата, изпълнена е ужас да не събуди заспалата птица.

— Аргхх…

Чу пляскане на криле и нов писък — неразбираем по съдържание, но странно жаловит по звучене, последван от още бясно пляскане на криле. Господи, помисли си тя, докато отваряше вратата на банята. Звучи, сякаш птицата умира там вътре.

— Не можеш да умреш точно сега — обърна се тя към покритата с чаршаф клетка. — Поне имай любезността да изчакаш първо да се срещна с Мадокс. А още по-добре, изчакай Еми. Аз нямам представа какво да правя с една мъртва птица.

Тишина. А после — наистина печален писък. Никога преди не беше чувала нещо подобно, но прозвуча толкова нещастно, че я побиха тръпки от страх.

Адриана скочи напред и дръпна чаршафа от клетката, в отчаян опит да усмири страдащото животно.

— Какво има, Отис? — изгука тя през решетките. — Зле ли ти е?

Едва след като Отис наклони глава по онзи издайнически и напълно здрав начин, Адриана осъзна, че е изиграна. Беше успяла да излезе от банята и да прекоси половината фоайе, когато Отис дрезгаво пропя: «Дебелана!» три пъти едно след друго, като спираше само за да изкряка между провикванията.

— Ами умирай тогава, така ти се пада, крилат гризач такъв. Надявам се да е продължително и бавно, и много мъчително. Ще танцувам на мизерния ти птичи гроб — кресна Адриана, като метна отново чаршафа върху клетката и изгаси лампите в банята. Цялата ситуация беше вбесяваща! Само защото Еми се чувстваше твърде виновна, за да продаде или убие проклетата птица, не би трябвало да означава, че останалите трябва да търпят оскърбителното й поведение. Какво се очаква да кажеш, когато една от най-добрите ти приятелки с е обажда вечерта преди пътуването си, паникьосана, че ветеринарят вече не подслонява птици в приюта за домашни любимци към клиниката си? Всеки с поне малко здрав разум в главата щеше да каже именно онова, което бе казала Адриана, а именно, че ако не може да го облече, да го изяде или да си го сложи като аксесоар, не я интересува, но неподправеният ужас на Еми най-накрая я беше накарал да се пречупи. Еми се кълнеше, че грижите за Отис са относително лесни и че с изключение на няколко сърдити избухвания Адриана вероятно дори нямаше да забелязва присъствието му. Да, изобщо нямаше да го забелязва. Точно това обясняваше защо сега стоеше в асансьора, питайки се дали бедрата й не изглеждат малко по-широки напоследък. Или защо се канеше да измине пеша двайсетте пресечки до центъра, вместо да вземе такси, защото очевидно имаше нужда от това упражнение. Проклет лешояд.

Докато пристигне, сърдечният й ритъм се беше усилил от съчетанието между физическото напрежение и вълнението, и се чувстваше леко лепкава от пот, но както става само с най-прекрасните, телесната влага придаваше на Адриана блясък, който само подчертаваше красотата й. Изглеждаше дори още по-свежа и по-здрава и ако беше възможно още по-бляскава от обикновено. Немалко минаващи мъже се запитаха дали току-що не се е изтърколила от леглото след цяла сутрин правене на любов: останалите се запитаха какво ли ще е усещането да се присъединят към нея.

Жил се появи миг след като му прати текстово съобщение. Забеляза група лични асистенти, застанали пред фургоните, които ги наблюдаваха, затова сграбчи Адриана за бедрата, притисна таза си към нейния и я целуна силно по устата.

— По дяволите, момиче, великолепна си — заяви той. — Почти ми се приисква да бях хетеросексуален.

— Да, querido, и на мен също. Щях да се омъжа за теб на секундата. Всъщност, ако до догодина не съм си намерила съпруг, ще се ожениш ли за мен?

— Трябва да призная, че предложението е изкушаващо. Да се посветя само на един човек до края на живота си и при това — на жена? По-добре ме кастрирай още сега.

— Чакай, май ми хрумна нещо. Ще имаме напълно отворена връзка, разбира се — ти ще си свободен да спиш с когото си поискаш, но можем да ходим заедно на партита и семейни събирания и всеки от нас пак ще си има свой отделен живот. Ще бъдем новите Уил и Грейс. Мисля, че звучи фантастично.

— Да, Ади, скъпа, но мога ли да попитам, какво печеля аз от това? Забравяш, че всичките тези неща аз ги правя сега, без да съм женен…

— Какво печелиш ти от това ли? Хмм. — Адриана притисна пръст към устните си и се престори, че мисли. — Да видим. О, не знам… може би неограничен достъп до неограничения ми попечителски фонд? Това ще свърши ли работа?

Жил падна на едното си обуто в дънки коляно и поднесе ръката й към устните си:

— Адриана де Суза, ще се омъжиш ли за мен?

Тя се засмя и го вдигна на крака.

— Една година, querido. Имам една година да си намери подходящ съпруг и под «подходящ», имам предвид единствено такъв, който иска да прави секс с мен, и ако не успея, двамата с теб ще се съберем. Добре ли ти звучи?

— Точно сега съм готов, кълна се. Само го кажи отново: попечителски фонд.

Бяха на половината път надолу по Принсес Стрийт, когато той й съобщи новината, че днес няма да има запознанство с Анджелина.

— Кажи ми, че се шегуваш. Станах, взех душ и се облякох в десет сутринта, за бога. Поне Мадокс не е ли тук с някоя бавачка?

— Съжалявам, миличка. Но след двайсет минути имам уговорена среща с Пол Ръд и си добре дошла да присъстваш.

Адриана изсумтя пренебрежително:

— Предполагам, че е симпатяга.

— И ако си добро момиче, може дори да ти позволя да останеш за ранните вечерни снимки…

— Благодаря, но не. Ще излизам с онзи финансист.

— О, онзи финансист. Ясно. Е, колкото и супер забавно да звучи това, тази вечер заснемат сцена с Тайра… сцена, в която тя е само по оскъдно бельо, и се говори, че Наоми може да се присъедини към нея…

— Млъкни.

— Не се шегувам.

— Кога?

— Определена е за седем в Скай Студиос. Вероятно след това ще има питиета.

Адриана бавно издиша и погледна Жил:

— Брой ме и мен.

— Дадено. — Той дръпна вратата на един от фургоните на снимачната площадка и изчака Адриана да пристъпи напред. Тийнейджърка, която тя не позна, седеше търпеливо в един от четирите стола, с гръб към осветеното огледало, докато закръглена стилистка с усилие прокарваше кръгла четка през гъстата й вълниста коса. Другите три стола изглеждаха неотдавна освободени, все още осеяни с четки за коса с марката на Мейсън Пери, йонизиращи сешоари и всички продукти на «Керастасе», продавани в Северна Америка.

— Жил, изместиха уговореното време с половин час напред, защото Тобиас трябва да си тръгне по-рано — провикна се стилистката, за да надвика бръмченето на сешоара, с който правеше прическата. — Аз се справям с всичко тук, така че защо не тръгнеш към мястото за ретуширане на снимките?

— Веднага — пропя Жил. Вдигна на рамото си огромен кожен сак, препълнен с принадлежности, и даде знак на Адриана да тръгне към вратата. — Отиваме на снимачната площадка.

Снимането на сцената вече беше започнало, когато пристигнаха на мястото, а пропуските им бяха внимателно огледани от поне трима лични асистенти.

— По-трудно е да получиш достъп до това място, отколкото до имението на Круз — прошепна Адриана, когато най-после успяха да влязат.

Жил се усмихна, но остана нащрек, като внимателно заобикаляше плетеницата от кабели и удължители.

— Точно преди да дойдеш, станах свидетел как казаха на един пощальон, че не може да достави пратките, докато не приключат за деня.

Огромното, типично за Сохо таванско ателие имаше високи поне пет метра тавани, неизмазани тухлени стени и всевъзможни стряскащи скулптури в стила на модерното изкуство. Снимачният екип беше поставил огромно двойно легло с метална рамка с колони, на която да се закрепи балдахин — от онези, които приличат на огромна, куха кутия — в дневната пред камината. С шикозния си пухен юрган в кафяво и жълто-зелено и съответстващи му дискретни нощни шкафчета, то приличаше на сцена, излязла направо от каталога на «Уест Филм». Далеч по-интересна обаче беше почти голата актриса, простряла се върху леглото.

— Тишина на снимачната площадка! — Отнякъде високо над главите им избумтя мъжки глас.

Жил вдигна ръка и сграбчи Адриана за лакътя.

— Завъртане на кадъра! — провикна се друг мъжки глас. Из цялата стая се разнесе хоров отговор:

— Завъртане!

— Завъртане на кадъра!

— И… камера! — Когато се обърна, Адриана видя, че последните думи бяха изречени от мъж, който седеше малко встрани. Носеше чифт масивни слушалки и напрегнато се беше навел напред в стола си, оглеждайки изключително съсредоточено централния екран. До него някакво младо момиче прилежно си водеше бележки в тефтер на подложка. Адриана предположи, че това трябва да е режисьорът, самото божество и остана доволна, че подозренията й се потвърдиха, когато пристъпи няколко сантиметра вляво и успя да прочете надписа на облегалката на стола му: «Тобиас Барън» беше избродирано с изцяло главни букви върху черната материя. Онова, което не беше очаквала, бе да е толкова дяволски млад.

Жил и Адриана изгледаха един дванайсетсекунден клип, докато актрисата, облечена в разгърдена блузка с копчета и чифт бели памучни гащички, които някак успиваха да изглеждат десет пъти по-секси от повечето прашки, четеше някакъв роман на леглото. Тя тъкмо се поглаждаше небрежно по корема и прелистваше страниците, когато Адриана осъзна, че момичето е дубльорката на Анджелина за голите сцени.

— Стоп! — изкрещя Тобиас. За по-малко от секунда Жил се озова право при актрисата и започна да роши с пръсти косата й. Изглежда, не забелязваше, че тя се беше подпряла на лакти, с отметната назад глава, сякаш изпаднала в екстаз.

Няколко минути по-късно, когато сцената беше подредена точно по същия начин като преди, последва нов залп от викове «завъртане на кадъра» и вик камера!“ Само че този път, точно когато актьорът със съвършено изваяно тяло се наместваше върху момичето, се разнесе напевният звън на клетъчен телефон. Клетъчният телефон на Адриана. Четирийсет глави се обърнаха към нея и я изгледаха втренчено, докато тя, напълно невъзмутима, зарови из чантата си, измъкна клетъчния телефон и го изключи — след като видя изписания на екранчето номер.

— И стоп! — изкрещи Тобиас с очевидно раздразнение в гласа. — Какво е това, хора? Любителско представление ли? Зарежете мобилните телефони. Сега хайде да продължим от влизането на Фернандо. Започнете веднага точно оттам и… камера!

Този път актьорите завършиха задоволително сцената и Тобиас намръщено обяви почивка. Жил стисна ръката на Адриана толкова силно, че ноктите му се впиха в дланите й. Знаеше, че е готов да изпадне в ярост — той винаги си беше падал по крясъците, но преди да успее да я извлече навън, за да я подложи на словесно бичуване, Тобиас им препречи пътя. Слушалките му висяха на врата: намръщи се и гневно поклати глава, докато останалите от снимачния екип се отдалечиха достатъчно, за да избегнат прекия контакт, макар че останаха достатъчно близо, за да чуят какво става.

— Коя сте вие? — настоятелно запита Тобиас, като гледаше право към Адриана.

Жил започна да бъбри нервно:

— Много съжалявам, господин Барън, мога да ви увери, че подобен инцидент никога повече няма да се…

Тобиас прекъсна Жил с раздразнено махване на ръка, но не отклони вниманието си от Адриана:

— Коя сте вие?

Той се втренчи в нея и в отговор Адриана също се втренчи: в продължение наблизо трийсет секунди двамата останаха вгледани един в друг в борба за надмощие, без да изричат и дума. Адриана се възхити на упорството му: повечето мъже изпадаха в смут, когато тя оставаше мълчалива и дръзка. Освен това доста й се поправи солидният му вид. Беше по-висок от средния ръст за един мъж, вероятно почти метър и осемдесет, но плътно прилепналата му тениска излагаше на показ гръден кош, който го правеше да изглежда много по-едър. Доколкото можеше да се увери, и тенът, и тъмната му, гъста коса си бяха истински. Беше достатъчно близо до него, за да усети миризмата му и тя също й хареса: приятна смесица от омекотител за пране и дискретен, мъжествен одеколон.

Като се постара с всички сили да не си придава извинително изражение, тя го погледна право в очите и се представи:

— Казвам се Адриана де Суза.

— А, ясно: това определено обяснява всичко.

— Моля? — И тогава й хрумна: може би този човек познаваше отнякъде майка й и в резултат не беше изненадан от достойното за примадона поведение на Адриана. Това нямаше да е първият път, когато някой в развлекателната индустрия свързваше прочутото име и великолепния външен вид на Адриана.

— Обяснява защо едно младо момиче като вас си е сложило като мелодия на телефона песен на Жоао Жилберто. От Рио ли сте?

— Сао Пауло, всъщност — измърка Адриана. — Не ми приличате много на бразилец.

— Така ли? Заради името или заради носа? — Той най-после се усмихна. — Не е нужно да ги бразилец, за да бъдеш голям почитател на боса нова.

— Съжалявам, сигурно съм пропуснала името ви. Вие сте…? — попита Адриана с широко отпорени очи. От дългогодишен опит знаеше, че ако се държиш с прекалено самоуверените хора като с нищожества, те са твои завинаги.

Усмивката му помръкна за миг, преди да се разшири до огромна ухилена гримаса, която казваше: Хей, имам си съперница. Това ми харесва. И макар че не поиска телефонния й номер още тогава, Адриана бе стопроцентно сигурна, че отново ще получи вест от Тобиас Барън.

— Защо си толкова мълчалива? — попита Ръсел, докато се промъкваше с колата по претъпканата като паркинг Мерит: положението беше още по-сериозно от обикновено заради упорития отказ на Ръсел да избегне Троицата на Ужасите на Трафика: бяха тръгнали от града не само по време на пиковия час, но и по време на пиковия час в петък — в летен уикенд.

Леа въздъхна. Още три дни до толкова мечтания Понеделник Без Човешки Контакти. — Просто обичайният ужас.

— Всъщност не са толкова лоши, миличка. Трябва да кажа, че изобщо не разбирам защо те дразнят толкова много.

— Е, това вероятно е, защото си ги срещал общо пет пъти през целия си живот, а ако не друго, те умеят да оставят добри първи впечатления. Не започват истинските си усилени подривни действия, докато не започнеш наистина да ги опознаваш и да им се доверяваш. Тогава… внимавай. — Подразнена, че защитава родителите й, тя започна да върти копчетата на своя iPod-и усили звука докрай. Песента на Джон Мейър „В очакване на света да се промени“ загърмя от високоговорителите.

Бяха в новия „Рейндж Роувър“ на Ръсел, който тя ненавиждаше. Когато преди няколко месеца я беше попитал какви коли харесва, тя просто беше свила рамене:

— Прекрасното на живота в Ню Йорк е, че изобщо не ти трябва кола. Защо да си правиш труда?

— Защото, скъпа, искам да правя романтични пътувания през уикенда с теб. Свободата, която това предлага, ще ни се отрази прекрасно. А и освен това от ESPN ще ми поемат разноските за гараж на колата в града. Така че — някакви предпочитания?

— Всъщност не.

— Хайде, Леа. Надеждата ми е, че често ще използваме колата заедно. Наистина ли нямаш мнение?

— Не знам… сините може би. — Знаеше, че се държи ужасно, но наистина съвсем искрено не я беше грижа. Ръсел щеше да се вманиачи в темата за колите, независимо какво харесваше или не харесваше, така че тя наистина не искаше да се замества в това.

— „Сините“ ли? Държиш се като истинска кучка.

Облекчена, че той най-после беше казал нещо рязко в отговор, твърде рядко събитие, тя поомекна:

— Хенри кара син „Приус“ и просто го обожава — казва, че харчи удивително малко бензин. Някой каза, че онзи хибрид на „Ескейп“ също е добър — джип, който не прилича на танк.

— Хибрид ли?

— Не знам. Не е задължително. Харесвам също и онзи модел на „Нисан“ със заоблената форма… как се качва? „Мюръл“?

— „Мурано“. Сериозно ли говориш?

— Всъщност, вече ти казах, че ми е напълно безразлично, но ти насилваше разговора. Вземи каквото искаш.

Последва продължителен монолог, в който Ръсел превъзнасяше многобройните добродетели на Рейндж Роувъра. Подробно описа вътрешността му, външния му вид, конските сили, колко бил изискан, стилен и практичен в лошо време (като нарочно пропусна да спомене колко бензин изразходва, или колко трудно е да получиш обслужване в автосервиза, но Леа се въздържа да му изтъкне това). Той инстинктивно се въплъти в запазената си за екрана самоличност и продължаваше да говори монотонно: с оживен, но овладян баритон, съсредоточен поглед, идеална стойка. Точно това, което го правеше толкова обаятелен и запленяващ в ефир, можеше да го направи толкова неприятен, когато бяха сами. Тя се запита какво ли щяха да си помислят всички онези момичета, които пишеха до уебсайта му и изпращаха свои снимки в прелъстителни пози, ако им се удадеше възможност да видят този Ръсел: все още великолепен, в това спор нямаше, но също и самодоволен и доста досаден.

Тъкмо беше свършил да й разказва за постъпването на баскетболиста Търл Бейли в армията, когато спряха в алеята за коли. Родителите на Леа неохотно бяха напуснали града, за да се преместят в Гринич през осемдесетте години, когато баба й почина, оставяйки семейния дом на единствения си син. Бащата на Леа все още беше младши редактор, а майка й току-що беше приключила стажа си като лекар-резидент, затова шансът да живеят без наем и ипотеки — въпреки че за съжаление къщата да беше във вътрешността на острова — просто беше твърде добър, за да го подминат. Леа беше живяла в красивия стар дом от предучилищните си години нататък, беше играла на гоненица в гората около него и беше организирала празненства по случай рождения си ден край басейна му, и беше загубила девствеността си в прохладното му, подобно на пещера мазе с едно момче, чието име си спомняше, но чието лице оттогава вече се беше превърнало в неясно петно; и въпреки това вече от много години не чувстваше къщата с пет спални като свой дом.

Леа набра на клавиатурата отстрани до гаража кода на охранителната система (1-2-3-4, естествено) и даде знак на Ръсел да я последва. Част от нея беше разочарована, че майка й не беше изтичала навън да сграбчи ръката й и да се втренчи в годежния й пръстен и да избърше сълзите си, докато целува единствената си дъщеря и бъдещия си зет, но познаваше себе си достатъчно добре, за да признае, че щеше да е подразнена и смутена, ако майка й беше направила точно това. Госпожи Айзнър не беше точно от сантиментално-сълзливия тип и в това отношение майка и дъщеря си приличаха.

— Мамо? Татко? Пристигнахме! — Тя поведе Ръсел през предния коридор, отдавна престанал да бъде просто кално преддверие и преобразен в елегантно фоайе, и влезе в кухнята. — Къде са всички?

— Идваме! — тя чу майка си да се провиква от семейната спалня. Миг по-късно се появи пред тях: изглеждаше небрежно-елегантна в една от безбройните си ризи с висока яка, дълги до под коляното панталони в цвят каки и шофьорски мокасини „Тод“.

— Леа! Ръсел. Поздравления. О, толкова съм развълнувана за вас двамата. — Тя прегърна дъщеря си и се наведе да целуне Ръсел по бузата. — Хайде, ела и седни, за да мога да огледам както трябва този лъскав камък. Не мога да повярвам, че трябваше да чакам цени дванайсет дни, за да видя това!

Пасивно-агресивен коментар номер едно, помисли си Леа. Започва се.

— Много съжалявам, че не изчаках двамата с господин Айзнър да се върнете, но много исках да направя предложението точно на първата ни годишнина — впусна се да обяснява Ръсел.

Родителите на Леа се бяха върнали едва предната вечер от ежегодната си триседмична обиколка из Европа през юни и бяха настояли щастливата двойка да се присъедини към тях тази вечер на вечеря, за да отпразнуват събитието.

— Моля те — махна майка й във въздуха. — Разбираме. Освен това всъщност никой не се нуждае от родителите си за тези неща, нали?

Номер две. И то за рекордно кратко време.

Ръсел се прокашля и на лицето му се изписа изражение, достатъчно неловко, че Леа да изпита мигновен пристъп на съчувствие. Реши да го спаси:

— Мамо, какво ще кажеш за чаша вино? Има ли в хладилника?

Госпожа Айзнър посочи към махагоновото барче в ъгъла на кабинета.

— В съда за охлаждане на вино би трябвало да има две бутилки шардоне. Баща ти го харесва, но аз го намирам за малко сухо. Ако предпочитате чернено, ще трябва да го вземете от избата.

— Мисля, че ще предпочетем чернено — каза Леа най-вече заради Ръсел. Знаеше, че той мрази бяло вино — а най-много шардоне, но никога не би изказал подобно предпочитание пред родителите й.

— Вие двете се вижте и си поговорете за малко — каза Ръсел с усмивка, достойна да спечели награда („Еми“, ако трябва да сме точни, присъдена миналата година за „Най-добра ежеседмична програма“). — Аз ще отида да донеса виното.

Госпожа Айзнър хвана лявата ръка на Леа и я придърпа точно под настолната лампа.

— Виж ти, виж ти, определено си е подготвил домашното, нали? А, разбира се и ти също. От Ръсел ще излезе такъв прекрасен съпруг. Сигурно си много доволна.

Леа се поколеба за миг, несигурна какво иска да каже майка й. В думите й се съдържаше намек, че Леа цял живот е чакала и се е готвила именно за този момент, че този пръстен означаваше успех по начин, по който нито фактът, че точно тя беше произнесла прощалната реч при дипломирането, нито Принстън, нито това, че беше станала най-младият старши редактор в „Брук Харис“, можеха да символизират този успех. Тя обичаше Ръсел — наистина, обичаше го, но я измъчваше фактът, че собствената й майка го смята за най-голямото й постижение досега.

— Всичко това е толкова вълнуващо — отбеляза Леа с пресилено широка усмивка.

Майка й въздъхна:

— Е, надявам се! Толкова е хубаво поне веднъж да те видя щастлива. Вече от толкова време работиш така упорито… достатъчно е да кажа, че това не се случва твърде скоро.

— Майко, даваш ли си сметка, че току-що… — Преди да успее да каже „съумя да намекнеш, че, първо, винаги съм негативно настроена и че, второ, възрастта ми е толкова напреднала, та си се тревожела, че може никога да не си хвана съпруг“, Ръсел се върна, следван от господин Айзнър.

— Леа — каза баща й с толкова овладян и спокоен глас, че беше почти шепот. — Леа, Леа, Леа. — Косата му вече беше напълно посивяла, макар че както при толкова много мъже, тя го правеше да изглежда не толкова по-възрастен, колкото по-впечатляващ. Същото важеше и за дълбоките бръчки, врязали се в челото и около устата и очите му — те внушаваха усещането за мъдрост и опит, а не за проблем, който трябва да бъде отстранен още в следващия свободен час на пластичния хирург. Дори пуловерът му и трийсетгодишната моряшка дълга вълнена жилетка с кожени кръпки на лактите и с телени копчета имаха някак по-интелигентен вид от пуловерите, които повечето мъже носеха напоследък.

Той стоеше на вратата до пианото и се взираше в нея по начин, който винаги я караше да се чувства подложена на щателен оглед, сякаш той решаваше дали харесва или не новата й подстрижка, или пък дали одобрява тоалета й. Докато растеше, майка й беше онази, която създаваше най-непосредствено засягащите я правила — дали е позволено да си слага очна линия или не, какво е подходящото облекло за училищна забава, до колко късно може да остане на някоя училищна вечеринка, — но единствено баща й можеше да я накара да се почувства изключително умна или истинска идиотка, прекрасна или отблъскващо грозна, очарована или нещастна, с най-небрежния поглед или коментар. Разбира се, подобни коментари, макар че може и да изглеждаха небрежни, всъщност никога не бяха такива. Всяка дума, която той произнасяше, беше обмислена, претеглена и умишлено избрана, и горко й, ако не успеше да подбере така точно думите си. Макар да не помнеше дори един случай, в който баща й да е повишавал тон, тя помнеше безбройните пъти, когато бе разнищвал аргументите или мненията й с тиха безпощадност, която я стряскаше и до днес.

— Той е редактор — казваше успокоително майка й в детството й, когато Леа се разстройваше. — Думите са неговият живот. Той борави внимателно с тях. Обича ги, обича езика. Не го приемай лично, скъпа. — И Леа кимаше и казваше, че разбира, и полагаше по-големи усилия да внимава какво казва, докато в същото време се опитваше да не приема нищо лично.

— Здрасти, татко — каза тя почти свенливо. Беше виждала и Еми, и Адриана да се обръщат към бащите си с „татенце“, но й се струваше невъзможно да си представи, че може да нарече баща си с подобно сладникаво обръщение. Въпреки че се беше пенсионирал преди шест години, Чарлс Айзнър щеше да си остане внушителният главен редактор до деня на смъртта си. Бе управлявал с твърда ръка през дванайсетте си години като шеф на „Парамур Пъблишинг“ — ненапомнящо с нищо за „противно лигавите, едва ли не любовни“, по неговите думи, отношения в днешните големи издателски къщи и беше останал все така надменен и отчужден и вкъщи, доколкото можеше. Есенните събирания, работните срокове, помощник-редакторите, натискът от корпоративните шефове, дори самите автори бяха напълно предсказуеми след първите няколко години, и Леа си мислеше, че именно затова той винаги се вбесяваше, че с децата не е така. До ден-днешен Леа се опитваше да остане колкото е възможно по-уравновесена и безпристрастна в присъствието на баща си, като особено внимаваше да не изтърси изведнъж онова, което си мислеше.

— Вече честитих на бъдещия си зет — каза той, като тръгна през стаята към Леа. — Ела тук, скъпа. Позволи ми това удоволствие.

След кратка прегръдка и целувка по челото, никоя от които не беше особено топла или любяща, господин Айзнър въведе всички в трапезарията и тихо започна да раздава нареждания.

— Ръсел, би ли налял виното, ако обичаш? Използвай чашите без столчета от барчето, ако искаш.

— Каръл, салатата трябва да се поръси с оцет. Всичко останало е готово, но не исках салатата да се напои твърде много, докато чакаме.

— Леа, скъпа, ти можеш просто да седнеш и да си почиваш. В края на краищата, това е твоята специална вечер.

Тя си каза, че е параноично и невротично да тълкува това по друг начин, освен като комплимент, но не можеше да се отърси от чувството, че е предвидено като малка нападка.

— Добре — каза. — Аз ще съм тази, която официално ще се възползва от право на отдих.

По време на салатата с рукола и козе сирене обсъдиха пътуването на родителите й, а годежа — докато ядяха филето с аспержи и картофите с розмарин. Ръсел забавляваше всички на масата с анекдоти за купуването на пръстена и планирането на предложението за брак, а родителите й се усмихваха и се смееха повече, отколкото беше обичайно за който и да е от тях и всичко беше доста цивилизовано дори почти приятно до момента, в който клетъчният телефон на Леа иззвъня точно насред десерта.

Тя вдиша чантата си изпод масата и си извади телефона.

— Леа! — сгълча я майка й. — Храним се!

— Да, майко, знам, но ме търсят по работа. Извинете ме за минута. — Тя взе телефона си и се отправи към дневната, но усетила се, че всички ще могат да я чуят, свърна обратно към верандата и чу как баща й казва: „Нито един от издателите, с които някога съм работил, не би се обадил на някого от редакторите си в девет часа в петък вечерта, освен ако нещо не се е объркало ужасно“ — точно преди тя да затвори вратата.

— Ало? — каза тя, убедена, че баща й е прав и че Хенри се обажда да я уволни. От цялата катастрофална история с Джеси Чапмън бяха минали десет дни и макар че Леа се беше извинила многократно, Хенри пак изглеждаше отчужден и разсеян.

— Леа? — Хенри. — Съжалявам за късното обаждане, но не можеше да чака до утре.

Ето, помисли си тя, напрягайки се да приеме новината. Достатъчно лошо беше, че я уволняваха от издателството, в което беше най-младият старши редактор в цялата му история, но това че трябваше да влезе вътре и да каже на баща си, щеше да превърне случващото се в непоносимо.

— Няма проблем. В дома на родителите си съм и тъкмо приключихме с вечерята, така че моментът е идеален. Наред ли е всичко?

Хенри въздъхна. Мамка му. Това можеше да се окаже по-лошо, отколкото си мислеше.

— С Чарлс ли си? Идеално. На него страшно ще му хареса това…

Леа си пое дълбоко дъх и се насили да проговори:

— Да? — Прозвуча повече като писукане, отколкото като дума.

— Седнала ли си? Няма да повярваш на това. Господ ми е свидетел, че и аз почти не го вярвам.

— Хенри — каза тихо тя. — Моля те.

— Току-що говорих по телефона с Джеси Чапмън…

О, слава богу, помисли си Леа и свитите й юмруци най-после се отпуснаха. Той просто се обажда да ми каже, че Джеси си е избрал издател. Знаеше, че вероятно би трябвало да я интересува дали е избрал „Брук Харис“, или не, но облекчението й беше завладяващо.

— … и той е решил, че би искал ние да издадем следващия му роман.

— Хенри, това е прекрасно! Страшно съм развълнувана. И, разбира се, знаеш, че лично ще му се извиня, когато…

Той я прекъсна:

— Не съм свършил, Леа. Той иска да издадем книгата му, но поставя едно условие: иска ти да му бъдеш редактор.

Леа точно се канеше да каже: „ти се шегуваш“, когато Хенри заговори отново.

— И това не е шега.

Леа се опита да преглътне, но усещаше устата си като памук. Съчетанието от вълнение, облекчение и ужас беше твърде много, за да го понесе.

— Хенри, моля те.

— За какво ме молиш? Ти слушаш ли? Чу ли ме? Най-продаваният автор начело на класацията на „Ню Йорк Таймс“, лауреат на наградата „Букър“, от чиито книги са продадени пет милиона екземпляра по цял свят, номиниран за шибаната Нобелова награда и до този момент, напълно изчезнал от полезрението на обществото, помоли — не, извинявай — настоя — ти, Леа Айзнър, да му бъдеш редактор.

— Не.

— Леа, осъзнай се. Не знам как по друг начин да го кажа. Той иска теб и само теб. Каза, че след като вече си спечелил име, никой не бил прям и откровен с него. Всички само го ухажвали и му се подмазвали и му казвали, че е блестящ, но никой — нито редакторът му, нито издателят или агентът му — не му казвали нещата направо. И очевидно много му е харесало, че ти не си се побояла да бъдеш пряма с него. Мисля, че точните му думи бяха: „Това момиче има нулева търпимост към глупостите и аз също. Искам да работя с нея“.

— Нулева търпимост към глупостите? Хенри, цялата ми работа се основава на изискването да казвам на авторите само онова, което искат да чуят. По дяволите, целият ми живот е подчинен на това. Понякога правя гафове, но…

— Правиш гафове ли?

— Добре де, значи това е малко неточно казано. Е, известно е, че понякога говоря, без да мисля. Не смятам обаче, че съм способна да проявявам искреност по поръчка. Тя просто избива на повърхността, когато най-малко очаквам…

— Е, аз определено знам това, но нашият приятел Джеси не го знае. Нито пък що го узнае. — Той направи пауза. — Леа, трябва да ти кажа, че бях точно толкова шокиран, колкото и ти, вероятно дори повече, но искам да ме изслушаш много внимателно. Ти имаш нужните качества. Не бих се съгласил на това, ако не бях абсолютно сигурен, че можеш да се справиш. И не просто да се справиш — да се справиш идеално. Не е нужно аз да ти казвам от какво голямо значение ще бъде това за кариерата ти. Отдели малко време тази вечер, обмисли го и ела в кабинета ми, като пристигнеш утре, става ли? Напълно те подкрепям в това, Леа. Ще бъде страхотно.

Семейството й обсъждаше разумните варианти за годежно празненство, когато тя се върна на масата и тихо съобщи, че ще редактира новата книга на Джеси Чепмън.

— О, той ще издава нова книга, така ли? — попита майка й, докато си наливаше още кафе. — Колко прекрасно. Доста време мина от последната, нали?

Ръсел беше малко по-съпричастен, но не много. Той я подкрепяше, разбира се, и винаги изглеждаше горд да разказва на приятелите и колегите си за работата й, и знаеше, че Леа най-вероятно беше обидила Джеси Чапмън онзи ден в кабинета на Хенри, но автори като Джеси Чапмън не бяха на върха сред личните му литературни предпочитания.

Въпреки това всъщност нямаше значение. Единственият, който разбираше значимостта на ситуацията, я беше чул съвсем ясно: баща й имаше вид, сякаш някой беше използвал корема му като боксова круша.

— Джеси Чапмън? Онзи Джеси Чапмън ли?

Леа просто кимна, тъй като не беше сигурна дали ще успее да сдържи злорадото си тържествуване, ако си отвори устата.

Той се съвзе бързо и вдигна високо чашата си с вино за тост, но Леа забеляза съмнението и неверието в очите му. Знаеше, че според него сигурно беше станала някаква грешка, че не е възможно дъщеря му толкова неопитна в сравнение със собствената му бляскава кариера да редактира по-важен автор, отколкото на него някога му се беше случвало. Леа почти изпита съчувствие към него, но само почти, когато видя, че за пръв път в живота й нейният баща, ковачът на нови думи, великият гуру, единственият и необорим съдник, бе онемял.

Бележки

[1] Dacquoise — вид десерт, приготвен с пластове орехова глазура и бита сметана. — Б.пр. ↑

[2] Framboise (фр.). — Ягода. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Лорън Уайзбъргър Да преследваш пръстен с диамант (2)

Метаданни

Данни

Да преследваш пръстен с диамант

Информация

История

Сваляне / Връзки

Ако мислиш, че е твърде голям, не го заслужаваш

Лорън Уайзбъргър
Да преследваш пръстен с диамант (2)