Лорън Уайзбъргър
Да преследваш пръстен с диамант (3)

Сложиш ли ги, истински са

Докато останалата част от Америка прекарваше дългия празничен уикенд и наблюдаване на фойерверките и посещения на барбекюта край басейните, Еми тежко се отпусна заедно с приятелките си на настилката на летището в Кюрасо, и се опита да определи точно кога ваканцията им беше тръгнала така ужасно на зле. Дори не беше усетила как й откраднаха закрепени на главата слънчеви очила, може би дори изобщо нямаше да забележи точния момент, в който бяха отмъкнати, ако крадците — и двама дългокоси, пъпчиви тийнейджъри в разнебитен пикап — не бяха спрели на няколкостотин метра от нея, не бяха се надвесили през прозорците и не бяха размахали очилата към нея, докато крещяха ликуващо на непознат за нея език.

Беше се случило толкова бързо. Все още несигурна. Еми докосна главата си, за да се увери, че очилата са изчезнали.

— Защо ни крещят тези хлапета? — попита Адриана с озадачено изражение. — Да не се опитват да ни продадат тези слънчеви очила?

Да отговори й се струваше невероятно тежка задача. Езикът на Еми беше надебелял, неподатлив. Струваше й се, че би трябвало да е съвсем просто да обясни, че това са нейните слънчеви очила, но колкото и усилия да полагаше, не успя да издаде дори звук.

Очевидно Леа също не схващаше положението:

— Кажи им, че не ти трябват слънчеви очила, че току-що си си купила един чифт — кача тя, като гълташе думите.

— Но аз наистина имам нужда от един чифт — изграчи Еми. Тя помаха равнодушно към момчетата, който току-що бяха подкарали пикапа и се отравяха към изхода на летището. — Помогнете ни. — Звучеше като Роуз от „Титаник“, замръзнала и почти в безсъзнание на импровизирания си сал, носейки се по Атлантическия океан, само дето не бяха нито замръзнали, нито се носеха.

— Хайде, момичета, трябва да се вземем в ръце. Това е ваканция, празнуване, а не погребение — каза Адриана, без да произнесе ясно нито една дума.

Еми смяташе, че „ваканцията“ е значително по-малко весела от последното бдение, на което беше присъствала — да не говорим, че храната не беше толкова добра. Но не каза нищо. В края на краищата, бяха там, за да отпразнуват годежа на Леа и проклета да беше, ако се опиташе да го провали. Така че какво ако цялото начинание се превърнеше в пълен кошмар още преди да е започнало истински? Най-добрата ти приятелка се сгодява само веднъж в живота (дано… и ако тази приятелка беше Леа, тогава определено беше така) и тя щеше да си дава вид пред Леа, че си изкарва добре, пък ако ще и да умре. Което като нищо можеше и да се случи.

Беше успяла да не се задълбочава в размишления за иронията на цялата ситуация, но фактът, че седеше пияна и полудрогирана на някакво карибско летище, докато местните тийнейджъри я бяха ограбили и бяха оставили като сляпа, беше подтикнал известни разсъждения. В края на краищата, намираше се там най-вече, защото бившият й приятел беше планирал това пътуване, за да ознаменуват петата си годишнина. Само че след като въпросният приятел я беше напуснал заради девствената си треньорка и водачка на мажоретките, беше предложил на Еми тази ваканция като един вид утешителна награда.

Самоуважението на Еми й беше подсказвало да прояви достойнство и да му каже да се измита по дяволите, веднъж и завинаги, но всичко беше напълно платено и напоследък тя беше подложена на стрес заради новата работа и ами беше си струвало да приеме предложението само заради възможността да намекне, че отива с ново гадже.

— Сериозно, Ем, ти иди. Всичко е уредено и платено. Ще ти се отрази добре — беше казал Дънкан, когато се отби да си прибере дивидитата и последните останали чифтове долно бельо в седмицата след завръщането на Еми от Париж. Пътуването беше съвършено от делова гледна точка, но още й беше малко криво, задето Пол я беше отблъснал така недвусмислено — да не говорим пък за очевидната й роля в това, че го беше пропъдила с всичките тези приказки за бебета. Не помогна и това, че Дънкан изглеждаше невероятно здрав, спретнат и щастлив — вероятно в най-добрата си форма, откакто го познаваше. Гадина.

— Какво? Вие с водачката на мажоретките още не сте готови за пътуване заедно ли? Или тя не вярва и в предбрачните пътешествия?

Той беше въздъхнал, сякаш за да намекне, че точно това е очаквал от Еми, беше й връчил папка с пълна програма за пътуването и я беше целунал набързо по бузата.

— Върви. Събери малко слънце. Никак няма да ми е приятно всичко това да отиде на вятъра.

— Благодаря ти, Дънкан, точно това ще направим. — Наблегна на множественото число, разбира се. На него и окото му не беше мигнало.

Копеле.

Еми го мразеше, задето я беше насърчил да замине, но повече мразеше себе си за това, че беше приела предложението му. Можеше просто да зареже цялата идея, но лекомислено беше попитала приятелките си какво мислят за едно „солово“ пътуване до Холандските Антили.

— Солово ли? За какво, да му се не види, ти е да ходиш там сама! Особено като се има предвид фактът, че имаш две най-добри приятелки, които седят точно тук, една от които току-що се е сгодила. Мисля, че ще бъде проява на истинско пренебрежение от твоя страна да не ни поканиш — изсумтя Адриана.

Не особено изненадващо, Леа беше проявила по-голяма сдържаност.

— О, моля те, не е кой знае какво. И освен това точно в момента в работата е доста натоварено. Редактирам първия си истински голям автор. И не мисля, че Ръсел ще се зарадва особено, ако го зарежа за Четвърти юли.

Еми кимна:

— Виждаш ли? Леа е прекалено заета, а съм сигурна, че и ти имаш, ъъ… разни неща за вършене. — Никоя нямаше ясна представа какво прави Адриана по цял ден, но между тях съществуваше негласно споразумение никога да не засягат тази тема. — Освен това резервацията е само за двама.

Независимо от взетото вследствие раздялата решение, Еми нямаше особено желание да прекара седмицата в ходене на „разузнаване“ за мъже или в танцуване по масите в местните нощни клубове. Париж и цялата неприятна история с Пол бяха сериозен удар върху самочувствието й: последното, което искаше, беше Адриана да я подтиква денонощно да ходи на лов за мъже.

— Двама, трима, каква е разликата? Нищо, което да не може да се уреди с едно кратко телефонно обаждане. И, Леа, скъпа, изобщо не ме интересува колко си заета с работа, по дяволите. Колкото до Ръсел, той просто ще трябва да разбере, че най-добрите ти приятелки се радват за теб и искат да направят нещо в твоя чест. — Адриана се усмихна широко на двете момичета. — Е, това го уредихме. Кога заминаваме?

Нещата бързо се бяха влошили, откакто тръгнаха от Ню Йорк, макар че подробностите вече малко им се губеха. Бяха взели полета в шест сутринта от „Ла Гуардия“ до Маями и по някакъв начин, противно на всякаква преценка, логика или разум, Адриана беше успяла да ги убеди да пият „Блъди Мери“ по време на полета. Коктейли „Блъди Мери“ в осем и четирийсет и пет сутринта. Което, макар че на Еми никак не й се искаше да признае, се беше оказано доста приятно. Доста лесно бяха успели да изгълтат второто и третото питие и когато се приземиха на летището в Кюрасо, престоят в Маями вече им се струваше като малко повече от неясен сън. Единственото солидно доказателство, че наистина се е случил — тъмните очила „Гучи“ за двеста долара, които Адриана беше настояла, че Еми трябва да си купи от безмитния магазин — току-що се беше изпарило. Куфарът на Еми също беше изчезнал, но миниатюрните хапчета, които Адриана беше настояла двете с Леа да пробват постигаха магическото си въздействие: на Еми не й пукаше от нищо — куфар, слънчеви очила, каквото и да е.

Момичетата седяха тежко отпуснати на куфарите на Адриана и Леа и двата като по чудо бяха налице и непокътнати — на жестоко препичащото следобедно слънце.

— Я повторете къде сме? — попита Леа, като дърпаше безуспешно карираната кърпа, която беше вързала около косата си. — Май не мога да си спомня.

Адриана вдигна поглед:

— Ямайка?

Разкикотиха се и двете, сигурни, че Ямайка не е правилният отговор, но без да могат да си спомнят кой е.

Еми измъкна папката от ръчната си чанта и зачете:

— Аруба, Бонер, Кюрасо. Азбучните острови^[1] на Холандските Антили. На сто и трийсет километра от брега на Венецуела. Население…

Адриана вдигна ръка:

— Отегчена съм.

— Започвам да си спомням — несигурно каза Еми. — В момента сме в Кюрасо. Полетът ни от Маями беше отложен и си изпуснахме ферибота до Бонер. Заседнали сме тук.

— Стига с това черногледство, момичета! — пропя Адриана. — Ще направим страхотен тен. Ще се срещаме с готини, страстни холандци. — Пауза. — Холандците страстни ли са?

— Холандци ли? Не знаех, че в Ямайка има холандци! — изписка Леа по твърде нетипичен за нея начин. Адриана се ухили широко и двете момичета плеснаха вдигнатите си длани една в друга за поздрав.

Слепоочията на Еми пулсираха от болка, а кожата й сякаш пламтеше като огън.

— Осъзнайте се, хора. Трябва да се измъкнем оттук.

В крайна сметка можеха и да не изпаднат в подобно положение, ако фериботът не беше изчезнал. Момичетата бяха слезли от самолета в Кюрасо, леко пийнали, но в пълно съзнание, и бяха стигнали до гишето с билети на ферибота. Нещата бяха започнали да се скапват едва когато Еми учтиво беше поискала три билета.

— Не — с очевидна радост в гласа заяви дебела чернокожа жена, облечена с широка, висяща от раменете хавайска рокля и сандали. — Отменен.

— „Отменен“ ли? Какво искате да кажете с това „отменен“? — Еми упорито се постара да я изгледа гневно, но фактът, че брадичката и едва стигаше до горния край на гишето, обезсмисляше изцяло желания ефект.

Жената се усмихна. Нелюбезно.

— Няма повече.

Мина още час, докато успеят да съберат достатъчно информация, за да стигнат до заключението: първо, че в някакъв момент беше имало ферибот, второ, че ферибот вече няма, и трето, че единственият начин да изминат петдесетте километра беше да летят с една от двете местни авиолинии, които носеха влудяващите названия „Бонер Експрес“ и „Диви Диви Еър“.

— По-скоро бих умряла, отколкото да летя с нещо, наречено „Диви Диви“ — заяви Адриана, докато оглеждаха разположените едно до друго билетни гишета на авиокомпаниите, всяко от които се състоеше от един-единствен служител и масички за карти на колелца.

— Едното не изключва другото — каза Леа. Тя взе изписан на ръка пресниман лист хартия с актуалното разписание. — О, чакай, това би трябвало да те накара да се почувстваш много по-добре. Тук пише, че обновените и ремонтирани шестместни самолети са много надеждни.

— Обновени и ремонтирани? Шест места? Надеждни? Това е най-подходящото шибано прилагателно, което тези хора могат да измислят, а ние им поверяваме живота си? — Само три минути деляха Еми от решението да зареже цялата тази безнадеждна идея и да се качи на следващия полет обратно за Ню Йорк.

Леа не беше свършила:

— О, чакайте, вижте, тук има снимка. — На гърба на разписанието беше закрепена с кламер изненадващо качествена снимка на самолет. Много шарен самолет. Почти флуоресциращ, всъщност. Леа подаде снимката на Адриана, която размаха отвратено ръце и запали цигара. Всмукна дълбоко от цигарата и я подаде на Леа, които посегна инстинктивно към нея, преди да си спомни, че пече не пуши.

Адриана издиша дима:

— Не ми я показвай. Моля те! Не съществува разбираемо, въобразимо, приемливо оправдание защо един самолет трябва да изглежда като рокля на Пучи! — Тя отново погледна снимката, вдиша дима и едновременно с това изстена. — О, господи, това е хеликоптер. Не мога да летя с хеликоптери.

— О, съвсем определено ще го направиш — пропя Леа. — Дори ще те заставим да решиш с кой. „Бонер Експрес“ — това е онзи, който прилича на картина от Джаксън Полак, в случай, че си се объркала — има полет в шест, а „Диви“-„Пучи“ лети в шест и двайсет. Кой предпочиташ?

Адриана изхленчи. Еми погледна Леа и завъртя очи.

Адриана зарови из портмонето си и подаде на Леа платинената си кредитна карта „Американ Експрес“.

— Напрани резервации за този, с който според теб имаме най-добри шансове да оцелеем. Аз ще намеря нещо за пиене.

След като купиха три билета с помощта на неразгадаема комбинация от холандски гулдени, долари и пътнически чекове, тъй като не се приемаха кредитни карти, Еми и Леа се огледаха за място за сядане. Изглежда, че летище „Хато“ не разполагаше с особени удобства и местата за сядане не правеха изключение. Летището представляваше прашна, открита конструкция, която противно на всички предвиждания не предлагаше дори един квадратен сантиметър сянка, която да ги предпази от жестокото пладнешко слънце. Твърде изтощени, за да продължат търсенето, момичетата се върнаха до малкия участък от настилката, където бяха седели преди — място, което можеше да служи като тротоар, площадка пред някой от хангарите или паркинг. Тъкмо се бяха сринали върху куфара на Адриана, когато тя, стиснала найлонова торбичка и с тържествуващо изражение на лицето, се тръсна до тях.

Еми грабна торбата от ръцете й:

— Никога в живота си не съм имала толкова отчаяна нужда от вода. Моля те, кажи, че не си купила само една бутилка! — Вътре имаше само една стъклена бутилка с електриково синя течност. — Купила си тонизираща напитка вместо вода?

— Никаква тонизираща напитка, querida. Синьо кюрасо. Ммм. Не изглежда ли съблазнително? — Адриана свали пристягащите се с връзки на глезените балетни пантофки с равна подметка, при което се показа розовият й педикюр, и подпъхна долния край на късото си потниче под долния край на сутиена си. Макар да беше виждала този стегнат корем и лишени от всякакви тлъстини бедра милион пъти, Еми не можа да се сдържи и я зяпна. Адриана учтиво се престори, че не забелязва. Кимна към бутилката: — Местен специалитет. Добре е да започнем незабавно, ако възнамеряваме да сме се натряскали до забрава преди излитането.

Леа взе бутилката от Еми.

— Тук пише, че синьото кюрасо е сладък син ликьор, приготвен от изсушената кора на горчиви портокали, и че се използва в коктейли, за да им придава цвят — прочете тя от етикета.

— А, така ли. И какво значи? — попита Адриана, като втриваше голяма колкото петцентова монета капка хавайско тропическо плажно масло в и без друго златистите си рамене.

— Какво ли? Значи, че това е просто оцветител за храна с алкохол в него. Не можем да пием това.

— Наистина ли? Аз мога. — Адриана развъртя капачката и отпи дълга глътка.

Еми въздъхна:

— Значи няма вода? Готова съм на убийство за малко вода.

— Разбира се, че няма вода. Обиколих цялото летище. Единственото магазинче беше затворено — изглежда, за постоянно с табела, на която пишеше „Не“. В един момент видях нещо, което можеше да е бар, но със същия успех можеше да е ресторант, и някакво място, което по предназначение трябваше да е ресторант, но приличаше на центъра на Багдад. До изхода за полетите на „Диви Диви“ обаче имаше сгъваема масичка за карти, обслужвана от любезен господин, който заяви че това било безмитен магазин. Той имаше десетина стека от нещо наречено „Ричмънд Ултра Лайтс“, няколко смачкани тоблерона, по една бутилка „Джим Бийм“ и ей това нещо. Избрах това. — Тя подаде бутилката на Еми. — О, хайде, Ем. Отпусни се малко. На почивка сме!

Еми пое бутилката, втренчи се в нея и отпи дълга глътка. Имаше вкус на развален изкуствен подсладител. Отпи отново.

Адриана се усмихна, горда като родител на представление на шестокласници.

— Така ви искам! Леа, скъпа, пийни си. Ето, заповядай… А сега, момичета, имам малък подарък за вас.

Леа се насили да преглътне и потръпна.

— Познавам това изражение. Моля те, кажи ми, че не си вмъкнала контрабандно нещо наистина незаконно. Ако това — тя широко размаха ръце — им е международното летище, представяш ли си как изглежда затворът?

Невъзмутима, Адриана измъкна от джоба на джинсите си флакон в червено и бяло с форма на голямо капсуловидно хапче. Отвъртя капачката и изтърси три таблетки. Едната изчезна в гърлото й. Подаде по една на приятелките си.

— Малкият помощник на мама — пропя тя.

— Валиум? Откога вземаш валиум?

— Откога ли? Откакто решихме да летим със самолет, който прилича на увеселително влакче.

Е, това беше достатъчно да убеди Еми. Тя преглътна кръглото оранжево хапче и го прокара с малко синьо кюрасо. Загледа как Леа направи същото и после всичко отново придоби по-меки очертания.

Мина час, после още един. Еми първа отвори очи. Прасците й бяха покрити с яркорозови петна, а на земята имаше шест празни бирени бутилки. Смътно си спомняше как към нея се беше приближил мъж, с провесена на врата хладилна чанта. Той също нямаше вода, но продаваше бира в кутийки, носеща съмнителното име „Амстел Брайт“^[2]. Тогава й се беше сторило добра идея, но бирата, синьото кюрасо и валиумът в съчетание с над трийсетградусова жега и липсата на вода вероятно не беше най-мъдрата постъпка. Еми се опитваше да не си представя колко различно щеше да бъде това пътуване, ако беше дошла с Дънкан, а не с откачената си бразилска приятелка.

— Адриана, събуди се. Леа? Мисля, че е време да се качваме на самолета.

Леа отвори едно око без да помръдне и мускулче и вдигна изненадващо ясен поглед:

— Къде сме?

— Хайде, трябва да се размърдаме. Единственото по-лошо нещо от това да се качим на онзи самолет, е да спим тук тази вечер.

Това, изглежда, ободри всички. Със залитане успяха да потеглят всички заедно в правилната посока.

— Леле, страхотни проверки за сигурност имат тук, няма що — промърмори Леа, докато момичетата с криволичене си проправяха път към черната дъска, на която пишеше: „Бонер Експрес, шест сутринта“. — Просто обожавам летища, които не ти създават неудобства с разни рентгени и детектори за метални предмети.

Качиха се на шестместния самолет след съвсем кратка драматична сцена, без особено драматични препятствия, навличайки си само странен поглед от страна на пилота, когато той видя как Адриана бързо пресуши на един дъх последните остатъци от кюрасото и се свлече до прозореца. Полетът дори не беше особено ужасяващ, макар че Еми заръкопляска заедно със спътниците си, когато колелата на самолета се допряха до пистата. Естествено, колата и шофьорът, които трябваше да ти чакат по план, не можеха да бъдат открити никъде из летище „Фламинго“ в Бонер, а куфарчето с козметичните принадлежности на Адриана някак беше изчезнало по време на двайсетминутното пътуване, но изглежда, че на всички вече им беше безразлично.

— Цялата тази история с изгубването на по един куфар при всеки полет допринася за пътуването с малко багаж — равнодушно сви рамене Адриана.

Когато слязоха от таксито пред хотела, бяха будни вече от почти двайсет и четири часа, бяха се напили, изтрезнели, бяха изгубили две чанти и бяха летели с авиокомпания, чието име звучеше като детско стихче, от летище, което със сигурност не би издържало и най-снизходителната инспекция на асоциацията за контрол на гражданските полети. За щастие, курортът изглеждаше точно толкова елегантен и спокоен, колкото в дадената й от Дънкан папка с информация и на Еми й идваше да разцелува служителя на регистратурата, когато той замени резервацията им с апартамент с две спални. Леа вече беше рухнала, напълно облечена, на леглото в по-малката спалня, а Адриана имаше вид сякаш се готви да направи същото, но Еми беше твърдо решена да се изкъпе, преди да потъне в безпаметен сън.

— Ади, може ли да взема назаем нещо, с което да спя? — провикна се Еми от огромната мраморна вана. Вече беше изсипала цялото миниатюрно шишенце с шампоан за тяло във водата и то се беше разпопило обилно, изпълвайки цялата баня с аромат на евкалипт.

— Взимай каквото искаш, само остави моравия копринен комплект бельо и халата за мен. Този комплект ми носи късмет.

— Гладна ли си? — провикна се отново Еми.

— Умирам от глад. Нещо от обслужването по стаите?

Еми влезе в стаята на Адриана по хотелска хавлия за баня и чехли и започна да рови в куфара й. Измъкна черни жартиери и мрежести дълги чорапи и ги вдигна:

— Нямаш ли просто чифт боксерки или нещо от този род?

— Еми, querida, в случай че не знаеш, боксерките са за момчета. — Тя с усилие се изправи до седнало положение и пъхна ръка в куфара си. — Ето, сложи тези.

Еми взе бледолилавите копринени изключително женствени дамски боксерки и вървящото в комплект с тях бюстие от същата материя, и ги вдигна:

— Наистина ли някой носи това, когато е сам в апартамента си и просто иска да се чувства удобно?

Адриана издаде деликатното си женствено сумтене:

— Едва ли. Приличат на нещо, което баба ми би носила. Всъщност, мисля, че тя ми ги подари. Аз обикновено нося тези. — Тя нахлузи през главата си дълга пурпурна камизолка: меката като коприна тъкан се движеше около тялото й, сякаш беше течна.

Еми въздъхна:

— Знам, че не бива да те мразя, задето имаш съвършено тяло, но е така. Наистина, наистина те мразя.

— Скъпа, ти също можеш да имаш такива. — Адриана обгърна със свити длани гърдите си и ги повдигна, при което нощницата й се плъзна нагоре по бедрата и разкри изцяло епилирано бразилско тяло — за десет бона и няколко часа под вълшебните ръце на доктор Крамър. — Тя погледна надолу и отново стисни всяка от двете си гърди. — Толкова се радвам, че отидох да ми ги коригират, когато легализираха силикона. Много по-естествено е, не мислиш ли?

Еми се възхищаваше — о, по дяволите, обожаваше ги — на имплантираните гърди на Адриана още от мига, в който тя се върна с тях след коледната ваканция във втори курс. Трябва да се признае, че не изглеждаха толкова съвършени, когато едната от тях започна да тече четири месеца по-късно и се наложи Еми да закара на пожар Адриана в спешното отделение и да седи с нея цяла нощ, докато чакаха да дойде пластичен хирург, за да възстанови провисналата й лява гърда. Но сега? Заменянето на физиологичния разтвор със силикон се беше оказало добро решение, макар да беше означавало още цели четири денонощия, през които Еми трябваше да се грижи за приятелката си. Бяха безупречни. Толкова приятно закръглени, пълни и красиви, без да изглеждат ни най-малко изкуствени… е, може би изглеждаха мъничко изкуствени, но само за онези, които познаваха Адриана отпреди и както самата Ади беше казала през смях: „Сложиш ли ги, истински са“. Истински, изкуствени — на кого всъщност му пукаше, когато бяха толкова дяволски съвършени?

Еми се беше питала хиляди пъти, десетки хиляди пъти, какво ли щеше да е да притежава такива гърди. Или да си го кажем направо, каквито и да е гърди. Винаги се беше чувствала достатъчно доволна от собственото си крехко тяло, чувствайки се все по-доволна от фигурата си, докато остаряваше и си даваше сметка колко рядко се случва една жена да си остане слаба по такъв естествен начин. И все пак, макар да си даваше сметка колко жени бяха готови на убийство, за да имат нейната обмяна на веществата, слабите й като клечки бедра и малък задник и лишена от всякакви тресящи се тлъстини горни части на ръцете, тя копнееше да узнае какво ли е да имаш тяло на жена с цялата мекота и извивки, по които мъжете толкова си падаха. Когато имаше пред погледа си гърди като тези на Адриана, Еми си представяше чекмеджета, пълни със секси сутиени, украсени с дантели, къси рокли, които бюстът й можеше да изпълни; цял един свят, богато населен с горнища на бански без подплънки; тотална невъзможност да пазарува в детския отдел, защото гърдите й никога нямаше да се вместят в тениска за малко момиченце. Мечтаеше си никога повече да не чува подмятания и да носи рокли без презрамки, без първо да им сложи подплънки и поне веднъж някои мъж да се втренчи в гърдите, а не в очите й.

Разбира се, никога нямаше да има смелостта да го направи. Дори докато оглеждаше гърдите на Адриана тази вечер, знаеше, че никога няма да разбере какво ли е самата тя да има такива. Това чисто и просто не й беше в стила. Разбираше, че не би могла да разчита на тези гърди, за да съблазнява погледите; че привлекателността й за мъжете се коренеше в нейната деликатност, в естествената грациозност, произтичаща от това да има такова дребно тяло, в начина, по който физическата й крехкост ги караше да си дават още по-ясно сметка за собствената си физическа сила и мъжественост, а не в нещо толкова явно сексуално като големите, красиви гърди.

Еми въздъхна. Дръпна кърпата от главата си и я хвърли на пода.

— Като премисли, какво ще кажеш да пропуснем вечерята тази вечер? Не мога да се помръдна.

Адриана вдигна ръце към сърцето си:

— Сякаш изобщо трябва да питаш. По-малко храна днес означава по-добре изглеждащо в бикини тяло утре.

— Добре казано. Лека нощ, Ади.

— Лека нощ, Ем. Надявам се сънищата ти да са изпълнени с фантастични чужденци. Не си мисли, че просто сме забравили за това…

Но преди да успее да продължи, Еми се предаде на съня.

 

 

Адриана чувстваше как Леа я наблюдава, докато извади цигара от плажната чанта, запали я и бавно вдъхна дима. Беше жестоко да пушиш пред някого, на когото това липсваше толкова много, признаваше го, но по дяволите, бяха на почивка.

Нямаше причина Леа да не може да си достави малко наслада и да зареже отново цигарите, когато се прибере у дома; в крайна сметка, Адриана го правеше непрекъснато.

— Искаш ли една? — попита Адриана с лукава усмивчица като протегна ръка към шезлонга на Леа.

Леа я изгледа гневно, а после се приведе напред.

— Дай само да я помириша — каза тя, потапяйки лицето си в струйката дим. Изстена, дрезгавият й глас прозвуча още по-дълбоко от обикновено: — Боже мой, приятно е. Ако разбера, че ми остава да живея само още година или пет, или десет години, кълна ти се, най-първото, което ще направя, ще бъде да си купя пакет цигари.

Еми разтърси глава, при което няколко кафяви къдрици се измъкнаха от конската й опашка. Тя оправи банския си костюм — спортно изглеждащ син костюм от две части, който приличаше повече на екип за тренировка, отколкото на бикини, и каза:

— Вие двете сте просто отвратителни с тези цигари. Никой ли не ви е казал какъв гаден навик е това? Адски противен.

— Добро утро, слънчице! Просто преливаш от радост тази сутрин, нали? — подметна Леа. Тя пресуши остатъка от портокаловия си сок и придърпа сламената си чанта върху шезлонга. — Боже мой, нямам търпение да събера малко слънце. Можете ли да повярвате, че вече е юли, а аз още не съм се изтягала да се пека през това лято?

Адриана театрално огледа Леа от горе до долу:

— О, човек никога не би се досетил — подметна тя. — Този полупрозрачен цвят, който имаш, работи изцяло в твоя полза.

— Смей се, щом трябва — пропя Леа, изглеждайки истински щастлива за пръв път от седмици, — но ще видим кой ще се смее след двайсет години, когато от лицата и на двете ви са изрязали огромни кожни ракови образувания и са ви инжектирани огромни количества ботокс, заради всичките тези бръчки. Направо нямам търпение.

Адриана и Еми наблюдаваха като в транс как Леа методично измъква от чантата си две шишета и една тубичка със слънцезащитен крем. Първо нанесе гъст крем „Кларинс“ със слънцезащитен фактор 50 върху всеки непокрит сантиметър плът от пръстите на краката до раменете си, като внимателно дръпна назад черния си бански костюм от две части и втри лепкавото мазило в местата около банския си. Когато приключи тази изтощителна задача, тя се напръска цялата с аерозолен флакон „Нютроген“, също със слънцезащитен фактор 50, от който около нея се образува нещо като пласт лека мъгла, за да „гарантира, че не е пропуснала нито едно местенце“ — обясни тя на запленената си публика. След като тялото й беше успешно намазано с крем и напръскано със спрей, тя се залови с лицето си, като с масажиращи движения втриваше малки локвички от някакъв превъзнасян, вносен френски слънцезащитен крем в бузите, челото, слепоочията, клепачите и шията си. Събра косата си в хлабав кок, покри я със сламена шапка с периферия колкото на кръгла масичка и си сложи чифт огромни, снабдени с кожена лента за окачване на врата слънчеви очила.

— Ммм — въздъхна тя, като протегна ръце над главата си, внимавайки да не събори шапката. — Прекрасно е.

Адриана хвърли поглед към Еми и забели очи. И двете се усмихнаха. Леа си беше особена, не можеше да се отрече, но нейният ритуал действаше успокояващо и на двете им дори само с това, че беше толкова типичен за нея.

— Добре, момичета, стига празни приказки. Налага се да обсъдим нещо — обяви Адриана. Знаеше, че Леа няма особено желание да говори надълго и нашироко за годежа — пределно ясно беше дала това да се разбере по време на предишния прекаран на плажа ден, с непрестанното си нервно бъбрене за новия изключително важен автор, който й бяха възложили да редактира (точно онзи вид нервно бъбрене, който момичетата сега просто „изключваха“ от съзнанието си, след като толкова много години бяха чували Леа да казва: „Напълно се провалих на този годишен изпит“ и „Никога няма да успея да предам този ръкопис навреме“ само за да стават свидетели как непрекъснато изкарва отлични оценки през време на цялото следване в колежа и получава повишение след повишение в службата) и състоящи се от една дума отговори относно предстоящата й женитба — и затова реши да я остави на спокойствие. Засега.

— Не знам за теб, Леа, но знам, че аз искам да науча още подробности за пътуването на Еми до Париж — изчурулика Адриана, като гледаше настойчиво Еми. — Градът на любовта. Предполагам, че има много за разказване.

Еми изпъшка и остави екземпляра си с меки корици на „Лондон е най-хубавият град в Америка“ разтворен с кориците нагоре на гърдите си.

— Колко пъти трябва да повтарям? Няма нищо за разказване.

— Лъжи, само лъжи — каза Леа. — Спомена нещо за някой си Пол. Което по една случайност не ми звучи като особено чуждестранно име, но може би ти можеш да хвърлиш известна светлина върху въпроса?

— Просто не разбирам защо и двете непрекъснато ме карате да преживявам отново това — каза Еми с умолително изражение. — Садистично е. Разказах ви цялата история: полуаржентинецът, полубританецът Пол, добре облечен, доста пътувал и като цяло изключително чаровен и привлекателен, избра партито по случай рождения ден на бившата си приятелка пред секса с вашата вярна приятелка.

— Сигурна съм, че има друго обяснение. Може би той просто…

Адриана прекъсна онова, което със сигурност щеше да бъде изключително тактичното, безумно измамно заиграване на Леа с предположенията от типа „може би“.

— Моля те! Има само едно обяснение за случилото се, онази вечер, ако предположим както в случая, че Пол е както хетеросексуален, така и мъж. Еми, бъди честна. Искаше ли да правиш секс с него онази нощ? Изпитваше ли похотливо желание към него? Неподправено и истински ли копнееше за тялото му?

Еми се засмя неловко:

— Ау. Не знам как да отговоря на това. Предполагам? Да, сигурно. Поканих го да се качи горе броени часове след като се запознах с него, нали така? На практика му налетях.

— И като казваш, че си му „налетяла“ искаш да кажеш, че „нервно и изтънчено си му предала — или си се опитала да му предадеш, — че би ти харесала идеята за още едно питие“. Права ли съм?

— Ами може би — подсмръкна Еми. Беше твърдо решена да не споделя истинската причина за скорострелното оттегляне на Пол. Ако признаеше, че е попитала Пол дали иска деца някой ден — напълно разумен въпрос, що се отнасяше до нея — Еми знаеше, че приятелките й никога, ама никога нямаше да отминат това просто ей така.

— Значи всъщност не си се натъкнала на него като безгрижно, щуро падащо си по партита момиче, което е навито на всичко забавно?

— О, не знам! Вероятно не, ясно? Но защо е така според вас? Защото не съм щуро падащо си по партитата момиче, готово на всичко. Аз съм едно обикновено момиче, на което му харесва да свали някого, но предпочитам да опозная някого, когото наистина харесвам, отколкото да изкарам някаква бърза мръснишка история с непознат.

Адриана се усмихна тържествуващо:

— И в това, приятелко моя, ти е проблемът.

— Това не й е проблемът — добави Леа, без да отваря очи. — Просто си е такава. Не всеки може да има безсмислени завоевания за една нощ.

Адриана изпусна дълга, раздразнена въздишка:

— Първо, момичета, „завоеванията за една нощ“ са за тъжни дребни хорица, които се запознават в казината на Атлантик Сити или хотелите на Средния запад. „Свалянето“ е това, което пияните момичета от женските клубове правят след пролетните си сбирки. Ние имаме любовни истории. Ясно? Второ, мисля, че тук на всички ни убягва нещо: не аз реших, че Еми трябва да има любовни връзки във всеки град, който посещава. Тя направи това малко изявление изцяло по своя воля. Разбира се, ако не мислиш, че можеш да се справиш с това…

Сервитьорът, палаво привлекателен мъж в риза с висока яка и къси панталони в цвят каки, попита дали може да им донесе нещо. Поръчаха си маргарити и подхванаха разговори оттам, докъдето бяха стигнали, сякаш не ги бяха прекъсвали.

— Не, права си — призна Еми. — Това беше мое решение и аз ще го направя. Ще бъде добре за мен, нали? Така няма да се съсредоточавам толкова много върху тази история с женитбата. Ще съм по-спокойна. Просто работата е там, че звучи страхотно на теория, но когато е полунощ и се намираш в някакъв непознат хотел и се взираш в този мъж, когото едва познаваш и си мислиш, че той ей сега ще те види гола, въпреки че дори не му знаеш фамилията… Не знам, просто е… различно.

— И ако се направи с подходящото отношение, може да бъде изключително освобождаващо — каза Адриана.

— Или пълна катастрофа — допълни Леа.

— Винаги си оптимистка, нали?

— Виж, чувам, че Еми иска да направи това, и напълно разбирам защо. Искам да кажа, ако аз бях спала само с трима мъже през целия си живот и всичките са ми били дългогодишни гаджета, щеше да ми се иска да вкуся какво още има там, във външния свят. Но е важно тя да разбере, че връзките — извинявай, любовните истории за една нощ — невинаги са толкова фантастични — каза Леа.

— Говори от свое име. Аз винаги съм била доста доволна — усмихна се Адриана. Вярно беше в повечето случаи. Тя беше спала с толкова много мъже, че вече не можеше да ги преброи, но се беше наслаждавала на абсолютно всеки от тях.

Леа се наежи:

— О, наистина ли? Тогава предполагам, че не помпиш онзи сърфист как му беше името? Паша? — който след секс те поздравяваше, като пляскаше вдигнатата си разтворена длан в твоята, а после те нарече „кучка“, като в израза „кучко, просто поохлади страстите за минутка“, когато го попита дали иска още една чаша вино? И ли фетишизиращият краката тип, който просто искаше да ти намаже стъпалата с крем и после да ги разтърка по цялото си тяло? А кой би могъл да забрави онзи, с когото се запозна на сватбата на Изи, дето отговори на обаждането на майка си, точно когато ти беше на върха? Да продължавам ли?

Адриана успя да докара най-очарователната си усмивка и вдигна дясната си ръка:

— Мисля, че схващаме идеята. Обаче, скъпа приятелко, думите ти са малко подвеждащи. Няколко гнили ябълки не са причина да не ходиш в овощната градина. Това бяха само няколко злощастни изключения. Ами австрийския барон, който си мислеше, и то с право, че купуването на диаманти в „Булгари“ е добра предварителна любовна игра? Или онзи път в Коста Рика, когато двамата със сърфиста — другия сърфист — правихме любов на плажа по изгрев-слънце? Или когато онзи архитект с великолепната мансарда с изглед към Хъдсън…

— Просто бъди наясно, че може да потръгне във всяка от двете посоки — каза Леа, като гледаше право към Еми с вдигнати вежди.

— Толкова те бива да съсипваш радостта на хората! — изпищя Адриана. — Отивам да плувам. — Тя се опита да запази лек и безгрижен тон, но всичко това вече започваше да я дразни. В края на краищата, защо Леа се озлобяваше толкова? Имаше обещаваща работа в най-престижното издателство в града, обожаващ я, преследван от всички жени годеник спортен коментатор, който виждаше само нея, и добре поддържана, елегантна външност, точно толкова съблазнителна, че да се харесва на мъжете, но не толкова съблазнителна, че жените да я мразят. Защо винаги беше толкова нещастна?

— Не се безпокой, Ади, знам, че си упълномощена развратница — каза Еми. — О, чакай, извини ме, би трябвало да кажа, че беше упълномощена развратница, нали така? Надявам се, че след като ме изтормози, не си забравила своята част от споразумението?

— Разбира се, че не — каза Адриана, като разтърси къдравата си коса. — Всъщност, мисля, че вече се запознах с бъдещия си съпруг.

Необезпокоени от подобно изказване — в края на краищата Адриана правеше подобни изявления поне по два пъти седмично — момичетата почти не реагираха.

— Хмм — промърмори Леа, като пое леденостудената си маргарита от подноса на сервитьора с двете си ръце. За миг я притисна право към челото си, преди да оближе от край до край посипания със сол ръб.

— Така ли? — попита Еми с нещо, което за раздразнение на Адриана прозвуча като снизхождение.

— Да, така отвърна Адриана лека троснато. — И макар че нито една от вас не изглежда поне малко заинтригувана, ще ви осведомя, че просто по една случайност става дума за Тобиас Барън.

Е, това наистина им прикова вниманието, слава богу. Две глави се вдигнаха рязко, за да я погледнат с благоговейно.

— Онзи Тобиас Барън ли? — попита Леа.

Да, това беше по-добре.

— Единственият и неповторим — кимна тя. — И всъщност приятелите му го наричат Тоби.

Леа невярващо изблещи очи:

— Шегуваш ли се? Изплюй камъчето, момиче. Трябва да чуем…

— Разбира се! — усмихна се Адриана. — Но първо ще поплувам набързо. Адриана се измъкна от шезлонга си като котка, протягаща се след следобедна дрямка и лениво тръгна към басейна. Това щеше да ги научи да не я приемат несериозно, помисли си тя, докато опитваше водата с пръстите на краката си. Гмурна се вътре, нарушавайки гладката повърхност на водата в пълна тишина без дори най-лекия плясък, със стегнатото си тяло и веднага заплува напред в мощен, но въпреки това грациозен кроул. Макар че не си падаше особено по моретата (солената вода действаше толкова изсушаващо на косата й, да не говорим пък за всичките онези противни жилещи гадини), Адриана плуваше като риба. Майка й, ужасена да не би едва прохождащата Адриана да падне в басейна на жилищната им сграда, настоя Адриана да се научи да плува още преди да проходи. Това беше постигнато напълно успешно само за четири дни. Всъщност то включваше госпожа де Суза, понесла гърчещата се деветмесечна Адриана в дълбоката метър и петдесет вода, смъкнала спасителния пояс на момиченцето, застанала отстрани и гледаща как детето започна да потъва. Когато чу тази история за пръв път, в началото на тийнейджърските си години, Адриана се ужаси: „Просто си гледала как се давя?“, попита тя майка си. „Моля ти се, изобщо не беше толкова драматично — ти беше под водата само една-две секунди. После схвана какво трябва да правиш и с пляскане измъкна главичката си над водата. Малко вода в носа едва ли е чак такава травма, нали?“ — Методът не беше точно сред одобрените от доктор Фил^[3], но въпреки това беше дал резултат.

Адриана преплува десет дължини в басейна и с благодарност прие навита на плажна кърпа от един мускулест служител, възнаграждавайки го с широка усмивка. Когато се приближи към приятелките си, Еми прегъна крайчето на страницата, която четеше, и метна книгата настрани.

— Адриана де Суза, как така още не си ни казала това? В Аруба сме вече от…

— Бонер! — казаха Леа и Адриана в един глас.

Еми размаха ръце, за да ги накара да млъкнат:

— Няма значение. Вече от цели два дни сме в Бонер, а ти чак сега едва споменаваш това? Що за приятелка е тази, дето постъпва така?

— Не е сериозно — каза тя, наслаждавайки се на израженията на приятелките си — просто обожаваше да бави изричането на информацията до момента, в който щеше да има най-голямо въздействие — но мисля, че има потенциал.

— Потенциал ли? Списанията го наричат „по-изискана версия на Джордж Клуни“. Красив, добре възпитан, хетеросексуален, неженен…

— Разведен — добави Еми.

Леа махна с ръка във въздуха, сякаш отпъждаше насекоми.

— Една грешка в началото на двайсетте му години, продължила трийсет и шест месеца и от която не са се родили деца. По критериите за разведени мъже, той едва покрива изискванията за тази категория.

Адриана подсвирна:

— Добре, добре, изглежда, че и двете сте доста осведомени. Това значи ли, че одобрявате?

И двете занимаха ожесточено.

— Е, разкажи ни всичко за него — прошепна Еми, вероятно облекчена, че вниманието се е изместило от нея.

Адриана лекичко повдигна от стола задника си, за да опрани възглавничката под себе си, но това леко движение беше достатъчни да накара поне трима мъже да се обърнат и да я зяпнат.

— Ами да видим. Не е нужно да ви съобщавам биографичната информация — вие, момичета, явно сте запознати с нея — но, хм, той наистина е прекрасен. Запознах се с него преди две седмици на снимачната площадка на „Градски жител“.

Леа се претърколи и разкопча горнището на банския си.

— Какво си правила там?

— Жил ме заведе. Щях да се срещна с Анджелина и Мадокс, но вместо това срещнах Тоби. — Адриана продължи да говори и предаде разговора си с Тоби дума по дума, като може би добави няколко изречения (за да стане по-цветисто), но не пропуска нито едно. След като свърши, тя прелъстително обви устни около сламката на ивици и отпи дълга глътка от маргаритата си. Не беше абсолютно сигурна, но й се стори, че групата симпатични мъже от другата страна на басейна я зяпа.

— Е, мислиш ли, че ще се обади? — попита Еми с нещо, което приличаше на искрена загриженост.

Малко подразнена, че приятелката й изобщо е могла да си помисли, че той няма да се обади, да не говорим пък да облече тази мисъл в думи, тя изсъска:

— Разбира се, че ще се обади. Защо да не го направи?

— Оооо, някой май е малко чувствителен… — пропя Леа.

— Какво? За Яни ли намекнат? Отдавна преодолях това. — Адриана изпружи крака и вирни нагоре пръстите си, доволна от начина, по който бедрата и отзивчиво се стегнаха.

— Има ли някакво развитие с Яни? — попита нетърпеливо Еми. — Защо все аз последна научавам всичко?

Адриана въздъхна:

— Нямам представа защо предъвкваме това. Дадох му номера си след часа миналата седмица и му казах да ми се обади.

— И?

— И той ми го върна. — Адриана се опита да звучи изключително отегчена от този разпит, но приятелките й я познаваха твърде добре; това й се беше въртяло в ума цяла седмица, засилвайки още повече увереността й, че вече й е дошло времето да си намери съпруг. Отхвърлянето от страна на Яни — нещо, което, сигурна беше в това, никога не би се случило преди една-две години — й показваше ясно, че времето й изтича.

— О — беше всичко, което Еми каза. — Каза ли защо?

— Не, само, че съжалявал, но нямало да може да се възползва от номера.

— Сигурна съм, че е било просто защото той…

— Моля те — каза Адриана с небрежно махване на ръка и престорена усмивка. — Абсолютно не ме интересува. Инструкторът по йога Яни не е точно един от най-уважаваните холивудски режисьори на земята, нали така?

— Здрасти — каза Еми, като се изправи до седнало положение и се усмихна широко в посока на дясното рамо на Адриана.

— Какво? — Адриана се обърка за миг, докато не се обърна и не видя зад гърба й да стои мъж. Доста привлекателен мъж, ако трябваше да го признае. Какво пък, късите моряшки панталони с хавайска шарка бяха смъкнати под бедрените му кости, обгръщайки впечатляващо стегнат и плосък корем. Изсветлялата му от слънцето коса беше мокра и Адриана забеляза силните му ръце, докато той я отмахваше от лицето си. Нямаше да му се отрази зле едно бръснене, помисли си тя, а и не беше толкова висок, колкото обикновено й харесваше, но като цяло беше доста привлекателен. И се усмихваше. На Еми.

— Хей — каза той. — Надявам се, че не прекъсвам нещо. Австралиец! Тези й бяха най-любимите. Първата целувка в живота й беше с едно австралийско момче, единайсетгодишно, изпратено в Сао Пауло да отседне за през лятото при съседите на Адриана от апартамента до техния и оттогава беше спала с достатъчно негови сънародници, за да се смята за почетна гражданка на страната им.

— Разбира се, че не — измърка Адриана, като инстинктивни сви рамене назад и изпъчи гърди.

— Ами, ъъ, ние с моите приятели, ей там? — той посочи към масата от другата страна на басейна, където седяха трима мъже и се опитваха на не гледат — се питахме дали бихте искали да се присъедините към нас за вечеря тази вечер? — Адриана се втренчи невярващо в него. Подозрението й се потвърди: той се обръщаше директно към Еми. Невероятно! Възможно ли беше този невероятно съблазнителен мъж наистина да предпочете Еми пред нея?

— Просто въпросът е там, че сме тук за едно от ергенските партита на съквартиранта ми и ами тук сме вече от три дни и започва наистина да ни омръзва да разговаряме само помежду си. Ще бъде, ъъ, страхотно, ако вие, момичета, се съгласите да дойдете с нас тази вечер. Никакви безумия, обещавам, просто едно страхотно местенце край плажа с хубави питиета и хубава музика. Ние черпим. Какво ще кажете?

Досега дори Еми вече беше загряла, че австралиецът се обръща към нея, а Адриана, макар и шокирана от цялата ситуация, беше впечатлена колко бързо се окопити Еми.

— Наистина много мило от ваша страна — каза тя с най-добрата си имитация на тона на южна красавица. — С огромно удоволствие.

Австралиецът, явно доволен, затича към бара да потърси химикалка. В мига, в който той си тръгна, Адриана умишлено реши да се държи приповдигнато. Потисна все по-усилващата се паника, че мъжете вече не я намират за привлекателна и преглътна критичните си мисли за австралиеца — който при по-внимателно вглеждане беше доста нисък… да не говорим за тази мръсно изглеждаща набола брада: не бяха ли твърде стари за мъже, които не си правят труда да се погрижат за себе си? — и вместо това се съсредоточи върху задачата да се усмихне възможно най-широко. Навеждайки се заговорнически, тя прошепна на приятелката си:

— Еми, скъпа, това момче направо е предопределено за теб. Историята с Париж беше любителско изпълнение. Сега, приятелко моя, си заедно с експерта. Смятай се за предупредена…

И докато Еми се изчерви, а Леа намигна одобрително, Адриана се съсредоточи да сдържи сълзите си.

 

 

Леа ровеше из чантата си, търсейки нещо, каквото и да е, с което можеше да се занимава, докато Джеси пристигне. Не можеше просто да седи там, за бога, забила поглед в пространството, но не искаше да бъде като онези момичета, онези, дето седяха прегърбени, трескаво загледана в екрана на миникомпютъра си „Блекбъри“. Имаше дълъг сто страници откъс от един ръкопис, който асистентът й беше връчил на излизане от офиса, но тя отхвърли и тази идея: да измъкнеш ръкопис в ресторанта на Майкъл по времето за обяд беше все едно да четеш сценарий в „Кафееното зърно“ в Бевърли Хилс. Такива неща просто не се правеха. Това, което наистина й се искаше да направи, беше да си сложи любимите отблъскващи останалия шум слушалки и да блокира пискливия, стържещ глас на седящия зад нея мъж, който крещеше в клетъчния си телефон. Ако беше сама или с приятели, щеше просто да помоли келнера да ги премести на друга маса, но Джеси щеше да се появи всеки момент и тя не искаше да я види как се суети. Нервността заради днешния обяд в съчетание с трополенето късно през нощта, когато съседката й от горния етаж беше отишла до кухнята, беше довела до изключително недостатъчен сън през нощта, и тя копнееше да пъхне в ухото си слушалка — само една й трябваше! — и да остави верния си дискмен (пълен само с най-отпускащата класическа музика и с оркестрови аранжименти на популярни мелодии) да успокои разстроените й нерви. Тъкмо размотаваше жиците, когато до масата се появи салонният управител, следван от Джеси.

— Приятно ми е да се срещнем отново — каза тя гладко, като нарочно не стана да го поздрави, а вместо това подаде ръка.

Той се наведе да я целуне по бузата. Беше инстинктивно и напълно безлично и не по-възбуждащо, отколкото да те целуне баба ти, по Леа почувства лека тръпка на вълнение. Просто нерви, помисли си тя.

Джеси застана до стола, който келнерът му беше издърпал напред, за да седне, и огледа сцената, сякаш за да я прецени:

— Леа, скъпа, дали бих могъл да ти създам неудобството да се преместиш на моята маса? — Той се втренчи в двамата костюмирани мъже, седящи зад нея, единият от които още говореше по мобилния си телефон, и каза не особено тихо: — По дяволите, не мога да понасям хора, достатъчно нецивилизовани, че да крещят по мобилните си телефони в ресторант.

Упрекът му остана незабелязан от нарушителите, но Леа без малко щеше да подскочи от мястото си и да се озове право и ръцете му.

— Ненавиждам този човек — каза тя, като събираше припряно нещата си, но Джеси вече беше зает да маха на салонния управител да се приближи. Едва след като отново седнаха — този път на идеално разположена маса за двама в тихия ъгъл отзад — Леа си позволи да хвърли крадешком един поглед към Джеси.

Той носеше джинси и блейзър — може би съвсем същите, с които беше облечен онзи път в кабинета на Хенри, а косата му беше разрошена. Изглеждаше добре избръснат, но небрежно измачкан, сякаш се беше постарал с външния си вид само дотолкова, че да изглежда достатъчно приемливо, за да излезе от къщи и това накара Леа остро да осъзнае колко много време беше прекарала в приготовления.

Дори Леа трябваше да признае, че от доста отдавна не беше посвещавала толкова много време на обичайните си сутрешни приготовления. Напоследък беше толкова заета и недоспала, че едночасовият график на процедурите й за разкрасяване се беше сгъстил дотам, че включваше само основното: едно бързо изтъркване с кесията за баня, едно прокарване на сешоара през косата само колкото да отстрани влагата, малко набързо положена очна линия и червило в метрото. Но тази сутрин беше различна. Измъкна се от леглото, без да подремне още няколко минути, след като чу будилника, като внимаваше да не събуди Ръсел, и оттам нататък тялото й сякаш беше включено на автопилот.

Пусна водата и я остани да тече, докато си миеше зъбите: парата създаваше уютен контраст спрямо химическия студ, предлаган от климатичната инсталация. След като нагласи температурата, тя влезе във ваната и извърна лице от дръжката на подвижния душ, оставяйки водата да намокри обилно косата й, докато държеше ръцете си скръстени в китките по протежение на кръста, с обърнати нагоре длани. Натри обилно косата си с шампоан с аромат на кокос, като внимаваше да не търка кожата на главата си твърде ожесточено (изсветляването на кичури е скъпо, а Леа не можеше да се отърси от терзаещия я страх, колкото и неоснователен да беше, че от много търкане може направо да ги изтрие), и веднага си сложи балсам, за да даде на косата си възможно най-много време да се навлажни. Тук също внимаваше: твърде много балсам върху кожата на главата, и косата щеше да изглежда мазна; твърде много върху корените, и балсамът щеше да подейства като котва, като притегли косата надолу и тя увисне. Докато балсамът попиваше в косата й, а струята на душа стана възможно най-гореща, Леа си изми лицето е внимателно ексфолираща гъба, избръсна краката и подмишниците си и бързо прокара бръсначката над „линията на бикините“, само за изравняване — нещо, което правеше от време на време между коламаските. Както винаги, започна да обмисля какво да прави с няколкото случайни косъмчета, които забеляза върху ивицата между срамната си кост и пъпа (днес нямаше нито едно по зърната на гърдите, слава богу), убедена, че само ще израснат по-гъсти, ако ги обръсне, но ужасяваща се от идеята да ги изскубне с пинсети. Дали на другите жени им растяха косми там? Имаше неща, които намекваха, че е възможно — вариантите за коламаска, предлагани в каталога на салона за красота, който посещаваше, включваха тези области, но Леа осъзна, че макар да беше виждала стотици жени голи в училищните съблекални, общите спални помещения по лагерите, в помещенията на женския клуб и в няколкото порнофилма, които се беше наложило да изгледа заедно с различни гаджета през годините колкото от любопитство, толкова и от желание да изглежда готина, никога не се беше приближавала до гола жена достатъчно, за да огледа подробно тялото й. Колко странно, че телата на мъжете бяха толкова познати, че макар и да имаше леки разлики, те πο-скоро си приличаха. Стори и се интересна мисълта, че беше имала време и възможност да докосне всеки сантиметър от тялото на един мъж, да докосне всяка повърхност и да огледа всяка частица; че макар някога мъжете да й се бяха стрували толкова загадъчни, сега ги разбираше. Бяха предсказуеми. И въпреки всичко останалите жени си оставаха пълна загадка, до такава степен, че случайното зърване на голите гърди или вътрешната част на бедрото на друга жена все още можеше да бъде разстройващо.

Изплакна остатъците от балсама и си позволи миг наслада, докато топлата вода се стичаше на мощни, тежки струи по раменете, гърба и задника й. Канеше се да спре душа, когато чу Ръсел да влиза с тежки стъпки. Знаейки, че трябва да е буден чак след часове, Леа се престори, че не го е чула. Заслуша се как той повдигна капака на тоалетната чиния, а после надникна и зад завесата на душа, за да го гледа, докато се облекчаваше, със затворени очи, сякаш изпълнен с блаженство или все още спящ. Дори в този уязвим момент изглеждаше великолепно, мускулест, силен и мъжествен. Той потръпна, отръска се и после промърмори нещо, което със същия успех можеше да е както „добро утро“, така и „лека нощ“ и се затътри обратно към леглото. След като се увери, че си е отишъл, Леа пристъпи в обвитата в пара баня и се подсуши с кърпата.

Какво беше най-подходящо да облече за първата си официална среща с Джеси? Цялата му аура излъчваше неофициалност, това поне беше сигурно, но тя искаше да изглежда професионално. Баща й никога не беше пропускал да й напомни, че по-възрастните автори от мъжки пол винаги ще гледат на нея първо като на жена, а чак след това като на редактор, и че ако иска да има някакъв шанс да спечели уважението им, не бива да подчертава женствеността си, а тъкмо обратното. Или най-малкото да не преиграваш с проявяването й. Леа винаги беше следвала внимателно това напътствие, но днес — когато трябваше да има най-голямо значение, като се имаше предвид статута на Джеси като един от най-уважаваните живи писатели — просто не можеше да си облече обичайния черен костюм с панталон. Или антрацитно сивия. Нито пък морскосиния. Обичайните памучни бикини също не й се струваха достатъчно подходящи: вместо това се вмъкна в еластични съблазнителни розови прашки и сутиен от мрежеста материя в тон с тях, който поддържаше съвсем малко и не скриваше нищо. Защо не? — помисли си. Бяха по-скоро сладки, отколкото секси, а и какво лошо имаше да внесе малко промяна? Над сутиена завърза любимата си загръщаща се около тялото рокля с марката на Даян фон Фюрстснберг — дълга до коленете туника с три четвърти ръкави, изрязано деколте и абстрактен десен в яркожълто, бяло и черно. Изсуши косата си със сешоара и се гримира боса, след което добави чифт сандали с усукващи се около глезените каишки, като взе решение в полза на десетсантиметровите токчета вместо по-практичните обувки с платформи, с които ходеше на работа. Ръсел беше подсвирнал сънено, когато го целуна по челото за довиждане, но в мига, щом се качи в метрото, тя започна да се пита дали не се е издокарала твърде много за случая, а когато седна в ресторанта, вече беше убедена, че изглежда далеч повече като скъпо платена компаньонка, отколкото като стилна и въпреки това сериозна професионалистка.

За негова чест или просто поради разсеяността си — Леа не беше съвсем сигурна каква точно беше причината — погледът на Джеси си остана твърдо прикован в лицето й, докато казваше:

— Къде изчезна моята невзрачна редакторка? Надявам се, че не сте си дали целия този труд само заради мен.

Леа го проследи с поглед как се настанява в стола срещу нейния и моментално съжали за избора на тоалет. Беше подготвена за сексиските коментари на Джеси — Хенри я беше предупредил за тях и ако съдеше от първата им среща и положението му на нещо като литературен еквивалент на рок звезда, предполагаше, че той ще се окаже надут глупак, но въпреки всичко това не беше готова за такава неподправена обида. Такова поведение бе неприемливо и ако го тушираше сега, работните им взаимоотношения бяха напълно обречени. Той може и да беше прочут писател, но сега беше нейният прочут писател, и тя щеше да се погрижи той дяволски добре да проумее това.

Леа разигра цяло представление, като огледа дрехата си и се засмя весело:

— За теб ли? Джеси, много мило от твоя страна, че забеляза, но всъщност по-късно съм на парти. — Тя направи пауза, надявайки се че звучи по уверена, отколкото се чувстваше. — Трябва ли сега аз да си направя извода, че ти си хвърлил целия този труд заради мен?

Туш. Ръцете му незабавно посегнаха към косата му и я отметнаха от лицето му.

— Да, наистина изглеждам ужасно, нали? — каза малко овчедушно. — Изпуснах по-ранния влак, а после разписанието беше адски скапано. Истински кошмар.

— Влак ли? Мислех, че живееш в града?

— Така е, но тук не мога да се съсредоточа, затова напоследък пиша в Хамптънс.

— О, това е…

Той я прекъсна с печален смях:

— Наистина адски оригинално, знам. Наех къщата миналия ноември, точно когато започваше да застудява. Едва ли ще си шокирана да чуеш, че винаги съм имал присъщо за мен негативно мнение за Хамптънс, но това беше различно: беше сиво, изолирано, идеалното място да се залостиш с компютър и бутилка „Джак“. Дни наред не виждаш жива душа, а после — пуф! — слънцето се показва за частица от секундата през май и цял Горен Ийстсайд пристига en masse^[4].

— Тогава защо оставаш? През юли там е истински ад на земята — попита Леа.

— Чист мързел.

— О, моли те. Това не го вярвам и за секунда.

— Повярвай го. Направо съм пуснал корени тук. Просто не мога да се накарам да изляза от къщата — което не е лошо, като се имат предвид някои обстоятелства. Освен това в апартамента над мен в града правят ремонт и шумът е нетърпим.

— Ммм — каза Леа, като взе менюто, подадено й от келнера.

— Боже, отегчителен съм за самия себе си. — Джеси поклати глава и се облегна назад в стола си с шумна въздишка. — Как можеш да издържаш толкова много часове с обсебени от собствената си личност тъпаци като мен?

Леа се засмя против волята си. Макар да не й се искаше да си признае, намираше го за чаровен. Тя самата винаги глупашки се беше придържала към цялата тази история със самоподценяването.

— Това е просто част от изискванията на професията — рече тя.

— Като говорим за това, сигурна съм, че ти е любопитно какво…

— Джеси — каза тя мило, прекъсвайки го на средата на изречението. — Ще имаме много време за работа, затова си помислих, че може би ще е хубаво, ако днес просто се запознаем и запазим редакторските обсъждания за другия път — каза тя.

Той се втренчи в нея:

— Сериозно ли говорите? — попита.

— Съвсем. Ако това те устройва, разбира се.

Той наклони глава и я погледна косо:

— Странна личност сте вие, нали? Редактор, който не иска да говори за книгата ми. Добре, добре, добре. За какво искате да говорим госпожице Айзнър?

Леа беше доволна от реакцията му. Пътуването й до Кюрасо с момичетата не й се беше видяло като кой знае колко добър начин за отпразнуване на годежа, но й бе предоставило много време да обмисли каква стратегия да използва с Джеси. Знаеше, че ако изобщо се надяваше да се справи с тази работа, трябва отрано и твърдо да установи тона на общуването с него. Щеше да се наложи единствено тя да диктува както темпото, така и съдържанието на разговорите им и единственият хрумнал й начин беше да го завари неподготвен. Той беше дошъл на този обяд с очакването, че новата му редакторка в новото му издателство примира от нетърпение да научи всичко за новата му книга и вероятно е прекарала цели часове, ако не и дни, подготвяйки се за това. Изглежда, не можеше да повярва, че Леа не просто е готова да отложи този момент, а и е изпълнена с желание да го направи.

— О, добре. Сигурна съм, че можем да измислим нещо, не смяташ ли? — попита тя.

Докато приключат с предястията (котлет със салата за него и костур на скара с билки за нея), вече бяха говорили за всичко, само не и за писане.

Леа научи, че Джеси е израсъл в Сиатъл, но това му струвало потискащо и прекарал двайсетте си години, работейки тук-там из Югоизточна Азия, но това също му се сторило потискащо. Разказа й колко бил шокиран, когато „Разочарование“ най-напред попаднала в списъка на бестселърите и колко нереално му се струвало да спечели милиони от нещо, което според него не било нищо повече от дневник с пътни бележки и колко щур е купонът в Ню Йорк Сити, когато си млад, културен и възпитан и много, много богат. Беше минал само малко повече от час, но на Леа започваше да й се струва, че познава Джеси съвсем мъничко, сякаш започваха да създават връзка, необичайна и за двамата не романтична, разбира се, но въпреки това някак интимна. Това беше много повече, отколкото се беше надявала всеки път, когато си беше представяла този обяд, и затова се оказа още по-изненадващо, когато Джеси, мимоходом и без това ни или малко да прозвучи като изтъкване или признание, спомена съпругата си.

— Имаш съпруга? — попита Леа; цялото й предишно хладнокръвие се изпари в един миг.

Той кимна.

— Искаш да кажеш, че си женен?

— Така го определят най-общо хората, да. Изненадана ли сте?

— Не. Всъщност, да. Не съм изненадана, че си женен, просто… ъъ… изненадана съм, че… ами, че не съм го прочела във всичките тези вестници.

Джеси се ухили и тя си помисли колко по-добре изглежда той, когато се усмихва. Някак по-млад, съвсем не толкова съсипан.

— Много ясно казано, госпожице Айзнър. Виждам, че вие също планирате да се присъедините към редиците на нас, женените.

Той хвърли поглед към лявата й ръка и повдигна вежди.

Тя не можеше да си обясни защо, но внезапно изпита смущение. Смущение и доста силно усещане за неловкост. Как всичко се беше извъртяло толкова бързо? Беше твърдо решена да владее положението по време на целия обяд, като задава на Джеси очарователни въпроси и отговаря духовито на негови те. А сега само с небрежното споменаване на нямащия нищо общо с конкретната ситуация факт, че той има съпруга, Джеси някак беше взел положението под свой контрол.

— Десерт? — попита тя, като взе менюто и се престори, че го прелиства.

Джеси поръча еспресо за двамата. Без да пита. Което, естествено, се стори на Леа колкото дразнещо, толкова и очарователно. Тя би предпочела билков чай, ако й беше позволено да избира, но беше странно приятно да не трябва да взема решение.

— И така, кажете ми, госпожице Айзнър. Коя е последната велика книга, която сте редактирали? Преди моята, разбира се.

— Е, господин Чапмън, не е нужно да ви напомням, че тепърва предстои да се види колко велика е вашата.

— Права сте. Но все още не сте отговорила на въпроса ми. Заявихте, че това е среща за запознаване и колкото до мен, аз просто съм любопитен по отношение на жената, която ще ме редактира.

— Какво точно бихте искали да научите?

— Кои са другите ви автори? Любимите ви? Кои от книгите ми са ви доставили удоволствие?

Леко смутена, Леа каза:

— Мисля, че вероятно знаете отговора на този въпрос.

— Което значи?

Леа замълча за момент и обмисли евентуалните последици от абсолютната искреност. Определено не се чувстваше задължена от морална гледна точка да каже цялата истина: просто й се струваше глупаво да продължава да поддържа заблудата, че е свикнала да редактира литературни гиганти, автори на мегабестселъри. Решила да опита различен подход, тя го погледна прано и очите и каза:

— Което значи, че не се съмнявам, че сте си подготвили домашното. Знаете много добре, че вие ще бъдете най-добре продавания автор, с когото съм работила до този момент — и, разбира се за доста време напред — и също така знаете, че моят шеф, колегите ми и вероятно цялата книгоиздателска общност, смятат, че съм прекалено неопитна, за да се справя с книгата ви.

Джеси изпи еспресото си на една глътка.

— А какво мислиш ти, скъпа Леа? — попита той с играеща на устните му полуусмивка.

— Мисля, че ви е втръснало от всички глупости, съпътствали последната ви книга. Че ви е омръзнало хората просто да ви казват онова, което искате да чуете, защото сте продали много екземпляри от книгите си и те искат да продължавате да бълвате книги. Не знам защо изчезнахте през последните девет години, но подозирам, че причината не е била само в твърде многото забавления… или каквото друго там твърдяха ловците на клюки. Мисля, че търсите ново начало и редактор, който няма какво да губи. Някой млад и гладен и готов да поеме някой и друг риск. — Тя направи пауза. — Как се справям?

— Много си проницателни, Леа.

— Благодаря. — Почувства се почти възбудена от прилива на адреналин и нервна, но по приятен начин.

— И с риск да прозвуча като покровителствено настроен задник, напълно съм сигурен, че взех правилното решение.

— Така е — кимна тя.

— Знам.

— Е, сега, след като постигнахме съгласие…

Джеси махна на сервитьора да донесе сметката и когато тя пристигна, я подаде направо на Леа:

— Предполагам, че това е за сметка на „Брук Харис“?

— Разбира се — засмя се тя. Пъхна чисто новата си кредитна карта „Американ Експрес“ в малката папка и се облегна назад.

— Е, Джеси — каза тя, като извади от дамската чанта червения си кожен органайзер. — Кога ще се видим отново?

— Дързък ход, госпожице Айзнър. Не е ли редно аз да задавам въпросите? — Тонът му беше безспорно закачлив, сякаш флиртуваше с нея — факт, който Леа забеляза и който за голяма нейна почуда й хареса, но в края на краищата това беше работа, така че тя не обърна внимание.

— Свободна съм за обяд във вторник и петък другата седмица, макар че във вторник вероятно е по-добре. Разбира се, добре дошъл си да се отбиеш в офиса и после…

— Другата седмица не ми е удобно.

— О. Добре тогава. В такъв случай, по-другата. Какво ще кажеш да…

— Не, и това не ме устройва.

Леа изпита раздразнение. За кого, по дяволите, се мислеше този? Нейното издателство току-що беше похарчило три милиона долара, за да закупи онова, което не беше много повече от едно име и едно обещание, а той не смяташе, че е достатъчно важно да я удостои с присъствието си за нормален разговор между редактор и автор?

— Ти дори не ме остави да довърша — каза тя тихо.

— Съжалявам — каза той с едва потисната усмивка. — Просто въпросът е, че през следващите няколко седмици нямам планове да идвам отново в града. Неприятната случка с тазсутрешния влак затвърди решението ми. Сега можем или да изчакаме докато се върна, или, ако си навита, ще се радвам да бъда твой домакин в Хамптънс.

Леа не можеше да повярва на онова, което чуваше. Той й казваше какви са възможностите за избор? Това беше абсурдно! Да не говорим, че нямаше представа как да реагира. Останалите автори, с които беше работила, винаги бяха толкова сговорчиви, толкова ценяха времето и вниманието й, че сега беше изгубила дар слово. Как ли пък нямаше да пътува по два часа и половина, отклонявайки се от пътя си, за да се среща с някакъв писател! Дори самата мисъл за това беше вбесяваща. И все пак тя знаеше, че не може да се върне в службата, без да разполага с някакво по-ясно описание на романа на Джеси и приблизителен отговор кога ще може да предостави такова. Направи единственото, което й хрумна, и заговори колебливо, за да спечели време:

— Ами ще трябва да си проверя графика и да ти се обадя отново — хладно каза тя.

— Той ще ти каже да дойдеш — каза Джеси.

— Моля?

— Хенри. Той ще ти каже да дойдеш. Не се безпокой, Леа, не е чак толкова далече, а аз обещавам да се грижа добре за теб. Има дори „Старбъкс“.

Леа изпита благодарност, когато сервитьорът й върна кредитната карта и разписката. Внимателно сложи всяка от тях в съответното отделение на портмонето си и си събра нещата.

— Не съм те разстроил, нали? — попита Джеси. Леа имаше ясното чувство, че изобщо не му пука.

— Разбира се, че не. Просто закъснявам за друга среща. Ще ти се обадя по-късно днес или утре и ще уговоря следващата ни среща.

Той се ухили и отстъпи встрани, за да може тя да мине пред него.

— Звучи ми добре. И Леа? Опитай се да не изпадаш в паника, става ли? Ще се сработим прекрасно.

— Паника ли? — Леа си помисли да забели очи, но вместо това просто изсумтя презрително. — Ласкаеш себе си, Джеси Чапмън. Може би просто си мисля за други неща?

— Може би — призна той. Отново я целуна по бузата, но този път тя не изпита нищо. Когато излязоха навън, валеше, и докато Леа ровеше из огромната си чанта за чадър, Джеси се отправи, подтичвайки, към Шесто Авеню. — Ще говорим по-късно — провикна се, без да се обръща.

Леа кипеше от гняв. Той наистина беше самомнителен, надут кретен. Дори не си беше направил труда да я попита дали й трябва такси, или да предложи да я изпрати пеша обратно до офиса — дори не й беше благодарил за обяда! Не знаеше как ще успее да се справи с човек с подобно гигантско его. Можеше да бъде дипломатична и да кара по мекия начин, но предвзетият, изпълнен с възхита подход от типа „безкрайно-съм-впечатлена-от-гениалността-ви-мистър-Бестселър“ просто не беше в стила й. Нито сега, нито когато и да било и определено не и заради някой, толкова неприятен като Джеси Чапмън. По дяволите, дори Адриана би могла да се справи по-добре с него, макар че никога не беше редактирала — а може би дори не беше и прочела — дори една книга през целия си живот. Тази мисъл я тормозеше по време на цялото изминаване пеша на осемте пресечки на връщане към офиса — връщане, станало още по-неприятно от това, че сега обувките й с десетсантиметрови токчета бяха подгизнали. Когато влезе в сградата, вече беше готова да се откаже от цялата тази история… факт, който не си напрани особен труд да скрие от Хенри.

— Влизай тук, Айзнър — повика я той, докато минаваше покрай вратата му. Нямаше начин да стигне от асансьора до офиса си, без да мине покрай този на Хенри — влудяващ замисъл, който без съмнение беше планиран.

Леа щеше да се зарадва, ако имаше няколко минути да се съвземе и честно казано да пооправи тоалета си, като добави дълга вълнена жилетка или чифт сандали, но знаеше, че Хенри вероятно си е освободил целия следобед в очакване на завръщането й.

— Здрасти — изчурулика тя бодро и се настани колкото можеше по-смирено на двуместното му канапе.

Хенри я огледа от горе до долу, но слава богу, лицето му остана безизразно.

— Е? — попита той.

— Ами той определено е труден човек — каза тя, преди да си даде сметка колко невероятно тъпо звучеше това.

— Труден човек?

— Доста е арогантен — точно както ти ме предупреди, — но съм сигурна, че това не е нищо, с което да не успеем да се справим.

— Определено бих казал, че той си е заслужил правото да бъде малко арогантен, не смяташ ли? В края на краищата, той все пак заемаше място в челната десетка на бестселърите с твърди корици в продължение на двайсет и два месеца.

— Разбира се, разбира се, изобщо нямам това предвид. Всички мина много гладко. Просто въпросът е там, че когато се опитах да уговоря дата за следващата ни среща, той безцеремонно отказа да се върне в Манхатън.

Хенри вдигна поглед:

— Той не живее ли в Уест Вилидж?

— Да, обаче твърди, че тук не може да се съсредоточи, затова е наел къща в Саг Харбър. Той просто прие за дадено, че аз ще отида там… — провлече Леа със смях.

— Разбира се, че ще отидеш — тросна се Хенри — нещо, което не правеше често.

— Така ли? — попита Леа, изненадана повече от ожесточения тон на Хенри, отколкото от каквото и да е друго.

— Да. Ще възложа останалите ти проекти на други редактори, ако се налага. От днес до датата, определена за издаването на книгата му, ще превърнеш това в единствен приоритет. Ако това означава да се срещате в зоологическата градина в Бронкс, защото той се вдъхновява от малките лъвчета, така да бъде. Имаш позволението ми да направиш всичко, каквото е необходимо, за да удовлетвориш нуждите му. Стига този ръкопис да бъде предаден в срок и да е годен за публикуване, не ми пука, дори да прекараш следващите шест месеца в Танзания. Просто се погрижи това да се случи.

— Разбирам, Хенри. Наистина разбирам. Можеш да разчиташ на мен. И не е необходимо да възлагаш проектите ми на друг — каза Леа, сетила се за автора на мемоари с хроничната умора, за романиста, чиято книга чакаше да бъде подписана за печат и за преквалифициралия се в писател комик-скечист, който се обаждаше с нови шеги най-малко по три пъти седмично.

За щастие телефонът на Хенри иззвъня и миг по-късно асистентката му обяви по интеркома, че се обажда жена му.

— Помисли си за онова, което ти казах, Леа — каза той, с ръка върху микрофона на слушалката.

Тя кимна и излезе почти тичешком от офиса му, почти без да обръща внимание на пронизващата болка, която чувстваше и в двете си пети. Собствената й асистентка, стиснала купчина съобщения и паметни бележки, се втурна към Леа в мига, в който тя се стовари в стола пред бюрото си.

— Този договор тук трябва да се подпише веднага, за да мога да го изпратя с „Фед Екс“ преди края на работното време, а Пабло от художествения отдел има нужда от някакви анотации за корицата на мемоарната книга на Матисън толкова скоро, колкото е в границите на човешките възможности. О, и…

— Анет, може ли това да почака за минутка? Трябва да се обадя по телефона. Би ли затворила вратата на излизане? Ще се забавя само минутка. — Леа се опита да запази спокоен и равен тон, но й идваше да закрещи.

Анет, бог да я благослови, само кимна и тихо затвори вратата след себе си. Несигурна дали някога отново ще събере сили да се обади, ако не го направеше още сега на секундата, Леа вдигна слушалката и набра номера.

— Хей, това наистина беше бързо — отговори Джеси. Прозвуча като закачка. — Какво мота да направя за вас, госпожице Айзнър?

— Прегледах графика си и след като премислих, смятам, че напълно може да се уреди следващата ни среща да се състои в Хамптънс.

Той демонстрира достатъчно сдържаност, за да не прозвучи самодоволно, но Леа можеше да го почувства как се хили.

— Оценявам това Леа. През следващите две седмици ще бъда извън града, за да правя проучвания. Устройва ли те вторият уикенд на август?

Леа не си направи труд да погледне органайзера си или календара, който държеше отворен на екрана на компютъра си. Какво значение имаше? Хенри достатъчно ясно бе дал да се разбере: ако това устройваше Джеси, значи устройваше и нея.

Тя си пое дълбоко дъх и захапа палеца си толкова силно, че остави белег.

— Ще бъда там — каза тя.