Лорън Уайзбъргър
Да преследваш пръстен с диамант (7)

„Дружелюбна“ всъщност значи „отчаяна“ и „винаги на разположение“

— Ади, портиерът току-що позвъни да каже, че колата ти е тук — обяви госпожа де Суза от прага на стаята на Адриана.

— Добре — промърмори Адриана, призовавайки на помощ цялата сила на волята си, за да не реагира с неприятна агресия на думите на майка си.

— Какво каза, скъпа? Чу ли ме? Казах, че портиерът…

— Чух те! — отговори Адриана по-троснато, отколкото възнамеряваше.

Майка й въздъхна — дълга, проточена, драматична въздишка, която почти винаги беше предисловие към дълъг, проточен, драматичен разговор.

— Адриана, опитах се да проявя разбиране — наистина и опитах, — но положението стана неконтролируемо.

Адриана почувства как цялото й тяло се сви от напрежение, но преди изобщо да успее да реагира, машата за къдрене се беше изплъзнала от ръката й и се беше приземила на пода, спирайки се за кратко, но болезнено върху бедрото й, докато падаше.

— Мамка му! — изпищя тя, като скочи светкавично на крака и разтри горната част на дясното си бедро с две ръце.

— Адриана! Не използвай такъв език! Няма да търпя да говориш така в тази къща! — Госпожа де Суза сниши глас и придаде на гласа си нещо като успокоителен тон. — Ела тук. Добре ли си?

— Изгорих се. Ще излезе мехур!

— Ще ти донеса малко „Неоспирин“ само след минутка. Но първо искам да обсъдя нещо с теб. Разбрах, че ти…

— Мамо, моля те, моля те, моля те, можем ли да проведем този разговор, след като се прибера? Вече закъснях, а както виждаш, дори не съм близо до приключването на приготовленията. Съжалявам, че използвах такъв език. Наистина. Но може ли това да почака?

— Не става дума само за езика, Ади, проблемът е в тона, който държиш напоследък на баща си и мен. Не е нужно да ти напомням, че това е нашият апартамент и ние сме добре дошли да го използваме, когато пожелаем. Сега ти много ясно даде да се разбере, че присъствието ни ти е неприятно, но помисли ли си как може да ни накара това да се почувстваме?

— Мамо…

— И, разбира се, съществува и въпросът с харченето. Уверявам те, че тези разговори са ми точно толкова неприятни, колкото и на теб, но нищо не се променя. Просто е неприемливо, че…

Адриана почувства как възелът в гърлото й започна да се увеличава. Твърдо решена да не се разплаче и да провали отнелото й четирийсет и пет минути внимателно полагане на грима, тя вдиша дълбоко и тръгна към майка си.

Наистина възнамеряваше да вземе ръцете на възрастната жена в своите и да обясни спокойно защо моментът не е подходящ — наистина, точно така смяташе да направи, — но гневът и раздразнението я завладяха. Нищо на земята не можеше да събуди в нея такава ярост, както онова покровителствено и снизходително изражение ма лицето на майка й. Затова тя направи каквото бе правила през целия си живот, когато се чувстваше притисната в ъгъла от майка си, закрещя:

— ЗАЩО СЕ ОПИТВАШ ДА МИ СЪСИПЕШ ЖИВОТА? ВЕЖЛИВО ТЕ ПОПИТАХ ДАЛИ МОЖЕМ ДА ОБСЪДИМ ТОВА ДРУГ ПЪТ, А ТИ ОТКАЗА ДА МЕ ЧУЕШ! — Тя се приближи към майка си, която бавно отстъпваше назад в коридора. — ЩЕ СВЪРША С ПРИГОТОВЛЕНИЯТА И ЩЕ ИЗЛИЗАМ, А ТИ ЩЕ СЕ СПРАВИШ С ТОВА. СЕГА МЕ ОСТАВИ НА МИРА!

Подчерта гневната си реч със силно затръшване на вратата и моментално изпита вълна на освобождаване и облекчение. Разбира се, на нейната възраст беше нелепо да вика, да крещи и да тряска врати… определено би подхождало повече на някоя второкурсничка. Но тази жена можеше да бъде толкова невероятно вбесяваща, а умението й да подбира моментите беше под всякаква критика. Беше непоносимо, че родителите й бяха пристигнали вчера изневиделица, без почти никакво предупреждение, освен времето, което им беше нужно да стигнат от летище „Кенеди“ до апартамента, и смятаха да останат за Деня на благодарността — празник, който дори не отбелязваха! Единствената й утеха беше фактът, че вчера не беше пристигнал и Тоби, както беше по план (ужасът от факта всичките накуп да се мотаят из фоайето беше просто неописуем) и следователно той имаше достатъчно време да си намери хотел.

— Хотел? Наистина ли? — бе попитал той с изненадан тон, когато Адриана го попита дали иска тя да направи резервацията, или сам ще я направи.

— Но, да, разбира се, querido, разбира се, че хотел.

— Сам по себе си ми е понятен фактът защо ще се почувстват неудобно, ако остана в стаята ти, но наистина ли смяташ.

— Тоби, моля те! — беше го прекъснала раздразнено Адриана. — И дума не може да става да останеш тук заедно с тях.

Той беше отстъпил, естествено, и се беше регистрирал в „Карлайл“: Адриана не можеше да се застави да обясни, че красивия й апартамент всъщност беше техният красим апартамент — факт, който той със сигурност щеше да разкрие, ако останеше под един и същи покрив с тях. Не, това просто беше неприемливо.

Твърдо решена да се успокои, за да запази цвета на лицето си, Адриана седна пред огледалото на тоалетката си и сложи с пухчето малко бронзираща пудра върху бузите си. Внимателно очерта устните си с безцветен молив, запълни ги с малко по тъмно матово червило и намаза отгоре малко прозрачен гланц, та да им придаде блясък. Още едно попиване с кърпичката и беше готова.

Тоалетът беше съвсем друг въпрос. Как се предполагаше, че трябва да се облечеш за някаква делова вечеря? О, колко се ужасяваше от това! Беше необичайно топла ноемврийска събота вечер и всички ресторанти със сигурност щяха да изнесат масите си отвън, и всички щяха да са приятно развълнувани от неочакваното циганско лято, забързани да стигнат до всички клубове за танци и празненствата в огромните мезонети тачи вечер, а тя отиваше в някакъв задушен апартамент в Горен Ийст Сайд. Със сигурност щеше да е претъпкан с плесенясали антики и колекции от скъпоценни дреболии, самата мисъл за които и отвращаваше. Антиките й докарваха алергия. И изделията от лиможки порцелан! Само от вида на онези малки кутийки й се повръщаше. Беше се оплаквала толкова, колкото се осмели, когато Тоби обяви плана за вечерта, но не беше склонна да упорства: Тоби може и да беше малко отегчителен, освен че винаги беше леко тъповат, но й беше гадже и тя смяташе да изтърпи стоически всичко като покорна и обожаваща го приятелка, та ако ще и да умре.

Полагайки значително по-малко усилия от обикновено, Адриана бързо избра прилепнал, загръщащ се около тялото кашмирен пуловер с къс ръкав и го съчета с изключително впита тясна пола. Дълги чорапи с ръбове — госпожа де Суза изтъкваше вечната им сексапилност още от момичешките години на Адриана и чифт пантофки с десетсантиметрови токчета завършваха вида й.

Чувстваше се като монахиня.

— Тръгвам — провикна се, без да се обръща конкретно към някого.

Майка й се материализира от нищото: очите й опитно прецениха вида на Адриана само за секунди.

Резултатът беше едва доловимо кимване, а после жената каза:

— Той няма да те вземе, така ли?

— Хотелът му е в горен Ийст Сайд, а също и партито. Вместо това изпрати кола. — Никой не настояваше на кавалерството повече от Адриана, но дори тя си даваше сметка колко нелепо е човек да шофира в продължение на осемдесет пресечки до центъра, само за да направи обратен завой и да подкара отново в посоката, от която е дошъл.

С госпожа де Суза обаче не беше така:

— Ооо — промърмори тя мъгляво, намеквайки дори без да каже и дума, че не одобрява това обяснение.

— Не стой будна да ме чакаш. — Адриана наметна тънък шлифер „Бърбъри“ — най-консервативната й връхна дреха — и целуна майка си по бузата.

— По кое време мислиш, че ще се прибереш?

— Мамо…

Госпожа де Суза вдигна ръце:

— Права си, извинявай. Върви, забавлявай се. Просто въпросът е там, че ние с баща ти искаме скоро да се запознаем с господин Барън. Нали, Ренато?

Господин де Суза вдигна поглед от вестника си „Глобус“ само колкото да кимне и да каже на Адриана, че изглежда прекрасно и да й пожелае чудесно изкарване.

Адриана се измъкна от апартамента без повече въпроси и затаи дъх, докато чакаше асансьора. Това вече наистина беше прекалено. Тя беше зряла жена, а все още трябваше да търпи все същите родителски разпити и намеси, все едно беше тийнейджърка.

Излезе в елегантното мраморно фоайе, толкова погълната от кипящия си гняв, че отначало дори не забеляза никого във фоайето.

— Ади, насам — провикна се един глас.

Адриана се обърна и видя Леа, застанала в малкото пощенско помещение на сградата, разположено отвъд фоайето, ровейки из купчина хартии.

— Здрасти — въздъхна тя драматично, като се приближи бавно до нея.

Леа не вдигна очи, само метна в боклука един каталог на „Виктория’с Сикрет“.

— Нищо не може да те накара по-бързо да се почувстваш адски кофти от този парцал — подметна злъчно тя. — Е, не и теб, очевидно, но останалите от нас…

— О, моля те, ти си фантастична — автоматично каза Адриана, макар че беше доволна — и напълно съгласна — с оценката на Леа.

— Накъде си се запътила тази вечер?

Нова въздишка:

— С Тоби на някаква кошмарна свързана с „индустрията“ официална вечеря. Изпълнителни директори на студия или продуценти, или нещо от този род, дошли в града по причина, която не помня.

— Може би няма да е толкова зле. Къде е?

— В жилищната част на града.

Леа сбърчи нос:

— О. Това е гадно.

— Ами ти какво си намислила? — Адриана вече знаеше какъв е отговорът, но смяташе, че все пак е редно да попита. Леа имами много прекрасни качества, но „забавна“ не беше сред тях.

— Аз ли? — Леа хвърли бърз поглед надолу към фланеленото долнище на пижамата си и се засмя. — Имам страстна среща с телевизора си и половин килограм замразен сладоледен десерт.^[1] Знам, че е направо зашеметяващо.

Адриана поклати глава:

— А годеникът ти къде е? Не, чакай — нека позная. Излязъл е някъде като нормален човек, забавлява се и се държи общително, а ти си отказала да го придружиш?

— Не съм отказала. Просто реших да не участвам. Освен това имам работа.

— Добре, добре, querida. Трябва да тръгвам. Ако остана тук само още един миг, много ще се разстроя от поведението ти. Ще започна да звуча като майка ти и да попитам защо една жена, толкова млада, красива и очарователна като теб, настоява да спи зимен сън, вместо да разцъфтява.

— Да разцъфтява ли? Наистина ли току-що каза това? — Леа хвърли бърз поглед на корицата на „По-ярък образ“ и метна и него в боклука.

— Ах! — Адриана отметна раздразнено ръце нагоре. Това момиче беше невъзможно. И какво прахосване на едно идеално гадже. Горкият Ръсел вероятно просто искаше да излезе, да се поотпусне, да се позабавлява, а неговата приятелка не знаеше значението на тази дума. — Трябваше ти да отиваш на тази досадна вечеря довечера, а аз да излизам с Ръсел и да се забавлявам.

Леа забели очи.

— Върви! Поздрави Тоби от мен. И се дръж прилично, става ли? Без палави изпълнения на вечерята.

— Какво, да не се тревожиш, че ще вземем да правим секс в тоалетната? — попита ухилено Адриана.

— Повече се тревожа, че ще вземеш да правиш секс в тоалетната с някой друг, а не с Тоби.

Адриана се престори, че обмисля възможността:

— Хмм, това дори не ми беше хрумвало. Много интересно.

Пътуването с кола до Седемдесет и четвърта улица и Парка беше безкрайно. Беше прекалено млада за официални вечери в жилищната част на града! Твърде млада, за да погребва красивата си фигура под поли до коленете и шлифери! Твърде млада, за да остане само с един мъж до края на живота си! Всичко това беше толкова глупаво — цялото това бързане да си намери съпруг само защото скоро щеше да стане на трийсет. Такъв натиск! От страна на родителите й, но също и на приятелите: защо бяха толкова убедени, че техният път е правилният? Адриана се вбесяваше все повече с всяка измината пресечка: когато профучаха покрай сградата на „МетЛайф“, вече беше решила твърдо да прекрати целия този фарс веднъж завинаги. Значи щеше да загуби един бас — голяма работа.

Лимузината прелетя покрай Беар Стърнс и Адриана не можа да не се сети за Еминия Дънкан, както винаги на минаване покрай сградата, в която той веднъж знаменито (поне според нея) беше заявил, че „държи света за топките“. Адриана никога не го беше харесвала, но трябваше да признае, че беше сравнително привлекателен, прекалено самоуверен, типичен нюйоркски банкер, който имаше доста добър вкус по отношение на момичетата. Не беше ли логично да се предположи, че щом Дънкан беше заменил Еми за осем години по-млада жена, приятелите и колегите му биха направили същото? Разбира се, че на. А и винаги съществуваше Яни. През последните няколко месеца тя беше започнала още по-усилено да флиртува с него, да го кара да я забелязва, докато всичко беше приключило една съкрушителна сутрин, когато го видя да целува друго момиче след часа. Не по-красиво или в по-добра форма, трябва да се отбележи, но с едно ясно и неоспоримо предимство: едва ли беше и ден по-стара от двайсет години. И накрая, съществуваше и Тоби. Майка й може и да го беше казала първа, но Адриана не показа несъгласие: макар и да нямаше недостиг на успели красиви, богати мъже, не толкова много бяха хетеросексуалните необвързани. А колко от останалите биха предпочели да се оженят за трийсет и няколко годишна жена, вместо за свежо двайсет и две годишно момиче, момиче, което ги гледаше с големи, изпълнени с обожание очи и изражение, което казваше: „Благоговея пред теб и смятам всяка изречена от теб дума за божие слово?“ Адриана знаеше, че може да се преструва малко в началото, но дните, в които се отнасяше с обожание към мъжете, отдавна бяха отминали — ако бяха достойни за вниманието й, те можеха да обожават нея. Оставаше въпросът: колко дълго беше в границите на разумното да очаква, че те ще продължат да й играят по спирката, преди красотата й да започне да повяхва? Докато стане на трийсет и една? На трийсет и две? Може би. Но навярно беше по-добре да не рискува.

Тоби я чакаше пред сградата, когато пристигна. Адриана едва не му каза, че беше по-добре да съчетае блейзъра си с чифт памучни панталони вместо с джинси — Парк Авеню и Холивуд Хилс не се подчиняваха точно на едни и същи правила по отношение на облеклото, но си спомни, че трябва да поддържа вътрешното си усещане на двайсет и две годишна жена, наведе се към него и прошепна в ухото му:

— Изглеждаш толкова готино тази вечер. Едва ще дочакам до по-късно.

Лицето му трепна в неприкрита радост:

— Наистина ли?

Боже мили, беше прекалено лесно. Господин Прочутият режисьор може и да излъчваше напереност и увереност, когато ставаше въпрос за правене на филми, но явно не беше свикнал с подобни комплименти. Адриана пресметна набързо и изчисли, че вероятно току-що беше отбелязала навършването на цял месец от „Търсенето на пръстена“’08.

— Наистина — измърка тя.

Портиерът ги поздрави по име и ги въведе в пищно тапицирания асансьор.

— Отведи го до върха — каза той без следа от ирония. Адриана забели очи, а Тоби се засмя. Не е толкова лошо, помисли си тя, като му позволи да я обгърне с ръце изотзад, когато асансьорът се затвори. Той е приятен за прегръщане и е сладък, и ме обича. Бих могла да свикна с това, ако трябва.

Което продължи точно още десет секунди, точно достатъчно време, та асансьорът да се отвори право към мезонета и Адриана да срещне погледа на първия човек, когото видя.

— Хей, я виж ти кой бил тук — изрева Тоби, като пусна Адриана и тръгна напред да се ръкува с мъжа. — Скъпа, бих искал да те запозная с някого. Дийн Декър, това е Адриана де Суза. Адриана, Дийн.

Умът на Адриана заработи с бясна скорост. Откъде се познаваха Дийн и Тоби? Беше ли споменала на Дийн за Тоби онзи ден в самолета? Щеше ли някой да я хване в лъжа, или да я изпорти за нещо? Бързо заключи, че не, колкото до този момент, не беше направила нищо нередно, но все още беше твърде шокирана, за да реагира по какъвто и да било уместен начин. За щастие, Дийн изглеждаше много по-овладян. Дори развеселен.

— Адриана, така ли? Страхотно име. Ами приятно ми е да се запознаем. — Той подаде ръка.

— На мен също — успя да каже тя. Почувства как косъмчетата по ръцете й настръхнаха, когато ръката й докосна неговата. Не можеше да се отрече, че беше абсолютно прелестен, особено защото се беше издокарал по съвсем същия начин (черен блейзър, бяла риза и джинси) като Тоби. Само преди минути Тоби беше изглеждал сравнително привлекателен, но сега, застанал до Дийн, така че можеше да ги сравнява пряко, имаше стряскаща прилика с трол. Умът на Адриана бързо нарисува разстройваща картина: снимки на Тоби и Дийн един до друг на страницата „На кого му стои по-добре“ в „Ю Ес Уийкли“, като сто процента от анкетираните в Рокфелер Сентър бяха гласували за Дийн. Никога преди не беше виждала пълен стопроцентов вот дори не и онзи път, когато бяха изправили Роузи О’Донъл срещу Наоми Кембъл, но в нейната мислена графика, резултатите бяха кристално ясни.

Явно без да си дава сметка нито за еднаквите им тоалети, нито за претърпяното зашеметяващо поражение, Тоби собственически обгърна с ръка рамото на Адриана и я придърпа по-близо до Дийн, така че главите на тримата бяха само на сантиметри разстояние.

— Току-що поверихме на Дийн главната роля в „Близо до нея“ — обяви той със заговорнически тон.

Очите на Адриана се стрелнаха към Дийн.

— Вярно е — кимна ухилено той.

Адриана почувства, че й се завива свят от изненада:

— Сериозно? — изписка тя. Вземи се в ръце!, сгълча се Адриана. Пое си дълбоко дъх, а после си лепна усмивка на лицето — истинската й зашеметяваща усмивка, обикновено запазена за специални случаи (среща със съпругата на някой настоящ любовник, молба към татко за нова кола и т.н.)

— Колко прекрасно! Поздравления и на двама ви. — Ето. Така по-биваше.

Висока, зашеметяваща жена в костюм на „Шанел“, чиято мода никога не отминаваше, се приближи към тях.

— Добре дошли на нашето малко празненство — пропя тя, като прати въздушна целувка на цялата група. — Просто сме възхитени, че вие, всичките момчета от Калифорния, успяхте да дойдете.

— Катрин — каза Тоби, като стисна ръцете й и я целуна по двете бузи.

На Адриана й идваше да повърне. Пфу! Единственото по-лошо нещо от това европейците да се държат като европейци бяха американци, които се държаха като европейци!

— Бих искал да те запозная с гаджето си, Адриана де Суза. — При звука на думичката с „г“ Адриана хвърли крадешком поглед към Дийн, който вече я гледаше с вдигнати вежди и развеселено изражение на лицето. — А също и с Дийн Декър. Адриана, Дийн, тази прекрасна дама е вашата домакиня за тази вечер.

Адриана се обърна към жената, която при по-внимателно вглеждане беше по-възрастна, отколкото отначало си беше по мислила, вероятно по-скоро към шейсетте. Насили се да изрече обичайните плоски любезности за красивия апартамент, колко се радва, че е тук, каква прекрасна огърлица имате, дрън-дрън, дрън, но жената само я гледаше втренчено. След като остави Адриана да се запъва така още известно време, тя обхвана в шепи брадичката й и бавно, много внимателно, сякаш докосваше фин порцелан, обърна лицето й напред и назад.

— Боже, боже, прекрасна си — каза Катрин, като се взираше в Адриана. — Великолепни скули и красиви, големи очи. Обаче кожата ти! — Жената изстена. — Ангелски тен.

Добре. Така по-биваше. Адриана откри, че отправя втората си зашеметяваща усмивка за тази вечер.

— Благодаря ви! Много мило от ваша страна да го кажете. — Опита се да си придаде смутено или поне скромно изражение, но не беше сигурна какво се е получило.

— Катрин… — изрече Тоби с предупредителен тон.

— Съжалявам. Знам — никаква работа по време на парти. Обещавам да не я притеснявам тази вечер, макар че можеш да се обзаложиш, че ще я потърся в понеделник.

Жената вдигна поглед, когато във фоайето се появиха още двама гости.

— Барът е отсреща, в дневната — посочи тя към внушителна двукрила френска врата. — Извинете ме за момент, ако обичате.

— Мисля, че ще се отправя право към пиячката — обяви Дийн, когато Катрин плавно се приближи да поздрави новите си гости. — Ще се видим по-късно, нали?

— По-късно, мой човек — кимна Тоби, в опит да прозвучи бодро, но просто прозвуча като старец.

Адриана просто не знаеше откъде да започне. За Дийн ли да започне първо да върти Тоби на шиш и да го разпитва, или за Катрин.

— Ще трябва да внимаваш, иначе може като нищо да се озовеш на страниците на „Мари Клер“ — каза Тоби, като грабна две чаши шампанско от подноса на мотаещ се наблизо сервитьор и си запробива път към Адриана.

— Катрин работи в „Мари Клер“? — настойчиво попита Адриана.

— Катрин работеше в „Мари Клер“. В продължение на десетилетия беше редактор в отдела за мода, занимаваща се с издирването на нови модели, и има заслуга за откриването на безброй прочути в момента фотомодели. Така че ти направи голям комплимент. Не че аз вече не си го знаех… — той се наведе толкова близо, че Адриана усети мириса на шампанско в дъха му.

— Интересно — отбеляза Адриана. — Много, много интересно. — Трябваше да пита майка си за Катрин: ако тази жена наистина беше гуруто на откривателите на модели в „Мари Клер“, значи госпожа де Суза със сигурност щеше да я познава.

— Ела, скъпа. Нека те покажа на всички.

Когато дойде време за вечеря, от картончето с името Адриана откри, че мястото й е между една редакторка от „Мари Клер“ и… Дийн. Катрин — както правят всички добри домакини и заради което ги мразят всичките им гости — беше разделила всички двойки и ги беше разпръснала по цялата маса, за да насърчи започването на нови разговори между непознати. Не беше идеално, но ме беше и пълна катастрофа. Можеше да е настанена между Дийн и Тоби — това нямаше да бъде забавно. Адриана огледа преценяващо обстановката, състави си план за действие и седна на мястото си. Кимна на Дийн, а после според плана бързо се обърна наляво. Наклони се плътно към жената, толкова плътно, че челата им почти се допряха, и попита:

— Давате ли си сметка каква късметлийка сте? Настанена сте до най-фантастичния мъж в стаята.

Жената, която Тоби по рано беше представил като Макензи Майкълс — най-важната жена, която трябва да познаваш в „Мари Клер“ — за миг се втренчи безизразно в Адриана, несигурна как да реагира. Адриана просто кимна, сякаш да каже: да, вярно е, и Макензи крадешком хвърли поглед наляво. Адриана забеляза как очите й се разшириха и тя вдиша дълбоко. От другата страна на Макензи седеше мъж, още по-фантастичен от Дийн. Носеше ушит по мярка супермоден костюм на тънко райе в стила на Том Браун, без вратовръзка. Косата му беше високо подстригана около тила и скулите, но малко по-дългата коса отгоре беше разрошена и стърчаща точно колкото трябваше: готин, но не и полагащ особени усилия. Най-хубавото от всичко обаче беше това как той сякаш блестеше. Кожата му изглеждаше прясно епилирана и избръсната и с истински слънчев загар, а не придобит в солариума: ноктите му бяха късо подрязани и прави с едва доловим блясък, който успяваше изобщо да не изглежда женствен; дори мокасините му с украсени пискюли носове проблясваха на светлината.

Макензи се обърна отново към Адриана и изстена:

— Права си. Той е истинско шибано божество — прошепна тя.

Адриана огледа ръцете на Макензи и след като не откри никакви пръстени, каза:

— Давай, скъпа. Направи го свой.

Макензи се засмя — подобен на сумтене смях, който не беше ни най-малко толкова деликатен или така женствен като този на Адриана.

— Да, как не. По-голям шанс имам да се прибера с Джордж Клуни тази вечер.

— Той тук ли е? — попита Адриана, забравила даденото пред себе си обещание да не поглежда в посоката на Дийн. Огледа масата, като внимателно местеше поглед по лицата на всичките дванайсет гости.

— Не, той не е тук — каза Макензи със смях. — Просто изтъквах аргумент: по дяволите, просто няма начин този великолепен мъж да си падне по мен.

Адриана отново огледа преценяващо новата си приятелка. Среден ръст. Лице, по-хубаво от средните норми, със симпатичен чип нос и приятна усмивка. Доста прилична фигура — предположи тя, макар че беше невъзможно да се разбере какво става под тази широка рокля, тип кринолин. Как мразеше такива рокли! Всяка жена на земята, включително самата тя, изглеждаше или противно дебела, или бременна в осмия месец в такава рокля и въпреки това те бяха невероятно модерни. Адриана подозираше, че Макензи може би дори крие доста приличен бюст под тази широка рокля… и това ако не беше истинско престъпление. За щастие момичето беше донякъде спасено от безупречната си прическа и грим. Имаше лъскава коса, подредена в направена със сешоар прическа, грим, който изглеждаше професионално положен, и съчетание от обувки и чанта, за което повечето представителки на женската половина от човечеството биха извършили убийство. Видът й в съчетание с успеха й като една от най-търсените редактори на списания в Ню Йорк, би трябвало да е изстрелял Макензи в стратосферата на уверените жени: несигурността й изглеждаше напълно нелогична.

После, преди Адриана да успее да направи каквото и да било, за да я спре, Макензи се обърна към готиния тип, потупа го настойчиво по ръката и се прокашля. Явно не забеляза, че прекъсваше разговора с жената от лявата му страна, нито пък долови изненаданото и леко раздразнено изражение на лицето му. Той се извъртя и я погледна косо.

— Здрасти — каза той с безразличен глас, но Адриана разбираше, че това, което всъщност иска да каже, е: „Да? Мога ли да ви помогна с нещо?“

Макензи залепи на лицето си огромна престорена усмивка и протегна ръка — твърде тромав жест, като се има предвид колко нагъсто бяха насядали всички около масата. Накрая изглеждаше леко схваната — факт, който не убягна на мъжа.

— Привет. Исках да ви се представя. Аз съм Макензи Майкълс, редактор по оформлението в „Мари Клер“. Вероятно не най-предпочитаното от вас четиво, тъй като е женско списание — но, всъщност, сега като се замисля, наистина имаме доста редактори мъже. И, изненадващо, не всичките са гейове, което…

— Макензи, querida. Случайно да имаш ментово бонбонче за освежаване на дъха или може би парченце дъвка? — попита Адриана, сграбчвайки момичето за ръката. Не беше гениално, но беше най-доброто, което можеше да направи с тази жена, която едва познаваше. Освен това всъщност не я беше грижа точно какво ще каже, стига само Макензи да млъкне. Гледката беше мъчителна, като да седи на първия ред, докато комикът прави гаф или кумът оплесква тоста. Накара дори нея да се почувства неудобно и точно по тази причина Адриана се намеси.

Погледна готиния тип и й хрумна само за миг, че той беше прекрасна перспектива. Ако Макензи искаше да подкопае собствените си шансове… но не! Тя беше извадила достатъчно късмет да открие бъдещия си съпруг и нямаше да позволи на този евтин плейбой да я изкуши. Тази мисъл определено се налагаше по необходимост, а не за удоволствие.

— Хеей! — Тя извиси бразилския си акцент с няколко полутона. — Аз съм Адриана. Имаш ли нещо против да взема приятелката си за малко назаем?

Макензи отвори уста да се намеси, но Адриана си позволи волността да я ощипе над лакътя.

Готиният тип се усмихна, кимна, и се обърна да продължи първоначалния си разговор.

Адриана чувстваше ледената студенина, която се излъчваше от цялото тяло на Макензи, но още по-остро си даваше сметка за присъствието на Дийн от дясната си страна. Той беше проследил цялата сцена и с крайчеца на окото си тя го забеляза, че се усмихва. После, там беше и Тоби, който от другия край на масата използваше името й в някакъв разговор достатъчно високо, за да може тя да чуе всяка дума. Би трябвало да се е сгушила на някои тъмен подиум заедно с чаша коктейл и някое момче, а вместо това търпеше едно светско унижение след друго.

— Ако самата ти си го искала, защо ме насърчи да му се пусна? Само за да ме направиш на глупачка ли? — изсъска Макензи в ухото на Адриана, докато се взираше право напред. И двете жени се усмихнаха на сервитьорката, докато тя поставяше пред тях смесени зелени салати.

Адриана въздъхна и погледна да се увери, че Дийн се е задълбочил в друг разговор, а после продължи:

— Не съм го искала — не го искам — за себе си. Продсто ми беше непоносимо да гледам това. Просто ми се струваше толкова, толкова… — Адриана се опита да се сети за не толкова груба дума, която да използва в случая, но вече се чувстваше толкова изтощена.

— Толкова какво? — настоя Макензи.

Адриана срещна спокойно погледа й:

— Толкова отчаяно.

Макензи вдиша рязко и Адриана почувства лек пристъп на съчувствие, преди да си спомни, че правеше услуга на това момиче. Дори още никой да не й беше казал това, тя беше до голяма степен обречена. Значи щеше да я намрази. Адриана имаше да се тревожи за по-важни неща, отколкото за това, че още едно момиче ще я намрази.

— Не беше отчаяно — прошепна Макензи. — Просто се държах дружелюбно.

Ах, картата с дружелюбното държание. Адриана се пренесе за миг в тийнейджърските си години, когато майка й се опитваше да й предаде тези важни уроци и Адриана беше изтъквала същите тези доводи. Почти се усмихна при спомена за онези сладки, невинни дни.

— Дружелюбна, общителна, обаятелна, очарователна, наричай го както си искаш… всъщност значи „отчаяна и винаги на разположение“, когато ти си тази, която се обажда първа.

Макензи сякаш обмисляше това, като в един момент отвори уста да изкаже несъгласие, а после размисли:

— Смяташ ли? — попита накрая.

Адриана кимна. Беше толкова очевидно, та чак досадно. Защо американките не разбираха това? Защо не ги учеха на това? „Правилата“ бяха помогнали донякъде, но съвсем недостатъчно: там се даваха указания на жените как да отблъскват мъжете, но не и как да ги прелъстяват. Ако всъщност сама не беше ставала свидетелка на това през последните десет години, никога нямаше да повярва, че съществуват зрели жени, които смятат, че начинът да се добереш до някой мъж е, като го преследваш. Беше открила същото и при приятелките си — при Леа до малко по-малка степен заради по-сдържания й характер, но поведението на Еми си беше направо унизително с цялото това подхващане на разговори, с това да се обажда първа, да предлага планове и да се предоставя изцяло на разположение.

— Значи не биваше да се представям?

— Не. — Адриана отпи от виното си.

— Е, добре де, как иначе щяхме да се срещнем?

Адриана я погледна и се опита да не се дразни: не трябваше да забравя, че вината всъщност не е на Макензи.

— Щяхте да се запознаете, вероятно след броени минути, когато той щеше да ти се представи на теб.

— О, я стига! Какво значение всъщност има кой…

Адриана продължи, сякаш не беше чула нищо:

— И в този момент ти щеше да възнаградиш вежливостта му с усмивка и малко жарки погледи, а след това веднага щеше ловко да избегнеш всичките му директни въпроси, да се обърнеш и да потънеш изцяло в разговор, който не включва него.

— Дори ако…

— Дори ако е на средата на изречението, дори ако ти е задал въпрос, дори ако е изглеждал зашеметен от теб. Особено ако е изглеждал зашеметен от теб. Допустимо е да продължиш единствено ако е грозен, защото, ами всъщност не ни интересува наистина какво ще излезе в такъв случай, нали така?

Макензи кимна: изглеждаше повече омаяна от Адриана, отколкото подразнена от леко покровителствения й тон. Това беше толкова основно, толкова близко до ума, че беше елементарно… как беше убягнало на тази иначе привлекателна, успяла жена?

— Значи в общи линии твърдиш, че всички трябва да сме живи превъплъщения на „Правилата“? Което, по мое мнение е напълно нереалистично.

— Съгласна съм — каза Адриана. — Напълно нереалистично е. „Правилата“ са добра отправна точка за тийнейджърките. Но са напълно безполезни за зрелите жени. Искам да кажа, всяка книга, която се отнася към секса само като към нещо, което трябва да избягваш или от което да се въздържаш, не е ни най-малко подходяща.

Адриана беше доволна, че Макензи изглежда зашеметена. Продължи:

— Защото наистина, за какво изобщо са мъжете, ако не можеш да им се наслаждаваш както трябва?

Макензи продължи ожесточено да кима с глава в знак на съгласие, затова Адриана продължи да говори. От доста време не беше правила нещо ей така, просто от добро сърце, за някой друг: беше време да предаде житейските си уроци на някой, който не беше извадил чак такъв късмет.

— Абсолютен мит е, че след като един мъж вече веднъж е правил секс с теб, ще изгуби интерес. Всъщност, би трябвало да е точно обратното: ако си вършиш добре работата, това ще го накара да те желае повече. Цялата работа е в това да намериш баланса между загадъчността, трудно достъпността и предизвикателното държание и това да бъдеш чувствена, прелъстителна и секси. Накараш ли ги да се потрудят за това — не само първия път, а отново и отново и отново — те ще те обичат вечно.

— Звучиш толкова уверено… — Гласът на Макензи заглъхна, но Адриана усещаше, че й е повярвала.

— Напълно съм сигурна. И съм бразилка. Ние разбираме от мъже и от секс.

Адриана започна да яде салатата си, но Макензи просто се взираше в нея. Почти в същия миг Адриана видя как фантастичният мъж приключи разговора си и се обърна към Макензи.

— Извинете? — каза той.

Макензи се поколеба за миг, а после се обърна към него и му отправи сияйна усмивка:

— Да?

— Боя се, че не се представих както трябва. Казвам се Джак. Радвам се да се запознаем.

Като истинска професионалистка, Макензи погледна крадешком към него точно достатъчно дълго, преди да му отправи нова усмивка — само че тази беше малко по-закачлива, с начупени, току-що облизани устни:

— Прекрасно е да се запозная с теб, Джак — измърка Макензи.

— Е, откъде познаваш Катрин? — попита той.

— О, че кой не познава Катрин? — засмя се тя заговорнически и му обърна гръб. — Адриана, скъпа, ти тъкмо ми разказваше онази изключително забавна история за провала с пазаруването миналата седмица. Моля те, разкажи ми я докрай. Ако обичаш?

Боже мили, помисли си Адриана, на това момиче просто му идваше отвътре. Адриана се включи в играта скалъпи какъв измислен анекдот колкото заради разговора, точно толкова дълъг, че Джак да се извини и да отиде до мъжката тоалетна.

— Беше съвършена — заяви Адриана в мига, в който той се изправи.

— Наистина ли? Струва ми се, че го обидих. Бях толкова груба, че той си тръгна!

— Абсолютно съвършена. Не си го обидила и не си била груба — беше загадъчна. Продължавай така до края на вечерта и тази вечер той ще се прибере вкъщи с теб. Даваш малко, а след това го пренебрегваш. Флиртуваш, после проявяваш сдържаност. Ще полудее от опитите да се добере до теб.

И наистина, когато се върна, Джак прекара цялото време до края на вечерята, цялото време на десерта и цял час, докато пиеха след вечеря, в опити да задържи разсейващото се в различни посоки внимание на Макензи. Това момче наистина полагаше усилия и Макензи очевидно се наслаждаваше на всяка минута от опитите му. Адриана забеляза, че увереността й се усилваше с всеки изминал флирт и се поздрави за добре свършената работа. Беше възхитително да наблюдава, особено след като беше заета да привежда в изпълнение триковете за напреднали от онова, на което току-що беше научила Макензи, като сама се опитваше да жонглира ту с прояви на безразличие, ту с пърхане на клепки, с двама съвсем различни мъже.

Малко след полунощ Тоби най-после склони да си тръгват. Дийн се беше измъкнал малко преди това с порой от извинения за партито на някакъв приятел, което просто не можел да пропусне (да го вземат мътните!), в момента Макензи се преструваше на незаинтересувана от Джак, на малко двуместно канапе в един тъмен ъгъл и Адриана отново беше изключително отегчена. Вече беше опитала всички възможни трикове, за да накара Тоби да я заведе да танцуват, но той не се поддаваше на нищо. Беше изтощен от работата и пътуването; смяташе да се върне право в хотела и очакваше приятелката му да го придружи.

Тоби продължаваше да бъбри за нещо, докато помагаше на Адриана да облече шлифера си, но не беше трудно да го изключи от съзнанието си. По-трудно се оказа да си спомни, че е само на трийсет — още момиче, на практика — а не петдесетгодишната жена, като каквато се чувстваше. Поне вечерта не беше напълно пропиляна — изглежда, Макензи, захласнала се да се опипва и да се смее с Джак, беше една променена жена. Адриана изчака да улови погледа й и леко й помаха за довиждане.

Макензи и направи знак да изчака малко и като завършена професионалистка, леко докосна устните на Джак с връхчето на пръста си и небрежно се отдалечи от него, отправяйки се към Адриана.

— Тръгваш ли си вече? — попита Макензи, като хвърли поглед към шлифера на Адриана.

— Минава полунощ. Смазана съм от умора — излъга Адриана. Не смазана от умора, просто отегчена, помисли си тя. — Изглежда обаче, че ти се справяш страхотно.

— Ти. Си. Богиня! — прошепна Макензи, като се наведе към Адриана и стисна ръката й. — Той вече ме покани да отида с него у тях за едно питие. Казах му, че ще си помисля.

Адриана беше впечатлена. Нищо не вършеше по-добра работа от едно „може би“. Не беше пряко отблъскване, но определено изпращаше на мъжете посланието, че ще трябва да се потрудят малко по-усърдно.

— Само запомни — ако преспиш с него, никакво оставане за през нощта. Не ме интересува дали е пет сутринта, именно ти трябва да си тази, която да стане и да си тръгне. Оставай само, докато правите секс. В мига щом стане време за сън, изчезвай оттам — съветваше Адриана новата си ученичка и се опитваше да не мисли до колко голяма степен звучи като майка си.

Макензи кимна, попивайки всяка дума.

— Ами ако той…

— Няма изключения.

Ново кимване.

— Приятно изкарване! — пропя Адриана. Тя дръпна леко Тоби за ръката, за да го изтегли от човешкия обръч, който го заобикаляше в момента. — Скъпи, наистина трябва да тръгваме…

— О, и още едно нещо? — прошепна Макензи. — Искам да ти предложа да напишеш една история като централна тема на следващия ни брой. Още не съм сигурна каква точно ще бъде темата, но ти имаш страхотна дарба и мисля, че на нашите читатели ще им е много приятно да разберат за нея.

Така. Интересно — и неочаквано развитие. Адриана беше свикнала случайни туристи, които я смятаха за екзотично красива, да я молят за разрешение да я снимат и тази вечер не беше първият случай, в който редактор на списание я беше сметнал за достатъчно красива, за да бъде включена в някой брой. Но история, съсредоточаваща се върху вродените й умения с мъжете и таланта й да учи други жени как да ги впримчват? Това не се случваше всеки ден.

Престори се на безразлична, макар че гласът й потрепери леко от вълнението, което всичко това предизвика у нея.

— О, добре, това може да е приятно — каза тя любезно.

— О, толкова се надявам, че ще го обмислиш и ще се съгласиш. Вече си представям подробно интервю на две страници, и купища великолепни лъскави снимки. Ще го направим феноменално, обещавам — бъбреше безспирно Макензи. По-рано тази вечер не беше изглеждала от типа хора, които имат навика да бъбрят неконтролируемо, но пък не беше изглеждала и като жена, която може така умело да впримчи някой мъж.

Това беше единственото, което Адриана можа да направи, за да не изпищи от радост:

— Ами, хм, Катрин знае как да се свърже с мен — или поне, как да се свърже с Тоби, — така че това вероятно е най-добрият начин…

Но Макензи вече се отправяше обратно към Джак.

— Ще ти се обадя другата седмица! Страхотно е, че се запознахме. И благодаря за… всичко. — Тя помаха и нехайно тръгна отново към обгърнатото в мрак двуместно канапе.

— Надявам се, че прекара приятно, скъпа? — попита Тоби, докато махаше на едно такси пред сградата.

— Беше много повече от приятно, Тоби. Изкарах си чудесно — каза Адриана по-искрено, отколкото някога беше смятала за възможно. — Удивително, великолепно, чудесно.

 

 

Почукването изтръгна Леа от дълбок сън — нещо, което рядко постигаше през нощта, да не говорим пък за средата на следобеда, когато дори не беше имала намерение да заспива. Тук имаше нещо във въздуха или водата, нещо, което трябваше да съхрани: всеки път, щом малката й взета под наем кола влезеше в Саг Харбър, цялото й тяло омекваше от отпускането.

— Влез — обади се тя след бърз оглед, за да се увери, че е облечена и не е покрита с лиги. Беше шокирана, когато видя, че навън вече е тъмно.

Джеси отвори вратата и пъхна вътре само главата си:

— Събудих ли те? Съжалявам, смятах, че работиш здравата по двайсет и четири часа в денонощието.

Леа изсумтя:

— Ъ-хъ. Научавам от личен опит, че да изпиеш два коктейла „Блъди Мери“ преди обяд, не е най-удачният план за плодотворна работа.

— Съвсем вярно. Но колко добре се чувстваш?

— Доста добре — призна тя. Въпреки откъслечните мигове от съня й, които проблясваха бързо в паметта й — нещо за това как върви по пътеката между скамейките в църквата, гола и трепереща, — все пак се чувстваше отпочинала и спокойна.

— Я чакай малко — каза Джеси, докато прекосяваше стаята с три бързи крачки. Седна на крайчеца на леглото, където Леа се беше подпряла на половин дузина възглавници, напълно облечена върху завивката. — Какво виждам тук?

Леа проследи погледа му до книгата с меки корици, която лежеше отворена с кориците нагоре върху корема й. На нея се мъдреше бебешко синя корица с рисунка на красиво опакован подарък, и книгата беше продължение на „Нещо назаем“ — книга, която тя току-що беше дочела и много я беше харесала.

— Това ли? — попита тя, като прегъна отдолу ъгълчето на една страница и му я подаде. — Казва се „Нещо синьо“. В първата се разказваше за момиче, което се влюбва в годеника на най-добрата си приятелка и не знае как да постъпи. Е, накрая се събират и сега в тази, виждаме историята от гледна точка на най-добрата приятелка, която изгубва годеника си. Не че и тя е толкова невинна, защото е спала с един от шаферите на бившия си годеник.

Джеси прочете анотацията на задната корица, като клатеше глава:

— Невероятно — промърмори той.

— Кое?

— Фактът, че ти четеш това.

— Какво трябва да означава това?

— О, хайде сега, Леа. Значи не смяташ за забавно, че малката госпожичка, възпитаничката на Принстън, която редактира само сериозни литературни творби, чете „Нещо синьо“ в свободното си време?

Леа си грабна обратно книгата и я притисна към гърдите си:

— Книгата наистина е добра — каза тя намръщено.

— Сигурен съм, че така.

На Леа й идваше да каже, че поне до този момент „Нещо синьо“ беше далеч по-добре написана от черновата на неговата последна книга. Че има смислена структура и стегната и последователна употреба на езика. Че може би не изследва кой знае колко много възвишени интелектуални теми, но какво от това? Беше закачлива, остроумна и забавна за четене — нещо, от което господин Голямата литературна клечка можеше да се възползва в утроени количества точно сега.

Но, разбира се, Леа не каза нищо от това. Просто каза:

— Не възнамерявам да защитавам пред теб предпочитанията си относно четенето.

Джеси вдигна ръце в знак, че се предава:

— Съвсем честно. Но наистина си даваш сметка, че това променя всичко, нали? Че сега имам истинско доказателство, че страховитата редакторка всъщност е човешко същество.

— Защо? Само защото чета женски романи?

— Именно. Колко жилав и суров може да бъде човек, щом чете и прави препратки към „Дневникът на Бриджет Джоунс“?

Леа въздъхна:

— Направо се влюбих в тази книга.

Джеси се усмихна:

— Как се казваше онази другата… „Дневниците на Нани“?

— Още една добра книга. Определено класика.

— Ммм — промърмори Джеси и Леа разбра, че той бързо губи интерес. Вече познаваше жестовете му, израженията, можеше да дешифрира значението на една смръщена вежда или полуусмивка. През последните три месеца беше идвала в Хамптънс четири пъти и е всяка среща положението й се струваше все по-малко и по-малко неловко. Втория път отново беше отседнала в хотел „Американ“, въпреки че беше прекарала там само няколко часа факт, който казваше много, като се има предвид, че посещението се осъществи в Понеделник Без Човешки Контакти (временно отмени правилото за една вечер). Третия и четвъртия път прие предложението на Джеси да отседне в къщата за гости, която беше построил за племенниците си — беше много по-удобно и едва вчера, при това пето посещение, Леа си даде сметка колко е разумно да нощува в една от разположените на горния етаж стаи за гости в главната къща. В края на краищата, често работеха до късно през нощта, а пътят пеша до къщата за гости беше ветровит и тъмен.

Всичко беше съвсем невинно и за изненада на Леа й се струваше изключително естествено. Беше доволна, че успяваха да се сработят толкова добре и все пак да спазват професионална дистанция, въпреки че спяха доста близо един до друг. На Хенри не му се беше сторило ни най-малко странно, когато Лен спомена, че вече не отсяда в хотела: той имаше други редактори, които пътуваха, за да посещават автори — някои до по-отдалечени места от Хамптънс — и често нощуваха някъде в къщата. Дори баща й не беше сметнал за нужно да удостои това положение с някаква забележка. Когато Леа му каза миналата седмица на вечеря, че е започнала да прекарва по два-три дни седмично, работейки с Джеси в дома му, той беше казал нещо в смисъл: „Не е приятно, но е част от изискванията на работата. Ако те не идват при теб, ти отиваш при тях“. Безразличното отношение на всички само затвърди убеждението на Леа, че не е нужно Ръсел да знае. Ако тя просто правеше каквото изискваше работата й, в такъв случай със сигурност не правеше нищо нередно — и всякакъв евентуален спор, който можеше да последва, просто не си струваше труда.

— Исках да разбера какво ти се прави за вечеря — тъкмо казваше Джеси. — Почти шест е и сме извън сезона, така че ако скоро не се решим, просто няма да ни се усмихне късметът. Искаш ли да хапнем набързо по един сандвич някъде или аз да приготвя нещо?

— Да не би с „да приготвя нещо“ всъщност искаш да кажеш „да изсипя мюсли в една купичка“? Защото ако случаят е такъв, бих предпочела сандвич.

— Ах, сладката Леа, очарователна както винаги. Това ли е начинът ти да кажеш: „Благодаря, Джеси, наистина много би ми се усладило едно домашно приготвено ядене, просто съм твърде заядлива кучка, за да си го призная?“

Леа се засмя:

— Да.

— Имах предчувствие. Добре тогава, готвено да бъде. Ще изтичам до „Скиавони“ за малко храна. Някакви желания?

— „Лъки Чармс“? Или хрупкави канелени късчета. С мляко с масленост два процента, моля.

Джеси отметна ръце нагоре в престорен жест на отвращение и излезе от стаята. Леа изчака, докато чу как входната врата се затвори и колата потегли, преди да вземе телефона си.

Ръсел вдигна на първото позвъняване:

— Ало?

Винаги отговаряше така, макар че като всички останали хора от цивилизования свят имаше в телефона функция за разпознаване на номера и знаеше много добре, че се обажда Леа.

— Здрасти — каза тя. Аз съм.

— Привет, скъпа, как си? Как е откачалката напоследък? Оставали трезвен достатъчно дълго, за да свърши някаква съществена работа?

Ръсел беше започнал да прави унизителни подмятания по адрес на Джеси почти всеки път щом му се удадеше възможност, независимо колко често Леа го уверяваше, че Джеси въобще не е такъв, какъвто то изкарват, или колко пъти му казваше, че той е просто още един писател, ту самоуверен до степен на арогантност, ту несигурен до степен на безпомощност. Изглежда, че това нямаше значение и Леа бързо си даде сметка, че колкото повече тя защитаваше Джеси, толкова повече се настървяваше Ръсел. Разбираше, че той вероятно ревнува — тя със сигурност би ревнувала, ако той прекарваше толкова много време насаме с друга жена, но изглежда, никога не можеше да го успокои. Дори при положение, че Джеси никога не споменаваше жена си (а Леа все още не беше открила никакво действително доказателство за съществуването й), оставаше фактът, че Джеси е женен, а Леа е сгодена и между тях се беше зародило хубаво приятелство в допълнение към работните им взаимоотношения. Хубаво, платонично приятелство — нещо, за което, за голямо раздразнение на Леа, Ръсел твърдеше, че е невъзможно между мъже и жени.

Леа въздъхна:

— Той наистина не е такъв, Ръсел. Не е пияница, просто е… просто е различен. Не е такъв строг привърженик на контрола, каквито сме ние.

По дяволите. Това определено не беше правилният подход. Всеки разговор, за който позволеше да се насочи към Джеси, определено щеше да приключи с кавга — нещо, което въпреки всичките й усилия напоследък май се случваше доста често.

— Строг привърженик на контрола ли?

— Знаеш какво имам предвид.

— Звучи, сякаш смяташ, че е направо страхотен и истински привърженик на зен, а аз съм стресиран и… строг привърженик на контрола.

— Ние просто сме различни хора, Ръсел. И по мое мнение, именно ние сме тези, които живеят като отговорни възрастни, докато той се носи по течението, изгубен и без посока, окей? — Леа не призна пред Ръсел, че макар да беше смятала така само преди месец, начинът на живот на Джеси вече не й се струваше толкова неприятен. — Виж, защо изобщо говорим за него? На кого му пука? Обадих се да разбера какво става с теб. Как беше днешното съвещание след завършването на продукцията?

— Добре. Нищо извън рамките на обичайното.

— Ръсел, не се цупи. Не ти отива.

— Благодаря за урока по учтиво поведение, скъпа. Ще го запомня.

— Защо се държиш така? — въздъхна Леа. Просто искаше да се обади ей така, без причина, да разменят няколко учтиви реплики и да се върне към книгата си, но чувстваше, че Ръсел се готви да изнесе обширна беседа на тема „Състоянието на нашата връзка“. Това беше неговият специалитет и нейният най-страшен кошмар.

— Леа, какво става с нас? — Гласът му стана по-тих, по-внимателен. — Сериозно, мисля, че би трябвало да поговорим за това.

Леа си пое дълбоко дъх и го изпусна мълчаливо. Положи усилие да остане спокойна, макар че вътрешно крещеше: Не, не, не! Втръсна ми да говоря за това. Хайде да не говорим за всичко това. Не можем ли просто да си разкажем взаимно е минал денят ни и да продължим нататък? Моля те, не ми причинявай това! и каза:

— Какво имаш предвид, Ръс? Нищо нередно не става с нас.

Той замълча за минута.

— Наистина ли смяташ така? Не ти ли се струва, че между нас има огромно разстояние? И какво се предполага, че трябва да кажа, когато хората питат защо още дори не сме имали годежно празненство? Че годеницата ми, изглежда, няма време — макар че сме сгодени вече от пет месеца?

О, господи, моля те, не пак това.

— Защо повдигаш отново този въпрос? Говорили сме затова сто пъти. Хиляда пъти. Просто точно сега в работата е пълна лудница. Ако изобщо искам това повишение, трябва да се справя по най-добрия начин с тази книга и да я предам навреме. Знаеш колко важно е това за мен — защо не можеш да проявиш повече разбиране?

— Да, добре, наречи ме луд, ако трябва, но сигурно съм си мислел, че женитбата също с нещо важно.

— Ръсел, разбира се, че е така. И точно затова искам да изчакам за всичко, докато може да стане съвършено.

Това не беше съвсем невярно: Леа знаеше, че изостава с плановете. Причината отчасти беше просто абсолютна липса на интерес към всичко, свързано със сватбата — тя просто не беше от момичетата, които си избираха сватбената рокля още на дванайсет години и отчасти в ужаса да се справи както с майка си, така и с майката на Ръсел, но когато беше напълно честна със себе си, Леа знаеше, че става дума за нещо повече от това. За известно време можеше да си казва, че всичко се развива твърде бързо. В края на краищата, струваше й се, че е било едва вчера, когато се целуваха за пръв път на една пейка на Юниън Скуеър. Тогава също харесваше много Ръсел, смяташе, че е сладък и добре изглеждащ и беше горда че той се интересува от нея. Надяваше се, че ще продължат да излизат заедно и връзката ще се развие или ще се разпадне по естествен път. Смяташе цялата теория за това, че отношенията никога не оставали същите за успокояваща: двама души или се сближават още повече и връзката процъфтява, или връзката бавни догаря и е време за раздяла. Леа сметна, че може просто да остави нещата да следват естествения си ход, а междувременно тя щеше просто да се наслаждава на времето, което прекарваше с Ръсел, и да не се тревожи непрекъснато какво ли крие бъдещето. Което вършеше идеална работа, докато Ръсел просто взе, че й направи предложение. И не просто й направи предложение, а постави на пръста й онзи пръстен, докато Леа седеше застинала от шока, а после я целуна по устата, докато същата тази уста висеше отворена в почуда. Никога, през целия си живот, не се беше чувствала по-неподготвена за нещо и не беше нужно човек да е гений, за да разбере, че през последните няколко месеца тя се измъчваше от съмнения. Това, което не знаеше как да обясни на Ръсел или на който и да е друг, беше какво точно не е наред. Нищо не се беше променило между нея и Ръсел, откакто се бяха срещнали за пръв път: той все още беше точно толкова мил и сладък както в деня, в който се запознаха. Проблемът беше, че Леа все още чакаше да се влюби до уши в него, а всички останали — приятелките й, родителите й и което беше най-лошото самият Ръсел, си мислеха, че това вече отдавна се е случило. Като се имаше предвид всичко това, наистина ли беше толкова странно, че тя просто искаше да изчака?

Беше ред на Ръсел да въздъхне:

— Разбирам. Просто ми се искаше в гласа ти да има, не знам, малко повече вълнение. Говориш ли изобщо за това с момичетата?

— Разбира се, че говоря — излъга Леа. Еми и Адриана непрекъснато питаха за плановете за предстоящата сватба — умираха си от желание да организират моминско парти, но Леа винаги се хващаше, че сменя темата. Защо не разбираха, че всичко това се развиваше твърде бързо? Дори мисълта за това обаче я караше да се чувства виновна, затова тя смекчи тона и каза:

— Скъпи, вълнувам се за всичко. Ще се оженим и когато това свърши, ще отидем на някое екзотично и наистина много далечно място, като например Малдивските острови и просто ще си почиваме и ще се наслаждаваме един на друг, става ли? Обещавам.

— Ще носиш ли онзи бански костюм от две части, който обожавам? Онзи с металните кръгчета на хълбоците и в средата на горнището?

— Определено.

— И няма да си носиш лаптопа и нито един ръкопис, дори не и само за да си го четеш в самолета?

— Нито един — каза тя уверено, макар че се позабави малко преди този отговор. — Ще бъде съвършено.

— Разбрахме се — каза Ръсел: звучеше така, сякаш въпросът се е решил изцяло по негов вкус.

— Ще ти позвъня по късно да ти кажа „лека нощ“, става ли?

— Става. Определено се връщаш утре, нали? Имаме нужда от поне една вечер насаме преди Великата среща на родителите по случай Деня на благодарността.

— Разбира се, че имаме, скъпи. Определено ще се прибера утре вечер — насили се да каже Леа. Перспективата да прекара Деня на благодарността в Кънектикът не я ужасяваше особено — макар че вероятно би трябвало, като се имаше предвид, че цялото семейство на Ръсел щеше да долети, за да прекара празника с нейното, но точно в този момент отчаяното й желание да затвори телефона беше по-силно от всичко друго.

— Мммлясс! — Ръсел издаде в слушалката силен, имитиращ целувка звук — малък жест на интимност, който винаги си разменяха по телефона, кога то бяха разделени.

Леа му отвърна, като се чувстваше глупаво и леко подразнена, а после — виновна, задето се е почувствала глупаво и леко подразнена. Едва след като затвориха, тя се почувства облекчена и обзета от ново изтощение, твърде уморена дори да отвори наново книгата си.

Събуди се от смущаващото чувство, че някой я наблюдава. Погледна през прозореца и видя няколко разпръснати снежинки, подчертани от светлината над входната врата. В стаята беше почти непрогледно тъмно, но чувстваше нечие друго присъствие.

— Джеси?

— Хей. Съжалявам, изплаших ли те?

Когато очите й привикнаха към тъмнината, тя го видя да седи в отсрещния край на стаята в махагоновия люлеещ се стол.

Ръцете му бяха скръстени на гърдите, а главата му беше отпусната на облегалката на стола. Отнякъде се носеше миризма на пресен чесън и печащ се хляб.

— Какво правиш тук?

— Просто се възхищавам на съня ти.

— На съня ми ли?

— Качих се да те събудя за вечеря, но ти изглеждаше толкова омиротворена. Аз почти никога не спя истински, затова винаги ми е приятно да наблюдавам някой друг. Вероятно е стряскащо, но се надявам, че нямаш нищо против.

— Всъщност в това има известна ирония, защото не спя никъде другаде, освен тук. Тук има нещо, което ми действа по-добре от бамбиън — каза Леа.

— Не е ли амбиън? Без „б“?

— „Баня“ плюс „амбиън“ е равно на „бамбиън“. Но дори това върши работа само понякога.

Джеси се засмя и Леа почувства прилив на щастие. И за пръв път през трийсетгодишния си живот тя направи нещо, без изобщо да обмисли потенциалните последствия или реакции. С напълно празен ум и без ни най-малко нетърпение тя слезе от теглото и отиде до люлеещия се стол. Не се почувства нервна дори от това, че беше застанала над него, с колене, толкова близо до неговите — тя просто протегна ръка и когато той я прие със съвсем леко смущение, изписано на лицето, тя го затегли нагоре. Лицата им бяха на едно ниво — нещо, което й се струваше странно, защото Ръсел беше много по-висок, но това усещане беше почти несъзнателно; и все пак, когато той освободи ръцете си, сложи ги зад тила й и преплете пръсти в косата й, тя ни потръпна шокирано. Леа нямаше представа кой кого целуна пръв, знаеше само, че устните им се притиснаха едни към други, а после се разтвориха и докосването на езика на Джеси до нейния й се стори почти нереално.

Оттам нататък всичко се разви бързо. Паднаха назад върху леглото и след броени секунди и двамата бяха голи. Беше почти свирепо, някакъв жаден секс, какъвто Леа никога не беше преживявала. Макар че той беше нежен и внимателен през цялото време — играеше си с косата й, обгръщаше в дланите си лицето й, целуваше връхчето на носа й, милваше я по гърба — той не се поколеба почти грубо да вдигне ръцете й над главата и да ги прикове неподвижно. След това не задрямаха — Джеси придърпа Леа по-близо, все още върху завивките и леко прокара пръсти по раменете й, докато кожата по задната част на ръцете й над лактите настръхна. Той я попита дали всичко е наред, дали се чувства добре, дали иска малко вода? Когато Леа притихна за няколко минуси, той повдигна брадичката й и я целуна толкова нежно, че ся си помисли, че ще умре. Целуваха се така в продължение на минути, много минути, лениво и отпуснато, и когато Джеси притисна плоската част на езика си напряко върху долната и устна, Леа имаше усещането, че може да изчезне напълно в устата му. Никой не вдигна глава от възглавницата: просто се обърнаха и се целунаха и беше толкова топло, нежно и прекрасно, докато нещо щракна и неотложността стана почти непреодолима, докато зъбите им се сблъскваха, а ноктите им се впиваха в кожа са, а ръцете им отново се вкопчваха и теглеха.

След това Леа облегна глава на гърдите на Джеси и когато надзърна през полузатворените си очи, го видя напълно буден, загледан в нея. Не с любопитство или любов. Изглеждаше, сякаш се опитва да запомни всяка подробност. Леа знаеше точно толкова добре, както и всички останали, че се предполага, че зрителният контакт по време на секс е най-висшата проява на интимност, надзъртане в душата, дрън, дрън, дрън. Но независимо колко близко се беше чувствала до Ръсел или други мъже преди него, взирането в нечии очи винаги й се беше струвало принудено или престорено, сякаш и двамата бяха чели една и съща статия, настойчиво твърдяща, че сексът си е просто секс, но правенето на любов включва зрителен контакт. Това винаги я караше да се чувства малко неудобно, пречеше й да почувства мига и да му се наслади, но това гледане беше различно. Когато Джеси я погледна, й беше трудно да диша и тя се почувства, сякаш никой не я беше виждал по този начин преди. Беше почти като сцена от филм и Леа се почувства точно толкова страхотна, точно толкова секси като която и да е филмова звезда. Нямаше значение, че имаше лек обрив на корема от алергична реакция към нов лосион, или че кожата на Джеси беше малко прекалено бледа за такива тъмни косми на гърдите, или че и двамата бяха зачервени и потни: те бяха двамата най-сексапилни хора на земята и някак се бяха открили взаимно.

В някакъв момент сигурно бяха заспали, защото когато Леа отвори очи, небето точно започваше да просветлява. Тя се измъкна безшумно изпод лекото одеяло, което Джеси беше метнал върху двама им, и отиде на пръсти до банята в отсрещния край на коридора, където зачака неизбежните приливи на съжаление, вина и самобичуване. Не се случи нищо. Вместо това тя се изпишка и се напрегна да посрещне познатата болка от спазмите при уриниране, но като по чудо се чувстваше добре. Едва когато започна да плиска лицето си с вода, зърна за миг отражението си в огледалото и едва не припадна. Лицето, което я погледна, изглеждаше сякаш е било удряно. Брадичката и бузите й бяха зачервени и възпалени, а някои места леко кървяха от протъркването на брадичката; устните й бяха подути, кожата на врата й беше покрита с червени следи от зъби; косата й беше сплетена в тънички сплъстени кичури; по вътрешната страна на бедрата й имаше натъртвания там, където той се беше притискал силно към нея. Когато огледа подробно лицето и тялото си, Леа осъзна, че не всички щети бяха физически видими: главата й пулсираше от удара в таблата на леглото, тазовата кост я болеше от триенето, а чувствителната кожа между краката й сякаш беше остъргана с шкурка. Дори стъпалата я боляха от това, че беше държала свити пръстите на краката си в продължение ма толкова много часове.

Никога преди не се беше чувствала толкова ужасно, ако под „ужасно“ човек всъщност има предвид „направо дяволски фантастично“. Едва когато се върна в стаята за гости и намери Джеси седнал в леглото, все още очевидно гол под покриващото скута му одеяло, тя почувства да я пронизва познатата паника. Светлината от прозореца до леглото осветяваше лицето му, и сега Леа видя часовника: беше седем и двайсет и три сутринта. Той вдигна поглед, когато тя влезе, и за първи път от часове тя беше почти изцяло завладяна от смущение. Стоеше там пред този мъж, когото едва познаваше, неин автор, за бога, напълно гола в блясъка на ярката дневна светлина. Споменът за всички начини, по които бяха споделяли телата си само преди броени часове, сега нахлу бурно и ума й, но възбудата и удоволствието бяха заменени от смущение. И ума й продължаваха да проблясват неканени мигове от нощта, която бяха прекарали заедно. Наистина ли беше направила това? Действително ли беше казала това? О, мили боже, ами ако той си спомняше…

— Леа. — Гласът му прекъсна бушуващите й като вихър мисли.

Тя се насили да го погледне право в лицето, но всичко, което искаше, беше да покрие гърдите си или да си сложи някакво бельо. В стаята беше студено и тя почувства как косъмчетата по краката й започнаха да настръхват.

— Леа. Скъпа. Ели тук — Той повдигна крайчеца на одеялото и й даде знак да отиде при него.

Тя послушно се приближи до леглото и се покатери до него. Той обви ръце около нея и издърпа завивките върху двама им и тя беше обгърната от топлина и чувство за сигурност. Той я целуна по челото както правеше баща й, когато беше болна — постъпка, която й подейства успокояващо точно в продължение на три секунди, до момента, в който й напомни за баща й… и какво щеше да си помисли той, ако можеше да я види сега… не просто в леглото с някого — дори и това беше достатъчно лошо за един баща, — но и с човека, за чийто редактор беше назначена… ами Ръсел… годеникът й… все още беше с красивия пръстен, който беше поставил на пръста й само преди пет месеца. Тя беше мръсна, отвратителна развратница, недостойна за всички тях.

— Изглеждаш, сякаш си изпаднала в смазващ пристъп на паническа атака — прошепна Джеси в ухото й. Придърпа я още по-плътно към себе си, но движението беше покровителствено, а не със сексуален подтекст.

— Точно си мислех, че съм мръсна, отвратителна, недостойна развратница — каза тя, преди да успее да се спре, но съжали за думите си в мига, щом излязоха от устата й.

Очаквайки отричане или най-малкото, нова прегръдки и съчувствено цъкане с език — специалитетът на Ръсел — Леа беше ужасена, а после изключително вбесена, когато Джеси започна да се смее.

Тя изви тялото си, за да се освободи от неговото и се втренчи в него, зашеметена:

— Мислиш, че това е смешно? Смяташ за забавно това, че, в общи линии аз току-що си провалих живота?

Той я прегърна по-здраво и вместо да се почувства, сякаш се задушава, както ставаше обикновено, Леа си позволи да се отпусне в прегръдките му. Джеси я целуна по устните, челото и всяка от двете страни, а после каза:

— Смея се само защото ми напомняш толкова много за самия мен.

— О, страхотно — промърмори Леа, но изпита тайно задоволство.

— Но ние не сме направили нищо нередно, Леа.

— Какво искаш да кажеш с това, че не сме направили нищо нередно? Дори не знам откъде да започна. Може би с факта, че съм сгодена? Или е това, че ти си женен? Или че работим заедно?

Леа наблегна на частта с работата, но едва след като изброи всичко, призна пред себе си нещо: беше очаквала Джеси да даде разумно обяснение за женитбата си, нещо в смисъла на „ние всъщност сме разведени“ или „вестниците са схванали всичко погрешно, всъщност не съм женен“. Знаеше, че това е неправдоподобно, особено след като той беше споменал съпругата си по време на първия им обяд заедно, но това не беше попречило на Леа да се надява, че той може да се е объркал.

Той притисна пръст към устните й и я накара да замълчи — нещо, което за своя изненада тя сметна за мило, а не за вбесяващо.

— Това, което се случи между нас, се случи естествено. И двамата го искахме. Какво нередно има в това?

— Какво нередно има в това ли? — процеди тя: гласът й прие заядлив, почти злобен тон. — Ами жена ти, на първо място?

Джеси се претърколи на лакът, така че сега се извисяваше над Леа и я погледни право в очите.

— Няма да те залъгвам с обичайните празни приказки затова колко сме нещастни и как тя не ме разбира и как ще я напусна, защото това не е вярно, а аз не искам да те лъжа. Но това не означава, че не съществуват смекчаващи обстоятелства. И определено не означава, че не те желая отчаяно точно сега.

Така. Това определено не беше каквото искаше да чуе. Що се отнася до нея, празните приказки за омразната и неразбираща съпруга щяха да я устроят напълно. Фактът, че такива нямаше да последват, я накара още по-остро да си даде сметка колко нередно бе всичко това нещо, станало още по-смущаващо от факта, че всичко й се струваше толкова правилно. Толкова правилно ли? Какво, по дяволите, си въобразяваше? Това беше лудост… нищо правилно нямаше в това да предаде Ръсел или да прави секс с мъжа, с когото се предполагаше, че трябва да работи. Това беше ужасна, дори непростима грешка в преценката и щеше да е истинско чудо, ако всички оцелееха в тази ситуация невредими. Разбира се, тя вече не можеше да бъде редактор на Джеси, това поне беше ясно, но това й се струваше незначителна цена, която трябваше да плати за изключителното си лекомислие.

Беше време да си върви. Незабавно.

— Какво правиш? — попита Джеси, когато Леа се извъртя и се измъкна изпод него и се загърна в лекото одеяло. Тя грабна цялата си чанта с нещата, които си беше донесла за пренощуването, и като стискаше с една ръка одеялото, за да е сигурна, че се е покрила, наполовина затича, наполовина се заклатушка към банята. Едва след като заключи вратата зад гърба си, остави одеялото да падне, но този път не можеше да погледне тялото си в огледалото. Знаейки, че само ще започне да ридае с глас, ако си позволи лукса да вземе душ, тя си сложи чисто бельо, джинси и риза с копчета на яката и събра сплъстената си, разрошена коса на кок. Отдели време само колкото да си измие зъбите и след като приключи с тази единствена задача, стисна здраво челюсти, за да се сдържи да не се разплаче и отвори вратата.

Той стоеше на прага, по тениска и боксерки, с изключително нещастно изражение. На Леа нищо не й се искаше по-силно от това да го прегърне — желание, което й се струваше колкото отблъскващо, толкова и примамливо, но успя да се промуши покрай него само с леко докосване по ръката.

— Леа, скъпа, не прави това — каза той, като я последва по коридора, а после по стълбите. — Поседи с мен за минутка. Да поговорим за това.

Тя влезе намръщено и забързано в кухнята да си събере книжата и бележниците и видя остатъците от вечерята, която така и не бяха успели да изядат. Върху гореща поставка между две подложки за чинии и две пълни чаши червено вино стоеше глинен съд с втвърдила се вече лазаня; два обикновени сребърни свещника бяха покрити с разтопен восък с цвят на слонова кост.

— Не искам да говоря. Искам да си вървя. — Леа изрече думите тихо, без някаква особена интонация.

— Знам и те моля да почакаш за минутка. — Той издиша шумно и прокара пръсти през косата си. Леа хвърли поглед към него и забеляза, че наболата му брада беше прошарена със сиво, кухините около очите му бяха толкова тъмни, че можеха да бъдат взети по погрешка за синини.

— Джеси, моля те — въздъхна тя, с гръб към него, докато пъхаше папките в чантата си. Спомни си, че беше оставила „Нещо синьо“ в стаята за гости горе, но нямаше начин да се върне да си я вземе сега.

Той сложи ръка на рамото й и нежно я дръпна да се обърне:

— Леа, погледни ме. Съжалявам, че трябваше да се случи така, но искам да знаеш, че изобщо не съжалявам за нощес.

За пръв път, откакто беше станала от леглото, Леа срещна погледа му. Вгледа се в него с най-леденото си изражение, присвила очи и каза:

— О, изпитвам такова облекчение! Слава богу, ти не съжаляваш за случилото се. Ще спя по-добре нощес, като знам това. Междувременно си махни ръцете от мен.

Той се отдръпна като ужилен.

— Леа, не исках да кажа това. Моля те, поседни с мен само за минута… — Нещо в начина, по който заглъхна гласът му, даде и на двамата да разберат, че тази покана, макар и искрена, не беше нещо, което той наистина искаше. Изглеждаше уморен и сломен и доколкото Леа можеше да прецени като човек, изтощен от мисълта, че ще трябва да се справи с поредната изпаднала в истерия след приключването на половия акт представителка на женския род.

Макар че частица от нея отчаяно искаше да остане, да седне, да го чуе как казва, че я е обикнал от мига, в който я е срещнал и че това не е просто поредно извънбрачно завоевание за легендарния Джеси Чапмън, че тя, Леа Айзнър, е различна, друга частица от нея бе по-разумна. И именно затова когато най-после метна чантата си на рамо и излезе гордо през входната врата, с високо вдигната глава, тя беше шокирана и в същото време ни най-малко изненадана, че Джеси не я последва.