Лорън Уайзбъргър
Да преследваш пръстен с диамант (8)

Трима мъже не правят фатална жена

Адриана буквално не можеше да си спомни кога за последен път бе чакала с такова страстно нетърпение телефонът да звънне. В долните класове на гимназията, преди пубертета, когато подобно на всички останали момичета трябваше да се чуди дали някой ще я покани на училищна забава с танци? Може би. На няколко пъти доста нетърпеливо очакваше от здравния център в кампуса да й съобщят резултатите от тестовете за бременност, а после и онзи малък инцидент в Ибиса с незначителната доза кокаин, заради която се беше наложило пристигането на приличен адвокат… чакането и тогава не беше лесно. Но това беше различно: толкова отчаяно искаше от „Мари Клер“ да й се обадят с добри новини, че не можеше да мисли за почти нищо друго. Не че очакваше друго, освен добри новини, разбира се — ако можеше да се съди по вчерашната среща с главния редактор, беше сигурна, че е направила добро впечатление, но тези редактори на списания бяха непредсказуеми. Причината за нервността на Адриана не беше в облеклото й (коя нормална жена не би се възхитила на контраста между леката ефирна рокля на „Клои“, оригинални обувки с токчета на „Сигерсон“, и кожухче от овча вълна с имитиран до съвършенство нарочно износен вид, което свършваше някак неочаквано точно на талията?), или в начина, по който беше минала срещата (двете пиха „Пелегрино“ и обмениха мнения за най-добрите пластични хирурзи в града), но не можеше да не се запита точно защо, преди всичко, Илейн Тайлър беше поискала да се срещне с нея.

Както беше обещала, Макензи се обади на Адриана няколко дни след ужасно скучната вечеря, за да разбере дали би се заинтересувала от предложението да напише примерна колонка със съвети относно секса и връзките, към която Макензи щеше да добави свои собствени впечатления, описващи вродените дарби на Адриана да се оправя с мъжете. Ако всичко минеше според очакванията, Илейн щеше да даде одобрението си за пробно пускане на рубриката на уебсайта на „Базар“ и щяха да изчакат, за да преценят реакцията на читателите. На Адриана й беше нужен само един следобед да съчини половин дузина есета (кой ли би могъл да стесни нещата само до едно), кратки послания със заглавия, вариращи от „Секс — да, спане — не“ до „Просто се държах приятелски и други идиотски оправдания“. Беше напълно убедена, че е успяла да предаде трудно придобитата си мъдрост, като в същото време беше запазила тона лек и забавен, така че защо, за бога, Илейн беше настояла да се срещне с нея? И по-важно, защо от офиса на Илейн още не я бяха потърсили? Адриана беше направила глупостта да даде домашния си номер, когато надутата асистентка на Илейн я попита как може да се свърже с нея, а когато се опита да се поправи и да съобщи номера на клетъчния си телефон, момичето я отпрати с махване на ръка. Наближаваше шест вечерта и то в петък! Само след два часа трябваше да се измъкне изпод любимото си одеяло от кожа на норка и да се приготви да се срещне с Тоби. Наистина ли очакваха тя просто да си седи вкъщи и да чака телефонът да звънне?

— Ску-ка! — изграчи Отис. — Голяма ску-ка! — Беше кацнал на покрития с одеялото глезен на Адриана и я гледаше втренчено, докато тя пък се беше втренчила в телевизора.

— Добре, добре, това беше просто реклама. Ето, виж. Сега пак започва. — Отис извъртя глава към телевизора и загледа „Хилс“ с огромно внимание.

Адриана протегна ръка към него и погали копринено гладкия му гръб. Отис се притисна към ръката й, наслаждавайки се на масажа. Адриана се усмихна на себе си, доволна от напредъка на птицата. След безкрайни писъци, твърде много безсънни пощи и поне половин дузина международни телефонни разговори с Еми, в които Адриана беше заплашвала да осакати и разчлени Отис, ако не бъде незабавно освободена от задължението си, момичето и птицата се бяха сближили.

Слава богу, че беше нейната чудотворна поява — кой знае какво ли щеше да стане с горкия Отис без нея. Беше се случило едва миналата седмица и беше прекрасна изненада. Адриана току-що се беше съблякла и посипваше соли в сутрешната си вана, когато Отис изпищя от мястото близо до тоалетната чиния, където бе кацнал: „Дебелана!“ Очите на Адриана мигновено се стрелнаха към огледалото, в търсене на потвърждение, че не се беше издула като балон през нощта: когато остана удовлетворена, че задникът й си изглеждаше стегнат както винаги, тя се обърна да погледне Отис. Той седеше на пръчката на металния си кафез, със сведена глава, с клюн, провиснал в нещо, което можеше да се опише единствено като печално изражение и което беше най-забележително, той се взираше в образа си в огледалото и точно когато Адриана разбра важността на ситуацията, Отис издаде продължителна, тъжна въздишка и изграчи „дебелана“ с тихо примирение.

Точно тогава Адриана разбра: Отис смяташе, че той е дебел, не тя.

През цялото това време Отис крещеше „дебело момиче“ и „дебелана“ и това бяха викове за помощ! Сигурно е знаел, че Еми винаги му предлагаше твърде много храна в отчаян опит да го усмири. Бедното създание! Как можеше да се очаква от него да се контролира, мри неограничените количества от онези евтини, изкуствено обработени, купени от магазина за домашни любимци семена за птици, които постоянно изсипваха в клетката му? Адриана веднага влезе в интернет и разгледа няколко статии за правилното хранене на африканските сиви папагали и с ужас откри, че храненето, състоящо се единствено от пакетирана храна от специализираните магазини за птици, на практика гарантира болезнено напълняване и ранна смърт от бъбречна недостатъчност. Да не говорим за мъчителния начин, по който сигурно му се отразяваше това от психологическа гледна точка! Да се гледаш в огледалото ден след ден — да прекарваш живота си затворен в клетка пред едно огледало! — и да си даваш сметка, че си с наднормено тегло, но да не можеш да направиш нищо по въпроса… е, Адриана не беше сигурна дали може да стане по-лошо от това.

Това промени всичко. Сега, след като разбра, че гневът и обидите на Отис не са от правени към нея, тя се чувстваше завладяна от съчувствие към дундестото малко същество, което мразеше външния си вид. Още същия следобед се беше обадила на Айрин Пебърбъг, самата жива легенда по въпроса с отглеждането на папагалите и я беше попитала с какво е хранила Алекс — нейния световноизвестен африкански сив папагал, който имаше по-богат речник от средностатистическия американски осмокласник. Мобилизирана от новопридобитите познания и подтиквана от желание за помощ, което й се струваше толкова чуждо и непознато, Адриана веднага посети „Здравословни храни“, фермерския пазар на Юниън Скуеър, един изтънчен фирмен магазин за храни за домашни любимци и ветеринар, специализирал се в лечение на екзотични птици. Беше й отнело почти седмица постоянна работа, но преобразяването на начина на живот на Отис беше почти завършено.

Трудно беше да се каже кое имаше най-голям ефект, но Адриана предполагаше, че вероятно това беше новото жилище на Отис. Паянтовата му алуминиева клетка с противния мирис и гадните телени решетки, която изглеждаше и напомняше някаква клетка за изтезания от Изтока — беше изхвърлена. На нейно място сега имаше истинска къщичка за птици: ръчно изработен дървен сандък с големината на шкаф, проектирана от един от най-добрите архитекти в Ню Йорк и построена от уважаван предприемач, който беше изпълнил начертания план идеално. Рамката беше изработена от солиден дъб, който Адриана поръча да боядисат в цвят на палисандрово дърво, за да е в тон с мебелите в дневната й; подът и таванът бяха от гранит, стените се състояха от висококачествена мрежа от неръждаема стомана, а предната част беше изработена от висока до тавана нечуплива плоскост от изкуствен материал, която изглеждаше точно като стъкло. Беше поръчала висококачествена снимка на буйна зелена джунгла, направена от световноизвестен фотограф, работещ за „Нешънъл Джиографик“, беше я ламинирала и я беше сложила за фон, така че Отис да се чувства близо до природата, и беше поръчала да инсталират цялостна осветителна система, за да не се измъчва той толкова много от смяната на деня и нощта. По съвет от един специалист по поведението на папагалите Адриана беше оборудвала вътрешността на клетката с всевъзможни издигнати места за печене на слънце, люлки, рафтчета, хранилки и пръчки за кацане, макар че по-късно беше махнала някои от аксесоарите, след като се разтревожи, че може би е твърде претрупано. Несъмнено си беше струвало да похарчи цели осемстотин долара, както ставаше очевидно от факта, че Отис буквално беше запял, като видя къщички за първи път. Адриана се кълнеше, че го вижда как се усмихва, докато се взира в изгледа от джунглата, кацнал на бамбуковата пръчка.

Предполагаше, че новата диета на Отис беше направила много, за да облекчи и някои от терзанията му по отношение на тялото му. Възхваляваните в рекламите семена за птици бяха зарязани и заменени с програма, която включваше само богати на хранителни вещества пълнозърнести храни, плодове и зеленчуци. Адриана закупи огромен запас от кинуа^[1], изключително хранителна и произхождаща от родината на Отис, Южна Америка, и я допълваше с екологични ягоди, къпини, малини, боровинки, моркови и заради калция, два пъти седмично по една порция гръцко кисело мляко. Щом разбра, че Отис предпочита вкуса на артезианската вода „Фиджи“ както пред „Евиан“, така и пред „Поланд Сириш“, тя му допълваше бутилката три пъти дневно, за да е сигурна, че той изхвърля всички токсини. Едно отскачане до магазина за птича козметика за ваничка, дезодорант за придаване на блясък на перушината и нокторезачка бяха завършили програмата му за подмладяване.

Колко важно беше да се поглезиш малко! — отбеляза си наум Адриана, в случай, че някога се усъмнеше колко е важно да си угажда (колкото и малка да беше вероятността за това). Отис беше като нова птица. Пееше, чуруликаше, мяташе глава в такт с музиката в стил „боса нова“, която постоянно звучеше в апартамента. Само за седмица той се беше преобразил от агресивен звяр, заточен в банята, до добродушен другар в забавленията, който обичаше да се сгушва на дивана. Тази сутрин беше показал колко много е напреднал, когато най-после отговори правилно на неуморните опити за дресировка от страна на Адриана.

— Добре, Отис, сега се опитай да се съсредоточиш — изгука тя, докато измъкваше огледало от чекмеджето на нощната си масичка. Седяха заедно на пода в спалнята, където Отис щастливо кълвеше от един морков, а Адриана го учеше на новите думи в речника му.

— Сега аз ще ти покажа огледалото, а ти ще ми кажеш кого виждаш, ясно? Помни: ти си една умна, красива птица, която изобщо няма от какво да се срамува. Готов ли си?

Отис продължаваше да дъвче.

Адриана премести огледалото пред него и затаи дъх. Бяха близо, усещаше го, но досега Отис не беше успял да постигне нещо повече от това да изкрещи „дебелана!“ при вида на отражението си. Тя държеше огледалото съвсем неподвижно и чакаше, призовавайки го със силата на волята си да изрече правилните думи.

Той явно беше запленен от образа си — безспорно добър знак, — тъй като перата на крилете му леко се наежиха, а клюнът му се разтвори едва забележимо. Явно беше доволен от това, което виждаше, макар че, разбира се, беше невъзможно да се каже със сигурност. Хайде, призова го със силата на волята си Адриана, можеш да го направиш! И тогава, наистина, с наклонена настрани глава и блеснали очи, Отис изкряка: „Хубаво момиче!“

Адриана едва не припадна от вълнение.

— О, това се казва добро момче! — възкликна тя с ентусиазиран престорен глас, сякаш говореше на бебе. — Какво добро момче си ти! Иска ли доброто момче едно лакомство?

Беше решила да даде на Отис малка отстрочка, докато се справи с объркването по отношение на пола си — поне за момента. Имаше достатъчно време за всичко, а тя се притесняваше най-много от смазващата му липса на самочувствие. Фактът, че изобщо се наричаше „хубав“, беше блестящ напредък! Реши да се съсредоточи върху красотата и да се справи с въпроса с изясняването на пола му друг път.

— Грозде! — изкряка Отис, явно възхитен. — Хубаво момиче! Грозде! Хубаво момиче! Грозде! — Той подскачаше нагоре-надолу по прасеца на Адриана, докато подвикваше думите.

— Едно зърно грозде без пестициди, пристига веднага за… кого? Кой ще получи гроздето? Хубавото момче получава гроздето! — Адриана вдигна Отис върху облегалката на креслото и се отправи към кухнята. Точно посягаше да извади купата от хладилника, когато телефонът иззвъня.

— Ало? — каза Адриана с лека нотка на раздразнение, задето са я прекъснали. Намести преносимия телефон между рамото и брадичката си, докато подреждаше няколко зърна грозде върху блюдо за предястие.

— Адриана? — попита в слушалката задъхан женски глас.

Да я питат за името й по телефона, преди да се представят, беше едно от нещата, които най-много дразнеха Адриана, но тя се застави да бъде учтива:

— Същата. Мога ли да попитам кой се обажда?

— Адриана, Макензи е. Привет, скъпа! Слушай, имам фантастични новини. Седнала ли си?

„Фантастични новини“ звучеше добре — помисли си Адриана с очакване. „Фантастични новини“ звучеше, сякаш Илейн е решила да публикува една (или може би повече!) от дописките й на уебсайта на „Мари Клер“. „Фантастични новини“ можеше дори да означава, че Илейн е била толкова възхитена от Адриана, че смята да я ангажира да списва редовна месечна рубрика в уебсайта, завършваща е изписан с вълнист шрифт линк към главната страница и (естествено) направена с вкус снимка на самата авторка в горния край на страницата. Авторка! Кой би си помислил, че тя, Адриана де Суза, ще се впусне в… писателска кариера! И то като авторка, която със сигурност щеше да има хиляди, ако не и милиони, читатели всеки ден. Момичетата щяха да препращат линка към нейната рубрика на всичките си приятелки, изпращайки я като прикачен файл към кратки бележки, които гласяха: „Погледни това!“, „Абсолютно вярно“ и „Колко забавно е това“, докато мъжете щяха тайничко да посещават сайта, за да се взират с обожание в снимката на Адриана в началото на рубриката и може би да „отнасят“ по някой и друг заканително насочен показалец от вражеския лагер. Беше почти прекалено невероятно, за да го възприеме.

— Да, да, седнала съм — каза тя, като се опитваше гласът й да не звучи пискливо.

— Ами току-що излязох от среща с Илейн. — Пауза. — Тя беше много впечатлена от теб.

— Наистина ли?

— Много. Работя тук от почти девет години и мисля, че никога не съм я виждала толкова вдъхновена от някое предложение.

— Наистина ли? Значи това означава, че наистина ще публикува едно от тях в сайта? — Очевидно беше вярно, но Адриана имаше нужда да чуе точните думи. Вече обмислите на кого да каже най-напред. На момичетата? На Тоби? На майка си?

Настъпи нова пауза, точно толкова дълга, че да усили нервността на Адриана, а после Макензи каза:

— Хм, всъщност… тя нямаше предвид точно това.

Нямала предвид точно това ли? Но тя ги е харесала! — прииска се на Адриана да изкрещи. Ти самата го каза! Как можеше да е преценила толкова погрешно ситуацията — запита се ти, докато сядаше отново на дивана до Отис и крепеше чинията е гроздето между коленете си. Погали го по гърба, докато том радостно се нахвърли на плодовете. После започна мислено да унищожава цялата глупава идея. Американките никога нямаше да се променят — по дяволите, та жените вече от десетилетия разполагаха с власт, така че и без друго какъв беше смисълът? Известността беше едно нещо, но излагането на показ в електронната мрежа, като се имат предвид всички онези противни дизайни на сайтовете и нежеланите шпиони… ъх. Тръпки я побиваха само като си помислеше за това. Беше време да сложи край на цялата тази глупост веднъж завинаги.

— О, така ли? Колко жалко — от гласа й се процеждаше неискреност. — Ами оценявам това, че се обади да…

— Адриана! Просто млъкни за секунда и слушай. Вярно е, че Илейн не се интересува от статиите за уебсайта, но това е само защото, готова ли си да чуеш това — иска да те назначи като дописничка на редовна рубрика! Можеш ли да повярваш?

— Като каква?

— Дописничка на редовна рубрика.

— Дописничка на рубрика? — попита отново Адриана. Мозъкът й отказваше да обработи думите.

— Да! В печатното издание на списанието.

— Кое есе избра?

— Адриана, не съм сигурна, че ме разбираш. Избра всичките! Мисля, че иска да започне с „Просто се държах приятелски“, но в крайна сметка ще ги пуснем всичките.

— Всичките ли?

— По едно на месец. Всеки месец. В зависимост от реакцията на читателите, за която и двете с нея смятаме, че ще бъде фантастична, ще превърнем това в редовна рубрика, която ще излиза абсолютно всеки месец. Ще я наречем „Съветите на бразилката: Как да се справим с мъжете“.

— Обожемой. О боже. Мой. — Адриана беше зарязала напълно всички опити да се държи хладнокръвно, но дори не я беше грижа.

— Знам! Невероятно е. Слушай, бързам за съвещание, но ще кажа на секретарката ми да ги позвъни, за да уговорите всички подробност за снимките. Приключваме мартенския брой след две седмици, така че ще трябва доста да се забързаме, но по отношение на спазването на сроковете това не е нищо необичайно. Звучи ли ти добре?

— Идеално — промърмори Адриана.

— О, и Адриана? Джак се обади снощи да ме покани да излезем този уикенд, и…

Това рязко изтръгна Адриана от унеса й.

— Снощи? В четвъртък? Той за коя те мисли? За някоя загубенячка, която просто си седи и го чака да се обади? Абсолютно не можеш…

Макензи се засмя:

— Може ли просто да млъкнеш за минута? Казах му, че съм плътно заета през целия уикенд, въпреки че единственото нещо в плановете ми за целия уикенд е обяд с майка ми в събота, и… — Тук тя направи пауза и си пое дъх: — той каза, че няма да затвори телефона, докато не му посоча една вечер през идната седмица, която да ме устройва. Ще излизаме този вторник. Той вече е направил резервации.

— Querida! Толкова се гордея с теб. Ти си готова сама да списваш рубриката! — Адриана беше истински доволна от това развитие на нещата. То не само говореше ужасно много за собствените й умения и съвети, но и от малкото, което знаеше за Макензи, й се струваше, че тя е жена, която заслужава солиден, обожаващ я мъж. Това бяха все добри новини.

Макензи се засмя — звучеше толкова щастлива и развълнувана, че Адриана почти изпита лека ревност. Спомни си какво е да си развълнувана заради нов мъж.

— Не, все пак предпочитам да оставя това на професионалистката. Но от това може да стане добро представяне за първата ти дописка? Една малка винетка с пояснение, че това е истинска история, за това как твоята магия действа дори на най-озлобената, упорито оставаща необвързана редакторка на списание в цял Манхатън?

— Озлобена, но вече в минало време, готвеща се да остави необвързаността зад гърба си редакторка на списание — напомни й Адриана.

— Съвсем честно. Добре, аз ще бягам. Да поговорим по-късно?

— Става. Тоооолкова много ти благодаря, querida. Чао!

Адриана се стовари обратно на дивана и махна на Отис да дойде при нея. Той издаде послушно тихо писукане и скочи от страничната облегалка на дивана в скута на Адриана. Побутна я по ръката да му даде грозде, но Адриана вече отново набираше номер.

— Кабинетът на Леа Айзнър? — каза отегчено звучащ глас на секретарка.

— Здрасти, Анет, Адриана е. Може ли да ме свържеш с Леа, ако обичаш?

— В момента я няма. Мога ли да й предам нещо?

Адриана не беше в настроение да се занимава с професионалния жаргон на секретарката особено когато ставаше въпрос за нюйоркска секретарка, черпеща вдъхновение от холивудската си посестрима.

— Е, скъпа, ще трябва да я намериш. Спешно е.

— Почакайте, моля — каза рязко Анет.

Раздразненият глас на Леа се разнесе по линията миг по-късно:

— Спешно ли? — попита тя. — Моля те, не ми казвай, че отново се обаждаш, защото любимият ти шампоан за тяло на „Молтън Браун“ е свършил навсякъде. Не беше ли това причината за спешното обаждане миналата седмица?

— Няма да повярваш това изчурулика Адриана, без да обръща никакво внимание на Леа. — Наистина няма да повярваш.

— Обожемой. Какво, и ароматизираните свещи ли са свършили? Истинска трагедия за едно момиче! — изписка тя.

— Би ли млъкнала само за десет секунди? Обаждам ти се като приятелка, а и е като вбесена пазаруваща жена. Каквато съм си глупачка, смятах, че може би ще ти е интересно да научиш, че може да се появя в мартенския брой на „Мари Клер“.

Леа се прозина шумно на другия край:

— Ммм, сериозно? Поздравления. Това е — кой — май хиляда и стотният път, когато избират някоя от снимките ти като модел? Или имаш предвид страниците, посветени на партитата? В този случай, сигурно е за единайсетхиляден път.

— Държиш се като истинска кучка — заяви Адриана. — Ако беше благоволила да млъкнеш само за трийсет секунди, щях да ти кажа, че това няма нищо общо със снимки за корицата или снимки от разни партита… Ще списвам рубрика.

Леа престана да дава шепнешком указания на секретарката си по средата на изречението и остана абсолютно безмълвна цели двайсет секунди.

— Какво ще правиш? — попита накрая.

— Чу ме. Ще водя рубрика. Редовна рубрика в печатното издание. Ще се казва „Съветите на бразилката: Как да се справим с мъжете“ и ще предлага съвети как да се справим с мъжете.

— Имаш предвид как се прелъстяват мъже.

— Да, разбира се, че имам предвид прелъстяване на мъже! Какво друго може да искат да знаят жените? Ако знаеш как да прелъстяваш мъжете, тогава излизането с тях и омъжването за тях си върви с територията. Няма да е лесно, но работата е важна и лично аз смятам, че просто не можеха да намерят по-подходящ човек за нея.

— Аз също — промърмори Леа. Звучеше не само искрено, а и впечатлено, и Адриана не можа да сдържи усмивката си. — Адриана, миличка, мисля, че не е твърде рано да го кажа, и никога не съм била по-сигурна в нещо през целия си живот. Роди се звезда.

 

 

Еми въздъхна дълбоко, докато измъкваше с крак запушалката на ваната и затваряше очи, оставяйки гърдите и краката си да се потопят изцяло под водата. Беше в хотелската вана вече от трийсет минути, като ту задрямваше, ту четеше под отпускаща струя топла вода, която източваше и пускаше отново да напълни ваната на всеки две минути. Не я беше грижа, че ръцете й са се спаружили или че тънкият слой пот по челото й беше започнала да се стича по бузата й, или че проявяваше пълна безотговорност по отношение опазването на околната среда. Какво значение имаше каквото и да било от това, когато можеше да си лежи там в новогодишния ден, след една дълга, прекрасна нощ на пиене и правене на любов, и да се чувства толкова спокойна и отпусната?

Той се казваше Рафи някой си и беше просто мечта. Еми беше шокирана да открие колко много неща се бяха променили през петнайсетте години от последното й идване в Израел, но за щастие мъжете им си бяха все така великолепни. Ако нещо в тях се беше променило, то беше, че сега бяха още по-възхитителни — всички тези млади едри и снажни войници в униформи и красивите им по-големи братя, които на трийсет или дори четирийсет години изглеждаха в далеч по-добра форма, отколкото американските им събратя. Накъдето и да се обърнеше, виждаше тъмнокоси мъже с маслинена кожа и красиво оформени мускули и сред това смущаващо изобилие, Рафи беше един от най-прекрасните.

Бяха се запознали два дни преди това, един четвъртък, в ресторант в Тел Авив, наречен „Йотвата“. Той беше истинска институция в Израел, необременено с излишна елегантност, весело място точно на крайбрежната улица за разходки на града, чийто специалитет бяха огромните, приготвени с въображение салати и вкусните десерти с плодове и кисело мляко. Всички използвани в ресторанта продукти идваха направо от едноименния кибуц на йорданско-израелската граница в долината Аравах. На Еми не й се беше наложило да мисли много, когато главният готвач Маси поиска от нея да предостави списък на по-малко известни райони и национални кухни, който можеше да послужи като вдъхновение за новия изискан ресторант само за обеди, който той смяташе да отвори в Лондон следващата година. Не се беше хранила в „Йотвата“ от последното си идване в Израел на тринайсетгодишна възраст по случай собствената си бат мицва^[2], а след това две години по-късно по случай тази на Изи, но още си спомняше храната там като най-прясната и вкусна, която беше опитвала. Отбеляза съсредоточаването на ресторанти върху млечните продукти и настояването им да използват само плодовете и зеленчуците, отглеждани екологично в кибуца. Развълнува се, когато главният готвач я покани да го придружи на „разузнавателно“ пътуване до Израел, където щяха да се съсредоточат върху разширяването на подбора в менюто със салатите отвъд обичайната в момента „троица“ от салата „Цезар“, гръцка салата и мешана зелена салата с балсамов оцет, и освен това да проучат различни видове близкоизточна кухня. Що се отнасяше до Еми, всичко, което щеше да й помогне да се измъкне от Ню Йорк на Нова година, я устройваше идеално и ако това място беше Израел, толкова по-добре. Онова, което не беше предвиждала, беше, че главният готвач Маси ще се откаже от пътуването в последния момент, заявявайки, че трябвало да бъде със семейството си, когато всички всъщност знаеха, че има среща с онази пакистанска моделка в Сейнт Бартс. За миг Еми си помисли, че и собственото й пътува не е застрашено, но той й беше връчил списък с ресторанти, които се предполагаше, че трябва да посети, главни готвачи, с които трябваше да разговаря, ястия, които да опита, и хората, занимаващи се с връзките с обществеността, с които да се срещне. Това, което не беше очаквала — не си беше представяла и в най-безумните си мечти — беше, че един от тези служители по връзките с обществеността ще бъде привлекателен мъж.

Еми беше влязла в ресторанта навреме за срещата им в два следобед, с очакването да изтърпи късен обяд с израелската версия на типично отговарящо за връзките с обществеността американско момиче: добре облечена, бързо говореща, дразнещо приповдигната и весела. Вместо това я придружиха до маса до прозореца, където към нея скоро се присъедини клонинг на Джош Дюамел със зелени очи и сексапилната наперена походка, толкова често срещана сред израелските мъже, та Еми беше убедена, че ги снабдяват с нея по рождение. На Еми й трябваха три секунди да се увери, че той не носи венчална халка — задължителна проверка, която обаче не беше показателна за нищо и още пет минути да установи, че той няма приятелка.

— Нямаш си приятелка? — беше изгукала Еми, като си даваше сметка, но не се притесняваше особено, че звучи направо хищно. — В кибуца сигурно е пълно с красиви млади създания?

Рафи се засмя и Еми разбра извън всякакво съмнение, че ще спи с него. Което тя направи същата нощ, и сутринта след това, и на следващата вечер. Бяха правили секс точно шест пъти през последния ден и половина — толкова често, и толкова ентусиазирано, че Еми настоя лично да види шофьорската книжка на Рафи.

— Боже мой, не се шегуваш. Хиляда деветстотин седемдесет и осма. Никога през живота си не съм срещала толкова издръжлив мъж над двайсет и една годишна възраст — беше въздъхнала тя едва тази сутрин.

Той се засмя отново и я целуна по гърдите: явно нямаше абсолютно нищо против, че те съвсем се сплескваха, когато тя лежеше по гръб.

— Това е специално умение — рече той с акцент, който звучеше направо като излязъл от някой филм.

— И аз така смятам — каза Еми, изтягайки се като доволно кученце върху пухкавия юрган, блажено забравила всякакво смущение, макар че и двамата бяха голи. — Искаш ли да си поръчаме закуска в леглото? Покриват ми всички разходи…

Той се престори на ужасен и размаха укорително пръст:

— Хотел „Дан“ е добър с много неща… килими, възглавници, красив басейн, нали така? Но е истинско престъпление да си поръчваш закуска от тяхната кухня, когато „Йотвата“ е само на няколко крачки.

— Знам, но дори и за тези няколко крачки ще трябва да взема душ, да се облека и да изляза сред хората. — Еми издаде навън долната си устна и разтвори широко очи в най-драматичната нацупена физиономии, която успя да докара. — Да не искаш да се измъкваме от леглото?

— Не, не. Само почакай тук. — Той скочи от леглото с бурната енергичност на човек, който тренира всеки ден, и изчезна в банята.

Еми чу водата да тече и се почувства леко разочарована, че той не я беше поканил да се присъедини към него. Точно беше вдигнала телефона да поръча обслужване по стаите, когато Рафи се появи отново.

Той разтвори пухкава хотелска хавлия за баня и уви Еми в нея, прегръщайки я силно, преди да я поведе към банята.

— За вас, мадам — каза той, като размаха широко ръце. Ваната беше пълна догоре с вдигаща пара вода и пяна с аромат на ванилия: половин дузина запалени ароматни свещи бяха подредени в кръг около мрамора.

Без да се поколебае и за миг, Еми остави хавлията да се смъкне от раменете й и да падне на пода, и влезе във ваната. Остави стъпалата си да свикнат с горещата вода, а после се сниши бавно, докато седна. Когато най-после успя да потопи цялото си тяло в горещата вода, затвори очи и изстена от удоволствие.

— Възхитително. Ела да ми правиш компания.

— Не, не — той размаха пръст и се наведе да я целуне леко по устните. — Това е само за теб. Ще се върна след половин час с истинско пиршество. — Още една целувка и той си отиде.

И така, тя се изтягаше. И се киснеше. И отново пълнеше ваната. Той се забави повече от половин час, но Еми нямаше нищо против. Това й даде време да се намаже с малко от предоставения от хотела овлажняващ лосион и да се издокара хубаво в шемизетата, която си беше купила предния ден от малък бутик за бельо на улица „Шайнкен“. Не помнеше кога за последно си е купувала нещо сексапилно или дори сладко, но не можа да устои на това, когато го зърна на витрината. Мекотата на розовата му вълнена материя й се струваше невероятна, когато то прилепваше към тялото й, а фината зелена дантела, обточваща деколтето, го правеше едновременно удобно, небрежно и секси. Адриана щеше много да се гордее с мен — помисли си тя, усмихвайки се тайно. Беше посрещнала две хиляди и осма година в обятията на сексапилен непознат и това я изпълваше с дяволски приятно чувство. Когато Рафи се появи отново с пликове в ръка, тя по някакъв чудодеен начин вече беше готова за нова порция секс.

— Върни се в леглото — измърка тя, като му позволи да пусне пликовете, преди да го придърпа върху себе си.

— Еми, имаш нужда от храна — каза той, но отвърна на целувката й.

Отново правиха секс и въпреки че и двамата бяха твърде изтощени, за да стигнат до края, пак беше прекрасно. Рафи не й позволи да стане от леглото, за да помогне в разопаковането на храната, затова тя просто се отпусна назад върху възглавниците — леглото беше малко прекалено пухено, почти като хамак, но коя беше тя, че да се оплаква? — и го загледа как внимателно трупа различни салати, видове хляб и кисели млека върху чиниите им. Той остави всичко на леглото и сложи смесен млечно-плодов десерт и чаша кафе на нощното шкафче, и подаде на Еми прибори, увити в платнена салфетка.

— Добър апетит — каза, като вдигна чашата си с кафе към тази на Еми.

— B’tayavon — отвърна тя ухилено.

Очите на Рафи се разшириха невярващо:

— Прекарахме заедно цели два дни, а ти не ми каза по-рано, че говориш иврит!

— Защото не говоря иврит — ходех в еврейско училище като всяко друго американско дете от еврейски произход, а учителката ми беше невероятно дебела жена, която ни учеше на много свързани с храната думи в допълнение към молитвите.

— Какви други думи знаеш?

— Хмм, да видим. Знам „m’tzi-tzah“.

Рафи се разсмя и едва не си изплю хапката:

— Учителката ти в еврейското училище ви е научила на думата за „свирка“?

— Не, заслугата на това е изцяло на Джош Розенщайн. — Еми отпи от млечно-плодовия си шейк. — Откъде знаеш толкова добре английски? И моля те, спести ми приказките от рода на: „Американците са единствените, които не учат чужди езици“, ако обичаш.

— Че то си е вярно — възрази Рафи.

— Разбира се, че с вярно, просто ми е втръснало да го чувам. Е? Къде си се научил да говориш така?

Той сви рамене и изглеждаше леко засрамен.

— Майка ми е американка. Запознала се с баща ми, когато следвала в чужбина, и после просто останала. Като се има пред вид това, всъщност би трябвало да говоря много по-добре, но тя почти никога не ни говореше на английски, защото татко не разбираше много, а тя искаше да научи иврит.

— Невероятно — каза Еми, внезапно запитала се защо у дома няма нито един приятел, който да владее два езика.

— Всъщност не. Трябва да чуеш сестра ми. Сега живее в Пенсилвания. Английски, иврит и пенсилванско-холандски акцент, събрани накуп…

Еми придърпа завивките около себе си, докато Рафи обясняваше извивките и разклоненията на фамилията си и как бил единственият от тях, който още живеел в Израел. Тя се опита да го слуша внимателно, но с всяка следваща дума, която и изричаше, тя все повече и повече се убеждаваше, че го харесва. Не беше подходящ материал за бъдещ съпруг, разбра и тя дори нямаше повече да ходи там, но изглеждаше доста свестен. И заедно с това осъзнаване дойдоха и тайните тревоги. Дали и той я харесваше? Щяха ли да се видят отново в Щатите? Дали той щеше да промени мнението си относно всичко и да се изпари, като Пол онази нощ в Париж?

— Много интересно — промърмори Еми. — Напълно логично е, но как стана главен отговорник за връзки с обществеността? Защото трябва да призная, че не изглеждаш точно като да си от същия калъп като тях.

— Основен предмет английски език.

— Достатъчно.

— Ами ти? — попита Рафи, като загреба пълна вилица салата с натрошено козе сирене.

— Администрация.

Той направи физиономия, която казваше „я стига“, и я смушка в ребрата.

— Не знам нищо кой знае колко интересно — каза Еми, и наистина го мислеше. Мразеше, когато хората искаха от нея да обобщава живота си, защото всъщност нямаше кой знае какво за разказване. — Родена съм и съм израснала в Ню Джърси, в изключително приятно предградие с добри държавни училища, американски футбол и всичките му там работи. Баща ми почина, когато бях на пет, затова всъщност дори не го помня, а след това мама някак излезе от форма. Винаги беше до нас, когато имахме нужда от нея, но в същото време и не беше, нали се сещаш? Преди няколко години се омъжи повторно и се премести в Аризона, затова не ги виждаме особено често. По-малка сестра, в момента бременна с първото си дете, работи като лекарка в Маями. Да видим какво още? Посещавах колежа в Корнъл, а после реших, че искам да стана главен готвач, затова отидох в института по кулинария, после реших, че изобщо не искам да бъда главен готвач, затова напуснах. Очарователна история, нали?

— Разбира се.

— Лъжец.

— Е, определено изглежда, че имаш страхотна работа — каза дипломатично Рафи.

— Вярно е. Минали са само шест месеца, но засега страшно ми харесва.

— Какво може да не ти харесва в това да пътуваш по цял свят, да отсядаш в красиви хотели и да имаш любовни истории с чужденци?

— Не правя това! — възрази Еми.

— Сега ти си лъжкинята.

— Не всички хотели са красиви…

Рафи се засмя — хубав, мъжествен гръмък смях — и пак я смушка.

— Е, не се оплаквам. За мен е чест да бъда мъж номер шестстотин и дванайсет, или каквато там ти е бройката напоследък.

По-скоро най-обикновени шест броя — помисли си Еми. Което като се има предвид, че Дънкан й беше едва третият, направо си беше достойно за уважение, откакто бе започнала Обиколката на разврата миналия юни, тя беше удвоила броя, чието постигане й беше отнело почти три години. Отне й доста време да остави тази бройка зад гърба си, така да се каже, но Хорхе беше идеалното начало. После миналата седмица се появи онзи австралиец, понастоящем живеещ в Лондон, който беше израснал в Зимбабве, защото родителите му притежавали компания за организиране на сафарита (също като Челси, шестнайсетгодишната приятелка на принц Хари, която имаше вид на хитра лисичка) — беше грубоват и невъздържан и макар изобщо да не беше рус, нито пък дори наполовина толкова сладък, определено можеше да напомни на някого за Лео в „Кървав диамант“ след две водки с тоник. Еми беше там само за един дълъг уикенд и изцяло заета с работни ангажименти, но кое момиче на земята можеше просто така да подмине своя собствен Мик Дънди? Сега Рафи определено беше съблазнително допълнение. И тримата се бяха отнесли с нея напълно почтително, ако не и направо с благоговение и Еми не помнеше да се е чувствала по-секси или по-уверена. Стига да си и безопасност, а тя беше, използвайки както хапчето, така и презервативи, и да нямаш твърде големи очаквания за това какво ще последва — в общи линии, абсолютно нищо, можеше да се наслаждаваш на много неща. И точно затова тя се тревожеше толкова много, че и Леа, и Адриана изведнъж бяха започнали да се държат толкова резервирано по отношение точно на бурното забавление, което самите те толкова ентусиазирано бяха насърчили.

Когато им разказа за австралиеца, и двете се бяха разсмели и бяха приветствали с ръкопляскане авантюристичното й завоевание. Леа официално беше обявила, че рискът тя да си остане еднократна блудница вече не съществува. Адриана настоя да научи обичайните подробности относно размера, позата и фетишите, и изглеждаше обзета от неподправена завист, когато Еми ги съобщи с явна наслада. „Обиколката на разврата“ беше обявена официално за започнала. Еми очакваше същия, или може би дори по-голям ентусиазъм особено когато отговори на обаждането на Адриана предишния ден, но приятелката й беше прозвучала по-сдържано.

— Хей, честита Нова година! — каза Еми в клетъчния си телефон. — Какво е чувството да си бъдеш у дома?

Адриана въздъхна:

— В Сао Пауло е страхотно, хубаво е да се видя с всички, но мисля, че идеята за цяла седмица там между Коледа и Нова година е твърде амбициозна.

— Но предполагам, че баща ти е щастлив?

— На седмото небе е. Това е единственото време през годината, когато всичките му деца се събират на едно място, така че какво да се прави? Истински цирк е, но стига всички да сме наясно с това и да се преструваме и усмихваме, не е непоносимо.

Еми се засмя тайничко на представата на Адриана за непосимо; тропически топло време, огромна семейна къща с двор, в която имаше повече обслужващ персонал, отколкото в средно статистически хотел, и цяла седмица, в която да не правиш нищо, освен да ядеш, да пиеш и да ходиш на гости на стари приятели. Реши да смени изцяло темата, преди да е казала нещо неучтиво:

— Е, познай какво? Може би снощи опознах — в библейския смисъл — един невероятно готин израелец. А тази вечер ще празнуваме заедно Нова година.

Адриана подсвирна:

— Ау, querida. Бърза си, спор няма. Истинска светкавица.

— О, хайде сега, не ми казвай, че би скочила в леглото с някой войник!

— Разбира се, че бих. Но Дънди Крокодила не беше ли едва миналия уикенд? Или нещо съм се объркала? Боже мой, Еми, никога не съм си мислила, че ще ми е трудно да хвана бройката на мъжете ти.

Раздразнение ли беше това, което Еми долавяше в гласа на Ади? Упрек? Смееше ли дори да си го помисли… завист?

— Рафи е мил и умен, и е абсолютен сладур. Беше толкова забавно.

— Да не забравяме и „евреин“ — каза Адриана, и Еми почти си я представи как размахва показалец. — Знаем какво означава това… подходящ за съпруг!

Еми въздъхна театрално:

— Само преди шест месеца вие двечките с Леа вдигахте врява до небесата, че трябва да престана да се мъча да си хвана съпруг, че непременно имам нужда да обогатя сексуалния си репертоар. После, когато правя точно това, единственото, за което сте в състояние да говорите, е, че трябвало да се омъжа!

— Добре, querida, успокой се. Разбира се, че искам да се забавляваш. Да поговорим за нещо друго — например, за мен.

Еми се засмя, докато прещракваше набързо каналите на телевизора в хотела, чийто звук беше изключен.

— Така е честно. Как е господин Барън? Невероятен както винаги?

— Добре е. Върна се в Торонто да снима филм. Но имам новини.

— Не ми казвай, че…

— Не, не сме сгодени. Обаче… — Тя направи пауза, за да засили ефекта, и на Еми й идваше да я удуши. — … „Мари Клер“ ще публикуват моите дописки!

— Твоите дописки ли? — Еми знаеше, че не звучи особено окуражаващо, но за пръв път чуваше за това.

— Да, можеш ли да повярваш? Запознах се с една от редакторките на някаква ужасна вечеря, на която Тоби ме замъкна през ноември, и я научих на правилата за лов на мъже — което, трябва да добавя, свърши толкова добра работа, че тя още излиза с мъжа, с когото се запозна във въпросната вечер и тя иска да публикува съветите ми!

Еми едва успя да прикрие шока си. Адриана — авторка на рубрика? Някой друг да плаща на Адриана за свършена работа? Беше почти прекалено, за да го възприеме.

— Ади, поздравления! Ще можеш да предадеш мъдростта си на цяло ново поколение млади жени. Невероятно.

— Бог е свидетел, че имат нужда от това. Американките… мили боже… но ще опитам. Слушай, трябва да се приготвям за вечеря. Татко е поканил целия квартал за новогодишната вечер. Къде ще ходите с израелеца довечера?

— Някакъв ресторант в Тел Авив, после, ако имам какво да кажа по въпроса, направо се връщаме в хотелската ми стая.

Адриана въздъхна:

— Сякаш слушам една нова Еми. Това направо ми стопля сърцето, миличка, наистина. Просто внимавай, става ли? Не е нужно да спиш с всеки срещнат мъж.

— Наистина ли току-що каза това? Какво, по дяволите, искаше да кажеш с това? Трябва ли изобщо да ти напомням…

Адриана я прекъсна с напевен смях:

— Трябва да бягам, скъпа! Забавлявай се довечера и щастлива Нова година! Ще говорим през две хиляди и осма!

Разговорът беше оставил Еми със странно чувство, леко смутена, както се чувстваше едно време в долните класове на гимназията, когато гледаше как приятелките й отмъкват червила от „Кей-март“: не истински виновна, но нервна и леко засрамена. Не правеше ли точно каквото й бяха казали? Не се опитваше да направи никого свой съпруг — в течение на цели месеци беше имала само един блян за женитба! — и въпреки това усещаше неодобрението им. Изглеждаше толкова нечестно. Дори Леа, които сега се държеше като истински ангел, беше спала с петнайсет, може би осемнайсет мъже преди Ръсел, и никой не смяташе това за особено забележително. Ами Адриана! Мили боже. Това момиче беше спало с мъже (в множествено число), с които се бе запознала в някое такси, прибирайки се вкъщи от някое парти в края на нощта, без да ги е виждала никога преди, а имаше дързостта да се преструва на шокирана до дън душа, когато Еми се запознава с приятен младеж по време на работна среща и взима трезво, зряло решение да преживее едно бързо изчукване с него. Извинявай, Ади — помисли си тя, забелвайки очи, една любовна история. Правенето на секс с трима напълно учтиви и красиви мъже не те прави фатална жена.

Заричайки се да не позволи новооткритото престорено благоприличие на приятелката й да я тревожи, Еми бутна настрани чинията си и се сгуши в мускулестата прегръдка на Рафи.

— Искаш ли да гледаме някой филм довечера? — изгука тя, покривайки ръката му от лакътя до китката с леки целувки. — Или може би просто да поръчаме нещо в „Красив изглед“?

Рафи я помилва по косата и се наведе да я целуне по челото:

— Много бих искал, скъпа, но трябва да се прибирам вкъщи. — Той погледна часовника на нощното шкафче. — Всъщност, по-добре да тръгвам веднага.

— Сега ли? — Еми рязко се изправи и седна в леглото, като едва не удари челюстта му с рамото си. Нямаше ли да прекара целия следобед в леглото, като правят любов, вземат си вана и пият шейкове с кисело мляко? Смяташе, че ще се наслаждават на това поне до свечеряване, когато щяха да си навлекат нещо от разхвърляните наоколо дрехи и да се замъкнат до някое малко затънтено денонощно заведение с хубава храна, известно само на местните. Щяха да пируват с пържоли и пържени картофи и да се наливат с евтино червено вино, а после щяха със залитане да се върнат обратно в хотела, като се смеят, държат се за ръцете и се блъскат един в друг по целия път на връщане. Сити и изтощени, щяха да се строполят в хладните чаршафи и да спят цели десет часа без прекъсване, само за да се събудят и да правят още малко любов, преди той да я закара до летището и да пресуши с целувка сълзите й, заричайки се, че ще й дойде на гости в Ню Йорк по празниците, ако не преди това. Със сигурност тогава щеше да се запознае и с родителите му — обикновено това би й се струвало прекалено рано, но като се има предвид, че той щеше да дойде чак от Израел, а те бяха само във Филаделфия, щеше да е направо глупаво да не се срещнат за по едно хапване, та ако ще да е и само обяд набързо някъде на…

— Еми? Скъпа, вчера ти казах, че днес тръгвам на юг. Не помниш ли? — Гласът му беше загрижен, но Еми беше сигурна, че долови съвсем лека нотка на раздразнение.

Разбира се, че помнеше как той каза, че трябвало да си заминава, но тя определено не беше повярвала.

Еми зарови лице в шията му.

— Спомням си, Рафи, но това беше… това беше вчера. Все още ли се налага да заминеш? — Стана й неприятно как прозвуча гласът й — умолително и донякъде жалко. Току-що беше свършила да разказва на всички, които бяха готови да слушат, че просто търси малко обикновено, необвързващо забавление, а ето че сега се беше вкопчила в този почти напълно непознат човек като конска муха. Моля те, дано този не се окаже същия тип като Пол! — помисли си настойчиво тя. Моля те, моля те, моля те.

Той се отдръпна съвсем леко и я изгледа странно:

— Да, все още се налага да замина — бяха думите, които изрече в действителност, но това, което Еми чу, беше по-скоро нещо като: „Последните двайсет и четири часа бяха страхотни, но не чак толкова страхотни, че да си променя плановете и да остана с теб“.

Засегната, Еми подпъхна чаршафа под ръцете си и се обърна на другата страна, като внимаваше да остави покрита възможно най-голяма част от кожата си. Чувстваше се изложена на показ и уязвима, да, но имаше нещо повече от това, беше се случило внезапно, но сега тя остро си даваше сметка, че най-вероятно няма да види Рафи никога повече. Така че какво, ако заминаването му само потвърждаваше, че просто са се забавлявали? И без друго това беше всичко, което тя искаше. Рафи беше сладък и красив, но тя едва го познаваше и ако трябваше да бъде напълно честна със себе си, наистина не можеше да си представи двамата да прекарат остатъка от живота си заедно. Така че защо да се разстройва толкова много, че той наистина си тръгваше, когато през цялото време беше казвал, че ще си върви? Беше съвсем просто, толкова просто, че Еми подозираше, че всяка нейна посестрима на планетата инстинктивно разбираше, дори когато нито един мъж не беше в състояние да схване концепцията. Не беше наложително тя да иска той да остане, тя просто искаше на него да му се иска да остане. Наистина ли искаше твърде много? И макар че никога, ама наистина никога, нямаше да се съгласи да го последва — честно казано, добре щеше да й дойде малко време насаме и нямаше как да се отрече, че трябваше да навакса с работата, но не можеше ли той поне да има приличието да я попита? Една най-обикновена покана да го придружи, след като му се беше отдала изцяло? Наистина ли беше толкова неразумно?

Еми подготвяше стратегия да си изкопчи покана от Рафи — покана, която, разбира се, щеше да отклони, — когато той се измъкна от леглото и тръгна към банята.

— Ще си взема душ набързо — провикна се той, когато вратата вече се затваряше. — Надявам се, знаеш, че си добре дошла да се присъединиш, ако искаш.

Да се присъедини към какво? Към душа? Към пътуването надолу на юг? Към остатъка от живота му като негова възлюбена годеница?

Това беше изтощително. Ако трябваше да влагаш подобни емоции в някого, той би трябвало поне да ти е истинско гадже. Но заради едно обикновено преспиване? Човек можеше да полудее. Съмненията препускаха из ума й (Просто признай, че не си създадена за този начин на живот: ти си моногамна по душа, престани да се държиш като някоя незряла любителка на забавленията, която прескача от парти на парти, и т.н., и т.н.)

Съвземи се, каза си Еми, докато решително навличаше чифт надеждни памучни бикини и един от покриващите изцяло гърдите й, лишен от всякаква сексапилност сутиен с дебели подплънки. Последваха морскосиньо боди и бяла риза с копченца на яката и точно когато чу как душът спира, Еми избра класическите си мокасини вместо пантофките с високи токчета, които носеше през последните две седмици. Когато Рафи се появи от банята напълно облечен в чисти джинси и синя риза, Еми вече седеше благоприлично на ръба на леглото, прелиствайки тефтера си с прикрепващи се страници, докато се опитваше да си придаде вид на надменна и много заета.

Рафи застана над нея, събра косата й в конска опашка и я целуна по шията. Беше интимен жест, напомнящ за хора, които са прекарали безкрайно много време заедно и за миг Еми се почувства доволна. Тоест, доволна до мига, в който Рафи пусна косата й и след като отново я целуна по-скоро бащински по челото, започна да прибира часовника, портфейла и брезентовата си куриерска чанта. Беше си събрал нещата само за минута и не изглеждаше обезпокоен от факта, че Еми изглеждаше както мълчалива, така и изцяло погълната от преглеждането на собствените си планове.

— Знам, че сигурно имаш много работа, скъпа, ето защо няма да превръщам това в дълго, сълзливо сбогуване. — Той дръпна тъмните си очила от нощната масичка и ги бутна на върха на главата си.

— Ммм — беше всичко, което Еми успя да каже. Той наистина ли щеше просто да се вдигне и да си замине?

— Ела тук, прегърни ме. — Той стисна ръката й, за да й даде знак да се изправи, когато се подчини, тя се озова в толкова хладна, толкова лишена от страст прегръдка, че все едно я беше прегърнал някой далечен възрастен роднина или близък фризьор. — Еми, това беше страхотно. Наистина, наистина страхотно.

— Ъ-хъ — промърмори тя отново. Той или не забеляза, или не му пукаше. — Надявам се, че нямаш нищо против да ти се обадя следващия път, когато съм в Щатите? — Той се усмихна похотливо. — По-добре да не възразяваш, защото ще те преследвам, докато се съгласиш да се видиш с мен. Смятай се за предупредена, ясно? Няма да се отървеш от мен.

Той придружи тези думи с още една бащинска целувка и небрежна прегръдка и се отправи към вратата.

— Желая ти безопасен полет утре. Ще си мисля за теб.

— И на теб също — каза тя автоматично, без никакво чувство, макар че тези думи извикаха на лицето му усмивка на облекчение, която сякаш казваше: „Слава богу, че не смяташ да усложняваш това повече от необходимото“.

Миг по-късно той си беше отишъл. На Еми й трябваше още минута да осъзнае, че той дори не си беше направил труда да поиска имейла или телефонния й номер — мисъл, последвана от очевидното си, но въпреки това съкрушително заключение: тя нямаше да го види никога, абсолютно никога вече… и на него очевидно въобще не му пукаше.