Лорън Уайзбъргър
Да преследваш пръстен с диамант (5)

Цял в арогантна увереност и зашеметяващи усмивки

Адриана винаги се питаше защо хората толкова мразеха да летят. Наистина какво толкова ужасно имаше да прекараш няколко часа, сгушен под кашмирено пътническо одеяло, докато отпиваш шампанско и гледаш филми? Храната беше отвратителна, разбира се, дори в първа класа, но когато човек се качваше на борда, „оборудван“ с основните запаси (блокчета „Зоун“, смесена плодова салата от „Хол Фудс“ и няколко бутилки „Евиан“), всъщност можеше да бъде доста приятно. Особено когато както днес съседът ти по място е красив, прочут, необвързан актьор. Телевизионен актьор, наистина, но все пак звезда в най-популярната, излъчвана в най-гледаното време поредица на Ен Би Си — предаване, което дори Адриана следеше. Току-що беше преживял много шумна раздяла с една долнопробна звезда от излъчваните през деня сапунени опери, двайсет и една годишна долнопробна звезда от дневните сапунени опери с фантастично тяло. Адриана беше проследила в „Ю Ес Уийкли“ цялата безвкусна афера, чак до препечатките на гневните електронни съобщения, които си бяха разменили една нощ от срещуположни крайбрежия, и беше убедена, че той би могъл да се справи по-добре. Беше си го помислила тогава, но сега докато крадешком хвърляше лукави погледи към красивия му профил и изваяните му бицепси, беше напълно убедена.

Толкова по-зле, че тя беше заета, помисли си Адриана с ясно доловима въздишка. Това накара съседа й по място да вдигне поглед — жест, който Адриана съзнателно се престори, че не е забелязала. Господ беше свидетел, че не съществуваше по-изискващ усилия човешки вид от представител на развлекателната индустрия с напомпано самочувствие — Адриана беше излизала с достатъчно актьори, музиканти, комици и професионални спортисти, за да се смята за авторитет по въпроса — и всяко момиче, което струваше поне колкото бикините си „Ла Перла“, знаеше че те реагираха само на едно: предизвикателство. Адриана винаги казваше, че приличат повече на деца, отколкото на истински хора, и затова беше очевидно, че единственото, което отчаяно желаеха, е онова, което не можеха да имат — и именно затова Адриана се преструваше, че той не съществува.

Беше го познала незабавно, когато той се настани на мястото до пътеката точно до нея, но беше отговорила само едно „хмм“, когато той поздрави вежливо. Като запълни времето между качването на борда и излитането с възможно най-много изпълнени с безгрижно бъбрене и приповдигнат телефонни разговори и си включи iPod-а в мига, щом използването на електронни устройства беше разрешено — преди той да е успял да реши да заглуши нея — Адриана сметна, че дотук се е справила доста добре. А когато жизнерадостната стюардеса я попита дали ще желае питие — запитване, което господин Телевизионна звезда повтори на Адриана — тя се усмихна само на стюардесата, поръча си ново шампанско и отново си сложи слушалките.

След няколко минути той измъкна някакъв сценарий и направи истинско представление, позволявайки й да зърне за миг издайническата заглавна страница с инициалите на Холивудската актьорска асоциация. Започна да чете, макар Адриана да остана с чувството, че всъщност само прелиства набързо страниците, за да се направи на интересен. Заради нея, естествено — предполагаше се, че трябва да е впечатлена. Тя тайно забели очи и си позволи да се усмихне жест, на който той се хвана моментално. Адриана не беше ни най-малко изненадана. Той в крайна сметка само чакаше повод да я заговори.

— Нещо забавно ли слушате? — попита той, като също й хвърли доста прилична усмивка.

В действителност Адриана не слушаше нищо. Слушалките бяха просто предлог, нещо, което показваше, че не се интересува от разговори и както беше предвидила, бяха изпълнили идеално задачата си.

Тя хвърли поглед към него, изчака за миг, и бавно отдръпна лявата слушалка от ухото си.

— Моля? — попита тя с широко отворени очи. — Казахте ли нещо?

— Просто се питах дали слушате нещо забавно. Смеехте се…

Адриана изчака няколко секунди повече от необходимото, за да го накара да се смути, а после му се притече на помощ:

— О, така ли? Не, просто си спомних нещо наистина забавно. — Неясно. Навеждащо на размисъл. Загадъчно. Все специалитети на Адриана.

Той се ухили. Боже, наистина беше сладък.

— Е, много ще ми е приятно да чуя какво е то. Нямаме нищо друго, освен време — каза той, като разпери ръце в широк жест.

— Четири часа и половина, ако трябва да сме точни.

— Може да си запазя правото да се възползвам по-късно — каза Адриана. Бавно, тя затъкна една измъкнала се къдрица зад ухото си, като се погрижи той да види хубаво деликатните й, женствени ръце, с техните елегантно издължени пръсти, лакирани в бледорозово нокти и безупречна кожа, а после му подаде едната. — Адриана — представи се тя, като придаде на името си малко допълнително бразилско звучене.

— Дийн — представи се той, като обгърна плътно ръката й в своята.

Разбира се, Адриана вече знаеше това, но не показа с нищо, че го е познала.

— Е, Дийн, какво те води в Ел Ей днес? — попита тя невинно.

— Просто няколко срещи. С някои режисьори и хора от филмовите студия, такива неща.

— О, ти си начинаещ актьор! Нямах представа. — Сега прекаляваше малко, но така се налагаше. Разбира се, никой начинаещ актьор нямаше да лети в първа класа, но този беше станал твърде прочут твърде бързо: ако се беше поддала дори незначително, егото му щеше да ги смаже и двамата. Плюс това, дори най-малкият намек от нейна страна, че го е познала, щеше на мига да я смъкне рязко от положението на сексапилна и изтънчена бразилска нюйоркчанка до това на подмазваща се поразена от срещата със звездата почитателка, а Адриана по-скоро би умряла, отколкото да допусне това да се случи.

— Ъъ, не, всъщност, аз…

— Е, късмет с прослушването! Нервен ли си?

Челото му се смръщи.

— Не е прослушване. Аз всъщност вече…

— Дийн? — прекъсна го Адриана със сладко гласче. — Имаш ли нещо против да повикаш стюардесата вместо мен? Просто бих била възхитена да изпия още една чаша шампанско.

Той въздъхна, махна на стюардесата и поръча „Джак Даниелс“ и джинджифилова напитка в допълнение към шампанското на Адриана.

— В Ел Ей ли живееш? — попита той, сега още по-нетърпелив да продължи разговора, за да поправи погрешните й представи.

— Аз? В Лос Анжелис? Няма такова нещо — засмя се Адриана. — Просто идвам на гости на една приятелка за уикенда. — Определено въобще не му влизаше в работата, че „приятелката“ всъщност беше приятел и то не друг, а Тоби Барън — име, от което на горкия Дийн вероятно щеше да му се завие свят. — Нима нещо по-вълнуващо от едно истинско прослушване! За телевизията ли, или за някой филм?

Изражението му показваше, че е сразен. За да поправи предположението й, че е гладуващ актьор, трябваше да обясни по-дробно кой е — нещо, което егото му никога не би позволило. Беше сигурна, че сега го е хванала натясно. Толкова сигурна, че започна да брои. Пет, четири, три, две, едно, и…

— Кажи, Адриана, защо не ми позволиш да те заведа на вечеря? Теб и приятелката ти, ако искаш. В Ел Ей не е чак толкова лошо… ако знаеш къде да отидеш.

Бинго. Още я биваше. Може и да наближаваше трийсет, но все още можеше за десет минути или дори по-малко да накара всеки мъж — е, добре де, почти всеки мъж, но в онзи случай вината вероятно беше на Яни, не нейна — да я покани да излязат. Работата й тук беше приключена.

— О, толкова ми се иска да можех, Дийн, но този уикенд съм плътно заета. — Изискваше се свръхчовешко усилие да изрече тези думи, но тя наистина беше ангажирана в моногамна връзка. Едва миналата седмица Тоби беше обявил, че вече не излиза с други момичета и се надявал, че Адриана също няма да го прави. Първото и истинско сериозно гадже — и идеален за съпруг на всичкото отгоре. Получил образованието си точно в най-подходящите училища на Източното крайбрежие, създал си име с големи хитове веднага след излизането си от Филмовото училище към Университета на Южна Калифорния и понастоящем един от най-търсените режисьори в Холивуд. Изпитваше огромно удоволствие да си представя колко шокирани щяха да бъдат приятелите й, когато след само няколко месеца, обявеше годежа си. Ами майка й! Адриана беше сигурна, че тя направо щеше да припадне. Единствено тези мисли й вдъхнаха нужната сила да отблъсне възхитителния мъж, който седеше до нея.

— Е, предполагам, че в такъв случай просто ще трябва да го направим в Ню Йорк — каза Дийн, цял в арогантна увереност и зашеметяващи усмивки.

— Предполагам — изстреля в отговор Адриана без нито миг колебание. Как би трябвало да постъпи едно момиче? — запита се. Едно питие си беше просто едно питие и никой не можеше да каже, че досега не се е държала като съвършеното гадже. Той просто беше толкова сладък.

Бъбриха си през остатъка от полета и по времето когато слязоха от самолета, Адриана вече знаеше точно какво й се искаше да му направи в леглото. Едва в последната възможна секунда си спомни, че трябваше да чака Тоби при лентата за багажа.

— Дийн, querido, трябва да се поосвежа. Сега трябва да ти кажа „довиждане“.

— Ще те изчакам. Ще дойдат да ме вземат с кола, така че просто ще те откарам до дома на приятелката ти — каза той и спря пред една дамска тоалетна.

— Не, скъпи, но все пак ти благодаря. Ти върви. — Сведе клепки и го погледна през полузатворените си очи. — Предпочитам просто да изчакаме до Ню Йорк.

— Много ще се радвам — каза той и я целуна по бузата. — Ще ти се обадя.

— Непременно го направи — измърка тя.

Адриана се шмугна и тоалетната и уби пет минути в освежаване на грима си, след което уверено закрачи към багажната лента, за да се срещне с приятеля си. Не се разстрои особено, когато видя униформен шофьор, който държеше табелка с името й, вместо усмихващия се Тоби. В края на краищата, щяха да разполагат с целия уикенд да са заедно, а на нея щяха да й дойдат добре няколко минути почивка от флиртуването, игричките и другите усилия да се държи фантастично. Шофьорът натовари куфара й, марка „Гояр“, на една количка за багаж — платформите на колелца бяха толкова буржоазни — и й връчи един плик с логото на „Туенти Сенчъри Фокс“ в левия ъгъл.

— Господин Барън изпраща извиненията си, че не е успял да ни посрещне — каза шофьорът, като вървеше пред нея към паркинга.

— О, това е просто чудесно — каза Адриана. — Просто ще подремна малко в колата, ако нямате нищо против.

Веднъж настанила се на плюшената задна седалка на лимузина последен модел, Адриана откри, че е твърде развълнувана да заспи. След два месеца и половина най-после щеше да види легендарното имение на Тоби в Холивуд Хилс. Четеше и препрочиташе писмото му („Скъпа Адриана, ужасно съжалявам, че те изпуснах на летището, но в последната минута изникна нещо неочаквано. Обещавам да се реванширам. С обич, Т“), отбеляза употребата на „обич“ вероятно просто обичайна холивудска любезност, помисли си, тъй като нямаше начин той вече да я обича… или имаше? — и въздъхна от удоволствие. Цялата тази история с моногамията беше лесна като детска игра. Защо, за бога, се беше съпротивлявала толкова дълго? Може и да не беше ни най-малко толкова вълнуващо, колкото да излизаш с половин дузина мъже едновременно, но определено не беше толкова изтощително. Освен това колкото и неприятно да й беше да признае, че майка й има право, наистина съществуваше целият този проблем с остаряването. Едва тази сутрин в самолета беше забелязала, че бедрата й се разпростират мъничко по-широко върху кожената седалка. Когато се изстреля към тоалетната да разучи подробно видяното, забеляза мъничка линия близо до лявото си око: бръчка. Мътните да ги вземат тези отвратителни флуоресцентни лампи и така наречените мерки за безопасност, които пречеха на едно момиче да вземе със себе си на борда свестни продукти за поддържане на кожата!

Адриана беше първата, която би признала, че още изглеждаше дяволски добре, но нямаше как да отрече, че трийсет беше важна възраст. Още три-четири сантиметра разширяване на бедрата или — да не дава господ — няколко ясно забележими дребни бръчици около очите — и нямаше още дълго да може да сваля успели режисьори или привлекателни актьори. Беше време да стане сериозна и да си намери някой, който можеше да се грижи за нея както трябва, и Адриана беше изключително доволна от напредъка си до момента. С осемнайсет години по-възрастен от нея (и по тийнейджърски глуповат, трябваше да признае), Тоби беше истински късметлия, че има толкова млада и прекрасна приятелка като Адриана и той, за щастие, явно си даваше сметка за това.

Сякаш по поръчка името на Тоби проблесна върху екранчето на телефона й. Тя го изчака да иззвъни цели три пъти, и едва тогава отговори.

— Уилям? — попита тя смутено.

— Адриана? Ти ли си? — Горкият Тоби звучеше объркан и леко възмутен.

— О, Тоби, querido! Как си, скъпи? Каква прекрасна бележка си написал!

— Кой е Уилям? — излая той.

— Кой Уилям, скъпи? — Тя въздъхна едва чуто, цялата тази шарада беше изморителна, но необходима.

— Ти ме помисли за някой си Уилям. Когато вдигна слушалката, каза „Уилям“. Пак те питам: кой е Уилям?

— Тоби, скъпи, просто допуснах глупава малка грешка! Знаеш колко разсеяна мога да бъда понякога. Изобщо никакъв Уилям не съм срещала, кълна се. — Адриана сниши глас и плавно превключи от държанието на сладка ученичка към това на сексапилна прелъстителка. — А сега ми кажи, развълнуван ли си да ме видиш? Защото аз съм много развълнувана да те видя.

— Нямам търпение да сложа ръце върху тялото ти — прошепна той в слушалката.

Мъжете бяха толкова лесни за манипулиране, че беше почти престъпно. Как беше възможно да има толкова много жени, които не разбираха, че със съвсем мъничко дисциплина и щипка изобретателност, можеха да имат който мъж си пожелаят?

Индикаторът на другата линия изписука точно когато шофьорът излезе на 405 и Адриана каза:

— Тоби, трябва да отговоря на това обаждане. Ще се срещнеш ли с мен в хотела, когато си свободен?

— Това Уилям ли е? — попита той собственически.

— Не, скъпи, съжалявам да ти съобщя, че изобщо не става дума за нещо толкова вълнуващо като таен любовник. Всъщност се обажда майка ми.

— Значи признаваш, че има таен любовник?

Тя се засмя весело и реши да остави бедния човечец да си отдъхне; освен това вече дори не беше предизвикателно.

— Категорично не съществува никакъв таен любовник. Само една наближаваща шейсетте бразилска майка, която иска да ми изброи всички начини, по които съм се проявила като ужасна дъщеря напоследък.

— Ще се видим скоро — каза той намусено и затвори.

Адриана си пое дълбоко дъх и превключи на другата линия.

— Мамо! Много се радвам да те чуя.

— Кажи ми, Ади, къде се губиш тези дни?

— Какво имаш предвид, мамо? И преносния или в буквалния смисъл?

— Адриана, точно сега не съм в настроение за игрички — каза троснато госпожа де Суза.

— Нещо не е наред ли? — попита Адриана. Притесняваше се не за това, че баща и може за е получил инфаркт или че някой от безбройните братовчеди е бил застигнат от преждевременна смърт, а само че родителите й обмислят да удължат престоя си в Ню Йорк.

— Току-що говорих по телефона с Джерард. Каза, че тази сутрин си излязла от къщи с куфар с размерите на лендроувър.

— Обадила си се на портиера, за да ме шпионира? — изкрещя Адриана, забравила, че шофьорът на Тоби чува всяка нейна дума. — Как се осмеляваш!

— Обадих се на моя портиер — изстреля в отговор госпожа де Суза. — Адриана, мисля, че току-що обсъдихме това. На баща ти не му хареса извлечението от кредитната ти карта „Америкън Експрес“ миналия месец. Доколкото си спомням, бяха десет хиляди за дрехи и обувки, и още десет — за пътуване и забавления. Беше ти наредено значително да намалиш всички лекомислени разходи, а сега ти отново пърхаш безцелно насам-натам.

— Мамо! Никъде не „пърхам безцелно“. Случайно съм в Лос Анжелис. — Тя снижи глас и покри устата си с ръка. — Виждам се с един мъж. Много подходящ мъж. — Тя снижи глас още повече, до шепот. — Това не е разход, а инвестиция.

Е, това, изглежда, укроти възрастната жена. Беше унизително, че Адриана разчита на тяхната милост. Можеха да пристигнат без предупреждение по всяко време и да останат колкото си искат, тъй като апартаментът беше техен. Можеха да правят на въпрос всеки долар, похарчен от нея за дрехи, масажи на лицето или полети просто защото сметките се плащаха с техни пари. А сега като трийсетгодишна жена, беше принудени да изтъква пред родителите си колко подходящ е Тоби? Радваше се единствено, че никой друг не ставаше свидетел на това.

— Така ли? — попита майка й. — И кой, ако разрешиш да попитам, е този джентълмен?

— О, просто един незначителен филмов режисьор. Знаеш кой е Тоби Барън, нали?

Адриана чу как майка й ахна и едва не пощуря от удоволствие.

— Тобиас Барън? Той не спечели ли „Оскар“?

— Съвсем определено спечели. И беше номиниран за още три. Да, вероятно е един от тримата най-влиятелни живи режисьори днес — гордо заяви Адриана.

— Какви са отношенията ти с господин Барън? — попита майка й.

— О, той ми е гадже. — Колкото и да се опитваше, не можеше да прикрие ликуването в гласа си.

— Гадже ли? Ади, querida, та ти не си имала гадже от седми клас насам. Какво искаш да ми кажеш — че излизаш изключително и само с него ли?

— Точно това се опитвам да ти кажа, мамо — каза Адриана. — Всъщност, това гостуване беше изцяло негова идея. Каза, че му се струвало странно да не присъствам като част от живота му в Лос Анжелис, да не познавам приятелите му и да не знам как изглежда домът му. — Тя отново сниши глас и наведе глава под гърба на седалката на шофьора. — За който по една случайност съм чувала, че е невероятен.

Честно казано, не само беше чувала: в многобройните часове, които беше прекарала да проучва Тоби онлайн, се беше натъкнала на статия в „Ин Стайл“, в която на видно място имаше дванайсетина снимки на интериора на ергенското му жилище. Адриана вече знаеше, че той предпочита пестелив и модернистичен вид за трите спални и четирите бани; че домът му е обзаведен в напомнящ за остров Бали стил с вътрешни и външни душове и градини, плюс отделни павилиони за хранене, обитаване и спане; че като връх на всичко имаше невероятно фантастичен огромен басейн, който сякаш се простираше до, ами до безкрайност към низината отдолу. Още преди да види жилището на живо, беше решила, че само с няколко дребни промени (разбира се, голямата спалня очевидно се нуждаеше от тоалетка с огледало и незабавното поставяне на свестни вградени дрешници) ще бъде много, наистина много щастлива да живее тук.

— Е, querida, този път сме готови да си затворим очите. Но, моля те, постарай се да проявиш малко сдържаност за в бъдеще! Не е нужно да ти казвам, че напоследък баща ти е подложен на голям стрес.

— Знам, мамо.

— И се дръж прилично с господин Барън — предупреди я майка й. — Не забравяй всичко, на което съм те научила.

— Мамо! Разбира се, че няма да забравя.

— Ако изобщо е възможно, правилата стават още по-важни, когато става въпрос за богати и влиятелни мъже! Точно те са най-свикнали да карат жените да падат в краката им и на свой ред са най-впечатлени, когато срещнат някоя, отказваща да го направи.

— Знам, мамо.

— Старай се да бъдеш винаги загадъчна, Адриана. Знам, че сега се озоваваш по-бързо в леглото с мъжете, отколкото ние по мое време, но точно заради това е дори още по-важно да останеш до известна степен недостъпна в други отношения. Разбираш ли?

— Да, мамо, идеално разбирам.

— Защото не създаваш някакъв страхотен прецедент, като прелиташ през цялата страна, за да се видиш с някакъв мъж — отбеляза госпожа де Суза.

— Мамо! Време е. Той вече четири пъти идва в Ню Йорк да ме види. — Е, може и да преувеличаваше мъничко, но нямаше нужда майка й да знае това.

— И ще отседнеш в хотел, надявам се?

— Разбира се. Макар че би било много по-евтино да отесани в къщата му…

Дори само при намека за тази възможност майка и едва не получи инфаркт:

— Адриана! Знаеш колко нередно е това! Разбира се, двамата с баща ти бихме били доволни, че показваш малко повече разум по отношение на финансовите въпроси, но точно тази област не подлежи на обсъждане.

— Шегувах се, мамо. Имам запазен апартамент в „Пенинсула“ и възнамерявам да го използвам.

— И не забравяй: никакви нощувки при него! Ако е толкова наложително да бъдеш интимна с него, то поне имай благоразумието да си тръгнеш след това.

— Да, мамо. — Адриана се усмихна тайничко. Повечето майки предупреждаваха дъщерите си да избягват случайния секс поради страх от потенциални болести, неуважение или страх да не навредят на доброто си име. Госпожа де Суза не се тревожеше за нито едно от тези неща: тя се опасяваше единствено, че един погрешен ход ще навреди непоправимо на баланса на силите във връзката и ще направи крайната цел — бързото сгодяване на Адриана за подходящ мъж — още по-трудно постижима.

— Е, добре, скъпа, радвам се, че така си побъбрихме. Той наистина звучи много обещаващ. Определено далеч по-подходящ в сравнение с мъжете, с които обикновено излизаш…

— Ще ти се обадя, като се върна в Ню Йорк в неделя, става ли?

Майка й изцъка неодобрително с език и каза:

— Я да видя… тъкмо си проверявам бележника с ангажиментите. Да видим тук. А, да, тогава ще сме в Дубай. Клетъчният телефон би трябвало да свърши работа, но винаги е по-добре просто да се обадиш на телефона в апартамента. Имаш ли номера?

— Имам го. Ще ти позвъня там. Пожелай ми късмет!

— Не ти трябва късмет, querida. Ти си абсолютно зашеметяващо момиче, което всеки мъж — в това число със сигурност и господин Тобиас Барън — би бил възхитен да притежава. Просто не забравяй отговорностите си, Адриана.

Размениха си целувки по телефона и затвориха. Адриана хвърли поглед към шофьора да разбере колко ли може да е чул, но той самият говореше тихо в снабдения си с „блутуут“ устройство микрофон със слушалка. Не можеше да се отрече, че майка й беше изтощително досадна и, съдейки от разказите на Леа и Еми, доста различна от повечето други майки, но беше трудно да се оспорят постиженията и Госпожа де Суза беше успяла плавно да премине от феноменално успешната си кариерата на модел към живот, изпълнен с лукс и удоволствия, всички осигурени от един мил, упорито трудещ се мъж, който обожаваше земята, по която тя стъпваше. Голяма къща с двор в Сао Пауло, имение с изглед към океана в Португалия, и фантастични апартаменти в Ню Йорк и в Дубай — е, това определено не беше повод за хленчене. Кожите и бижутата, колите и останалите неща също не бяха за изхвърляне — и, естествено, госпожа де Суза се възползваше много добре от правото си да харчи неограничено и без да дава обяснения (клауза, за чието включване бе настояла преди да се състои сватбената церемония). Може и да беше досадно да слуша безкрайните „поучения“ на майка си, но Адриана не поставяше под никакво съмнение авторитетното й мнение по всички свързани с мъжете въпроси.

Адриана се загледа през прозореца, докато излязоха по магистрала 405 на Уилтшър и се запровираха през Уестууд, а после по Синагог Али. Адриана беше идвала за последен път в Лос Анжелис преди две години, но беше съвсем сигурна, че шофьорът току-що беше пропуснал отбивката за хотела й.

— Сър? Извинете, мисля, че току-що подминахме „Пенинсула“.

Той се прокашля и погледна към нея през огледалото за обратно виждане.

— Господин Барън ни нареди да се отправим към друго място, мадам.

— О, така ли? Е, боя се, че трябва да пренебрегна нареждането му. Бих искала да отида първо в хотела си, ако обичате. Колкото и нетърпелива да беше да види огромната, подобна на палат къща на Тоби, тоест бъдещия си дом, имаше отчаяна нужда да се погрижи за провисналата си от влагата коси и бледият цвят на лицето си след пътуването. А после трябваше да се оправи и с цялата тази история с обръщението „мадам“.

За голямо нейно раздразнение, а след това и шок, шофьорът продължи да кара, без да й обръща внимание. Да не би да я отвличаха? Да не би шофьорът да беше някой перверзник, който си изгубваше ума в мига щом на задната седалка седнеше хубаво момиче? Дали не трябваше да се обади на Тоби? На майка си? На полицията?

— Съжалявам, госпожо. Просто работата е там, че…

— Може ли да не ме наричате „госпожо“, ако обичате? — изсъска Адриана, забравила всякакви мисли за скорошна смърт.

Шофьорът изглеждаше подобаващо смутен:

— Разбира се, госпожице. Просто казвах, че според мен ще ви хареса мястото, към което сме се отправили. Всъщност — той плавно изви колата в ляв завой, а после спря странично до един бордюр — целта ни е тук.

— Тук ли? — попита Адриана, докато се взираше в грозна дори за Ел Ей — редица от постройки, наречена „Център Водолей“. И въпреки всичко не можеше да се освободи от чувството, че е чувала преди за това място.

— Това Центърът по Кабала на Мадона ли е? — попита тя с надежда.

— Не, госпожо. Ъъ, госпожице.

— Сциентоложкият център на Том?

— Боя се, че не. — Той отвори вратата на Адриана и й подаде ръка.

— Федералният затвор на Парис?

Той се засмя и Адриана се почувства малко по-добре.

— Наистина прилича малко на него, но не, днес няма да се ходи в затвора. Ако ме последвате…

Той я въведе в леко занемарения магазин, но не преди да е успяла да зърне за миг малката, дискретна табелка отпред. Адриана едва не забрави да диша. Искаше й се да запее, да заплаче и да запищи едновременно. Обожемой, обожемой, обожемой, помисли си тя, заставяйки се да поеме няколко малки глътки въздух. Не можеше да бъде. Или можеше? Един бърз оглед на вътрешността на магазина потвърди онова, което инстинктите й (и услужливо поставената табелка) й бяха подсказали, че е вярно: току-що бяха влезли в смятаните едва ли не за свещени помещения на невероятния майстор на бижутата, които звездите носеха на церемониите по връчването на „Оскарите“, самият гуру… Нийл Лейн.

— О, божичко — ахна тя високо, забравяйки за момент, че както шофьорът, така и една продавачка с надменен вид я наблюдават внимателно.

— Да, може да бъде изумително — каза продавачката, като кимна с глава с престорен жест на разбиране. — За първи път ли ви е?

Адриана се овладя. Проклета да беше, ако позволеше на тази пасивно-агресивна продавачка да се държи покровителствено с нея. Пусна най-сияйната си усмивка и посегна да докосне ръката на жената.

— За първи път ли? — попита Адриана с лек развеселен смях. — Много ми се ще да беше. Просто бях малко неприятно изненадана, защото си мислех, че отиваме в „Хари Уинстън“.

— Аа — промърмори жената, явно неповярвала и една дума. — Е, боя се, че днес просто ще трябва да се задоволите с този магазин, нали така?

Обикновено на Адриана щеше да й е нужна всяка частица от запасите й със сила на волята, за да се въздържи и да не каже нещо наистина противно, но нещо в целия заобикалящ я блясък сякаш напълно сломи съпротивата й. Вместо това тя се усмихна:

— Всъщност, не съм напълно сигурна защо съм тук…

Жената вероятно беше в края на четирийсетте и дори Адриана трябваше да признае, че тя изглеждаше доста добре за годините си. Моряшкият й костюм беше женствен, прикриващ недостатъците на фигурата й и делови, а гримът й беше умело положен. Тя протегна ръка към малко пространство за сядане и направи знак на Адриана да седне.

Шофьорът дискретно се отдалечи, докато Адриана се настаняваше на старинен кадифен диван. Беше претъпкан с пълнеж и подканващ с цялата си рубиненочервена плюшена тапицерия, но тя можеше само да се настани внимателно и единия край, ако не искаше да се стовари назад. Закръглена жена в старомодна униформа на прислужница сложи на масата поднос с чай и сладки.

— Благодаря ти, Ама — каза продавачката, без да я погледне.

— Грациас, Ама — допълни Адриана. — Me gustan sus aretes. Son ve aqui?^[1]

Камериерката се изчерви, несвикнала клиентите да се обръщат към нея.

—_ Si, senora, estan ve aqui. El senor Lane me los did como regalo de boda hace casi veinte anos._^[2]

— Mui lindos^[3] — кимна Адриана одобрително, докато Ама се изчерви отново и изчезна зад плътна кадифена завеса.

— Как така говорите толкова добре испански? — попита продавачката, повече от учтивост, отколкото от искрено любопитство.

— Португалският е родният ми език, но всички учим също и испански. Двата езика са близки — обясни Адриана търпеливо, въпреки че едва сдържаше вълнението си.

— Ах, колко интересно.

Не, не е, помисли си Адриана, питайки се дали няма да постави някакъв рекорд от най-кратко време, за което един мъж да й е направил предложение за женитба. Не беше възможно Тоби наистина да се готви да й предложи… или беше? Не, беше нелепо: та те се бяха запознали едва в началото на лятото. Далеч по-вероятно беше да е започнал да става малко по-нервен по въпроса с въображаемия й „таен любовник“ и да е решил — правилно, разбира се, — че една дребна дрънкулка може да наклони везните повече в негова полза.

— Днес е необичайно хладно, нали? — тъкмо казваше жената.

— Хмм. — Стига вече прати приказки! — прииска се на Адриана да изпищи. — Искам. Си. Подаръка.

— Е, скъпа, вероятно се питаш защо си тук — каза жената.

Най-тъпото изказване на века, помисли си Адриана.

— Господин Барън ме помоли да ти подаря… — Сякаш по поръчка, се почни изискан господин на шейсетина години в костюм от три части, с висяща на врата бижутерска лупа, и връчи на продавачката малък подплатен с кадифе поднос, който тя подаде на Адриана — тези.

Положени съвършено върху черното кадифе, лежаха чифт от най-прекрасните обици, които Адриана беше виждала през живота си. Не просто красиви, всъщност — зашеметяващи.

Продавачката предпазливо докосна една от тях с нокът, оформен в маникюр, и каза:

— Не са ли прекрасни?

Адриана издиша за пръв път от повече от минута.

— Изящни са. Висулки от кварц с кехлибарен цвят, точно като онези, които Кейт Уолш носеше на церемонията по връчване на наградите „Еми“ — ахна тя.

Главата на жената рязко се вдигна и тя се вгледа в Адриана:

— Виж ти, виж ти, наистина разбирате от бижута, нали?

— Всъщност не — каза Адриана през смях, — но наистина познавам вашите бижута. — Беше чудо — не, беше си направо зашеметяващо, че Тоби си беше спомнил как се беше възхитила на обиците, носени от Кейт Уолш на церемонията по връчване на наградите „Еми“ в някакво старо списание. Дори само това беше достатъчно невероятно, но фактът, че след това той беше запазил снимката и беше открил къде са отишли обиците, два месеца след събитието, беше почти невъзможен за възприемане.

— Ами, всъщност, това са точно същите обици, с които госпожица Уолш беше на наградите „Еми“. Бяха й дадени назаем и оттогава получихме безброй запитвания за тях. Както и да е — тя направи пауза, за да постигне драматичен ефект, — сега те принадлежат на вас.

— Ооооооо — ахна Адриана, отново забранила за миг къде се намира, и забързано посегна да си ги сложи.

Петнайсет минути по-късно, с достойните за знаменитост кварцови висулки с цвят на кехлибар стабилно сложени на място и с бутилка „Евиан“ в ръка, Ариана скочи на задната седалка на лимузината. Беше доволна от себе си — не само заради новата си придобивка, но и заради онова, което символизираше — тя стабилен, отдаден приятел, обожаващ я, обсипващ я с любов и нежност (и подаръци). Най-сетне разбираше защо всички останали момичета толкова копнееха за такава стабилност. Кому бяха нужни стотици мъже и всички съпътстващи ги проблеми, когато можеше да си намериш само един, който има всичко? Разбира се, телевизионният актьор Дийн беше симпатичен, спор нямаше, но колко симпатичен щеше да е, след като не беше работил от пет години и живееше в някое актьорско общежитие в Западен Холивуд? Не можеше да се отрече, че й беше много приятно и с хирурга от Гринич, и с израелския шпионин, и с онова момче от братството в Дартмът — опаа, него беше ли го споменавала преди? Той изглеждаше толкова по-възрастен от двайсет и една, когато се запознаха в града вечерта преди първото интервю за работа в живота му — беше се насладила на абсолютно всеки от тях и, честно казано, на безброй други. Но това беше преди, още когато тя беше просто едно дете, а не зряла жена с желанията на зряла жена. Адриана опипа висящите златни нишки и се усмихна тайно. Това щеше да бъде съвършен уикенд, сигурна беше в това.

 

 

— Не ти плащат достатъчно, за да правиш домашни посещения — промърмори Ръсел, докато милваше Леа нежно по гърба, само с връхчетата на пръстите си.

— На мен ли го казваш — каза тя, молейки се той да не спира. Сгуши се по-плътно до широките му, топли гърди почти без нито едно косъмче по тях и зарови глава в подмишницата му. Винаги й беше хубаво, като се гушеха така един в друг, и дори сега това я окуражаваше: може и да не искаше да прави секс с Ръсел, но поне не се отвращаваше от докосването му. Леа си спомняше как Еми бе преживяла това с Марк, гаджето преди Дънкан. Тя твърдеше, че сексът никога не е бил страхотен, дори не и в началото, но нещата постепенно започнали да се влошават — предполагаше, че това е било така най-вече във въображението на Еми, докато започнала да се присвива от отвращение всеки път, щом я докоснел. Тази история винаги беше преследвала Леа — човек, който превъзходно разбираше какво е да се отдръпваш от целувката на гаджето си, но точно затова намираше тези моменти, в които се сгушваха така един в друг, за толкова успокояващи. Тя не би искала да лежи гола в леглото с Ръсел, да се задява с него и да се наслаждава на докосването му, ако нещо не беше наред… или щеше? Не, това ясно показваше, че всичко е така, както би трябвало да бъде. Коя жена не претърпяваше промени в сексуалните си желания понякога? Според статията в „Харпъс Базар“, която беше чела в салона за маникюр миналата седмица, либидото на една жена беше твърде уязвимо нещо: влияеше се от стреса, от сънните навици, хормоните и от около милион други фактори, които тя не можеше да контролира. „Базар“ се кълнеше, че с малко време и много търпение — нещо, което Ръсел бе показвал в изобилие съвсем доскоро — повече то жени се връщали към нормалното си състояние. Тя щеше просто да изчака.

— Е, какъв е той? — попита Ръсел. — Наистина ли е толкова луд, колкото го изкарват всички?

Леа се запита кога ли Ръсел беше издирил в „Гугъл“ информация за Джеси.

— Какво имаш предвид? Той изглежда като… не знам, като писател. Те всичките са от качени.

Ръсел се претърколи по гръб и преметна ръка над очите си, за да ги закрие от ранното утринно слънце, чиято светлина струеше през крайчеца на щората.

— Да, но той продаде пет милиона екземпляра от книгите си, беше номиниран за Нобелова награда, а после изчезна. За десет години. Наистина ли е било проблем с наркотиците? Или просто е изгубил контрол?

— Нямам представа. Само веднъж сме излизали на обяд — не е точно като да ми се е изповядал. — Леа се опита да не допусне раздразнение в гласа си, но не беше лесно. — Виж и аз също не умирам от желание да ходя там.

Което беше доста вярно. Определено имаше други неща, които Леа би предпочела да прави, когато имаше на разположение два дни извън офиса, вместо да шофира до Хамптънс два дни преди уикенда, в който се падаше Денят на труда — един от най-натоварените през годината, за да угоди на някакъв разглезен писател, който не само отказваше да дойде в града, но и вече беше отменил предишните им две срещи.

— Знам, скъпа. Просто не му позволявай да те разиграва, окей? Той може и да се мисли за голямата работа, но ти все още си негов редактор. Ти командваш парада, нали така?

— Правилно — каза тя автоматично, макар всъщност да си мислеше колко силно страда, когато Ръсел звучи толкова много като баща й. Господин Айзнър й беше казал същото предната вечер, с нещо, което вероятно беше планирано като насърчителни думи, целящи да й помогнат, но на Леа й прозвуча като снизходителна лекция, изнесена от завършения професионалист на неопитния като дете аматьор.

Ръсел я целуна по челото, нахлузи чифт пантофи и тръгна към банята. След като нагласи душа на възможно най-горещата струя, той се отправи към кухнята, затваряйки зад себе си вратата на банята. Там щеше да изчака цялата баня да се изпълни с горещина и пара — точно както му харесваше, докато приготвяше ежедневната си подсилваща закуска: шейк със соеви протеини, обезмаслено мляко и три бъркани яйчни белтъка. Този ритуал дразнеше Леа неописуемо. Ами цялото това прахосване на вода? — питаше го тя отново и отново, но той просто й напомняше, че водата е включена в месечната такса за поддръжка, която тя плащаше, затова всъщност няма особено значение. Това беше просто едно от нещата у него, които намираше за абсолютно влудяващи. Напълно разбираше необходимостта му да носи цялостен телевизионен грим за лице заради единия ден седмично, в който записваше предаването си, но ненавиждаше да го гледа как го сваля. Използваше нейния крем и памучни тампони за отстраняване на грим и попиваше толкова деликатно кожата под очите и около носа си и въпреки че не можеше да посочи точно защо, тя намираше това за отблъскващо. Не чак толкова отблъскващо, колкото когато той забравеше да махне грима и накрая калъфките на възглавниците й се оказваха изпоцапани с мъжки фон дьо тен, но все пак цялото нещо просто беше гадно.

Смъмри се, задето беше толкова скована и нетолерантна, и си пое дълбок, успокояващ дъх. Беше едва девет часа в слънчева вторнична сутрин, а тя вече имаше чувството, че е будна от четирийсет и осем часа и е преживяла малка световна война. Изтощена и въпреки това обзета от леко нервно нетърпение, Леа се измъкна от леглото и се шмугна в обвитата в пара баня.

Успя да си сложи набързо чифт панталони до под коляното и да опакова всичко останало, преди Ръсел също да приключи с душа, затова му изпрати въздушна целувка през вратата на банята и бързо тръгна. Изтъркаля малкия си куфар на колелца до „Херц“ на Източна Тринайсета улица и след като прие всички предложени застраховки — по-добре да се подсигури, отколкото да съжалява! Леа набързо си взе голяма чаша айскафе с мляко от кафенето на Джо, пъхна в устата си две дражета никотинова дъвка и се плъзна на шофьорската седалка на червения си „Форд Фокус“. Пътуването отне по-малко време от предвиденото: след малко повече от два часа вече спираше на паркинга на малък ресторант, наречен „При Естиа“. Имаше форма на малка облицована с дъски селска къща, точно според описанието на Джеси и тя влезе вътре, за да използва тоалетната и да изгълта още една чаша кафе, а после му се обади.

Той вдигна на четвъртото позвъняване точно когато тя се канеше да затвори.

— Джеси? Обажда се Леа. Намирам се в „При Естиа“.

— Вече? Очаквах те чак следобед.

Тя почувства как кръвното й се вдигна още повече.

— Ами не съм сигурна защо, като се има предвид, че говорихме едва вчера и аз ти казах, че пристигам между дванайсет и дванайсет и половина.

Той се засмя. Гласът му звучеше, сякаш току-що се беше събудил.

— Да, но кой изобщо пристига наистина навреме? Когато кажа „по обяд“, всъщност имам предвид „три часа“.

— О, така ли? — попита тя със заядлив тон. — Защото когато аз кажа „по обяд“, наистина имам предвид по обяд.

Той отново се засмя:

— Ясно — каза. — Само ще се облека и веднага идвам там. Изпий едно кафе. Опитай се да се отпуснеш. Веднага се залавяме за работа, обещавам.

Тя си поръча още една чаша и прелисти броя от четвъртък на рубриката „Стилове“, който някой беше оставил на барплота. Каква дързост притежаваха някои хора! Спомни си какво каза Ръсел по-рано тази сутрин, и макар че тогава то адски я беше подразнило, знаеше, че е прав: само защото беше написал няколко успешни книги, това не му даваше правото да се държи с редактора си като с измет. Особено като се имаше предвид, че той беше избрал нея и независимо дали й харесваше, или не, тя трябваше да признае, че в противен случай никога не би работила с него. Но все пак. Просто имаше толкова много пъти, когато можеше да повтаря това до втръсване, преди да й се наложи да овладее положението и да започне да се държи като професионалист, каквато трябваше да бъде заради Джеси и Хенри.

Чу го да влиза, преди да го види, тъй като се взираше съсредоточено във вестника пред себе си, преструвайки се на напълно погълната от някаква статия за четките за коса от естествена глиганска четина. Навсякъде около нея постоянните клиенти на ресторанта — все местни хора и както изглеждаше, не особено големи привърженици на стила „Били Джоел“ — замахаха с ръце и се запровикваха за поздрав. Възрастен мъж с особено свадлив вид, в работни дрехи и избродирана табелка с името — истински работен екип, не някой от онези в ретро стил, които се продаваха в младежкия отдел на „Блумингдейл“, на която пишеше „Смит“, вдигна чашата си с кафе и намигна на Джеси.

— Добро утро, сър — каза Джеси, като тупна мъжа по гърба.

— Здрасти, шефе — отвърна мъжът, кимна и отпи голяма глътка кафе.

— Още ли важи уговорката за понеделник вечерта?

Мъжът отново кимна.

— Понеделник.

Джеси си проправи път до бара със закуските, като поздравяваше абсолютно всички по пътя си, а след това седна на празното място до Леа. Макар да не можеше да определи точно защо, на Леа й се стори, че днес той изглежда по-добре, отколкото по време на която и да е от предишните им срещи. Все още не съблазнителен, нито дори красив в общоприетия смисъл, Джеси все пак изглеждаше небрежно измачкан и колкото и глупаво да звучеше, готин. Причината беше отчасти в начина, по който беше облечен — елегантна карирана риза, ушита така, че да го прави да изглежда слаб, с дънки „Левис“, които изглеждаха специално ушити за него, но беше и нещо повече от това, нещо в осанката му. Всичко около него сякаш крещеше, че е човек, който постига всичко в живота си без усилие, но за разлика от надменния гръндж от деветдесетте години или косата, умишлено разчорлена така, сякаш човек току-що е станал от леглото, видът на Джеси си беше съвсем неподправен и истински.

Тя си даде сметки, че се е втренчила в него.

— Какво ще става в понеделник? — попита тя бързо първото нещо, което й хрумна.

— Не си падаш по обичайните любезности, а? — попита Джеси с усмивка. — Аз също. В понеделник вечер играем покер и е ред на Смит да ни бъде домакин. Той живее в невероятно малък апартамент, тип „студио“, над кварталния магазин за алкохол, затова уреди всички да се съберем на летището в Ийст Хамптън — той работи като авиомеханик там. Ще играем в хангара, което аз очаквам с доста голямо нетърпение. Ще бъде двоен повод за празник, тъй като ще отбележим края на лятото, а следователно и края на Голямото нашествие на задниците — поне до следващата година.

Леа поклати глава. Може би всички клюки и таблоиди има ха право и Джеси наистина си беше изгубил ума. Само преди няколко години той предприемаше екстравагантни обиколки по цял свят, за да представя книгите си, наслаждаваше се в изобилие на най-прекрасната храна, дрехи и жени на света, възползвайки се от новооткритата си литературна слава, за да преследва всяка привлекателна жена, а сега се беше усамотил в този работнически квартал в източната част на Лонг Айлънд, като играеше покер в изоставени самолетни хангари с разни механици? По-добре щеше да бъде следващата книга да е дяволски добра — само това можеше да каже Леа.

Сякаш прочел мислите й, Джеси каза:

— Вече отчаяно искаш да започнеш, нали? Просто си го кажи.

— Наистина отчаяно искам да започна. Тук съм само за два дни и една нощ, а още нямам и най-малка представа върху какво работиш.

Той се засмя:

— Да, но Хенри знае и това напълно го устройва.

— Имаш предвид, че цената на това „устройване“ е три милиона долара.

— Е, нямаше да го формулирам точно така, но да, предполагам, че би могла да кажеш и така.

Леа остави чашата си с кафе на масата и погледна Джеси в очите:

— Не се съмнявам, че ще си струва всеки цент. Просто трябва да го видя с очите си.

— Да вървим тогава. — Той плъзна десетдоларова банкноти към жената зад гишето и пръв се отправи навън. Запали цигара в мига, щом стъпи на пътя. — Бих ти предложил една, но нещо ми подсказва, че не си пушачка.

Не я изчака да отговори, вместо това скочи в джипа си.

— Карай след мен. Къщата е само на няколко минути оттук, но има много извивки и завои.

— Сигурен ли си, че не трябва първо да се регистрирам в хотела? — попита Леа, като въртеше кичур от конската си опашка около пръста си. Беше отседнала и историческия хотел „Американ“ в селцето Саг Харбър място, прочуто до еднаква степен с малките старомодни гостоприемни, облицовани с дърво къщички и с огромните мартинита.

Джеси се наведе през прозореца:

— Нямам нищо прогни да опиташ, но докато идвах насам, им се обадих, и те настояват, че регистрирането може да стане едва след три часа. Аз бих бил повече от щастлив да изчакам дотогава, повярвай ми…

— Не, не, хайде да потегляме. Този следобед ще си взема почивка, за да се регистрирам, а после можем да се заловим отново за работа.

— Ау. Звучи страхотно. Истинска мечта. — Той вдигна стъклото на прозореца и подкара джипа назад; от задните колела се вдигна облак прах.

Леа затича към взетата под наем кола и я изтегли зад неговата. Той зави наляво по Саг Роуд и подкара право през селото и покрай хотела, който посочи на Леа, като махна с ръка в огледалото за обратно виждане. Главната улица беше прелестна. Имаше старомодни бутици, семейни ресторанти и местни пазари за пресни храни, и между тях по някоя и друга художествена галерия и магазин за вино. Родители теглеха деца и зеленчуци, натоварени в червени каручки. Пешеходците бяха плъзнали по целия път. Хората сякаш се усмихваха без причина. Всички имаха кучета.

Леа с изненада видя, че селцето беше точно толкова очарователно, колкото твърдеше Джеси. Нейните спомени за Хамптънс бяха от летата в началото на двайсетте й години, когато тя, Адриана, Еми и още шест-седем момичета, които познаваха в града, бяха наели една къща заедно. Не беше като абсолютния ад, какъвто представляваха споделяните от петдесет и повече души къщи в Куог, но винаги беше претъпкано с бърборещи момичета и техните отдаващи се на шумни празненства гаджета, и целият им досег с Хамптънс се ограничаваше в триъгълника между басейна в задния двор, заведението на „Старбъкс“ в Ийст Хамптън, и шепа клубове с ограничен достъп. Какви ли щяха да бъдат тези три лета — същите тези три лета, за които тя се бе преструвала, че й харесват, с безсънните нощи, хаотично настаняване и постоянна тълпа от хора, и денем, и нощем — какви ли щяха да бъдат, ако беше знаела, че това идилично градче е толкова наблизо? Предполагаше, че вероятно нямаше да са били много различни, а и ако не друго, то поне именно това беше мястото, където Леа, Еми и Адриана бяха затвърдили приятелството си. Като погледнеше назад, онези първи няколко години след дипломирането бяха от съществена важност за определянето кои приятелства от колежа ще останат в историята и кои ще продължат в дългосрочен план. Всички онези уикенди, през които те трите бяха стоици сгушени в единия край на басейна, като замисляха стратегии, анализираха, и разискваха до най-малки подробности всеки човек или връзка, пресекли общия им път… е, това беше единственото положително нещо на онези лета.

Прекосиха градчето и се отправиха към залива, точно пред който имаше морски кей, разположен на централно място, и минаха по един мост, преди да се впуснат бързо отново в лъкатушещите пътища с дървета покрай тях. Алеята за коли пред къщата на Джеси беше дълга близо километър и непавирана, а малките проблясващи светлинки, които се стрелкаха през дърветата й придаваха вид на нещо неземно. Когато се отдалечиха малко по-нататък, Леа забеляза отстрани до пътеката нещо, което приличаше на къща за гости. Беше малка бяла вила със сини капаци на прозорците и очарователна малка веранда за почивка и четене. Близо зад нея имаше претенциозна и чисто нова външна детска площадка за игра. При това не беше някоя пъстрите пластмасови модели на „Фишър-Прайс“: всъщност по-скоро изработена на ръка от пищен махагон и включваща стена за катерене, къщичка на дърво, купол с балдахин, пясъчник, детска маса за пикник и две пързалки. От тази гледка на Леа за миг й секна дъхът. Тя знаеше, че Джеси има съпруга (макар да беше оставил у Леа впечатлението, че тя не е в Хамптънс), но никога, абсолютно никога, не си го беше представяла като баща. Разбира се, беше напълно логично и щеше да е странно, ако той не беше такъв, но нещо във факта, че беше видяла доказателство за това, я накара да изпита смътно раздразнение и леко разочарование. Люлки? За един от най-големите почитатели на празненствата и увеселенията, които Манхатън някога беше виждал? Тя въздъхна.

Докато стигнат до къщата, сърцето й започна да бие по-бързо, а дишането й започна да става накъсано в издайническите признаци на нервно напрежение: беше огромна грешка да дойде в къщата му; това беше непрофесионално, тя постъпваше като глупачка, това беше личното му пространство, тя изобщо не биваше да се съгласява на това. Пред нея Джеси слезе от джипа си и се приближи до колата й. Тя почувства как по челото й изби пот, въпреки че навън беше приятно прохладно, температурата беше едва тринайсет градуса и й се прииска да можеше да се е настанила на дивана си, като чете някой ръкопис или си бъбри с Ръсел за предстоящото му интервю с Тони Ромо. Щеше да си струва, дори ако той искаше да правят секс и да гледа „Спортен център“ и съседката й от горния етаж даваше танцова забава, пълна с гости, носещи гривни на краката. Точно сега й се искаше да бъде където и да е, само не и тук.

Джеси отвори на Леа вратата на колата и я поведе по малка пътечка към предната веранда — обширно открито пространство, в което имаше само хамак и двуместна люлка. До нея имаше празна бутилка от „Кианти“ и една-единствена мръсна чаша за вино.

— Децата ти тук ли са? Много ще се радвам да се запозная с тях — излъга Леа.

Джеси се огледа около верандата, като за миг изглежда объркан, а после се усмихна многозначително, сякаш можеше да прочете какво става в ума й.

— О, имаш предвид площадката за игра? Тя е за племенниците ми, не моя.

Нещо в начина, по който каза това, изглеждаше категорично, макар че и в двата случая не я беше грижа и въпреки че много добре осъзнаваше, че е грубо и прекалено лично — тя настоя:

— Какво значи това, че просто по една случайност нямаш деца, или че изобщо не искаш такива?

Той се засмя и поклати глава, докато отваряше предната врата:

— Божичко, не знам защо съм толкова изненадан, че казваш каквото мислиш… преди всичко затова настоях да работя с теб. Но все пак…

Ако ще е гарга, да е рошава, помисли си Леа и попита:

— Е? Искаш ли?

— Не, мамо, не искам деца. Нито сега, нито когато и да било.

Леа вдигна ръце в престорено отбранителен жест.

— Ау, извадихме картата с мамчето. Май засегнах болно място.

Джеси се опита да потисне една усмивка, но въпреки това Леа успя да я зърне.

— Не съм аз виновен, че звучиш точно като нея. Нещо друго, което да искаш да знаеш? Любимите й теми са как се храня, как спя, кога ще я зарадвам с внуче.

— Добре тогава, да зарежем въпроса с децата. Е… как се храниш и спиш? — Тя се ухили широко и почувства как нервността й започва да се разсейва. Беше забравила колко приятно е да се задява с него.

С ръка върху дръжката на вратата, той я погледна през рамо. Очите му бяха кървясали, а лицето му беше небръснато и бледо. Дори косата му изглеждаше малко матова, не точно мръсна или мазна, просто някак запусната. Той зае преувеличена поза като на модел, с издадени напред бедра и нацупени устни и каза:

— Ти ми кажи. Ти как мислиш, че се храня и спя?

— Отвратително — каза Леа, без нито миг колебание.

Джеси се засмя и бутна вратата да се отвори.

— Добре дошла в скромната ми обител.

Леа се огледа. Запечата в съзнанието си скърцащите подове и огромната, овехтяла селска маса, изплетеното на една кука одеяло, метнато небрежно на канапето и макар че вече се беше влюбила в цялата къща още от тази първа стая, тя въздъхна високо, за да подсили ефекта и каза:

— Джеси, Джеси, Джеси… наистина ли похарчи всичките си спестявания за кокаин и проститутки, както твърдят таблоидите?

Той поклати отрицателно глава:

— Всъщност, беше кокаин, пиене и проститутки. Обичам да отделям фактите от измислицата, моля.

Леа кимна:

— Приемам поправката.

— Добре тогава, да започваме. През повечето време работя отзад в дневната, така че защо не се настаниш там, а аз ще донеса питиета. — Той отвори хладилника и се наведе настрани да погледне вътре. — Да видим. Имам бира, някакво долнопробно бяло вино, някакво не чак толкова долнопробно розе и смес за „Блъди Мери“. Мисля, че е малко рано за червено, а ти?

— Мисля, че е малко рано за каквото и да е от тези неща. Ще взема една диетична кока-кола.

Джеси щракна с пръсти и измъкна от фризера наполовина пълна бутилка „Кетел“:

— Отличен избор. Едно „Блъди Мери“ пристига на секундата.

Тя вече знаеше, че е безсмислено да спори с него, а освен това той имаше вид, сякаш се нуждаеше от едно питие, за да притъпи махмурлука от предишната вечер. Леа смътно си спомняше какво е усещането. През годините непосредствено след завършването на колежа в града, когато тялото й позволяваше да пие до три часа и пак да успява в девет вече да е на работа, понякога беше изпивала по няколко глътки вино със закуската, за да облекчи болката. Спомни си всичките нощи, през които излизаха с Еми и Адриана, шляейки се от късна следобедна запивка на парти по случай рожден ден, като пиеха прекалено много, пушеха твърде много и се целуваха с твърде много, безименни, непознати момчета. Господи, струваше й се, че е било преди цяла вечност… изминалите седем или осем години сякаш бяха един цял живот. Сега токчетата вече не бяха и наполовина толкова високи (как изобщо беше носила нещо толкова неудобно?), претъпканите барове бяха отстъпили място на по-цивилизовани ресторанти (слава богу), и не помнеше кога за последен път беше стояла будна цяла нощ по друга причина, освен работа или безсъние. Но, напомни си Леа, някои от тези щастливи спомени трябва да са били ревизионистка история. Как можеше да не са били? По онова време нямаше престижна работа, нито собствен и поддържан апартамент, и със сигурност не и обожаващ я годеник.

Леа бавно прекоси осветената от прозорец на покрива дневна и когато отвори плъзгащата се остъклена врата, пред нея се разкри едно от най-приветливите външни пространства, които беше виждала. Не беше толкова заден двор, колкото оазис наред гората. Огромни извисяващи се дъбове и кленове създаваха затворено уединено пространство, покрито с примамливо изглеждаща, но не твърде старателно подрязана зелена трева от двете страни на малък ограден с пръскана мазилка басейн — толкова малък, че може би всъщност беше само съвсем малък дълбок плувен басейн, в който човек да се поразхлади или джакузи — имаше два шезлонга, маса и столове и той сякаш се сливите с фона, позволявайки на човек да съсредоточи вниманието си върху истинската атракция: съвършено малко езерце, може би двайсет на трийсет стъпки, с плаваща, застлана с възглавници слънчева веранда и най-обикновена дървена лодка с гребла, привързана към брега. Зад езерцето, в самия край на имота, под китка сенчести дървета беше уютно разположено легло, използвано за почивка през деня, изработено от тиково дърво в стила на остров Бали — от онези, които без проблем могат да съберат двама души и осигуряват сянка с помощта на покрив, закрепен отгоре върху четирите му колони. Единственото, което Леа можеше да направи, за да не тръгне право към леглото за дневна почивка и да се стовари в него, беше да се запита как, при такова красиво и отпускащо място, Джеси изобщо успява да свърши някаква работа.

— Не е зле, а? — попита той, като излезе в каменния вътрешен двор и й подаде чаша „Блъди Мери“: коктейлът завършваше със стръкче целина и резенче зелен лимон.

— Боже мой, това място наистина не е кой знае колко впечатляващо отпред или всъщност и вътре, но това… това е фантастично.

— Благодаря. И аз така мисля.

— Не, наистина, замислял ли си се да поръчаш да направят снимки на това място? Направо си го представям в някое от онези списания, как се казваха… „Красиви жилища“. Идеално е за „Красиви жилища“.

Той прокара ръце през косата си и отпи голяма глътка от бутилката си „Будвайзер“.

— Едва ли.

— Не, наистина, мисля, че може да бъде…

— Никакви репортери или фотографи в дома ми, при никакви обстоятелства.

— И аз така разбрах — съгласи се Леа, макар че не можа да не си спомни разположената на две страници снимка на апартамента на Ръсел, която беше видяла в „Ел Декор“ много преди да се познават. Беше включена в статия за най-хубавите ергенски жилища в града и показваше ултрамодерния мезонет на Ръсел в Трибека като негово piece de resistence^[4]. По онова време Леа се беше захласвала по снимките на кухнята, която имаше достатъчно промишлен вид, за да служи като работно помещение на фирма за кетъринг: поставеното върху платформа легло от палисандрово дърво, което беше толкова ниско, че със същия успех можеше да бъде и дюшек на пода; банята, която изглеждаше като извадена направо от хотел на веригата „W“ и инсталирана насред апартамента. Леа беше прочела, че жилището се състои от двеста квадратни метра напълно открито пространство, с огромни прозорци и лакирани в черно подове от твърдо дърво, но едва при третата им среща го видя с очите си. Оттогава беше прекарвала там възможно най-малко време; цялата тази стомана, черен лак и остри ъгли я правеха още по-нервна от обикновено.

Джеси седна до масата и направи знак на Леа да заеме мястото срещу него. След като отпи нова, умишлено бавна глътка от бирата си, той си пое дълбоко дъх, щракна закопчалката на опърпана брезентова куриерска чанта, и измъкна от средната й преграда сноп листове с големината на телефонен указател. Връчи го на Леа с две ръце, както някой азиатски келнер можеше да поднесе сметка или визитна картичка.

— Чети внимателно — каза тихо.

— Мислех си, че искаш честност, а не внимателно отношение. — Тя взе ръкописа и го сложи пред себе си, несигурна как щеше да устои още миг да не се нахвърли с критика срещу него. — „Никой не е прям и откровен с мен, подмазват ми се и ми угаждат, а аз просто искам редактор, който ще ми каже нещата, каквито са“ — имитира тя казаното от него при първата им среща в кабинета на Хенри.

Джеси запали цигара и каза:

— Всичко това беше просто перчене. Глупости. Аз съм едно истинско бебе, което едва може да изтърпи малко конструктивна критика, какво остава пък за истинско словесно бичуване.

Леа притисна длани към масата и се усмихна:

— Е, Джеси Чапмън, това те прави точно същият като всеки друг автор, когото познавам. Все още не ми се е падал някой с комплекс за божественост, но болезнена липса на самоувереност, в съчетание с постоянни съмнения в себе си и самобичуване? С това мога да се справя.

Джеси вдигна цигарата си във възпиращ жест:

— Хей, спокойно, хайде да не избързваме тук. Това — посочи той към ръкописа — е най-добрият принос към литературата за тази година, ако не и за десетилетието — поне в това съм сигурен, само исках малко разбиране от твоя страна, в случай, че се натъкнеш на един-два абзаца, които не ти се нравят.

— Ах, да, разбира се. Един-два абзаца. Сигурна съм, че няма да има дори толкова… — Леа кимна престорено сериозно.

— Отлично. Радвам с е, че сме на едно мнение. — Той направи пауза, погледна я крадешком, а после каза: — Е?

— Какво „Е“?

— Няма ли да го прочетеш?

— Ще го прочета, щом ме оставиш сама.

Очите на Джеси се разшириха:

— Сама ли? Не знаех, че това е стандартна процедура.

Леа се засмя:

— Знаеш толкова добре, колкото и аз, че нищо в тази работа не е стандартна процедура.

Джеси си придаде престорено невинно изражение:

— Нямам представа за какво говориш.

— Стандартната процедура щеше да бъде не аз, а моят шеф да редактира книгата ти. Стандартната процедура щеше да бъде аз да съм прочела ръкописи ти — или дори само една анотация, изясняваща сюжета в общи линии и една пробно изпратена глава от книгата, преди да шофирам два часа и половина, за да се срещна с теб. Според стандартната процедура…

Джеси вдигна ръце, сякаш за да се предпази от яростната атака, и се изправи.

— Отегчен съм — обяви той. — Свирни, ако ти потрябва нещо. Ще се кача горе да подремна. Без да каже и дума повече, той изчезна в къщата.

Едва след миг-два Леа осъзна, че ноктите й са се впили в дланите. Да я оскърбява и унижава ли се опитваше, или това беше нещо, което просто му идваше отвътре? Дали се шегуваше за това, че е свръхчувствителен към критики, или за това как смята, че тази книга — за каквото и да ставаше дума в нея — наистина е равна по величина на второто при шествие или всичко това беше просто фасада? Можеше да бъде толкова очарователен и непочтителен и остроумен, а после тряс! Сякаш щракваше някакъв превключвател, и той отново се преобразяваше точно в такъв и дързък и надменен задник, какъвто всички твърдяха, че е.

Тя си погледна часовника и видя, че има да убива още един час, преди да може да се регистрира в хотела, затова след като отпи глътка „Блъди Мери“ и хвърли похотлив поглед към пакета цигари, който Джеси беше забравил, започна да чете. Действието на романа започваше в Клуба на чуждестранния кореспондент в Пном Пен и включваше уволнен, затънал в тежко пиянство американец, от чието име се водеше повествованието, за когото Леа не се сдържа да не си помисли, че й се струва много познат. Не познат в смисъл на плагиатство, просто малко шаблонен: веднага се сети за „Краят на аферата“, „Спорт и развлечение“ и „Дела на вярата“. Това само по себе си не я тревожеше особено — беше достатъчно лесно да се промени, но следващите няколко страници, а после и страниците след тях, засилиха тревогата й. Самата история за двайсет и няколко годишен хлапак, който се озовава в списъка на бестселърите още с първата си книга, беше завладяваща по някакъв прекрасно воайорски начин: без съмнение тук се използваха придобитите и от личен опит познания на самия автор. Това, което я разтревожи, беше самото писане: беше плоско, лишено от оригиналност, дори монотонно звучащо на моменти. Напълно неподобаващо за Джеси. Тя си пое дълбоко дъх и си напомни, че можеше да е далеч по-лошо. Ако самият сюжет беше пълна катастрофа, тя нямаше да знае дори откъде да започне.

Когато Джеси се появи отново, тътрейки крака час по-късно и със замъглен поглед, но заменил бирата с бутилка вода, Леа започваше да си дава сметка колко извън възможностите й беше това. Как, за бога, се предполагаше тя, Леа Айзнър, младши редактор и до този момент без никакъв опит в редактирането на който и да е автор на бестселъри, да каже на един от най-успелите в литературно и търговско отношение автори от неговото поколение, че в сегашното си превъплъщение най-новата му творба няма да оглави нито един списък на бестселъри, докато не направи някои основни преработки? Отговорът, осъзна тя, беше прост: тя нямаше да го направи.

Джеси запали цигара и плъзна пакета към нея през масата.

— Удари го малко на живот. Цял ден ги изпиваш с поглед.

— Така ли?

Той кимна.

Така че тя го напрани. Без да обмисля повече дали да го направи, и помисляйки си само за секунда колко разочарован щеше да е Ръсел, ако узнаеше, тя измъкна цигара от пакета, сложи я между устните си и нетърпеливо се наведе към кибритената клечка, която Джеси поднесе към цигарата й. Изненада се, че първото всмукване на дима изгори дробовете й и имаше толкова стипчив вкус, но второто, а след това и третото бяха много по-приятни.

— Цяла година, отишла на вятъра — каза тя печално, преди да си дръпне отново.

Джеси сви рамене:

— Не ми правиш впечатление на човек, който прекалява с алкохол, наркотици или храна, или… с каквото и да било, всъщност. Ако изпушването на една цигара от време на време ще ти достави удоволствие, тогава защо просто не й се насладиш?

— Ако можех да изпушвам само по една-две от време на време, щях да се наслаждавам — каза Леа. — Проблемът е, че изпушвам една, и ето че десет минути по-късно вече съм изпушила един пакет.

— Ах, значи госпожичка Самото съвършенство все пак има някакво слабо място — усмихна се Джеси.

— Страхотно. Радвам се, че усилията ми да се преборя с пристрастяването те забавляват.

— Намирам го не толкова за забавно, колкото за привлекателно. — Той направи пауза и сякаш се замисли за момент. — Но да, предполагам, че е и забавно.

— Благодаря.

Джеси посочи към ръкописа и каза:

— Наведе ли те на някакви мисли до този момент, или не е стандартна процедура да го обсъждаш, докато не приключиш. — Той отпи голяма глътка от бутилката си с вода.

Облекчена, че й беше предоставил начин да се измъкне, когато самата тя още не се беше сетила за такъв, Леа каза мъгляво:

— Прочела съм само седемдесет страници, затова предпочитам да изчакам, докато приключа. — Тя се прокашля.

Джеси се вгледа косо в нея, така напрегнато, че Леа изпита неудобство. Изглежда, че той изучаваше лицето й в търсене на знаци, които да му подскажат какво мисли и след почти цяла минута тя почувства как започва да се изчервява. И въпреки това той все още не казваше нищо.

— Е, вероятно трябва, ъъ, да се регистрирам в хотела — каза Леа, като пусна цигарата си в импровизирания пепелник, който Джеси беше направил от бутилката от вода „Поланд спринг“.

— Да.

— Да се върна ли тук след това, или предпочиташ да се срещнем някъде другаде? Във фоайето на хотела? В някое кафене? Какво ще кажеш за четири, четири и половина? — Напрежението беше толкова осезаемо, че чак изнервящо и Леа трябваше да си напомни да млъкне.

— Върни се тук, но едва след като дочетеш ръкописа.

Леа се засмя, но бързо видя, че Джеси не се шегува.

— Ще ми отнеме най-малко още пет-шест часа да го изчета докрай. Бихме могли поне да започнем да обсъждаме някакво време. — Когато си даде сметка, че звучи, сякаш му искаше разрешение, Леа възприе най-авторитетния си тон и каза:

— Хенри даде съвсем ясно да се разбере, че този краен срок не подлежи на обсъждане.

— Леа, Леа, Леа — рече той: звучеше някак разочарован. — Всеки срок подлежи на обсъждане. Моля те, прочети ръкописа. Върни се, след като приключиш. Както можеш да се досетиш, не си лягам рано.

Ти сви рамене в неубедителен опит да се престори на безразлична и си събра нещата.

— Ако искаш да будуваш през цялото денонощие, нямам нищо против.

Той запали нова цигара и се облегна назад в стола си:

— Не ми се сърди, Леа. Ще ни трябва известно време да открием подходящия начин за действие. Бъди търпелива.

Леа изсумтя и каза без да мисли:

— Да „намерим подходящия начин на действие“ ли? Да „бъда търпелива“ ли? Какво, това да не си го научил по време на някой от престоите си в ашрамите след рехабилитацията? Я чакай малко, да не би още да се възстановяваш?

За миг той изглеждаше така, сякаш са го зашлевили, но се съвзе бързо и се ухили:

— Радвам се да чуя поне, че си прочела нещо за мен — каза той, като изпусна струйка дим.

— Съжалявам. Не исках да…

— Моля те, Леа, бягай сега. — Той махна с цигарата си към вратата. — Не съм имал редактор от повече от девет години, затова прости ми, ако отначало съм малко неподатлив, може ли?

Леа кимна.

— Отлично. С нетърпение очаквам да те видя по-късно. Не е необходимо първо да се обаждаш, просто ела когато и да е. Приятно четене.

Докато подкарваше взетата си под наем кола надолу по непавираната автомобилна алея на Джеси, Леа осъзна, че няма представа дали първата им среща е била прилично начало или пълна катастрофа… но подозираше, с присвиващо усещане под лъжичката, че вероятно беше последната.